Българският академичен дебат за популизма

   Атанас Ждребев

Абстракт: В статията е направен теоретичен обзор на академичните публикации в България, посветени на темата за популизма. Разгледани са определенията за понятието, дадени от отделните учени. Очертани са спецификите на българския популизъм, които се появяват във вътрешнополитическия контекст след 2001 г. Изведена е разгърната дефиниция за популизъм на базата на широк набор от характеристики.

Ключови думи: популизъм, популизъм в България, национален политически контекст, академичен дебат.

Bulgarian academic debate on populism

Atanas Zhdrebev

Abstract: The article represents one theoretical review of the academical publications in Bulgaria, which are dealing with populism’s manifestations. They are scrutinized the different populism’s notions, used by scientifics. In addition, they are outlined the various specifics of the Bulgarian populism, which appeared in the national political context, after 2001. In the article is largely explained  a concrete notion for populism, based on wide-range characteristics.

 

Keywords: populism, Bulgarian populism, national political context, academic debate.

 

Въведение

В началото на 21. в. започва мащабна и продължителна трансформация в българската партийна система, свързана с перманентното проникване на популистки партии в политическия живот. Постепенно в актуалния дневен ред на публичния дебат навлиза темата за влиянието на популизма върху начина на функциониране на политическата система, назрява необходимостта от научно осмисляне и обяснение на същността на новопоявилия се феномен и от научнокритическа интерпретация на настъпилите промени в хода на развитие на вътрешнополитическия процес. От 2006 г. сред академичните среди у нас се разви широка обществена дискусия относно същността на понятието популизъм и неговите проявления в българския политически живот. Интерес към засилването на ролята на популисткия фактор в условията на променящата се партийна среда проявяват учените: Анна Кръстева (2013), Антоний Тодоров (2008),  Георги Карасимеонов (2008), Даниел Смилов (2008, 2015), Светослав Малинов (2008), Светлозар Андреев (2007). Дискусията ще бъде проследена детайлно, с оглед на това да бъдат реализирани две изследователски цели: да се установи какво представлява популизмът през призмата на българските изследователи, за да се изработи надеждна дефиниция на понятието, и на второ място да се установи кои са основните популистки формации в България и какво представлява българският популизъм.

Теоретичен обзор

В хода на изследването на същността на популизма и на неговите проявления в специфичния български контекст се изправяме пред методологическо предизвикателство, на което обръща внимание Георги Карасимеонов. Ученият отбелязва многоликостта на понятието и бедността на понятийния и категориалния апарат на различните дефиниции, които не могат да вместят това явление в традиционната скала ляво – дясно. Според него понятието „има ограничена научна стойност, защото обектът на изследване е трудно уловим, популизмът има проявление във всички политически партии, представлява прийом в политическата борба, има често чисто конюнктурни, напр. предизборни цели.” След като популизмът се среща навсякъде сред политическите формации, възниква въпросът можем ли да етикираме цялата партийна система като популистка. Очевидно подобен подход е несистематичен и трябва да се изгради един максимално широк набор от базови характеристики, чрез който да се установи докъде точно се простират границите на популизма и по този начин той да бъде отграничен от политическите идеологии на останалите партии.

Георги Карасимеонов посочва три характеристики на популизма, обозначени като възникване, организационна форма и политическа практика: „Популизмът възниква вследствие на масово недоволство, провокирано от кризата на легитимността на демократичните институции и то когато кризата на представителните институции достига до определен връх и води до сериозно  намаляване на тяхната ефективност и дори блокиране на политическия процес.” [1]. В организационната си форма популисткото движение се формира около харизматични лидери и се изгражда около централизирани структури. Като  политическа практика:  „Популизмът е по принцип агресивен, понякога и насилствен, пренебрегва демократичните правила, ориентиран е плебисцитарно, базиран върху дихотомията „приятел/враг” (Карл Шмит), опортюнистичен и демагогски (Декер).” [2]. Въпреки че формално характеристиките са обозначени като три, на практика те са повече, представени са в синтезиран вид, а изброяването не е изчерпателно. Те могат да бъдат разчленени по следния начин: 1. Популизмът е продукт на недоверието към институциите и на кризата на тяхната легитимност; 2. популизмът е движение; 3. обединява се около харизмата на лидера; 4. изгражда се около централизирани структури; 5. той е агресивен; 6. пренебрегва демократичните правила; 7. ориентиран е плебисцитарно; 8. базиран е върху дихотомията „приятел – враг”; 9. той е опортюнистичен и демагогски. При тази детайлизирана разбивка на посочените от Карасимеонов характеристики се очертават няколко спорни момента, които съществуват като проблемни линии в рамките на академичния дебат. Тези спорни моменти тук ще бъдат формулирани само като въпроси, които са предмет на анализ в разгледаната по-долу академична дискусия: 1. Дали популизмът е движение, дали е политическа идеология, или е реторически стил? 2. Дали той непременно е агресивен, или пък може да има твърда и мека форма, както например Анна Кръстева разграничава тези две проявления на българския националпопулизъм? [3]. 3. Дали винаги пренебрегва демократичните правила, или не отправя предизвикателства към политическата система на демокрацията, както твърди Иван Кръстев? [4]. 4. Дали във всички възможни разновидности е базиран върху дихотомията приятел – враг, или в някакъв конкретен случай може да се прикрие под формата на всеобщия консенсус?

Георги Карасимеонов дава следното определение за популизъм: „Популизмът като политическо течение (движение) в демократични условия се базира на масово народно недоволство в конкретна социално-икономическа и политическа ситуация, експлоатира антиелитарни, включително антипартийни нагласи и предлага радикални промени на статуквото. Неговата политическа изява може да бъде радикална, антисистемна или системна в рамките на демократичните правила.” [5]. От дефиницията могат да бъдат изведени още три характеристики на популизма: антиелитизъм, антипартийност, изявите му като системен, антисистемен и радикален. Във всички академични публикации по изследваната проблематика антиелизмът се посочва като основен белег на популизма и това е най-безспорната част от иначе разнообразните трактовки.

Според Карасимеонов „Постпреходният популизъм в България протича в две фази. Първата е свързана с изчерпването на доверието към СДС поради разочарованието от проведените реформи и с морален и икономически популизъм, опиращ се върху харизмата на Симеон Сакскобургготски. Втората фаза е обвързана основно с темите национализъм и корупция, ред и законност и по тази линия проевропейски ориентираната партия ГЕРБ атакува ДПС, а антиевропейската Атака е ксенофобска и расистка.” [6]. На първо място, е изведен базовият фактор, който се превръща в предпоставка за възникване на популистки формации, а именно изчерпването на доверието към управляващите елити, като в случая става дума за края на управленския мандат на СДС. На второ място, определянето на популизма на Сакскобургготски като „морален и икономически” произтича преди всичко от неговите забележими характеристики: социални и икономически обещания и послания за нов морал в политиката, но тази формулировка не отчита конкретните политически мотивации, които стоят зад лансираните цели. Тези обещания изпълниха инструменталната функция за политическа институционализация на НДСВ и трасираха пътя на налагане на една изцяло нова визия за характера на българската политическа система. На трето място, в разгледаната втора фаза на популизма е обърнато внимание на националистическия дискурс и на антикорупционната реторика, а проблемът за институционалните проекции на популизма в политическата система остава незасегнат. Основният принос на статията е свързан със споменатото научно  формулиране на характеристиките на популизма и най-вече с очертаването и изтъкването на ограничената научна стойност на понятието, която го прави трудно за интерпретиране.

Прегледът на българските теоретични публикации върху популизма дава недвусмислен отговор на въпроса за научната стойност на понятието. След като са набелязани някакви първоначални характеристики, следва да се задълбочи анализът на тези специфики и да се открият други. Статията на Анна Кръстева „Българският популизъм – щрихи към портрета” [7] е обзорна публикация, която е полезна начална отправна точка към естеството на изследвания проблем, тъй като тя прави няколко съществени научни приноса и дава възможност за оценка и анализ на постигнатото и за това от една такава позиция да се навлезе в конкретиката на останалите автори: 1. Без да е напълно изчерпателна, статията синтезира гледните точки на участниците в дискусията. Тук се обобщават съвсем синтезирано основните въпроси, засегнати от изследователите:  дали популизмът е нещо градивно или разрушително, какво представлява, има ли почва у нас, заплаха ли е за демокрацията или е нейно проявление, дали е само отрицателно или по-сложно явление. Направен е изводът, че преобладават предимно отрицателните оценки, но е изложена и алтернативната позиция на Антоний Тодоров, на която ще бъде отделено внимание по-нататък. 2. Съществен момент е, че в максимално синтезиран вид са изведени основните характеристики на популизма, които под една или друга форма, но само частично, се срещат и при останалите автори: апел към народа, разделено общество, демагогия, незачитане на институциите, харизматичен лидер, политика на отхвърляне на корумпираните елити, чужденците и малцинствата. Поради присъствието им в другите текстове, които ще бъдат разглеждани, и поради съгласието ми със съдържателната част на тази теоретична постановка, ще бъде направен кратък анализ на изброените особености, тъй като те отварят ключа към една напълно изчерпателна дефиниция на проблемното понятие. Тези характеристики са изведени от интерпретациите на популизма като идеология, противопоставяща елита и народа (според теорията на Кас Муде), като апел към народа (в схващането на Маргарет Канован) и като демагогия (според Ейсбург). Вземайки предвид цялото многообразие от гледни точки и изследователски подходи към нееднозначното понятие, Анна Кръстева очертава границите на възможните интерпретации. Едва ли би било полезно популизмът да се полага в една еднозначна реферативна рамка. Например, ако се задоволим само с класическото определение на Муде, това означава наред с безспорно признатия от всички факт, че става дума за противопоставяне между народа и корумпираните елити, да приемем и че популизмът е идеология, което влиза в разрез с другото схващане за популизма като реторически стил. Освен това тук не е разгледан аспектът с незачитането на ролята на институциите. Бихме могли малко да разширим рамката на интерпретация на тази конкретна характеристика. Анна Кръстева разглежда незачитането на институциите в рамките на популистката парадигма само в смисъл, че се отхвърля тяхната посредническа роля и партийният лидер търси пряк контакт с народа. Съществува и друг аспект, неотбелязан от Кръстева, който ще се засегне по-нататък, а тук само ще бъде маркиран. Институциите по същността си са не само теренът на държавната власт, на който пребивават политическите елити, но също така са и формалните правила на играта в едно общество. Незачитането на институциите е равнозначно на погазването на правилата. То представлява своеобразна антиинституционална логика, която е концептуализирана от антиелитизма в популистката парадигма: институциите са зло, защото там пребивава омразният елит. И така се стига до един парадокс.  Естествен стремеж на всяка политическа формация, включително и на популистката, е да влезе във властта, т.е. да се институционализира. Така популистката партия става част от елита, който е критикувала преди това, а единственият начин да запази жизнеспоспобността си е да продължи да критикува останалите негови представители и занапред. Това обяснява защо популистките партии в България първочално спечелват по-голямо влияние, а след първото им влизане в парламента то отслабва. В противопоставянето между народ и елит е залегнало схващането, че елитът винаги е корумпиран, непоправим и продажен, че той не се съобразява с потребностите и интересите на народа и единствената алтернатива на статуквото е дадена популистка формация. Именно затова популизмът винаги цели да мобилизира протестния вот, който естествено се генерира от недоверието към елитите. Към този пункт трябва да се добавят и съществуващите латентни напрежения и настроения в обществото, породени от недоверието към малцинствените и етническите групи, които се превръщат в естествен структуроопределящ фактор за възникването на етническия кливидж.

Когато популисткият лидер се възприема „като баща или обединител на нацията, персонализиращ посланията на партията” [8], неговата харизма се превръща в заместител на идеологията. Популистката партия се крепи именно върху харизмата на своя лидер и без нея би изгубила ценностния фундамент, въз основа на който съществува. Тъй като критиката на политическите елити е в основата на популисткото мислене и по естеството си представлява отрицание, на мястото на това отрицание трябва да се предложи някаква позитивна алтернатива и това е вярата в качествата на лидера и преекспонирането им. Оттук той придобива силата и моралния авторитет, за да се обърне с апел към народа, както и ресурса да манипулира с демагогски похвати, за да печели доверие. 3. Другият основен принос на статията на Кръстева е, че тя за първи път прави опит за систематизация на българския популизъм като разграничава две форми: мека и твърда. Меката се характеризира с апели към хората, всеобхватно насочена политика и дискурс на демагогията. Като нейни представители са посочени Симеон Сакскобургготски, който въвежда популистката харизма и изживява себе си като цар на народа, и Бойко Борисов, който предпочита да се самоидентифицира като човек от народа и напада основните си политически противници – тройната коалиция, Атака, СДС, ДСБ. Анна Кръстева характеризира особеностите на популизмите на Сакскобургготски и на Борисов. Първият се разглежда като монархически и извежда на преден план идеята за лидера на пиедестал. НДСВ е партия от типа catch-all и се стреми да обхване избиратели от трите посоки на политическото пространство – ляво, дясно и център. Другите характеристики на популизма на Сакскобургготски според Кръстева са неопосреденото от институциите общуване на лидера с народа и акцента върху православието [9]. Така авторката извежда две базови черти на популисткия дискурс на бившия монарх. Първата е неговата идеологическа поливалентност. Популизмът на Сакскобургготски не е нито ляв, нито десен, но това твърдение не бива да се разбира в контекста на интерпретацията на твърдението на Светослав Малинов, че популистките лидери запълват целия идеологически спектър и съответно се припознават като леви, десни или центристи [10]. Той е по-скоро присъщ на логиката на catch-all партиите, а това означава, че неговата същност пренебрегва идеологиите и в този смисъл е неидеологическа. Втората важна особеност е, че в анализа на Кръстева  се извежда на преден план харизмата на лидера. Но тя се обвързва със символния капитал, който носи със себе си бившият монарх, без да се обърне внимание на тенденцията, че именно харизмата се превръща в носещата конструкция, която се намества на мястото на идеологията. Също така не е засегнат проблемът за институционалните аспекти на проявленията на популизма на Сакскобургготски, а те изиграват фундаментална роля в развитието на българската политическа система след 2001 г. Другият изразител на меката форма на популизма в България, Бойко Борисов, избира, както отбелязва Кръстева, стратегията за членство на неговата партия ГЕРБ в ЕНП, но също прилага стратегията на Сакскобургготски за „catch all politics и харизматично лидерство.” [11]. Така се оказва, че формалната идеологическа идентификация чрез членство в европейска политическа група не пречи на развиването на политическа стратегия, чиято насоченост е към всички електорални слоеве и подчертава всеядния неидеологически характер на формацията. Накрая анализът завършва с особеностите на твърдия популизъм, който е националистически, ксенофобски, антисистемен и с акцент върху другостта. Негов изразител е Атака, а ВМРО е ситуирана между меката и твърдата форма [12]. Основните приноси на статията на Анна Кръстева са, че в нея се формулират характеристиките на популизма, факторите, които обуславят възникването на българския популизъм в актуалния политически контекст; предложена е една от възможните класификации на неговите основни форми  и се представят в синтезиран вид възгледите на българските политолози относно неговата същност.

Анна Кръстева разделя ключовите фактори за проникването на популизма в българската партийна система в началото на 21. век на две основни групи. На първо място са посочени външните фактори: края на студената война, глобализацията и европеизацията. На второ място са вътрешните фактори, които се делят на: социални – усещането за несправедлив преход, кризата на представителството и фрустрацията на демокрацията, изразяваща се в ниското доверие на гражданите към партиите и парламента и липсата на работещи институции; идеологически – изчерпва се противопоставянето комунизъм – антикомунизъм, засилват се национализмът и антиевропеизмът, като основен катализатор на тази тенденция е появата на партия Атака; политически – трансформация на противопоставянето реформатори – консерватори в противопоставяне ляво – дясно [13]. Това обобщение е повлияно и от изводите на други автори. Ключ към интерпретацията на  факторите е статията на Даниел Смилов „Фрустрация на демокрацията”, на която се позовава Кръстева. Изброяването на социалните фактори е изцяло заимствано от цитирания текст на Смилов. Преди да се премине към анализа на тези фактори, е необходимо да се изясни смисълът на самото понятие, прецизиран в друга публикация на цитирания политолог.  Консолидацията на демокрацията е „моментът, в който тя се превръща „в  единствената възможна игра” в дадена политическа общност.” Държави като България са стигнали на относително късен етап до нея, но въпреки това повечето от българските граждани възприемат демокрацията като най-добрата форма на управление. „Българският и централно европейският принос към теорията на прехода се състои в откриването на един нов, последващ консолидацията етап, който условно можем да наречем фрустрация на демокрацията. Най-видимият белег на навлизането в този етап са глухото мърморене на широките народни маси и спорадичните изблици на безпосочно недоволство от страна на най-разнообразни групи…” [14]. Даниел Смилов прецизно е напипал благодатната почва, от която пониква и вирее българският популизъм. Още от края на 20. век постепенно започва да се забелязва нарастващото обществено недоволство от резултатите от управленията на политическите елити и така възниква електорален вакуум в политическото пространство. И това се случва точно в онзи момент, в който се е създало впечатлението, че българската партийна система достига до етапа на консолидация на демокрацията. Тъй като недоволството има за свой адресат действията на основните политически институции, може да се твърди, че възникват допирни точки между зародилите се настроения на гражданите срещу политическите елити и основните пунктове, върху които се крепи популистката парадигма. По този начин можем да обясним твърдението, че „утвърдените партии от преходния период изпитват все по-големи трудности да устоят на конкуренцията на нови играчи, които пътуват с много лек идеологически и организационен багаж.” [15]. Метафората подчертава идеологическата немощ на популизма и помага да се стигне по-нататък до заключението, че в резултат от генерирането и аргументирането на идеи в политическата надпревара се оформя естетическият стил на популизма, който измества идеологията. Смилов лансира тезата, че популизмът е „идеология на политико-естетическия формализъм”, „на представителството и представлението”, доколкото претендира да представлява интересите на народа. От тази позиция популизмът с претенцията да отстоява народните интереси по-добре от останалите партии влиза в противоречие с идеята на либералната демокрация за налагане на ограничения на народната воля „под формата на защита на индивидуални човешки права, разделение на властите, спазване на международно поети ангажименти и т.н.”, не признава тези ограничения, а популистът дори е склонен да наруши конституцията [16]. С други думи, може да се каже, че политическото поведение на популиста прекрачва границите на институционалните норми и правилата на либералната демокрация нямат особено значение за него с изключение на факта, че тези правила създават условия за възникване и на популистки формации.

Ученият лансира тезата, че факторът обществени нагласи или фрустрация на представените има три основни белега: 1. Латентното недоволство сред отделни обществени групи се насочва срещу действията на висшите органи на властта и се оформя разочарование спрямо начина на функциониране на демокрацията. 2. Нараства недоверието на протестиращите и на недоволните към партиите и парламента, както и към политиците въобще и от това страдат всички институции на представителната демокрация. 3. Третият белег на фрустрацията е схващането, че „…изборите не могат да доведат до фундаментални промени в политическия курс на държавата.” [17]. Фактически терминът „фрустрация на демокрацията” отразява нарасналото недоверие на гражданите към политическата система като цяло, към партиите и институциите, към изборите като обективна и ефективна технология в рамките на политическия процес. Така възниква свободна електорална ниша в политическото пространство, която може да се заеме от политици, които развиват протестна реторика. На друго място Смилов формулира факторите за намаляващото доверие към институциите в България, които произтичат от наложилото се разделение между народа и представителните институции. Сакскобургготски, Борисов и други фигури „…твърдят, че останалият елит е корумпиран, че само те могат някак да представляват реалните интереси на народа.” Сакскобургготски носи харизмата на „потомствен аристократ и бивш български цар”, неспособен да се поддаде на олигархичните изкушения и личните изгоди от властта. Борисов говори на народен език и се държи като човек от народа. Появява се и патриотичната  вълна, която идва с „джобен формат харизматици”. Нараства общественото недоверие към популистките послания, но липсва и алтернативна платформа. Резултатът е фрагментираният парламент. Единствените институции, които се ползват с по-високо доверие в България са ЕС и телевизиите, които упражняват мониторинг върху корумпирания елит и могат „да го санкционират при констатирани нарушения.” Институциите не преодоляват разлома между „елит” и „народ”, а го задълбочават [18].  От направеното изложение на основните постановки в анализа бихме могли да достигнем до извода, че под въздействието на популистката вълна е започнала деструкция във всички компоненти на политическата система: недоверието към институциите на представителната демокрация поставя под въпрос легитимността на представителството; засилва се фрагментацията на партийната система; задълбочилото се разделение между „елит” и „народ” работи изцяло в полза на популистката парадигма, която винаги се е подхранвала от него.

Даниел Смилов формулира и един възможен отговор на въпроса дали популизмът е опасен от гледна точка на дефинитивно присъщото за популисткия дискурс допускане за пълно представителство на волята на народа в рамките на политическия процес. На теоретично равнище са изведени тезите за отношението на популизма към институциите на представителната демокрация, които намират емпирично потвърждение в цитираните анализи на учения от по-късен период. Един вариант на популизма, който политологът нарича „банален популизъм” или „популизъм за ширпотреба”, е безопасен, защото се опира на базови демократични принципи. Характеристиките на баналния популизъм са: 1. неговата поява в условията на криза на представителството; 2. отрицанието на традиционните партии като корумпирани или отчуждени от народа; 3. формирането на нова партия като алтернатива на традиционното представителство със силен харизматичен лидер. Той е типичен за силните, а не за маргиналните партии в Централна и Източна Европа и е следствие от упадъка на големите идеологии на лявото и дясното. Отрицателните му черти са, че води до разпад на партийната система и загуба на идеологическия смисъл на политиката, а положителната му страна е, че стимулира изборния процес, обвързвайки исканията на хората с реалността. Ако „баналният популизъм” е само предизвикателство пред системата на демократичното представителство, съществува една друга радикална форма, наречена от Даниел Смилов „турбо популизъм”, която е реална заплаха за конституционния ред с исканията си волята на народа да бъде осъществена на всяка цена, дори и с нарушение на законите. Турбо популизмът е насочен срещу принципите на либералната демокрация, може да се проявява в мека – реторическа и твърда – активистка форма [19]. Баналната версия би могла да се разглежда като проекция на белезите на фрустрация на демокрацията, а турбо вариантът очертава крайната антидемократична и антилиберална визия, която в своя екстремен вид потвърждава, че популисткото предизвикателство не бива да се подценява и неговата експанзия застрашава нормалното функциониране на демократичния процес.

Според Смилов при идеологическите фактори противопоставянето ляво-дясно губи първоначалният си смисъл, тъй като няма съществени различия в партийните програми по отношение на икономиката и на социалната политика, а политическото състезание се измества или на националистическата плоскост, или върху терена на обвиненията в корупция [20]. Така традиционните за популисткия дискурс мантри, които бих определил като квазиидеологически, защото не почиват върху една стройна идеологическа конструкция, не са натоварени с конкретно идейно-политическо съдържание, а се определят от ситуационния контекст, заемат мястото на идеологическото противостоене между лявото и дясното. Именно заклеймяващата политическите елити антикорупционна реторика и издигането на националистически и враждебни спрямо другите етнически групи лозунги са двата основни фундамента, върху които стъпва популизмът. Унификацията на партийните програми в сферата на социалната политика и на икономиката може да се разглежда като симптом за обезличаване на идеологическите различия. Това обяснява и споменатото отсъствие на алтернативни политически платформи. По този начин  популизмът се конституира отвъд границите между лявото и дясното, отвъд институционалните правила и норми на поведение, отвъд принципите на либералната демокрация и на етническата толерантност. В резюмираната по-горе теза от статията на Даниел Смилов в Портал „Култура” можем да откроим някои от характеристиките на популизма, дефинирани от Анна Кръстева: разделено общество, харизматичен лидер, политика на отхвърлянето, белязана от идването на патриотичната вълна, незачитане на институциите посредници. Оформя се една обща ниша в рамките на академичния дебат, с която ще продължи по-нататък изследването.

На другия полюс на авторите, които не приемат тезата за популизма като идеология, стои Светослав Малинов. Малинов също обръща внимание на трудността да се долови точната същност на понятието популизъм и за него то е доста проблематично, ако се постави на плоскостта на съпоставянето. „По принцип понятието „популизъм” е все още далеч от смисловата стабилност и яснота, характерна за политологическите термини” [21]. Това се дължи на сравнително новата му поява и до момента не се е оформило единно мнение у изследователите, което да позволи да се изработи адекватна дефиниция, по която да има съгласие между различните автори.

Малинов започва с един класически апофатически подход при интерпретацията на популизма. Обяснението какво не е, дава възможност преди да се пристъпи към конкретната дефиниция, да се отхвърлят неприсъщите характеристики, които обаче биват възприемани от други концепции като напълно релевантни. На първо място авторът посочва, че популизмът не е  „политически феномен, проявленията на който трябва да се търсят извън новото време” [22] и би следвало да се разглежда в контекста на модерната демократична държава.  Не е идеология, защото за разлика от  идеологиите е еклектичен и непоследователен. Както вече отбелязахме, популизмът има разнопосочни проявления, може да бъде ксенофобски и националистически, но този елемент не винаги присъства задължително, може да бъде радикален и антисистемен или да се съобразява с демократичните правила и норми,  и в този смисъл не се вмества в рамките на някаква идеология. По-нататък ученият продължава с наблюдението, че популизмът не е нито ляв, нито десен, в определени периоди в дадена страна може да бъде или изключително ляв, или десен. Не е белег на политическа незрялост, проявява се както в новите, така и в утвърдените демокрации.  Антиелитизмът е „единствената характеристика, която може да претендира за универсалност, когато говорим за популистките практики…” [23]  Малинов застъпва тезата, че фундаменталната  популистка опозиция между народ и елит може да бъде включена в политическото, макар че не ражда конкретни и разумни управленски политики. От казаното от него би следвало да се изведат няколко заключения:

Популизмът се конституира като феномен на политиката, не може да бъде изключен от нея и от тази гледна точка е необходимо и неизбежно да се съобразяваме с неговото присъствие. След като на политическия терен е отделено място за изява на популизма, няма сила, която да е способна да се противопостави на съществуването на това явление. Антиелитизмът изразява жизнеспособността на популизма като онтологическа същност. Без противопоставянето народ и елит е немислимо да се изгради политическият конструкт на популизма, тъй като от това противопоставяне произтичат всички останали характеристики. Антипартийността изразява противостоенето между партиите, възприемани като управляващ елит, и народа; незачитането на институциите като посредници отразява необходимостта популисткият лидер да общува директно с народа, а не от някаква елитарна позиция. Харизматичният водач притежава своята харизма по силата на обстоятелството, че той е различен от другите политици, представляващи елита, и че само той може да стои близо до народа и да разрешава неговите проблеми. Изключвайки популизма от идеологическата херменевтическа парадигма, Малинов застъпва другата основна теза и дава следната дефиниция: „Политическият популизъм е форма на политическо мислене и говорене, набор от реторически фигури и техники с една водеща характеристика – перманентно обръщане и позоваване на колективния образ на народа срещу елитите.” [24].

Според Светослав Малинов в популисткия дискурс не се полага водещо място на темите за антисемитизма и расизма, а на преден план изпъкват и представляват интерес доминиращи черти на популизма като антипартийност и непрестанно позоваване на мнението на хората срещу елитите. „Популизмът отъждествява волята на народа с морала и справедливостта, поставя тази „воля” над всички други стандарти и механизми и настоява за пряка връзка между народа и властта”; счита, че антисемитизмът и расизмът „не са водещи в националната ни традиция”;”…в публичния дискурс присъства контрастът между обикновените хора и някакъв имагинерен елит, (конституиран според случая), който често бива призоваван да се събразява и да коленичи пред народа”; елитът не само не заслужава да управлява, но „дори няма право да се мисли за равен с народа”, а стои по-долу от него. Светослав Малинов се спира върху проблема за волята на народа, като го поставя в дискурсивното поле на антиелитизма и антипартийността и анализира какви са механизмите за действие в сложната взаимовръзка, касаеща корелацията народ-елит. Интересно е наблюдението върху двете величини и върху интерсубективните взаимодействия в рамките на тази корелация. Образът на елитите в никакъв случай не е констнантна величина, той е размит, няма ясни контури и се променя според конкретните политически обстоятелства. Изгражда се една концептуална рамка в самата популистка парадигма, според която народът като имагинерно колективно цяло стои като техен коректив. Политическият популизъм отправя апелите и посланията си от името на  обикновения човек и демонизира елитите, които са „безименни, алчни, но винаги безпощадни към този малък човек” [25]. Добродетелите на народа се противопоставят на аморалността на управляващата класа. Стъпвайки върху тези наблюдения на Светослав Малинов, бихме могли да направим някои изводи. От изходната позиция на тезата за волята на народа като противостояща на елитите, преди всичко се налага обстоятелството, че тази воля е обща и тя се възприема като нещо хомогенно. Наличието на еднородността ни отдалечава от стандартната представа за именентно присъщия на демократичната политическа система плурализъм. Волята е унифицирана и нейното целеполагане в политическия контекст влиза в противоречие с логиката на демокрацията, защото самото конкурентно състезание между различни политически платформи изключва подобна унификация.

В това сложно взаимодействие се намесва още един съществен елемент. От метафорично формулираното заключение на Малинов, според което: „Пламъкът на антипартийността никога не е угасвал в сърцето на българската демокрация и винаги има кой да го разпалва.” [26], бихме могли да направим три извода: 1. Българският популизъм е с антипартийна насоченост, която е детерминирана от омразата към политическите елити. 2. Латентно съществуващите антипартийни настроения са основата, върху която стъпват създателите на популистките проекти, тези настроения са лесно уловими и следователно са и лесно манипулируеми. 3. Популизмът е в състояние да оказва влияние върху процесите, които протичат в партийната система, и доказателство за това е проникването на популистки партии в нея на базата на съществуващите антипартийни настроения.

Съществен принос на анализа е, че ясно се отграничава какво не е популизмът и това позволява да бъде отделен от други проявления на политическия живот. Визията за българския популизъм се обогатява. Като тръгва от позоваването на народа и на отправянето на апели към народа, Малинов разглежда как протича целият процес на осъществяването на връзката между популистите и народа и по какви механизми изразът на народната воля бива въплътен в популисткото говорене и действие.

Един от най-задълбочените анализи върху разглежданата проблематика принадлежи на Светлозар Андреев. В обширна статия авторът извлича изчерпателна и многоаспектна дефиниция за популизма на базата на определения от други автори, операционализира понятието, прави типология на популизмите и на популистките партии в България, формулира основни хипотези за възникването на българските популистки формации. Още  от дефиницията на понятието проличават някои характеристики, които извлякохме от други автори: „Популизмът е нестройна система за разпределение на политически и социални ценности, чрез която се стреми да постигне широка мобилизация на масите срещу управляващите елити и държавните институции, като за тази цел не се търси подкрепата на традиционните политически представители (партии, профсъюзи и гражданско общество), а се разчита главно на харизмата на лидерите на движението и манипулацията на различни идеи и символи чрез медиите.” [27] Това определение може да се разбие на няколко сегмента: 1. нестройна система; 2. противопоставяне народ – елит; 3. противопоставяне на гражданите срещу  институциите; 4. отхвърляне на посредничеството на партии, профсъюзи и гражданско общество; 5. харизма на лидера; 6. манипулация на символи и идеи чрез медиите. Като безспорна характеристика на популизма, за която има съгласие при всички изследователи на проблема, се утвърждава антиелитизмът. Поне на равнището на предложената дефиниция, която следва в текста веднага след определeнията на Кас Муде за популизма като идеология и на Филип Шмитер за популизма като движение [28], е застъпена втората теза и тук авторът изразява мнение, идентично с това на  Георги Карасимеонов, че популизмът е движение. Светлозар Андреев приема и схващането на Карасимеонов, споделяно и от  Анна Кръстева, за ролята на харизматичния лидер в популистката формация. Карасимеонов обръща внимание на действието на медийната демокрация, която измества политическите партии като посредник между гражданското общество и държавните институции и дава трибуна за директна изява и изграждане на харизматични личности [29]. Подобен е възгледът на Светлозар Андреев, като във възможността на харизматичните лидери да манипулират чрез медиите се имплантира и тезата за ролята на медиакрацията. По отношение на незачитането на институциите Анна Кръстева отбелязва, че в популистката концепция „Нищо не трябва да пречи на връзката на лидера с народа” [30], докато при Андреев то се изразява в отказа да се търси подкрепата на традиционните политически представители, като фактически във визираната роля на партиите, профсъюзите и гражданското общество бива закодирана някаква посредническа функция. Компонентът „нестройна система” в цитираната дефиниция на автора отразява колебанието дали популизмът е идеология или движение. Идеологическите аспекти се проявяват в две форми: популизмът като протест и популизмът като демокрация и се набляга на факта, че във втората си форма популизмът притежава потенциал за управление. Но Андреев е склонен да смята, че той все пак е система със „сравнително стабилни елементи (структура, йерархия между отделните актьори, политически норми и правила, също така и идейни ценности и социални приоритети).” [31] Т.е. допускането, че популизмът може да се приема и като движение, показва, че по-важната част е не как ще бъде наречен изследваният феномен, а какво е неговото съдържание и в това съдържание се открояват идейните ценности, съществува някакъв фундамент, който дори и да не е идеологически, притежава социална и политическа конкретика. Извън определението съществуват още характеристики на популизма, забелязани от Светлозар Андреев, които касаят неговата същност и съпоставката между авторите. Класифицирайки популизма в две основни форми: популизма като демокрация и популизма като протест, той отбелязва, че и двата вида популизъм „са насочени срещу политическите елити и склерозиралите държавни институции”, те са непартийни и антипартийни [32]. Извеждането на антипартийността като присъща черта на популизма е съпоставимо с „антипартийните нагласи” от дефиницията на Карасимеонов и с „пламъка на антипартийността” [33] във формулировката на  Светослав Малинов. При популизма като поведение Андреев  набляга върху стила на говорене и действие и върху медиите, които популистките партии използват като адресат на своите послания към широката публика. Същевременно популистките лидери използват и пряката комуникация с народа. Така концепцията за популизма като поведение на Андреев се доближава до тази на Светослав Малинов за същността на популизма като „форма на политическо мислене и говорене, набор от реторически техники” [34]. В този аспект и двете концепции отразяват тезата за популизма като реторически стил. От съществено значение за нашето изследване е личният принос на Андреев с неговата дефиниция, изразен в твърдението, че популизмът се стреми да постигне мобилизация на масите и срещу държавните институции, а не само срещу елитите.

В разработката си авторът формулира четири хипотези за причините за възникването на новите популистки формирования в България. Особено ценна е първата хипотеза: Въпреки твърденията на Карасимеонов за формирането на нова партийна система, не е обърнато достатъчно внимание на разпада на партийната система. След идването на Симеон Сакскобургготски се наблюдава електорален спад на влиянието на основните политически сили. Институционализират се във властта нови социални движения от популистки тип. От началото на 2000 г. се наблюдават два паралелни процеса – деконсолидация на партийната система и картелизация на парламентарните партии. Отварят се нови пространства пред популистките алтернативи [35]. По отношение на трансформациите, които настъпват в българската партийна система след 2001 година под влиянието на популисткия фактор, се наблюдава протипоставяне между две различни гледни точки. Едната е във вече разгледаната концепция на Даниел Смилов за това, че за проникването на популизма играе роля факторът фрустрация на демокрацията като противоположност на консолидацията. Другата е на Георги Карасимеонов и според него в партийната система започва „дълбока трансформация” и „от партийна система на прехода тя започва да прераства в партийна система на консолидиращата се демокрация.” [36]. На базата на подхода на Карасимеонов процесите се разглеждат като партийна еволюция, която естествено води до консолидация на демокрацията. Фрагментацията се обяснява като процес на еволюция, а не на разпад. Както вече беше споменато, Даниел Смилов вижда основните белези на фрустрацията като разочарование от начина на функциониране на демокрацията, нарастващо недоверие към партиите в парламента и утвърждаването на мнението, че изборите не могат да променят политиката. Когато въвежда термина „консолидация на демокрацията”, Карасимеонов не взема предвид тези фактори. Въпреки че в неговия анализ фигурира проблемът за недоверието към партиите, той не намира, че съществува връзка между фрустрацията на демокрацията и партийната фрагментация.

Според следващата хипотеза, изразена от Андреев, в резултат на дълбоката социална и икономическата криза социологическите изследвания сочат спад на доверието към партиите и институциите и обратна пропорционалност на нивата на корупция и социално доверие в България. Тези процеси оказват негативен ефект върху консолидацията на демокрацията [37]. А именно ниското доверие към партиите и институциите, за което вече казахме, че е белег на фрустрацията, е още един аргумент, оспорващ тезата за консолидация. Така освен изтъкнатите приноси за изясняването на същността на популизма на дефинитивно равнище, статията на Светлозар Андреев предлага и една възможна интерпретация на процесите в партийната система в България след 2001 г.

Една друга гледна точка за популизма като функция на пряката демокрация се среща в текстовете на Антоний Тодоров. Преди да преминем към излагането и анализа на тази теза по същество, ще се спрем на някои от особеностите на популизма, така както ги е синтезирал Тодоров, в контекста на съпоставката, която правим с другите автори. Тодоров се позовава на класификация на  Пиер Андре Тагиеф, където са разграничени смислите на понятието като  политическо движение, което се проявява в моменти на кризи; политически режим; идеологическо явление;  нагласа и отношение към политическите приоритети и готовност да се отговаря на натиск, независимо от това дали политикът го споделя;  политическа реторика; легитимация на властта [38]. Тук отново виждаме откроени вече черти на популизма като движение ( Карасимеонов, Андреев), като идеологическо явление (Смилов), като политическа реторика (Малинов), и нови смисли като политически режим, легитимация на властта и отношение към политическите приоритети. Антоний Тодоров се спира и на четирите типа политически популизъм на Маргарет Канован [39].  Т. нар. от Канован „популистка  диктатура”, е интерпретирана от учения като „съвкупност от разнообразни проявления на популисткия цезаризъм в историята, където се установява пряка връзка между лидера и народа, без посредничеството на елитите и партиите.” [40]. В аспекта му за липсата на посредничество, понятието се припокрива с незачитането на институциите (Анна Кръстева) и с отхвърлянето на ролята на традиционните политически представители (Светлозар Андреев).

Плебисцитарната демокрация досега бе изтъкната единствено от Георги Карасимеонов, но и Тодоров защитава тезата, че популизмът прибягва до пряката демокрация, не представлява опасност за демокрацията и се изразява в по-честото провеждане на референдуми [41]. Според концепцията на Антоний Тодоров, по отношение на елемента от дефиницията, който изтъква необходимостта от пряк контакт между народа и елита, става дума за отхвърляне на ролята на посредническите институции между гражданите и правителството, като по този начин властта може да стане тиранична. В някои случаи пряката демокрация има своите положителни страни като средство за ограничаване на властта на политическите партии, а в други тя е осъдителна, тъй като се използва за авторитарни цели. Характеристиката отхвърляне на посредничеството на институциите е представена във възможно най-радикалния й вариант – чрез механизмите на пряката демокрация. Идеята за ограничаване на властта на партиите по природата си е антидемократична, защото в рамките на демократичната политическа система „ партиите са опосредстващи звена между гражданското общество и държавните институции” [42] и без тях „е немислима модерната представителна демокрация” [43]. Демокрацията функционира чрез партии и ако се ограничи тяхната власт, ще се обезсили нейният смисъл. Разбира се, Тодоров формулира тезата си в контекста на предимствата на пряката демокрация. Изключителното използване на референдумите би обезсмислило ролята на партиите, а в съвременния свят демокрацията е немислима без партии.

Според Тодоров популизмът съпътства представителната демокрация, но негов недостатък е, че оспорва основните й принципи, като използва типичните за нея практики като всеобщи избори и свобода на словото. Въпреки това, не застрашава демократичния ред, тъй като се опира върху възможно най-радикалната форма на демокрацията, каквато е пряката [44]. В тезата на Тодоров се съдържа известна доза противоречивост. Ако популизмът оспорва принципите на демокрацията, това би следвало да означава, че той не ги приема, върви срещу тях и следователно по някакъв начин им противостои. Същевременно, използвайки споменатите принципи, популизмът стъпва върху предимствата на демокрацията, за да ги погазва и да действа срещу нея. Пряката демокрация не винаги е полезен инструмент за реализиране на конкретни политики, но от друга страна, тя може да бъде използвана за реализиране на популистки стратегии.

На базата на направения анализ бихме могли да изведем следната дефиниция на популизма :

Популизмът е начин на политическо мислене, говорене и действие, присъщ на съвременната политика, който притежава следните характеристики:

  • Антиелитизъм – критика на доминиращите политически елити като корумпирани и противопоставянето им на обикновения народ;
  • Антипартийност – противопоставяне на традиционните партии като разединяващи народа и възпрепятстващи материализацията на неговата обща воля;
  • Антинституционалност – отричане на ролята на политическите институции като инструмент за вземане на легитимни политически решения, представляващи общата воля на народа;
  • Антидемократичност – несъобразяване с принципите на представителната демокрация и тяхното системно подкопаване;
  • Антиконституционност – противопоставяне на принципите на конституционния ред;
  • Антиплурализъм – отхвърляне на принципите на политическия плурализъм и тяхното противопоставяне на общата воля на народа;
  • Демагогия – популистите говорят това, което хората искат да чуят.
  • Липса на ядро от ценности, колаборация на популизма с леви и с десни идеологии;
  • Манипулиране на общественото недоволство в ситуации на неудовлетворени социални и политически искания;
  • Поява в условията на кризи на легитимността на политическата система;
  • Плебисцитарна насоченост – популистите настояват за често провеждане на референдуми;
  • Харизматичен лидер, който катализира популистката мобилизация;
  • Отхвърляне на ролята на институциите като посредници между популисткия лидер и народа;
  • Използване на ресурсите на медийната демокрация за осъществяване на пряка и непосредствена комуникация между лидера и народа;
  • Противопоставяне на етническите малцинства, имигрантите и чужденците.

Заключение

Българският академичен дебат за популизма е разнопосочен в теоретичните обяснения, които предлага по отношение на същността на понятието. Не е постигнат консенсус между политолозите дали става дума за политическо движение, за идеология или за реторически стил. Съществуват и коренно противоположни мнения по въпросите дали популизмът представлява опасност за демокрацията, или може да бъде от полза за нейното по-ефективно функциониране; след проникването на популистки партии дали започват процеси на картелизация, или на консолидация на партийната система. Между учените се оформя съгласие за следните основни характеристики на популизма – антипартийност, незачитане на институциите, плебисцитарна насоченост, антиелитизъм. Въпреки че е невъзможно да се обединят под един общ знаменател мненията на отделните участници в дискусията, се налага заключението, че популизмът се е утвърдил като значим и незаобиколим фактор в българската политическа система. Той не бива да бъде подценяван, тъй като стои в основата на цялостната партийна трансформация и променя модела на политическото развитие на страната.

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 23, юли 2016 г. http://rhetoric.bg/

Цитати и бележки:

[1] Карасимеонов, Г. (2008). Има ли понятието популизъм научна стойност?. Политически изследвания, 1, 2008, 3–12.

[2] Карасимеонов, Г. (2008). Има ли понятието популизъм научна стойност?. Политически изследвания, 1, 2008, 6.

[3] Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.

[4]  Кръстев, И. (2007). Популисткият момент. Критика и хуманизъм, 23 (1), 2007, 107–114.

[5] Карасимеонов, Г. (2008). Има ли понятието популизъм научна стойност?. Политически изследвания, 1, 2008, 8.

[6]  Карасимеонов, Г. (2008). Има ли понятието популизъм научна стойност?. Политически изследвания, 1, 2008,  9–10.

[7]  Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.

[8]  Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.

[9]  Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.

[10]Малинов, С. (2008). Размисли за българския популизъм. Eurozine.com, <http://www.eurozine.com/articles/article_2008-01-23-malinov-bg.html>,  дата на публикуване: 23.01.2008,  последно посещение на 14.12.2015.

[11]  Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.

[12]Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.

[13] Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.

[14]  Смилов, Д. (2008). Популизмът като идеология. Политически изследвания, 1, 2008 , 22–23.

[15]  Смилов, Д. (2008). Популизмът като идеология. Политически изследвания, 1, 2008, 21.

Пак там, с. 21.

[16] Смилов, Д. (2008). Популизмът като идеология. Политически изследвания, 1, 2008

 Пак там. с. 26.

[17] Смилов, Д. (2008). Фрустрация на демокрацията. Обектив, 159, 2008, с. 26-27.

[18] Смилов, Д. (2015). България 2015: Непостижимото съединение и олигархията. Портал Култура, <http://kultura.bg/web/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-2015-%D0%B3/>, дата на публикуване: 05.09.2015, последно посещение на 09.02.2016.

[19]  Смилов, Д. (2007). Баналността и екстремизмът в популизма: анализ на заплахите. Критика и хуманизъм, 23 (1), 2007, 161–164.

[20]Смилов, Д. (2008). Фрустрация на демокрацията. Обектив, 159, 2008, с. 26-27.

[21]  Малинов, С. (2008). Размисли за българския популизъм. Eurozine.com, <http://www.eurozine.com/articles/article_2008-01-23-malinov-bg.html>,  дата на публикуване: 23.01.2008,  последно посещение на 14.12.2015.

[22]  Пак там.

[23] Пак там.

[24]  Пак там.

[25]  Пак там.

[26]  Пак там.

[27] Андреев, С. (2007). Видове популистки партии и бъдещето на демокрацията в България.  Политически изследвания, 4, 2007, 6.

[28] Андреев, С. (2007). Видове популистки партии и бъдещето на демокрацията в България.  Политически изследвания, 4, 2007, 7.

[29] Карасимеонов, Г. (2008). Има ли понятието популизъм научна стойност?. Политически изследвания, 1, 2008, 10.

[30]  Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.

[31]Андреев, С. (2007). Видове популистки партии и бъдещето на демокрацията в България.  Политически изследвания, 4, 2007, 8.

[32] Андреев, С. (2007). Видове популистки партии и бъдещето на демокрацията в България.  Политически изследвания, 4, 2007, 11.

[33]  Малинов, С. (2008). Размисли за българския популизъм. Eurozine.com, <http://www.eurozine.com/articles/article_2008-01-23-malinov-bg.html>,  дата на публикуване: 23.01.2008,  последно посещение на 14.12.2015.

[34] Малинов, С. (2008). Размисли за българския популизъм. Eurozine.com, <http://www.eurozine.com/articles/article_2008-01-23-malinov-bg.html>,  дата на публикуване: 23.01.2008,  последно посещение на 14.12.2015.

[35]  Андреев, С. (2007). Видове популистки партии и бъдещето на демокрацията в България.  Политически изследвания, 4, 2007, 16–17.

[36]  Карасимеонов, Г. (2010). Партийната система в България. София: Рекламна къща Nik, 127.

[37]  Андреев, С. (2007). Видове популистки партии и бъдещето на демокрацията в България.  Политически изследвания, 4, 2007, 19–21.

[38]  Тодоров, А. (2008). Популизмът: за и срещу демокрацията.  Политически изследвания, 1, 2008, 13–14.

[39] Тодоров, А. (2008). Популизмът: за и срещу демокрацията.  Политически изследвания, 1, 2008, 14.

[40] Тодоров, А. (2008). Популизмът: за и срещу демокрацията.  Политически изследвания, 1, 2008, 14.

[41]Тодоров, А. (2008). Националпопулизмът срещу демокрацията.  Eurozine.com, <www.eurozine.com/articles/article_2008-06-19-todorovantony-bg.html>, дата на публикуване: 19.06.2008, последно посещение на 21.12.2015.

[42] Карасимеонов, Г. (2000). Политическите партии. София: Горекс Прес, 57.

[43]  Карасимеонов, Г. (2000). Политическите партии. София: Горекс Прес, 155.

[44]Тодоров, А. (2008). Националпопулизмът срещу демокрацията.  Eurozine.com, <www.eurozine.com/articles/article_2008-06-19-todorovantony-bg.html>, дата на публикуване: 19.06.2008, последно посещение на 21.12.2015.

 

 

Библиография

 

  1. Андреев, С. (2007). Видове популистки партии и бъдещето на демокрацията в България. Политически изследвания, 4, 2007, 3–30.
  2. Иванова, Е. (1994). Популизъм и легитимност. Политически изследвания, 2, 1994. <http://ime.bg/pr_bg/263-7.htm>, последно посещение на 23.12.2015.
  3. Кабакчиева, П. (2008). Има ли почва националпопулизмът у нас?. Обектив, 157, 2008, 3–4.
  4. Канован, М. (2013). Вярвайте на народа! Популизмът и двете лица на демокрацията. Критика и хуманизъм, 41, 2013, 189–207.
  5. Карасимеонов, Г. (2000). Политическите партии. София: Горекс Прес.
  6. Карасимеонов, Г. (2008). Има ли понятието популизъм научна стойност?. Политически изследвания, 1, 2008, 3–12.
  7. Карасимеонов, Г. (2010). Партийната система в България. София: Рекламна къща Nik.
  8. Кръстева, А. (2013). Българският популизъм: щрихи към портрета. Блог на Анна Кръстева, <https://annakrasteva.wordpress.com/2013/12/23/bulgraian-populism/>, дата на публикуване: 23.12.2013, последно посещение на 17.12.2015.
  9. Кръстев, И. (2007). Популисткият момент. Критика и хуманизъм, 23 (1), 2007, 107–114.
  10. Малинов, С. (2008). Размисли за българския популизъм. com, <http://www.eurozine.com/articles/article_2008-01-23-malinov-bg.html>, дата на публикуване: 23.01.2008,  последно посещение на 14.12.2015.
  11. Муде, К. (2007). Популисткият Zeitgeist в днешна Европа. Критика и хуманизъм, 23 (1), 2007, 115–119.
  12. Муде, К. (2007). Популисткият Zeitgeist. Политически изследвания, 2, 2007, 47-70.
  13. Смилов, Д. (2007). Баналността и екстремизмът в популизма: анализ на заплахите. Критика и хуманизъм, 23 (1), 2007, 161–164.
  14. Смилов, Д. (2008). Фрустрация на демокрацията. Обектив, 159, 2008, 26–27.
  15. Смилов, Д. (2008). Популизмът като идеология. Политически изследвания, 1, 2008, 21–44.
  16. Смилов, Д. Защо популизмът се размина с народа?. Център за либерални стратегии, <cls-sofia.org/uploads/files/Smilov%20text.pdf>, последно посещение на 21.12.2015.
  17. Смилов, Д. (2015). България 2015: Непостижимото съединение и олигархията. Портал Култура, <http://kultura.bg/web/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-2015-%D0%B3/>, дата на публикуване: 05.09.2015, последно посещение на 09.02.2016.
  18. Тодоров, А. (2008). Българският популистки Zeitgeist. Обектив, 156, 2008 , 25.
  19. Тодоров, А. (2008). Популизмът: за и срещу демокрацията. Политически изследвания, 1, 2008, 13–20.
  20. Тодоров, А. (2008). Националпопулизмът срещу демокрацията. com, <www.eurozine.com/articles/article_2008-06-19-todorovantony-bg.html>, дата на публикуване: 19.06.2008, последно посещение на 21.12.2015.
  21. Шопов, В. (2006). Популизъм в ризница. Старият блог на Владимир Шопов,   <blog.bg/politika/2006/11/08/populizym.23185>, дата на публикуване: 08.11.2006, последно посещение на 29.12.2015.

 

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta