Представяне на книгата „Есе върху варварската реторика“ с автор Методий Рождественский

Иванка Мавродиева

СУ „Св. Климент Охридски“

Имейл: mavrodieva@phls.uni-sofia.bg


Автор на монографията „Есе върху варварската реторика“ е Методий Рождественский, доктор по реторика, защитил дисертация на тема „Етотическа Аргументация. Опит за класификация на аргументите“ през 2011 г. Д-р Рождественский е автор на редица статии и студии по теория на аргументацията и история на реториката, сред които: „Аристотеловото убеждаване с характер и етотическата аргументация в „Реторика”,
Аргументът Ad Auctoritatem в реторическа перспектива: към въпроса за систематичното му изследване“ и „Eloquence as Ēthomahia: Aristotle’sRhetorical Theory and the Classical Agonistic Ethic“.

Научните му интереси се простират в широки рамки: от изследвания на архаичните култури, антична реторика и история на менталността до компаративна реторика и теория на аргументацията. Тази негова монография е закономерен резултат на споменатата широта на интересите: тя е мащабно интердисциплинарно изследване на една от знаковите вербални практики в архаичните героически култури.

Есе върху варварската реторика“ е публикувана през 2018 година от Херон Прес ЕООД. Текстът е с обем 242 страници, разделен на две части, включващ уводни бележки и заключение. Впечатляваща е библиографията от 269 източника на български, руски, английски и други езици – доказателство за ерудицията на автора, както и за умението му да прави критичен прочит на древни и съвременни творци и изследователи в една многоспектърна проблематика: от Цезар, Тацит, Константин Преславски през Д. Лихачов, М. Елиаде до Дж. Кенеди, Ф. Уинтър и други.

Заглавието „Варварска реторика“ е провокативно, но авторът ясно обосновава избора си: варварските лидери представят себе си на античните уседнали цивилизации и биват възприемани от тях именно през призмата на героическата речева практика, която д-р Рождественский обозначава като „дръзка реч“ или „клетва-хвалба“.

Тъй като водещият метод на изследване в монографията е компаративен, обхватът на анализираните извори във времеви порядък обема няколко хилядолетия, а анализът е многоспектърен. „Есе“ като жанр, от една страна, е заявление за специфичен изказ и образност на стилово равнище – и работата го оправдава с живия начин на подаване на материала; от друга страна, обуславя многостранност без претенции за изчерпателност. Всъщност работата е едно завършено научно изследване, чийто текст е организиран около няколко ключови сфери. Като главни могат да се обособяват две. Едната съдържа базови контекстуални и реторически понятия: „вербални/словесни практики“, „реторика“, „реч“, „слово“, „етос“, „вербални дуели“; другата е философска, митологична и психологическа: „другост“, „архетип“, „магия“, „Бог“, „космогоничен принцип“ и други. Впечатлява обхватът на равнище епохи, митология, персонажи: от „Ригведа“, през ирландските скели, сказанията за скандинавските богове и герои (сагите, „Старата“ и „Младата Еда“) до произведенията на старобългарската и руската средновековна литература. Впечатление прави и солидното лингвистично обосноваване на авторовите аргументи.

Книгата обновява категориалния апарат на реториката, не само на историята на реториката и ораторството. Основавайки се на понятия от древните езици като англосаксонските и готски bēot/biháit и gilp, авторът въвежда термини като „дръзка реч“, „клетва-хвалба“, „героическа кавга“ и „вербален дуел“. Те отразяват устойчиви ментални нагласи, конкретни практики и институти в древните общества, които до този момент са слабо изследвани, а в българската наука се проблематизират за първи път. Например в част втора авторът говори за „речта-вещ“, за дръзката реч като „военна магия“ и „героическа традиция“ и разглежда явлението както на структурно равнище, така и в диахронен план. Този принос разширява значително традиционното научно разбиране за словесността, речевите практики, ораторството и дори за жанрове като харанга и военна реторика.

Авторът прави опит да реализира изследването си преди всичко през призмата на параметрите, зададени от самото древно възприемане на словесността и красноречието, а не от съвременното разбиране за вербалните средства и жанровите таксономии. Така д-р Рождественский излиза извън традиционното концептуализиране (напр. монолог-диалог) и се опитва да представи изследваните явления от автентичната перспектива на самите древни общества: той изследва техните героически кавги и жречески вербални дуели в техния обем и взаимовръзка (напр. воинската кавга и космологичното състезание в мъдрост и хитрост, с. 182 – 196).

Работата е разделена на две главни части. Първата обяснява как варварските общества представят себе си и биват възприемани от Гърция, Рим и Византия (с. 17 – 49) и излага ключовите за разбирането на контекста понятия и явления като: героически етос, традициите на войните в родово-племенните общества, възприемането на „другостта“ и враждебността и произтичащата от тях „реторика на дехуманизацията“ (с. 49 – 100). След очертаването им, без което разбирането на централната тема, според автора, не би било пълноценно, работата минава към втория дял – изследването на дръзката реч като водеща вербална практика на архаичните героически култури.

Интерес в първа глава представлява рамкирането на героическия етос и тук впечатляват две неща: насилието се разглежда от древните като космогоничен принцип и една от водещите нагласи на архаичния героизъм е „отнемането на чуждото“ (с. 52 – 80). Именно този контекст и мисловните опозиции Ние-Те, според автора, обуславят дръзката реч като архетипна словесна практика. Другостта е осмислена на равнищата: „външно, тоест враждебно“, а опозиции като „хищник“ и „плячка“, както може да се очаква, са фундаментални за една „реторика на дехуманизацията“.

Д-р Рождественский навлиза в полето на различен тип ораторика и изяснява конкретното и вещественото възприемане на речта и словото в архаичните общества, чрез което извежда статуса и значението на „дръзката реч“ или „клетвата-хвалба“. Тези две понятия той третира като тъждествени и търси техните проявления в редица явления: героическите пиршествени кавги, сравняването на подвизите, военната магия, дуела между жреците и др. (раздел 3. „Архаични вербални дуели“).

Героическите самохвални състезания и сравняването на подвизите са изследвани на база ведийски, англосаксонски, скандинавски и ирландски извори за този институт. Той е разгледан диахронно от „Ригведа“ и „архаиката“ на „Едите“ до времето на кръстоносните походи (с. 176 – 182). Новост и подчертан интерес представлява тезата му, че словесното състезание в индоевропейските архаични култури има статут на „хранилище на знанията“. Същата е обоснована в широк компаративен контекст, като тук особено впечатление прави анализът на произведения от старобългарската литература („Именник на българските канове“, „Историкии“, житията на славянските първоучители и апокрифната книжнина).

Езикът и стилът на книгата са на много високо академично равнище, същевременно текстът се чете с интерес; фактологията е изведена прецизно, 926 са цитатите под линия, което отново е доказателство за качества не просто на млад изследовател, но на утвърден учен в полето на историята и теорията на реториката. Уводните бележки и заключението систематизирано представят обектите на изследване и достигнатите изводи.

Книгата е адресирана към интересуващи се от реторика, философия, история, антропология, културология.

Проф. дн Иванка Мавродиева

Сп. „Реторика и комуникации“, брой 39, април 2019 г.

Rhetoric and Communications Journal, Issue 39, April 2019