Към въпроса за систематичния подход в компаративно-реторическите изследвания

Методий Рождественский

Абстракт: Статията разглежда теоретичните подходи в компаративно-реторическата теория в светлината на публикации от последните 20 години. Прави се изводът, че водещите автори в това направление го позиционират в рамките на постмодернистката изследователска мода като преимуществено критическо и неософистическо. С някои изключения те не се занимават с реални компаративни изследвания на реторически практики в различни култури. Предлага се алтернативен подход, базиращ се на „дескриптивно-историческа” методология и аналитичен апарат от теорията на реторическата аргументация.

Ключови думи: компаративна реторика, история на реториката, реторика, етос, постмодернизъм, нео-софистика, систематичен подход.

Comparative Rhetoric: Towards a Systematic Approach

Metodiy Rozhdestvenskiy

Abstract: The article reviews some theoretical approaches to comparative rhetoric, used or professed in publications from the past 20 years where it is demonstrated that leading authorities in the field have shaped this emerging discipline in a postmodernist fashion as predominantly critical and neo-sophistic. With a number of exceptions these theorists do not engage in actual comparative studies of the rhetorical practices in different cultures. An alternative approach based on historical “descriptive” methodology and analytical apparatus from the theory of rhetorical argumentation is proposed.

Keywords: comparative rhetoric, history of rhetoric, rhetoric, ethos, postmodernism, neo-sophistic, systematic approach.

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 20, ноември 2015 г. http://rhetoric.bg/ Специален извънреден брой със статии на докторанти и постдокторанти  Традиционни и съвременни методи за реторически изследвания“

Може би противно на очакванията за широк сравнителен подход и множество нови и иновативни изследвания на речевите практики в отдалечени култури водещите представители на това направление го позиционират в постмодерното критическо русло и с това на практика унищожават неговия потенциал – въпреки всичките си декларации за методологическа откритост и уважение към чуждите култури. От самото начало това изследователско поле има няколко проблема, които с времето, изглежда, не само не намират решение, но стават все по-явни и очевидно обусловени от постмодерното кредо на авторите. Става дума за боравенето с неясен понятиен апарат; неразбирането на класическата антична реторическа традиция, от която въпреки това те са принудени да изхождат; декларативен псевдоплурализъм и неангажираност на критиците с реални текстологични изследвания.Интересът към компаративната реторика датира поне от 40 години и началото му може да се маркира с публикуването през 1971 г. на монографията на Робърт Оливер „Комуникация и култура в древна Индия и Китай”. През 1998 г. са публикувани две други книги – едната се занимава изцяло с проблемите на китайската реторика („Реториката в древен Китай V-ІІІ в.пр.н.е.: сравнение с класическата гръцка реторика”, Lu, 1998), а другата е добилата широка популярност „Компаративна реторика” на Джордж Кенеди [1]. Неговата работа предизвиква широк отзвук и критика, но заслужава и адмирации заради трудността на задачата, която си поставя – разработване на междукултурна теория на реториката и тестване на категориален апарат за такава (Erard, 1999; Campbell, 1998; Dominik, 2001) [2]. Приносът на Кенеди в сравнение с останалите учени, които позиционират себе си като теоретици на компаративната реторика, е значителен. Въпреки твърде общата си дефиниция на реториката като „ментална и емоционална енергия” [3] той борави с историческа дескриптивна методология и създава въведение в полето на речевите практики, които са непознати или слабо познати на западните учени. Той има смелостта дори да изследва безписмени култури като тези на австралийските аборигени и северноамериканските индианци. Кенеди е критикуван от Юлин Дин (Ding, 2007) за ползването на ненадеждни преводи, слабо познаване на културния контекст на обществата, чиито речеви практики изследва, и на неточни теоретични подходи, водещи до генерализации и дори подценяване на дадена култура [4].

Освен работата на Кенеди, останалите компаративни реторици са преимуществено американци с китайски произход и съответно техният интерес лежи в полето на китайската култура. Заслужава внимание статията на Юлин Дин. Въпреки редица постмодерни заигравания (Ding, 2007) [5] тя предлага концептуализиране на незападен текст „по неговите собствени стандарти и контекст”. Подходът, очертан в статията, изглежда резонен: да се започне с по-скромни цели, да се изследват основополагащи текстове парче по парче, преди да се сглоби по-цялостна картина [6]. Авторката предлага смесена методология, включваща компютърен контент анализ на Конфуцианския трактат „Лун Юй”, но подчертава, че той е само съпътстващ. Прави впечатление, че достигнатите изводи биха били същите и без него. Тя използва и „качествен” реторически анализ, като обаче не става ясно в какво се състои той. Тя не го дефинира, а в края на статията си говори за „анализ на стратегиите за убеждаване[7]. Контекстът, в който тя изследва конфуцианския трактат, е самият живот на Конфуций [8], като нищо не се казва за предхождащата го културно-философска традиция, т.е. той е недостатъчен. Дин акцентира върху примата на нравственото действие пред думите в учението на Кофуций за словесната нормативност. Наред с това тя използва за сравнение екстраполирано определение на реториката на Аристотел (способност за намиране на необходимите средства за убеждаване във всеки момент) и опростява теорията му с извода си, че реторът, аудиторията, контекстът и целта в конфуцианската реторика, базирана на добродетелта, е драстично различна от тези в класическата [9].

Авторката не отчита, че античната реторическа теория също се базира на речева нормативност, т.е. правилно отношение между слово и действие. Добродетелта е основа на реторическото учение на Конфуций, но точно така е и при Аристотел (Рождественский, 2010) [10].

Статията на Ямен Лиу е чисто критическа и наред с набелязването на реални проблеми на компаративните изследвания – като липсата на достатъчно преводи на основополагащи произведения, просто критикува в постмодерен ключ предшествениците си, писали по компаративно-реторическата проблематика, като: Р. Оливер, Каролийн Маталийн и Кенеди [11]. И тук, както и в абстракта на китайския автор Вейгуо Ку, виждаме общата тенденция за неясна употреба на реторически термини [12].

Най-тежките последствия от постмодерния подход намираме в текстовете на американския прагматист Скот Страуд и на водещия теоретик на компаративната реторика Лумин Мао. Страуд предлага компаративната реторика да се изследва освен с историко-дескриптивен, целящ правилно да опише дадена реторическа практика, и с „реконструктивен” подход, но с неговото дефиниране авторът има очевиден проблем, като в крайна сметка – след противоречия – успява да го сведе до определена „полезност” за даден субект. Макар да признава значимостта на „дескриптивния” подход в изследването на речевите практики той е против „точността заради самата точност[13] и предпочита да не разчита на „размити термини” като отговорност и точна цел. Но неговата собствена терминология и подход са в пъти по-размити и той не желае да осъзнае, че прокламираната от него полезност предполага определен етос, т.е. ценност. Размитият му псевдоплурализъм, хипертрофираният страх от предубеждение [14], декларациите за откритост и диалогичност, за „борбата с вредоносни форми на културния контакт[15], играта с абстрактни и абсолютно произволно употребявани понятия правят текстовете му не просто трудни за четене и разбиране (което и сам осъзнава, Stroud, 2009a, 366) [16], а неприложими в никакво сериозно изследване. Самият Скот Страуд нарича подхода си „полезна безотговорност[17].

Водещият теоретик на компаративната реторика към момента – Лумин Мао – яростно критикува Страуд за напълно деконтекстуализиран подход, селективно описание и грешна интерпретация на собствените му текстове [18], като преекспонира категоричността („тотализирана и категорична характеризация[19], с която Страуд е разделил подходите към компаративната реторика само на два, но тази критика е неточна в последната си част, защото Страуд не твърди, че тези подходи са единствени, а просто предлага реконструктивния си „подход” като допълнение към „дескриптивния”, т.е. строгия научен метод. Така или иначе дискусията им е критика на един софист от друг софист, който в следващи свои публикации повтаря абсолютно същото, в което обвинява опонента си.

Текстовете на Мао са доминирани от идеята, че не-западните реторически традиции трябва да се изследват през призмата на собствените им категории, [20], а не да им са налагат европоцентристки концепти и парадигми. Основен дял в неговите работи представлява преглед на авторите, писали в компаративно-реторическото направление, но той самият не се занимава с реални компаративни изследвания, а само с критика. Той критикува предшествениците за това, че налагат на източните култури западни понятия. Обявява се против теорията за „недостатъчността” на дадена традиция [21], изразена в това, че тя не е успяла да изгради понятие за реторика и бърза да изрази противопоставянето си дори на самата възможност книгата на Кенеди да се тълкува еволюционистки. Мао твърди, че моделът за междукултурна реторика не може да си позволи дори намек да бъде тълкувана по този начин [22]. Личи паническият страх от „езика на противопоставянето”, като авторът дори приравнява използването на западно-центристки парадигми с „отричане на човечността” на отделните традиции [23]. Но все пак е принуден да приеме, че трябва да се започне отнякъде и че част от мотивацията на компаративно-реторическите изследвания е да се научи нещо повече за самата „западна” традиция. Това действително е конструктивна декларация, но само декларация. Мао признава, че призмата на другия има и своите ограничения и че сравнението с Аристотеловите понятия е необходимо [24]. Както може да се очаква от един постмодерен софист, той не определя реториката („докато има комуникация, има и реторика”, (Mao, 2003) и обича да парадира с красиво звучащи за определени аудитории изрази като: „креативно разбиране на другите реторически традиции[25], „продължаващ диалог между традициите”, „процес на постоянна реконтекстуализация”, „подхранване на толератността”, „размитостта” (sic! vagueness), „хетероглосията”, „винаги разширяващите се контакти[26], „поливалентни, потенциално оспорими послания” и др. [27].

Личната неангажираност на Лумин Мао в реални сравнителни изследвания личи и по това, че предпочита да работи с ограничени примери, изискващи минимална контекстуализация [28]. Въпреки че признава възможността да се изработва по-обща (т.е. междукултурна) теория на реториката, той заявява: „Всеки опит да се търси еквивалент на реториката в древен Китай ще се сблъска със сериозни проблеми, защото просто няма гаранция, че такава концепция е фундаментална за древен Китай.[29]. В това изказване с пълна сила личи неговата собствена неангажираност с реална текстологична интерпретативна работа. Призивите за по-контекстуализирано разбиране на китайската реторика се повтарят като мантра в текстовете му [30]. По-късните му работи стават още по-декларативни и безсмислени от гледна точка на реалните изследвания: „Китайската реторика, тук и сега, се отнася колкото до нейната репрезентация като разгръщащ се наратив, чрез подчертаване на специфичността и непосредствеността на нейните креативни и хетерогенни характеристики, толкова и до съпротивата срещу овеществяването на такъв наратив, чрез приписване на детерминистки роли или чрез налагане на външна за нея логика или парадигма[31]. Тоест тук става дума за всичко друго, но не и за изследване на китайска реторика.

В последната си статия от 2014 г., наред с хвалбите за прогреса на направлението и за хвърленото „предизвикателство към Евро-американската” реторическа традиция [32], Мао открито заявява софистическото си кредо, като обявява Аристотеловата критика на софистите за „преувеличена и непоследователна[33], обявява се срещу постоянното желание за утвърждаване на един точен набор от концепти за реторика, „въпреки конкуриращите и припокриващи се значения”, декларира необходимостта да се разделим с „есенциалните факти” (facts of essence); да спрем да търсим точен набор от обекти за изследване на другия, а да промотираме диалогичността. Най-комичната част на този „програмен шедьовър” е въвеждането на „реториката на Дао”, за която, естествено, обяснение няма, но се говори за нейни ефекти, които са в постоянно противоборство. Даоистката концепция, според Мао, показвала изненадваща близост с постмодерното виждане за езика, истината и рационалното [34]! Разбира се това, че даоизмът не е унитарно понятие и в него могат да се набележат емпирико-практическо (алхимично), религиозно и философско направление и че разбирането на даоистката традиция изисква сериозна езикова и културоведческа подготовка, не може да интересува такъв неософист.

Направеният преглед не изглежда обнадеждаващ, но не трябва да забравяме, че историците на реториката използват компаративна методология от край време и там не липсват качествени изследвания на реторическите практики в различни не-европейски култури. Само като пример бихме посочили прекрасната въвеждаща статия по древноегипетска реторика на Майкъл Фокс, която подчертава етическия фокус на египетската реторическа концепция [35]. Разбира се трябва да бъдат кредитирани и много други автори, чието поименно изброяване тук би извадило доклада от предвидените ограничения за обем. Те работят като историци на реториката, т.е. нямат отношение към кръга американски постмодернисти с китайски произход, които задават програмния тон в сравнително-реторическите разработки.

Каква тогава може да бъде алтернативата на очертаните проблеми? Ясно е, че постмодерният „подход” във всичките му разновидности трудно може да доведе до нещо продуктивно въпреки зрънцата рационалност, които се срещат тук и там. Декларациите за модерна методология, откритост и плурализъм трябва да бъдат балансирани с определена строгост. Бихме искали да отбележим четири момента. Това, което предлагаме и с което се занимаваме на дадения етап, е един класически „историко-дескриптивен подход” (в термините на компаративно-реторическата неософистика), базиран на типологичен сравнителен анализ на речевите практики в древните архаични култури. Този подход към компаративните изследвания е свързан с разбирането на реториката като презентация и дешифриране на определен етос.

Първо: струва ни се, че набелязването на ключови понятия, на които се гради една реторичека теория – самото отношение към словото, обвързаността му с действието, речевата нормативност и естетика – може и трябва да бъде ключова част от изследването. В края на краищата, ако изследваме реторика, трябва ясно да уточним какво разбираме под нея. Ако не успеем или не желаем ясно да дефинираме понятийния си апарат, а това е цялостен проблем на постмодерния подход в разглежданата област, на практика губим основата на изследването си.

Второ: акцентът върху диахронното разглеждане на речевите практики е важен, защото ги представя в трансформациите им, а не като застинали обекти. Такъв подход естествено сближава компаративно-реторическите изследвания с историята на реториката, но, разбира се, изборът на такава методология се определя от самия обект на изследване и не е задължителен. Акцентът върху диахронията не означава еволюционизъм и желание да се докаже постоянен социален прогрес. Как бихме могли да разглеждаме например като прогрес намаляването на значението на римската съвещателна реторика след установяването на Принципата (27 пр. н.е. – 284 от н.е.)?

Трето: очевидно е, че историческото развитие на реторическата теория и практика подразбира много по-голяма дълбочина и комплексност, но за да я уловим, ни трябва още нещо – максимално широка контекстуализация, а това е нещо, на което повечето теоретици на компаративната реторика настояват с право. Това означава разглеждане на даден текст или практика в максимално широк културен контекст. Например Аристотеловата „Реторика” следва да се постави не просто в рамките на останалото му богато творчество, на съвременната му реторическа теория и практика, но и в контекста на етоса на самата древногръцка култура и нейните доминанти. По същия начин, ако изберем да изследваме речевите практики в англосаксонската поема „Беовулф”, ще ни интересува не просто самото произведение и неговата история и не само ранносредновековната древноанглийска поезия, а цялата родово-племенна германска култура с нейната митология и светоусещане. Такава контекстуализация може да изглежда твърде трудоемка, но никой не е казал, че компаративно-реторически изследвания са лесно начинание. Това ни води до четвъртия момент. Изглежда продуктивно да започнем от изучаването на най-древните реторически практики на архаичните или т.нар. предмодерни общества, които до днес са получили само ограничено освещаване. Ако успеем да изучим първо тях, те биха могли да послужат като естествена база за разбирането на други речеви практики, в това число и в класичеката реторика, да ни представят по-пълно развитието им, както и мисловните нагласи и етоса на културите, които ги пораждат. Този подход също би ни предпазил от „модернизиране” на представянето на една древна култура и разглеждането ѝ през призмата на неприсъщите за нея съвременни понятия. Изследването на реториката и отношението към словесността са немислими без породилия ги културен контекст [36].

Като заключение бихме искали да подчертаем още веднъж, че да се изследват сранително речеви практики и да се контекстуализират пълноценно изисква да се започне със скромни цели и да се върви към постепенно задълбочаване в проблематиката. Ето защо разглеждаме собствените ни разработки в областта само като предварителни и подчинени на определена етапност. Достигнатите резултати в студията „Да отнемаш чуждото: за варварската реторика през Античността и Ранното средновековие” за момента са само изходна база [37]. (Rozhdestvenskiy, 2013). Опитът ни в изследването на речевите практики в т.нар. „варварски” архаични общества показва, че дадената сфера е изключително специфична и нуждата от правилна и широка контекстуализация е императив. Първият етап от работата ни се състоеше в набелязването на изходните теоретични постановки, на основния кръг от извори и опорните тези. Вторият етап, който тече в момента, разширява контекстуализацията и допълва тезите, но сме на мнение, че повече или по-малко завършено изследване може да се очаква едва на трети етап, който подразбира и привличането на максимално възможния обем извори, по-широка работа с древни индоевропейски езици и използването на теоретични разработки в ключови за разбиране на архаичните култури области. Ето защо самата работа в разглежданата област се осмисля само като продължителен етапен процес.

Цитати и бележки:

[1] Kennedy, George (1998). Comparative Rhetoric: A Historical and Cross-Cultural Introduction, NY, Oxford University Press.

[2] Campbell, Kermit (1998). Review: Comparative Rhetoric: An Historical and Cross-Cultural Introduction by George A. Kennedy, Rhetoric Review, Vol. 17, No. 1, pp. 170–172.

Dominik, William (2001). Review: Comparative Rhetoric: An Historical and Cross-Cultural Introduction by George A. Kennedy, Classical Philology, Vol. 96, No. 1, p. 97.

[3] Kennedy, George (1998). Comparative Rhetoric: A Historical and Cross-Cultural Introduction, NY, Oxford University Press, p. 3.

[4] Ding, Hiuling (2007). Confucius’s Virtue-Centered Rhetoric: A Case Study of Mixed Research Methods in Comparative Rhetoric, Rhetoric Review, Vol. 26, No. 2, p. 142.

[5] Ding, Hiuling (2007). Confucius’s Virtue-Centered Rhetoric: A Case Study of Mixed Research Methods in Comparative Rhetoric, Rhetoric Review, Vol. 26, No. 2, p. 154.

[6] Ding, Hiuling (2007). Confucius’s Virtue-Centered Rhetoric: A Case Study of Mixed Research Methods in Comparative Rhetoric, Rhetoric Review, Vol. 26, No. 2, p. 143.

[7] Ding, Hiuling (2007). Confucius’s Virtue-Centered Rhetoric: A Case Study of Mixed Research Methods in Comparative Rhetoric, Rhetoric Review, Vol. 26, No. 2, p. 154.

[8] Ding, Hiuling (2007). Confucius’s Virtue-Centered Rhetoric: A Case Study of Mixed Research Methods in Comparative Rhetoric, Rhetoric Review, Vol. 26, No. 2, pp. 146–147.

[9] Ding, Hiuling (2007). Confucius’s Virtue-Centered Rhetoric: A Case Study of Mixed Research Methods in Comparative Rhetoric, Rhetoric Review, Vol. 26, No. 2, p. 151.

[10] Рождественский, Методий (2010). Аристотеловото убеждаване с характер и етотическата аргументация в „Реторика”, Докторантски изследвания по социални и хуманитарни науки, Т. 1, София, 42–48.

[11] Liu, Yameng (1996). To Capture the Essence of Chinese Rhetoric: An Anatomy of a Paradigm in ComparativeRhetoric, Rhetoric Review, Vol. 14, No. 2, p. 322–335.

[12] Liu, Yameng (1996). To Capture the Essence of Chinese Rhetoric: An Anatomy of a Paradigm in ComparativeRhetoric, Rhetoric Review, Vol. 14, No. 2, p. 333.

Qu, Weiguo (2009). The Qi Rhetoric of Persuasion and Political Discourse. Symposium: Comparative Rhetorical Studies in the New Contact Zone: Chinese RhetoricReimagined [Excerpt], College Composition and Communication, Vol. 60, No. 4, p. 835.

[13] Stroud, Scott (2009b). Useful Irresponsibility? A Reply to Mao on the Purpose(s) of Comparative Rhetoric, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 41, No. 1, p. 72.

[14] Stroud, Scott (2009a). Pragmatism and the Methodology of Comparative Rhetoric, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 39, No. 4, 2009, pp. 358-359.

[15] Stroud, Scott (2009a). Pragmatism and the Methodology of Comparative Rhetoric, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 39, No. 4, 2009, p. 364.

[16] Stroud, Scott (2009a). Pragmatism and the Methodology of Comparative Rhetoric, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 39, No. 4, 2009, p. 366.

[17] Stroud, Scott (2009b). Useful Irresponsibility? A Reply to Mao on the Purpose(s) of Comparative Rhetoric, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 41, No. 1, p. 69.

[18] Mao, LuMing (2009). Doing Comparative Rhetoric Responsibly, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 41, No. 1, p. 65.

[19] Mao, LuMing (2009). Doing Comparative Rhetoric Responsibly, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 41, No. 1, p. 68.

[20] Mao, LuMing (2003). Reflective Encounters: Illustrating Comparative Rhetoric, Style, Vol. 37, No 4, p. 403.

Mao, LuMing (2007). Studying the Chinese Rhetorical Tradition in the Present: Re-presenting the Native’s Point ofView, College English, Vol. 69, No. 3, pp. 216–221.

[21] Mao, LuMing (2003). Reflective Encounters: Illustrating Comparative Rhetoric, Style, Vol. 37, No 4, pp. 403–411.

[22] Mao, LuMing (2003). Reflective Encounters: Illustrating Comparative Rhetoric, Style, Vol. 37, No 4, p. 410.

[23] Mao, LuMing (2003). Reflective Encounters: Illustrating Comparative Rhetoric, Style, Vol. 37, No 4, p. 417.

[24] Mao, LuMing (2007). Studying the Chinese Rhetorical Tradition in the Present: Re-presenting the Native’s Point ofView, College English, Vol. 69, No. 3, p. 223.

Mao, LuMing (2010). Introduction: Searching for the Way: Between the Whats and Wheres of Chinese Rhetoric, College English, Vol. 72, No. 4, Special Topic: Studying Chinese Rhetoric in theTwenty-First Century, p. 334.

[25] Mao, LuMing (2003). Reflective Encounters: Illustrating Comparative Rhetoric, Style, Vol. 37, No 4, p. 418.

[26] Mao, LuMing (2003). Reflective Encounters: Illustrating Comparative Rhetoric, Style, Vol. 37, No 4, pp. 418419.

[27] Mao, LuMing (2010). Introduction: Searching for the Way: Between the Whats and Wheres of Chinese Rhetoric, College English, Vol. 72, No. 4, Special Topic: Studying Chinese Rhetoric in theTwenty-First Century, p. 333.

[28] Mao, LuMing (2007). Studying the Chinese Rhetorical Tradition in the Present: Re-presenting the Native’s Point ofView, College English, Vol. 69, No. 3, p. 227.

[29] Mao, LuMing (2007). Studying the Chinese Rhetorical Tradition in the Present: Re-presenting the Native’s Point ofView, College English, Vol. 69, No. 3, p. 219.

[30] Mao, LuMing (2010). Introduction: Searching for the Way: Between the Whats and Wheres of Chinese Rhetoric, College English, Vol. 72, No. 4, Special Topic: Studying Chinese Rhetoric in theTwenty-First Century, p. 338.

[31] Mao, LuMing (2010). Introduction: Searching for the Way: Between the Whats and Wheres of Chinese Rhetoric, College English, Vol. 72, No. 4, Special Topic: Studying Chinese Rhetoric in theTwenty-First Century, p. 341.

[32] Mao, LuMing (2014). Thinking Beyond Aristotle: The Turn to How in Comparative Rhetoric, PMLA, Vol. 129, No. 3, p. 449.

[33] Mao, LuMing (2010). Introduction: Searching for the Way: Between the Whats and Wheres of Chinese Rhetoric, College English, Vol. 72, No. 4, Special Topic: Studying Chinese Rhetoric in theTwenty-First Century, p. 449.

[34] Mao, LuMing (2010). Introduction: Searching for the Way: Between the Whats and Wheres of Chinese Rhetoric, College English, Vol. 72, No. 4, Special Topic: Studying Chinese Rhetoric in theTwenty-First Century, p. 351.

[35] Fox, Michael (1983). Ancient Egyptian Rhetoric // Rhetorica, Vol. 1, No. 1, pp. 9–22.

[36] Пример за правилна контекстуализация в посочения смисъл е напр. работата на Робърт Бьорк за конкретно-вещественото схващане на речта в англо-саксонския епос. Bjork, Robert (1994). Speech as Gift in Beowulf, Speculum, Vol. 69, No. 4, , pp. 993–1022.

[37] Rozhdestvenskiy, Metodiy (2013). ‘Claiming What Belongs to the Others’: On Barbarian Rhetoric in Late Antiquity and the Early Middle Ages // CAS Sofia Working Paper Series, Issue 5, pp. 1–47.

Библиография:

Рождественский, Методий (2010). Аристотеловото убеждаване с характер и етотическата аргументация в „Реторика”, Докторантски изследвания по социални и хуманитарни науки, Т. 1, София, 9–55.

Bjork, Robert (1994). Speech as Gift in Beowulf, Speculum, Vol. 69, No. 4, , pp. 993–1022.

Campbell, Kermit (1998). Review: Comparative Rhetoric: An Historical and Cross-Cultural Introduction by George A. Kennedy, Rhetoric Review, Vol. 17, No. 1, pp. 170–174.

Dominik, William (2001). Review: Comparative Rhetoric: An Historical and Cross-Cultural Introduction by George A. Kennedy, Classical Philology, Vol. 96, No. 1, pp. 92–98.

Ding, Hiuling (2007). Confucius’s Virtue-Centered Rhetoric: A Case Study of Mixed Research Methods in Comparative Rhetoric, Rhetoric Review, Vol. 26, No. 2, pp. 142159.

Fox, Michael (1983). Ancient Egyptian Rhetoric // Rhetorica, Vol. 1, No. 1, pp. 9–22.

Kennedy, George (1998). Comparative Rhetoric: A Historical and Cross-Cultural Introduction, NY, Oxford University Press.

Liu, Yameng (1996). To Capture the Essence of Chinese Rhetoric: An Anatomy of a Paradigm in ComparativeRhetoric, Rhetoric Review, Vol. 14, No. 2, pp. 318–335.

Lu, Xing (1998). Rhetoric in Ancient China, Fifth to Third century B.C.E.: A comparison with Classical Greek Rhetoric, Columbia, University of South Carolina Press.

Mao, LuMing (2003). Reflective Encounters: Illustrating Comparative Rhetoric, Style, Vol. 37, No 4, pp. 401425.

Mao, LuMing (2007). Studying the Chinese Rhetorical Tradition in the Present: Re-presenting the Native’s Point ofView, College English, Vol. 69, No. 3, pp. 216–237.

Mao, LuMing (2009). Doing Comparative Rhetoric Responsibly, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 41, No. 1, pp. 64–69.

Mao, LuMing (2010). Introduction: Searching for the Way: Between the Whats and Wheres of Chinese Rhetoric, College English, Vol. 72, No. 4, Special Topic: Studying Chinese Rhetoric in theTwenty-First Century, pp. 329–349.

Mao, LuMing (2014). Thinking Beyond Aristotle: The Turn to How in Comparative Rhetoric, PMLA, Vol. 129, No. 3, pp. 448455.

Oliver, Robert (1971). Communication and Culture in Ancient India and China, Syracuse, Syracuse University Press.

Qu, Weiguo (2009). The Qi Rhetoric of Persuasion and Political Discourse. Symposium: Comparative Rhetorical Studies in the New Contact Zone: Chinese RhetoricReimagined [Excerpt], College Composition and Communication, Vol. 60, No. 4, pp. 831–838.

Rozhdestvenskiy, Metodiy (2013). ‘Claiming What Belongs to the Others’: On Barbarian Rhetoric in Late Antiquity and the Early Middle Ages // CAS Sofia Working Paper Series, Issue 5, pp. 1–47.

Stroud, Scott (2009a). Pragmatism and the Methodology of Comparative Rhetoric, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 39, No. 4, 2009, pp. 353–379.

Stroud, Scott (2009b). Useful Irresponsibility? A Reply to Mao on the Purpose(s) of Comparative Rhetoric, Rhetoric Society Quarterly, Vol. 41, No. 1, pp. 6974.

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta