Минчо Христов

Абстракт: В настоящата статия се представят резултати от анализ на партийната пропаганда в България от началото на прехода след 1989 година. Анализирани са партийни документи, интервюта на български политици, медийни публикации и други.

 Ключови думи: пропаганда, партия, България, преход.

 Mincho Christov

 Aspects of party propaganda in the beginning of the Bulgarian transition

 Abstract: The paper presents the results of analysis of a party propaganda in Bulgaria since the beginning of a transition after 1989. The party documents, interviews of Bulgarian politicians, and media publications are analyzed.

 Keywords: propaganda, party, Bulgaria, transition.

 Уводни думи

Какви са причините за несполуките, свързани с българския преход? Има ли политически сценарии и управляемост? Има ли политически сценаристи, които манипулират обществените процеси в началото на прехода? И ако ги е имало тогава – възможно ли е те да съществуват и днес? Какви са причините за сходните предизборни програми на БСП и СДС? Кои са основните задачи на партийната и политическа пропаганда и кои са основните методи за обществена манипулация? Това са част от въпросителните, на които се опитва да отговори настоящото изследване.

Кратък теоретичен обзор

Преди да се пристъпи към анализа, който не претендира за всеобхватност, е необходимо да се уточни, че за прехода в България след 1990 г. има немалко научни изследвания от различни автори, но в тях проблематиката, свързана с пропагандата, не попада в центъра на изследванията, тя стои някак встрани. Ис­к­ра Ба­е­ва и Ев­ге­ния Ка­ли­но­ва пред­с­та­вят факти и събития след 1989 г., авторките изследват прехода от историческа гледна точка [1]. Ев­ге­ни Дай­нов прави анализ от политологическа гледна точка на прехода, описва събитията, прави изводи за това какви промени настъпват в партийната система и в институциите [2]. Ге­ор­ги Ка­ра­си­ме­о­нов проучва пар­ти­ите и пар­тий­на­та сис­те­ма в България след 1989 г.; той прави периодизация, изучава факторите за създаването на партии, като отделя внимание и на ролята им в парламентарните и президентските избори [3].

Ма­рия Пиргова анализира работата на Народното събрание и Президентската институция, като се фокусира и върху парламентарната система в България след 1990 г. [4]. Георги Близнашки също изучава законодателната институция в България, но от правна гледан точка  [5]. Парламентарната реторика е изследвана като индивидуални прояви на отделни оратори, проучвани са жанровете, ефективността на парламентарния контрол от Оля Харизанова и Лилия Методиева; а джендър елементите на българското парламентарно красноречие са анализирани от Вяра Генова  [6].

Иванка Мавродиева прави широкообхватно проучване на политическата реторика след 1989 г., като се насочва към изучаване на жанровете, ефективността от публичните изяви на политиците, институционалните изявления на държавниците, предизборни кампании и дебати виртуалните форуми и българската политическа блогосфера [7].

 След този кратък обзор преминавам към анализа, който е насочен съм подбрани с оглед темата, няколко вида източници, а именно: първо, това партийни документи; второ, изяви на български политици, партийни лидери и премиери в електронни и печатни български медии; трето, публикации на учени и изследователи; четвърто, статистически данни. Те са изследвани именно с установяване на това как се организира пропагандата, как се провежда, какви езикови особености се наблюдават.

 Резултати от анализа

На 14. конгрес на БКП, проведен в началото на 1990 г., се декларира, че „перестройката и обновлението на социализма се нуждаят от нов тип партия. Ние трябва да бъдем партия на демократичния социализъм”. За да не бъдат отблъснати обаче онази част от искрените комунисти, останали в партийните редици след промените, изрично се подчертава, че „ние сме марксистка партия, вдъхновена от идеите на демократичния социализъм” [8]. Внимателното отбягване на термина „социалдемокрация” показва, че тогавашното ръководство на БКП все още не е сигурно в своите позиции пред партийната членска маса.

Няколко месеца по-късно, вече на власт, ръководството на преименуваната БСП декларира началото на „мирна революция”. Според председателя на партията Александър Лилов, от една страна, „БСП вижда изхода от кризата в радикалната икономическа реформа, която трябва да осигури прехода към пазарна икономика”, от друга страна, се обявява, че „ние ще се борим не само за достойна социална помощ за безработните, но и преди всичко за защита на работните места чрез инвестиции, създаващи работни места, без да бъдат ориентирани единствено към печалбата” [9]. Нещо, което противоречи с пазарните принципи.

Колкото до партията, освен промяната в името, се декларира, че тя е „модерна лява партия” и „партия на демократичния социализъм”. Макар че отново се отбягва споменаването на социалдемокрацията, в цитирания по-горе документ за пръв път се намира индикация за разграничаване от марксистката доктрина: „Не е възможно да се обясни съвременността и да се намерят пътищата за прогресивно развитие само в марксизма” [10]. Постепенно с времето марксизмът изчезва от официалните декларации на „модерната лява партия”, докато прогресивното развитие се идентифицира с един особен вид икономика – хем „пазарна”, хем „регулирана”, хем „социална”, но без никакво съмнение – капиталистическа.

На парламентарните избори за ВНС през юни 1990 г. БСП и СДС се представят с доста сходни предизборни платформи, които довеждат до комични взаимни обвинения в плагиатство. „Няма демокрация без свобода на собственост”, пише в платформата на БСП. „Собствеността е преди всичко свобода”, репликира СДС. „СДС е за радикален преход към пазарна икономика. Работната сила е стока. Капиталът и работната сила са двата основни фактора на производството, които не могат един без друг. Капиталът има легитимното право на печалба” – обяснява програмата на СДС. „БСП е за интензивен преход към пазарна икономика, за бързо създаване на нейните три основни елемента – пазара на стоки, пазара на капитал и пазара на труда”, се уточнява в програмата на БСП [11].

Всъщност причините между сходствата на двете предизборни програми могат да бъдат търсени по-скоро в сходството на интересите на двете партийни ръководства.

Има, разбира се, и някои разлики. Въпреки помощта на цял щаб американски съветници, в предизборната платформа на СДС има някои агресивни елементи, които влизат в конфликт с българската душевност. Например, СДС заявява: „Ние сме за демокрация. Без прилагателни. За демокрация, която е превърнала много страни в богати и подредени страни. Примитивното болшевишко мислене разделяше хората на добри и лоши, на прогресивни и ретроградни, на революционери и контрареволюционери”. Според СДС за всичко са виновни не номенклатурните управници, а комунистите и „комунистическото мислене”, докато периодът от 1898 до 1944 г. е считан едва ли не за социална идилия. Този подход е успешно преодолян от социалистическата пропаганда с публикациите на документи и фотографии, показващи жестокостите на предходните периоди.

По странен начин в програмата на СДС се появява: „Решително ще намалим субсидиите, дотациите, премиите и други подобни разходи, характерни за бюрократичната система”, като че в богатите индустриални държави, особено в тези от Европейския съюз, подобни дотации не съществуват. Този агресивен ултрарадикализъм и зле прикрита привързаност към неолиберализма, заедно с нееднократното използване на термини като „шокова терапия” практически решават изборната победа на БСП.

Възниква въпросът доколко тези грешки са случайни и резултат на неопитност, или са умишлена стратегия на част от ръководството на СДС, целяща загуба на изборите. Тогавашният шеф на СДС по-късно лаконично признава: „Знаехме, че правителството, което трябваше да проведе реформите, щеше да бъде правителство камикадзе” [12].

Изглежда, че нито ръководството на СДС, нито това на БСП желаят да упражняват властта сами. В почти всички официални партийни становища се говори за консенсус, за общи национални интереси, за необходимост от широка социална подкрепа на реформите, а все по-често – и за коалиционно правителство. След като на 17 юни 1990 г. БСП печели 52,75% от гласовете (211 депутати), срещу 36% (144 депутати) на СДС. Пред лидерите на БСП възниква въпросът какво да се прави с властта. Как да се избегне ангажирането на партията с непопулярните реформи и негативните политически последици. Освен двата политически мастодонта в парламента влизат и ДПС – 5,7% (23 депутати) и БЗНС – 4% (16 депутати) [13].

На 12 юли 1990 г., два дни след първия тур на парламентарните избори, студентите от Софийския университет обявяват окупационна стачка, протестирайки срещу „фалшификацията” от първия тур. Ден след втория тур – на 18 юли 1990 г., студентите допълват искания и оставката на президента Петър Младенов. Претекстът е видеозапис, направен преди половин година от оператора и виден деятел на СДС Евгени Михайлов, където Младенов е обвинен да казва по време на митинг на опозицията „Нека танковете да дойдат”. Казусът продължава да е спорен, доколкото Младенов отрича, а от друга страна, е доказано, че касетата е пътувала в чужбина. Така или иначе, противно на всяка логика, касетата не влиза в обръщение по време на острата предизборна борба, а е оповестена едва след първия тур на изборите с явната цел да отстрани президента. „Мисля, че историята с танковата касета беше брилянтна операция на тайните служби”, подчертава бившият говорител на СДС Михаил Неделчев [14].

След броени дни Младенов подава оставка. На въпрос защо го е направил, по-късно експрезидентът лаконично отговаря: „Дойдоха да ме видят Луканов и Семерджиев (бъдещият премиер и бъдещият вицепрезидент, б.а.), те ми казаха, че ако не подам оставка, ще има гражданска война” [15].

Заплахата от гражданска война изглежда е добро оправдание за либералното крило на номенклатурата да провежда реформи, които не отговарят на желанията на твърдия електорат на БСП. От друга страна, наличието на агресивен политически „противник” се явява силен консолидиращ механизъм вътре в самата БСП. На 29 август 1990 г. при подозрителни обстоятелства е запален партийния дом. Стотици хора, събрани не без помощта на държавната телевизия, чрез информацията, че престои самозапалването на млад човек, влизат, грабят и запалват най-охраняваната сграда в страната – тази на ЦК на БКП. Крепостта, предназначена да приюти партийното и държавно ръководство в случай на опасност, екипирана с всички мерки за сигурност, включително противоатомно убежище, е превзета от неколкостотин невъоръжени манифестанти.

Това странно събитие поставя редица въпросителни, които и до днес остават без отговор:

1. Защо, след като българските служби разполагат с предварителна информация за събитието, президентът Желев напуска столицата?

2. Защо органите на реда не се опитват да предотвратят влизането в сградата, ограничавайки се да гледат безучастно грабежа?

3. Защо е наредено на специалния антитерористичен отряд, дислоциран в сградата, да я напусне?

4. Кой и защо оставя вътрешните врати незаключени, дори с ключовете на тях?

5. Защо точно по време на събитието задължителният постоянен запис на полицейските честоти е изключен?

На фона на тези и ред други странности изглежда доста логична констатацията на бившия лидер на СДС, който твърди: „Ако множеството лумпени палиха и грабеха, то е защото някой отвътре създаде условията за това. Позволявам си да мисля, че интерес от този палеж имаха част от ръководството на БСП и някои анонимни кадри от Държавна сигурност. Архивът трябваше да бъде разпилян, а част от него – изгорена” [16].

По всичко личи, че част от изгорените документи съдържат компрометиращи материали както за част от партийната номенклатура, така и за част от ръководството на опозицията. Всъщност едва ли някой ще разбере дали изчезналите документи са били изнесени предварително, или пожарът само е заличил следите, или те са били умишлено унищожени.

„По-бърз и силен беше пламъкът в текущия архив”, подчертава изследовател на събитието. „На теория този архив трябва да устои на всички възможни бедствия, на практика се случва онова, което е необходимо. Така остават недокументирани серия от решения на БКП, като например за създаването на опозицията, за регистрацията на ДПС и други” [17].

Тезата за палежа като политически сценарий споделя и Димитър Йончев – бивш служител на ДС и висш социалистически функционер: „Имаше случаи, когато доста преди палежа на Партийния дом се говореше, че това ще се случи. Този палеж е част от сценария” [18].

Доста по-различно е мнението на други участници в събитията, например това на бившия кадровик на СДС и бъдещ депутат от листата на коалицията на БСП Стефан Гайтанджиев. В качеството си на председател на специалната парламентарна комисия за разследване на палежа, Гайтанджиев споделя: „Първоначалната ми хипотеза бе, че това е една голяма провокация. Може би бившите комунисти, Държавна сигурност и т.н. Проблемът обаче се оказа много по-безобиден. Един пламък – и край. Деца на 16–17 години. Разбира се, че палежът не беше организиран. Това бе едно специфично социално напрежение. Достатъчни са пет деца, за да излязат нещата от контрол” [19]. Наличието на малолетни сред множеството обаче трудно обяснява избирателното подпалване на архивния масив на БКП.

На 20 септември 1990 г. Великото народно събрание избира новия министър председател – Андрей Луканов. Опитите му да формира коалиционен кабинет завършват с неуспех, въпреки че предлага на опозицията повече от половината министерски кресла. В последния момент СДС поисква и министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната. БСП категорично отказва и Луканов формира социалистическо правителство.

Първата му стъпка е показателна – официалното присъединяване на България към Международния валутен фонд и Световната банка. Въпреки огромния стоков дефицит в страната – стоките изчезват по пътя между производителя и дистрибуторската мрежа, попадайки в ръцете на спекуланти, които ги изнасят в съседни страни и реализират огромни печалби, Луканов отказва да вдигне вътрешните цени. Въведени са купони за някои стоки от първа необходимост, но и те не могат да решат проблема с дефицита. „Социоикономическата криза създава огромна опасност за социалния мир в страната и за бъдещото мирно протичане на реформите”, отбелязва пред Народното събрание премиерът [20].

Партийната върхушка на БСП спешно търси начин за разпределяне на негативите от пазарните реформи чрез създаване на коалиционно правителство. На 5 ноември 1990 г. в Софийския университет започва окупационна стачка. В сравнение с предишни подобни прояви в тази стачка участват стотина студенти и далеч по-малко преподаватели.

На 26 ноември 1990 г. синдикатът „Подкрепа” обявява обща стачка и се присъединява към протеста на студентите. Искането е оставка на социалистическото правителство. Участието на гражданите налага окупацията на няколко централни кръстовища и парализирането на важни транспортни артерии. На своеобразните „барикади”, направени от по няколко пейки, участието в тези стачки е от не повече от 10–20 стачкуващи. В повечето случаи обаче ролята на полицията е да защитава стачниците от недоволството на гражданите заради прекъснатото движение и причинените неудобства. Въпреки че са необходими не повече от 30–40 полицаи, за да се възстанови движението, Луканов решава да подаде оставка „за да спаси социалния мир и да избегне сблъсъците”, както самият той обяснява пред телевизионните камери. Това е същият човек, който предишния ден е обещавал пред хиляди привърженици на БСП, че „няма да отстъпи пред уличния натиск на няколко лумпена”. Оставката е подадена без предварителна дискусия в ръководството на БСП, с аргумента, че е достигнато съгласие за създаване на коалиционно правителство [21].

По-късно Луканов отива по-далеч, като твърди, че благодарение на него, БСП е била запазена, освобождавайки се от прякото си обвързване с непопулярните икономически реформи. Тогавашният член на ръководството на БСП Димитър Йончев по-късно дипломатично признава: „Тъй като вече става дума за историческата истина, имам достатъчно мотиви да мисля, че през цялото време диалогът между Луканов и организаторите на стачката не е прекъсвал. Бих могъл да го кажа и по по-директен начин.” [22].

На 20 декември 1990 г. е формирано коалиционното правителство на Димитър Попов. Интересна подробност е, че като магистрат той фигурира в списъка на разследваните за корупция от Шести отдел на Шесто управление през 1989 година [23]. Задачата на това правителство несъмнено е да осъществи болезнените социални реформи, ограничавайки политическите щети за двете основни политически сили – БСП и СДС и запазвайки ги по този начин за бъдещата политическа игра.

На 1 декември 1990 г. с решение на правителството са „освободени” цените. Само за 2 месеца те се увеличават с 381%. Покачването само на 14 стоки е „контролирано”, докато при останалите ограничения няма. Електричеството например се повишава 7 пъти, топлата вода – 8,5 пъти, градския транспорт – 11,6 пъти, въздушния – 24 пъти и т.н. Цените на стоките и услугите на дребно през 1991 г. се покачват с 492% срещу тези от 1990 година, за да достигнат през 1993 г. 1480% на базата на 1990 година [24], [25].

Инфлационният шок преминава границите на очакваното от самото правителство. Някои цени се покачват десетки пъти, тъй като големите държавни монополисти се възползват от своето положение. Шокът е такъв, че в свое драматично телевизионно интервю самият премиер Попов призовава българските граждани: „За бога братя, не купувайте!”. Този призив, разбира се, е труден за изпълнение, особено що се отнася до хранителните и продуктите от първа необходимост.

Извън този театрален драматизъм в икономически план е извършено нещо, което години наред ръководството на БКП се е опитва да направи – да прехвърли икономическите проблеми, включително онези, които самото то създава, на всички останали граждани.

„Проблемът с дефицита беше решен от новата фракция на управляващата класа – СДС”, пише изследователят Георги Найденов. „Точно тя успява да осъществи мечтата на доминиращата класа – ценови шок срещу населението” [26]. Фактически този ценови шок позволява и един друг допълнителен ресурс от страна на българските управници – спестяванията на населението. През 1990 г. те са 67% от БВП. По официални статистически данни БВП е 28 122,1 милиона лева, докато спестяванията, включително жилищно-спестовните и тези за леки автомобили са 19 075,9 милиона лева [27].

Но това не е всичко. Други около 15-20 милиарда лева са в обръщение, които също са обезценени в пъти от инфлационния шок. Този огромен паричен ресурс става база на преразпределителните процеси в началото на прехода.

Впечатлява пълното единодушие между ръководствата на двете „неприятелски” политически сили – СДС и БСП. Бившият премиер Луканов поздравява новото правителство за „решителността, с която то започва реформите” [28]. На съвместно заседание между Висшия партиен съвет на БСП и парламентарната група на социалистите също се подкрепя ценовият шок, тъй като „БСП не може да застане на популистки позиции” [29].

Още по-сериозна е подкрепата на инфлационния шок от страна на ръководството на СДС, което може да се проследи от водещите заглавия на вестник „Демокрация”: „Спасителното лечение на икономиката започва” [30]. Истински цинизъм обаче лъха от заглавието „Комунизмът си отива от утре” и малко по долу: „Решението на Министерския съвет за либерализация на цените и социална защита на населението е началото на нормалното общество”.

Заключителни думи

Как българското население успява да издържи подобен жесток социален удар без социален взрив и недоволство? Според официалната статистика само спадът на реалните доходи през 1991 г. е 54% спрямо 1990 година. Разделяйки обществото на две противоположни политически групи, въпреки несъмнената им социална хомогенност, българските политици умело трансформират социалното недоволство в политическо.

Показателна в този план е еволюцията на „образа на врага”. За СДС той не е вече партийната номенклатура, виновна за състоянието на страната, а всички комунисти. Неслучайно ръководството на СДС все повече разглежда проблема за общата вина на комунистическата партия, въпреки някои плахи забележки на техните опоненти, че вината все пак може да бъде само персонална. Все по-чести са скандирания на митингите на СДС като „За да има мир – БКП (БСП) в Сибир”, „БКП (БСП) е мафия”, „Всички комунисти – в Сибир” и т.н. Съществуването на номенклатурата като една особена социална група и нейната вина за проблемите на страната бързо започва да се забравя. И неслучайно. Прехвърлянето на вината върху неперсонифицираната партийна маса изключително успешно прикрива истинските номенклатурни кадри в ръководството на БСП, а и на СДС.

Социалистическата пропаганда от своя страна обрисува СДС като „фашисти”, „лумпени”, „чужди мекерета”, „предатели”. Ръководството на БСП акцентира, че с изключването на Тодор Живков и някои негови близки сътрудници БСП се е „пречистила” и „обновила”. Дори се лансира тезата, подкрепена наистина с много конкретни примери, че кариеристите от БКП я напускат, за да отидат в СДС. По този начин номенклатурни кадри от БКП, които са свързани с управлението на Живков, се представят като жертви на политически реваншизъм и получават от своите съпартийци подкрепа, която при други обстоятелства не биха получили.

В многобройните митинги, контрамитинги, шествия, протести, в които често протестиращите са в директен сблъсък, българите получават онова, от което се нуждаят – образа на врага, виновен за техните нещастия. По един виртуозен начин партийната пропаганда отвлича общественото внимание от същностните обществени проблеми – социални и икономически, към псевдополитическото разделение „комунизъм-антикомунизъм”. Колкото по-силни са политическите сблъсъци между СДС и БСП, толкова по сигурен е съвместният властови монопол на техните ръководства върху обществените процеси.

Зад този спектакъл протичат особено важни за българските граждани и тяхното бъдеще процеси – легитимация на натрупаните от някои части на номенклатурата средства и концентрирането на значителна част от държавния капитал в частни ръце. Бенефициентите на тези процеси не участват в яростните улични противоборства, те заемат удобни кабинети в Народното събрание, министерствата, банките и големите държавни предприятия и въпреки, че са разделени по партиен признак има нещо, което тясно ги свързва – техният икономически интерес.

 Бележки и цитати:

[1]       Калинова, Е., И. Баева. (2006). Българските преходи 1939-2005. София: Парадигма.

[2]       Дайнов, Е. (2000). Политическият дебат и преходът в България. София: Фондация „Българска наука и култура”.

[3]       Карасимеонов, Г. (2010). Партийната система в България. София: Nik.

[4]       Пиргова, М. (2002). Българският парламентаризъм в условията на глобалния преход. София: Парадигма.

[5]       Близнашки, Г. (2009). Парламентарното управление в България. София: УИ „Св. Климент Охридски”.

[6] Харизанова, О. (2000). Парламентарната реторика на българския преход. София: УИ „Св. Климент Охридски”; Харизанова, Д. (2001); Л. Методиева, Л. (2002). Парламентарна реторика. София: Албатрос; В. Генова (2012). Джендър парламентарна реторика, сп. Нови медии 21, 14.09.2012. http://media-journal.info/?p=item&aid=211, последно посещение на 10.09.2013.

[7]       Мавродиева, И. Политическата реторика: от митингите до Web 2.0 (1989-2012). София: Парадигма.  

[8]       Политическа декларация на 14. конгрес на БКП, Манифест за демократичен социализъм, в. Ново време, №3, С., 1990 г.

[9]       Лилов, А. Политически доклад пред 29. Конгрес на БСП, 22–24 септември 1990.

[10]     Лилов, А. Политически доклад пред 29. Конгрес на БСП, 22–24 септември 1990.

[11]     Предизборна платформа на СДС, в. Демокрация, №56, 57–58; Предизборна програма на БСП, ИПКРК, Сборник документи, С., 1990.

[12]     Желев, Ж. Интервю в БНР, 8 декември 1993.

[13]     НЦИОМ, Избори 1990, С., 1991.

[14]     Неделчев, М. Публикация в „Избор”, № 2–3, С., 1995, 70.

[15]     Младенов, П. Интервю по БНР, 15 март 1992.

[16]     Берон, П. (1993). Сини човечета, червени човечета. София.

[17]     Илиев, И. Статия във в. 168 часа, 28.08.1995.

[18]     Йончев, Д. Публикация в „Избор”, №4, 1995, 39.

[19]     Гайтанджиев, С. Избор, №4, 1995, 8.

[20]     Луканов, А. Правителствена програма, МС, 10.10.1990.

[21]     Публикация във в. Дума, 30.11.1990.

[22]     Йончев, Д. Публикация в „Избор”, №4, 1995, 9.

[23]     Заркова, А. Публикация във в. Труд, 05.02.1996.

[24]     Генов, Н. (1994). Рисковете на прехода, сборник, София, 58.

[25]     Каракачанов (2011). Социологически и политологически проблеми на прехода, София.

[26]     Найденов, Г. (1994). Дефицитът, ценовият шок и интересите на управляващата класа, сп. Социологически проблеми, С., 1994, бр. 4.

[27]     Найденов, Г. (1994). Дефицитът, ценовият шок и интересите на управляващата класа, сп. Социологически проблеми, С., 1994, бр. 4.

[28]     Публикация във в. Дума, 1 февруари 1991.

[29]     Публикация във в. Дума , 3 февруари 1991.

[30]     Публикация във в. Демокрация, 29 януари 1991.