Интеркултурната комуникация в обединена Европа – проблеми и решения

Мария Стойчева

Абстракт: В статията се обосновава тезата за инструменталния подход на „интеркултурния диалог” и на политиката в областта на културата в политическия дискурс на обединена Европа, като се проследява кристализирането и появата на самия термин „интеркултурен диалог” в дискурса за европейската интеграция. Статията се основава на преглед на документи на институциите на Европейския съюз, изследвания и инициативи, свързани с културното многообразие и споделянето му. Поемането на мандата на новата Европейска комисия в настоящия момент също поставя въпроси относно интеркултурния диалог в европейски контекст и рамката от теми на интеркултурна комуникация в приоритетните области на политиките на Европейския съюз. Статията извежда три теми, в които политическият интеркултурен дискурс придобива особена отчетливост и актуалност: темата за нова Европа, темата за новите европейци и темата за европейското културно наследство.

Ключови думи: интеркултурен диалог, европейска интеграция, Европейски съюз, културно многообразие, единство в многообразието, теми на интеркултурен диалог.

Intercultural communication in the United Europe – problems and solutions

Maria Stoicheva

Abstract: The paper argues that intercultural dialogue is shaped by an instrumental approach in the political context of United Europe. It traces the steps in the emergence and crystallisation of the term in political documents and institutional contexts. The current situation is also in the focus with the new European Commission starting its new five-year term. Based on the historical overview and the analysis of the institutional approach to intercultural dialogue three topics at European level are identified: the topic of New Europe, the topic of New Europeans and the topic of European cultural heritage.

Key words: intercultural dialogue, European integration, European Union, diversity of cultures, unity in diversity, topics of intercultural dialogue.

Уводни думи

През последните две десетилетия с падането на Берлинската стена, глобализацията и мобилността различни аспекти на културата оказват нарастващо въздействие върху живота на европейските граждани. Целта в тази статията е да се формулират проблемите и решенията пред интеркултурната комуникация в глобализиращия се свят. В нея няма да се акцентира и върху подходи и мерки с „практическа” стойност за интеркултурната комуникация в житейски и всекидневен смисъл. В този смисъл текстът е по-скоро принос към това, което Едуард Хол нарича „занимание с културата на метаравнище”. В този смисъл статията започва с разглеждането на контекста на въвеждането и мястото на тематиката на интеркултурната комуникация в политиките в обсега на Европейския съюз (EС). След това авторът се спира накратко или по-скоро избирателно на кристализирането, появяването и политическото концептуализиране на темата за интеркултурната комуникация във визията за развитие на европейската интеграция и създаването на „все по-тесен съюз между народите на Европа” [1] и гражданите. На трето място, според автора, се представят някои от най-важните теми на интеркултурната комуникация в контекста на политиките на ЕС.

Защо въпросът за политическия контекст е актуален и днес?

В периода между юли и ноември 2014 година прочете процесът на сформирането и утвърждаването на новия състав на Европейската комисия (Комисия), една от основните институции на ЕС, изпълнителния орган на Съюза, представящ интересите на Европа като цяло. Този процес включва както представяне на поименния състав на новия колегиум от комисари – председател и 27 комисари от всяка държава членка на ЕС, така и обсъждане на приоритетите от програмата на бъдещата Комисия в политическите комисии на Европейския парламент (ЕП). Като резултат от този процес Европейският парламент в контекста на разширяване на правомощията му обявява официално одобрението за избора на новия състав на Комисията. На 1 ноември 2014 г. новият състав на Комисията встъпи в длъжност, начело с председател Жан-Клод Юнкер, с мандат за изпълнение на програма за петгодишен период. Отново, както при всяка смяна на Председателя на ЕС, се очаква и смяна в приоритетите и политиките. Нещо повече Жан-Клод Юнкер се смята за първия председател на ЕС, избран вследствие на пряк избор на гражданите на ЕС след проведените избори през месец май 2014 година. Освен това за пръв път водеща роля в определянето на това кой ще застане начело на ЕС има Европейският парламент (ЕП), а не както досега държавите членки. Този контекст в някакъв смисъл е ключов и в разглеждането на темата на тази статия, тъй като се очаква забележим завой в политиките на ЕС, който е маркиран както в определянето на ресорите на комисарите, така и в одобрението на приоритетите за новия петгодишен период от страна на ЕП.

Целта в тази статия е да се разгледа обстойно и в дълбочина балансът на приоритетите на новата Комисия. Важно е също така да се отчете, че се намираме в период, когато се очаква нов прочит на концепцията за интеркултурната комуникация в контекста на обединена Европа. С това залагаме ограничението на настоящото изследване, което не си поставя за цел да разглежда мястото на интеркултурната комуникация в политиките на Съвета на Европа, ЮНЕСКО и други международни организации, които безспорно имат въздействие върху политиките на европейските страни. Всички държави членки на ЕС са в същото време и членки на Съвета на Европа и на ЮНЕСКО с активно присъствие и дейност в рамките на тези международни организации. Нашето внимание ще е насочено главно към контекста на политиките на ЕС. В този смисъл си задаваме въпроса за мястото на интеркултурната комуникация в приоритетите на настъпващия нов период от развитието на ЕС, в който се очаква промяна в баланса между отделните институции, особен акцент върху еврозоната и еврото и прагматизъм, изразяващ се в изоставянето на големи амбиции и претенции и по-голям акцент върху важните за гражданите на Съюза принципи на отчетност и прозрачност на дейността [2].

Въпросът е дали интеркултурната комуникация или по-общо културната политика е сред областите, по които ЕС трябва да появява по-големи или по-скромни амбиции [3]. Би било логично да отбележим, че е много рано да се каже. Като довод можем да изтъкнем, че има ресор, който включва културата сред още три сродни области – образованието, младежта и гражданството, и че това предполага целенасочена дейност в следващия програмен период. Все пак анализът на програмната реч на новия председател Жан-Клод Юнкер, произнесена при избирането му през месец юли 2014 г., показва, че думата култура всъщност не се среща в самостоятелна референция нито веднъж, а само в изрази като културно многообразие и културни традиции [4]. Няма изказани тези относно интеркултурната комуникация, интеркултурния диалог и културната идентичност. Дали това е белег на прагматичността на новата Комисия или е израз на политическа реторика, предстои да видим и анализираме в хода на реализирането на политиките на ЕС.

Taking stock или оценка какво е постигнато

През 2007 г. в извънредно изследване на Евробарометър № FL217 [5] по поръчка на Европейската комисия, Общия директорат „Образование и култура” в рамките на подготовката на инициативата 2008 – Европейска година на интеркултурния диалог, 27000 европейски граждани на възраст над 15 години, представящи всички тогава 27 държави членки, са поканени да споделят своите модели на взаимодействие с хора от други култури и своите общи нагласи към културното многообразие и към самата идея за предстоящата година на интеркултурен диалог в ЕС.

Концептуалната основа на изследването лежи в осмислянето на политическите действия в продължение на малко повече от десетилетие след Договора от Маастрихт, водени от разбирането, което е закодирано в неговите клаузи. Доминиращо за този период е понятието и следователно нагласите към културното многообразие. Това отговаря на духа и смисъла, заложен в член 128 от Договора за Европейски съюз, подписан през 1992 г. в Маастрихт (сега член 151 от Консолидираната версия), в който се казва: „Общността дава своя принос за разцвета на културата в държавите членки, зачитайки тяхното национално и регионално разнообразие, и в същото време извеждайки на преден план общото културно наследство” [6]. Това е водещото разбиране и в академичния и публичен политически дискурс в годините непосредствено преди Европейската година на интеркултурния диалог, като не е поставен достатъчно силен акцент върху общото културно наследство. Може да се приеме (разбира се с някои ограничения), че господстващата рамка е реалността на много европейски култури и идентичности [7], в която наличието на обща европейска култура не се приема като обективна основа на осъществяване на интеркултурната комуникация. В този смисъл се предпоставя ролята на ЕС като някакъв вид интелектуален заслон, който да защитава, придава допълнителна стойност и разпространява знание за европейските култури.

Така представената концептуална рамка не трябва да се абсолютизира. Като основен аргумент в тази посока може да се приведе извеждането на идеята за единство в многообразието. Тя се определя както опит да се изведе на преден план общото културно наследство, но преди всичко като диалог на уникални култури (както бе посочено по-горе). Както подчертава Едгар Морен в неговата широко цитирана книга от този период „Как да мислим Европа”, единството на Европа, както и нейната уникалност, се състои в диалогичната й природа [8], т.е. в съчетаването на различия без хомогенизирането им, като от тези нагласи към различието произтича и изразът на единството.

Следователно цитираното изследване на Евробарометър от 2007 г. бележи етап, който от една страна, трябва да даде оценка на въздействието на този тип политика на европейско равнище, а именно политика, която поставя в основата културното многообразие. От друга страна, то трябва да очертае възможността за постигането на по-широко въздействие в предстоящата Европейска година на интеркултурния диалог. Смисълът на инициативи като тематичните европейски години е доближаването на политиките до гражданите и решително разширяване на основата за легитимизирането и осъществяването им. Очакваният им резултат е преминаването от политика към практика и утвърждаването на модели на практики в публичната и професионална сфера, както и във всекидневието на европейските граждани.

Някои от резултатите и констатациите на цитираното изследване са особено полезни в обосноваване на отговорите на поставените по-горе въпроси и на изводите на настоящата статия. То констатира, първо, ясната зависимост между честотата или обичайността на интеркултурната комуникация и възрастта, образованието и мястото на живеене на респондентите, като най-типични се оказват случайните срещи на обществени/публични места [9]. На второ място, на преден план излиза наблюдението за неразбирането на самото понятие „интеркултурен диалог”. В началото на изследването респондентите са поканени да реагират спонтанно на израза интеркултурен диалог в Европа. Анализът на получените отговори показва, че много европейски граждани – независимо от това дали общуват или не с хора с различен произход (от различни етнически, религиозни, културни общности) – не познават термина, който Комисията е избрала за описание на кампанията в предстоящата тогава 2008 година [10]. Нещо повече, около една трета от европейските граждани (34%) не асоциират израза интеркултурен диалог в Европа с определено значение, а в няколко държави членки този брой достига до половината от населението. В този смисъл инициативата за европейска година на интеркултурния диалог по-скоро има роля за утвърждаване на термина, който концептуализира политическите цели в тази област, а не толкова утвърждаването на практиката на интеркултурния диалог в пространството на реализирането на политиките на ЕС.

Колкото да ни се иска да разчитаме на проучвания от типа на Евробарометър, трябва да признаем, че те се оказват ограничени по своя обхват и резултати като инструмент за подкрепа на организацията и подготовката на мащабни европейски инициативи от типа на тематичните европейски години. Резултатите и от това изследване не могат да бъдат основателно отнесени към европейския контекст, което да подпомогне определянето на обхвата на дейностите. В крайна сметка това, което изследването отчита, са преди всичко нагласи в по-широк контекст от европейския. То ясно показва, че става дума по-скоро за осмисляне на космополитни нагласи към многообразието на култури, отколкото до спецификата на европейския контекст. В този смисъл те се представят като нагласи на отвореност към други култури при запазване на своята култура или като изолационистки нагласи на потребност за съзнателно запазване и съхраняване на своята собствена култура и традиции в противовес на други въздействия. Резултатите от изследването демонстрират съотношение на европейско равнище от 55% нагласа на предпочитание „за многообразие и запазване на корените” към 13% на предпочитание „не в полза на многообразието” и 25% на „космополитно отношение към многообразието”, което не върви ръка за ръка със съзнателното съхраняване на собствените традиции.

Малко по-малко от година след публикуването на резултатите на Изследването на Евробарометър от 2007 г., излиза друго изследване, предназначено за Европейската комисия, с названието „Споделяне на многообразието” [11]. В него интеркултурният диалог ясно се дефинира като нова точка в политическия дневен ред. Предпоставка на изследването е, че е важно не само да се изследват нагласите на гражданите към многообразието, но и различните подходи към интеркултурния диалог на националните правителства в рамките на ЕС. Културата е област, в която различията между държавите членки са особено видими – не само културите в антропологически смисъл са различни, но и институционалните форми на управление на тази сектор са специфични за всяка страна и са вкоренени в националните културни стилове. В изследването се прави изричната уговорка, че интеркултурният диалог не е специфична правна категория, която да се регулира от националното, а още по-малко от международното право и европейските норми. Така се налага по-скоро подход, ориентиран към правата (с техните разновидности като човешки, икономически, граждански и социални). Приемането на многообразието като водещ принцип предпоставя разглеждането и на културните права като „инструмент, който признава и подкрепя поддържането на културни различия” [12].

Двете изследвания, възложени от Европейската комисия, и самата инициатива за Европейска година на интеркултурния диалог, съдействат за налагането на понятието „интеркултурен диалог” в политическото и публично пространство. Важно е да се очертае смисъла на понятието и възможностите, произтичащи от самия контекст на налагането му като работещо понятие в политическия дискурс. Интеркултурният диалог се определя в „Европейска програма за култура в глобализиращия се свят” (2007) – политическия документ, на който всъщност се дължи въвеждането на интеркултурния диалог в политическия дневен ред на европейските институции, като „инструмент”, който допринася за управление на културното многообразие в национален, европейски и глобален аспект [13].

Въвеждането на темата за интеркултурната комуникация в дискурса за европейската интеграция

Дотук обърнахме внимание на терминологичната особеност на третирането на въпросите на интеркултурната комуникация в европейски контекст. Това обаче не е достатъчно, за да очертаем спецификата на интеркултурната комуникация в обединена Европа. Важно е също да отбележим начина, по който въпросът за интеркултурната комуникация е разработен в европейски контекст: в политически документи и действия, в проблематизирането на областите, в които се осъществява интеркултурна комуникация, и темите, които стават обект на интеркултурен обмен на мнения/на интеркултурен диалог. За да отговорим на този въпрос, се налага да направим преглед на динамиката на въвеждането на темата за интеркултурната комуникация в дискурса за европейската интеграция в исторически план.

Двете цитирани изследвания отново могат да се използват като ресурс за анализ. Както бе вече посочено, можем да направим извода, че доминиращото понятие за европейския контекст е „интеркултурен диалог” и че рядко се използва интеркултурна комуникация. На второ място, въпреки че в изследването има практически индикации за това какво разбираме под интеркултурно взаимодействие като набор от рутинни или случайни действия (операционализирани като честота на срещите с представители на други култури, в рамките на една седмица – физически и виртуално, всекидневни контакти с хора от друга религия, националност или етнически произход), в недостатъчна степен се очертават въпросите и темите на значим интеркултурен диалог. Няма да е пресилено да се твърди, че в някакъв смисъл става дума по-скоро за интеркултурна комуникация за самата комуникация, отколкото за ясно очертани параметри и практики на интеркултурен диалог и комуникация.

Европейска програма за култура в глобализиращия се свят (Agenda for Culture 2007), както вече бе посочено, е политически документ, който бележи важен етап в новото разбиране на ролята на културата в контекста на политиките на ЕС. Като определя „културата като инструмент за насърчаване на интеркултурния диалог, творчеството и международните отношения”, Комисията предлага „целите на нова програма на ЕС за култура” [14]. С това се очертава „уникалната”, следователно неотменима роля на ЕС в насърчаването на богатството и разнообразието на културата и се предлага ново виждане за ролята на културата като „неизменен фактор при постигането на стратегическите цели на ЕС за благоденствие, солидарност и сигурност, и като гарант за „по-силно присъствие на международната сцена” [15]. В този смисъл може да говорим за важна концептуална смяна на рамката – политическа и интеграционна, за мястото и обхвата, както и за тежестта на въпросите, свързани с интеркултурната комуникация в процеса на европейска интеграция. Политиките след 2007 г. в областта на културата, иновациите и сближаването отбелязват този факт и демонстрират промяна, която може да определим като парадигмална смяна, при която взаимосвързаността между различните измерения на културата и техния принос за различните аспекти на икономиката и социалния живот все повече се признават [16].

Политическият дискурс от този период също дава израз на тази промяна и могат да се посочат примери на политически и публични речи, които с реторичен подтекст и употреба отбелязват необходимостта от нов акцент на европейските политики. Например, тогавашният председател на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу заявява следното по повод на т.нар. първа стратегия за култура, представена в „Европейската програма за култура в един глобализиращ се свят”: „Културата и творчеството са важни движещи сили за личното развитие, социалното сближаване и икономическия растеж. Днешната стратегия, която насърчава интеркултурно разбиране, утвърждава мястото на културата в сърцевината на нашите политики” [17].

Приемането на Стратегията представлява политическо признаване в рамките на европейските политики на измеренията и ролята на културата в различни области – от иновациите до регионалното развитие и международните отношения. „Програмата за култура” поставя акцента върху културата за осигуряване на интеркултурен диалог, стимулиране на творчеството (включително и на местно равнище за подобряване на привлекателността на населените места и местата) и позиционирането на европейската култура vis-à-vis трети страни. Така „промяната” е към ново разбиране на културата, което отива отвъд самата нея и схваща инструменталната й роля в изграждането на конкурента и единна (споена) Европа.

Кратък исторически обзор

Историческата перспектива ни дава интересен поглед към динамиката на въвеждането на понятието и различните акценти на контекста на европейските политики и институционална структура, които играят важна роля в този процес.

Жан Моне и Робер Шуман, определяни като бащи основатели на ЕС, се цитират често като споделящи схващането за европейската интеграция като постепенен и бавен процес на обхващане на различни ключови области в европейско сътрудничество и интеграция, което естествено ще доведе до т.нар. spillover effect, ефектът на разпростирането, обхващайки и други области на политическа интеграция и социално сближаване. В последователността на този линеен и постъпателен процес културата се поставя в края му. В подписания през 1957 г. Римски договор за създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО), която има за цел да обхване по-широкия общ пазар на държавите основателки, има само две изречения, в които се споменава терминът „култура”. Това не означава, че не е имало дискусии, свързани с аспекти на културата, но в голяма степен те се отнасят до културата на превода, терминологичното съответствие и правната култура. В единия от посочените по-горе случаи контекстът на употребата се отнася до случаите на „дискриминация” или до „липсата на дискриминация”, докато вторият случай визира изключение на приложението на свободното придвижване на стоки, където като специален случай се извежда „защита на националните богатства с художествена, историческа или археологическа стойност”. [18]. Може да се каже, че до Маастрихт през 1992 г. ЕС няма правна основа за пряко ангажиране с въпроси от областта на културата.

През 1972 г. се провежда първата конференция на европейските министри на културата, която само условно може да се представи като опит за институционализиране на междуправителствения диалог по въпроси, касаещи културата. Тя се провежда в страна, която не е още член на ЕС – Хелзинки, (Финландия става член на ЕС през 1995 г.) и е организирана от ЮНЕСКО. Тогава Жак Дюамел, министър на културата на Франция, в речта си в голяма степен дава израз на компонентите на новия дискурс за културата в европейски контекст за предстоящи няколко десетилетия. А именно „едва ли има страна в Европа без ясното осъзнаване на един разпространен, но особено важен феномен, който засяга мястото на културата като агент и като обект на голямата трансформация, която обхваща съвременните ни общества” [19].

На своята реч Дюамел дава гръмкото заглавие „Ерата на културата”, като представя схващане, че културата не може да се свързва вече преимуществено с художествената култура. Тя е също познание, съществуване и комуникация и всички инструменти в тази област трябва да си поставят за цел въздействие в тези три области.

От историческа гледна точка 70-те години на 20. век бележат промяна на доминиращия политически дискурс в рамките на ЕС, често определян като завой към проблема за европейската идентичност и култура. На срещата на високо равнище в Копенхаген през октомври 1973 г. държавните глави приемат Декларацията върху европейската идентичност, в която подчертават, че специално внимание трябва да се обърне на непреходните ценности, които определят Европа като „идеално място” за развитие на културата и ролята на културата като един от фундаменталните компоненти на европейската идентичност [20]. Въпреки това не можем да говорим за радикална смяна на подхода към въпросите, свързани с културата. Основните теми, които влизат в обсега на Документа за европейска идентичност, остават в полето на общите декларации относно утвърждаването на принципите на уважение към правните, политически и морални ценности и запазване на богатото многообразие на култури в Европейските общности.

През 1974 г. Европейският парламент приема Резолюция по културните въпроси, която можем да определим като важна практическа крачка към формулирането на една бъдеща културна политика на ЕС. По-специално Парламентът предлага елиминирането на административните препятствия, които възпрепятстват обмена на произведения на културата и на културни дейци и сближаване на националните законодателства по въпросите за опазване на културното наследство и интелектуалните права. Тези предложения очевидно се придържат към икономическия фокус на дейността на ЕС в сектора на културата.

Това е периодът, в който за първи път Европейската комисия в свое Съобщение до Парламента артикулира потребността от координация на културните дейности. Действието на Общността в културния сектор се подготвя внимателно. В този смисъл Комисията се ограничава до формулирането на идеи и предприемането на някои експерименти, върху които може да се трасира пътя по-нататък. Такива са документи като Съобщението на Комисията от 1977 г. относно общностната дейност в сектора на културата, чиято цел е осигуряването на свободна търговия в сектора на културата, и

Съобщението за засилване на общностните действия в културния сектор от 1982 г. [21]. Комисията отново се ограничава до разглеждане на икономическите аспекти на сектора на културата. Всъщност много ограничен брой действия могат да се характеризират като действителни опити за иницииране на културни политики на ЕС. След тях могат да се посочат предложенията за подкрепящи програми във филмовия сектор или схемите за съхраняване на културното наследство [22].

След 1987 г. обаче действията на Общността в културния сектор стават доста по-структурирани. Провеждат се редовни срещи на Съвета по култура и се достига през 1988 г. до създаването на Комисията по културата в Европейския парламент. В Съобщението със заглавие A Fresh Boost for Culture in the European Community Комисията настоява, че е дошло времето на културните дейности да се даде по-висок профил в общностните политики. Става дума за постепенното конструиране и институционализиране на нови политики, които естествено включват въпросите на интеркултурна комуникация. Така се достига до Член 128 (151) от Договора от Маастрихт, който създава правната основа за културна политика на ЕС. Както вече бе посочено съгласно него, общностното действие трябва да е насочено към насърчаване на сътрудничеството между държавите членки, подкрепа и допълващи действия в областта на културното наследство, некомерсиалните културни обмени и художественото и литературно творчество, включително и аудиовизуалния сектор. Конкретно практическо измерение на тези политически решения е създаването през 90-те години на 20. век на програми в тези области (културно наследство, книги и четене и други). Това последователно води до консолидиране на действията като практическите мерки в областта на културата и програмите, регулиращи действия в някои отделни области на културата, са заместени от една програма – Програма „Култура”. Нейните приоритети са обвързани с три основни понятия – интеркултурен диалог, културно многообразие и социално сближаване [23].

Трябва обаче да се признае, че тези документи и програми попадат в обсега на Съвета по вътрешен пазар. Не може да се говори за цялостна и позитивна концепция за „европейска културна политика”. По-скоро става дума за някаква смесица от централизирани подкрепящи схеми, символични инициативи и опити за хармонизиране на европейското законодателство в перспективата на единния пазар. Именно поради това „Европейска програма за култура в глобализиращия се свят” 2007 година се определя като първа стратегия за културна политика на европейско равнище.

От 2014 г. започва действието си новата рамкова програма на Европейската комисия за подкрепа на културния и медиен сектор „Творческа Европа” [24]. Като основа за разработването на програмата се приема „двойственият характер на културата и културните дейности” [25], който отчита същинската и художествената стойност на културата, от една страна, и икономическата стойност на тези сектори – от друга, включително техния принос към творчеството, новаторството и социалното приобщаване в по-широк план за обществото. Формулираните й цели отново извеждат на преден план „многообразието” в неговото културно и езиково измерение като добавъчният акцент се предвижда предимно в „засилването на конкурентоспособността на европейските сектори на културата и творчеството” и в този смисъл има пряко отношение към „насърчаването на интелигентен, устойчив и приобщаващ растеж” [26]. В Регламента за създаването на „Творческа Европа” се дефинира и европейското културно наследство като област с добавъчна стойност от интервенцията на европейско равнище. Фокусът върху културните индустрии и аргументацията за създаването на програмата, обаче, бележат сходство с прилагания до този момент подход на поместването на действията в контекста на вътрешния пазар и конкурентноспособността на сектора. В този смисъл паралелно с прилагането на подход, основан на културното многообразие, европейските институции демонстрират предпочитание и към подход, основан на приложението на икономически принципи към културните политики.

Теми на интеркултурен диалог в европейски контекст

Както вече бе посочено, първата и в голяма степен най-важната точка в дневния ред на Програмата за култура от 2007 г. е интеркултурният диалог. Европейската година на интеркултурния диалог прави опит да създаде рамка на разбирането на обхвата му в многообразието от култури в ЕС. В провеждането й се търси баланс на аспектите на интеркултурен диалог в неговите етнически, национални, религиозни и културни измерения. Тази инициатива обаче не успява да създаде рамка от теми на интеркултурен диалог на европейско равнище, както и механизми на осъществяването му. Темите, за които можем да кажем, че имат европейски обхват и за които имат роля европейските институции, не са много. Тук може да се опитаме да очертаем някои от тях, които имат най-голяма видимост на европейско равнище.

Една от темите на интеркултурен диалог с неговите парадно утвърдителни, но и насочващи към стереотипни интерпретации аспекти е темата за нова Европа. Като под нова Европа по-скоро се разбира Източна Европа. Разграничението между страните от Източна Европа от страните от Централна Европа, например, маркира един аспект на диалога по темата, който намира както академично, така и всекидневно присъствие. Това се отразява в приемането на термина „Централна и Източна Европа”, но и в създаването на Вишеградската четворка, което намира свое отражение и в институционални формати в областта на образованието и проектната дейност. Тази тема е една от експлоатираните теми в медиите. Тук можем да споменем и някои художествени формати на пресъздаването й, като например нашумялата серия от документални филми на Майкъл Палин за пътуванията му през Източна Европа (като той работи с едно по-широко понятие за Източна Европа от стандартно приложимото в политическия дискурс). Създадена и излъчвана през 2007 г., серията има претенцията за принос към утвърждаването на интеркултурния диалог в европейски контекст. Самият създател Палин, бивш член на групата Монти Пайтън, споделя като мотив за създаването й признанието, че знае повече за Виетнам отколкото за Източна Европа, което прави този проект резултат на „неутолимо любопитство” към половината от европейския континент, затворен за автора от политиката и идеологията за по-голяма част от живота му. В авторовото въведение към сериала [27] Палин обяснява защо назовава източна Европа „нова” Европа, като това е свързано не само с процеса на освобождаване от „анонимните части на нечия чужда империя”, а също с необходимостта да се даде думата и повече глас на тази „нова” Европа в европейския диалог. Обаче за всички онези, които са видели поне някои от епизодите на Палин, остава натрапчиво впечатлението за всевластието на стереотипите, които задават рамката на представянето и интерпретацията на новите реалности, които Палин има любопитството да опознае, както и впечатлението за липсата на каквато и да е цялостна или обхващаща страните политика в областта на културата.

Друга налагаща се тема е тази за „новите европейци” Артистичното име на темата намираме като Lauberge espagnol, Bacelona fur ein Jahr, Potluck or the Spanish hostel – заглавията на различни езици на филма на Седрик Клапиш от 2002 г., номиниран за няколко награди Сезар и емблематично награден за изгряваща звезда [28]. Филмът представя положителните измерения на предизвикателството на образователната мобилност и на среда, в която идеите и нагласите се променят и развиват. Филмът, например, е както отлично заснет, така и доста просветляващ. Той излъчва топлина, радост и визуализира в някакъв смисъл това, което можем да приемем като сърцевината на европейското. Сюжетът на филма в някакъв смисъл е показателен и за това, което наричаме политика в областта на културата и интеркултурна комуникация в европейски контекст. Ксавие, френски студент по икономика, се включва в обмен по Еразъм с цел да развие езиковите си умение по испански. Пристигайки в Барселона, той се потапя в културната среда на апартамент, в който живеят чуждестранни студенти и поема към приключенията на живота. Мултикултурната среда доминира в живота на студентите и в интригуващия сюжет на филма могат да се проследят интересни мотиви и възможности на пробата и грешката на интеркултурната комуникация. С двата си акцента – езиците, във връзка с които неразделно се осмислят предпоставките на интеркултурната комуникация, и възможността за едно по-космополитно схващане на сближаването на културите, филмовият разказ навлиза в област по-широка от очакваното като политики на европейско равнище, замисляни и реализирани от институции, които се придържат към идеята за Европа като добре дефинирана мозайка от нации, в компетенциите на които е оставен изцяло прерогативът за културната политика.

Специалният интерес към темата за „новите европейци” се отразява и в проучвания на общественото мнение от Евробарометър. Специалното му издание 73.3 от 2010 г. поставя „новите европейци” в центъра, като те се представят като „хората, които живеят в ЕС и които имат връзки с повече страни от своята собствена, независимо дали това е друга държава членка, европейска страна извън ЕС или страна извън Европа” [29]. И двата примера – изследването за новите европейци и ролята на програмата Еразъм – извеждат на преден план процеса на създаването на отворени и дръзки в контактите с нови култури, свободно движещите се млади европейци, които не пътуват с цел туризъм, а с образователна или професионална цел. Те също представят новите типични ситуации на интеркултурно общуване и взаимодействие в европейски контекст.

Третата тема, която можем да изведен като тема на интеркултурния диалог в Европа, е общото европейско културно наследство. Това е тема в политическия дневен ред, предмет, например, на Заключението на Съвета на ЕС върху културното наследство като стратегически ресурс за устойчива Европа от 20 май 2014 г. и Съобщението на Европейската комисия за интегриран подход към културното наследство на Европа от 22 юли 2014 г. [30]. Двата политически документа се основават на тезата, че съхраненото културно наследство е фундаментална ценност и важен компонент на европейския проект. Културното наследство, както се изтъква в тези политически текстове, „разкрива какво е означавало да бъдеш европеец в течение на времето” и в този смисъл се разглежда като „мощен инструмент, който създава чувство за принадлежност сред и между европейските граждани” [31]. Съществената разлика на темата за европейското културно наследство с предишните две теми на интеркултурен диалог на европейско равнище е наличието на инструменти на равнището на ЕС, които допълват национални и регионални програми, за да се постигнат няколко цели: „защитата и увеличаването както на вътрешно присъщата, така и на социалната стойност на културното наследство, да се засили приносът на това наследство за икономическия растеж и създаването на работни места и да се развие неговият потенциал в служба на публичната дипломация на ЕС” [32].

Програмата за „Знак за европейско наследство” представлява рамка за диалог на европейско равнище. Знакът е инициатива на ЕС, която има за цел да популяризира обекти, които имат значителна роля в историята, културата и развитието на Европейския съюз, както и да акцентира на тяхното европейско измерение като така допринася за засилване на чувството на гражданите за принадлежност към Европейския съюз. Основен аргумент за инициативата е, че „културното наследство е винаги местно и същевременно европейско и че то се създава с течение на времето, но също и отвъд границите и общностите” [33]. Става дума за нови истории, които не съдържат „великите наративи” за Европа. Новите истории на Европа са по-предпазливи в допускането за непрекъснатост и приемственост или за прогреса на човешката цивилизация. Те възприемат наследството като съставено от местни истории, които взети заедно, представляват историята на Европа. Доколко тази инициатива ще има въздействие върху тематичното осмисляне на интеркултурния диалог в ЕС е твърде рано да се каже, особено като се има предвид известната предпазливост и акцентът върху местното. Независимо от това има основание да се твърди, че това е ясно формулирана тема на интеркултурен диалог и динамиката на нейното разглеждане в публичното европейско пространство ще даде богат материал за анализ на възможността от въвеждането на нови теми и на нови механизми за провеждането му.

Интеркултурният диалог се налага като утвърждаващ се въпрос в политическия дневен ред. След настъпването на новото хилядолетие редица събития и тенденции придават първостепенно място в политическия дневен ред на интеркултурния диалог, културното многообразие и социалното сближаване: например миграционните вълни, които значително променят многообразието на населението на някои европейски страни; експанзията на медийното съдържание; нарастването на противоречията и дебатите по отношение на ценностните системи, нарастването на случаите на дискриминация, расизъм и популизъм. Тези процеси и реалности обаче не могат и не трябва да изместват необходимостта от интеркултурен диалог между самите европейци за измеренията на обединена Европа в различните области на политическия и обществения дискурс.

Цитати:

[1] Договор за ЕС (консолидирана версия) (1992). Преамбюл, с. 2.

[2] Juncker, J.-C. (2014). A New Start for Europe: My Agenda for Hobs, Growth, Fairness and Democratic Change. Political Guidelines for the next European Commission, Opening statement, 15 July 2014, <http://ec.europa.eu/about/junckercommission/docs/pg_en.pdf>, последно посещение на 31.10.2014.

[3] ibid.

[4] ibid., с. 8

[5] Flash Eurobarometer. No. FL217. (2007). Intercultural dialogue in Europe. Summary Report.

[6] Договор за ЕС (консолидирана версия) (1992)., с. 115.

[7] Macdonald (1993).; Gowland et al., (1995).

[8] Morin, Е. (1987). Penser l’Europe. Paris: Gallimard.

[9] Flash Eurobarometer. No. FL217. (2007). Intercultural dialogue in Europe. Summary Report. (6).

[10] Flash Eurobarometer. 2007. No. FL217. Intercultural dialogue in Europe. Summary Report. (10).

[11] Sharing Diversity. National Approached to Intercultural Dialogue in Europe. Study for the European Commission (2008). Bonn: European Institute for Comparative Cultural Research (ERICarts).

[12] ibid., с. ІІІ.

[13] Европейска комисия. Европейска програма за култура в глобализиращия се свят. COM. (2007)., 242 final.

[14] Европейска комисия. Европейска програма за култура в глобализиращия се свят. COM. (2007)., 242 final) (4).

[15] Европейска комисия. Европейска програма за култура в глобализиращия се свят.COM. (2007)., 242 final) (3).

[16] Naess 2009; Littoz-Monnet (2012).

[17] <http://europa.eu/rapid/pressrelease_IP-07-646_en.htm?locale=en>, последно посещение на 31.10.2014.

[18] Договор за създаване на европейската общност (1957). Член 30 (предишен Член 36)

[19] цитирано по Naess 2009: 57.

[20] Document on the European Identity, published by the Nine Foreign Ministers (1973). (Copenhagen, 14 December, 1973), <http://www.cvce.eu/content/publication/1999/1/1/02798dc9-9c69-4b7db2c9-f03a8db7da32/publishable_en.pdf>, последно посещение на 31.10.2014.

[21] European Commission (1977). Commission Communication on Community Action in the Cultural Sector, [COM(77) final]; European Commission (1982). Commission Communication on Stronger Community Action in the Cultural Sector, [COM(82) 590 final)].

[22] European Commission. (1984). Television without Frontiers. Green paper on the establishment of the Common Market for broadcasting especially by satellite and cable [COM(84) 300 final; European Commission. (1986). Proposal for a Council Directive concerning broadcasting activities [COM(86) 146 final].; European Commission. (1989). Commission Communication on Books and Reading: a Cultural Challenge for Europe [COM (89) 258 final].; European Commission. (1990). Commission Communication on Audiovisual Policy [COM(90)78].

[23] <http://europa.eu/legislation_summaries/culture/l29016_bg.htm>, последно посещение на 31.10.2014.

[24] <http://ec.europa.eu/culture/opportunities/index_en.htm>, последно посещение на 31.10.2014.

[25] Регламент № 1295/2013 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на Програма „Творческа Европа” (2013)., (223)

[26] Регламент № 1295/2013 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на Програма „Творческа Европа”, (2013)., (226).

[27] <http://palinstravels.co.uk/static-207-15>, последно посещение на 31.10.2014.

[28] <http://www.imdb.com/title/tt0283900/awards>, последно посещение на 31.10.2014.

[29] Eurobarometer. No. 73.3. (2010). New Europeans. Summary Report.

[30] Европейска комисия. (2014). За интегриран подход към културното наследство на Европа COM(2014) 477 final и Съвет на ЕС. 2014. Относно културното наследство като стратегически ресурс за устойчива Европа.

[31] Европейска комисия. (2014). За интегриран подход към културното наследство на Европа COM(2014) 477 final. (3).

[32] ibid.

Библиография:

Eurobarometer. No. 73.3. (2010). New Europeans. Summary Report.

European Commission. (1977). Commission Communication on Community Action in the Cultural Sector, [COM(77) final].

European Commission. (1982). On Stronger Community Action in the Cultural Sector, [COM(82) 590 final)].

European Commission. (1987). A fresh boost for culture in the European Community, [COM(87) 603 final].

Flash Eurobarometer. No. FL217. (2007). Intercultural dialogue in Europe. Summary Report.

Gowland, D., Dunphy, R. and Lythe, C. (1995). The European Mosaic.Contemporary Politics, Economics and Culture. Pearson Education Limited.

Juncker, J.-C. A (2014). New Start for Europe: My Agenda for Hobs, Growth, Fairness and Democratic Change. Political Guidelines for the next European Commission, <http://ec.europa.eu/about/junckercommission/docs/pg_en.pdf>, последно посещение на 31.10.2014.

Littoz-Monnet, A. (2007). The European Union and Culture: between Economic Regulation and Cultural Policy, European Policy Unit Series, Manchester: Manchester University Press.

Littoz-Monnet, A. (2012). Agenda-setting Dynamics at the EU Level: the Case of the EU’s Cultural Policy, Journal of European Integration, Vol 34, Issue 7:

Macdonald, S., (ed.) (1993). Inside European Identities. Oxford: Berg.

Morin, Edgar (1987). Penser l’Europe. Paris: Gallimard.

Naess, H.E. (2009). A New Agenda? The Euroepan Union and Cultural Policy. Alliance Publishing Trust.

Sharing Diversity. National Approached to Intercultural Dialogue in Europe. Study for the European Commission (2008). Bonn: European Institute for Comparative Cultural Research (ERICarts)

Договор за ЕС (консолидирана версия). (1992).

Договор за създаване на европейската общност. (1957).

Европейска комисия. (2014). За интегриран подход към културното наследство на Европа. COM(2014) 477 final

Европейска комисия. 2007. Европейска програма за култура в глобализиращия се свят. COM(2007) 242 final) (3).

Pегламент (ес) № 1295/2013 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на програма „Творческа Европа” (2014–2020). (2014).

Съвет на ЕС. (2014). Относно културното наследство като стратегически ресурс за устойчива Европа.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta