Диалогът като езикова игра

Мартина Минева

 

Абстракт: Изследването на диалога като езикова игра цели очертаването на поле за осмисляне на различните негови форми, а с това се дава възможност да се проследят тенденциите в съвременната комуникация. Разглеждането изхожда от концепцията на Лудвиг Витгенщайн за езиковите игри и поставя акцент върху многообразието на диалогичните форми с твърдението, че то се дължи както на неизчерпаемото количество семейни прилики между тях, така и на това, че значението на думите е въпрос на употребата им в езика. Текстът проследява примерна класификация на диалогичните форми. Предлага се метод за изследване на спецификите на диалога: граматическо наблюдение, което се фокусира не само върху начина на функциониране на езика, но и върху възможността да се анализират проблематичните по своя характер условия за разбирането на другия в акта на комуникация. Задава се нова перспектива в обсъждането на условията за възможност на комуникацията с твърдението, че тя се основава на единството между език и свят, а нейната успешност днес се определя от говоренето като форма на живот.

Ключови думи: диалог, форми на диалог, езикова игра, семейни прилики, комуникация, граматическо наблюдение, разбиране на другия.

Dialogue as a language game

Abstract: The study of dialogue as a language game objectives the outlining of the scope for rationalization of its various forms, thereby enabling to track trends in modern communication. The examination is based on the concept of Ludwig Wittgenstein about language games and focuses on the diversity of form of dialogues, arguing that it is due to the infinite amount of family resemblances between them and that the meaning of words is a question of their use of language. The text give example of classification of dialogic forms. It is proposed a method for examining the specifics of dialogue: grammatical observation, which focuses not only on the mode of functioning of the language but also the ability to analyze the problematic nature of terms for understanding the other in the act of communication. It is set a new perspective in discussing the conditions of possibility of communication with the claim that it is based on the unity between language and world, and its success achieved today is determined by the speech as a form of life.

Key words: dialogue, form of life, language game, family resemblances, communication, grammatical observation, understanding the other person.

Въведение

Идеята да се сравни езика с игра препраща към Лудвиг Витгенщайн и неговите „Философски изследвания“, публикувани посмъртно през 1953 г. Това не е просто възстановяване на структуралисткото схващане на езика като управляван от конвенционални правила, а точно обратното. В този смисъл Витгенщайн гледа на езиковата игра като форма на живот. Концепцията за езиковите игри задава своеобразна гледна точка, от която би могла да се разглежда комуникацията и нейните съвременни аспекти. Така езиковите игри могат да бъдат оперативно понятие, което да разкрие възможност да се разглеждат философски диалогът и неговите форми. В този текст под диалог ще се има предвид следното: от гръцки διά, „посредством“, и λόγος, „език“, „реч“, а именно разговор между двама или повече събеседници.

Настоящият текст има за цел да хвърли светлина върху възможността да се открият перспективи за разглеждане на формите на диалога, а с това да се проследят и тенденциите в съвременната комуникация, и има за задачи да представи реконструкция на смисъла и значението на понятието „езикова игра“, да проследи някои от примерите, дадени от Витгенщайн, след което да очертае аспектите, в които оттук може да се мисли диалогът.

Езиковата игра и Лудвиг Витгенщайн

Във „Философски изследвания“ Лудвиг Витгенщайн се интересува основно от действителното функциониране на обикновения език и подчертава, че съществуват безброй различни употреби на символите, думите и изреченията. Tой твърди, че философските проблеми „не са емпирични, а се разрешават чрез вникване в работата на езика ни [1]. В „Синята книга“ прокарването на ясна граница (или даването на дефиниции на понятията) може да се случи както на нас ни се иска, а „тази граница няма никога да съвпадне напълно с езиковата употреба, тъй като тази употреба няма точна граница“ [2]. Така се оказва, че думите в нашия език имат значение само доколкото са налице публични критерии за тяхната правилна употреба. Оттук основното условие за възможност на успешната комуникация е наличието на тези критерии. Той отрича възможността да съществува частен език, който може по принцип да се използва само за да се говори относно нечий собствен вътрешен опит. С това Витгенщайн иска единствено да подчертае, че нашето разбиране за нечия болка е свързано със съществуването на естествени и езикови изрази на болка. Витгенщайн обръща внимание и на това, че езикът трябва да се учи, а в основата на този процес е запомнянето чрез упражнения и повторения. Така, чрез ученето на език, детето бива въвеждано в една форма на живот. В контекста на езиковите игри се оказва, че е налице едно многообразие, което не е твърдо установено, веднъж и завинаги дадено, „а, както можем да кажем, възникват нови езикови типове, нови езикови игри, а други остаряват и биват забравени“ [3]. Отново в „Синята книга“ Витгенщайн казва, че менталната мъгла, която обгръща нашата обичайна употреба на думите, би изчезнала, ако си дадем сметка, че ние разпознаваме в простите процеси на употребата на езика негови форми и с това „виждаме, че можем да изградим сложните форми от примитивните, като постепенно прибавяме нови форми“ [4]. Примери за езикова игра са: заповед и подчиняване на заповед, направа на предмет по чертеж, съобщение за ход на събитие, правене на догадки относно ход на събитие, формулировка и проверка на хипотеза, представяне на резултатите от експеримент чрез таблици и диаграми, съчинение на разказ, четене на разказ, играене на театър, пеене на хоровод, отгатване на гатанки, съчиняване или разказване на виц, решаване на практическа аритметична задача, превод от един език на друг, молене, благодарене, проклинане, поздравяване, молене на бога [5]. В 249. параграф се казва дори, че „да се лъже е езикова игра, която като всяка друга игра трябва да бъде научена“ [6]. Предпоставки за езикова игра са наличието на пропозиции. Тогава, когато имаме просто назоваване, езиковата игра не е, така да се каже, в своята актуалност, така както, ако поставим фигура от шаха на шахматната дъска, все още нямаме игра на шах.

Езиковата игра и диалогът

В контекста на дадена езикова игра няма сигурност по отношение на това дали другият има преживяване, което е аналогично на моето, или такова, каквото на мен ми изглежда, че има. В този смисъл самата диалогичност на езиковата игра предполага определени зони на невъзможност да се определи с точност дали например едни хора имат едно усещане за червения цвят, други – друго [7]. Ако се говори за усещанията като за опит, то той не е физическо състояние на сетивата, усещане за вкус, цвят или мирис, а е момент от дадена езикова игра. По този начин в различните езикови игри опитът винаги е различен, дори това да не личи на пръв поглед. Например в контекста на дадена комуникативна ситуация определено изказване или действие ще се третира съгласно различни правила на конкретната игра. По отношение на изразите в езика, изразяващи усещания, е налице несигурност и те не принадлежат на езиковите игри, защото е необходима устойчивост на езиковата употреба в самата игра. Ако обаче усещанията се схващат като опит в контекста на различните езикови игри, то те присъстват в самата игра под формата на усет за самата игра.

Според Витгенщайн между различните езикови игри са налице сходства, които той нарича семейни прилики. Тази аналогия за приликите между езиковите игри и приликите в семействата показва, че между различните игри, между различните възможности за диалогичност, са налице сходни черти. Тези прилики позволяват да се остави отворена възможността за възникване на нови форми на диалогичност, да възникват нови различни употреби в езика, т.е. да възникват нови значения в рамките на дадена езикова игра. Това е така, тъй като тоталността от семейните прилики не подлежи на изчерпване, тя е неограничена.

Обобщено може да се каже, че чрез постулиране на аналогия между езиковите игри и диалога по отношение на формите на диалог е налице едно многообразие, което не е твърдо установено, веднъж завинаги дадено, а възникват нови форми на диалог, като други остаряват и биват забравени. Пример за такава забравена в известен смисъл форма е, когато говорещият се съмнява в това, което казва, и сам си задава въпроси. Тя е налице в диалозите на Платон и по-късните стоически и кинически съчинения. Възникването на нови форми би могло да се илюстрира например с типологията на формите на диалога, направена от Уолтън. Той различава пет основни вида диалог: първият е убеждаващ диалог, а към него се причислява критическата дискусия; вторият вид диалог е този, който има за цел някаква информация и има три подвида – интервю, диалог, ориентиран към търсене на съвети, диалог експертна консултация; третият вид е преговарящият диалог; четвъртият е изследващият диалог и към него спадат научното изследване и публичните изследвания (например относно природните бедствия); петият вид е евристичният диалог, към който се причислява спорът [8]. Съществуват, разбира се, много други форми, типологии и класификации на формите на диалог, но не те са във фокуса на настоящия текст.

Чрез аналогията между езиковата игра и диалога в известен смисъл се стеснява самото понятие за езикова игра, такова, каквото то оригинално се схваща от Витгенщайн – като форма на живот. Диалогът е по-скоро пример за определен вид езикова форма, което има своите различни проявления, модификации и разновидности. Всички те зависят, разбира се, от конкретната комуникативна ситуация, в която се осъществява диалогът. От тази гледна точка се задава възможност за изследване на диалога като специфична форма на живот, в която значенията на думите произлизат от тяхната лишена от предзададени правила употреба. Особеното при нея е, че мисълта на човек се подчинява не на универсални закони, а на конкретни жизнени дейности, в които е въплътена самата мисъл. Ключовото условие за възможност на комуникацията с другия добива нов акцент. Другият не се разпознава като друг (човешко същество аналогично по своето битие на мен самия) чрез намиране в неговите действия и изказвания на универсалните характеристики на езика. Тъкмо обратното, даден Аз е в състояние да разпознае поведението на другия като друг чрез разпознаването на родството или семейната прилика между неговата собствена форма на живот и тази на другия. По този начин изпъква онова, на което настоява и Дейвид Пеърс, а именно да не се търси причисляване на схващанията на Витгенщайн от периода на „Философски изследвания“ към конвенционализма или към реализма, а по-скоро е добре да „спрем да търсим теория от подобен тип и се опитаме да дадем натуралистично обяснение за езика и света в тяхното взаимно обуславящо се отношение един спрямо друг“ [9].

 

Заключение

В заключение под езикова игра на диалога бихме могли да разбираме по-общо „цялото, състоящо се от езика и дейностите, с които той е преплетен“ [10]. В по-тесен смисъл това понятие ще означава, че доколкото във всекидневния опит ние се натъкваме на разнообразни комуникативни ситуации, в които разбирането на другия протича в нетематични и самоочевидни контексти на действието, правилата за употребата на една дума не могат да бъдат еднозначно дадени в изолация от живото протичане на диалога. Бихме могли да наблюдаваме езиковите игри на диалог по подобен начин като в примера от секция § 66 във „Философски изследвания“, където обект на разглеждане стават игрите с карти, с топка, военни игри и други. Витгенщайн насочва вниманието така: „недей да казваш (…),  а погледни дали те имат нещо общо“.  Наблюдението, към което приканя Витгенщайн, цели да постигне данни, които не дават обща форма, а дават сродствата между различните игри и то се нарича граматическо наблюдение: „Ние като че ли трябва да проникнем с поглед явленията: Нашето изследване обаче не се насочва към явленията, а, както би могло да се каже, към възможностите на явленията. Това ще рече, че ние си спомняме вида на изказването,  което правим за явленията“. Чрез това наблюдение ние получаваме данни: „Една сложна мрежа от прилики, които взаимно се застъпват и кръстосват“ [11]. Така семейните прилики се оказват едни от данните, които добиваме чрез граматическо наблюдение. Ако се вслушаме в методологическия императив на това наблюдение: „Не мисли, а гледай! “, ще достигнем до възможностите за употребите на думите в различните езикови игри като цяло и в частност, в диалога, ще видим връзките, приликите, разликите между отделните игри, с други думи, семейните прилики, както ги нарича Витгенщайн. Така става възможно диалогът да се мисли не като чисто рационално или конвенционално обусловен, а преди всичко като езикова игра, в която самият акт на говорене „е част от дейност или от форма на живот“ [12].

Цитати:

[1] Витгенщайн, Л. (1988). Философски изследвания. В: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. София: Изд. „Наука и изкуство“, § 109.

[2] Витгенщайн, Л. (2006). Синята книга. Кафявата книга. Прев. Б. Моллов, София: Изд. „Критика и хуманизъм“, 41–42.

[3] Витгенщайн, Л. (1988). Философски изследвания. В: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. София: Изд. „Наука и изкуство“, § 27.

[4] Витгенщайн, Л. (2006). Синята книга. Кафявата книга. Прев. Б. Моллов, София: Изд. „Критика и хуманизъм“, 39.

[5] Витгенщайн, Л. (1988). Философски изследвания. В: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. София: Изд. „Наука и изкуство“, § 23.

[6] Пак там, § 249.

[7] Пак там, § 272.

[8] Walton, D. (1992). Types of Dialogue, Dialectical Shifts and Fallacies, In  Van Eemeren, F., Grootendorst, R., Blair, J.A., Willard, C.A. (eds.), Argumentation Illuminated, Amsterdam: SICSAT, 134.

[9] Пеърс, Д. (1997). Светът и езикът: Витгенщайн. София: Университетско издателство, 23.

[10] Витгенщайн, Л. (1988). Философски изследвания. В: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. София: Изд.  „Наука и изкуство“, § 144.

[11] Пак там, § 90.

[12] Пак там, § 23.

Библиография:

1. Витгенщайн, Л. (1988). Философски изследвания. В: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. София: Изд. „Наука и изкуство“.

2. Витгенщайн, Л. (2006). Синята книга. Кафявата книга. Прев. Б. Моллов, София: Изд. „Критика и хуманизъм“.

3. Пеърс, Д. (1997). Светът и езикът: Витгенщайн. София: Университетско издателство.

4. Walton, D. (1992). Types of Dialogue, Dialectical Shifts and Fallacies, In  Van Eemeren, F., Grootendorst, R., Blair, J.A., Willard, C.A. (eds.), Argumentation Illuminated, Amsterdam: SICSAT, 133–147.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta