Ахронията: чужденци във времето

Гергана Апостолова

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 21, януари 2016 г. http://rhetoric.bg/

Специален брой със статии от конференцията на СИЕТАР България (08.06.2015 г.)

Абстракт: Предложената статия е продължение на темата за миграцията като отчуждаване по време, в контекста на опозицията „свое – чуждо“ и в изследователска перспектива като метафизика на човешката общност, чрез езиковата феноменология в текущия дискурсивен модел. В уводната част се прави преглед на концепцията за ахронията: същност, параметри и типове. Следва интерпретиране на отчуждението като излизане извън времето в индивидуалното определяне на Аза и невъзможност за връщане на потока на времето или разместване на пластовете памет за единството и целостта на живота в колективното определяне на принадлежността към културата. В ментален план абсурдът на отклонението се визира като състояние на социално-политическа невидимост, а двойното преминаване на времевата граница – решение на индивидуалния разрив. Третата част съдържа приложни разсъждения относно подготвянето на глобалната култура чрез дискурса на отчуждението, структурно представен на нивата на езиковата употреба в мрежово-доминираната пряка комуникация.

Ключови думи: ахрония, дискурсивен модел, дискурса на отчуждението, мрежово-доминираната пряка комуникация.

Achronia: strangers in time

Gergana Apostolova

Abstract: The proposed essay is a sequel to a previously published one on the topic of migration as alienation in time in the context of the opposition of my and foreign studied as metaphysics of human cultural communities and in its appearing in the language change of current models of discourse. The Introduction is a review of the introduced previously concept of achronia: its nature, borders and basic types. Next follows the interpretation of alienation as getting outside the time as individually experienced by the Self and the latter’s impossibility to return to its current flow. This is seen also as disturbing the layers of memory concerning the unity of life in the collective definition of the cultural belonging of a community. Mentally the absurdity of diversion from the real flow of time is seen as a state of social and political invisibility while the second chance of breaking through the time border is interpreted as a solution to the mental breaking up with the native culture. The third part of the present essay contains some conclusions made on the grounds of a prolonged applied study of the formation of global culture by the changes of the time-alienation discourse of the M-generations in their the direct net-communication.

Keywortds: achronia, models of discourse, discourse of alienation, direct net-communication.

Ахронията

Ахронията или излизане извън представата за времето разглеждаме като ментално състояние, където съзнанието прави опит да реши нарастването на чувството за несправедливост по отношение на собствената значимост на индивида за определена социална общност.

Въвеждането в концепцията за „ахрония“ в предишните публикации върху същността и типологията на това явление е от гледна точка на неговата комплексност от механизми за променяне на мозъчни структури и влияние върху отношения между индивида и общността. В тази връзка явлението се разглежда като комплексен метод за социално управление, а ключовите думи, които определят границите на метода са „чувство за несправедливост“ и „миграция“. Съответно се изолират четири логически типове на проявление на ахронията в зависимост от антиномичното позициониране на чувството за лична ценност на индивида в пред-продуктивната и в продуктивната възраст. Първият тип съответства на идеалния случай на ахрония: от нарастваща позитивна нагласа към срив в отношението към обществото; вторият тип се базира на нарастващо чувство за малоценност, внезапно получило обрат с възможността за реализация след мигриране, третият и четвъртият тип са производни [1].

Настоящето есе е продължение на темата за миграцията като първоначално осъзнато и волево отчуждаване по време, в контекста на опозицията „свое – чуждо“ и в изследователска перспектива като метафизика на човешката общност, чрез езиковата феноменология в текущия дискурсивен модел. В определени крайни случаи развитието на ахронията може да прерасне в гранично-етически и нарастващо психичен комплекс базиран на разширяването на мозъчните структури с негативни ефекти. Индивидът губи представата за принадлежност към родовата си култура и съзнателно се отграничава от приемащата го култура, ревниво пазейки своята индивидуална „независимост“. Това стеснява опозицията „свое – чуждо“ до индивидуалното ограничение на практиките по остта „ние – те“ или „нашите – онези“ в неопределеността на времето на опозицията „ние тогава там – те сега тук“. Това става чрез отделянето на Аза от другите чрез отделянето на екзистенциалните параметри на индивида по място-време с акцент върху настоящето и разширяване на етическото самосъзнание [2].

Отделянето

Отчуждението като излизане извън времето (един от въпросите на когнитивния лингвистичен анализ е за времето като част от комуникационния анализ) [3] в индивидуалното определяне на Аза и невъзможност за връщане на потока на времето или разместване на пластовете памет за единството и целостта на живота в колективното определяне на принадлежността към културата. Отделянето става първо чрез излизане от екзистенциалния културен поток, като се отбелязва рязко несъответствие между съзнанието за собствената значимост и социалната значимост или необходимостта от този индивид за обществото.

През периода 1992 – 1998 година имах възможността за общи интервюта с българските мигранти от първите две вълни и техните деца под формата на подготовка на документите за емиграция, попълване на съответните официални формуляри, където от особена важност бе самооценката като професионалисти и ценни за обществото хора и изясняването на причините за миграция от гледна точка на мигранта и от гледна точка на приемащата страна.

Неофициалните интервюта бяха по време на обучението на семействата в курсове по английски език за възрастни и за деца [4].

Общо през тези мигрантски курсове преминаха около 20 000 души, които бяха изгубили своята позиция в ценностната схема на обществото и използваха възможността на отворените граници да „се опитат да постигнат върха на друго място“, или при смяната на социално-икономическата форма на обществото вече не виждаха възможност за запазване на своята ценност. Тези две основни категории мигранти представляват базата за изучаване на процеса на отделяне, който в крайна сметка представлява съзнателно отделяне на индивида в неопределено време, като латентен период, нарастване, което гарантира бъдещето на децата и рода като цяло.

Тука се намесва факторът „носталгия“, който отново се съотнася с времето на младостта и детството, когато индивидът не е имал социални отговорности и принадлежността към културната общност избледнява и има нужда да се поддържа чрез осезаеми мултимодални комплекси. За децата и внуците на тези мигранти принадлежността на родителите им към някаква култура на друго място вече е напълно неопределена осезаемо, логически и практически. Остава единствено внушението за емоционална ценност, което не е осъзнато и определящо етоса на самоотделилите се. Те се връщат към семейството и рода като основна единица на своята мини-общност. За тях е жизнено важно да се включват в подвижни културни общности: професионални, за почивните дни, интернет групи, родителите на децата от приятелския кръг на детето, учителите на детето, хората, които срещаме на паркинга, хората, с които пътуваме за и от работа и др. Това е така, защото човек има необходимост да разговаря с някого и да обсъжда различията си, да принадлежи към човешка общност.

Невидимият човек

Човекът, който се отделя от предишната си ценностна система, съзнателно прекъсва участието си в историята, която вече се прави от „тях“, които се оказват „нашите“, от които сме се отделили. Онова, което е неприемливо в миналото и от което се отделя, става приемливо в новата среда, именно заради емоционалната опозиция на свое – тяхно, където „тяхно“ вече е „друго, принадлежащо на другата среда“.

В ментален план абсурдът на отклонението се визира като състояние на социално-политическа невидимост, което може да доведе до срив на личността, а двойното преминаване на времевата граница – решение на индивидуалния разрив, или казано с техните думи: „да започнем пак от нулата“. Логическият образ на това явление е „отрицание на отрицанието“.

Дискурсът на отчуждението

Дискурсът на отчуждението в частност за българите-мигранти не съдържа опозицията „свое – чуждо“, а опозицията „мое/наше – тяхно“. За мигранта няма понятие „чуждо“. В момента на появата на това понятие, мигрантът се връща. Странното е, че само отделни индивиди възприемат опозицията „свое – чуждо“ като естествена за тяхната обичайна езикова употреба. В повечето случаи веднага подменят двата термина, а в редки се разграничават съзнателно от тях като „характерни за стария начин на говорене (вероятно военния социолект) и руския език“. Вероятно това се дължи на подсъзнателната представа за граници.

Опозицията при отделянето се проявява в езика чрез „никога“, „винаги“ или чрез минало – бъдеще, където настоящето е отсъствие на време. Това се проявява в диалозите на носталгията в социалната мрежа, блоговете, специализираните сайтове, коментариите и снимките.

При определена група мигранти вече се забелязва интерференция на езиците.

Мигрантът е космополит. В моделирането на глобалното съзнание чрез глобалния дискурс се залага на човешките универсалии, които нямат териториални параметри.

Когато, обаче, за останалите тук се появи вълна от мигранти, ограничаваща нашето пространство, се появява понятието „чужда култура“.

Или, влизайки в тематичната опозиция „свое – чуждо“, тя е възможна в териториално отношение при имиграция.

Диалог във ФБ страницата на Руми Симова, Нова Зеландия, 06.03.2016.

Непосредствено преди предаването на този материал за публикация зададох наново основните въпроси от изследванията на причините за миграция на една от най-ярките и съзнаващи отговорите, популярна българка, която се явява своеобразен изразител на общественото мнение на голяма група български емигранти по света.

Целта бе преосигуряване на текущите изводи от практическата оценка на състоянието на доброволния мигрант.

Историята на няколко пъти е разкривала, че никой не е бил по-жесток към българите от самите българи, та по този повод се чудя дали цялата тази драма, която се точи вече години и в която са обвинявани турци, американци, руснаци, немци, бежанци, чужденци, евреи, англичани и де що ни се изпречило насреща, не е изкуствено поддържана, за да си заличи някой следите на жестокостта.

и всички онези от нас, които искат да се харесат на „приятелите“ ни, изземат всичките им функции, когато се стигне до жестокост.

и после – не били роби. Ми това е робска работа, бе!

И като жестокост нямам предвид само откритото (едва ли не честно) убийство, а също и унижението, подкопаването на ценностите, обезличаването на младото поколение, безпощадното усмъртяване на възрастните хора чрез мизерия и още, и още.

натискът, на който те подлагат, за да се срамуваш от произхода си

в „онова“ общество има ценности и те не са само пари, на нашите им се ще да е така, защото само това ги интересува.

разбира се ценностите на „онова“ общество се проявяват предимно в добрата средна класа, която у нас е сведена до минимум.

Изводи

Представянето на концепта за „ахронията“ като общ комплексен метод за насочване на общественото съзнание чрез ефекта на социалните и когнитивни практики по линията на антиномията „свое – чуждо“, показва няколко интересни аспекта за по-нататъшно изучаване и анализ.

На първо място се очертава разделението на два вида третиране на горната опозиция в зависимост от посоката на миграцията за всеки конкретен случай.

На второ място е проблемът за доброволният отказ от регистриране в текущия поток на времето на развитие на културата, от която индивидът се отделя и също така – съзнаването на непълнотата на приема от целевата култура на имиграцията.

Доброволното самоотделяне може да бъде уподобено на латентен период за отглеждане на следващите поколения и възпроизвеждане на жизнените ценности на рода буквално чрез биологическото и социалното му осигуряване.

На трето място е проблемът със съхраняването на концепцията за принадлежност към родовата култура, която е двойнствена, представена чрез носталгията извън страната и възстановявана в патоса на отрицанието при директен контакт с напуснатото.

Четвъртото равнище на проблема за ахронията като непосредствен екзистенциален стимулатор при продуктивното население е обособяването във времето на употребата на българския език отново в едно индивидуализирано, изолирано състояние на „моя свят“ чрез „моя език“.

В по-общ план, наблюдава се положително влияние на световната комуникационна мрежа, използвана максимално за връзка между емигрантите по между им като глобална общност, като локална общност и за връзка с родното място. Ментално това се явява двойно преминаване на границата между свое и чуждо и неутрализиране на носталгията чрез разширяване на маркерите на нашата обща културна принадлежност глобално. Това са видимите белези на българското, както са съхранени в самоограничилата се памет на възрастните и в абстрактната избледняваща принадлежност към родовата култура на следващите поколения.

Темата представлява интересен аспект от изследването на „ахронията“ като метод за социален контрол на физическото движение на производителните сили в глобален план.

Цитати:

[1] Apostolova G., ACHRONIA AS A COMPLEX MECHANISM FOR SOCIAL CONTROL, сп. „Реторика и комуникации”, брой 10, 2013, http://rhetoric.bg, последно посещение на 10.04.2016.

[2] Levy, N. (2007). NEUROETHICS. Challenges for the 21st Century. Cambridge University Press, pp. 307-315.

[3] Croft, W. & A. Cruse. (2004). COGNITIVE LINGUISTICS. CUP. 2004, p. 26

[4] Апостолова Г., собствени архиви 1992 – 2007. АВС-Универсал – Кюстендил.

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta