Диалогът като основен педагогически похват в Античността и Средновековието и рецепцията му в съвременността

Михаела Шанова

Абстракт: Синтезът от върховите постижения в миналото и настоящето, струва ми се, е „златното правило“, което би направило диалога още по-ефективен и още по-атрактивен. Тази мисъл е залегнала в основата на настоящата статия, а в синхрон с нея е и целта ù – да покаже някои от особеностите на античния и на средновековния диалог и кореспонденцията им със съвременното ни разбиране за диалог. Нещо повече, настоящата статия представя диалога като основен педагогически похват през Античността и Средновековието. Идеята е да се проследят корените на диалога, същността на неговите основни компоненти. Материалът проследява началото на диалога, което се поставя при Сократ, и неговото развитие при Платон. Разглежда се структурата на диалога през Античността, както и промените, които настъпват в тази форма на преподаване през следващите векове – в частност през Средновековието. Представят се и основни съвременни възгледи за понятието „диалог“ и неговите елементи. Не на последно място се представят кои от основните части на античния и на средновековния диалог се използват и до днес и в каква форма – променят  ли се те по някакъв начин, или не.

Ключови думи: диалог, преподаване, Античност, Средновековие, съвременност, структура на диалога.

Abstract: The golden rule which makes the dialog more effective and more attractive is the synthesis of the great achievements in the past and in the present. This idea is the main in the article, and in the aim is to show some of the properties of antique and medieval dialog and their correspondence with the contemporary conception about the dialog. This article presents the dialog like a basic pedagogical method during the Antiquity and Middle Ages too. The idea is to study dialog’s stocks, nature of his components.  The material studies the beginning of the dialog, which Socrat putted and its development by Platon. It discusses the structure of dialog during the Antiquity and the changes in the Middle Ages. The article presents the basic contemporary views for the dialog’s conception and his elements. It analyses which of the main parts of ancient and medieval dialog are still use today and in what form and are they change or not.

Key words: dialog, teaching, Antique, Middle Ages, Modernity, structure of dialog.

Уводни думи

Днес никой не оспорва мястото на диалога като основен педагогически похват във философията, психологията, дидактиката, и дори в ежедневния ни живот. Множество разработки върху този фронтален метод за преподаване ни учат как да го подготвим, каква конструкция да му дадем, в каква посока да го насочим, какви основни психологически механизми се реализират и как да ги използваме и т.н. Това са все полезни и безспорно научни указания, спазването на които ни гарантира един ефективен диалог. Опиянени от напредъка на науката и технологиите (да не забравяме, че човек днес може да води „диалог“ и с компютъра) обаче, ние сме позабравили онези стари образци на диалог, които античните и средновековните автори са ни завещали. И това не е проблем на носталгия пред историческото минало, а проблем на използване на шедьоврите, чиято красота не е единственото им достойнство. Към нея трябва да добавим естествеността, ефективността и неподправената колоритност, с които диалозите в тези епохи са се отличавали. Диалогът естествено трябва да бъде ефективен, но въпросите са в каква степен и на каква цена – разбира се, в максимална степен и на цената на удоволствието от неговото водене и на резултата от неговия завършек. Синтезът от върховите постижения в миналото и настоящето, струва ми се, е „златното правило“, което би направило диалога още по-ефективен и още по-атрактивен. Тази мисъл е залегнала в основата на настоящата статия, а в синхрон с нея е и целта ù – да покаже някои от особеностите на античния и на средновековния диалог и кореспонденцията им със съвременното ни разбиране за диалог.

Диалогът: етимология, значение, видове

Самата дума „диалог“ води своето начало от гръцката дума  „διάλογος“, което в превод означава – разговор. В действителност диалогът е именно това – разговор между двама или повече души на определена тема. По интересно е обаче да проследим историята и развитието на този тип разговор. Богдан Богданов определя диалога по следния начин: Историята на дискурса на диалога започва с достигналите до нас сократически диалози на Платон и Ксенофонт, преминава през диалога на перипатетиците, за чиито особености имаме по-преки свидетелства от диалозите на Цицерон и Сенека, и влиза в дългата история на много запазени диалози в християнската и съвременната европейска литература. Обмяната на реплики може да е пряко представена, може да се преразказва, може да бъде с фиктивен персонаж, може да бъде вътрешна реч на някой със себе си. Същевременно диалогичността може да се проявява като смяна на тон, настроение и дискурси, като пораждане на друго ниво на смисъл [1].

Д. Уолтън от своя страна пък дава друг тип класификация на диалога [вж. 2]:

Типове диалог Изходна ситуация Цел на участниците Предназначение на диалога
Убеждение Конфликт на мненията Да се убеди другата страна Да се разреши или да се изясни проблема
Изследване Наобходимост от потвърждение Да се намерят и да се проверят доказателства Да се потвърди или да се опровергае хипотеза
Преговори Конфликт на интереси Да се получи желаното Съгласие, което устройва и двете страни
Търсене на информация Необходимост от информация Да се получи или да се преодстави информация Обмен на информация
Обсъждане Дилема или практически избор Да се съгласуват цели и действия Да се определи най-добрият начин на действие
Спор (еристика) Личен конфликт Да се атакува опонента вербално Да се покажат най-дълбоките основания за конфликта

Самият диалог може в своята същност да бъде беседа, спор, диспут или дискусия. Беседата е диалог между оратора и неговите слушатели. Нейната същност  се състои в поставяне от страна на оратора на въпроси, чрез които аудиторията се подтиква да мисли, анализира в определена логическа последователност и самостоятелно да достига до определени изводи и обобщения. Най-голямо значение за успеха на беседата имат въпросите, към които се предявяват следните основни изисквания. От една страна, запитванията трябва да са точни, ясни и кратки, да не съдържат непознати думи, термини или понятия. От друга,  въпросите трябва да бъдат така зададени, че да стимулират мисленето на слушателите в посока създаването на логически връзки между отделните твърдения. Разбира се, при по-трудни въпроси е позволено, даже необходимо, да се  въведат и допълнителни такива, които да подпомогнат оформянето на определено твърдение. Нека обаче да обърнем внимание и на монологично-диалогичните ораторски изяви, т.е. на онези, при които имаме отново водещ разговора и участници в него. Йордан Ведър дава следната класификация на този вид изяви. Според него можем да говорим за наличието на изказване, което той поставя на първо място, след него се нарежда въпросът, а впоследствие идват отговорите, последвани от репликите. Авторът дава и своята трактовка относно същността на изказването и въпроса. А именно: според него изказването представлява кратко устно съобщение за лично мнение, идея, предложение по конкретен въпрос. По своята същност изказването е монологична форма. То зависи от предходните изказвания и държи сметка за възможните следващи. Следователно са налице и елементи от диалога. Разбира се, след като вече имаме същността на изказването, е хубаво да имаме и конкретните изисквания за него, които Ведър дава. Идеята е то да бъде кратко, без нито една излишна дума, ясно и недвусмислено. То може да бъде лично или да отразява позицията на някои от предишните говорители. Тонът също се оказва от съществено значение. Според автора той трябва да бъде уравновесен и спокоен [3].

Видове въпроси

Що се отнася до другия съществен елемент – въпроса, то Ведър дава следното определение за него. Въпросът е устна молба към говорилия вече да разясни някое от своите твърдения, идеи, предложения чрез даване на допълнителна информация. За оратора е от изключително значение да задава на своите слушатели „умни въпроси“, с които да провокира обратната им реакция и да получи информация за реалните последствия от своето въздействие върху тях [4].

Нека да видим и трактовката по този въпрос на още двама специалисти в тази област – Димитър Павлов и Янка Тоцева. Авторите правят следната класификация на въпросите като елемент на ораторския диалог [5]:

1. По логическа структура те биват уточняващи (разяснителни, закрити) и допълващи (открити).

2. Езиково-стилистично са  правилни и  неправилни.

3. По цел (спрямо събеседника – доброжелателни (по същество) и недоброжелателни (провокационни).

4. По функции – познавателни и реторически.

5. По състав са прости и сложни.

6. По адрес – преки и косвени.

Димитър Павлов отправя и няколко важни изисквания. Според него не трябва да се пита за очевидни неща. Най-добрият въпрос е от едно изречение. Добре следва да се прецени кога да се пита от свое име и кога безлично. „Ние“-питане е трудно защитимо. Пита се с уважение към човека, към когото е отправен въпросът. Ораторът няма право да задава иронични въпроси към слушателите, освен в случаите, когато има пълна убеденост, че те ще разберат добронамереността и доброжелателността, с която се прави това [6].

Отговорът е предизвикано изказване. Като елемент на ораторския диалог отговорите могат да бъдат: по отношение удовлетвореността на питащия – положителни (желаещи да отговорят) или отрицателни (нежелаещи да отговорят); по състав – едносъставни (прости) или многосъставни (сложни); по точност – определени (конкретни) или неопределени (общи); гносеологично-логически – истинни (правилни) или неистинни (правилни); по цел – верни (целящи изясняването на въпроса) или неверни (заблуждаващи питащия); езиково-стилистични – правилни и точни или неправилни, неточни; и по адрес – преки или косвени [7]. От гледна точка на горните изисквания и уточнения е интересно да проследим как те се отнасят до диалога като основна форма на дискутиране и преподаване през Античността и Средните векове.

Диалогът: структура и участници

Когато се обърнем назад във времето и насочим вниманието си към повечето антични и средновековни автори, ще видим, че голяма част от произведенията им са написани под формата на диалог. Диалог, който обикновено се води между учителя и ученика и по време на който се обсъждат въпроси от различни сфери на науката. Всъщност може само да се предполага дали точно тази форма на обучение е прилагана целево или е стечение на обстоятелствата, тъй като никъде в текстовете на древните не срещаме изрично поясняване относно конкретната форма на преподаване. Важен е обаче резултатът. Ярък пример за типичните през Античността диалози са Платоновите диалози. В диалозите си Платон често използва комедийни мотиви. В творбите  му се съдържа изкуството на портретната характеристика – сблъскват не само мненията на събеседниците, но и живите личности с техния външен вид, навици, поведение. В процеса на диалозите си  античният философ създава и излага митове, например в диалога „Държавата“. Като цяло диалозите имат висока художествена стойност и са колкото философски произведения, толкова и литературни шедьоври.

Платоновият диалог е изпълнен с поредица от речи в монологична форма, отклонения от главната тема, хвалебствени слова за боговете, Сократ или други участници в диалога.

С право можем да кажем, че в диалога като форма на комуникация присъстват няколко ключови аспекта, които е необходимо да се вземат под внимание при коментирането на същността, развитието и различните форми на диалогичност.

Един от тези елементи е психологическият, който има изключителна важност в диалога. Необходимо е да можеш да зададеш въпросите си по такъв начин, че те да не изискват еднозначен отговор, а напротив – да се налага обширна аргументация в отговора. Това пък от своя страна е свързано и с добри ораторски способности. Умението да привлечеш вниманието на отсрещния към дадено явления, проблем и способността да го убедиш във важността на дискутирания предмет. Да му докажеш смисъла от една подобна дискусия. Последното би могло да стане, като се поставят ясно целите, задачите и актуалността на коментираната тема. Защото именно ясно заявените цели правят половината от диалога. Конструирането на дискусията също има своето важно значение в диалога. Въпросите от типа на кой ще води дискусията, предмета на разговора, участниците, мястото на провеждане, всичко това оказва влияние върху успешността на диалога. И ако древните, от които всъщност произлиза диалогът, вероятно не са премисляли с такава точност всички тези елементи, то днес подобни уточнения са много важни. Факт е, че понякога и непринуденият разговор, обстановката, участниците раждат оригинални решения и коментари по въпроси с различна насоченост. Но нека да се върнем отново назад във вековете и да видим как всъщност е създаден диалогът, какви са били неговите компоненти, какви теми са се дискутирали.

Както вече беше споменато, повечето антични, а и впоследствие средновековни произведения имат формата на диалог. Това, което е интересно и което всъщност представлява целта на този материал, е да се проследи самата организация на диалога, самото му протичане в контекста на преподаването и обучението.

В повечето случаи се натъкваме на „присъствието“ на т.нар. водещ на диалога, или това е учителят. Последният поставя въпросите по строго определен начин, така че в голяма част от случаите те да не предполагат еднозначен отговор. Нещо повече, доста често срещано явление е въпрос във въпроса.

Друг интересен  момент е, че диалозите винаги са ориентирани към някакъв строго определен екзистенциален проблем – проблем, който се отнася и е свързан със съществуването на човека. Обикновено се разглеждат основно два главни аспекта: гносеологичен и онтологичен. И въпреки привидната отдалеченост на тези два пункта, не би било коректно те да се разглеждат като категорично отделени един от друг. Нещо повече: и през Античносттa, и през Средновековието гносеология и онтология са тясно свързани, защото проблемите на гносеологията предполагат едно своеобразно отнасяне, а в някаква степен и зависимост от онтологията, и обратно: разглеждайки онтологичните проблеми, малко или много се използват гносеологични похвати. В тази връзка диалогът се явява добра възможност за съвместното реализиране на тези два аспекта – гносеологичен и онтологичен.

И така, структурата на повечето от диалозите е следната:

Учителят (наричан магистър през Средните векове) задава на пръв поглед въпрос с очевиден отговор. След това обаче следват поредица от въпроси, които разширяват максимално първоначалната тема на разговора. Подобен педагогически похват  никак не е случаен. Целта му е да насочи, да изостри вниманието на слушателя (събеседника), да го  концентрира и да свърже конкретния въпрос с други близки  до него проблеми, така че да може да извлече, или по-скоро, да изведе същността на дискутирания въпрос. Един от често срещаните похвати по време на диалога е предизвикването на съмнения  в събеседника. Казано иначе, дали това, което му се поднася като информация, в действителност стои по този начин, или би могло да бъде нещо друго – различно; въпрос към участниците в диалога дали се съмняват в това, че ние трябва да познаваме истината [8]. Например Аврелий Августин в своето произведение „Срещу академиците“, което има диалогичен характер, многократно води разговора между участниците в диалога, започвайки дискусията чрез  въпрос, който, от една страна, би могъл да се третира като реторичен, но в действителност той крие в себе си сериозна сложност и многозначност.

Все в горната връзка трябва да се спомене и за въпросите, чийто отговор на пръв поглед е очевиден, но в действителност практиката показва точно обратното. Пример за подобна ситуация е диалогът „Менон“ на Платон, в който се задават поредица от въпроси  от типа на: „Можеш ли да ми кажеш, Сократе, дали добродетелта се постига с учене? Или се постига не с учене, а с упражняване?“ [9].  Ето тук се натъкваме на  проблем. Но от какво се появява той? Трудността идва оттам, че на пръв поглед имаме две възможности на отговор, които са залегнали още в самия въпрос. Едната е, че добродетелта се постига с учене, а другата е, че се достига чрез упражняване. Дотук нещата изглеждат доста опростени. Имаме въпрос, в който са вкарани две възможности за отговор. Но както виждаме по-нататък в самия диалог, всеки отговор изисква своята аргументация. Ето тук вече ситуацията се усложнява. Аргументацията трябва да бъде изградена по начин, по който, след като са представени всички възможни аргументи, да се стигне до логически непротиворечиво заключение. Всъщност това е и една от главните цели на диалога. Независимо от коментирания въпрос, дали ще бъде етически, както в случая с диалога „Менон“, дали ще бъде гносеологичен или онтологичен, в неговия край да имаме налице извод, в който да не можем да открием логически противоречия. А именно в процеса на диалога би могло да се роди подобен тип обобщение. Защото, коментирайки даден проблем, участниците дават своето мнение по него, обосновават се, отправят критики, реплики един към друг и така, докато не се стигне до т.нар. майевтика. Майевтиката, която в превод от гръцки език означава акушерство, е науката, която ще помогне да се роди истината. В действителност този термин се среща и употребява  за първи път от Сократ, чиято майка по професия е била акушерка. И ето как, възползвайки се от значението на познатия вече термин, древногръцкият философ успява да го употреби за целите на диалога. Защото, когато се разяснява дадена тема, проблем, е много важно да се използват максимално познати понятия и термини, както и ясно построени трактовки. Дори когато водещият разговора цели да обърка събеседника си  с цел  по-ясно аргументиране на изказаното от него, дори тогава се използват прости и познати думи изрази. Почти никъде в диалозите на античните автори, а по-късно и на средновековните няма да видим сложни термини и формулировки или ако има такива, то те не са оставени просто в празното, а са разисквани и анализирани, докато не се стигне до простото и познатото.

Както всяко нещо, така и диалогът се е развивал с времето, макар през вековете да има и приемственост. Така диалогът през Средните векове бележи както прилики, така и отлики спрямо този от Античността. Важна подробност, която не трябва да пренебрегваме, е, че когато говорим за средновековни автори, творящи диалози, всъщност имаме предвид периода от началото на Средновековието, т.е. около 5. в., до периода на схоластиката – 12.–13. в. През този период наистина имаме наличие на диалози, построени по не много по-различен начин от античните, но за сметка на това  с доста по-различна тематика. След този период вече не бихме могли да говорим така сигурно за диалога като форма на писане или дискутиране на проблеми, тъй като вече се появява т.нар. „суми“. Последните  обхващат огромен конкретен материал, осмислянето на който е подчинено на общите норми на духовния живот [10]. Ето тук е мястото да разясним написаното по-горе за разликата в тематиката между античните диалози и средновековните такива. Тази разлика се състои в това, че, както вече беше споменато, ако първите се занимават с предимно гносеологично-онтологични проблеми, то при средновековните темите се отклоняват в друга посока. Средновековният диалог представлява предимно коментиране на въпроси, отнасящи се до религиозната проблематика. Това всъщност е напълно естествено, като се има предвид господството на църквата през този период.

Когато говорим за процеса на водене за диалога обаче, не бива да пренебрегваме и представната способност. Тя има своето сериозно влияние при коментирането на някакъв непознат за някои от участниците проблем, въпрос, а дори и предмет. Всъщност представната способност има за цел да поднесе на  слушателя набор от асоциации, които да му помогнат да превърне непознатото в познато. В психологията това се нарича съответно пасивна памет. Казано с други думи, целта е да се изведе от паметта нещо, което някога вероятно е съществувало, но не му е обърнато внимание. Така например Сократ от споменатия вече диалог „Менон“ постъпва с роба, когато се опитва да  покаже на Менон, че въпреки че робът не е учил геометрия, успява адекватно да отговори на зададените от Сократ въпроси относно фигурата квадрат [11]. Тук Сократ, разбира се, изхожда от идеята за безсмъртието на душата и теорията за припомянето, които днес не всички изследователи споделят. Но всъщност идеята, която тогава Сократ е нямало как да знае, е именно за т.нар пасивна памет, която вече беше спомената.

Друг интересен  момент е колебанието  от страна на водещия разговора. Изрази като „струва ми се“, „сигурен ли си“ всъщност целят да провокират събеседника и да поставят под въпрос неговите познания, от една страна, а от друга – това е начин, по който може да се разбере доколко  е коцентрирано вниманието на отсрещния. Защото в  процеса на потвърждаване или отричане на дадено твърдение се разбира дали събеседникът е съумял да разбере същността на  дискутирания проблем. С други думи, използването на подходящата аргументацията е тази, която показва до каква степен слушателят е способен да изложи познанията си по дадена област. Именно това е и едно от сериозните предимства на диалога. Следващ етап  от провеждането на такъв тип дискусии е задаването на риторични въпроси. Тук вече се натъкваме и на психологическия момент, който има за цел да отклони вниманието на събеседника, като целта всъщност е да се върне обратно към предишен въпрос, който обаче да се свърже с коментирания впоследствие проблем, т.е. да се изгрaдят солидни логически връзки между отделните идеи, така че да могат  да бъдат едно завършено цяло.

Във връзка с горното да вземем за пример един от мислителите,  живял и творил на границата между Античността и Средновековието, представящ ни доста интересен метод на преподаване, отново свързан с диалога. Става въпрос за Аврелий Августин и беседата, която провежда със своите ученици във вилата в Касициак, представена ни в неговото първо запазено съчинение „Срещу академиците“.  Отделните части на дискусията Августин нарича състезания. Още тук прозира съобразителността на водещия дискусията. Думата „състезание“ сама по себе си предвижда някакъв вид конкуренция. Това от своя страна има стратегическа роля, която кара участниците в беседата да положат повече старание в изграждането  на аргументацията си.  В хода на всяко от състезанията Августин поставя проблем, който се обсъжда и има за задача изясняването на същността му, както и дефинирането на определени понятия. Философът  ги нарича състезания, тъй като участниците излагат аргументи, защитавайки различни философски позиции. В този смисъл участниците в диалога се разделят на „състезаващи се“ и съдии, които контролират протичането на състезанието и предоставят допълнителна информация по обсъждания проблем, когато участниците в състезанието се нуждаят от такава. Тази обща структура на диалога се запазва в отделните проблеми, състезания и книги, но се променя статусът на участниците в дискусията, които последователно поемат различни функции.

Заключение

Ако се вгледаме внимателно, ще забележим, че голяма част от използваните методи по време на обучение или дискусия, както през Античността, така и през Средновековието, съдържат в себе си малко или много частите на диалектическия метод, чието начало поставя Сократ. Нещо повече, макар и създаден преди толкова много векове,  методът и до днес не губи своята автентичност и приложимост. Неговите елементи все още се използват активно както по време на дискусии, така и в процеса на обучение. Такива са например иронията, която има за цел да открие противоречията в твърденията на събеседника и по този начин да покаже ограничеността на неговите теоретични познания, или пък майевтиката, която спомага за раждането на истината. Интересното  при иронията е, че днес тя не се използва в смисъла, в който я употребява Сократ, в значението ù на размяна на реплики, с които да се покаже собственото незнание по даден проблем. В днешното си значение тя по-скоро добива смисъла на осмиване, подигравка. И би било хубаво, ако в съвременните дискусии се вкара иронията, но именно със смисъла, който Сократ влага в нея. Защото няма нищо по-мъдро от това да покажеш собственото си незнание за нещо, отколкото да имаш претенциите, че знаеш всичко.

И не само това, ако се обърнем към диалектическия метод на Платон и съдържащата се в него хипотеза, също ще видим, че тя се използва често и в нашето съвремие. С пълно право можем да отбележим, че създаденото от древните мислители съществува и се използва и днес, и то в пълната си форма. Съвременният диалог, разбира се, не се изчерпва с тези форми на диалогичност, въведени от Сократ и Платон, но пък се основава върху тях  като върху свой фундамент.

Цитати:

[1] Богданов Б. Пространството на прозата – диалога. <http://www.bogdanbogdanov.net/news_lit_bg.php?newsID=97>, последно посещение на 01.07.2012.

[2] Walton D. (2007). Media argumentation: Dialectic, persuasion and rhetoric. New York/Cambridge: Cambridge University Press.

[3] Ведър, Й. (2000). Реторика и ораторско изкуство. София: УИ „Св. Климент Охридски“,  58.

[4] Ведър, Й. (2000).  Реторика и ораторско изкуство. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 139.

[5] Павлов, Д., Я. Тоцева. (2000). Педагогическа реторика. София: Изд. „Даниела Убенова“, 139–140.

[6] Павлов, Д., Я. Тоцева. (2000). Педагогическа реторика. София: Изд. „Даниела Убенова“,  139–140.

[7] Павлов, Д., Я. Тоцева. (2000). Педагогическа реторика. София: Изд. „Даниела Убенова“,  140–141.

[8] Августин А. (1999). Против академиков. В: Классическая философская мысль. Мн.: Харвест, 1999, кн. І, 2.

[9] Диалози  (1982). T. 2, София: Изд. „Наука и изкуство“, 187.

[10] Радев Р. (1994). Средновековна философия. Стара Загора: Изд. „Идея“ към „Тракия“ ООД, с. 23.

[11]  Диалози  (1982). T. 2, София: Изд. „Наука и изкуство“,  204.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta