Влияния между политика и наука за политиката

Мая Русева

Абстракт: В текста се изследва американската научна дискусия в процеса на формиране на съвременната политология. Представя систематизация и критика на американския натурализъм в началото на 20. век и проследява неговата роля за формирането на съвременната политическа наука. Дискутирайки тези процеси, извежда две основни тези: за взаимозависимост между процеса на модернизация на познанието и формирането на политологията като самостойна научна дисциплина; за взаимно влияние между политика и политическа наука.

Ключови думи: наука за политиката, епистемология, натурализъм, прагматизъм, познавателна култура.

Maya Ruseva  – Relations between Politics and Political Science

Abstract: The text presents the US scholar discussions which took place in the process of formation of the modern-day political science. It presents a criticism and systematization of the US naturalism in the beginning of the 20th century while tracing its role for the formation of contemporary political science. Two main points are made while discussing the above mentioned processes: There is interdependence between the process of modernization of cognition and the establishment of political science as а distinct scientific discipline; there is mutual influence between politics and political science.

Keywords: political science, epistemology, naturalism, pragmatism, cognitive culture.

В текста се представят епистемични особености на научната политология чрез реставриране на познавателната ситуация на нейното формиране в САЩ. Основава се на проучване на Антонио Нунцианте за активната дискусия в американските академични среди от средата на 20. век, допълнено от програмните текстове на представителите на натурализма и пионерите на американската наука за политиката.

На тази основа, посредством ретрогностичен подход, се очертава общата картина на формиране на академичната политическа наука и по-широките социални и културни дебати, проектирани в познавателната ѝ специфика. Като резултат се извежда определяща връзката между модернизацията на познавателната култура и утвърждаването на научния статут на политологията. Достига се до заключение за взаимното влияние между познание за политиката и политика на познанието.

Епистемични особености на политологията, произтичащи от познавателната ситуация към момента на научното ѝ формиране

Познавателната ситуация, в която се формира научната политология е американският натурализъм от средата на 20. век като най-влиятелна тенденция в академичните среди. Подробен и многоаспектен анализ на тази ситуация прави Антонио Нунцианте. [1] Въз основа на неговото изследване се обособяват и систематизират специфики на науката за политиката, формирани към момента на научно ѝ статусно утвърждаване. На това основание става възможно да се очертаят и проектират следствията от влиятелните епистемологични тенденции, проектирани в специализираното политологично познание; да се изведат трайни характеристики на научното направление и да се разгледат критично.

Въз основа на обстойно изследване, Антонио Нунцианте определя натурализмът през 40-те години в САЩ като „много повече от философска доктрина”, като „движение, манифест на своето време”, „стил на мислене и в крайна сметка научно настроение”, „доминиращ темперамент от средата на 20. век в американската философска култура.[2] Той се развива в академична среда и в две основни направления. Едното се формира около Марвин Фарбър (Рой Селърс, Вивиан Макгил) с подчертано материалистична ориентация. Другото набира популярност в кръговете на Колумбийския университет около Джон Дюи, с подчертан уклон към прагматизма.[3]

  • Като опорни нагласи, които съставят общата натуралистка тенденция,

са очертани:

  • Независимост на света по отношение на познаващия субект (неепистемична истина), изразена синтезирано от Марвин Фарбър с фразата “опитът е в природата, а не природата в опита”.[4] Обектите на познание не са зависими, нито в своето развитие, нито по своята природа, от нашите познания за тях. „Да узнаваш“ и „да съзидаваш“ се разглеждат като две проявления от различен порядък. Трансцеденталната перспектива е обявена за грешка, защото вмества ноуменалното в реалното битие. Тази нагласа изразява най-синтезирано Рой Селърс с фразата „биването е от един порядък, знанието за биването е съвсем друг вид неща”.[5] Норма в американския натурализъм от средата на 20. век са обективизма, с фокусиране върху опита и натурализиране на процедурите за проучване. В този период се утвърждават промени в разбирането за връзката между познаващ субект и обект на познание за постигане на истинно знание. Тази връзка се гради на операционализирано и контролирано единство между емпиричния факт и обективирания научен резултат. Научна норма е контролът на достоверността на познавателния опит спрямо състоянието на познавания обект. Тя замества класическото изискване за научно съзнание, обвързващо познанието с критерия за истина.[6]

  • Познавателна еманципация на реализма като реакция срещу метафизиката. „Метафизика в САЩ от началото на 20. век е синоним на „теология”, а това означава политически, институционален и академичен консерватизъм.” Познавателният реализъм се явява своеобразна „секуларизация”, „освобождаващо движение” за американското общество, което преосмисля връзките със старите социални, културни и религиозни архетипи от пуритански тип. Схваща се като радикална иновация с потенциал за качествено изменение. Има за своя основа прагматизма, развиващ се от началото на 20. век, който през 40-те години „се превръща в крайъгълен камък на всяка академична дисциплина, която се стреми да се означи като „научна”.[7]

  • Идеологически потенциал и инструментална пригодност на натурализма за решаване на значими социално-политически задачи.

Идеологическият потенциал произтича от стремежа към рационализиране на политическата практика и публичните отношения в либерално-демократичен план, намерил пряка проекция по това време в политическата програма на президента Рузвелт [8] и своята прокламация в „Натурализъм и демокрация” на Синди Хук.[9]

В инструментален смисъл, позитивизмът придържа познанието за обективността посредством методическо сближаване с естествените науки.[10] Социалният свят се схваща като част от естествения. Разбирането на естествения свят се счита приложимо за разбиране на социалния свят, а информацията, която природните науки обективно предоставят – за постижима със същото качество в обществознанието. Променена е и целта на познанието, наред с методиката. Натурализмът от този период има амбиция за иновации в широк обхват, да сътрудничи „за един нов свят дори по отношение на гражданското измерение”.

Като се ползва проучването на Антонио Нунцианте [11] и се допълни от програмните текстове на пионерите на науката за политиката, може да се очертае общата картина на американския натурализъм към момента на формирането на академичната политическа наука. Подлежат на реставриране изходните познавателни констелации при оформянето на научното политологично поле. Тенденциите, очертани в хода на утвърждаване на американската познавателна специфика в обществознанието, придобиват модернизиращо значение за познавателната култура след средата на 20. век. Те са влиятелни и се налагат като водещи в политологията.

  • Отказ от метафизиката, като критерий за научност:

  • Полемика с европейската философия, обвинена в метафизичен фанатизъм и прекомерен интелектуализъм – Шелдън Уолин;

  • Недоверие към познавателните добродетели на философията. Закрепяне на разбирането, че науката е само обяснителната част на света – Марвин Фарбър.

  • Придържане към онтологичния реализъм

като предварително условие за всеки познавателен дискурс:

  • Установяване на нова връзка между категориите и опита от перспективата на натурализма, чрез разбирането, че категориите не предопределят опита – Уилям Денс;

  • Върховенство на емпиричните доказателства. Предмет на изследване са феномените, пространствено-времево разпределените явления – Синди Хук [12].

Концептуализацията отстъпва пред инструментализма като критерий за научност, а приложимостта се заявява като познавателен смисъл на обществознанието. „Поставен така, натурализмът изглежда да има съвсем хомогенна и добре дефинирана програма, поне в основните си точки. Налице е ограничен онтологичен ангажимент, метод за контрол на научното изследване, твърдо придържане към емпиричната доказателственост и силно доверие (също и в политически и социален план) в положителните добродетели на натурализираните изследователски програми. Всичко това се съчетава с национална гордост, включително промените в международното и културно лидерство и присъствие на арената на международната политика.”[13]

От тази обща изходна програма се развиват две паралелни течения епистемологичният емпиризъм, фокусиран върху онтологическите състояния и прагматичният (или методически) натурализъм, наследник на прагматичната традиция. Дебатът между двете направления засяга реалистичната епистемология и води до промяна на критериите за научност.[14]

Антонио Нунцианте представя вътрешните различия и тенденции в рамките на американския натурализъм от средата на 20. век, както и основните критики към тях, формирани на познавателното им утвърждаване. Тези критики пораждат и съвременните колебания относно научната им плътност, значимост и валидност на научен стандарт. Тенденцията на епистемологичния емпиризъм води до „онтологична невинност”, развитие на „логика без онтология” [15], породила практиката на либералното отношение към природните науки. А тенденцията на прагматичния натурализъм – до преобразуване на философията в епистемология и безусловно спазване на онтологичен материализъм (по оценка на авторас някои марксистки нюанси).

Групата изследователи, обединена около Джон Дюи, се стреми да включи човешкото преживяване на света като смекчи материалистката тенденция. Групата, обединена около Рой Селърс приема, че прецизното придържане към протокола на природните науки гарантира пълно познавателно разбиране за обществените и личностни измерения. Втората група оказва най-силно влияние върху формирането на науката за политиката. Основните вътрешни противоречия в рамките на американския натурализъм, онтологичен и методологически, по оценка на Нунцианте, са свързани с различно отношение към проблема за субективността. Различните стратегии за теоретично разбиране се формират въз основа на различна интерпретация на понятието „човешки опит”. Основните критики на натуралистичния модел идват на същото основание. Систематизирани, те представляват обвинения в редукционизъм, разпознаваем в отношението им към проблема за субективността.

  • Критиките към двете направления са идеологически и методологически.

  • Идеологическите са от различен порядък: критика в опит да се създаде научна инстанция на идеологията [16]; критика в антропоморфизъм [17]; критика за провеждане чрез науката „просто на политика на успеха” [18].

  • Методологически се оспорват коректността и систематичността на идеите: критика на дефинирането на понятията „доказателство” и „научен метод” [19]; критика в концептуално несъответствие [20].

Що се отнася до позитивите, най-синтезирано ги представя Уилям Денс в Категориите на натурализма [21]: „Натурализмът е епистемологично описателен, а не онтологично предписателен. Това е най-голямото му постижение: натурализъм не се интересува от производството на фундаментални предположения, защото той просто описва емпирични отношения между това, което конкретно наблюдава. Очертаването на по-нататъшно разграничение между различните нива на реалността е легитимно, само ако просто реагира на класификатора на потребностите, без да е оценъчно или онтологично насочено. Натуралистичната граматика, за разлика от традиционния философски език, силно наситен с наднатуралистични елементи, е неутрална. И това е точно поради причината, че натурализмът остава толкова прилепен към реалността.”

Особености на дисциплинарната динамика и принципи на научно конституиране на политологията

Методологическият натурализъм оказва решаващо влияние за утвърждаване на научния статут на политологията. Американската политическа философия полага началата на научното ѝ развитие като отхвърля теоретизацията. Преразглежда ролята на теориите, като ги обявява за значими дотолкова, доколкото се отнасят до плуралистичната визия за демокрацията, „станала емблематична за американските политически науки”.[22] Възприема се тезата за науката като практика, която няма нужда от ”методологизми”, защото не се схваща като съучастник в изграждане на трансцедентен дискурс на единното познание, а като предметно определена зона с конкретна програма и дефиниран обхват.

  • Политологията възниква като нов тип научна революция,

основана на метода, не на концепцията

Сред основните тези на формиращата се политическата наука е утвърждаването за необходимост от приложима изследователска програма, която да гарантира научния характер на познавателната дейност. През 1969 г. в „Политическата теория като призвание“, Шелдън Уолин аргументира научната технология на политологичното изследване. Традиционното американско недоверие към теориите за сметка на метода, според него означава поврат в науката, която макар да не влиза в синхрон с критериите на Томас Кун за научна революция, [23] представлява една „типично американска революция”. Тя е в стремежа науката, и в частност политологията, да стане „мощен фактор за политическата стабилност на Америка и да й даде импулс за прагматична, вместо идеологическа политика”[24]. Единната евристична онтология, която е изходно условие за научна динамика според влиятелната теория на Томас Кун, е заменена от влиятелност на дисциплинарно установена методика. Това разбиране контрастира с цялостната идея за характера на научните революции. В процеса на научно утвърждаване на политологията, разривът с предходния познавателен канон е действен, а не концептуален.

  • Научната политология е ориентирана към политическите форми и прояви,

а не към интерпретацията на техния смисъл

В друг програмен текст, „Политика и визия“, издаден през 1960 г., Шелдън Уолин [25] свежда методологическата роля на политическата философия до стремеж да даде смисъл на политически явления, „едновременно подпомаган и ограничен от факта, че обществата притежават някаква степен на ред, някаква степен на договореност, която съществува независимо дали философстваме за тях или не.” С други думи, границите и същността на предмета на политическата философия се определят до голяма степен от практиките на съществуващите общества. Под „практики” се разбират институционализирани процеси и регулирани процедури за уреждане на обществените дела. Важно за политическата теория е, че тези институционализирани практики играят основна роля на дефиниращи обществена потребност при насочване на човешкото поведение и при определяне характера на събитията. Организационната роля на институциите и обичайни практики е да създава „природа“ или поле на явленията.”[26] Уолин приема политическите форми за основна тема на политическата философия, а политическите концепти – за зависими от политическите феномени.

Тази познавателна традиция, положена в основата на науката за политиката, трайно свежда теорията до релевантен на реалността модел. Мястото ѝ в изследователския процес е подчинено на методиката. Според Джарол Манхайм и Ричард Рич [27] теориите не са нищо повече от интелектуални инструменти с присъщ хипотетичен характер, представляват опит за релевантно изследователско проектиране. Имат оперативна изследователска функция, „не се явяват в абсолютен смисъл нито като истинни, нито като лъжливи, а само повече или по-малко полезни” [28].

  • Политологията формира нов тип изискване

към професионалната изява

Призванието на изследователя политолог, според Шелдън Уолин, е владеенето на метода на изследователската практика, сведена до вярност към фактите и етиката към общността на практикуващите чрез възможностите за проверка на постигнатите резултати. „Основната цел – придобиването на знания за политиката – зависи от владеенето и усъвършенстването на специфични техники, професионалната квалификация и статут на политолог е равнозначна с владеене на предписани изследователски техники.”[29] Иновацията е в универсализиране на метода, не на концепцията. Състои се в надеждно инструментално „опосреден действен аспект на познанието. Той е и критерий за научност в политологията. Опира се на иновативно разбиране, минимализиращо ролята на истината като критерий за знанието, заместена от критерии за достоверност на конкретния изследователски резултат. Научната коректност е ориентирана към факта и сведена до изискване за релевантност.

Епистемични особености на политологията, произтичащи от контекста към момента на научното ѝ формиране

Политологичните изследвания се оформят като самостоятелно научно направление в период, когато се преформулира ролята на науката за социалната промяна и се изгражда конструкцията на света след световните войни. Науката за политиката е съществена част от проектите за модернизация, обединени около принципа за научно обоснована промяна и нов световен ред. Изграждат се взаимовръзки между категориите „рационалност” и „власт”, фокусирани в състоянието „съвременност”. Тази нагласа води до променен статут на политическото начало в обхвата на социалността – както като реалност, така и като познание.

След средата на 20. век конструирането на модерната реалност и теорията на модерното познание оформят единна цялост. Като политически феномен, модернизацията се свързва най-вече с демократизацията на политическите институти и съзнание. Необходимостта да ги обоснове и проектира формира самостоятелната наука за политиката.

Тенденциите на познанието и критериите за научност в периода на възникване на специализираната наука за политиката в САЩ, са обвързани като състояние и проблем колкото с познавателната, толкова и с политическата актуалност. Американската философска асоциация поддържа дискусията за научното познание и неговата методологическа същност. В този контекст, интерес представлява президентската реч на Ханс Райхенбах [30]. Той изтъква, че дебатът за естеството на натурализма е придружен от необходимост да се предефинира ролята на философията по отношение на научните знания, но също така и по деликатния въпрос за връзката между „знание“ и „демокрация“. Райхенбах подчертава, че през годините на и след Втората световна война, философията не може да остане само съзерцателна, тя трябва да насърчи социалното действие, да разбере демократичните начини на мислене; да формулира образователни модели и да направи ефективна цялата система на „западните“ ценности. Това изказване, представително за нагласите във водещите научни кръгове, поставя политиката в пряка връзка с науката. Възприетата научна методология придобива политически нюанс и съдържа политологичен заряд. Науката за политиката възниква в контекста на познавателна трансформация под формата на политика на науката.

  • В методологическия дебат след Световните войни,

се очертават три основни аспекта, тематично свързани помежду си:

Теоретичен аспект: темата за методологията на научното познание. Основният въпрос на това равнище е за границите на познавателната методология и нейната трансформация в руслото на природните науки.

Социално-политически аспект: темата за образователната роля на науката в демократичното общество (като център на една образователна програма, основана на ценности и задвижваща глобална политическа модернизация).

Международно-политически аспект: темата за отношението между познанието и глобализацията на демократичните ценности, което поражда равновесие от нов тип и посредничи за просперитет (отразени в програмите на ЮНЕСКО [31]).

В тази многоаспектна епистемична ситуация и контекст към средата на 20. век, философията на познанието отстъпва пред логиката на познавателната технология. Ролята на политиката за развитието на науката е толкова значима като фактор, колкото и ролята на науката за реализирането на политиката. Научното познание за политиката започва да се реализира чрез политика на научното познание.

Научно изследване на политиката и политика на научно изследване. Критика на познавателната традиция

Духът на американския натурализъм от средата на 20. век се стреми да разкрие потенциал за действено оптимизиране на обществените отношения. Социалната иновация, основана на управленски решения, базирани на позитивната наука, променя темпа, посоката и характера си. Стремежът е да създава условия за целенасочена либерализация и демократизация чрез ефикасност на политическите стратегии и програми. Изменението на обществената динамика и взаимодействия към по-добро чрез приложна влиятелност на науката в реалния живот, както и стандартите за научна прецизност са позитивният му стремеж. Тенденцията, която формира, е организирана около намерения за хуманизация и просперитет чрез активно практически-познавателно единство с влияние върху реалния живот. Проверката на времето разколебава увереността, че възможностите на този проект са осъществими в реалността.

Точно достойнствата, свързани с прагматизма, позитивната наука и оперативните й възможности за влияние, реализмът и обективизмът са и недостатъци на натуралистката парадигма. Близостта до социалното и политическо инженерство, потенциалната възможност за доктринерство и пропагандизъм, са социалните му пороци. Методологически те се проявяват в уклона към научна схоластика, канонизираща емпирико-реалистичното познание като единствено валидно и последно инстанционно по отношение на истината. Възможностите се явяват и граници.

При възстановката на познавателното поле и социален контекст към момента на възникване на научната политология се отчита промяна на формата, на не съдържанието и на механизма, не на същността при преход от метафизична към натуралистична парадигма. Позитивистичната познавателна тенденция проявява склонност към трансформиране в същите социални и методологически дефицити, реакция срещу които се явява, а вграденият в него хуманизъм граничи с доктринерството, срещу което е изначално ориентирано.

Ако се върнем към дебата за теоретизма и позитивизма, линията на разделение е претенцията за научната коректност по отношение на социалната практика. Основната критиката към метафизичното социално познание е, че гради проекти, които се трансформират в обществени отношения. Политическите идеи са обявени за теория на идеологията и заменени от социология на знанието, а на следващия етап на методологическата дискусия и под влияние на американския натурализъм от средата на 20. век, науката за политиката напълно променя парадигмата във водеща методика за релевантност, заменила критерия за истинност, основана единствено на своеобразна приложна теория на организираното поведение. Нуждата от промяна към обективизъм в средата на 20. век се обосновава с критика към цялостния резултат от водещата теоретизация в обществознанието. Вредата от теоретизма ярко изразява Карл Манхайм, определя го като процес, в който „политиката придобива привкуса на ученост”, а научните възгледи на свой ред придобиват политическа окраска.[32] Днес, резултатът от настъпилата промяна в полето и познавателния процес е, че същата формула е напълно приложима към от модернизираната наука.

*

Неутралността, за която претендира натуралистката парадигма срещу идеалистката, се оказва впоследствие методологическият му проблем. В този дух е например, критиката на Анди Мърфи, според когото, методологическият натурализъм узурпира полето, обозначавано като научно и отхвърля отвъд него всеки друг модел на познавателно изграждане.[33]. Трансформира се в научна идеология. Вместо деидеологизирана практика, основана на обективна наука, се поражда научна идеология, с привилегия да посредничи за научно обоснован конструктивизъм в социалната реалност. Парадоксът на научния неутралитет, който се установява, е парадокс на инверсията – в търсене на научна неутралност, натурализмът не постига повече хуманизъм за сметка на доктринерството, а само трансформира формата на доктринерство от идейна в практическа и от политическа в научна. Тази нова идеологизация се опира не на идейни проекти, а на изследователски канон, в чиито генезис е вграден отново политически идеал.

Друг съществен проблем е интерпретативната непълнота, породена от отказа от тълкувателност за сметка на релеватност. Позитивната научна схоластика, заместила трансцендентализма на сетивно недоловимото (и в тоя смисъл свръхестествено) с канона на опитното, естествено, материализирано, привеждащо социалния свят към света на природата, проявява свръхпретенция за влиятелност, като същевременно омаловажава ролята на съзнанието и като цяло – човека. Тази претенция разкрива стремеж към господство, което налага канон в познавателен, вместо в политически план. Критиците й отчитат постиженията в научната епистемология, но подчертават онтологичната непълнота. Метафизичното познание изгражда цялостна представа за света, човека и неговото място. Позитивното познание страда от липса на разбиране за мястото на човека в природата и историята, която да систематизира науката.[34] Критериите за практическа ефикасност и релевантност на научните резултати водят до ново разбиране на понятието „истина”, но както справедливо отбелязва Дилман Готшалк, една промяна на понятието не е достатъчна.[35] Натурализираният образ на света според него, има нужда от баланс, а доверието в градивната роля на науката не може да остане неподкрепено от една по-силна представа за самия човек. В същия дух, Антонио Нунцианте подчертава, че натурализмът от една страна повишава мита за хуманизма, докато в същото време се опитва да прогони личното измерение от темата.[36] На това равнище се проявява своеобразен парадокс на научното поле. Натуралистката парадигма налага разбиране за научността като ограниченост, не като хоризонт. За да постигне изследователска ефикасност, се налага да се предефинира обхватът и да се въведе рамка на научност, игнорираща елементи от познавателната реалност. Този дефицит влиза в пряко противоречие и с хуманистичните намерения, прокламирани от методологическия натурализъм, тъй като в рамката остава познаваното, а отвъд рамката е познаващият. На практика, в името на хуманистично познание, се дехуманизира обхватът на научността.

Освен проблеми с цялостната картина за света, натурализмът притежава проблеми с либерализма и демократизма като присъщи цели. „Зад привидната неутралност на повърхността, има нещо скрито и далеч по-изтънчено от гледна точка на идеологията. Това, което наистина се оформи през годините, в действителност не се оказва просто приемането на нова политика на научно изследване. Очертава се идеята, че „натурализъм“ е синоним на „рационалност“, на основанието, че тъй съвпада с смислеността на емпиричните практики.” [37] Поставя граници и рамки на познавателния подход, присвоява си привилегията на единствено валиден стандарт. Възникнала като претенция за неутралност, позитивната наука се трансформира в познавателна идеология, претендираща да валидизира рационалността.

Контекст на утвърждаване на науката за политиката е новото методологическо решение на противоречието между природа и проява. То променя както познавателното поле, така и познавателната динамика. Като водеща научна функция се очертава модернизацията – обществената промяна, основана на науката. Променя се разбирането както за политика, така и за наука. Двустранната връзка помежду им става водеща при конституирането на американската научна политология.

Цитати и бележки:

[1] Антонио Нунцианте (Antonio Nunziante) е частник в културната асоциация Metodo, създадена в Милано през 2003. В едноименното списание, което асоциацията издава, се публикуват международни изследвания по феноменология и се поддържа дискусия по централните теми в съвременните научни изследвания, социалните и културни дебати, свързани с тях.

[2] Nunziante, A. (2013). The Morbid Fear of the Subjective. Privateness and Objectivity in Mid-twentieth Century American Naturalism, Metodo. International Studies in Phenomenology and Philosophy. Milano, Vol. 1&2: Naturalism and Subjectivity, р. 42.

[3] С присъщ методологически и онтологичен натурализъм.

[4] Farber, M. (1959). Naturalism and Subjectivism. New Yorc: Harper.

[5] Sellars, R. (1922). Evolutionary Naturalism. Chicago: Open Court Pub. Виж още: Sellars, R. (1919). The Epistemology of Evolutionary Naturalism, Mind, 1919, 28,112, pp. 407–426.; Sellars, R. (1944). Does Naturalism need Ontology?, The Journal of Philosophy, 41/25, pp. 686–694.

[6] Ясно се обособяват променени условия на научния дискурс на истината, динамика между „подлежащите и осъществени условия за истинност и нейната приемливост”, ако се позовем на тезата на Мишел Фуко в Думите и нещата.

[7] Nunziante, A. (2013). The Morbid Fear of the Subjective. Privateness and Objectivity in Mid-twentieth Century American Naturalism, Metodo. International Studies in Phenomenology and Philosophy. Milano, Vol. 1&2: Naturalism and Subjectivity, р. 40.

[8] Виж Encyclopedia of Political Science. (2011). Еdit. G. Th. Kurian, Washington, р. 1293-1296; Wolin, S. (1969). Political Theory as a Vocation, The American Political Science Review, Vol. 63, No. 4. (Dec.), p. 1062 – 1082.

[9] Hook, S. (1944). Naturalism and Democracy, Naturalism and the Human Spirit (edit. Y. Krikorian). Columbia University Press.

За връзката между натурализма и демокрацията, виж още: Talisse, R. (2001) Liberty, Community, and Democracy: Sidney Hook’s Pragmatic Deliberativism, The Journal of Speculative Philosophy (The Pennsylvania State University), Vol. 15, No. 4, pp. 286-304; Hampton, J. (1993). The Moral Commitments of Liberalism, The Idea of Democracy.  (edit. D.  Copp,  J. Hampton, J. Roemer.),  Cambridge University Press; Russell, H. (2000). Democratic Epistemology and Accountability, Democracy (edit. E. Paul, F. Miller, J. Paul). Cambridge University Press.

[10] Антонио Нунцианте посочва, че от философска гледна точка, всичко това е обобщено от призива да се обяснява природата с природата (Еxplaining Nature with Nature). Тази нагласа утвърждава разбиране на естествения свят само чрез познавателен модел, характерен за природните науки.

[11] Nunziante, A. (2013). The Morbid Fear of the Subjective. Privateness and Objectivity in Mid-twentieth Century American Naturalism, Metodo. International Studies in Phenomenology and Philosophy. Milano, Vol. 1&2: Naturalism and Subjectivity, p. 42.

[12] Личността и постиженията на Синди Хук заслужават специално внимание. Той е философ и политически ангажирана личност, с интерес към темата за академичната и гражданска свобода. Има приноси както към изясняването на позитивистката методология, така и към политическата теория. Ученик на Джон Дюи, извървява пътя от марксист до прагматичен социалдемократ, от сподвижник до критик на левите политически и интелектуални движения. Получава признание за постижения в хуманитаристиката и Президентския медал за свобода от Роналд Рейгън през 1985 г. В контекста на политологията, интерес представляват изследванията му върху Маркс и Дюи, християнство и марксизъм, социалните митове и демокрацията: напр. Pragmatism and the Tragic Sense of Life (1974); The Paradoxes of Freedom (1963); Academic Freedom and Academic Anarchy (1970); Political power and personal freedom: critical studies in democracy, communism, and civil rights (1959).

[13] Nunziante, A. (2013). The Morbid Fear of the Subjective. Privateness and Objectivity in Mid-twentieth Century American Naturalism, Metodo. International Studies in Phenomenology and Philosophy. Milano, Vol. 1&2: Naturalism and Subjectivity, р. 43.

[14] Ibid., p. 47.

[15] Nagel, E. (1944). Logic Without Ontology, Naturalism and the Human Spirit (edit. Y. Krikorian). Columbia University Press, pp. 210–241.

[16] Murphy, A. (1945). Review of Naturalism and the Human Spirit, The Journal of Philosophy, 42/15, pp. 400–417.

[17] Gotshalk, D. (1946). The Paradox of Naturalism, The Journal of Philosophy, 43/6, pp. 152–157.

[18] Bouwsma, O. (1948). Naturalism, The Journal of Philosophy, 45/1, pp. 12–22.

[19] Sheldon, W. (1945). Critique of Naturalism, The Journal of Philosophy, 42, pp. 253–270.

[20] Oliver, D. (1949). Can naturalism be materialistic?, The Journal of Philosophy, 46/ 9, pp. 608–614.

[21] Dennes, W. (1944). The Categories of Naturalism, Naturalism and the Human Spirit (edit. Y. Krikorian). Columbia University Press, pp. 277279.

[22] Encyclopedia of Political Science (2011). Еdit. G. Th. Kurian, Washington: CQ Press, р. 1294.

[23] Kuhn, Т. (1962). The Structure of Scientific Revolutions. University of Chicago Press; Kuhn, T. (1977). Second Thoughts on Paradigms, The Essential Tension. University of Chicago Press.

[24] Wolin, S. (1969). Political Theory as a Vocation, The American Political Science Review, Vol. 63, No. 4. (Dec.), pp. 1062 – 1082.

За приложния смисъл на проекта, виж по-подробно Encyclopedia of Political Science (2011). Еdit. G. Th. Kurian, Washington: CQ Press, р. 1969.

[25] Wolin, S. (2004). Politics and Vision: Continuity and Innovation in Western Political Thought (Expanded Edition). Princeton University Press.

[26] Wolin, S. (2004). Politics and Vision: Continuity and Innovation in Western Political Thought (Expanded Edition). Princeton University Press, р. 7.

[27] Мангейм, Дж., Р. Рич. (1997). Политология. Методы исследавания. Москва: Весь мир, 20.

[28] Мангейм, Дж., Р. Рич. (1997). Политология. Методы исследавания. Москва: Весь мир, 43.

[29] Wolin, S. (1969). Political Theory as a Vocation, The American Political Science Review, Vol. 63, No. 4. (Dec.), p. 1069. Виж още: Wolin, S. (2004). Politics and Vision: Continuity and Innovation in Western Political Thought (Expanded Edition). Princeton University Press.

[30] Reichenbach, H. (1948). Rationalism and Empiricism: An Inquiry into the Roots of Philosophical Error, The Philosophical Review, 57/4, pp. 330–346. Цит. по: Nunziante, A. (2013). The Morbid Fear of the Subjective. Privateness and Objectivity in Mid-twentieth Century American Naturalism, Metodo. International Studies in Phenomenology and Philosophy. Milano, Vol. 1&2: Naturalism and Subjectivity, р. 50.

[31] Напр. Декларацията на ООН за принципите на международното културно сътрудничество от 4.11.1966 г.

[32] Mannheim, K. (1965). Ideologie und Utopie. Frankfurt am Main: G. Shutle-Bulmke.

[33] Murphy, A. (1945). Review of Naturalism and the Human Spirit, The Journal of Philosophy, 42/15, pp. 400–417.

[34] Randall, J. (1944). The Nature of Naturalism, Naturalism and the Human Spirit (edit. Y. Krikorian). Columbia University Press, pp. 354–382.

[35] Gotshalk, D. (1946). The Paradox of Naturalism, The Journal of Philosophy, 43/6, pp. 152–157.

[36] Nunziante, A. (2013). The Morbid Fear of the Subjective. Privateness and Objectivity in Mid-twentieth Century American Naturalism, Metodo. International Studies in Phenomenology and Philosophy. Milano, Vol. 1&2: Naturalism and Subjectivity, р. 48.

[37] Nunziante, A. (2013). The Morbid Fear of the Subjective. Privateness and Objectivity in Mid-twentieth Century American Naturalism, Metodo. International Studies in Phenomenology and Philosophy. Milano, Vol. 1&2: Naturalism and Subjectivity, р. 49.

Литература:

  1. Мангейм, Дж., Р. Рич. (1997). Политология. Методы исследавания. Москва: Весь мир.

  2. Bouwsma, O. (1948). Naturalismm, The Journal of Philosophy, 45/1, pp. 12–22.

  3. Dennes, W. (1944). The Categories of Naturalism, Naturalism and the Human Spirit (edit. Y. Krikorian). Columbia University Press, pp. 277-279.

  4. Encyclopedia of Political Science (2011). Еdit. G. Th. Kurian, Washington: CQ Press.

  5. Gotshalk, D. (1946). The Paradox of Naturalism, The Journal of Philosophy, 43/6, pp. 152–157.

  6. Farber, M. (1959). Naturalism and Subjectivism. New Yorc: Harper.

  7. Hampton, J. (1993). The Moral Commitments of Liberalism, The Idea of Democracy.  (edit. D.  Copp,  J. Hampton, J. Roemer.),  Cambridge University Press.

  8. Hook, S. (1944). Naturalism and Democracy, Naturalism and the Human Spirit (edit. Y. Krikorian). Columbia University Press.

  9. Kuhn, Т. (1962). The Structure of Scientific Revolutions. University of Chicago Press.

  10. Kuhn, T. (1977). Second Thoughts on Paradigms, The Essential Tension. University of Chicago Press.

  11. Murphy, A. (1945). Review of Naturalism and the Human Spirit, The Journal of Philosophy, 42/15, pp. 400–417.

  12. Nagel, E. (1944). Logic Without Ontology, Naturalism and the Human Spirit (edit. Y. Krikorian). Columbia University Press, pp. 210–241.

  13. Nunziante, A. (2013). The Morbid Fear of the Subjective. Privateness and Objectivity in Mid-twentieth Century American Naturalism, Metodo. International Studies in Phenomenology and Philosophy. Milano, Vol. 1&2: Naturalism and Subjectivity.

  14. Oliver, D. (1949). Can naturalism be materialistic?, The Journal of Philosophy, 46/ 9, pp. 608–614.

  15. Sellars, R. (1922). Evolutionary Naturalism. Chicago: Open Court Pub. Виж още: Sellars, R. (1919). The Epistemology of Evolutionary Naturalism, Mind, 1919, 28,112, pp. 407–426.

  16. Sellars, R. (1944). Does Naturalism need Ontology?, The Journal of Philosophy, 41/25, pp. 686–694.

  17. Talisse, R. (2001) Liberty, Community, and Democracy: Sidney Hook’s Pragmatic Deliberativism, The Journal of Speculative Philosophy (The Pennsylvania State University), Vol. 15, No. 4, pp. 286-304

  18. Reichenbach, H. (1948)/ Rationalism and Empiricism: An Inquiry into the Roots of Philosophical Error, The Philosophical Review, 57/4, pp. 330–346.

  19. Randall, J. (1944). The Nature of Naturalism, Naturalism and the Human Spirit (edit. Y. Krikorian). Columbia University Press, pp. 354–382.

  20. Russell, H. (2000). Democratic Epistemology and Accountability, Democracy (edit. E. Paul, F. Miller, J. Paul). Cambridge University Press.

  21. Wolin, S. (2004). Politics and Vision: Continuity and Innovation in Western Political Thought (Expanded Edition). Princeton University Press.

  22. Wolin, S. (1969). Political Theory as a Vocation, The American Political Science Review, Vol. 63, No. 4. (Dec.), p. 1062 – 1082.

  23. Wolin, S. (1945). Critique of Naturalism, The Journal of Philosophy, 42, pp. 253–270.

Сп. „Реторика и комуникации“, брой 29, юли 2017 г., http://rhetoric.bg/

Rhetoric and Communications E-journal, Issue 29, July 2017, http://journal.rhetoric.bg/

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta