Особености на управлението на училище в мултикултурна среда

Василка Баничанска

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 21, януари 2016 г. http://rhetoric.bg/

Специален брой със статии от конференцията на СИЕТАР България (08.06.2015 г.)

Абстракт. Управлението на училище в мултикултурна среда придобива особености поради спецификата на някои от нейните фактори. Те влияят върху цялостния живот и отношения между ученици, учители, директори и общественост. Ето защо изследователски интерес предизвикват практическите измерения на тези особености. В статията се представя част от емпирично проучване на ученици мюсюлмани (помаци), фокус-група от студенти във Висшия ислямски институт – София и директори на мултикултурни училища у нас. Анализирани са техните мнения относно извънучилищните форми (като форми на връзка със средата), както и някои „особени“ случаи от училищната практика, предизвикващи специално отношение и реакции от страна на директорите и намиращи резонанс в общественото съзнание.

Ключови думи: мултикултурализъм; училище; мултикултурна среда

Vasilka Banichanska

Features in school management in multicultural environment

Abstract. The management of the school in a multicultural environment acquires special features due to the specifics of some of its factors. They affect the overall life and relationships among students, teachers, principals and community. Therefore research interest are the practical aspects of these characteristics. The article presents part of the empirical study of students Muslims (Pomaks), focus group of students at the Islamic Institute – Sofia and directors of multicultural schools in the country. Analyzed their views on school forms (such forms of relationship with the environment), as well as some „special“ cases of school practice, producing special attitude and reactions of Directors and found resonance in the public mind.

Keywords: multiculturalism; school; multicultural environment

Основните специфични особености на училището като организация в мултикултурна среда са, че то е:

формална организация;

организационно-структурно звено (на общинската образователна система, на системата училищно образование);

сложна организация;

отворена система;

с ученически контингент, съставен от ученици с принадлежност към различни етнокултурни и етнорелигиозни общности;

културно средище в общината;

място, в което се преобразуват ресурси – капиталови, финансови, човешки за постигане на определен резултат от учебно-възпитателната работа.

В настоящия текст се представят и анализират част от резултатите от анкетно проучване на директори и ученици българи мюсюлмани от мултикултурни училища у нас, и от допълнителна беседа с директорите и фокус-група от студенти българи мюсюлмани.

Изследването е част от дисертационен труд и проверява хипотезата, че управлението на училища в мултикултурна среда придобива някои особени характеристики. Районите, в които е проведено изследването са населени с български граждани, изповядващи християнство или ислям, атеисти, както и с малки части от други етнорелигиозни общности. Това дава основание да ги квалифицираме като мултикултурна среда. Подобна квалификация почива на априорни основания, т.е. на традиционно вкоренилото се впечатление за наличие на значителен контингент българи мюсюлмани (помаци) там, а не на резултати от научни изследвания или статистически основания от преброяванията. Въпросът е в това, че методиката на преброяването не включва задължително и точно фиксиране на етническата и на религиозната принадлежност на преброяваните лица и българите мюсюлмани могат да отговарят или да не отговарят на такива въпроси. В случая не може да бъде взет предвид и друг, на пръв поглед очевиден признак, какъвто са имената на българите мюсюлмани. Те са както български, така и арабски, поради което не могат да служат за разграничителен белег на тази етнорелигиозна общност (освен това арабските имена са присъщи и на представителите на турската етническа общност у нас, което също ги прави ненадежден показател за принадлежност на такива хора единствено към помашката общност). Тази картина наложи подборът на училищата за нуждите на емпиричното проучване да стане единствено по твърденията на директорите им, както и на представители на местната власт, че учениците са именно такива.

Важна особеност, взета под внимание при емпиричното проучване, е и тази, че някои от училищата (например в с. Света Петка) са изцяло с ученици българи мюсюлмани, което ги прави монокултурни. Други училища имат „смесен“ състав – учениците са българи – християни и атеисти, и българи мюсюлмани. Такива училища пък могат да се квалифицират условно като мултикултурни (като се добави и това, че в тях има и групи ученици от други етноси). Поради тази нееднаквост на контингента учещи се в тези училища изследването им (на учениците) бе селективно – в анкетното проучване по указания на директорите бяха включени само ученици българи мюсюлмани. Включването на ученици с друго вероизповедание, извън исляма, би довело до отклоняване от предварително избрания обект на проучването.

Представени са въпроси, свързани с извънучилищните форми, реализирани от отделните училища, както и някои „особени случаи“ в управленската практика на някои училища. Ще разгледам именно тях:

Особени“ случаи в управленската практика на някои училища

В някои от училищата, функциониращи в мултикултурна среда, бяха констатирани действия на педагогическия персонал (директори и учители), които могат да се квалифицират като необичайни и донякъде нелогични, както от гледна точка на училищния правилник, така и във връзка с изискванията на каноните на исляма. Тези случаи бяха изнесени от участващите във фокус групата от студенти помаци от Висшия ислямски институт в София по време на проведената беседа с тях. Ето накратко тяхната същност:

На училище „без кърпи”

При този случай един от директорите издава заповед „момичетата да идват на училище без кърпи“, т.е. незабрадени. Заповедта е в рязко противоречие както с традициите на исляма, така и с Правилника за прилагане на Закона за народната просвета. Подобна заповед засяга три отделни страни – нейния автор (директора, който не е от контингента на анкетираните), потърпевшите ученички и родителите (ислямската общност в населеното място).

Относно директора. За студентите от фокус групата мотивът на директора остава неясен. Самият той е помак, което прави действието му още по-необяснимо. По-късно, в свободни разговори с някои учители, за учениците става ясно, че това действие не е следствие от някакви „ревизии отгоре“, нито пък от изисквания на местното общинско управление.

За ученичките. Заповедта се посреща с недоволство от момичетата. То има различни измерения в диапазона от „подчинение с мълчаливо спотаена злоба“, до напускане на училището и преместване в друго, извън селището. Някои се прехвърлили във вечерно училище. Показателно е и мнението на една от участващите във фокус-групата студентка (но не ученичка от същото училище), която директно заяви: „Ако на мен ми предложат да избирам между кърпата и училището, ще избера кърпата! Бих напуснала училището, но няма да се откажа от вярата си.”

Родителите (обществеността). Противно на очакванията, родителите на момичетата остават пасивни – те не повдигат въпроса за правото на обличане според каноните на исляма. Мотивите за такава реакция на масовото обществено съзнание, според информаторите е, че родителите приемат училището като институция със свои изисквания и тези изисквания следва да се съблюдават. Ето защо възрастните хора приемат за нормално извън училището момичетата мюсюлманки да са „с кърпа“, а на училище да ходят „без кърпа“, без да отдават голямо значение на подобно противоречие.

Какви разсъждения и изводи предизвиква този казус? Реакциите на ученичките показват, че те „държат на своята религия“ и затова не приемат безразлично тази заповед. Но тя показва още и това, че те не познават училищния правилник, и по-конкретно – раздела за правата на учениците в училище. В него, в чл. 135, т. 3., се постулира ученикът „да се явява в училище с облекло и във вид, които съответстват на положението му на ученик и на добрите нрави“. Ето защо, при отсъствието на специално изискване на ръководството за носене на училищна униформа, в сила остават традициите на етноса или на религиозната общност относно обличането, утвърдени от тяхната дългогодишна история. И щом историята и съвремието ги приемат за съобразени с „добрите нрави“, то всяка тяхна забрана е нелогична и вид насилие над личната свобода.

Въпросът за униформите се третира в чл. 135, т. 4 от Правилника, а именно: ученикът „да носи униформеното облекло или другите отличителни знаци на училището, когато такива са предвидени, във вида и с елементите, които са описани в Правилника за дейността на училището“. Ето защо, ако заповедта на директора е пример за самоуправство, то подчиняването на такава заповед е пример за „правно невежество“ на потърпевшите. Алтернативата е в засилването на самоинициативността на учениците за запознаване с училищните правилници. Просто „няма кой друг да свърши“ подобна корекционна дейност спрямо подобни лишени от ясна мотивация директорски заповеди.

Реакциите на възрастните хора, според информаторите, показват, че при тази конкретна общност е на лице определена степен на зрялост на гражданското самосъзнание, съчетаващо зачитане на „светската законност“ и „религиозните канони“.

Изнесените по-нататък случаи обаче показват, че може да има и други обяснения за „пасивността“ на възрастните.

Учителки „без кърпи”

В друго училище учителките, изповядващи исляма, свалят забрадките си, „щом влязат училищния двор“. Случаят е интересен с това, че подобно действие не е предизвикано от заповед на директора. Същевременно той също така или иначе засяга различни субекти – самите учителки, директора и учениците.

Учителките. В тази ситуация учителките-помакини са доброволни инициатори на акта за „сваляне на кърпите“. В Правилника за приложение на Закона за народната просвета, чл. 128 (1), т. 11 е записано изискването учителят „да се явява на работа с облекло и във вид, които съответстват на положението му на учител и на добрите нрави“, което оставя на учителите възможност за самостоятелна преценка на начина на обличане. Никъде обаче „носенето на забрадки“ не се окачествява като несъответстващо на добрите нрави. Подобен техен акт е проява на видимо външно поведенческо противоречие – извън училище то е поведение (обличане) като представители на помашката (мюсюлманската) общност, а в училище – като представители на професионалното съсловие и носители на гражданско съзнание. Вероятно това е израз на акцент върху буквата на правилника – „облеклото да е във вид, който съответства на положението му на учител“. Това външно проявяващо се противоречие (в поведението) сигурно поражда и вътрешно, макар и „доста срамежливо“, защото тези учителки „не дават обяснение“ за мотивите си, нито „агитират“ други учителки или пък ученички да постъпват така.

Директорът не реагира на тези действия на учителките, което показва мълчаливото му съгласие с тях (директорът е извън контингента на анкетираните 15 директори).

За учениците действията на учителките е необяснимо. Особено впечатлени са момичетата, за които учителката е образец не само на професионалиста-педагог, но и за жената, изповядваща исляма. Затова вътрешно те осъждат този акт, неприемайки такова двойствено поведение.

Отсъствия по време на религиозни празници

Честването на мюсюлманските религиозни празници предизвиква известно противоречие в живота на училища в мултикултурна среда в райони, населени с българи мюсюлмани. Според религиозните канони празнуването им е задължително, което означава, че учениците не трябва да посещават учебни занятия. От друга страна, тези празници не спадат към официалните държавни празници, поради което учениците са длъжни да посещават училище. Това представлява проблемна ситуация за директорите. Празниците Курбан Байрам и Рамазан Байрам продължават по четири дни. Според информаторите големите проблеми за директорите възникват тогава, когато и четирите дни са „работни“, между понеделник и петък. Като „си остават вкъщи“, празнуващите ученици натрупват твърде много отсъствия.

При изследването се констатират различни реакции на директорите. В едни случаи те прибягват до „управленското решение“ със заповед официално да обявяват два от празничните дни за неучебни. Така неизвинените отсъствия на учениците се отчитат максимум за два дни. В този случай особено благоприятни са ситуациите, в които празниците съвпадат със съботата и неделята. В други случаи учениците подават индивидуални молби за отсъствие от училище в празничните дни, но директорите не ги уважават. В някои населени места родителите информират устно класния ръководител или направо директора, че децата им няма да ходят на училище. Някои от информаторите споделиха, че „те, като ученици, дори не са считали за нужно да подават такива молби, а просто не са ходили на училище и са празнували“. Констатира се и това, че в различните училища директорите по различен начин реагират на отсъствията – в едни училища отсъствията се санкционират, а в други училища – не (както е в моето училище в гр. Гоце Делчев, по собствените ми наблюдения като ученичка към това следва да се прибави и факта, че съучениците ми мюсюлмани не ходят на училище по Великденските и Коледните празници, които са официални за всички граждани на България, а това предизвикваше нашето недоволство, В. Б.).

Ето какво споделя по въпроса и Назмие Бадалова, специалист към отдел „Образование” в Главно мюфтийство на мюсюлманите, София: „Директорите на училищата правят компромиси при религиозните празници Курбан Байрам и Рамазан Байрам, защото децата понякога отсъстват от училище. Все пак това са и семейни празници – празнуват се и вкъщи от цялото семейство, а не само в джамията (където са само мъжете). В такива случаи някои от родителите информират устно класната ръководителка, или разговарят с директора. Когато обаче всички ученици са мюсюлмани (от мюсюлмански семейства) възможно е цялото училище да не провежда учебни дейности. По същия начин се празнува и деня на селото (например в с. Лъжница, Гоцеделчевско). Цялото село празнува три дни, и то в училищния двор, поканват се гости от общината. Има „програма“, в която участват различни състави, включително и от учениците. Има музика, пеят се народни песни, играят се хора, представят се „сценки“. Хората са облечени празнично, има сергии, майки с малки деца и възрастни жени се разхождат по площада, мъжете са в кафенето и пр. При такава атмосфера е невъзможно учениците да учат

Подобно противоречиво отношение на училищното ръководство към отчитането на религиозните празници не може да се оцени еднозначно. Съобразявайки се с правото мюсюлманите да упражняват ритуалите на своята религия, директорите всъщност зачитат техните конституционни права. От друга страна обаче, така се нарушава Правилника за приложение на Закона за народната просвета, в който (в т. 2) се постулира ученикът „да не отсъства от учебните часове без уважителна причина – за присъствените форми на обучение“.

Липса на желаещи ученици за изучаване на Религия (Ислям) като СИП

В едно от училищата (СОУ) години наред се изучава като СИП Религия (Ислям) и то във всички класове, от І-ви до ХІІ-ти, като всеки клас има по две паралелки, т.е. на лице е масов и устойчив интерес към предмета у учениците в различна възраст. През 2010 г. обаче изведнъж се оказва, че такъв СИП няма да се изучава. Затова фактът предизвиква недоумение както у учениците, така и у родителите. Неясна обаче остава причината за получилата се ситуация, както и начинът за предизвикването ѝ. В началото на годината, когато се събират молбите на учениците за СИП, класните ръководители директно изискват „да не се подават молби за СИП Религия“, без да обясняват „защо“. Директорът излиза официално пред обществеността (родителите) със заявлението, че „тази година няма достатъчно молби от учениците за изучаване на Религия в училище и затова няма формирани групи“. По такъв начин недоволството у родителите е потушено, но за учениците въпросът с причините за такива действия на училищното ръководство остава неизяснен.

В този случай интерес представлява фактът, че училището функционира в изцяло помашко село, т.е. буквално в „монокултурна среда“, която благосклонно приема изучаването на такъв СИП, и никога не е предявявала претенции за „отказ“ от него.

Участниците във фокус-групата (част от тях са били ученици в същото училище преди тази забрана) нямат единно мнение и обяснение за ситуацията. Според едни от тях „пасивната реакция“ на родителите може да се обясни отново с тяхната убеденост в правотата на училищната институция като независима от религиозните потребности на хората, и че тя е „в правото си да ги игнорира“. Според други участници самият начин на живот на помаците е такъв, че подобен проблем за тях е нещо не толкова значимо. Хората са ангажирани целодневно и през всички годишни сезони с производството на тютюн, както и с тежка физическа работа за „оцеляването им“, което ги прави индиферентни към училищните проблеми. Някои от участниците цитират общото усещане на някои от възрастните хора, че „няма никаква полза от това, децата да изучават Религия в училище“ – „това няма да им помогне в реалния живот“, „никой няма да се погрижи за тях по-нататък, защото сме мюсюлмани“. Според трети нещата опират до политически мотиви, но не могат да ги обяснят по-точно и в подробности (а вероятно и ги премълчават).

В подобен дух са и обясненията на информаторите за поведението на учениците –„потърпевши“ от управленското решение. Според студентите, учениците „малко по-активно“ от родителите си, включително и „по кафенетата“, дискутират ситуацията, т.е. тя има силен резонанс сред тях. Но те така и не реагират по-смело на действията на училищното ръководство. За част от тях (предимно от горните класове), които са проявили смелост и, въпреки агитацията на класните ръководители, са подали молби за СИП Религия, „учителите просто са скрили молбите“. Не искат обаче обяснение нито от директора, нито от учителите. Като преобладаващо чувство у всички остава едно общо разочарование от позицията им както на ученици, така и като представители на помашката общност, включително и песимистичното им усещане за „безперспективност“ по-нататък в живота им. Ето защо, и при учениците, както и при възрастните, натрапчиво се налага усещането за приоритет на пасивното, изразяващо се само в словесно, споделяно само „между нас“ недоволство от незачитане на собствените права.

Изтъкнатите и анализирани „изолирани случаи” показват, че „понякога“ и на „отделни места“ се проявяват „изключения от правилото“. Тези изключения изискват особени управленски решения. В такъв смисъл наличието им доказва правотата на хипотезата (още повече, че вероятно съществуват и други подобни случаи, за които нямаме информация).

Библиография:

Воденичаров, П. (2003). Семейство, религия, всекидневие на мюсюлмани в Западнит Родопи. София: Родопи.

Ганева, З. (1993). Социални идентичности и психично благополучие. София.

Гилбрайт, Дж. К. (2010). Анатомия на властта. София.

Димитров, Ив. (2009). Етно-културен контекст и психосоциално развитие при деца и юноши. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „доктор на психологическите науки“. София.

Еничарова, Ем. (2004). Училищно законодателство. София.

Енциклопедия психология. (1998). Под редакцията на Реймънд Дж. Корсини. София.

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta