Реторическата аргументация – авторска концепция по проблема

Мариета Ботева

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 22, април 2016 г. http://rhetoric.bg/

Абстракт: В статията се представя част от авторска концепция, свързана с реторическата аргументация. Обосновава се твърдението, че реторическата аргументация представлява триединство от логическо ядро, извънлогически и невербални средства за убеждаване и внушение.

Ключови думи: теория на аргументацията, реторическа аргументация, имидж, логическо ядро, извънлогически средства, реторика.

Rhetorical argumentation – a concept on the problem

Marieta Boteva

Abstract: The current article introduces the part of the concept related to rhetorical argumentation. The claim is that that rhetorical argument is a trinity of logical core, out logical means and non-verbal means used to persuade and suggest.

Keywords: theory of the argumentation, rhetorical argumentation, image, out logical means, rhetoric.

Вместо уводни думи

След античните автори проблемът за ораторската аргументация се актуализира през 60-те години на 20. век в Западна Европа, в страни като Белгия, Франция, както и в САЩ. В Русия и България през последните две десетилетия се засилва интересът към политическата и правната аргументация. В монографията „Аргументацията в ораторското изкуство“ (1999) доказвам собствена теза за ораторската аргументация. Продължение на тези мисловни усилия се явява „Речник по реторика. 150 аргумента за оратора“ (2003). Третият ми опит в полето на реторическата аргументация представлява монографията „Политическата аргументация в реторическите дискурси“ (2013).

Философско-реторически подход към разбирането на фигурите

На базата на доброто познаване на основополагащи идеи и трудове по теория на аргументацията и реторика предлагам собствена концепция за реторическата аргументация като убеждаващ дискурсивен процес, постигнат с логически, извънлогически и невербални средства. Предлагам, макар и с известна условност, ново определение на предмета на реториката – наука за реторическата (ораторската) аргументация. Развивам авторска реторическа теза относно имиджа на личността: Личността може да изгради и поддържа своя имидж посредством аргументация, насочена към другите участници в дискурса. Обосновавам философско-реторически подход към разбирането на фигурите, които могат да се включат в аргументативни конструкции. Концепцията ми се гради върху тезата, че невербалните знаци и сигнали имат аргументативна функция в реторическата комуникация.

Развивам и прилагам собствена реторическо-семиотична схема на аргументация, която се състои най-общо от логическо ядро, извънлогически и невербални средства за доказателство и убеждаване. Допълнителна аргументативна функция притежават средствата извън оратора. Това е семиозисна представа, изградена върху философско-реторическия подход към аргументацията. Представям схематично този процес така:

Средства извън оратора

Реторическата аргументация представлява триединство от логическо ядро, извънлогически и невербални средства за убеждаване и внушение. Съотношението в обема на тези елементи се променя в зависимост от различни фактори – предмет на интерпретация, форми на контакт, личността и целите на оратора, характеристиките на аудиторията, времето, мястото. Аргументите в логическото ядро имат логико-философска стойност. В извънлогическата част на реторическата аргументация включвам емоционални, психологически, етически и патетически средства. Невербалната комуникация отнасям към най-външния слой в аргументативната рамка.

Коректната и некоректната аргументация (прилагана в различни сфери: политическа, правна, академическа, социално-битова, религиозна) представляват две линии в развитието на реториката. Тези подходи пронизват всеки реторически дискурс. Голяма част от общите и някои конкретни аргументи имат двойна употреба: коректна и некоректна. Това произтича от двойствената природа на човека. Вероятно има вродена обусловеност на интерналния и екстерналния локус на контрол. Екстериалността кореспондира с догматизъм, авторитарност, подозрителност, склонност към лъжа. В споровете интерналите проявяват повече търпимост, самоконтрол, емоционална устойчивост, успешно достигат споразумение.

Можем да разграничим реторически редове от аргументи. Понятието „вербални“ обхваща всички доводи в логическото ядро. От една страна, това са: истинни, универсални, общи, конкретни, специални, частни. Например, аргументът към човека (argumentum ad hominem) и аргументът към човешкото (argumentum ad humanitatem) се изразяват с философски доводи. Аргументацията се гради върху идеята за човешките ценности, които са основа на съгласие и споразумение. На второ място към вербалните доводи подреждам: неистинни, привидни ентимеми, софизми. Например, аргументът срещу човека, личността, опонента (argumentum ad hominem/personam). Некоректната употреба на ad hominem е философска техника за критикуване, атака срещу човека, която обръща доводите на противника срещу него. Тази аргументация има логическа основа в подмяната на тезиса с критика към личността, която поддържа дадено становище.

Повечето от съвременните западноевропейски и други автори неореторици, философи, семиотици, лингвисти възприемат реториката като метареторика, която обхваща писмените и устните дискурси. Фигурите на мисълта и словото се представят като своеобразни метафигури, градивни елементи на аргументацията във всички дискурси – ораторска и разговорна реч, художествена и научна проза, публицистика и поезия. Базирам се на автори като Георг Абелович Брутян [1], Пол Рикьор [2], Ролан Барт [3], Хаим Перелман [4], Луси Олбрехт-Титека [5], Жак Дюбуа от групата Мю от Университета в Лиеж [6], Цветан Тодоров [7], Юрий Рождественский [8].

В представената по-долу от мене концепция относно реторическата аргументация фигурите на мисълта и словото се явяват градивни елементи на аргументацията. Повечето фигури имат силогистична основа и тяхното място е в логическото ядро. Реторическите фигури имат силно изразено емоционално-психологическо и образно въздействие, чрез което се постига убеждение, внушение, идентификация и емпатия. Тези езикови средства показват връзката между логика и психология в ораторската аргументация. Фигурите изграждат постройката на реторическата аргументация в политическото, съдебното, академическото, социално-битовото и религиозното красноречие.

Образуването на аргументи е израз на феноменалната способност на човешкия разум. Аристотеловата теза се основава на ентимемата като основен градивен елемент на аргументацията във всички дискурси, в т. ч. реторическите [9]. В концепцията доводите изграждат аргументативни постройки, т.е. фигури на мисълта и словото. Една фигура се състои от един или няколко аргумента. Това я превръща в по-силно аргументативно средство. Фигурите са резултат от словообразувателните процеси на заместване, разместване, прибавяне, отнемане в синтагматичен и парадигматичен план.

Основополагащата теза в концепцията ми относно реторическата аргументация обособява фигурите на мисълта и словото като ораторски аргументи. „Фигурите-аргументи“ акцентират върху важни понятия, които презентират идеите на оратора. Натрупването на доводи усилва идейно и емоционално представянето на тезите в речта. Фигурите изразяват идейни сходства или различия, противопоставяния. Ораторите поставят проблем и търсят съгласие за неговото решаване. Премълчава се нещо, което не е удобно да се каже. Постига се такт и мярка в общуването. Фигурите са средство за иронична критика, изразяват хумор и сарказъм.

Фигурите на мисълта и словото осъществяват контакта между оратора и аудиторията или събеседниците в диалог. Фигурите смекчават идейните различия или противопоставят идеите, създават впечатление за протичащ диалог, формират мнения у слушателите, призовават към действие или бездействие. Посредством фигурите-аргументи се постига промяна в мислите, чувствата и поведението на хората. Ефектът и ефективността на фигурите-аргументи се изразява в представянето на тезите с техните нюанси и детайлно. Фигурите изразяват модалността в речта, т.е. целия спектър на човешките мисли и чувства: такт, похвала, отстъпка, критика, нападка, заповед, насмешка.

Извънлогически (етически, психологически, емоционални) способи за аргументация представляват авторитетът на оратора, психологическите методи на въздействие, модалността в изказването. Всички концепции относно аргументацията – от Аристотел и Перелман до съвременните автори, поставят личността на аргументатора като фундамент в аргументацията. От древността до днес образът на оратора се възприема като система от качества. Затова в извънлогическите средства включвам авторитета на човека. Аргументът на авторитета утилитаризира действията или правата на една личност или група като способ в доказването на идея. Етосът на оратора (étos oratoire) изразява такта и стремежа на човека да формира добро мнение за себе си. Аргументацията е опозиция на демонстрацията посредством личността на оратора. Дискурсът е изява par excellence на говорещия човек.

Аргументативната рамка определя спецификите на дискурса – монологична или диалогична форма на контакт. Рамката обуславя видовете съдържателни и формални характеристики. Всички монологични ораторски форми имат тричастна композиционна постройка, съставена от увод, главна част и заключение. Разглеждам диалога като взаимодействие на интелектуални кодове на разбирането, обмена на информация, съпоставката на мнения. Диалогичните форми на контакт са беседа, дискусия и диспут. В моето разбиране културата на спора има логико-психологически и етико-естетически измерения. Техниките на спора представям като аргументативни постройки със специфична функция в аргументацията. Диалогът е цивилизованата форма в разрешаването на личните и колективните човешки проблеми. Приетите решения стават ръководство за действие, правила, закони, норми в действителния живот.

Ораторът представя най-общо мнението в един от трите варианта: истина; неистина; вероятно и правдоподобно. Ораторските топики са кодирани места, но всеки аргументатор ги допълва по свой маниер. Говорещият човек интерпретира топиката в зависимост от изкуството да аргументира. Философското мислене приема като критерий за истинност човешките разум и практика. Когато хората желаят да постигнат споразумение, организират дискусия. В случаите на противопоставяне на тезите се провежда диспут. В спора побеждава по-добрият аргументатор, независимо дали това е правилното становище.

Реториката разглежда несловесните средства като знаци и сигнали, контролирана информация с точно определено въздействие. Съвременните системни проучвания на невербалната комуникация (НВК) бележат своето начало от 60-те години на 20. Век и продължават и през 21. век в нови посоки. Важни научни изводи и резултати от изследвания пред последните пет десетилетия предлагат Дезмънд Морис [10], Джини Хариган [11], М. Патерсън [12], Пол Екман [13], Джюдит Хол [14], Григорий Крейдлин [15], Алън Пийз [16], Майкъл Аргайл [17], Георгий Щекин [18], Ейми Къди [19], Толя Стоицова [20], Лио Гроук [21]. Разглеждам несловесните средства като аргументативни елементи в реторическата комуникация.

Ораторската аргументация представлява единство от вербални и невербални средства за убеждаващо въздействие. Невербалните знаци и сигнали биват мимики, жестове, външен вид, пози, облекло, прическа, накити, аксесоари. Кинемите са своеобразни несловесни аргументативни средства, които имат коректна или некоректна употреба. В красноречието се използват средства извън оратора, които усилват убеждаването посредством словото.

Доразвивам идеята на Хаим Перелман и Луси Олбрехт-Титека [22] за аудиторията като сбор от личности, върху които ораторът въздейства със своята аргументация с цел да осъществи нещо (идея, факт) да проникне в друго, т.е. съзнанието на слушателите. Аргументацията е функция на аудиторията, към която е адресирана. Ефектът от аргументацията е провокация към практическо действие или бездействие; дискурсивно влияние върху настроенията на слушателите.

В контекста на цялостната концепция развивам собствена реторическа представа относно имидж: Личността реализира своя имидж посредством аргументация, насочена към другите участници в дискурса, връщам се към идеала на съвършения оратор като нравствен човек, добър гражданин, който владее силата на словото. Поддържането на положителен имидж е сложен и непрекъснат процес, поради динамиката на обществените отношения. Голяма роля в това имат ораторските качества на личността.

Аргументацията е структура, система, съставена от елементи, взети от различни области. Основата на ораторската аргументация се гради върху логико-философската материя. Философско-логическите категории и понятия пронизват всяка аргументация. В различните предметни области основата съдържа аргументативни елементи, закони, аксиоми, норми от правни, хуманитарни, естествени науки, религия, изкуство. Това създава специфична аргументация, подчинена на неформалната логика. Крайната цел е събеседникът да стане единомишленик в разглеждания проблем, съпричастен в реализацията на набелязаната програма. Слушателят постига собственото си теоретично или практическо решаване на проблем.

Теория на аргументацията изследва всички писмени и устни аргументативни дискурси. Реторическата аргументация е специфична, защото се изразява с вербални и невербални средства. Съдържа аргументи от всички предметни области. Философската аргументация представлява основата на всички реторически дискурси. Ораторската аргументация се гради върху формалната и неформалната логика. Наред с логическото доказателство се прилагат средства с извънлогически характер. Можем да доказваме, без да убедим слушателите. Убеждаваме и въодушевяваме събеседниците без достатъчно убедителни доказателства. Това се обяснява с факта, че логическото доказателство изразява житейската силогистика.

Аристотел нарича аргументацията „публично разсъждение“ или „практически силогизъм“ [23]. Дискурсивната реторическа практика показва, че доводите представляват кодифицирана форма на човешко изразяване. Реторическата аргументация опростява сложните логически конструкции, като ги привежда към разбираемата логика на живата реч. Постига се икономия, защото пропуснатото се запазва наум, което улеснява взаимното разбиране в монологичен или диалогичен контакт. Интересни позиции, обосновани авторови мнения и интерпретации от научна гледан точка относно аргументацията представят и млади изследователи в областта на реториката в България. Георги Петков в редица свои публикации, свързани с реторика, философия, диалектика, логика представя обосновани позиции относно аргументацията и аргументите в контекста на солидно научно наследство в посочените по-горе области и съответно как те са съотнесени към реториката [24]. Методий Рождественский в статия, посветена на аргумента Ad Auctoritatem, също представя позиции [25].

Вместо заключение

Коректната и некоректната аргументация изразяват двете житейски позиции: едната – неистина, личната егоистична цел дори във вреда на другите. Другата позиция представлява стремеж към истина, справедливост, всеобщо благо. Коректната аргументация в търсене на истината представлява актуален нравствен проблем. Количеството истина в ораторското слово зависи от гражданската смелост на личността. Това е положителното и неизменно въздействие на реторическия идеал, достигнал до нашето време. Добрият гражданин е добър оратор – добрият оратор е добър гражданин.

Цитати и бележки:

[1] Брутян, Г. А. (1978). Философская природа теории аргументации и природа философской аргументации, Философские науки, Моска: Вышая школа, № 2.

[2] Рикьор, П. (1994). Живата метафора. София: Лик; Рикьор, П. (1993). За езика, символа и интерпретацията, сп. Философия, № 2; Рикьор, П. (2000). От текста към действието. София: Наука и изкуство.

[3] Барт, Р. (1991). Въображението на знака. София: Народна култура.

[4] Perelman, Ch. (1970). Le champ de l’argumentation. Bruxelles: Presses Univ. De Bruxelles.

Perelman, Ch. (1963) The idea of justice and problem of argument. Routledge & Kegan Paul. London.

[5] Perelman, Ch., L. Olbrechts-Tyteca. (1958). La nouvelle rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France.

[6] Дюбуа, Ж., Ф. Эделин, Ф. Менге и др. (1986). Общая риторика. Москва: Прогрес.

[7] Тодоров, Ц. (2000). Семиотика. Реторика. Стилистика. София: СемаРШ.

[8] Рождественский, Ю. (2000). Принципы современной риторики. (2 изд). Москва: Флинт.

[9] Аристотел. (1986). Реторика. София: Наука и изкуство.

[10] Морис, Д. (2007). Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: Сиела; Morris, D. (1994). Bodytalk: A World Guide to Gestures, London: Jonathan Cape.

[11] Harrigan, J. (2005). Proxemics, Kinesics, and Gaze; Harrigan, J., R. Rosenthal & R, Klaus (Eds.). The New Handbook of Methods in Nonverbal Behavior Research, New York: Oxford University Press, 137 – 198.

Harrigan, J., R., Rosenthal, K. Scherer. (2008). New Handbook of Methods in Nonverbal Behavior Research. Oxford: Oxford University Press.

[12] Patterson, M. (2012). Nonverbal Communication; Ramachandran, V. (Ed.), Encyclopedia of Human Behavior, 2nd Ed., Vol. 2, San Diego, California: Elsevier, 731 – 738.

[13] Ekman, P. (2004). Emotional and Conversational Nonverbal Signals; M. Larrazabal & L. Miranda (Eds.), Language, Knowledge, and Representation. Netherlands: Kluwer Academic Publishers, 39 – 50. <http://ekmaninternational.com/ResearchFiles/Emotional-And-Conversational-Nonverbal-Signals.pdf>, достъпно на 05.04.2016.

[14] Hall, J. (2005). Meta-Analysis of Nonverbal Behavior; Manusov, V. (Ed.), The Sourcebook of Nonverbal Measures: Going beyond Words, Mahwah, New Jersey / London: Lawrence Erlbaum, 483 – 493.

[15] Крейдлин Г. (2002). Невербальная семиотика, Москва: Изд. „Новое литературное обозрение“.

[16] Пийз, А., А. Гарнър. (2000). Езикът на тялото. Скритият смисъл на думата. София: Сиела.

[17] Argyle, M. (1975). Bodily Communication. London: Methuen.

[18] Щекин, Г. (2001). Визуальная психодиагностика: познание людей по их внешности и поведению, 2-ое изд., Киев: Изд. Межрегиональная Академия управления персоналом.

[19] Cuddy, A. (2012). Your Body Language Shapes. Who You are. Ted Talks. Ted.com, последно посещение на 10.04.2016.

[20] Стоицова, Т. (2001). Лице в лице с медиите. София: Просвета; Стоицова, Т. (1991). Говорим с думи – общуваме с цялото си тяло, сп. Съвременна журналистика, бр. 1-4, 5 – 24.

[21] Groarke, L. (2002). Toward a pragma-dialectics of visual argument. In: Advanses in Pragma-Dialectics. F. H. van Eemeren (ed.). Amsterdam.

[22] Perelman, Ch., L. Olbrechts-Tyteca. (1958). La nouvelle rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France.

[23] Аристотел. (1986). Реторика. София: Наука и изкуство.

[24] Петков, Г. (2010). От диалектика към реторика (Цицерон в перспективата на средновековните трансформации на реториката), в: Годишник на проекта на СУ “Докторантско училище”, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

Петков, Г. (2010). Нeобходимо вероятно, всеобщо контингентно или за същността на ентимемата”, в: Езикът на битието (сборник в памет на проф. Стефан Васев), София: БАН, 2010. http://vasev.org/enb/gpetkov/

Петков, Г. (2008). Разделението на философията и развитието на реториката като част от логиката. сп. Философски алтернативи, (издание на Института за философски изследвания към БАН), 1/2008, 162-175.

Петков, Г. (2008). Реторика и логика. Случаят Тома от Аквино, Архив за средновековна философия и култура, св. 14, София: Изток-Запад, 154 – 171.

[25] Рождественкий, М. (2014). Аргументът Ad Auctoritatem в реторическа перспектива: към въпроса за систематичното му изследване, сп. Реторика и комуникации, бр. 12, 2014 г., последно посещение на 10.04.2016.

Литература:

Аристотел. (1986). Реторика. София: Наука и изкуство.

Ботева, М. (1999). Аргументацията в ораторското изкуство. София: Парадигма.

Ботева, М. (2003). Речник по реторика. 150 аргумента за оратора. София: Парадигма.

Ботева, М. (2013). Политическата аргументация в реторическите дискурси. Велико Търново: Великотърновски университет.

Колев, Т. (2012). Аргументиране в правораздаването. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Мавродиева, И. (2012). Политическата реторика в България: от митингите до web 2.0 (1989–2012). София: Парадигма.

Михалкин, Н. (2016). Логика и аргументация для юристов: учебник и практикум для бакалавров. Москва: Юрайт.

Петров, Г. (2011). Реториката в системата на науките, сп. Реторика и комуникации бр. 2, декември 2011, http://rhetoric.bg

Петков, Г. (2011). „Аrs dictaminis”, сп. Реторика и комуникации бр. 1, сеппември 2011, http://rhetoric.bg

Петков, Г. (2010). От диалектика към реторика (Цицерон в перспективата на средновековните трансформации на реториката), в: Годишник на проекта на СУ Докторантско училище”, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

Петков, Г. (2010). Нeобходимо вероятно, всеобщо контингентно или за същността на ентимемата, в: Езикът на битието (сборник в памет на проф. Стефан Васев), София: БАН, 2010. http://vasev.org/enb/gpetkov/

Петков, Г. (2008). Разделението на философията и развитието на реториката като част от логиката. сп. Философски алтернативи, (издание на Института за философски изследвания към БАН), 1/2008, 162-175.

Петков, Г. (2008). Реторика и логика. Случаят Тома от Аквино, Архив за средновековна философия и култура, св. 14, София: Изток-Запад, 154 – 171.

Стефанова, Н. (2016). Кратък терминологичен справочник по обща и политическа реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Шуйская, Ю. (2008). Аргументация в судебной риторике. Москва: Довросвет.

Шаранкова. Ж. (2013). Юридическото мислене. София: изд. Фенея.

Groarke, L. (2002). Toward a pragma-dialectics of visual argument. In: Advanses in Pragma-Dialectics. F. H. van Eemeren (ed.). Amsterdam, 2002.

Napp, M., J. Hall. (2002). Nonverbal communication in human interaction. Wadsworth: Thomson learning.

MacCormick, N. (2010). Rhetoric and The Rule of Law. Oxford University Press.

Perelman, Ch., L. Olbrechts-Tyteca. (1958). La nouvelle rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France.

Perelman, Ch. (1970). Le champ de l’argumentation. Bruxelles: Presses Univ. De Bruxelles.

Perelman, Ch. (1963) The idea of justice and problem of argument. Routledge & Kegan Paul. London.

Walton, D. (1998). A Pragmatic model of legal desputation. Notre Dame Law Review. Vol. 73. March, pp. 711–735.

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta