Предпоставки за свикването на българската Кръгла маса

Димитър Ганев

 Абстракт: В статията се изследват предпоставките за свикването на българската Кръгла маса и влиянието, което има тази нетрадиционна за политическата история на България институция. Авторът анализира влиянието на Кръглата маса, от една страна, върху обществото и неговите нагласи и от друга страна, върху институционалната архитектура на демократична България.

Статията е разделена на пет части. Първата е уводна. Във втората част са описани част от предпоставките за свикването на българската Кръгла маса. Изброени и анализирани са повечето проблеми, които поставят България пред трудна политическа ситуация в края на 80-те години на 20. век, както и икономическите трудности, пред която е изправена страната, някои от тях натрупвани с години. В третата част на статията се описват и анализира подробно българските дисидентски групи, както и тяхната роля в последните години от социализма в България и влиянието им върху процесите преди 10 ноември 1989 г. В четвъртата част от статията се разглежда самата промяна и субектите, които взимат пряко участие в нея – тяхното позициониране и интереси в първите стъпки от демократичните промени. Петата част от статията е заключителна, в която се обобщава ролята и влиянието на българската Кръгла маса върху първите години от българския преход.

 Ключови думи: Кръгла маса, демокрация, промяна, дисидентство.

 Dimitar Ganev

 Prerequisites for the convening of the Bulgarian Roundtable

 Abstract: The article examines the prerequisites for the convention of the Bulgarian Round table and the influence of this institution, which is non traditional for the political history of Bulgaria.

The author analyses the influence of the Round table over Society and its adjustment on the one hand and its influence over the institutional architecture of Democratic Bulgaria on the other hand.

The article is divided into five parts. The first part is introductory. The second part describes part of the prerequisite for the convention of the Bulgarian Round Table. Most of the problems placing Bulgaria in a difficult political situation at the end of the 1980’s are listed and analyzed, as well as the economic difficulties facing the country, which have accumulated over many years. The third part of the article describes and analyses in detail the Bulgarian Dissident groups as well as their role in the last years of socialism in Bulgaria and their influence over the processes before the 10th of November. The fourth part of the article looks at the actual change and the subjects taking direct participation in it – their positioning and interests during the first steps of democracy. The fifth part of the article is concluding and summarizing the role and influence of the Bulgarian Round Table over the first years of the Bulgarian transition.

 Keywords: Round Table, democracy, change, dissident.

 Увод

Българската Кръгла маса полага началото на демократичния преход у нас. Значението на тази институция далеч надхвърля нейните времеви и пространствени измерения. Дискусиите на Кръглата маса дават съществено отражение на целия последвал процес на демократизация, поставяйки рамката, върху която ще се градят основите на българската демокрация. Именно в това си качество българската Кръгла маса не е изследвана детайлно и задълбочено от научна гледна точка. Недостатъчният изследователски интерес към тази институция контрастира с нейното значение за установяването на демокрацията и пътя на демократично развитие на България. Сблъсъкът на гледни точки има ефект не само върху институционалната архитектура на българската демокрация днес, но и върху политическите и идеологическите възгледи на цяло поколение българи. Живото предаване на дискусиите на Кръглата маса по Националната телевизия и радио дава шанс на българските граждани да наблюдават голяма и значима политическа дискусия, което несъмнено спомага и за тяхното духовно разкрепостяване.

Игнорирайки абстрактните на пръв поглед идеи на различните участници за български политически проект за демокрация, обсъждани на Кръглата маса, въпросът за продукта, който създава тази нетрадиционна институция, засяга живота и битието на всеки от нас, по един или друг начин.

Поради сравнително близките в историческа перспектива заседания на Кръглата маса, въпросът за ролята и значението й все още не са добили завършен вид. Силната политическа и обществена поляризация на българската Кръгла маса е един от основните фактори, които способстват мненията за нея да бъдат различни и дори противоположни. От една страна, тя се оценява като „най-успешния и най-плодотворен период, по време на който се ускорява и канализира прехода”, като „най-сполучливата форма в българските условия за осъществяване на мирния и цивилизован преход” и като „най-градивната и ефективна институция след 10 ноември” [1]. От друга страна, като „политически цирк” и „смъртносна машина” [2]. Друг фактор, който засенчва ролята и значението на Кръглата маса в изграждането на политически проект за демокрация, е свикването на Велико народно събрание (ВНС), което реално приема действащата в България и до днес Конституция. Но не трябва да се забравя, че първо, именно на Кръглата маса се взема решението за свикването на орган, който да изработи нов основен закон, и второ, много от постановките заложени в действащата ни конституция са били приети преди това от участниците на Кръглата маса с консенсус. В този смисъл трябва да отдадем необходимото значение на ролята на тази институция за изработването на български политически проект за демокрация.

Предпоставки за свикването на българската кръгла маса

Подобен тип институционален анализ на българската Кръгла маса не може да не бъде разглеждан без историческите условия, позволяващи създаването и функционирането на такъв тип институция. За целта е нужно да излезем и извън националните граници, тъй като България, като част от социалистическата система, доминирана от Съветския съюз, е под силно влияние на процесите в Москва и тези в Източния блок. Именно събитията в „големия брат“ допринасят за промените в България и в другите социалистически страни. Специфичните отношения между България и СССР дават и съответното отражение върху пътя на демократично развитие на страната ни.

Най-общо можем да разделим предпоставките за падането на режима на две основни, които са и взаимосвързани: икономически и политически.

Икономически предпоставки

Началото на 80-те години на 20. век е време на крупни капитaловложения в българската икономика. Сред тях можем да откроим инвестициите в електрониката, роботиката, стартирането на огромни за българските мащаби проекти, като например заводът в Радомир и на втората атомна електроцентрала „Белене“, които впоследствие задъхват българската икономика. Най-добрата година за България в икономическо отношение е 1981 г., но вече са налице изоставането на социалистическата система в сравнение с капиталистическата, особено в технологичния напредък. Това дава своето отражение и в България.

Особено проблематично за страната ни става новото отношение на Съветския съюз към България, след идването на власт на Михаил Горбачов през 1985 г. На първо място, реформата на външноикономическите отношения на Михаил Горбачов, стартирала през август 1986 г. Тя представлява отказ от досегашната практика – сателитите на СССР получават съветски суровини, а връщат задълженията си в готова продукция, независимо от качеството й.  Открито се говори  за въвеждането на пазарни механизми в отношенията на държавите от СИВ. На второ място, това е външният дълг, който застрашително  нараства. От минималните 700 млн. долара през 1979 г. той достига 4.4 милиарда. И независимо, че сравнен с този на Полша, Унгария и ГДР, дългът е по-малък и впоследствие е намален още, това коства на България ограничаване на активните ни икономически контакти със западните държави. На трето място, лишаването на българското селскостопанско производство от съветската субсидия, извоювана от Живков при Брежнев, е сериозен удар за изживяващото тежка криза селско стопанство. На четвърто място, това е енергийният режим, въведен в страната. Това допълнително изчерпва доверието към властта, която не може да осигури редовно енергийно захранване.

Всички тези фактори говорят за силно влошаване на икономическите показатели на България, което е въпрос на време да дадат отражение и върху стабилността на режима като цяло.

Политически предпоставки

Наред с влошената икономическа ситуация, режимът акумулира и политически негативи в национален и международен план. В края на 80-те години България постепенно изпада в международна изолация. На първо място, с идването начело на Съветския съюз на Михаил Горбачов, отношенията ни с най-важния партньор отбелязват най-ниска точка от установяването на социализма в България. Отварянето на Живков към западните държави в края на 80-те години допълнително нагнетява обстановката. На второ място, смяната на имената на българските мюсюлмани през 1984–1985 г. създава вътрешно напрежение (създава се „Турско националноосвободително движение в България“)  и се влошават силно отношенията между България и съседна Турция, а отделни държави хвърлят тежки обвинения срещу България. На трето място, използват се имената и съдбите на двама известни българи,  които преди да напуснат България са близки до режима на Живков. Освен за обвиненията за „българския чадър“ при убийството на писателя Георги Марков в Лондон и за опита за убийство на журналиста Владимир Костов, се прибавя и мащабната кампания, която свързва атентата срещу папа Йоан Павел II с българските тайни служби. Независимо че не са открити  абсолютно никакви доказателства и самият папа да отрича българската следа в атентата при посещението си в България през 2002 г. Въпреки това обвинението продължава да се използва политически и досега.

България постепенно започва да навлиза в сериозна международна изолация, а българите осъзнават, че страната изпада във всеобхватна криза. Това не е първата криза изживяна от България след Втората световна война, но за първи път обхваща толкова аспекти. Още повече че българите вече могат да сравнят живота в страната и извън нея. Това е резултат на проникването на западните медии, с навлизането на новите информационни технологии, със  засилените културни контакти, с облекчения режим за пътуване след Хелзинки.  Режимът вече не може да претендира, че е носител на исторически оптимизъм и мотивация за прогресивно развитие.

Българското дисидентство

Едва през 1988 г. се появяват първите  дисидентски групи, които се противопоставят на режима. За това спомага перестройката в СССР и промяната  в страната. В периода на „зрелия” социализъм, изявите на несъгласие с режима са изключителна рядкост. Сред имената, които можем да посочим са тези на Радой Ралин – сатирик, на поетите Константин Павлов и Стефан Цанев, на карикатуристите Борис Димовски и Тодор Цонев, на сценариста Христо Ганев. Проява на дисидентство е излизането на  книжния пазар на книгата „Фашизмът“ на философа и бъдещ лидер на опозиционните сили Желю Желев. За разлика от примерите в Полша и Чехословакия, където има прояви на организирани протестни групи, българското дисидентство е по-скоро индивидуална съпротива на определени интелектуалци, подобно на дисидентството в Съветския съюз.

Дисидентските групи започват да се организират от началото на 1988 г. Първоначално те са малобройни и нямат много последователи. Тяхната скорошна популярност е благодарение на нервната реакция на властта.  Дейци от тези групи използват  българските емисии на чуждестранните радиостанции „Свободна Европа“, „Дойче веле“, BBC, за да изразят своите намерения чрез декларации. Използва се по-сигурният и най-бързият начин от онези години – слуховете и неофициалната информация.

Застрашаването на екологичната среда има голям обществен резонанс през втората половина на 80-те години. Причина за обществената чувствителност на тази тема дават най-вече две събития – аварията в съветската АЕЦ „Чернобил“ и обгазяването с хлор на Русе. Протестите на майките в Русе са повод за създаването на станалия широко известен впоследствие документален филм „Дишай“ на режисьора Юрий Жиров, който отразява именно ситуацията в крайдунавския град. Екологичните проблеми създават сериозна обществена ниша за организирането на дисидентската организация – Обществен комитет за екологична защита на Русе.

Импулсът, даден от Русенския комитет, не остава без последствия. Още в началото на 1989 г. актьорът Петър Слабаков подготвя програмните документи на нова организация, този път оформена като „сдружение“ и наречено „Екогласност“. То се учредява официално на 11 април 1989 г. с активното участие на актьора.

През есента на 1988 г. е създадена първата чисто политическа, опозиционна организация  в България – „Клуб в подкрепа на гласността и преустройството в България“. Това става на 3 ноември 1988 г. в Софийския университет. Университетът, който е най-старото висше училище в страната, вече се е утвърдил като средище на несъгласните с властта. През есента на 1987 г., по време на университетска партийна конференция, са отправени остри критики срещу ръководството на БКП. Веднага са изключени от БКП и уволнени от университета четирима преподаватели. Наказанията предизвикват протести, в които участват преподаватели и студенти. Със създаването на Клуба именно в Университета, властта се изправя пред истинско политическо предизвикателство. При учредяването му проф. Иван Николов огласява Програмна декларация, обявява инициаторите и прочита списък на 81 учредители. Декларацията на Клуба е доста амбициозна – тя има претенциите да очертае основните обществени проблеми и обещава да потърси решения за тях.  Създадени са 6 секции за работа: 1. За икономическото състояние; 2. За човешките и гражданските свободи; 3. По демографските проблеми; 4. По екологията; 5. По проблемите на българската култура; 6. По нерешените проблеми на българската история.   Целта е обществото да се включи в обсъждането на всички важни за България въпроси. Създателите на Клуба се застраховат срещу политическо преследване, като категорично заявяват, че организацията „ще работи изцяло на основата на Конституцията на НРБ и в нейните рамки, съобразявайки се със съществуващото законодателство и при пълна подкрепа на решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987г., като се бори за тяхното политическо осъществяване“. Клубът съзнателно започва да действа открито, за да даде пример за обещания от ЦК на БКП през 1987 г. политически плурализъм и независимост [3].

Ако трябва да обобщим, повечето дисидентски организации се наричат „независими“, с цел да покажат максимално своята дистанция от режима. След това те се разделят на две – такива, които се занимават с политическа дейност и такива, които не се занимават. А интелектуалното недоволство се изразява чрез два типа риторика: първата е свързана с екологията, а втора със задачата да се защитават човешките права [4].

Промяната на 10 ноември 1989 г.

Смяната на партийното и държавното ръководство на 10 ноември 1989 г. е извършена изцяло по законите на страната и устава на БКП. Въпреки това ноемврийският пленум на комунистическата партия е приет за началото на демократичните промени в България. На пръв поглед свалянето на Тодор Живков не задава само по себе си падането на социалистическия режим в България. Такива смени са се правили в много държави от Източния блок, без това да обозначава края на режима.  Но „времето“ в което стават тези промени, говорят за една по-дълбока трансформация на режима като цяло. Москва вече е с отслабено влияние върху някои свои сателити. Натискът за радикални реформи в СССР и Източния блок е по-силен от всякога. В лицето на „Солидарност“ дори виждаме нарушаване (макар и частично) на комунистическия монопол над властта.

С промяната в партийното и държавно ръководство на ноемврийския пленум на БКП, в България започва една вълна от разтърсващи промени. Още на 18 ноември 1989 г. се провежда и първият свободен протест в центъра на София. Събитие, което показва, че „духът е излязъл от бутилката“ [5].

Обществото е заредено с огромна енергия за промяна, а БКП не успява сама да отговори на тези очаквания. Опозиционните сили разбират добре това и увеличават своя натиск за радикални и бързи промени.

Появата на пъстра палитра от партии, движения и организации е резултат и на промените в Комунистическата партия, които създават благоприятни възможности за проявите на политически плурализъм, какъвто в България не е имало от 1948 г. до 1989 г. Опозиционните политически сили са необходими на БКП/БСП [6], като средство за разрешаване на вътрешнопартийните проблеми и като опонент, с който да си поделят отговорностите за политическите и икономическите реформи в страната.

В началния етап на възстановяването на политическия плурализъм се разграничават три групи партии. Структурирането на опозиционните политически партии, както и обединението на техните членове около едни или други идейни принципи, се оказва сложен и продължителен, а понякога и невъзможен процес.

Първи възстановяват своя статут  партиите, които са участвали в българския политически живот до началото на 1948 г., когато с ликвидирането на многопартийната система, фактически е прекратено тяхното съществуване, а лидерите им са подложени на репресии.  На 26 ноември 1989 г.  д-р Атанас Москов и  д-р Петър Дертлиев възстановяват БРСДП (о), която от януари 1990 г. приема името БСДП, а печатен орган е в. „Свободен народ“. Милан Дренчев застава начело на възстановения БЗНС „Никола Петков“. Постепенно на политическата сцена се появяват Демократическата партия с председател Борис Кюркчиев, заместен по-късно от Стефан Савов, Радикалдемократическата партия, чийто председател става Елка Константинова.

Във втората група партии влизат тези, които водят своето начало от дисидентските сдружения и клубове и които след 1989 г. се регистрират като политически партии. Показателен пример в това отношение е Зелената партия, която е учредена на 29 декември 1989 г., но официално регистрирана на 15 февруари 1990 г. Неин пръв председател е Александър Каракачанов, а печатен орган е в. „Екополитика“. В началото на 90-те години на 20. век членове на нейното ръководство са емблематичните за българския преход личности като Соломон Паси, Любомир Иванов и др. Тази партия привлича част от привържениците на създаденото на 11 април 1989 г. дисидентско дружество „Екогласност“.

Третата група партии, която е най-многобройна и най-нова, възниква в периода след 10 ноември 1989 г. до  март 1990 г.. Партиите от тази група в голямата си част са резултат на лидерските амбиции на своите създатели и взаимстват имената на организациите си от сходни структури в чужбина. Християндемократическата партия, Новата социалдемократическа партия, Републиканската партия, Независимата демократическа партия, са типичен пример в това отношение. В голямата си част тези партии не успяват да се впишат трайно в българския политически живот.

Множеството партии се появяват докато все още ръководната роля на Комунистическата партия е гарантирана от член 1 на Конституцията. Това е показателен  факт за започващата демократизация на политическия живот в България, чийто основен белег е изграждането на многопартийна система. Сформираните опозиционни партии, в по-голямата си част, са без ясна социална база, с малко опит и са изправени пред сложните задачи по изграждане на организационни структури,  формулиране на идейни принципи и програми. Непосилна задача за повечето партии се оказа формулиране на идейни принципи и програми, поради факта, че изразяват интересите на ограничен кръг свои съмишленици и единствената им идентификация е лидерът. Чрез своите програмни декларации, те декларират готовност и желание за участие в политиката, но нямат все още реална тежест и значимост. Изключение правят БСДП, БЗНС „Никола Петков“ и отчасти Демократическата и Радикалдемократическата партия, които имат своите традиции, предишен опит и идейна идентификация. Обединяващото между всички опозиционни партии и сдружения на този първи етап на българския преход, са антикомунизмът и критиките срещу преходния режим на монопола на БКП във властта,  неспазването на демократичните права и свободи, кризата в икономиката и революционните призиви за свалянето на комунистическата партия от власт, за търсене на съдебна отговорност на нейните ръководители.

Като най-голяма партия в страната, БКП/БСП заема основно място при възстановяването на многопартийната система и има редица предимства пред опозиционните партии 1. организационната й структура е изграждана в продължение на десетилетия; 2. БСП разполага с дисциплинирана членска маса и опитни партийни дейци; 3. ръководството й може да се възползва от възможностите, наследени от периода на държавния социализъм, чрез използване на информация с която разполага, чрез внедряване на „верни“ хора в опозиционните партии с цел влияние и контрол; 4. в първите месеци след 10 ноември инициативата все още е в ръцете на Комунистическата партия.

Към горепосочените фактори ще прибавим и разпокъсаността и незрелостта на разнородните опозиционни партии и движения. Така става  ясно, защо се налага въпросът за тяхното обединение.  На 7 декември 1989 г. се създава Съюзът на демократичните сили (СДС). Негови учредители са десет организации – Независимото дружество за защита правата на човека, Клубът за гласност и демокрация, „Екогласност“, Независимата федерация на труда „Подкрепа“, Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движението за гражданска инициатива, БРСДП(о), БЗНС „Никола Петков“.

В Учредителната декларация е записано, че СДС е отворен за нови партии и сдружения, но приемането им ще зависи от съгласието на учредителите. По този начин СДС си запазва правото да определя кои от многобройните опозиционни организации, възникнали след промените, ще получат възможност за утвърждаване на българската политическа сцена. Важността на това правомощие  се разбира, ако се има предвид, че с изключение на БРСДП(о) и БЗНС „Никола Петков“, почти на всички новосъздадени сдружения и организации  им предстои легитимиране пред българското общество. В края на декември 1989 г. със съгласието на учредителите, към СДС се присъединяват Радикалдемократическата и Демократическата партия, а през януари 1990 г. още три организации.

Съюзът ще се ръководи от Координационен съвет (КС), в който влизат по трима представители на всяка организация. За председател на КС на СДС е избран философът д-р Желю Желев, за секретар – биологът Петър Берон, а за говорители – Георги Спасов и Румен Воденичаров.

Според учредителната декларация, КС на СДС може да организира митинги, кръгли маси с правителството, общи листи за избори, да внася петиции и да публикува декларации. Всъщност участието в Кръглата маса е един от основните мотиви и за създаването на опозиционната коалиция [7].

Политическата платформа на СДС включва искания за равнопоставеност на всички форми на собственост пред закона, за деполитизация на армията и милицията, за политически плурализъм, за многопартийна система, за гражданско общество. Реализацията на многопартийна система, означава  поставяне на законови основи многобройните политически формирования, които възникват след 10 ноември 1989 г, при мълчаливото съгласие и опит за контрол от страна на БКП, защото де юре те са извън закона на страната, тъй като действаща Конституция не предвижда съществуването на многопартийна система и политически плурализъм. Учредителите на СДС издигат искания за провеждане на демократични избори, за ново Народно събрание и изработване на проект за нова демократична Конституция, с което заявяват категоричното желание за смяна на системата  [8].

Въпреки късния старт на българските дисидентски прояви, в сравнение с другите страни от Източния блок, в последните години от режима събитията се ускоряват. Със смяната на висшето партийно ръководство на Комунистическата партия, новите лидери се опитват да поддържат образа си на реформатори и да отговорят на все по-радикалните обществени искания. По примера на други централноевропейските и източноевропейски страни, управляващите стигат до компромисното решение да се свика т.нар. „Кръгла маса“, на която да застанат с новосъздадената крехка коалиция от опозиционни сили СДС и заедно да планират хода на трансформация от социализъм към демокрация.

Заключение

Едно от широко разпространените мнения е, че за начало на демократичния преход в България се приема датата 10 ноември 1989 г., когато на пленум на ЦК на БКП партийното ръководство гласува оставката на генералния секретар на партията – Тодор Живков. В действителност този „дворцов преврат“ става по всички закони на НРБ и при стриктно спазване на устава на БКП. Такива смени са се правили и преди в България и в други страни от социалистическия лагер. Но защо все пак се приема тази дата за начало на българския демократичен процес? На първо място, Тодор Живков на практика олицетворява режима. Поколения българи свързват социализма с неговото управление. Неговата смяна за всички означава нещо наистина голямо. И то в действителност е такова. На второ място, международната конюнктура е качествено различна. Опитите за реформи отгоре на Михаил Горбачов не дават съществен резултат. Започнатата от него „перестройка“ постепенно „зацикля”. В международен план, социализмът е в отстъпление. На трето място, в годината преди свалянето на Живков за първи път в България се зараждат дисидентски движения. На четвърто място, още няколко дена след ноемврийския пленум  станахме свидетели на спонтанен митинг (18 ноември) пред НС, което е достатъчна индикация да разберем, че нещата са се променили. На пето място, на голямата част от света ставаше все по-ясно, че повече не може така да се продължава.

Всички тези фактори, а и много други ни дават основание да мислим за 10 ноември 1989 г. като за повратна точка в българската история, за начало на прехода от социализъм към демокрация. Но в действителност първият институционален пробив по пътя към демократично развитие е именно свикването на българската Кръгла маса. Именно тя гарантира неизбежността на развитието на демократичния процес у нас. Кръглата маса поставя на равни начала лидерите на управляващата партия с лидерите на опозицията. Тази нова институционална форма е качествено нов момент в политическия дебат – комунистите преговарят, водят диалог. А всичко това може да се наблюдава пряко по БНТ и БНР, което поставя българския гражданин като арбитър, който избира между алтернативни позиции. Неговият глас съвсем скоро ще бъде решаващ за това по какъв път да тръгне България.

С приемането на статута на българската Кръгла маса като на най-важен държавен орган, по силата на вмененото задължение на участващите в нея „да използват своето представителство в законодателните и изпълнителните органи и общественото си влияние, за да осигурят реализирането на приетите с консенсус споразумения” тя на практика ликвидира монопола на комунистическата партия във вземането на решения.

Дискусиите на Кръглата маса и приетите от нея споразумения оформят една рамка и поставят основата за развитието на демократичния процес у нас. Влиянието й не се простира до фактическия финал на преговорите. Практически огромна част от обсъжданията и окончателните формулировки, залегнали в споразуменията стават част от конституцията на Република България от 1991 г. А те сами по себе си диктуват правилата на играта и до днес. Макар и парадоксално, една институция, формирана по формално недемократичен път, тъй като не е изразена народната воля чрез гласуване, дава продукт, който е с много голям принос за демокрацията в България.

 

Цитати и бележки:

[1] Проданов, В., А. Тодоров, Й. Аврамов, В. Иванова (2009). Българският парламент и преходът. София: Сиела, 113.

[2] Проданов, В., А. Тодоров, Й. Аврамов, В. Иванова (2009). Българският парламент и преходът. София: Сиела, 113.

[3] Калинова, Е., И., Баева. (2006). Българските преходи 1939–2005. София: Парадигма, 218-237.

[4] Калинова, Е., И., Баева. (2006). Българските преходи 1939–2005. София: Парадигма, 218-237; Kolarova, R., D. Dimitrov (1996). The Roundtable talks and the breakdown of communism.Chicago: University of Chicago press, pp. 178-211.

[5] Митев, Петър-Емил. 2010 – Модерната социална държава – България 2020. Равносметката на прехода и перспективите за левицата. София: Фондация Фридрих Еберт, 31.

[6] През разглеждания период, вследствие от партиен референдум в БКП, партията се преименува от БКП на БСП на 3 април 1990 г. Поради това на места се използва формата БКП/БСП с цел юридическа коректност.

[7] Симеонов, П. (2005). Голямата промяна. София: Български писател, 123.

[8] виж по-подробно: Проданов, В., А. Тодоров, Й. Аврамов, В. Иванова (2009). Българският парламент и преходът. София: Сиела, 101-106.

 Библиография:

  1. Баева, И. (2006). Тодор Живков. София: Кама.
  2. Дайнов, Е. (2000). Политическият дебат и преходът в България. София: Фондация „Българска наука и култура.
  3. Дарендорф, Р. (1992). Размисли върху революцията в Европа. София: Център за изследване на демокрацията.
  4. Дойнов, О. (2002). Спомени. София: Труд.
  5. Желев, Ж. (2005 ). Въпреки всичко. София: Колибри.
  6. Иванова, Е. (1997).  Българското дисидентство 1989–1989. София.
  7. Калинова, Е., И., Баева. (2006). Българските преходи 1939–2005. София: Парадигма.
  8. Карасимеонов, Г. (2010). Партийната система в България. София: Nik.
  9. Карасимеонов, Г. (1997). Политика и политически институции. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
  10. Конституция на Република България, 1991 г.
  11. Луджев, Д. (2008). Революцията в България 1989-1991. София: Д-р Иван Богоров.
  12. Мавродиева, И. (2012). Политическата реторика в България: от митингите до  Web 2.0. София: Парадигма.
  13. Митев, Петър-Емил. (2010). Модерната социална държава – България 2020. Равносметката на прехода и перспективите за левицата. София: Фондация Фридрих Еберт.
  14. Пеева, Р. (1999).  Ролята на българската кръгла маса в процеса на преход към демокрация. сп. Социологически проблеми, бр. 34, 125145.
  15. Пиргова, М. (2002). Българският парламентаризъм в условията на глобалния преход. София: Парадигма.
  16. Проданов, В., А. Тодоров, Й. Аврамов, В. Иванова (2009). Българският парламент и преходът. София: Сиела.
  17. Симеонов, П. (2005). Голямата промяна. София: Български писател.
  18. Стенографски протоколи на Кръглата маса. 1997. София: Фондация „Д-р Желю Желев”.
  19. Тодоров, А. (2009).  Граждани, партии, избори: България 1879-2009. София: Сиела
  20. Томов, А. (2005). Оптимистична теория за България. София: ИК „Христо Ботев”.
  21. Чакъров, К. (1990). Вторият етаж. София.
  22. Чакъров, К. (2001). От втория етаж към нашествието на демократите. София: Труд.
  23. Яхиел, Н. (1997). Тодор Живков и личната власт. София: М-8-М.
  24. Elster, Jon. Offe, Claus. Preuss, Ulrich. (1998). Institutional design in Post-communist Societes. Cambridge: Cambridge university press.

25. Huntington, S.P. (1991). The third wave: Democratization in the Late Twentieth Century: University of Oklahoma Press.

26. Kolarova, R., D. Dimitrov (1996). The Roundtable talks and the breakdown of communism.Chicago: University of Chicago press, pp. 178-211.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta