Алан от Лил 

(Георги Петков – превод от латински)

Преводът е направен по:
Alanus De Insulis, Summa De Arte Praedicatoria, PL 210, 0109 – 0198A
http://www.documentacatholicaomnia.eu/02m/1125-1202,_Alanus_De_Insulis,_Summa_De_Arte_Praedicatoria,_MLT.pdf

Глава Първа
За проповядването. Що е и какво трябва да бъде?

Проповедта е явно и публично изложение на вярата и обичаите, служещо за изработване на (вярна) представа у хората, по рационален път и произлизащо от извора на авторитета.

Проповедта трябва да е явна, защото се основава на очевидността. Защото Христос казва „Каквото ви казвам на ушите, проповядвайте над домовете”. Понеже, ако проповедта беше скрита, щеше да е подозрителна и еретическите догмати не се виждат явно, а чак тогава, когато замиришат. В своите събрания, скрито проповядват еретиците, за да може по-лесно да измамят хората.

Трябва да е публична, защото се представя не пред един, а пред множество хора. Понеже ако се изложи само пред един, няма да е проповед, а учение.

Такава е разликата между проповедта и учението, и пророкуването, и ораторството:

Тъй като проповедта е такова напътствие, което се дава за множеството, трябва да се показва явно, и е за напътствие в нравите.
Учението (doctrina) от своя страна е насочено към един или мнозина за просвещаване в знанието.
Пророчеството е предупреждение, което става чрез откровение за бъдещето.
Ораторството е светско предупреждение, което се прави за укрепване на републиката.

Поради това, че проповедта се нарича ‘напътствие в нравите и вярата’, към нея се отнасят две части на теологията: рационална, която произлиза от науката за Бога, и морална, която обещава да напътства в нравите, защото проповедта напътства понякога по божествените, a понякога по моралните въпроси (което и се разкрива чрез ангелите, които слизат и се възкачват, тъй като самите ангели са проповедници и докато се възкачват на небесата проповядват; когато слизат напътстват в морал поднебесната).

От тук следва: Напътствието, служещо на хората, обозначава целевата причина или ползата от проповядването. И понеже проповядването трябва да се опира на рационални основания и да е подсилено от авторитетите, следва да се определи така: „по рационален път и произлизаща от извора на авторитета“. Понеже в проповедта сама по себе си не би трябвало да има шутовски или детски слова, или ритмични мелодии и метрични съзвучия, които по-скоро галят слуха вместо да напътстват душата. Такава проповед би била театрална и мимическа и следователно от всички и навсякъде презирана.

За такова проповядване Пророкът казва: Вашите кръчмари смесват виното с вода (Ис. 1. 22.). Проповедта, в която има детски и шутовски слова, е като виното, което е смесено с вода и по този начин в душата се посява изнеженост. Проповедта не би следвало да блести от украшенията на думите и пурпура на цветовете, нито пък да бъде провалена чрез употребата на безжизнени слова, ами ‘блажени са ония, които запазват средния път’.. Защото, ако проповедта е прекомерно образна, това показва, че е измислена с прекалено старание, и е изработена по-скоро за хорската благосклонност, отколкото за полза на ближните, и така ни най-малко няма да се увлече на душите на слушателите. Проповедниците трябва да се сравняват с това, което проповядват Фарисеите, за да уголемяват ресните на дрехите си и да разширяват филактериите си. Такова проповядване може да се нарече подозрително, но все пак не трябва да се презира, ами да се поддържа. Така казва Апостолът: По какъвто и начин да се проповядва Христос, аз се радвам и ще се радвам на това. Не бива да се протестира заради най-великите възхвали на Христа, защото Христос се сърди не толкова за неискрените възхвали, колкото за отречената истина.

Обаче такава е само проповедта на еретиците, които излагат истинното, и след това вмъкват неистинното и за които се казва: Дори вещиците подават гърди и кърмят своите рожби. Младите вещици имат човешки лица, но конски крака. Конските крака не завършват с копита (разцепени по средата), ами са стабилно прикрепени към земята. Под вещици се разбират еретиците, които отпред имат лице на девица, но отзад завършват с жило на скорпион. Понеже първо излагат истината, а подир туй вмъкват лъжата. Имат конски крака, защото не споделят радостта от копнежа на мисълта към Бога и ближните, ами са приковани от стремежа към всички земни удоволствия. Всяко такова проповядване трябва да се отхвърли, защото e порочно и вредоносно.

В сентенциите проповядването трябва да има тежест (важност), за да може силата на сентенцията да облагороди душата на слушателите, да подбуди ума, да предизвика печал, да допълни знанието, да произнася заплахи, да ласкае чрез обещания и всичко това се направлява в полза на ближните. Има някои, които на края на своите проповеди определят такса за местата, по причина, че е имало много разходи за проповедта. Макар че тези са по-скоро наемници, отколкото проповедници, все пак добре е техните проповеди да бъдат слушани и поддържани. За това Господ казва: Каквото казват правете, но каквото правят, не правете (Матей 23).
Има три начина на проповядване. Първият вид е в словото, за него се казва: Вървете и проповядвайте Евангелието на всички творения. (Марк 16). Вторият е писмото, понеже Апостолът казва, че проповядва на Коринтяните (1:5), защото им пише писма. Третият е в действието, поради което се казва: Всяко Христово деяние е наставление за нас.

Формата на проповядването трябва да е такава, че взема началото си от теологическия авторитет като от свой собствен фундамент: най-вече от Евангелието, Псалтира, Посланията на Павел и книгите на Соломон. Защото в тях специално се открояват моралните напътствия. Всички книги на Светото Писание са авторитети и могат да се използват при необходимост и в полза на изложението. След това проповедникът трябва да предизвика благосклонността на слушателите към собствената си личност – демонстрирайки смирение, както и към предмета на проповедта – като посочи ползата от него, казвайки, че им излага словото Божие, което ще добие плод в техните умове, тласкайки ги не към земни наслади, а към духовен прогрес и възвисяване. И вместо да се подбужда от суетните викове на тълпата, вместо да се украсява с театралните овации, вместо да се превъзнася в светлината на благоразположението, той трябва да следи за това да се напътстват душите им, и самите те да гледат не кой им говори, а какво им казва. Защото и в розовия храст търсим да открием не остротата на тръните, а прелестта на розата, както и в тръстиката търсим не крехкостта й, а нейната сладост и на камъка се радваме, когато произведе искра. След това трябва да се разкрие в каква степен е полезно да се слуша словото Божие, ако се добие ефект (от казаното).

Трябва да се дават малко и полезни обещания. Но да не бива да се увличаме по това, нито пък от любов към аудиторията, нито пък да се казва, че най-велики са знанието и справедливостта или по-добрият живот, защото понякога се разкрива по-нисшето, а не най-великото: и тогава трябва за най-великото да се мълчи, и тъй като понякога хората не разбират проповедта за най-великото, не е чудно, че малките понякога говорят неясно, защото ако учените мълчат, статуите (камъните) говорят или викат. След това трябва да се премине към представянето на изложения авторитет и усилията да бъдат изцяло насочени за напътствие на слушателите. Не бива авторитетът да бъде изложен неясно или пък да е труден за разбиране, нито да е авторитет, който слушателите не приемат, защото иначе няма да слушат с внимание. Не трябва при представянето на авторитета да се отдалечаваме прекалено бързо от изложението. Да не се излага най-напред средата. Средата не трябва да противоречи, а напротив да съгласува. Необходимо е така също към него да се въведат за подкрепа други авторитети, най-вече такива, които се отнасят до изложението (и примера). Възможно е също така при удобен случай да се прибавят и думи на езически автори, както понякога, в своите Писма апостол Павел вмъква философски авторитети, защото ще стане по-изящен абзацът, ако чрез изкусно съчетание се прибавят нови думи. Трогателни слова се вмъкват, когато се налага да се смекчат умовете и да се предизвика печал. Обаче, ако речта е кратка, не бива да се насища прекомерно, за да не досади. След като проповедникът прецени, че душите са достатъчно разчувствани, а слушащите са със просълзени и със смирени лица, тогава трябва малко да се забави, но не много, защото както казва Лукреций „Не изсъхват бързо сълзите”. Накрая трябва да се дадат полезни примери, за да се направи по-очевидно изложеното, защото най-близко е учението чрез примери.

Пояснителна бележка: Георги Петков – Въведение към „Сума за проповедническото изкуство“