ВМултикултурализъм и етнически различия проблеми и перспективи

Валентина Златанова

Абстракт: В статията се поставят въпроси, свързани с модела на мултикултурализма и познаването на съществуващата теория и практика за етническите отношения и социална интеграция. Авторът не ограничава мултикултурализма до неговата етническа дефиниция (съществуването на етнически различни сегменти от населението в обществото) или до неговата политическа употреба. Отстоява тезата за мултикултурализъм, който гарантира правата на индивидите да пазят и развиват своята култура като успешно се интегрират в обществото в съответствие с конституционните принципи и общосподелени ценности. В статията се поддържа тезата, че държавата би могла продуктивно да се впише в подобен проект и да стимулира формиране на нови форми на солидарност.

Ключови думи: мултикултурализъм; етнически различия; социално изключване, социална интеграция; гражданска идентичност; етнически конфликти.

Multiculturalism and ethnic diversity: problems and perspectives – Valentina Zlatanova

Abstract: The article gives answers to the model of Multiculturalism and recognition of existing theory and practice for ethnic relations and social integration.

The author don’t sent limits to Multiculturalism as ethnical definition (existence of different ethnic parts of population in society) and it’s political use. The thesis for policy, providing individual rights for support culture as well as social prosperity of the different ethnic minorities with their agreement to constitutional principles and common values in society and observance of constitutional rights has been developed.

The author defends the thesis that State should support the process of ethnic integration and stimulate formation of new forms of solidarity.

Key words: multiculturalism; ethnic diversity; social exclusion; social integration; civil identity; ethnic conflicts.

Увод

Днес обществата стават все по-сложни: те са съставени от кръгове от нарастващо различие и разнородни многобройни представителства, и това е нещо, което трябва да се има предвид. И ако изпълнява своята функция, държавата също трябва да се развива в тази посока [1].

Моделът на Хабермас се основава на изградени механизми на взаимодействие между държавата и гражданите и способността й да разпространява усещане за политическа култура на участие, подсигурена от закони и работеща система на представителни демократични управления [2], а силата на демократичната конституционна държава е именно в нейната способност да премахне пробойните при социалната интеграция чрез политическо участие на гражданите”.

Мултикултурализъм и социална интеграция

Връзката между мултикултурализма и социалната интеграция заема важно място в дневния ред на администратори и изследователи. Днешните общества се характеризират с културно разнообразие и етнически различия. Това е съпроводено с нарастващо напрежение от социално изключване, което негативно влияе върху социалната интеграция. Глобализацията означава, че с всеки изминал ден светът се оказва по-малък. Има нарастваща взаимна зависимост и кондензиране на взаимотношенията от непрекъснато растящия брой от участници. Хората се сблъскват с културите на други нации чрез туризма, медиите и потребителските стоки. Нови стилове на потребление (в облеклото , храненето, услугите), както и стандартизирането на време, пари, експертни системи са навсякъде. Капиталът, хората, идеите се разпространяват много бързо посредством революционното развитие на комуникационните технологии и транспорта. Освен това миграцията изключително много допринася за това все повече страни и региони да станат част от световни мрежи. Политически, идеологически, религиозни или културни тенденции, които първоначално са свързани със специфичен регион, култура или период, се разпространяват в големи части на света.

Глобализацията засяга и традиционни функции на семейството, общността, църквата, националната държава. В същото време тя кара много хора да се обърнат към своята собствена етническа идентичност; да търсят традиции и история, с които да спекулират, за да изтъкнат и мотивират индивидуални и групови интереси. С други думи, с процеса на глобализация се създадоха благоприятни условия за всички видове партикуларизация, локализация и дори фрагментация (Barry 2001)). Като резултат от взаимодействието между елементи и механизми на локално и глобално се появи ново многообразие на идентичности. Тези идентичности дори не се отнасят вече само за специфична територия – те се детериториализират (Brubaker 2004; Parekh 2000).

Парадоксално, бързото увеличаване на мобилността на хората и значимите форми на общуване посредством медиите също създават условия за паралели на всички видове локализация. Парадоксът на съвременната световна конюнктура е нарастващото производство на културни и политически граници в същото време, когато светът става тясно свързан в една икономическа система с мигновенна комуникация между различни сектори на света .Това свободно движение на културни форми и представи все повече контрастира с ръста на културните граници. Транснационалната система предизвика възраждане на национализма, регионализма и етничността. Като резултат съвременната диференциация в рамките на националните общества нараства. Тенденциите на културно хомогенизиране парадоксално включват продължаващо или дори засилваща се културна хетерогенност (Giddens 1991). Тясно свързан с този парадокс е несигурният и опасен баланс между „глобални потоци” и „културна затвореност” „Има много емпирични.доказателства в подкрепа на факта, че усещането за включеност в отворени глобални потоци изглежда отключва търсене за фиксирана ориентация и дейностни рамки, както и определени опити за заявяване и утвърждаване на стари и конструиране на нови рамки“ [3].

Политиката винаги е фокусирана върху стимулирането на адаптация към културата на доминиращото мнозинство. Привлекателността на идеята за стабилно и хармонично национално мултиетническо и мултикултурно общество е подчертан мотив. Територия, култура и идентичност се събират в концепцията за националната държава. Концепциите за етнос и етничност приемат тази присъща характеристика и съществена връзка.

Обобщението, че днешните национални и регионални граници включват култури и регулират културен обмен, обаче би било грешка. Нашата култура все повече се влияе от други култури. Като резултат от бързите технологични промени в последните години като интернет, факс, мобилни телефони и др., хората устойчиво изграждат своята култура под влияние на множество социални отношения, които свързват техните родни общества по произход и местоживеене. Те установяват икономически, социални, организационни, етнически, религиозни, политически и лични взаимоотношения, които надхвърлят географски, културни и политически граници. Тази ситуация позволява нови форми на културен и етнически транснационален опит. В резултат на това се изграждат общности от хора, които се чувстват емоционално и културно свързани. Хората изграждат своята идентичност все повече под влияние на масовата култура. Светът, разделен на нации, етноси, религии и култури, макар и понякога със сътресения, бавно отстъпва на мултикултуралното глобално общество. От една страна, хората създават транснационални мрежи и реагират по отношение на различни културни източници. От друга страна, понякога успоредно и в самия процес хората се връщат към своята „собствена” култура и потвърждават „собствена” идентичност (етничност). Тоест тенденцията на глобализация върви ръка за ръка с локализацията. И под влияние на миграцията се извършва по-скоро трансформация на култура, отколкото загуба на „собствена” култура, традиции и идентичност или строго приспособяване към „други” културни идентичности”.

Налице е нова ситуация, която според някои автори, се оценява като „нова голяма трансформация” на преход към реструктурирано и отворено семейство, към глобализирана постиндустриална обществена мрежа, която е движена от нова технология към нова градска двойственост, към ново разпределение на политическата власт, в която националната държава отстъпва своя суверинитет на локални единици, НПО, международни асоциации, които застъпват идеята за съществуването и съчетаването на различни култури. Тази „грандиозна трансформация” определя гражданските практики и традиции да могат да упражняват натиск навсякъде и да отговорят на неимоверната нужда от нови форми. Тази нужда зависи частично от въпроса дали хибридизацията или мултикултурализацията са нещо временно, или са устойчив процес. Три перспективи се борят за приоритет тук – конвергенция, дивергенция и бриколаж. Всяка от тези перспективи включва различни виждания за бъдещето.

Първата перспектива е тази за културната конвергенция или растящото еднообразие. Това виждане представя класическото виждане за модернизацията като смазваща, отричаща и елиминираща културните различия. Привържениците и последователите на тезиса за „макдонализацията” вярват, че нарастващата глобална взаимозависимост и взаимосвързаност ще доведе до нарастваща културна стандартизация и уеднаквяване. Всемогъщите транснационални корпорации ще заличат рационализацията (в смисъла на Вебер) посредством формалната рационалност установена от правила и регулации. А с комбинирането на ефикасност, измеримост, прогнозируемост и контролируемост „макдонализацията” едновременно защитава темата за модернизацията и културния империализъм.

Втората перспектива осветява този аспект, който игнорира принципа на хомогенизацията – различията. И хармонията, и конфликтът са възможни като варианти за идентифициране в рамките на тази перспектива. Според резултати от емпирични изследвания поддържниците и на двата варианта акцентират върху социо-културните или етнически различия между различни групи такива като тяхната трайна и неизменна природа, включваща или артикулираща проблемите, които ще възникнат, ако тези различия биват отричани или потискани и се различават само в тяхната оценка и интерпретация на тези различия.

Третата перспектива в скалата мултикултурализъм – национализъм, е съвременият бриколаж от култури. Тезата за бриколажа, познат като глокализация, подчертава идеята, че глобалните сили са и винаги ще бъдат твърде уязвими на везната на локалните съпротиви. Това напомня за вроденото напрежение между въображаемия идеален свят на теорията и действителните практики на съществуващия социален ред.

Накратко: дилемата, която срещаме с практиката на мултикултурализма е, че като изразява идеята за много култури, но разделени една от друга, по-скоро поставя граници, отколкото континуитет, и логическия резултат е изолация за едни и елитарност за други. Това контрастира с процеса на действителното миксиране на език, етнос и култура в повечето от съвременните общества. Което показва, че границите между групите не трябва да бъдат формализирани и институционилизирани [4].

Това провокира много въпроси:

  1. Мултикултурализмът със своите институционализирани граници води ли до категоризация, поляризация или изолация на хората с по-голям етнически стереотип и мобилизация по линия на етническото?

  2. Формално ли е разпознаването на културното различие, което може да стимулира помирение, сътрудничество, преразпределение на ресурси и елиминиране на конфликти?

  3. Как ще отговорим на сложността и ще посрещнем предизвикателствата на плурализма? Как ще балансираме твърденията за специална идентичност и изискванията във взаимозависим свят, в който ние ще трябва да съществуваме, общуваме и си сътрудничим?

Идеологически-нормативното значение на мултикултурализма за политически действия е свързано с познаването на съществуващите етнически дефиниции за социална интеграция и мултикултурализъм, които осигуряват правата на индивидите да поддържат своята култура като се радват на просперитет в социалното участие в съответствие с конституционните принципи и общосподелени ценности, битуващи в обществото и спазването на техните конституционни права.

Интеграцията не трябва да се разглежда само като позитивен факт (Kymlicka 1995). По различни начини тя е нож с две остриета. Вътрешната солидарност стимулира и кооперацията, и социалния контрол и възможно дори субординацията на груповите норми. В същото време силната вътрешна солидарност води до ненавист, омраза към другите, резултираща в ксенофобия или още по-лошо в екстремни прояви. Спектърът се простира от чувства на принадлежност (в които различията от другия са елиминирани) през толерантност до нетърпимост и насилие.

Общото виждане е, че всяка нация има една единствена специфична култура, а тя е била превърната в политическо средство, където идеалът за равенство е свързан с притежаването на културна ( и в този случай национална) идентичност.

В „хармоничният вариант” различието е реакция на „разочарованието от света”, форма на алиенация, съществуването на различия и идентичност, които не просто са толерирани, а признати като трайни и стойностни, и активно защитавани и популяризирани с правото и публичните политики.

В конфликтния вариант, различията са разглеждани като генериращи съперничество, стремеж към доминация и конфликт. Което води до компроментиране на социалната интеграция в обществото и има обратен ефект, вреди за общата национална ориентация вследствие на намаляващия общ принос на всеки един към държавата или нейната култура.

В този аспект мултикултурализмът може да бъде извинение за маргинализация, изключване и потискане (Gellner 1983). Всичко много често може да бъде повод за насилствен конфликт и дори кампания за геноцид и гражданска война. През последното десетилетие повечето конфликти по света са вътрешни по природа, свързани с етнически, културни и религиозни различия. Хора с различна история имат проблеми да се разберат помежду си. Различията могат да пробудят сили, които или да искат принудителна интеграция или да пречат за нея. Освен това хората по-трудно създават отношения с хора и групи, различни от тях. Това отваря врати за расизма, национализма, религиозния и етнически фундаментализъм и е свързан с философията на апартейда, както и с етническото прочистване. Това води до съпротиви, до уязвимост и натиск, противоречия, или непрекъсната борба за жизнени и трудови условия.

Различията между двата варианта не бива да се преувеличават, поне в ежедневната практика. Въпреки че мултикултурализмът като форма на държавно санкциониран културен плурализъм е „основан на идеология която поддържа, че културното разнообразие се толерира, цени и приема в общество на основата на всеобщи принципи на ценностите на либералната демограция – гражданската общност и равенството на всички хора в държавата, както и индивидуалните права” [5].

Знаем, че практиката на мултикултурализма ефективно подхранва доминация на една специфична етническа група. Различието е опитомено, култивирано, рамкирано и впрегнато в рамките на доминантния социокултурен ред и икономика.

Плурализмът е предмет на дискусия, която се нуждае да бъде адресирана на персонално, социално, културно и политическо равнища. Личното равнище лефлектира на това кои сме ние и как дефинираме себе си; социалното ниво се отнася до това как взаимодействаме с другите, културното – включва мотиви, ценности, идеи и разбирания; политическото се отнася до възприемането на плурализма, който обратно (на свой ред) включва разпределение на власт и достъп до ресурси. Всички тези нива се събират в концепцията за „гражданството”

Гражданството е един най-мощните изразители и елемент на националната идентичност. В глобална перспектива гражданството е мощен инструмент за социална защита на права (политически, религиозни, социални). Идеал на демократичното общество е всяка група и индивид да бъдат третирани еднакво като граждани. И едновременно с това, и това е втория идеал – всеки да има правото да бъде различен и уникален. В този смисъл има автори, които отбелязват ролята на идентичността (културна, етническа, религиозна) и качеството на живот (Kymlicka 1995) Националната култура на мнозинството е стандарт, който останалите трябва да приемат за постигане на пълни равни права. Ако се дава малко пространство за различие и приемане, то това е предпоставка за невъзможност за задоволяване на определени потребности и в този смисъл – за ограничаване на определени права. В двата резултата могат да доведат до западане на социалната интеграция и вместо социална интеграция, да се генерират условия, които я затрудняват.

Етническите различия в съвременното общество

Етническата идентичност е социална конструкция в рамките на определен исторически контекст. Има много фактори, които влияят на начина по който се формира. Както вече споменахме връзката с географската локация намалява. Идентичностите се детериториализират, а много от тях имат транснационален опит. Светът се променя посредством тези процеси не само за тези които мигрират, пътуват, но и за тези, които остават на определена територия. В добавка те са повлияни не само от своите в предишното местоживеене, но също така от приятели, които са от техния етнос, място или регион на новото място и в новата среда. Последното може да се отнася за едно или повече страни, места, общности, свързани посредством транснационални общности. Различията (религиозни, етнически, културни) до сега най-общо са свързвани териториално. За това и толкова голямо значение се отдава на значението на „собствения регион”. Но много често географската връзка в идентичността може да бъде оставена настрана – тя става все по-малко „естествена”. Тази ситуация може да даде възможност на форми на етническа солидарност и идентичност, които не са базирани на географска близост [6].

Т.е. идентичността на хората се променя в контекста на новата среда, която се променя във времето.

Всички основатели на модерната социологическа мисъл са вярвали, че израстването на модерните институции прогресивно ще доведе до отслабване на религията и етничността като централни социални институции. Теоретиците на модернизацията отчитат, че тенденцията от традиционализъм към модернизъм, или от партикуларизъм към универсализъм, е повече или по-малко неизбежна и дори желателна. Една причина е , че тя обещава да стимулира растежа в едно включващо общество и обединено гражданство със споделени ценности. Също така гарантира степен на социално включване, което е било немислимо в предмодерните времена, когато цели класи от населението са били ефективно изключени от държавното управление.

Факт е обаче, че ние наблюдаваме разпадане на предишни етнически различни държави в етнически по-хомогенни нации и като резултат от етнически конфликти – крах на социалната солидарност (и този процес, наричан етническо прочистване (Zelinka 1996), възраждане на религиозния фундаментализъм и в най-индустриализираните държави, нарастващо изключване на маргинализирани групи от една основна социална институция, каквато е пазара на платения труд. Така индексът на безработица в индустриализираните държави достигна неприемливо високи равнища, особено сред младите. Широко разпространена днес е заплахата и реалността от конфликти между общностите и националните държави. Според съвременна оценка 35 от 37 големи въоръжени конфликти в света в началото на 90-те са вътрешно етнически конфликти [7].

Коренните причини на това възраждане на етническите и религиозни връзки се обяснява на първо място с прояви на националистически сантименти последвали деколониализацията и движението за политическа автономия. В индустриалния Запад, следвайки Фройд като „връщане към репресивните” елементи на То-то, причинени от безмилостния поход на цивилизацията [8].

Според Гидънс това религиозно възраждане дори може да е по-скоро необходима, отколкото неочаквана характеристика на късната модерност, просто защото религиозния фундаментализъм предлага решение на екзистенциалната дилема, произтичаща от радикални съмнения, по отношение на модерното общество, нрави, ценности.

На второ място – религиозния фундаментализъм;

На трето място, ресурс за етнически сантименти е провеждането на държавна политика, която индиректно промотира религиозни различия посредством политики, които приветстват етническото различие, отчасти заради потенциални електорални предимства, които етническите лобита понякога носят на партията, която прокламира етнически най-ревностно. В мултиетнически общества обаче етническите различия може също така да се представят като заплаха за националното единство. Разпространяването на расистки внушения, както и твърдения, че определени малцинства несправедливо са облагодетелствани от държавата, имат претенции за преразглеждане на политиката на държавата към тези групи, заплахата от асимилация от страна на някои етнически групи и др. Те имат свой начин на живот, култура и религия, но не се интегрират. В действителност истински мулттикултурната държава никога не може да бъде силна или обединена. Разбирането, че мултикултурализмът е проблематичен не се ограничава само до една етническа група, както и до една единствена страна. Многообразието се разглежда като „провал на мултикултурализма и заплаха за гражданската култура” [9].

Макар, че не е ясно дали държавите се провалят заради това, че са мултикултурни, или защото са бедни. Още по-правдоподобно обяснение за провала е неуспеха им да развият политически елити, които установени веднъж, се възпроизвеждат, разединени са, нямат консенсус по важните национални цели, приоритети и задачи. И единственото, което търсят е етнически привилегии.

Мултикултурализъм и етничност

Проблемът с мултикултурализма и етничността е поставен некоректно, ако се разглежда като конфронтиращ културите на етническите групи. Винаги има гражданска култура която предписва границите, условията по които тези културно различни групи ще си влияят взаимно и ще взаимодействат. Възможно е за обществото да приеме гражданска култура, базирана на идеята за равенство и да изисква всички групи да се придържат към нея без да бъдат принуждавани емоционално и морално да са привързани към ценностите и общата култура на страната. Да допринесат за устойчивостта на гражданската култура и идентичност, без да бъдат асимилирани от националната култура и идентичност.

Много автори изследват различни аспекти на етническите различия и дискриминация в сферата на труда, съседските и брачните взаимоотношения. Както и такива, които засягат гражданската култура, гражданството и националната идентичност според Златанова, Стаменова, Ерменов (2013). Има и емпирични изследвания върху това как се изграждат тези идентичности, фокусирани върху (класовата) идентичност, както и такива изследвания които развиват по-широкото разбиране на идентичността в термините на Дюркем типологията, която дефинира вътрешни и външни групи свързани с позитивни и негативни чувства. Отговорите на въпросите за етническата толерантност варират в различните субгрупи стари-млади, град-село, по образованост, вярващи – невярващи’ и т.н.

Между етническата и гражданската идентичност

Хората трябва да имат възможност и компетенции да участват в практиката на гражданство в съвременното общество. Тези компетенции не са разпределени по равно между различните сегменти на обществото- определени групи са в базисна ситуация на депривация, липса на равни възможности за развитие и имат ниско ниво на участие. Различни автори изтъкват формирането на перманентна етническа ниска класа (Мирчев 2012). Социалното изключване не е свързано само с културата на тези групи. Важна характеристика на ниската класа е ограниченото социално участие и интеграция. (Златанова и др. 2013).Основната причина лесно може да бъде идентифицирана. В модерното общество участието се реализира посредством икономическото измерение. Интегриране със запазване на собствената културна идентичност е съвсем възможно, защото не етносът, културата, а икономиката е определящ фактор. Трудът е ключа към участието и интеграцията, а образованието е ключът към трудовата заетост. Успешното участие в образованието е от решаващо значение за възходяща социална мобилност и кариера. Големият проблем за участието и еманципацията на етническите малцинства е в равнището на тяхното образование и квалификация. Друг решаващ фактор е дискриминацията от работодатели и останалите работници. Липсата на подкрепящи социални мрежи също е пречка за намиране на работа. А работата е, която организира целия живот на индивида и очертава схема от конкретни очаквания, цели и социална реализация.

Национализъм и гражданство

На национализма се гледа с известно подозрение. Защото се смята, че той е отговорен за много етнически конфликти и етническо прочистване. Противопоставянето на двете понятия поставя проблем, който не е само социологически. Той идва от предпоставката, че такъв конфликт е неизбежен резултат от „социални и етнически различия”, т.е. различията водят до конфликт. Т.е. национализмът неизбежно е конфликтен [10] а модерните общества са в основата си националистични, независимо дали признават или не. Защото изискват ежедневно и активно действия в израз на своята националност, не обезателно експлицитно, а под формата на „ежедневен плебисцит”. Модерните общества изискват висока степен на икономическа и културна интеграция, не толерират устойчиви неравенства, в т.ч. от културно естество. Те пледират за високи равнища на социална мобилност и грамотност .

Космополистката либерална перспектива твърди, че връзката национализъм – гражданство е несъвместима, че етническото (специалното) и универсалното (гражданството) са в конфликт помежду си. Още ревизионизма на Гелнер показва, че национализма и гражданството стават едно в модерните общества, едното изисква другото [11].

Това, което и двете перспективи пропускат е, че националността и гражданството нито се припокриват, нито са противостоящи. Ставя ясно, че те са във връзка едно с друго. Национализмът и гражданството не могат да бъдат приравнени. В действителност те принадлежат към различни сфери на значение и дейност. Така национализмът е културна концепция, която свързва хората на базата на споделена идентичност като „въображаема общност” докато гражданството е политическа концепция, произтичаща от връзката на хората с държавата.

Връзката между националност и гражданство се развива, развиват се и измеренията им, поставя се въпроса за равенството на легално-политическото гражданство (де юре) и де факто неравенството в социалната структура. Но идеята за една култура, една нация, едно общество е лайтмотив, който трудно се постига в условия на различия и противопоставяне.

Управление на етнически конфликти

Изследванията върху управлението на етнически конфликти (Mitev 2004; Erdinc 2003) подчертават значението на демократичните институции в мултиетническите общества в парирането на етнически кризи. Признаването на равни права на всички граждани независимо от религия и етнически произход и честно представителство на интересите на етническите малцинства чрез парламентарни избори е широко обсъждано като необходима предпоставка за етнически мир в мултиетническите страни. Според изследователите тези демократични институционални механизми помагат за ограничаване на страховете и несигурността по отношение бъдещо третиране на малцинствата и успокоява страховете сред мнозинството по отношение на потенциално етническо несъгласие. А такива демократични решения подпомагат вътрешногруповото сътрудничество. Наличието на сливане и кооперация на елити е ключово в очертаване на динамиката на етническите отношения и преодоляване на етнически конфликти.

В условията на политически и икономически кризи малцинствените групи са с най-малки възможности за справяне в тежки ситуации. В кризисни ситуации лавината от нерешени проблеми в социалния живот потенциално подхранва етнически напрежения. У нас грешките и неуспехите на прехода дават нови измерения на тази потенциално опасна ситуация на крайна бедност и липса на перспектива за големи групи от населението. Възраждат се негативните спомени за репресиите и емиграцията в средата на 80-те при турците и прояви на етническа омраза, сблъсъци и прояви на нетолерантност във взаимоотношенията роми-българи. Всичко това мобилизира етническите групи. Периодично се разиграва „етническата карта” и нейната роля за мира в страната.

Би било подвеждащо да дискутираме мирните характеристики на българския етнически модел като „етническа идилия” базирана на неизменното схващане за историческата традиция на българската толерантност. По-скоро българският модел е динамична и развиваща се структура, най-вече базирана на лидерството на политическия елит който прагматично прилага стратегия на етническо съгласие и мирното съвместно съществуване, като има предвид имиджа на България в международните среди. Друга важна институционална характеристика на този модел е плурализма. Българските турци се радват на социални права, забранени при комунизма (например слушане на турски новини по българската национална телевизия). Но това не означава, че няма прояви на трудова дискриминация, нарушаване на човешки права и негативни стереотипи срещу етническите малцинства, по-специално в медиите.

В същото време политиката на Държавата не отчита различията между етносите, не си дава сметка за тях. Важен аспект на ромската идентичност например е трайният имидж на групи, които имат криминално поведение и живеят от социални помощи. Или на турците – като жертви на възродителния процес. Идентичността на тези малцинствени групи е негативно оцветена заради ниска грамотност, липса на квалификация, маргинализация и относително слаби позиции на пазара на труда. Което влияе върху качеството им на живот, трайно изгражда култура на бедността и девиантното поведение. Като резултат, те са приемани негативно като недопринасящи за богатството и напредъка на обществото. В ситуацията на изключителна политическа и икономическа криза и безработица, расте имиджа им на твърде тежък товар за обществото.

Важни въпроси на политиката са свързани с изследването на стереотипите, изграждащи обикновено негативен имид и мнение, основано на познаване на определен етнос като общи атрибути които членовете на този етнос споделят. Веднъж създадени стереотипите носят допълнителни негативи чрез насърчаване на предразсъдъците и дискриминациято по отношение на определена етническа група. Освен изказването на мнение или вярване, предразсъдъците водят до чувства като презрение, неприязън или омраза. На основата на тези чувства определени групи са третирани по-неблагоприятно в сравнеине с други.

На базата на резултати от представителни изследвания научен колектив от ИИОЗ при БАН в рамките на изследователски проект „Междуетническите отношения – между етническата и гражданската национална идентичност” бе установена тенденция на намаляване на социалните дистанции между основните етнически групи в страната [12]. Въпреки това има подклаждане на ксенофобски настроения на етническа основа, най-често с помощта на медиите. Внушаване на негативни представи за ромите, описвани като крадци, лъжци, измамници, мошеници, просяци, които живеят от подаяния, от социални помощи за сметка на останалите данъкоплатци; престъпници, искащи да правят „лесни пари”, хора без постоянен адрес, със съмнителен начин за получаване на доходи и др.

Сериозен проблем е, че общественото мнение демонстрира негативни негласи, при което:

  • Толерантността се замества от страх и неприязън;

  • Търпимостта се подменя от агресивност и дискриминационни рефлекси и практики.

Има широко разпространение на убеждението за преференциална политика на толериране на някои малцинства, при което мнозинството се превръща в малцинство.

Необходим е мониторинг на тези процеси, като резултатите от социологическите изследвания трябва да се използват при по-детайлното разработване на политика и медийна стратегия. Специално внимание следва да се обърне на факта, че българите оценяват ромите като привилегировано малцинство и трябва да се атакува подобно виждане. Специално внимание трябва да се обърне на работещите в сферата на здравните и социалните услуги, образованието (с фокус към ранното образование), охраната на обществения ред, за които се отчитат силни дискриминационни нагласи. Като добавка към тези проблематични аспекти, ние може да влияем върху процеса на формиране на етническата идентичност в контекста на мнозинството. Много учени, които работят в полето на идеологията на расизма, теоретично и емпирично доказват, че днес расизмът е артикулиран не с биологични термини, а с културни (Wieviorka 1995). Днес расизмът се опира на аргументи, които дефинират другите като културно различни и ги отхвърлят не заради някакви действителни или въображаеми биологични фактори, а заради тяхната култура, която се схваща като „присъща”, и ги прави „по природа” различни. Вярно е, че този тип мислене не използва стереотипа по-висш – по-низш, нито термини като „раса”. Макар първото да не е експлицитно казано, не виждаме как това го изключва. Тоест когато в някакъв вид оценка на културните характеристики другите са включени като различни в расистки контекст, като им се приписват негативни оценки. По този начин „етнокултурното различие” става „естествено, природно”. И макар понякога езикът да изглежда невинен, той може да предизвика силни чувства на неодобрение и неприязън като подкрепа за извършване на вербални и невербални действия за дискриминиране на човек или група. А използването му в определен контекст (в частност в политически контекст) може да има разрушителен емоционален ефект с нарастване на чувствата на „страх”, „омраза” и „враждебност”. Възниква въпросът: Защо често невинният речник дава преднина на такива силни антагонистични чувства в общественото мнение като описаните по-горе? И какво може да бъдат използвани такива емоционални реакции? Антагонистичните чувства са исторически формирани в полето на властовите отношения. В процеса на конструиране на идентичността могат да бъдат използвани така наречените „практики на разделянето” посредством много механизми. Онези, които са използвани от държавата и са от основен интерес в случая, могат да включват дефиниции, етикети, категоризации и модели на отношение (в т.ч. схващания и страхове) на определена част от гражданите, които ги диференцират като сегмент от останалите. Независимо дали са използвани негативни или позитивни термини, подобни процедури несъмнено представляват политически действия, при които в играта са включени властовите отношения.

За нашите цели онова, което е важно, е да идентифицираме начините, по които определени функционери в държавата упражняват властта в опити да приписват негативна етническа идентичност на определени групи. Или казано другояче, какви вербални и невербални техники са използвани за да отделят една група и да я поставят по начин, различен от този на другите граждани.

Това е важно и защото подобни действия невинаги се съпровождат или подкрепят от расистка идеология. Ако расизмът (институционален или индивидуален) е идеология, която намира отражение в конкретни действия, трябва да имаме предвид, че тя може да съществува и независимо от тях. От тази перспектива освен като вербално явление – изказвания, аргументи и твърдения, в подкрепа или оправдание на възнамерявани или невъзнамерявани дискриминационни действия срещу расова/етническа група, езикът на „омразата” допълнително пробужда негативни или враждебни представи, предизвиква общо чувство на възмущение и негодувание.

Социална интеграция между различни групи може да бъде осъществена по социален начин. Сплотеността разчита, базира се повече на социално равенство, отколкото на етническа интеграция. Наличието на общи идеи и ценности не е функционално условие за интеграция в обществото, нито за комуникацията между различни групи и индивиди. Затова въпросът е не как хомогенност може да бъде достигната, а как нарастващото многообразие може да бъде обединено по начин, който да поддържа достатъчна социална интеграция. От какви нови социални компотенции се нуждаят гражданите за да живеят заедно в такова „диференцирано общество” И каква роля играе държавата.

Гражданите ще трябва да се научат да се справят с етно-културните различия по разумен, здравомислещ начин. Освен това в плуралистичното общество гражданите ще трябва несъмнено да се свързват с други хора, които мислят и действат по различен начин. Необходимо е да се поставяме на мястото на „другите” и да имаме предвид, че няма щампа за идентичността. Различията могат да доведат до търкания във взаимните контакти; хората може да бъдат раздразнени и извадени от търпение от другите, което резултира в нарастваща заплаха. Ще трябва да се справяме с неустановеност, несигурност, с непознати ситуации, с ограничени средства и със собствените ни недостатъци и дефекти. Но което води до равенство в духа на закона и припознаването на различни идентичности. Те са естествени цели но те са еднакво важни условия за научаване за справяне с различията с внимание,уважение и зачитане на ценностите на другите, да ги познаваме, оценяваме и разбираме, да се култивира толерантност. Може да го прави чрез стимулиране и организиране на публични дебати на възгледи, дефиниции и процедури в тази връзка и в публичната сфера. Посланията да стигнат до гражданите и да се видят различията между стандарти и системи от ценности, и да работи с тях. Задача на модерното отворено общество е да развива способност на гражданите да се справят с променящата се среда. Резултат от това може да бъде, че Другият няма да бъде отхвърлен, изключен или отлъчен, но уважаван като всеки друг човек.

Фактът, че за мнозинството малцинствените права често се разглеждат като заплаха за доминиращата му позиция и по-висок социален статус (Levin et al., 1998), може да доведе до проблемни последици (Souzal 1994; Zagefka & Brown 2002). В сравнение с мнозинството, малцинствата показват по-силна групова идентификация и по-позитивна нагласа по отношение на равенството и равните възможности и по-малко значение отдават на важността на социалната кохезия и единството, съгласието в държавата. Това е в съгласие с теорията за социалната идентичност, според която специално в ситуации, когато груповите граници са твърди и относително стабилни, малцинствата подчертават своята етническа идентичност като реакция на съпротива (Gupta and Ferguson 1992). Затова фактът, че етническите малцинства по правило имат нисък социален статус, според мненията на мнозинството и малцинствата, може да бъде причина за тяхната по-силна идентификация с техните етнически групи.

Цитати:

[1] Durkheim, E. (1992) Professional Ethics and Civic Morals. London: Routledge and Kegan Paul.Polity. pp. 65–66.

[2] Habermas, J. (2006). Time of Transitions. Cambridge: Polity: p.24.

[3] Geschiere, P. and B. Meyer (1998). Globalization and Identity: Dialectics of Flows and Closures. Development and Change, pp. 29–602.

[4] McAllister, P.A. (1997). Cultural Diversity and Public Policy in Australia and South Africa: The Implication of ‘Multiculturalism. African Sociological Review, 1. p. 20.

[5] McAllister, P.A. (1997). Cultural Diversity and Public Policy in Australia and South Africa: The Implication of ‘Multiculturalism. African Sociological Review, 1. p. 2.

[6] Gupta, A. and Ferguson, . F. (1992). Beyond Culture: Space, Identity, and the Politics of Difference. Cultural Anthropology, 7 (1): p.19.

[7] Eriksen, T. (2002). Ethnicity and Nationalizm. London: Pluto Press, p. 2.

[8] Giddens, A. (1991). Modernity and Self-Identity. Stanford: Stanford University Press: p. 207.

[9] Barry, B. (2001). Culture and equality: An egalitarian critique of multiculturalism. England: Polity Press, p. 23.

[10] Gellner, E. (1983). Nations and Nationalism. Oxford: Basil Blackwell. p. 24.

[11] Gellner, E. (1983). Nations and Nationalism. Oxford: Basil Blackwell. p. 25.

[12] Златанова, В.,Стаменова, С., Ерменов, Б. (2013). Междуетническите отношения – между етническата и гражданската национална идентичност”, 168.

Библиография:

Златанова, В., Стаменова, С., Ерменов, Б. (2013). Междуетническите отношения в България – между етническата и гражданската национална идентичност. София: ОМДА.

Златанова, В. и др. (2013). Етнически отношения и социална интеграция. София: ОМДА.

Мирчев, М. (2012). Социална диференциация в годините на прехода и кризата (1990-2008, 2008-2012), София.

Brubaker, R. (2004). Ethnicity without groups. Cambridge, MA: Harvard University Press.

Didar Erdinc, (2003).The Bulgarian Model of Ethnic Peace During Transition to Democracy, Американски университетв България

Erdinç, Didar. (2002). The Bulgarian Model of Ethnic Peace During Transition to Democracy Online article: <home.comcast.net/~rossen47/savingbulgarianjews/BulgarianEthnicModel.doc>, последно посещение 10.07.2015..

Kymlicka, W. (1995). Multicultural Citizenship. Oxford: Oxford University Press.

Mitev , P. (2004). Etnic relations in Bulgaria: Legal norms and Social Practice. In: Prospects of Multiculturality in Western Balkan States (76-91) Belgrade: Ethnicity Research Center, Friedrich Ebert Stiftung,

Wieviorka, M. (1995). The arena of racism. London: Sage.

Zagefka, H. & Brown, R. (2002). The relationship between acculturation strategies, relative fit and intergroup relations. European Journal of Social Psychology, 32, 171-188.

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta