„Лалия“: „стендъп шоуто“ през късната Античност

 Герасим Петрински

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 20, ноември 2015 г. http://rhetoric.bg/

Специален извънреден брой със статии на докторанти и постдокторанти

Традиционни и съвременни методи за реторически изследвания“

Абстракт: Целта на тази статия е да представи една специфична късноантична реторическа форма – т.нар. „lalia“ или „свободна импровизация“. В изследването се анализират сведенията от трактата За епидейктичните слова, приписван на Менандър Ретор (ІІІ–ІV в.), както и други реторически трактати (За формите на стила на Хермоген от Тарс, Прогимназми на Афтоний от Антиохия и др.). Според (Псевдо-)Менандър импровизацията принадлежи към съвещателното и най-вече към тържественото красноречие. Разглеждат се целите и функциите на този тип красноречие, видовете лалия (в контекста на цялостната Менандрова епидейктична теория), както и стилистично-диспозиционните характеристики на свободната импровизация според античната теория на реторическите упражнения (прогимназми) и според Хермогеновата теория на ораторския стил. На базата на тези особености е направен паралел с един модерен тип ораторска изява – т.нар. „стендъп шоу“ или „стендъп комедия“.

Ключови думи: лалия, стендъп шоу, Менандър Ретор, реторически упражнения (прогимназми), епидейктично красноречие, импровизация, реторическа структура, реторическа топика, стил

Lalia’: The stand-up show in Late Antiquity

Gerasim Petrinski

Abstract: This article presents and examines one specific Late Antique rhetorical form – the so-called ‘lalia’ or ‘free improvisation’. In order to explore the ‘lalia’, the study analyses the treatise Peri epideiktikon (On epideictic) ascribed to Menander Rhetor (3-th or 4-th c. AD), as well as other rhetorical treatises (On Types of Style by Hermogenes of Tarsus; Progymnasmata by Aphthonius of Antioch etc.). According to (Pseudo-) Menander improvisation belongs to the deliberative and epideictic eloquence. The analysis is focused on the different types of the ‘lalia’, on their style (‘Clarity’, ‘Naivety’ and ‘Sweetness’) and on their disposition. Regarding these characteristics, the ancient improvisation is compared to the modern ‘stand-up show’ or ‘stand-up comedy’.

Key words: Lalia, stand-up show, Menander Rhetor, rhetorical exercises, progymnasmata, epideictic rhetoric, improvisation, rhetorical structure, rhetorical topics, style

Въведение: лалията като реторическа форма

Гръкоезичният свят през периода от ІІ до V в. е изключително богат на реторически трактати, които постепенно заменят по-старите произведения на Псевдо-Аристотел (Реторика към Александър), на Аристотел (Реторика), на Псевдо-Деметрий Фалернски (За стила). Тяхна основна характеристика е практическата насоченост – те се занимават преди всичко с проблеми на изказа, стила и диспозицията на ораторското слово, докато логическата и квазиологическата аргументативна теория постепенно губят интереса на реторите. Огромно внимание се обръща на класификациите. Старото Аристотелово деление на съвещателно, съдебно и епидейктично красноречие се запазва, но вътре в тези жанрове се конкретизират специфични видове и подвидове реч, ориентирани към особеностите на реторическата ситуация, целите на комуникативния процес и съдържанието (топиката) на текста. Продукт на тази унифицираща тенденция е оформянето на реторическия Канон през късния V или през ранния VІ в. [1].

Огромната част от тези наръчници обслужват преди всичко образователни цели – те се използват в обучението по реторика в рамките на „тривиума“ (граматика, реторика, диалектика). Централно място сред тях заемат подготвителните упражнения или т.нар. „прогимназми“ – реторически упражнения, предназначени да подготвят учениците за по-сложната теория на спора, на аргументацията и на стила. Основният трактат, който представя тази материя, Прогимназми на Афтоний от Антиохия, отделя сериозно внимание на наративните упражнения (т.нар. „диегема“ или „кратък разказ“) и на теорията и практиката на епидейктичното красноречие (енкомион/похвала, псогос/инвектива, етопея/пряка реч, сравнение между велики личности и др.). Тези упражнения не са достатъчни за съставяне на цялостно епидейктично съчинение – те представляват преди всичко градивните елементи на ораторския текст.

Сравнително кратките наставления, които дават прогимназматичните трактати за съставянето на похвала и порицание, са предназначени за ученици, не за професионалисти. Поради тази причина още в края на ІІІ и в началото на ІV в. се налага разработването на по-детайлна теория на похвалното слово, която включва подробна, макар и еклектична от гледна точка на критериите класификация, както и специална топика, основана на хилядолетната гръкоезична традиция и схващането за добродетелите на овластената личност. Запазени са два такива трактата [2], които носят името на ретора Менандър от Лаодикея (втората половина на ІІІ–началото на ІV в.). Авторството му обаче е подлагано на сериозни съмнения [3]. Първият от тези трактати е Деление на епидейктичните слова (Διαίρεσις τν πιδεικτικν), в който се дават указания за съставяне на по-рядко срещани видове епидейктични текстове (химни за богове и герои и енкомиони за градове и държави) [4]. Вторият трактат носи наименованието За тържествените слова (Περ πιδεικτικν) и представя „топиката“ на различните похвали и инвективи за хора. Дават се подробни и точни предписания за композирането на 16 вида слова. В тях се включват както ораторски произведения, принадлежащи към официалната епидейктика (възхвали на императори [5], обръщения към губернатори на провинции [6], дипломатически доклади [7]), така и към битовото красноречие (епиталамии [8], речи за рожден ден [9], епитафии [10], утешения [11], слова при нечие пристигане [12] или при раздяла [13]). Предписанията на (Псевдо-)Менандър за съставяне на всички тези текстове изобилстват не само с предложения за теми, но и с точни изрази и фрази, които ораторът може и трябва да включи, съставяйки някое от тях.

Сред всички тези слова се откроява една специфична реторическа форма, която носи наименованието лалия (λαλία). Името на този тип реч идва от глагола λαλέω със значение „говоря“, „приказвам“, „бъбря“, „бърборя“, „лалам“, „говоря празни приказки“. Нейната основна цел е да въздейства емоционално на аудиторията, като я накара да изпита удоволствие (δονή), тъга (λύπη) и гняв (ργή). Ораторът постига този ефект по два основни начина. Единият от тях е разказването на различни приятни за ухото и занимателни истории в стила на Херодот. Другият начин е сатиризирането и осмиването на нечий характер [14]. Вторичната цел на лалията обаче е дидактична – под формата на такъв тип импровизация ораторът може да достигне по-лесно до своите слушатели и да им даде различни полезни житейски съвети, както и да прокара определено политическо послание.

Бихме могли да оприличим подобен тип сравнително дълги по времетраене „пърформанси“ на днешните „стендъп“ комедии (stand-up comedy). Този паралел се отнася както до целта на двата специфични вида ораторство (комичен, сатиризиращ ефект), така и до съдържанието – и при лалията, и при стендъп комедията ораторът изгражда шоуто като верига от наративи. Подобен е и „съвещателният“ елемент – и през Античността, и днес, в такива импровизации се включва сатиризирано представяне на наболели социални проблеми (например расизъм [15]). Лалията обаче се характеризира с по-широк набор от цели, тъй като не се ограничава само до комическите похвати, а цели цялостно емоционално въздействие.

Видове лалия

(Псевдо-)Менандър различава два основни вида лалия – уводна и самостоятелна.

В първия случай този тип импровизация има характер на разширен увод. Ораторът може да започне с такова неформално „представление“ с цел да спечели вниманието (лат. attentum parare) и благосклонността (лат. benevolum parare, captatio benevolentiae) на своята аудитория. След това той може да продължи с някой от по-формалните видове епидейктично или съвещателно слово – да представи похвала или порицание (енкомион/псогос), да отправи съвет към своите съграждани, дори да проведе контроверзия с противник. (Псевдо-)Менандър препоръчва този тип „уводна“ лалия да бъде сравнително кратка [16].

Във втория случай лалията се използва като самостоятелна форма на изказване, като тук се препоръчва „пърформансът“ да бъде възможно по-дълъг като времетраене [17]. С други думи, тя представлява по-скоро похват, по-свободен начин ораторът да изгради останалите епидейктични видове текст, които се подчиняват на значително по-строги правила [18]. (Псевдо-)Менандър споменава следните видове самостоятелна импровизация:

  • Енкомиастична лалия – под формата на лалия ораторът може да представи похвално слово за известна личност, преди всичко политик (управител на провинция, висш администратор, дори самия император). От текста личи, че в такъв „импровизиран“ вид може да се представи и порицание (инвектива/псогос) с отчетлив комедиен, сатиризиращ елемент. Енкомиастичната лалия е тази, която предизвиква в най-голяма степен вниманието на (Псевдо-)Менандър.

  • Съвещателна лалия – свободна импровизация, чрез която ораторът може да отправи съвет към своите съграждани във връзка с някакъв актуален обществен проблем.

  • Лалия на изпроводяк – свободна импровизация, с която ораторът се прощава с приятел. (Псевдо-)Менандър дава пример със студент в Атина, който напуска града и заминава за родното си място. Негов колега го изпраща с реч.

  • Лалия при посрещане – аналогичен на горния случай. Студент се връща в Атина и негов приятел го посреща обратно в школата. Далечен аналог на този тип лалия можем да видим например при комичните и помпозни представяния при посрещането на участниците в телевизионното шоу „ВИП Брадър“.

(Псевдо-)Менандър споменава само тези четири вида импровизация, но очевидно под същата форма може да се обработи всеки един от епидейктичните видове, описани в неговия трактат.

Лалията се отличава от всички останали епидейктични слова, изложени от (Псевдо-)Менандър, както по своята функция, така и по стила и диспозицията си. Ще разгледаме накратко тези характеристики.

АТАКСИЯ: принципът на „безредието“

Още в началото на своето изложение (Псевдо-)Менандър казва, че импровизацията е особено подходяща за „софиста“. Терминът „софист“ тук се използва не толкова в стандартното му общо значение на „ретор“ (човек, който се занимава със слово; преподавател по реторика), а по-скоро в класическия античен смисъл на „последовател на Горгий и Горгиевата традиция“. За разлика от късноантичната реторика (която представлява строго канонизирано, „камерно“ изкуство), лалията се подчинява на класическия принцип за „кайрос“ (съобразяването с мястото, времето, настройката на аудиторията). Основното правило, което я отличава от всички останали видове красноречие, е принципът на т.нар. атаксия (ταξία) или „безредие“. За да установим, какво се крие зад този специфичен термин, трябва да представим онова, което античният ретор възприема като таксис (τάξις) или закономерна подредба на топосите в диспозицията на похвалното слово.

Според Теон Александрийски, Псевдо-Хермоген, Афтоний от Антиохия, Николай от Мира, както и според самия (Псевдо-)Менандър, стандартната похвала се състои от строго определени и строго групирани елементи [19]:

  • Първата част от енкомиона е организирана около биографията на съответната личност и външните обстоятелства, които са повлияли върху бъдещите му успехи. Това са благородният произход; средата в която е израснал (величието на родината му, нейното политическо устройство, евентуалните му велики съграждани, ако има такива); личните му достижения (образованието, което е придобил със собствени усилия, приятелите, които е успял да привлече към себе си, авторитетът, който си е изградил, държавните длъжности, които е успял да заеме, богатството, което е успял да придобие, добрите наследници, които са му се родили). Тази част от текста приключва с достойната смърт, която го е постигнала след дългия, щастлив и успешен живот. В житията на светците и в историческите текстове на базата на тази топика се представят биографиите на действащите лица.

  • Втората част от енкомиона е съсредоточена около аргументативността на невербалния стереотип – физическите и кинесичните качества на възхваляваната личност. Тук ораторът е длъжен да обърне внимание на здравето, силата, ръста, физическата привлекателност и бързината на обекта. Частта за физическите данни обслужва един изключително важен пласт от политическата идеология на Византия. Според схващанията на античния и средновековния човек несъвършената и особено деформираната физически личност е непълноценна и политически – тя се смята за негодна да управлява. Властта трябва да придобие своята съвършена материална форма в тялото на онзи, който я притежава.

  • Третата част на енкомиона е и кулминационната. Тя е посветена на духовните качества на обекта на възхвала и на неговите достойни деяния. Първата от тези групи, духовните качества на човека, са изцяло стандартизирани в реторическите трактати и вероятно силно са улеснявали тогавашните оратори. Тези добродетели са всичко на всичко четири на брой. Така практическата мъдрост представлява способността да се справяш в стресови и критични ситуации. Умереността представлява способността да не се увличаш по крайностите. В християнска среда терминът за „умереност“ (σωφροσύνη) постепенно променя значението си по един много показателен начин – той започва да означава целомъдрие, с други думи, умението да не се поддаваш на крайности в сексуален план. Сексскандалите като типична форма на „черния“ PR в днешното медийно пространство показват нагледно, че „целомъдрието“ продължава да играе своята политико-реторическа роля и в наше време. Третата реторическа добродетел е справедливостта – познаването на законите, но преди всичко усетът да ги прилагаш съгласно етичните норми и повелите на съвестта си. Последното духовно качество е мъжеството – онази храброст, която се проявява преди всичко във война и във всякакъв вид битки.

  • Четвъртата част на похвалното слово е посветена на конкретните деяния на възхваляваната личност. При тяхното представяне също се спазва строго определен „таксис“ на реторическите топоси. Всички действия на обекта трябва да бъдат подчинени на алтруизма (пренебрегването на личния интерес в името на обществения), да са извършени с цената на големи лични рискове и несгоди и без чужда помощ, да са резултат от подходящ избор на подходящия момент, да се отличават с оригиналност и голяма ефективност, да надминават постиженията на всички останали.

Принципът на „безредието“ или „импровизацията“, на който се подчинява лалията като реторически вид, не включва избягване на всички тези елементи. Напротив, ораторът използва стандартната топика, но смесва отделните топоси, представя ги без определен, предварително зададен план. Така например той може в един момент да говори за произхода на своя обект на възхвала, в следващия момент може да премине към някое конкретно негово деяние, после ненадейно да изложи определена добродетел, после да представи физическата му красота, после отново да се върне към добродетелите му [20]. Според (Псевдо-)Менандър това приятно за слушателите смесване на елементите не е случайно. То се подчинява на класическия реторически принцип за „кайрос“ – нагаждане на ораторското слово към нуждите и желанията, които има аудиторията в конкретния момент.

Простота, Сладост, Наивност: стилистично-наративни особености на лалията

Ораторската импровизация според (Псевдо-)Менандър се отличава от останалите видове слово не само със диспозиционни особености (принципа на „безредието“), но и по своя стил и своето съдържание. Авторът препоръчва три основни „типа изказ“ (εδη τς παγγελίας) – Сладост (Γλυκύτης), Простота (πλότης), и Наивност (φέλεια) [21]. Единият от тези термини, Простотата, се отнася до аргументативно-граматическите особености на ораторското произведение. Лалията трябва да бъде κατάσκευος [22], т.е. при нея ораторът трябва да избягва сложната логическа аргументация. Ако си послужим с Аристотеловата терминология, стилът тук трябва да бъде „нанизан“ или „разказвателен“ (ερομένη λέξις) [23] – да се състои преди всичко от сложни съчинени изречения (при които няма подчинителни, а съчинителни/паратактични връзки и при които всяко просто изречение изразява цялостна, завършена мисъл).

Другите два термина, които употребява (Псевдо-)Менандър, се нуждаят от по-сериозно доизясняване. Те препращат към един конкретен трактат по стилистика, който през ранния ІV в. постепенно набира популярност като учебник по реторика. Това е знаменитото произведение За идеите (познато и като За формите на стила) на Хермоген от Тарс.

Според Хермогеновата теория Наивността и Сладостта представляват стилистични тенденции, чиято функция е да изградят у аудиторията ефективна визия за ораторския характер – да го представят като безизкуствена, приятна, остроумна и скромна личност [24]. В Аристотеловата класификация на видовете реторически доказателства („логос“, „патос“ и „етос“) този стил представлява част от „етосните“ доказателства. Препоръчвайки на оратора именно такъв тип изказ (Псевдо-)Менандър всъщност дефинира и самата функция на лалията – нейната цел е преди всичко ораторът да се хареса на своята аудитория.

Наивността (φέλεια) [25] в ораторска реч представлява специфичен начин за „олекотяване“ на тона. Наивният стил представя оратора като естествен и непринуден човек, който не само не е склонен към манипулативност, а е дори простоват. В този случай аргументативният апарат не бива да включва каквито и да било сложни логически връзки. Ефективни са „детински“ сравнения с растения и животни, както и употребата на различни клетви и възгласи. Изказът (т.нар. „лексис“ в Хермогеновата терминология [26]) при наивността също е „олекотен“ – при него се избягват всякакви „поетични“ реторически фигури, основани на ритмическа повторяемост (алитерации и асонанси, анафори и епифори, хомойотелеутони и хомойоптотони, градации, полиптотони, парисози и изоколони) [27]. Основна роля играят някои специфични граматически структури (например т.нар. „етически датив“ – „какъв си ми хубав“), умалителни (хипокористични) имена [28], народни думи и изрази. Един от типичните примери за употреба на наивност в по-новата реторика е едно от късните изказвания на Йосиф Сталин, един от най-кръвожадните политически лидери в новата история. В своята реч „Знамето на демокрацията“ (14 октомври 1952 г.) [29] той казва:

Сега, когато от Китай и Корея до Чехословакия и Унгария се появиха нови „ударни бригади“ в лицето на народнодемократичните страни – сега за нашата партия стана по-леко да се бори, а и работата тръгна по-весело (подчертаването мое – Г.П.).

В този случай общият тон на изказването е подчертано приповдигнат и сериозен. Леко наивистичният народен израз работата тръгна по-весело смекчава, олекотява по приятен за аудиторията начин изказването, създава впечатление за безизкуственост.

Другата стилистична тенденция, която споменава (Псевдо-)Менандър като характерна за лалията, е Сладостта (Γλυκύτης). Според Хермогеновата теория [30] нейната цел е да представи оратора като приятен човек, способен да доставя естетическо удоволствие на своята аудитория. От съдържателна гледна точка Сладостният стил включва преди всичко определени типове вградени наративи. Става дума най-вече за интересни и любопитни истории с повече или по-малко фантазен характер – митове, занимателни разкази от типа на Херодотовите, анекдоти. При определени обстоятелства ораторът може да включва и описания, които въздействат пряко на сетивата – вкусни храни, приятна музика, дори метафорични намеци за сексуален акт [31]. В контекста на лалията (Псевдо-)Менандър допълва „арсенала“ от текстове, които ораторът може да използва в своята импровизация, за да придаде „Сладост“ на произведението си. Освен Херодотовата История [32] той препоръчва различни занимателни митове за богове и хора с подходяща и полезна поука[33], както и автори като Ксенофонт, софиста Дион Хризостом, Филострат [34], Плутарх (Успоредни животописи) [35].

По отношение на своя изказ („лексис“) Сладостта е диаметрално противоположна на Наивността. Според Хермоген при нея ораторът трябва да използва възможно най-много ритмически фигури, които създават допълнително удоволствие на аудиторията, превръщайки словото в стих и музика. Комбинирането на Наивност и Сладост, което препоръчва (Псевдо-)Менандър за лалията, ни най-малко не е противоречие. Според Хермоген силното ораторско слово (въздействащата, ефективната реч) се гради не на спазването на една и съща стилистична тенденция, а на правилното и хармонично смесване на стилове. Именно това смесване във висша степен трябва да владее импровизиращият софист.

Менандър Ретор се споменава в речника Суда като автор на коментари върху Хермоген. Ако той наистина е автор на трактата За епидейктичните слова, употребата на Хермогенова стилистична терминология в главата, посветена на лалията, не е изненадваща. Ако текстът е на друг автор, препратката към За идеите отново е твърде важна – термините „Сладост“ и „Наивност“ се използват без пояснения, което означава, че по времето на написване на трактата тези стилистични названия са били вече добре известни на учениците и студентите по реторика.

Мястото на лалията в обучението по реторика

В своето изследване Menander. A Rhetor in Context М. Хийт препоръчва „да не се надценява значението на импровизацията както в училищата, така и в практиката на софистите“ [36]. Той прилага като доказателство за това известно количество пасажи от гръцки и римски реторици (преди всичко Квинтилиан, Цицерон, Либаний), които препоръчват на преподавателите по реторика да съсредоточават усилията на студентите си върху внимателно подготвени и предварително написани декламации.

Информацията, която дава (Псевдо-)Менандър за лалията до известна степен поставя изводите на М. Хийт под въпрос. На първо място авторът на трактата препоръчва този тип реч на начеващи оратори [37]. Той даже смята, че младите софисти могат често да се извиняват на аудиторията за своята неопитност и да я предупредят още в началото на речта си, че предлагат на родината първите плодове на своята реторическа кариера. Тези препоръки не са само теоретични. Разполагаме с конкретен пример за тяхното приложение. Още на петнадесетгодишна възраст самият Хермоген от Тарс (160/161–ок. 210), авторът на трактатите За пренията и За формите на стила, трябва да се представи пред император Марк Аврелий. Той започва речта си именно с лалия, молейки предварително владетеля да извини неговата неопитност:

Идвам пред теб императоре, като оратор, който все още се нуждае от учител, като оратор, който чака своята зрелост [38].

Макар самият Флавий Филострат, който представя речта на младия Хермоген, да не одобрява такива блюдолизки (βωμολόχα) изказвания, явно лалията е била стандартна форма за млади оратори. Несложният стил на този ораторски вид, но и неговите възможности за творческа обработка на темата, са правели импровизацията полезна за късноантичния оратор. Това несъмнено важи и за днешното обучение по реторика.

Заключение

Лалията или импровизацията представлява специфично упражнение, което по всяка вероятност е било прилагано от преподавателите по реторика след като ученикът е придобил базови ораторски умения по стилистика. Нейната основна характеристика е принципът на „безредието“ – авторът може да размества стандартните епидейктични топоси като парченца от пъзел в съответствие със собствените си желания и преди всичко в съответствие с настройката на аудиторията. За разлика от останалите видове епидейктично слово, лалията има за цел ораторът да впечатли със своите умения и да достави естетическо удоволствие чрез предизвикване на определени емоции. Този тип текстове имат само вторична дидактична функция.

Средствата за предизвикване на удоволствие са наративни (занимателни разкази, митологични сюжети, активиращи сетивата описания) и стилистични (Наивният и Сладостният стил). Сатиризацията, т.е.комедийният елемент също играе важна роля при лалията и това, наред с дължината на този тип ораторска импровизация, я доближава до популярните „стендъп-шоута“ днес.

Цитати и бележки:

[1] Относно реторическия Канон и неговите части вж. Петрински, Г. (2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 20–29.

[2] Относно биографията и произведенията на Менандър вж. Heath, M. (2004). Menander. A Rhetor in Context, Oxford: Oxford University Press, 93–131.

[3] Относно авторството на двата трактата вж. Russel, D., N. Wilson (1981). Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, xxxvi-xl; Heath, M. (2004). Menander. A Rhetor in Context, Oxford: Oxford University Press, 127–131. М. Хийт има съмнения, че Менандър от Лаодикея е автор, на който и да било от тях. Една от причините за съмненията на английския изследовател е лемата „Менандър от Лаодикея“ във византийския речник от Х в. Суда (Suidae lexicon (1928–35), M590. In. A. Adler, тт. 1–4, [Lexicographi Graeci 1.1-1.4], Leipzig: Teubner, 1928–35.), където въобще не се споменават двата трактата по епидейктика. Макар argumentum ex silentio да не е особено силен в научно изследване, все пак пропускането на подобни популярни и влиятелни произведения е косвено доказателство, че Менандър по-скоро не е бил свързван с тях.

[4] Издание на текста с английски превод вж. Russel, D., N. Wilson (1981). Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 2–75.

[5] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 76–94. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[6] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 164–170. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[7] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 180–181. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[8] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 134–146. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[9] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 158–160. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[10] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 170–178. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[11] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 160–164. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[12] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 94–114. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[13] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 194–200. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[14] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 114 (388.28-31). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[15] Вж. напр. популярните изяви на афроамериканския комик Тревър Ноа (https://www.youtube.com/watch?v=7h8pMgRJ6Hg) и на гръцкия комик Костас Маляцис (https://www.youtube.com/watch?v=k6ck19zmSN4).

[16] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 124 (393.24-25). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[17] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 124 (392.25-26). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[18] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 126 (394.31). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76-361: под формата на лалия може да се обработи всяка една тема, подходяща за оратора (πσαν γρ πόθεσιν πρέπουσαν νδρ πολιτικ περιεργάζεσθαι).

[19] Цялостната възстановка на структурата на похвалното слово е представена по: Marou, H.-I. (1956). A History of Education in Antiquity, trans. G. Lamb, New-York, 198-199.; Петрински, Г. (2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 144 и 178–180.

[20] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 120 (391.24-28). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[21] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 122 (392.18), 124 (393.21). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76-361.

[22] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 124 (393.22). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[23] Aristotele. (1964). Ars rhetorica (1354a-1420a). W. Ross, Oxford: Clarendon Press, 1409a. 27–35. За същия тип стил Псевдо-Деметрий Фалернски (<Demetrius> (1901). De elocutione, 12. In. L. Radermacher. Demetrii Phalerei qui dicitur de elocutione libellus, Leipzig: Teubner, 3–62) употребява термина διρημένη ρμηνεία. По въпроса вж. Lausberg, H. (1963). Elemente der literarischen Rhetorik. München: Max Hueber Verlag, 252.

[24] По този въпрос вж. Петрински, Г. (2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 336–342.

[25] Относно Наивността вж. по-подробно Hermogenes. (1969). Περ δεν λόγου, ІІ.3. In. H. Rabe. Hermogenis opera, Stuttgart, 213–413; [Synopsis artis de ideis] (1834), 86.4-15. In. C. Walz. В: Rhetores Graeci, т. 7.1. Stuttgart: Cotta, 81–89. Вж. и Hagedorn, D. (1964). Zur Ideenlehre des Hermogenes, [Hypomnemata. Untersuchungen zur Antike und zu ihrem Nachleben, Heft 8], Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 58; Kennedy, G. (1983). Greek Rhetoric Under Christian Emperors. Princeton: Princeton University Press, 100; Patillon, M. (1988). La théorie du discours ches Hermogène le rhéteur, Paris: Les Belles Lettres, 250-253; Петрински, Г. (2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 336–337.

[26] Според Хермогеновата терминология „изказът“ или „лексисът“ е елемент от стила, в който се включват фигурите и тропите, синтактично семантичните части на текста (т.нар. „колони“ и „коми“) и интонационните аспекти на речта (преди всичко паузите и ритъмът). По въпроса вж. Петрински, Г. (2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 246–269.

[27] Относно категорията на „поетичните“ или „Горгиевите“ фигури в контекста на Хермогеновата теория вж. Patillon, M. (1988). La théorie du discours ches Hermogène le rhéteur, Paris: Les Belles Lettres, 184–188 и 251; Петрински, Г. (2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 321–324.

[28] Конкретно на български език (за разлика от старогръцкия) имаме не само умалителни имена (например „малък“ – „мъничък“), но и умалителни глаголи („тичам“ – „тичкам“, „спя“ – „спинкам“), които са характерни за детския език и за т.нар. „мамолект“ (специфичен начин на изразяване, употребяван спрямо малки деца). За мамолекта (англ. „Motherese“, фр. „Mamanaise“) вж. Пинкър, С. (2007). Езиковият инстинкт, София: „Изток-Запад“, 41.

[29] Сталин, Й. (1952). Знамето на демокрацията (реч, произнесена на 14 октомври 1952 г. пред ХІХ конгрес на Всесъюзната комунистическа партия), 196. В. Речите, които промениха света. София: „Millenium“, 2015.

[30] Hermogenes. (1969). Περ δεν λόγου, ІІ.4. In. Rabe. H. Hermogenis opera, Stuttgart, 213–413; [Synopsis artis de ideis] (1834), с. 86.16-29. In. C. Walz. В: Rhetores Graeci, т. 7.1. Stuttgart: Cotta, 81–89. Вж. и Hagedorn, D. (1964). Zur Ideenlehre des Hermogenes, [Hypomnemata. Untersuchungen zur Antike und zu ihrem Nachleben, Heft 8], Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 49–54; Kennedy, G. (1983). Greek Rhetoric Under Christian Emperors. Princeton: Princeton University Press, 100; Patillon, M. (1988). La théorie du discours ches Hermogène le rhéteur, Paris: Les Belles Lettres, 253–257.

[31] Подобни намеци за сексуално общуване днес са често срещани в различни популярни музикални жанрове (естрада, поп-фолк) и обикновено дразнят с прозрачността и вулгарността си.

[32] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 116 (389.27-28). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[33] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 116. In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[34] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 119 (390.1-3). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361. (Псевдо-)Менандър дава за пример различни истории за случаи, при които Херакъл се е подчинявал на своя баща Зевс.

[35] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 122 (392.28-29). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[36] Heath, M. (2004). Menander. A Rhetor in Context, Oxford: Oxford University Press, 250-251.

[37] Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981), 118-119 (391.14-17). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

[38] Flavius Philostratus (1871), II.578.2-5. Vitae sophistarum, In. C. Kayser. Flavii Philostrati opera, т. 2. Leipzig: Teubner, 1–127.

Библиография:

Aristotele. (1964). Ars rhetorica (1354a-1420a). W. Ross, Oxford: Clarendon Press.

Hagedorn, D. (1964). Zur Ideenlehre des Hermogenes, [Hypomnemata. Untersuchungen zur Antike und zu ihrem Nachleben, Heft 8], Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht.

Hermogenes. (1969). Περ δεν λόγου, In. Rabe. H. Hermogenis opera, Stuttgart, 213–413.

Heath, M. (2004). Menander. A Rhetor in Context, Oxford: Oxford University Press.

Сталин, Й. (1952). Знамето на демокрацията (реч, произнесена на 14 октомври 1952 г. пред ХІХ конгрес на Всесъюзната комунистичеса партия). Речите, които промениха света. София: „Millenium“, 2015.

Kennedy, G. (1983). Greek Rhetoric Under Christian Emperors. Princeton: Princeton University Press.

Lausberg, H. (1963). Elemente der literarischen Rhetorik. München: Max Hueber Verlag.

Marou, H.-I. (1956). A History of Education in Antiquity, trans. G. Lamb, New-York.

Μενάνδρου ήτορος Περ πιδεικτικν (1981). In. Russel, D., N. Wilson. Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press, 76–361.

Patillon, M. (1988). La théorie du discours ches Hermogène le rhéteur, Paris: Les Belles Lettres.

Петрински, Г. (2014). Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Пинкър, С. (2007). Езиковият инстинкт, София: „Изток-Запад“.

Flavius Philostratus (1871). Vitae sophistarum, In. C. Kayser. Flavii Philostrati opera, т. 2. Leipzig: Teubner, 1–127.

Demetrius (1901). De elocutione, In. L. Radermacher. Demetrii Phalerei qui dicitur de elocutione libellus, Leipzig: Teubner, 3–62.

Russel, D., N. Wilson (1981). Menander Rhetor, Oxford: Clarendon Press.

Suidae lexicon (1928-35). In. A. Adler, тт. 1-4, [Lexicographi Graeci 1.1-1.4], Leipzig: Teubner, 1928-35.

[Synopsis artis de ideis] (1834). In. C. Walz. Rhetores Graeci, t. 7.1. Stuttgart: Cotta, 81–89.

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta