Местоименна идентичност в контекста на „девиацията”

Николай Цанков, Веска Гювийска

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 21, януари 2016 г. http://rhetoric.bg/

Специален брой със статии от конференцията на СИЕТАР България (08.06.2015 г.)

Абстракт: В постмодерната епоха, която живеем, осмислянето на „личността” е възможно, единствено в контекста на общността, доколкото самата личност се създава от връзките, които общността предполага. Основната форма на идентичност вече не е „Аз съм”, което е стожерът на „индивидуалността” като структуроопределяща, а релации и опозиции, в които влиза самата личност, като трансгресивна. Траекториите превземат „субекта”, по пътя на неговата приобщеност към света на Другите. Основаната опозиция ,обаче, се запазва и тя е „Аз или Той ”. където „Той” има степени на идентификация като „Свой”, „Другия”, „Различния” и „Чуждия”. Нещо повече, идентичността през 21 век, като „местоименна” такава, променя насоката си, от „лични” към „притежателни местоимения – мое, твое, наша, ваше”; „притежателно- възвратни местоимения – свой, своя, свои”; „отрицателни местоимения – никой, никоя , никои”, „неопределителни местоимения – някой, някоя, някакви”; „обобщителни местоимения – всеки, всяка, всички”. В ракурса на „девиацията” като проблем на социалната педагогика, става забележим въпросът за „местоименна идентичност”, когато личността се отъждествява или разграничава, чрез общности. Направено е проучване на подрастващи чрез използване наративен метод и художествената литература, което да послужи като доказателство на хипотезата за наличие на „местоименна идентичност” и нейните трансформации. Резултатите позволяват да се откроят наративните варианти на „местоименна идентичност” при идентификациите на подрастващата личността.

Ключови думи: местоименна идентичност, притежателна местоименна идентичност, девиация, морална норма, асоциално поведение, личност, общност.

Pronominal identity in the context of deviation

Nikolai Tsankov, Veska Gyuviyska

Abstract: In the postmodern age we live in, the realization of the concept of the ‘individual’ is only possible in the context of the community so far as the individual is created through the relations which the community suggests. The main form of identity is no longer ‘I AM’ which is the foundation of ‘individuality’ as structure-determining but the relations and oppositions in which the individual enters transgressively. The trajectories take over the ‘subject’ on its way to integrate in to the world of Others. The main opposition, however, remains intact and it is “Me or the Other (him/her)” where the other has degrees of identification such as ‘Mine’, “Other”, “Different”, “Foreign”. What is more, identity in the 21st century being a pronoun one changes its direction from personal to possessive pronouns- mine, yours, ours, etc., reflexive and indefinite pronouns. In the context of deviation as s problem of social pedagogy, the problem of the pronoun identity becomes visible when the individual defines him/herself through or distance him/herself from communities.

Key words: pronoun identity, possessive identity, deviation, ethical norm, unsocial behavior, person, personality, community.

Девиация, делинквентност, виктимност като отклоняващо се поведение при подрастващи

Най-често се приема, че „девиацията” е тип асоциално поведение, свързано с нарушаване на „моралните норми”, вид отклонение в поведението. „Делинквентността” е вече антисоциално поведение, обвързано с простъпката и нарушаване на юридическите норми. И при двата процеса на отклоняващо се поведение, се налага ресоциализация, като повторна такава. В последните години има автори, за които на преден план трябва да бъде възпитателната дейност, доколкото” „Девиантното поведение предполага смущения и увреждания в социалните поведенчески актове на детето. Това поведение следва да се коригира-не, а да се трансформира чрез възпитателни въздействия и взаимодействия” [1]. С тази идея се прави разграничение между „корекционна дейност”, наложена от „ресоциализацията” и „възпитателна дейност” и „превантивна дейност“, предполагащи трансформиране на човешкото поведение и личност, в полза на възпитанието. Намираме за правомерно завръщането на „социалната педагогика” при своите духовни устои на възпитателна дейност, защото корекцията, предполага преди всичко „наказание”, или поне така се преживява от субекта на въздействие. За разлика от нея, възпитанието е случването на взаимодействията на равнище ценности, и тяхното формиране или преоценяване като такива.

Вменяването на „отклоняващо се поведение” към деца на възраст след 14 години е рисково начинание на обществото, доколкото се закодира на подсъзнателно ниво в личността. Последствията от организирано и целенасочено ценностно отношение, и то негативно, от страна на общественото мнение към подрастващия не могат да бъдат предвидени във времето. Те белязват човека с клеймото на колективно презрение, облечено в официалните доспехи на „грижа” за другия. Търсенето на дискретни форми на общуване с деца в риск, чрез възпитанието би могло да смекчи социалния удар на наказанието, изолацията, класификацията. Малко са проучванията, които обединяват социалните фактори на девиацията, психологическите устои на личността и възможности за педагогическо въздействие и взаимодействие. Тяхното обединяване като конфигурация, би позволила да бъдем много по-прецизни в оценките си към личността на подрастващия, поела в неизвестна за нея посока. Виктимната личност е гранична за девиацията, доколкото „ виктимно поведение или потърпевшо поведение е вид десоциално (социално неприемливо поведение) на лице, което е жертва на насилие, включително на социално-жизнено неглижиране” [2].

Отклоняващото се поведение при подрастващите създава, както „палачи“ чрез агресията, така и виктимни субекти, търпящи последствията от тормоз, агресия и насилие. Постоянната фрустрация, на която са подложени тези деца, всекидневният страх, който изпитват, превръщането на човека в изкупителна жертва на чужди посегателства и комплекси, създава от тях мъченици. Няма по-страшно унижение от унижението на дете, защото няма нито силите, нито устоите на изградената личност, за да намери защита вътре в себе си. Подрастващият е свят, в който „светът навътре” и „светът навън съвпадат”, доколкото се изработва човешката идентичност.

Отклоненията в поведението на подрастващите в училищна среда са детерминирани, което затруднява изграждането на пълни и устойчиви модели за рисковите фактори. Те най-често са свързани с неспазване на социалните и училищни норми, нарушения във взаимоотношенията с връстници, учители, родители. Периодът на юношеството е доста динамичен относно подобни прояви, което не е нужно непременно да се интерпретират като форми на „девиантно” или „делинквентно” поведение, но са сигнали за съществуването на определен риск, който често се проявява, развива и подкрепя в училищната среда. Този риск в най-общ план може да се разглежда като система от обстоятелства, повишаващи вероятността от развитие на противоправно, отклоняващо се поведение чрез особено симбиоза на външните условия (училищната среда) вътрешните причини (биологични и психологични), и личностните характеристики на ученика. Микросоциалната среда: семейството, училището и референтния приятелски кръг са от съществено значение за личностното развитие, но и за създаването на рискове от различно естество, и могат да се превърнат във вторични рискове, стимулиращи девиантно поведение.

Условия и фактори за развитие на „отклоняващо се поведение” в училище

Условията и факторите за „отклоняващо се поведение” в училище могат да бъдат от различен характер и начин на проявление. Избираме като ракурс към проблема теорията за „акцентуациите” и създаването на „химерни групи”, доколкото са недостатъчно проучвани, но имат връзка с идентичността на подрастващия.

Възрастта на подрастващите и юношите често е съпроводена с известни затруднения при дефиниране на девиациите и разграничаването им от нормата, защото и при момичетата и при момчетата в тази възраст са характерни полюсни прояви в психологически и емоционален план. Често тези „флуктуации” са с различна природа и детерминанти: индивидуално-типологически, възрастово-полови, социално-икономически, етнически, филогенетически и т.н. Проявяват се в импулсивност и неустойчивост, мечтателност, романтичност, срамежливост, настойчивост и целеустременост, самоувереност и повишена нужда от общуване, отчужденост, враждебност и дори жестокост.

Това създава и затрудненията при определянето на „акцентуациите”, като не чисти „психопатии”, но не и нормални психологически особености на характера [3]. При личностната „акцентуация” личността е дисхармонична, при прекалената изостреност на една или друга личностна черта, явление често срещано в училищната среда. „Акцентуациите” като намиращи се на границата на „нормата” и „патологията” се проявяват в: (1) различни екстремални училищни ситуации, изискващи пълна мобилизация на силите на субекта (физически и психически), и където той не е в състояние да отговори на изискванията; (2) са временни преходни състояния, които не пречат, но дори в определени ситуации подпомагат социалната адаптация и социализация. Тяхната сила на проявление е свързана с „химерни групи”, като част от училищната субкултура. „Химерните групи” възникващи в училищната среда и функциониращи най-често на територията на едно училище, създават условия „акцентуациите” да се задълбочават чрез различни поведенчески реакции като: синдрома на трайните и силни увлечения, стремежа към самостоятелност и скритата еманципация, сексуалните влечения, и да се превърнат във вход към девиантното и/или делинквентно поведение.

Според Б. Тошев отминалият век е свързан със създаването на много и различни „химерни групи [4]. Често поведенческите реакции в „химерните групи”, са израз на „химерната им психика“ свързана с адаптирането към нова културна или социална среда. „Химерните групи” в училище са основен изразител на противообществените прояви, агресията, проявите на насилие и различните конфликти в училищната среда. „Химерната група” изповядва различна „ценностна система“, а в нея са възприети специфични механизми на функциониране с предимно неформални взаимоотношения. Тя е консолидирана на основата на интереси, което е бариера за пълноценна интеграция и социализация на нейните членове. При „химерната група” отклонението от нормата е част от правилата, и всеки опит за индивидуализиране на изявите е наказвано, за да се усилва непрекъснато интегрирането на останалите участниците. Това създава условия за конфликти на учениците – членове на такива групи, на различни равнища в училище и със социалната среда като цяло. Те много често са предпоставка за училищна дезадаптация, делинквентно поведение и представляват вторични криминогенни рискове. Подобни ученици трудно се адаптират в училищния клас, имат затруднения с усвояване на учебно съдържание, затормозено е образователното им развитие и тяхната социализация. Естественият за членовете на „химерните групи” конфликт с „нормите” и „субектите”, които ги налагат, трудно може да бъде преодолян чрез забрани и наказания в училищната среда. Необходимо е търсене на механизми за решаването на конфликти от подобно естество и използването на превантивни и интегративни практики за преодоляване на последващите рискове. Трябва да се проучи по-задълбочено и връзката на „училищните химерни групи” с „обществените химерни групи” [5], доколкото имат обща технология на проявление. За нас, интерес в случая, представлява най-вече механизма на формиране на идентичност, и в частност проблема за „местоименна идентичност”, в контекста на „девиацията” в училищна среда.

Място и роля на „местоименната идентичност” при подрастващия в контекста на „девиацията“

В постмодерната епоха, която живеем, осмислянето на „личността” е възможно, единствено в контекста на общността, доколкото самата личност се създава от връзките, които общността предполага. Основната форма на идентичност вече не е „Аз съм”, което е стожерът на „индивидуалността” като структуроопределяща, а релации и опозиции, в които влиза самата личност, като трансгресивна. Траекториите превземат „субекта”, по пътя на неговата приобщеност към света на Другите. Основаната опозиция ,обаче, се запазва и тя е „Аз или Той ”. където „Той” има степени на идентификация като „Свой”, „Другия” „Различния” и „Чуждия”.

Предимство и недостатък на „местоименната идентичност” като възможност на проучване на постмодерното съзнание е във факта, че тя може да бъде „засечена” само косвено и на подсъзнателно равнище. Причината е, че при нея липсва прякото използване на опозицията „Аз – Те”, която отразява отношения между личност и общество и в значима степен го предопределя. При „местоименната идентичност” човешкото съзнание не поставя пряко въпросът за своето самоопределение, доколкото нейното проучване е в наративите на всекидневната реч, и особено отчетливо при биографичните разкази на личността. Възможни са няколко опозиции на местоименната идентичност, които с успех могат да се приложат при подрастващите [6]:

Аз чрез Той

Тази опозиция предполага „идентичност назаем”, където личността черпи ресурси за своето поведение, от чуждо могъщество и авторитет. В тийнейджърска възраст това е възможно, чрез отъждествяване с лидера и неговото „месианство” Лидери, формални и неформални има във всяка общност, но при подрастващи с отклоняващо се поведение, тяхната сила и ореол са безусловни. Обвързването на идентичността с „той, това съм аз”, предполага абсолютно подчинение, защото подрастващата личност няма друг ресурс за подържане на собственото си равновесие, извън лидера и мострите, които той налага върху общността.

Аз чрез Ние

Идентификациите на личността с общността, особено в състояния на девиация, е доказателство или за нейното унифициране, или за нейното пълно абсорбиране. В първия случай, нейна форма е „безличността”, във втория „анонимността”. Самата личност предпочита да подменя себе си с „всички”, като обобщително местоимение, което става неин изразител. Разликата с „някой”, като неопределително местоимение е много малка, защото опората на личността е винаги в „нещо” извън теб Подмяната на личността с общността или групата е възможността за бягство от себе си, и прехвърляне на отговорности, при безусловно поети задължения, които приличат на заповеди.

Аз и Те

Опозицията „Аз-Те”, маркира границите на модерното съзнание и идентичност, и може да бъде изключително разнообразна в своите проявления. При всички случаи, обаче, тя разграничава и противопоставя, силата на личността, на враждебния свят, чието събирателно и нарицателно име се оказа „Те”. Ето защо може да се говори за собствена идентичност като тип отрицание („не-аза”), независимо, че е създадено по косвен път. Демаркационните линии могат да бъдат, както между личност и общност „Аз и или Те”, така и между общности: „Ние” срещу „Те” („девиантни” срещу „нормалните”, и обратно). Разграничаването на общности, групи, кланове е въпрос на живот и смърт. Разграничаване на личност от общност е въпрос на избор. При всички случаи се изисква огромна енергия, и най-често негативна, каквато предполага всяко противопоставяне или себеутвърждаване за чужда сметка.

Идентичността през 21. век, като „местоименна” такава, променя насоката си, от „лични” към „притежателни местоимения – мое, твое, наша, ваше”; „притежателно – възвратни местоимения – свой, своя, свои”; „отрицателни местоимения – никой, никоя, никои”, „неопределителни местоимения – някой, някоя, някакви”; „обобщителни местоимения- всеки, всяка, всички”. Причината за това разнообразие от местоименни форми, е универсализирането на човешкото постмодерно съзнание, което търси свои палиативи, сурогати, симулакруми за да изживее себе си. Всички заместители са свързани с подмяна на „лицето” с „маската” в условията на една „логика на сянката” [7]. „Логика на сянката”,”е алтернатива на така силно белязалата западната мисъл голяма илюзия за единствения (Господ, Индивид, Държава) [7], където Аз е винаги някой друг, и някъде другаде. Големият колективен „Аз” започва да проблематизира историите на малкия „Аз” и задълбочава неговото себепознание. Обръщането, което предлага френския социолог Мафезоли за „местоименната идентичност” е посоката да бъде от „Ние” към „Аз”, доколкото съществуването на личното „Аз” става въз основа на общностното „Ние”. Доказателства за това той намира в новите траектории на личността, която е „хетерогенна” по своята същност и предполага свързаност, приобщеност, връзка. Новата „социална връзка” и нейното осмисляне е повик: „от разцепване към сливане”, и почти архаична тъга по цялост. Влизането и излизането в „себе си” и „групи”, може да бъде определено като „социален ритъм”, който не е линеен процес, а тип „динамично вкореняване” В него най-важното условие се остава „човек в определена ситуация”, защото точно тя го превръща в автентичен социален човек. В контекста на девиацията, такъв прочит, свързан със съчувствие, емпатия, проницателност ще се окаже вариант за формиране на едно ново общностно съзнание, което променя личното

Въпросът, който остава неизяснен, е как да приемем позитивите на всеки социален опит, дори тогава, когато той застрашава общността? Какъв социален опит създават „химерните групи”, които имат „химерно съзнание”? Къде ще бъде преместено ударението при „акцентуациите” на личността в „химерната група”? Ако постмодерната клановост е „ взаимно проникване: „осмоза с другостта”, то как ще се запази статута на „Аза” като първичен елемент за личността, особено в случаите на принадлежност в други кланове и общности, чрез които тя се самоопределя? Съществува ли опасност личността да „миметира” самата себе си в желанието да бъде „ Друг”?

Проверката на хипотезата за (не)решимост на проблема може да дойде чрез играта с „лицето и маската”, характерни за постмодерна: „Двойственосттта на маската, карнавално-смешна или маскарадно-тъжна разкрива значителни пространства от неизмеримостта на Аза. Човекът е постоянно в кръговрат от лица и маски, а животът е един маскарад” [8]. Маската се оказва изход между „две противопоставящи се лица”, и възможността да „действа и избира”. Прави ли я това социално приемлива и морално оправдана, доколкото е свързана с човешката екзистенция, където наложената маска „създава нова идентичност”? Бивайки непроницаема, лишена от елементарни социални характеристики като пол, възраст, чувства тя се оказва удобно средство за прикритие, манипулация, и социална мимикрия на конформизма. Маската усвоява „чуждото лице като свое”, и понякога надминава оригинала, защото го унифицира. С това на практика се слага край на всяка „загадка”, доколкото нейният отговор е предизвестен, а поведението изчислено до най-малката подробност, включително и в своя „патос”. „Динамичното вкореняване”, на постмодерния човек, където „нищо не е субстанциално, а взаимозависимо” [7], не оправдава своите надежди при „девиантното” поведение. Смисълът на девиацията не е в търсене на причина, която винаги е комплексна, а в опит за нейното себенадмогване, и усилия на отделната личност за противопоставяне на „клановостта”. Връзката на подрастващия (с отклонение от социалната норма), с нови общности, и трупане на нов социален опит при „ресоциализацията” безспорно индикират, друг тип поведение. Приобщаването към една клановост е винаги за сметка на друга, на базата на споделени ценности. Но възможността да играем с „лицето” и „маската” предварително изчерпват идеята за „динамично вкореняване”, доколкото са форми, както на адаптация, така и на манипулация. Една личност може да преминава успешно от група в група, манипулирайки другите чрез своите маски. Кой може да каже, кое ще бъде истинското й лице в свят от кланове: мои, наши, ваши, техни, нечии, ничии, всякакви? Самата личност като „лице”, също е подвъпросна, доколкото: „лицето е винаги nattura naturala и като топос на референциалност не е само и просто непристъпна Маска и трепетна тайна. То е и явеност на „инфернално психичното” (епифания), и утаеност на всички възможни сетивни „попълзновения [9]. По този начин чрез лицето „всичко е възможно, с изключение на същностното, устойчивото, вековечното”: епифания на Лицето-Маска. Лицето–Маска може да бъде разчетено по различни начини: от моралното съзнание на Левинас, отразено в Другия; чрез Хабермас и проблема за алиенацията, доколкото: „когато общуваш с мен искам да ме схващаш като Чужденец”; до Платон назад във времето и неговия „меон” като отрицателно определение на Абсолютното. В „ипостасите” на Лицето, може да има сянка на Антихриста във всеки един от нас. „Логика на сянката” ще бъде печеливша интелектуална стратегия, само при липса на категоричност при нейното приемане. Даване на определения за Личността и то при подрастващи; вменяване на вина по презумпция, за това, че не прилича на нас; „разпознаване” на маски в свят от маски; „смяна” на Лице, което е нова маска, по същество е регресивен процес. Същността и предназначението на „постмодерната идентичност като „местоименна” е проверка за видовете „маски” и „лица” при човека. За подрастващият, и то в контекста на девиацията те са необходимост, за да може да намери истинското си Лице в свят от маски. В този смисъл, преодоляването на притежателната местоименна идентичност на клановостта, определима със „свой, свои, наши, ваши, техни”, с личната местоименна идентичност „Аз съм”, ще се окаже съдбоносна за подрастващия. Нейната подмяна с всякакви други „местоименни идентичности”: показателни, неопределителни, обобщителни, въпросителни, ще бъде доказателство за симулакруми и мимикрия на личността в социалните й трансгресии. Клановостта и клановият дух на 21. век, включително и при подрастващи, са утвърждаване на колективното „ние”, само при условие, че то проблематизира, но не разрушава Аза. Пътят на личността е път към другите, в единственото желание на Аза да се завърне в себе си като Аз.

Цялата надежда на социалната педагогика е насочена към възпитанието и превенцията, където може да се срещат не типажи от „лица и маски”, а съдби и души. Идеята за колективните чудеса е неприемлива и неправомерна като социална услуга. Силите на човека, трябва да бъдат вътре в него, а социума трябва да позволи да ги прояви, при налично желание и човешки потенциал. Груповите и кланови идентичности може и да са модерни като „обективно псюхе”, от архетипи, въжделения, фантазми, или тотеми, но срещат сериозна съпротива в монадността на човешката индивидуалност. Дори при „девиацията” нейното опазване е животоспасяващо, защото личността бивайки трангресивна, търси различни варианти да имитира себе си чрез Другият. Възпитателните стратегии и технологии не просто ще бъдат „личностно-ориентирани”, но „личностно-утвърждаващи”, извън което „девиацията” е лице на „клановостта” като вездесъща.

Цитати:

[1] Господинов, В. (2010). Юноши, девиация, емоционална интелигентност. София: Изток-Запад.

[2] Стефанова, М. (2014). Социална педагогика. Стара Загора: УИ „Тракийски Университет”.

[3] Leonhard, K. (1968). Akzentuierte Personlichkeiten. Berlin.

[4] Тошев, Б. В. (2003). Социални аспекти на насилието в училище. Химия, 12, 437-443.

[5] Петева, З., В. Филипова, Б. Тошев. (2011). Дом, семейство, училище: за отчуждението на учениците от училището. Химия, 20, (1), 2342.

[6] Гаврилова, Р. (1998). Местоименната идентичност, сп Български фолклор, кн.1–2, 60-67.

[7] Мафезоли, М. (2011). Ритъмът на живота. Вариации на постмодерни теми. София: АИ Марин Дринов.

[8] Стъпова, И. (2006). Маската: чуждото лице като свое. сп. Философски алтернативи, кн. 6, 44–74.

[9] Христов, Л. (2006). Лицето като топос на референции: (укон), (меон) знакова явеност (феномен) и трансцендентност. сп. Философски алтернативи, кн. 6, 56–63.

Библиография

Гаврилова, Р. (1998). Местоименната идентичност, Български фолклор, № 1–2.

Господинов, В. (2010). Юноши, девиация, емоционална интелигентност. София: Изток-Запад.

Мафезоли, М. (2011). Ритъмът на живота. Вариации на постмодерни теми. София: АИ Марин Дринов.

Петева, З., В. Филипова, Б. Тошев. (2011). Дом, семейство, училище: за отчуждението на учениците от училището. Химия, № 20, (1),

Стефанова, М. (2014). Социална педагогика. Стара Загора: УИ „Тракийски Университет”.

Стъпова, И. (2006). Маската: чуждото лице като свое, Философски алтернативи, №6.

Тошев, Б. В. (2003). Социални аспекти на насилието в училище, Химия, № 12.

Христов, Л. (2006). Лицето като топос на референции: (укон), (меон) знакова явеност (феномен) и трансцендентност, Философски алтернативи, № 6

Leonhard, K. (1968). Akzentuierte Personlichkeiten. Berlin.