Невербалното поведение на Владимир Путин, по време на среща с ръководството на „Базел-Цимент“ в град Пикальово

Ивайло Карагеоргиев

Абстракт: Настоящото изследване има за цел да установи спецификите на невербалното поведение на настоящия руски президент Владимир Путин, един от най-влиятелните световни политици от началото на века. Обект на изследването е видеозапис от среща през месец юни 2009 година между Владимир Путин и ръководството на „Пикальовски глиноземен завод”, който по това време принадлежи на „Базел- Цимент, влизащ в групата на руския олигарх Олег Дерипаска. Чрез методите на наблюдение и дескриптивен анализ се търси отговор на въпроса до каква степен тогавашният министър-председател на Руската Федерация владее езика на тялото и същевременно се прави опит да се обясни по какъв начин жестовете, позите, мимиките и интонацията му подпомагат изразяването на доминиращата позиция, която той заема спрямо своите събеседници.

Ключови думи: Владимир Путин, невербално поведение, жестове, мимики, език на тялото, интонация

The nonverbal behavior of Vladimir Putin during the meeting with the Basel Cement’s management in Pikalyovo

Ivaylo Karageorgiev

Abstract: The focus of the present research is to establish the specifics of the nonverbal behaviour of the current Russian president Vladimir Putin, who is one of the most influential politicians from the beginning of the 21st century. Object of the study is a video record of a meeting between Vladimir Putin and the managers of “Basel Cement” Alumina Refinery in Pikalyovo city on the 4th of June 2009, refinery owned by the Russian oligarch Oleg Deripaska at that period. Through the methods of observation and descriptive analysis, an attempt is made to answer the question what the degree of mastery of body language of the former Prime Minister of the Russian Federation is as well as how his gestures, poses, mimics and intonation support the manifestation of the dominant position which he possesses in comparison with his interlocutors.

Key words: Vladimir Putin, nonverbal behavior, gestures, mimics, body language, intonation.

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 20, ноември 2015 г. http://rhetoric.bg/ Специален извънреден брой със статии на докторанти и постдокторанти  Традиционни и съвременни методи за реторически изследвания“

Ораторското изкуство

„Човечеството познава, ползва и цени ораторството дълго преди специално да го осъзнае, да го възприеме като нещо отделно и специфично, и наименува като дейност, да го изучава и създава теория върху него, да обучава на тънкостите му“ [1].

Ораторското общуване е обществено значимо. Тази значимост се изразява във функциите, които то осъществява в сферата на организацията и ръководството, първоначално само на обществото, а след това и на държавата, във всички му възможни планове на реализация – празник и ритуал, политика, юриспруденция, образование и пр. [2].

Определенията на ораторското изкуство са многобройни, почти толкова, колкото са и авторите, писали върху него. Под­чертава се характерът му на речеви комуникативен процес, публичността, значимостта, постоянната права и обратна връзка между комуникатор и реципиент и въздействието пре­ди всичко в убеждаващ, макар и широко разглеждан план върху аудиторията с политическа, идеологическа, познавателна, въз­питателна, естетическа и пр. цел [3]. Като „осветена от тради­цията“ се приема постановката за реториката (ораторското изкуство) като „процес на убеждаване чрез устна реч“ (припис­ва се на сицилиеца Коракс – приеман за родоначалник, „баща“ на политическото красноречие – 5в. пр. н. е.) [4].

Невербална комуникация

В „Невербална комуникация в публичната реч и деловото общуване” Величко Руменчев разглежда ораторското изкуство в неговото традиционно разбиране, като една от най-древните човешки дейности, възприемани не просто като говорене, а като изпълнение на определена социална роля.

Човешкото общество, макар и додържавно, но намиращо се на достатъчно висок стадий на развитие, изисква организация и управление. Единственият път за въздействие е словесното въздействие. То се свежда до живо слово на зрително възприеман от аудиторията субект. То е и политика, управление, религия, съдопроизводство и пр.[5].

Руменчев обръща внимание и на огромната роля, която играе силата на авторитета на отделни личности, често с ораторски функции. Това са времената, определени от М. Маклаун като златния век на междуличностната комуникация. Комуникацията лице срещу лице. Многоканална комуникация, която включва както езика, така и всички неезикови средства за общуване [6].

Значението на речта като феномен, характерен само за човешкия вид, не може да се отрече. Съвременните изследвания в областта на междуличностната комуникация, а и в комуникацията между оратор и публика сочат, че съществуват множество канали за предаване на информация между събеседниците. Оказва се, че повече от деветдесет процента от информационния поток, който протича между двама или повече участници в дадена ситуация на общуване, се осъществява чрез различните жестове, мимики, погледи, пози на тялото, които те използват по време на контакта помежду си. Голям обем от информация за участниците в комуникативната ситуация и за отношенията между тях дават още различните допълнителни аксесоари, които носят, както и субективните външен вид и особености на гласа – мелодика, сила, паузи, ударение, тембър, ритъм, тон и темп на речта. Това означава, че ние, хората, общуваме един с друг повече на невербално ниво, отколкото на ниво реч.

Въпреки това, човекът е словесно същество, а езикът е уникален и прецизен инструмент за изразяване на мисълта, поради което невербалната комуникация не би могла да бъде разглеждана независимо от него. Дори най-съвършената комбинация от невербални знаци и сигнали не може да компенсира липсата на слово.

Част от функциите на невербалната комуникация се извеждат от съпоставянето й с информацията на вербално равнище. Функцията по подтекст е отношението към словесно изразеното чрез подкрепяне, отричане или придаване на нюанси.

Проблемът вербално-невербално се разглежда от много автори, както съвременни, така и от близкото минало.

Руският психолог Александър Лурия разглежда проблема вербално-невербално в устната реч, както и в съотношението устна – писмена реч [7].

Албърт Михръбиън открива, че цялостното послание, предавано при общуването, е съставено от около 7% словесна част (само думи), 38% гласова част (включително тон на гласа, интонационни модулации и други звуци) и 55% несловесна част (мимика, жестове и пози). Професор Бърдуисъл също прави подобни изчисления относно количеството несловесни знаци и сигнали, разменяни при общуването между човешките същества. Той изчислява, че средностатистическият човек действително предава някакво послание с думи в рамките общо на около 10-11 минути дневно и че средностатистическото смислено натоварено изречение трае само около 2,5 секунди. Подобно на Михръбиън, Бърдуистъл открива, че словесната съставка на личния разговор очи в очи представлява по-малко от 35% и че над 65% от междуличностното общуване се осъществява несловесно [8].

Сведения за отчитането на невербалната вокализация в античността ни дава древногръцкият историк и биограф Плутарх в биографията на оратора Демостен [9], а също така Квинтилиан в „Обучението на оратора” [10].

Специфичното общуване между индивидите с помощта на език, както казва Васил Райнов в „Символното поведение на човека”, се осъществява чрез различни двигателни изходи – говор, писане, жестове. Възприемането се постига от сензорните входове – слухов, зрителен, тактилен. „Комуникацията, използваща словни символи от общия репертоар на езиковото умение, се нарича словна, или, както терминологично е прието, вербална, а жестовете, мимиката и някои други паралингвистични съставки оформят един друг комуникативен канал – невербалния“ [11].

Не бива да се пропуска значението при общуване на външния вид и първото впечатление. Значение за успеха на всеки оратор имат също и неговите физически дадености. Физическите дадености на личността имат отношение към възприемането на оратора като такъв, а също така имат свойството да аргументират, като преодоляват естествената контрасугестия на аудиторията относно въздействието.

„Одобрението или отхвърлянето започват още преди да проговорим“ [12]. Обаянието би могло да бъде много силно в резултат на външния вид. Невербалната комуникация чрез външен вид включва физическите характеристики на личността, облеклото, допълнителните аксесоари, цветове и др.

В обществото съществува сравнително голям брой стереотипни вярвания, които се базират на външните белези на хората. Пълните хора, например, се приемат от другите като топли и добросърдечни, а слабите като нервни и напрегнати. Смята се, че високото чело е признак на по-голям интелект, а ниското на нисък интелект, приятният външен вид се възприема за признак на талант, искреност и интелигентност и т.н. Макар правотата на подобни умозаключения да е очевидно поставена под въпрос, наличието им показва, че външният вид, облеклото и аксесоарите имат своето място в реторичното общуване. Значението на външния вид се проявява предимно в случаите, в които ораторът е слабо познат или е изцяло непознат на своята аудитория. Професор Алексей Бодальов определя първото впечатление като „сложен психологически феномен, включващ в себе си сетивни, логически и емоционални компоненти“ [13].

Друга важна част от невербалната комуникация е общуването чрез миризми по канала на обонянието. Голяма част от човешките асоциации са обонятелни, а част от манипулациите също. Така, например, някои брокери на недвижими имоти карат продавачите на имота да изпекат някакъв сладкиш, за да предизвикат спомени от детството на потенциалните купувачи, които в следствие на това не купуват само къща, а спомени.

Райнов уточнява, че досега в литературата строго е спазвана дихотомията вербално/невербално поведение, респективно вербална/невербална комуникация. Той определя вербалното поведение най-общо като комуникативно състояние, осъществяващо „онова, което правим, когато говорим” [14].

Определенията за това какво всъщност представлява невербалната комуникация са различни, като най-краткото и ясно обобщение на нейната същност гласи:

„В невербалната комуникация се включва информацията, която се излъчва от външния вид и движенията на тялото (телесните знаци и сигнали) или се предава чрез промени в гласа, чрез звук, цвят, светлина, както и чрез пространственото поведение и, съзнателно или не, целенасочено или случайно, въздействие върху материалната среда от страна на един индивид, приема се от органите

Това определение на Майкъл Аргайл, дадено още през седемдесетте години на миналия век, дава ясна обща представа за това какво представлява невербалното общуване.

В литературата има различни класификации на видовете невербална комуникация, като в това изследване авторът се придържа към общоприетата схема на Шефлен и Дънкан, които обособяват шест вида модалност:

  • Двигателна модалност (кинесика) – комуникация чрез движения на тялото, които включват изражения на лицето, погледа, жеста, позата

  • Пространствена модалност (проксемика) – комуникация чрез пространството, територия, дистанция, ориентация

  • Параезикова модалност (параезик) – интонация и звуци без собствено значение извън контекста на комуникативната ситуация

  • Тактилна модалност – комуникация чрез допир

  • Обонятелна модалност – комуникация чрез миризми

  • Цивилизационна модалност – комуникация чрез външен вид [16].

Владимир Путин

Владимир Владимирович Путин е роден на 7 октомври 1952 година в Ленинград (Санкт Петербург). През 1970 година завършва средно училище и е приет в юридическия факултет на Ленинградския държавен университет. В края на 70-те и началото на 80-те Путин завършва обучението си в московската Висша школа на КГБ, след което постъпва на работа в органите за държавна сигурност на СССР.

Между 1985 и 1990 година Владимир Путин работи като разузнавач в ГДР, където получава чин полковник.

След падането на берлинската стена той се връща в Санкт Петербург, където заема длъжността помощник по международните въпроси на ректора на Ленинградския държавен университет.

Политическата му кариера започва през 1997 година, като през 1998 е назначен на поста директор на Федералната служба за сигурност на Руската Федерация.

На 6 март 2000 година е избран за първи път за президент на страната, а на 14 март 2004 година получава втори мандат.

През 2008 година Путин е назначен за министър-председател на Русия, а от пролетта на 2012 досега за трети път заема длъжността президент на Руската Федерация [17]. (Преводът мой)

Владимир Путин е една от най-емблематичните фигури в обществения живот не само на Русия, но и на целия свят в началото на 21 век. За малко повече от десет години той постига огромен напредък в политическата си кариера и получава над 80 % одобрение от народа на своята страна. Много хора по света го смятат за най-влиятелния човек на планетата, а британското списание Time му отрежда първо място в своята класация „Стоте най-влиятелни личности“ в три поредни години.

Цели, обект и методи на изследването

Настоящото проучване е провокирано от липсата на изследвания относно невербалното поведение на руския държавен глава. Той е обект на постоянен интерес от страна на всички видове медии и проявите му ежедневно стават достояние на обществото. Този факт го поставя в центъра на множество различни дискусии и анализи. Всяка негова дума се взема под внимание и бива одобрявана или критикувана. И макар неговото слово да е основният носител на информация относно възгледите и позициите му по всички въпроси с обществено значение, в никакъв случай не бива да се подценява информативната стойност на посланията, отправени по невербален път, както и влиянието, което те оказват върху възприятията на обществото.

Основните задачи на настоящото изследване са, посредством наблюдение и анализ, които се явяват основни за методическата база на проучването, да се установи до каква степен президентът на Руската Федерация владее езика на тялото и по какъв начин невербалното поведение на Владимир Путин спомага за изразяването на доминиращата позиция, която той заема спрямо своите събеседници.

Обект на анализ е видеозапис на руската държавна телевизия „Первый канал“ от среща през месец юни 2009 година между Владимир Путин и ръководството на „Пикальовски глиноземен завод”, който по това време принадлежи на „Базел- Цимент, собственост на руския олигарх Олег Дерипаска.

Емпирична част

Владимир Путин свиква срещата, след като работниците на завода започват стачни действия, като протест срещу неизплатените им заплати и плановете за спиране на работата на предприятието.

На срещата присъстват длъжностни лица от областната администрация, министерството на енергетиката, министерството на финансите, олигархът Олег Дерипаска, както и представители на служителите в предприятието.

Строгият официален костюм е пренебрегнат и заменен от ежедневно облекло – дънки, риза без вратовръзка и светло спортно сако. Вероятно това не е случайно, а този избор има за цел да приравни статута на влиятелния политик до този на обикновените работници, които присъстват на събранието и да помогне за спечелването на тяхното доверие и предразположеност. От друга страна, разрезът с външния вид на останалите официални лица води до повишаване на напрежението между тях и премиера, като е възможно този ефект също да е преднамерено търсен.

Вратовръзката е средство за относително дискретно, но достатъчно забележимо предаване на невербална символика, а нейната липса рядко е случайна.

Понякога носенето на вратовръзка би могло да бъде неуместно. Ефектът от нея може да бъде отрицателен, тъй като е достатъчно някой от опонентите на Путин да каже колко струва вратовръзката, с която той стои пред средностатистическата руска аудитория и да направи сравнение с минималната заплата в страната, пенсиите и т.н. Владимир Путин полага усилия за реализацията на механизма на идентификацията. Желаната цел е приемането му от обикновения човек като част от „Нас“. Скъпата вратовръзка и костюм лесно биха могли да създадат усещането, че той принадлежи на „Тях“ – враговете на народа. Внушението на неофициалното облекло, съзнателно или не, е: аз съм част от вас. [18]

Путин носи и брачната си халка, която се възприема като символ на консервативните патриархални ценности и също предизвиква доверие от страна на аудиторията.

Целта на всекидневното облекло е да се придаде по-малко официалност на мероприятието. Това личи и от фразите, които Путин използва по време на изказването си, като например реторичния въпрос: „И защо, като разбрахте, че идвам, се разбягахте като хлебарки?“ (Преводът мой)

В началото на своето изказване Путин говори за това, че нарушаването на закона не може да бъде поощрявано, независимо от това, кой е извършителят и какви са неговите причини. Тогавашният премиер на Русия прави няколко последователни „почуквания“ с дясната си ръка по масата. (сн. 1 и 2)

/00:31 /00:33/

(Снимки 1 и 2)

„Жестът може да се определи като лаконично значимо движение на тялото с информационна стойност” [19]. М. Томова споменава, че основният жестикулиращ инструмент на човека е ръката, но всъщност се жестикулира и чрез всички останали части на тялото. „В съчетание с вербална информация жестовете могат да уточняват, допълват и отричат и играят значима роля при синхрона на общуването, а също така и при предаването на обратна информация“ [20].

Литературата разграничава няколко вида жестове – емоционални, изобразителни (описателни), указателни, условни, паразитни, илюстратори и адаптори.

Изобразителният жест има за задача да характеризира външно описвания обект. Насочва към форма, ширина, дължина, обем и др. Този вид жестове е често срещан в неформалното общуване, но има сравнително ограничено приложение в реторичното общуване.

Същото може да се каже и за изразяващия посока или местонахождение указателен жест. Указателните жестове са по-широко употребяване в диалог, отколкото при монолог.

Условните жестове се наричат още символи или емблеми, изпълняват най-често функция по заместване на речта, но е възможно да имат и съпътстващ характер. Обикновено имат точен езиков еквивалент. Такива жестове са махането с ръка за „здравей” или „довиждане”, ръкостискането, вдигането на ръка за внимание и т.н. Самите жестове не се нуждаят задължително от словесна подкрепа, тъй като сами по себе си са достатъчно информативни, имайки точен езиков еквивалент. В редица, включително и ораторски ситуации, те придружават словото.

Жестовете паразити, подобно на думите паразити в езика, не носят никаква информация за същността на проблематиката. Те не са нито необходими движения, нито изразяват някакво вътрешно състояние или отношение. Поради тази причина те биха могли да бъдат разглеждани като „шум” в канала на общуването.

Паразитните жестове до голяма степен си приличат с жестовете адаптори. Адапторите също нямат отношение към текста и подтекста, но за разлика от паразитите, които не означават нищо, те говорят за вътрешното състояние на оратора, издават напрежение и помагат на личността да се адаптира към обстановката. Адапторите, както и паразитите, са напълно несъзнателни действия, освен ако не става дума за осъзната и целенасочена манипулация.

Необходимо е да се обърне внимание и на т.нар. илюстрации. Към тях се отнасят описателният, указателният и емоционалният жест. „Илюстрациите се извършват предимно с ръце и имат функцията да илюстрират речта, като акцентират върху дума или фраза, изразяват емоция или конкретни действия, дублиращи или допълващи казаното“ [21].

Жестът от сн. 1 и 2 би могъл да бъде разглеждан като моторно движение, което не е съотнесено към словесното, или като емоционален жест – илюстратор, с който се поставят акценти на казаното. В подкрепа на последното твърдение стои фактът, че той изпълнява този жест няколко пъти в рамките на петнадесет секунди, поставяйки ударение върху думите: „начало на нарушаване на закона“ и „мисля, че това беше направено в съглашение с тези, които не искаха да дойда тук, а може би за парите, на тези, които не искаха да дойда тук. (Преводът мой)

Дублираща функция на този жест в случая изпълнява интонацията на Путин. Най-високите пикове на спектрограмата (Фиг.1) съвпадат с думите „начало“, „нарушаване“, „закона“, „мисля“, „това“, „направено“, „съглашение“, „тези“, „дойда“, „парите. (Преводът мой)

(Фиг.1)

Невербалната вокализация е важна част от невербалното общуване. В литературата този вид невербална комуникация може да се срещне с различни наименования: параезик, паралингвистичен канал за предаване на информация, екстралингвистична знакова система и др.

Изследването на невербалната вокализация неминуемо ни отвежда до интонацията. Тя се определя като „комплексно звуково явление, което в речта функционира на равнището на фразата чрез промените на своите честотни, интензитетни и темпорални характеристики, възприемани субективно като промени в мелодиката, силата и времетраенето на сегментните единици“ [22].

Приема се, че в обема на понятието „интонация“ не влизат онези интонационни характеристики, чрез които се разпознава говорещият – пол, възраст, здравословно състояние, диалектна принадлежност, обща висока или ниска тоналност на изказването, обща висока или ниска сила, темп, тембър и др. Това са ндивидуални характеристики и поради това нямат значение за езиковото общуване като социално явление.

Внимание трябва да се обърне на последните пет повторения, при които жестът се видоизменя. (сн. 3 и 4) Сгънатата в юмрук длан остава, но показалецът й не докосва масата, а сочи към другите участници в дискусията и най-вече към Олег Дерипаска, който стои точно срещу руския министър-председател.

/00:37 – 00:43/

(Снимки 3 и 4)

Соченето с пръст е един от най-дразнещите жестове, които някой може да използва, докато говори. Хора, които използват този вид жестове, са възприемани от аудиторията като агресивни, войнствени и груби. Често тези жестове изразяват санкция и говорят за значително по-висок социален статут на този, който ги използва спрямо другите.

Затворената длан е юмрук, а сочещият пръст служи като острие, което удря противника и го кара да заеме подчинителна позиция. Този жест предизвиква негативни емоции у другите, тъй като те приемат действията на говорещия като агресивни спрямо тях [23]. (Преводът мой)

Веднага след това следват две повторения на широко разпространения жест-емблема за отрицание, изразено чрез движение на показалеца наляво и надясно. (сн. 5 и 6) Жестът е лексикално натоварен и предава недвусмислено съобщение. Придружен е от думите: независимо от това, кой е извършителят и какви са неговите причини“. (Преводът мой)

/00:50 – 00:52/

(Снимки 5 и 6)

Всяко от движенията на дясната ръка отгоре-надолу и отляво-надясно съпровожда съществителните имена и глаголите в изказването на Путин, което е пример за това как се поставя невербално ударение, което да подчертае важността на определени думи и да насочи вниманието на аудиторията към тях.

Няколко секунди по-късно Путин казва, че не е отговорил веднага след получаването на писмено известие за ситуацията в завода. В същото време той изпълнява жест, при който пръстите на двете ръце са преплетени, а самите ръце са поставени пред тялото. (сн. 7)

/1:16/

(Снимка 7)

Жестът може да бъде разтълкуван като създаване на бариера между говорещия и околните. Прикриването зад бариера е действие, което правим още от ранна възраст, когато искаме да се предпазим от нещо. Като деца, когато се намираме под някаква заплаха, ние се крием зад солидни обекти като маси, столове или майчината пола. С порастването хората започват да осъзнават, че подобно поведение е неприемливо, поради което заместват обектите от обкръжаващата ги среда с кръстосани ръце или крака, които започват да изпълняват функцията на защитна преграда. Жестът със сключени пръсти има три различни позиции: пред лицето; с ръце, подпрени на бюро, маса и др; пред чатала. Съществува връзка между височината, на която се намират сключените пръсти и нивото на напрежение на оратора. Колкото по-високо се намират ръцете, толкова по-голямо е напрежението [24]. (Преводът мой)

Подпрените на масата ръце биха могли да означават несигурност или прикриване на негативни емоции, но в дадения случай Владимир Путин по-скоро разграничава себе си от другите участници в дискусията, като по този начин потвърждава санкциониращото си поведение от преди това.

Путин бързо преустановява употребата на този жест и започва да говори за това, че е взел решение срещата да се проведе на територията на предприятието, а не в Москва или в Санкт Петербург. Изречението е съпроводено от кратко подреждане на записките, стоящи пред него (сн.8), последвано от указателен жест, съпровождащ думата „тук“ (сн.9).

/1:34// 1:37/

(Снимки 8 и 9)

Подреждането на записките може да бъде разгледано като аналог на оправянето на външния вид, което в дадения случай може да е белег за вътрешно напрежение и неувереност, т.е. наблюдаваме адаптор. Но, доколкото всички познаваме Владимир Путин, това не е неувереност, а по-скоро израз на мобилизация. Играта с някакъв предмет или оправянето на дрехите е често срещано поведение в комуникативни ситуации. Прави се както от принц Чарлз при излизане на трибуната – пипане и дори държане на ръкавелите, така и Борис Елцин при среща с генералитета – закопчава всички копчета на сакото си. Приема се, че това е израз на мобилизация – усещане за застрашеност, но и готовност за борба [25].

Следват няколко „почуквания“ с върха на пръстите върху документите, намиращи се отдясно на премиера. (сн.10) Жестовете съпровождат думите: „…исках това, което се случва тук да бъде видяно и от авторите му…сами да дойдат тук и да видят.“ (Преводът мой)

Жестът отново изпълнява функцията на невербално ударение върху определени думи. Този път той е съпроводен от няколко кимания с глава, които имат за цел засилване на ефекта.

/1:46 – 1:54/

(Снимка 10)

Тежестта на ударението се засилва и с помощта на интонацията. Повторенията на жестовете са съпроводени с повишаване на силата на гласа при изказването на думите, върху които се акцентира. (Фиг.2)

(Фиг.2)

Путин продължава изказването си с думите: „Обръщайки се към тези автори, искам да им кажа, че смятам, че са взели за заложници на своите амбиции, непрофесионализъм, а може би просто на тривиалната си алчност, хиляди хора.“ (Преводът мой)

Премиерът не прави жестове, но на интонационно равнище ясно личи къде е поставен акцентът на съобщението. (Фиг.3 и Фиг.4)

Също така, трябва да се обърне внимание на периода между 2:04 и 2:15, когато Путин казва думите: „…заложници на своите амбиции, непрофесионализъм, а може би просто на тривиалната си алчност, хиляди хора.“ (Преводът мой) Изречението е отделено от останалите чрез две сравнително дълги емоционални паузи, които играят ролята на своеобразна рамка и служат като допълнителен инструмент за насочване на вниманието към това, което е казано.

Прекъсването на потока на речта, т.нар. темпорална пауза, се дели на логическа, психологическа, физиологическа, хезитационна, но може да се срещне и под други наименования.

Темпоралната пауза е смислово значимо бездействие. Непоставената, поставената не на място или несъобразена по продължителност логическа пауза затруднява възприемането, защото внася заблуждение относно реалната връзка между речевите отрязъци, което може да промени смисъла на изказването.

За значението на паузите именитият руски актьор, режисьор, педагог и теоретик на театъра Константин Станиславски пише: „Докато логическата пауза механически формира тактове и цели фрази и така помага да се изясни техният смисъл, психологическата пауза дава живот на мисълта, фразата, такта, като предава техния подтекст. Ако без логическата пауза речта е неграмотна, без психологическата тя е безжизнена… . Логическата пауза служи на ума, психологическата на чувствата“ [26].