От Дамаск до Кордоба през Поатие. Бежанската криза и историческата съдба на Запада

Ангел Кондев

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 21, януари 2016 г. http://rhetoric.bg/

Специален брой със статии от конференцията на СИЕТАР България (08.06.2015 г.)

Abstract. След края на „студената война”, който, разгледан извън чисто политическия контекст на събитията, бележи и прехода от „масовото индустриално” към „постиндустриалното информационно” общество, в глобализиращия се свят се появяват нови явления, процеси и тенденции. Много от тях изглеждат необясними от позициите на старите представи и обяснителни схеми, изработени от хуманитарните, социалните и икономическите науки. Тяхното задълбочено осмисляне е неотложна задача на настоящето. С предлагания текст се експлицират някои от емпиричните и теоретични предпоставки за изследването на новите измерения на съвременната глобална ситуация в аспекта на променящото се отношение към Западната цивилизация.

Ключови думи: глобализация, социални ценности, културни норми, цивилизационен процес, прогрес.

From Damascus to Cordoba through Poitiers. Refugee crisis and the historical destiny of the West

Angel Kondev

Abstract. New phenomena, processes and trends develop in the globalizing world after the end of the Cold War, which, if considered beyond the purely political context of the events, marks the transition from „massive industrial to “post-industrial information society. Many of them seem inexplicable from the pepective of the old concepts and explanatory diagrams offered by the humanitarian, social, and economic sciences. Their in-depth understanding is an urgent task of the present. This paper aims to explicate some of the theoretical premises for the study of the new dimensions of the contemporary global situation in terms of the changing relation towards the Western civilization.

Key words: globalization, social values, cultural norms, civilization process, progress. 

Изгубени в многословието

За бежанската вълна, заляла Европа през последните месеци, се изписа и изговори толкова, че на пръв поглед едва ли остава място за нещо, което още не е казано или написано. И все пак, струва ми се, има един многозначителен факт, заслужаващ допълнително внимание – никой до този момент не е дал някакъв що-годе разумен отговор на въпроса какво се случва. В какофонията от думи, изстрелвани от медиите като реплики в пиеса на абсурда, като че ли се губи главното: човешкото измерение на събитието, завъртяло в мътния си въртоп милиони съдби. Което прави всевъзможните рецепти за справяне с кризата съмнителни като баенето или леенето на куршум против уроки, практикувани от знахарите.

За това има много различни причини, но една от тях изглежда особено важна: нежеланието към явлението да се погледне отвъд тривиалните обяснителни схеми на политическата прагматика – евфемизъм, който обикновено прикрива липсата на стратегическо мислене и склонността проблемите да се решават „на парче“, според конюнктурата, или още по-точно, да се „замитат под килима“. А това на свой ред става, защото в противен случай лъсват много болезнени истини.

Миналият век, разтърсен от гигантските катаклизми на две световни войни, завърши с две взаимоизключващи се визии за бъдещето.

Философът Франсис Фукуяма (представян също така като политолог и социолог) разви обстойно тезата, че либералната демокрация и свободният пазарен капитализъм, достигнали най-висшата си форма в САЩ, са се превърнали в универсален социокултурен модел, чието налагане в глобален мащаб няма алтернатива и в този смисъл историята, лишена от драматично противоборство на конкурентни представи за политическо, икономическо, социално и културно устройство на обществото, е завършила своя ход, продължил в няколкото предходни хилядолетия [1]. Коректността изисква тук да се отбележи, че в по-новите си изследвания Фукуяма ревизира своя възглед за „края на историята” и, анализирайки съвременните процеси, говори за преход към нов, различен от сегашния неолиберален социално-икономически (и политически) модел (Francis Fukuyama. The Future of History. – Foreign Affairs, January/February 2012).

Противоположната позиция принадлежи на друг не по-малко известен мислител. За Самюъл Хънтингтън обозримото бъдеще ще бъде времето на яростни сблъсъци, в които ще участват не просто отделните национални държави и техните временни съюзи, водени от потребността от нови територии и ресурси, а различните цивилизации, водени от амбицията да отстояват и налагат върху останалите своите социално-културни модели – ценности, начин на живот, обществено устройство, специфични институции и стратегии на общественото развитие [2].

Първото десетилетие и половина от началото на новия век като че ли опроверга и двамата. Какво всъщност се случва?

Новият бежанец – хищник или плячка?

Да оставим настрана романтично-сантименталната представа за бежанеца като беззащитна жертва, която трябва да бъде обгрижена и спасена така, както са обгрижвани и спасявани бездомните кучета, котки и, въобще, всякакви застрашени от лошите хора животински видове. Макар и да ражда трогателни изблици на съпричастност, тя съдържа един „методологичен дефект“ – легитимира гледната точка на самодоволното цивилизационно превъзходство (социално, икономическо, политическо, нравствено, естетическо), което лишава състраданието от дълбокия му хуманистичен заряд и го трансформира в банална нарцистична самовлюбеност. Да оставим настрана и бръщолевенията на ораторите „патриоти“, които, както винаги, с жар бранят изконните „национални интереси“ и „демократични ценности“ от вероломния завоевател – на един световноизвестен бивш дисидент и носител на Нобелова награда за мир му се привидяха орди от кръвожадни главорези, оживели сякаш от историческите романи на именития му сънародник. А мастит български професор историк в стремежа си да предложи оригинално решение на бежанския проблем, дори направи алюзия със средновековната практика на покръстване (християнизиране) на пришълците. Всичко това, разбира се, е несериозно и едва ли заслужава внимание.

Внимание обаче заслужават тезите на някои сериозни анализатори, част от тях със значим медиен и обществен авторитет. Напоследък те акцентираха върху обстоятелството, че социално-психологическият профил на бежанците някак си не съответства на представата, която тази дума асоциира в нашето съзнание. Което пък, малко или много, поражда съмнение за тяхната автентичност, за наличието на някаква предварителна организация със скрита, задкулисна цел – накратко, наличието на „конспирация“, авторите на която лесно могат да бъдат открити между обичайните заподозрени.

В едно отношение тези автори са прави: бежанците наистина не са онези хора, които европейците, в това число и ние, българите, очакват да видят след „неочакваната“ им инвазия към техните граници. Само че дали това е достатъчно основание да се правят интерпретации ако не откровено, то поне завоалирано гравитиращи към конспиративните теории. Или тук се крие нещо друго, което се изплъзва от погледа, замъглен – може би – от някакъв културно-политически астигматизъм?

Европейците не виждат бежанци за пръв път. Неведнъж, включително и в края на току-що отминалия двадесети век, те са прекосявали границите на техните държави, търсейки спасение и надежда далеч от родните си домове. Изнурени, подплашени като диви зверове, стигнали до крайния предел на силите си, готови вече да приемат всичко, което жестоката съдба им поднесе. Предимно старци, жени и деца – младите мъже обикновено вече са мъртви или се бият някъде с врага. Всяко мизерно подаяние, всеки най-малък жест на милосърдие за тях е станал проява на висша милост, безценен дар, за който даже не са смеели да мечтаят. По дългия път на бягството те са изгубили не само имуществото и много от близките си. Те са загубили нещо много по-съществено – достойнството и надеждата си, загубили са своето „аз“, превърнали са се в безлична тълпа.

Бежанците, които сега виждаме в многобройните телевизионни репортажи, само донякъде отговарят на тази формирана от векове представа. Преобладават младите хора – жени и мъже, често с децата си, но и много такива, на които бракът тепърва предстои. Да, и те са уморени, често жадни и гладни, пътят им е осеян с трупове, а бъдещето им е все така неясно. Но не са загубили нито достойнството, нито надеждата си. Не са загубили своята жажда за живот и волята си да стигнат до набелязаната цел. Не са загубили своята идентичност – както като отделни личности, така и като социална общност.

Новите бежанци са особени бежанци. Без да са армия, те се държат като воини, тръгнали на поход. Що за хора са те, по дяволите?

Сирийският пример

Нека условно ги наречем „сирийските бежанци“. Не само защото ядрото на потока, увлякъл множество иракчани, либийци, афганци, кюрди, чернокожи африканци, наистина е от сирийци, а преди всичко защото примерът със сирийците е особено „чист“ и показателен.

Лицата, които виждаме пред обективите на камерите, гласовете, които чуваме в микрофоните на журналистите, са лица и гласове, издаващи относително висок социален и образователен статус. Откъде са взели хилядите евро, налети в джобовете на трафикантите и дали всъщност не са по-богати от гражданите на страните, през които се точат техните колони? – Това е въпрос, който може да изникне само в много комплексиран ум. Далеч по-важно е, че хората от репортажите – по правило – говорят доста свободно английски и използват изрази, на които могат да завидят много наши доморасли интелектуалци. При това не хленчат, не се вайкат като сгащени на тясно мургави джебчийки, не се умилкват, за да направят добро впечатление, а дефинират исканията си като нещо, което по право им принадлежи.

Не са ли това героите от първите дни на демократичната революция, която европейците възторжено приветстваха през март 2011 година? Тези, които се опълчиха на тираничния еднопартиен (на практика едноличен) политически режим в името на един по-смислен живот? Модерните сирийци, за които Европа и Западът не са враг, а добър пример? И не само пример, но и генератор на авторитет и влияние, които реално могат да им помогнат в техния порив за свобода и напредък?

Само че това не се случи и в продължение на цели четири години те се оказаха между чука и наковалнята – между бруталността на армията на диктатора и изстъпленията на джелатите от Ислямска държава.

Четири кошмарни години модерните, либерално настроените сирийци, за които Европа и Западът бяха идеал и надежда, живяха на ръба на оцеляването; оцеляването в действителния смисъл на думата, а не в оня, употребяван от родните демагози. Чудно ли е тогава, че накрая нервите им не издържаха и те решиха да вземат нещата в собствените си ръце, да сбъднат своя идеал и своята надежда с единственото средство, което им беше останало – доброволното изгнание в „обетованата земя“.

Сирийските бежанци“ не са само сирийски граждани с описания социално-психологически профил. Далеч съм от мисълта, че в керваните им не се включиха и много авантюристи, криминални елементи и, вероятно, дори инфилтрирани терористи от всякаква раса и народност. Но в преобладаващата си част това са нормални човешки същества, търсещи културна идентичност, различна от тази, която техният объркан и изтерзан от конфликти регион им предлага. Затова демонстрират самочувствие и проявяват претенции, а нерядко и агресивност, изглеждащи за страничния наблюдател неуместни – за тях походът им на Запад е колкото изстрадано спасение, толкова и възмездие за измаменото доверие.

Залозите на игралната маса

Сегашната бежанска вълна не е „конспиративен заговор“, осъществен от някакъв всесилен зловещ център на световно господство. Тя е спонтанен израз на естественото социално и културно развитие в тази част на света. Което, обаче, съвсем не означава, че този процес не е бил използван за користни цели и, доколкото е възможно, умело направляван.

Звучи парадоксално, но всички основни „играчи“ в региона, от който идва бежанската вълна, имат интерес от нея. С едно единствено изключение – Западна Европа.

В самата Сирия тя е еднакво добре дошла както за режима на Башар Асад, така и за терористите от Ислямска държава.

За първия сегашните (а и многото бъдещи) изгнаници са много по-опасни от джихадистите, с които воюва. Наистина последните са въоръжени, фанатизирани, добре организирани и вече разполагат с доста значим материален ресурс. Но като потенциал те са изчерпани. Средновековната им визия за обществото е несъвместима с глобалния свят и той рано или късно ще ги изхвърли на „бунището на историята“, където им е мястото. (Диктаторът може по някакъв начин дори да ги интегрира, защото тяхната идеология по същество е близка до тоталитарния обществен модел, който той налага.) Виж, тези, които бягат към Западна Европа, са нещо друго – либералните им възгледи са органично несъвместими с логиката и етиката на режима, а на всичкото отгоре историческата перспектива е на тяхна страна. Не е трудно в този случай да се предположи, че специалните служби на режима са допринесли с малко „логистика“ за катализирането и насочването на емигрантските надстроения.

За сунитските бунтовници от Ислямска държава положението е идентично. И те с радост се разделят с либерално настроените си сънародници, които никога няма да прегърнат искрено ценностите на тяхната радикална интерпретация на Корана и, в крайна сметка, ще останат враждебен елемент в овладените от тях територии. Така се освобождава и „жизнено пространство“ за подкрепящите ги религиозни фанатици, което неминуемо ще укрепи социално-политическите им позиции. Защо тогава да не дадат „дискретен тласък“ на бежанската вълна? Още повече, че по този начин може да се акумулират много нови финансови средства, необходими за войната с Дамаск.

Общият интерес на воюващите в Сирия страни неизбежно се мултиплицира в целия Арабски свят по силата на противоборството между шиити и сунити, превърнало се във външен израз на по-дълбокия конфликт между икономическите и политическите амбиции на някои държави от региона. С което обаче картината на геополитическия хазар, краен продукт на който е масовата емиграция от него, далеч не се изчерпва.

  • Израел, югозападният съсед на Сирия, която от дълги години е твърд съюзник на смъртния му враг Иран, би насърчил всичко, което отслабва арабските позиции и, в частност, демографския натиск върху неговите опасани с бетонни стени и телени мрежи граници.

  • Турция, от североизток, която от доста време стои неудобно разкрачена между ислямската си традиция и проевропейската модерност, не би пропуснала да се възползва от предизвикания хаос, за да затегне примката около кюрдския сепаратизъм.

  • Русия, която през последните години се опитва да възстанови позицията си на световна сила в близкоизточната политика, също има интерес от това, което сега се случва по границите на Европа – наред с различните отигравания според ситуацията, носещи ѝ една или друга конюнктурна изгода, тя с удоволствие би наблюдавала евентуалната политическа, стопанска и морална криза в Евросъюза, заел твърда позиция срещу анексирането на Крим и опитите ѝ да налага правилата на играта в областта на енергийната му политика. Един звучен „бежански шамар“ за Брюксел би дошъл много навреме за поумърлушената напоследък Москва.

  • И, накрая, колкото и да изглежда екстравагантно, САЩ също донякъде биха били доволни, ако западноевропейските им отвъдокеански съюзници, които след края на Студената война не споделят толкова ентусиазирано лидерските им амбиции, получат един отрезвяващ урок – сътресението, предизвикано от „бежанската криза“, какъвто и да е нейният изход, би било точно такъв урок.

Какво се получава? Европа е под обсада и на всичкото отгоре е отчайващо самотна в изпитанието. Но за коя Европа става въпрос?

Европейската цивилизация в глобализирания свят

При опита да бъде определена същината на Европейската цивилизация използването на конотациите „западна” и „християнска” е колкото изкусително, толкова и подвеждащо.

Географските посоки са относителни. От бреговете на Япония Китай е на запад, а САЩ – на изток. От САЩ на изток е Европа, а посоката към Китай е трудна за определяне – зависи от кое крайбрежие ще насочим поглед към него. И тази относителност на географските посоки става особено категорична, когато се опитаме чрез тях да изразим идеята за Европейската цивилизация в съвременния глобализиран (и все по-глобализиращ се) свят. Нима можем с лека ръка да извадим от нейния „ареал” съвременна Япония, Индия, или дори Китай? И с какво основание бихме го направили, приемайки „по подразбиране”, принадлежността към нея на Латинска Америка? А защо не и САЩ, Канада, Австралия…? И Русия?

Не по-добре стоят нещата с определението „християнска”. Дори напротив – историческият контекст ще прибави към очевидните трудности нови. Какво би останало от Европейската цивилизация, ако я лишим, например, от гръко-римската античност?

Термините „западна“ и „християнска“, съчетаващи културните и географските измерения на цивилизационния процес, ни отвеждат единствено към комплекса от духовни и социално-икономически компоненти, съставящи живота в Западна и Централна Европа между окончателното ликвидиране на Западната римска империя през 476 г. и средата на 17. век. След това, т.е. от Новото време насам, в тези части на континента вече могат да се забележат всички значителни промени, които разчупват стария социално-културен модел и географската рамка, в която е протичало предходното развитие. Накратко, „западната християнска цивилизация” в най-автентичният си вид е цивилизацията на Западноевропейското средновековие. В тези си топографски и темпорални измерения тя коренно се различава от далекоизточните цивилизации на Индия и Китай, както и от Арабската цивилизация, разпростряла се близо едно хилядолетие върху впечатляващата територия от Арабския полуостров до северозападна Африка и южна Испания. Почти същото по дълбочина разграничение може да се прокара и спрямо цивилизацията на Византия, в която не се развиват нито стопанско-политическите отношения и институции, нито художествените стилове и други интелектуални постижения, така характерни за европейския Запад [3].

Какво е останало от тази класическа западна християнска цивилизация в съвременния свят? Кой е нейният наследник? Не е трудно да се забележи, че тези въпроси поставят под съмнение самото право на съществуване на понятието Европейска цивилизация извън очертаните по-горе тесни географско-хронологични рамки [4]. Обстоятелство, което изисква особено внимание при опита за ориентация в сложните и вътрешно-противоречиви процеси, протичащи в съвременния свят.

Европейската цивилизация не е нито просто „западна”, нито само „християнска”. Тя е нещо много повече от това. Преди всичко тя е „modus vivendi“ – начин на живот, принцип („алгоритъм“, базисна форма, „архетип“) на организация на колективното човешко битие, дефиниран чрез три взаимно допълващи се елемента, които, макар и от различен порядък, представят нейната същност: 1) доминиране на личностното, индивидуалното начало, обективирано в социалната роля „гражданин”, икономическата позиция „независим стопански субект“ и политическата структура „град”; 2) рефлексивен рационален дух, подлагащ на постоянна преоценка собствените си възможности и представи, въплътен в науката, философията и изкуството, освободени от догмите (и предразсъдъците) на религията и всекидневното съзнание; 3) мощен и устойчив импулс за преобразуване на наличните условия, за постоянно изобретяване на природния и социален свят, създаващ драматична вътрешна противоречивост и динамика на историческия процес, несъпоставими с този в другите световни цивилизации.

Тези елементи на Европейската цивилизация, разбирани в тяхната органична връзка и отвъд смисловите ограничения на епитетите „западна” и „християнска”, определят спецификата на всички аспекти от живота, протичащ в нейното русло. Тяхното постепенно формиране може да се проследи от самото ѝ зараждане преди повече от две хилядолетия. И именно те трябва да се имат предвид в анализа на съвременната ситуация, в която, от една страна, тази цивилизация разгръща потенциала си на глобална, но, от друга, поражда враждебни към нея политически, стопански и културни движения в различни части на света.

Атаката срещу Запада – непознатото лице на света

В съвременния свят протича процес, който се изплъзва от наличните обяснителни схеми на социалните и хуманитарните науки. Става въпрос за безпрецедентното по размах и дълбочина отхвърляне на западния социокултурен модел – отхвърлянето на логиката, етиката и естетиката на общественото развитие, кристализирали в течение на около две и половина хилядолетия в европейската културна традиция.

Някой би възразил, че подобно твърдение е пресилено драматизиране на ситуацията, сравнявайки я с тази от времето на Студената война, когато основното противоборство е между два глобални военно-политически блока, които взаимно се обозначават с термините „източен” и „западен”. Но няма да бъде прав, защото погледнати от дистанцията на времето яростните сблъсъци между източната „комунистическа система” и западния „свободен свят”, колкото и безкомпромисни да изглеждат, по същество не засягат устоите на модерната европейска цивилизация. Секуларната държава и атеистичният до голяма степен светоглед, светското образование, особената ценност на науката и технологичният прогрес, културното наследство от гръко-римската античност до модерните времена от края на 19-ти и началото на 20-ти век, се приемат и от двете страни като положителен резултат от историческото развитие. Дори основните хуманистични идеали, макар и интерпретирани по различен начин (от двете гледни точки – неправилен при опонента), запазват не само външно-формалното си сходство, но притежават и много съдържателно общи елементи както в тоталитарната, така и в либералната идеология, изкуство и нравствено съзнание. Да се твърди обратното би било плод на политическа емоция – нормална и оправдана за много от съвременниците на тази епоха, но по-подходяща за политическа пропаганда, отколкото за строг теоретичен анализ. Противопоставянето на Източния на Западния блок след Втората световна война се осъществява в друга плоскост. По същество то е между две социално-икономически и политически визии (модела) на последващо развитие, използващи за изходна база постиженията на зрялото индустриално общество, основано върху частната собственост и свободните пазарни отношения, както и неговата рефлексия във философията, политическата икономия, социологията и другите социални и хуманитарни дисциплини. В случая извън полето на вниманието остава колизия между Съветска Русия и останалите европейски страни в периода от Октомврийската революция до началото и по време на Втората световна война. Тази колизия, макар и изключително интересна, изисква по-специален анализ в контекста на сравнението на болшевизма с другите тоталитарни идеологии и практики, получили широко разпространение по това време. Неслучайно най-проникновените анализи на комунистическата обществена организация я интерпретират като окрайностена, радикална форма на държавен капитализъм, а социалните корекции на либералната икономика често се определят (било с положителна, било с отрицателна оценъчна натовареност) като „социализъм” – евросоциализъм, шведски социализъм и т.н.

Същото до голяма степен е валидно и за отношението между западния свят и неговите бивши колонии в периода на драматичната борба за извоюване на тяхната независимост. Колкото и да изглежда парадоксално, идеологията на антиколониалното национално-освободително движение след Втората световна война и изграждането на новите държави е прозападна и проевропейска по дух. Основната идея на борбите, довели до изчезването на колониалната система, е отвоюването на политическата независимост с цел преодоляване на неравенството (дискриминацията на коренното население и местните елити) и достигане на социално-икономическото и културно равнище на европейската метрополия. А това на практика означава ни повече, ни по-малко доброволното приемане на европейския (западен) социокултурен модел в един от двата му варианта – либерално-демократичен или тоталитарен – като еталон, като образец на подражание.

Не така стоят нещата след края на Студената война и навлизането на човечеството в 21-ия век по християнското летоброене. През последните две и половина десетилетия антизападните настроения, които по същество са антиевропейски (независимо, че често са фокусирани главно върху САЩ), нарастват в геометрична прогресия и започват да придобиват характер на завършена идеологическа концепция не само на отделни политически движения, но и на цели държави.

Особено типичен (и актуален) е случаят с Русия, в която понастоящем антизападната реторика не само достигна до (а може би и надминава) равнището от времето на комунизма, но придоби и ново качествено измерение. Наистина идеите за „особения път” на руската култура и държавност, за „третия Рим”, „Евразия” и други от този род не са от вчера и техният зародиш може да бъде открит още през 15–16 век [5]. За тяхната еволюция немалко допринасят и западните политици и интелектуалци, които още през века на Просвещението „изобретяват” културно-историческата конструкция Източна Европа [6]. За разлика от миналото, обаче, когато тези идеи не излизат от рамката на по-обхватната представа за органичната вплетеност на руската традиция в общия европейски цивилизационен процес, в наши дни те вече обслужват изграждането на доктрина, представяща руската специфика като антитеза (алтернатива) на съвременното западно общество.

В разглеждания аспект е важно да се отбележи, че руската идейна и политическа еволюция не е изолирано явление, а като че ли добива характер на глобална тенденция, която агресивно разширява своята територия. Ислямският фундаментализъм, враждебен към Запада и неговите ценности „по дефиниция”, вече трайно се настанява в Африка (например севернонигерийската нелегална организация „Боко Харам”, чието име в превод от местното наречие буквално означава „западното образование е грях”), и печели привърженици, добили приличен образователен и социален статус в западния свят. [7] Дори властите в свръхдинамично развиващия се в индустриално-търговски аспект Китай, се оказаха въвлечени в руслото на антизападната пропаганда, лансирайки идеята за прогонването на западните ценности от университетите.Промяната в нагласата към Западния (Европейския) социокултурен модел на развитие е емпиричен факт и неговият анализ трябва да разкрие преди всичко причините за описаното състояние, за да се предвидят по-точно глобалните икономически, политически и културни трансформации, които предстоят. Този факт трябва да се отчете и при оценката на сегашната бежанска криза.

To be continued

Крайната цел на бежанците е сърцето на Европейския съюз, което придава на похода им особено, съдбовно измерение за цялата западна цивилизация. Каквото и да се говори, без политическата стабилност и стопанската мощ на европейския северозапад голямото начинание, започнало със създаването на Европейската общност за въглища и стомана, бързо ще претърпи крах и предимствата, които осигурява Съюзът във всички области на живота, ще се стопят като пролетен сняг. От тази гледна точка е учудващо късогледството на някои от страните членки (особено сред присъединените след разпадането на Източния блок), които си въобразяват, че отказът да се приеме част от тежестта на миграционната вълна е защита на националния им интерес. Това е примитивна егоистична реакция, която работи точно против този интерес. Европейският съюз се нуждае повече от всякога от солидарността на всички държави, които го съставляват. И ако това днес не се осъзнае не само от политическите елити, но и от европейските граждани, утре ще бъде безпощадно късно. И най-вече ще съжаляват тези, които все още черпят европейски ресурс и самочувствие авансово.

На пръв поглед сегашната бежанска вълна поставя Евросъюза в ситуация, която в теорията на шахмата може да се опише с термина „цугцванг“ – какъвто и ход да се предприеме, положението само се влошава. Само че това въобще не е така!

Както вече бе посочено, бягащите от смъртта и разрухата са хора, които вече са приели една част от ценностите и светогледа, до които европейците са стигнали мъчително през трагични исторически обрати в хода на повече от две и половина хилядолетия. Ако тези ценности и светоглед, въплътени в принципите и нормите на общественото устройство, което означаваме със станалия банален термин „демокрация“, наистина станат техни, наистина бъдат приети като вътрешно убеждение и вяра, това ще е най-голямата победа на европейската идея. Защото, когато един ден политическата ситуация се промени, тези хора вероятно ще пожелаят да се върнат по родните си места. И точно те ще са тези, които ще направят живота в разораните от снаряди земи по-добър, по-европейски. Да се мисли днес с понятията и предразсъдъците от времето на Умаядския халифат е просто смешно – както се знае, историята никога не се повтаря освен като фарс.

Цитирани източници:

[1] Фукуяма, Франсис (1993). Краят на историята и последният човек. София: Обсидиан.

[2] Хънтигтън, Самюъл (1999). Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан, 197198.

[3] Мутафчиев, Петър (1993). Изток и Запад в европейското средновековие. София: ИК „Христо Ботев”, 125159.

[4] Димитров, Георги. (2012). Европейски цивилизационен процес. Избрани студии. София: УИ „Св. Климент Охридски, 1121119.

[5] Бердяев, Николай. (1994). Извори и смисъл на руския комунизъм. София: ИК „Христо Ботев, 518.

[6] Улф, Лари. (2004). Изобретяването на източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението. София: Издателство „Кралица Маб”.

[7] Оберт, Михаел (2014). Боко Харам. Сп. ГЕО-България, ноември 2014, 4059.

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta