Цветан Кулевски

Университет за национално и световно стопанство

Имейл: ts_kulevski@abv

Абстракт: В статията се разглеждат проявления на реториката от древността до съвремието. Фокусът е върху установяване на силата на реториката като теория и практика. Текстът е опит да се даде отговор на въпроса дали има основания да се говори за реториката на силата.

Ключови думи: реторика, история на реториката, реториката на силата.

The power of rhetoric or rhetoric of power

Tzvetan Kulevski

Abstract: The paper examines manifestations of rhetoric from the antiquity to modern times. The focus is on establishing of the power of rhetoric as theory and practices. The text is an attempt to give an answer of the question whether there are grounds to talk about the rhetoric of power.

Keywords: rhetoric, history of rhetoric, power of rhetoric.

Уводни думи

Цяла история на реториката е едно море от факти и събития, в което на пръв поглед сякаш не личат приливи и отливи. В действителност тя се подчинява на един неизменен ритмичен закон, на едно вътрешно вълново движение, което разделя нейните научни периоди на приливи и отливи, на устремени напред и отстъпващи назад. Иначе не би могло и да бъде, щом реториката е човешко творение, а законите на нейния дух са само отражение на човешките закони. У всекиго от нас съществува тази двойственост: процесът, наричан живот, в крайна сметка не е нищо друго освен напрежение между два полюса [1]. Все едно как ще наречем тези две сили: центростремителна и центробежна; интровертна и екстровертна; егоистична и алтруистична; угнетяваща и убеждаваща – винаги и навсякъде в тази форма се изразява променливата тенденция: да се изолираш от света, или да се свържеш с него.

Реториката – трансформации и новости

В хилядолетната история на реториката тези две сили на привличане и отблъскване, на концентрация и експанзия, на хармония и ексцес, са в непрестанна борба. Ту възникват големи и красиви реторически концепции, ту отново биват отхвърляни. След десетилетия и столетия на научен сговор следват години на спор и дори вражда, но всъщност научната общност се стреми към все по-прецизни достижения в областта на реториката, съответстващи на растящата широта на своя поглед [2]. Всяка от тези тенденции, по силата на самото си съществуване, имат своя културен и физически смисъл, едната не може да вирее без другата в духовния организъм на реториката. А тяхната борба е необходима, за да поддържа творческото напрежение сред теоретиците в областта на реториката. От тези две тенденции ще разгледаме в настоящата студия само едната, за да подчертаем тъкмо обединяващия елемент, тайнствения „ерос“, който тласка реториката от самото й възникване, въпреки всички различия в езика, културата, идеите, към едно по-висше единство и съвършенство.

Чрез един поглед върху генезиса и епистемологията на „убеждаващото“ ще се опитаме да представим накратко историята на вечния копнеж по единение на чувството, волята, мисълта и живота, който за повече от две хиляди години е създал онова чудесно творение на научната общност, което заслужено наричаме реторическа култура. Огромните ресурси за убеждаващото въздействие на речта върху слушателите е било известно на атиняните още от средата на 5. век пр. Хр., или т.нар. „златен век на Перикъл“ [3]. В тази епоха ораторството е едно от най-отличаващите качества в Атина. Оратор бил не само онзи, който умеел да говори добре – той трябвало да познава и всички клонове на науките за държавата: история, икономика, финанси, администрация, както е трябвало да познава добре и състоянието на страната. По това време в Атина ораторството се превръща в най-сигурния път за успех в живота. То се превръща в „наука над науките“ и идеал за цяла една епоха. Да си добър оратор тогава, означавало да държиш ключът към могъществото. Изкуството на „логоса“ е било необходимо условие за успешна политическа кариера [4]. Способността на речта да въздейства активно върху психиката на човека става разбираема в този случай, когато на нея се гледа не като на нещо безвъзвратно застинало в знаци и символи, а като на особена форма на дейност, която формира в процеса на комуникативния акт нагласа за взаиморазбиране, едновременно въздействайки на говорещия и слушащия в емоционален план. Речевата дейност винаги е тясно свързана с различните форми на човешкото поведение и сама представлява една от тях.

В зората на своята поява реториката е определяна като изкуство да се говори точно и красноречиво. Съществувала е ясна граница между красноречието като естествен талант за убеждаване, и реториката, която е наука, изучаваща правилата на точното и убедително говорене на обществено място [5]. Красноречието може да съществува извън всякакво изучаване и обучение, докато реториката направлява красноречието и го издига на по-високо равнище: на равнището на изкуството да говорим добре. Красноречието се е родило преди правилата на реториката. Първо хората са говорили красноречиво, а после теорията изучила правилата на красноречивото говорене. Тъкмо в средата на 5. век пр. Хр. в Сицилия започнали първите опити за изучаване на общественото изкуство за красноречие. Тогава в градовете-държави в Сицилия са премахнати деспотичните режими и се установява демокрацията. Новата политическа атмосфера благоприятствала развитието на красноречието. Още тогава възникнала идеята, че в една добра реч се съдържа и някаква система и чрез проучване на тази система е възможно да се открият нейните принципи и правила [6]. Така се появяват първите опити за установяване на правилата на красноречието: появява се реториката. Атина се превръща не само в център на красноречието, но и училище по неговата теория.

Култът към реториката по времето на Перикъл получава такъв размах в Атина, че започват да се създават специални ораторски школи. Тези школи са наричани „софистични“. Едни от основателите им били: Протагор от Абдера, Продик от Хиос, Хитий от Елида и Есхин от Родос. Между по-известните преподаватели в тези школи са били: Антифон, Тразимах, Андокид и Тизиас, както и прочутият оратор от Сиракуза – Коракс, който пръв прави опит да състави правила за ораторското красноречие, като написва „Указание за говоренето“. Над всички добри оратори се открояват имената на Горгий Леонтински и Лизий Атински. Горгий се смята и за създател на философския скептицизъм като направление във философията. А Лизий специално разработва съдебната реч. Успехът на неговите речи се дължал не толкова на юридическата аргументация, колкото на начина, по който той умело разяснявал и представял предмета, който защитавал [7].

Преподавайки красноречие, гръцките софисти преследвали една главна цел: да изнамират методи за успешна аргументация и убеждаване. Бедата идвала от факта, че използвайки многостранното значение на думите, те понякога са достигали само привидно точни, но в действителност погрешни и дори лъжливи изводи. Макар да са имали заслуги за развитието на философската мисъл и на реториката, това тяхно прибягване до подвеждащи разсъждения обаче им е създавало лоша репутация, която се е запазила и до днес. Самата дума „софизъм“ има съвременна отрицателна конотация. Срещу софистите и тяхното учение, срещу злоупотребите с речта, в която те представят неистината като истина, порока като добродетел, са се противопоставяли философите моралисти Сократ и Платон. Представяйки състоянието на реториката в своите философски трудове „Горгий“ и „Федър“, Платон остро напада софистите, упреквайки ги в спекулиране с думите. Той е проповядвал любов към добродетелта и усет за истината и е трябвало да се изправи срещу софистите, които с учението си допринесли много за моралното падение на атинското общество от онова време. Платон с право е твърдял, че софистите са целели единствено победата на всяка цена, без оглед на средствата за постигане на целта, без каквото и да било съобразяване с истината. Според него те проповядвали, че случайността може да предопредели действителната истина и със силата на своето слово превръщали малкото в голямо, новото представяли като старо, а старото като ново [8].

Софистите не са разбирали, че истински голямото красноречие е непосредствено свързано с истината, че тъкмо победата на истината трябва да бъде негова главна и крайна цел. В диалога „Федър“ Платон вече търси основите на високото красноречие и определя реториката като философска наука, опираща се на логиката и психологията. За него научната реторика трябва да се основава на диалектиката и на вникването в човешката душа, предимно в страстите. Безспорно най-яркото име сред ораторите в Древна Гърция е Демостен, който успял да възвърне блясъка и силата на публичната реч, създавайки цяла епоха в ораторското майсторство. Той е и първият, който осъзнал, че ораторското умение и изкуство лежи най-вече в начина на изказване на мисълта [9]. Демостен се е изявявал най-вече в политическите речи против големия балкански завоевател Филип Македонски. Във „Филипиките“ той е развил до съвършенство силата на речта, а начинът, по който ги изричал, издигнал реториката до художествени висоти. Самият Филип Македонски, срещу когото били насочени тези речи, след като се запознал с една от тях, възкликнал: „Ако бях чул тази реч, струва ми се, че и сам щях да бъда против себе си!“ [10]. За съжаление, с изгубването на гръцката свобода и независимост, елинското красноречие в Атина западнало или се трансформирало в обикновено ласкателско празнословие.

През този период на античността се оформят два подхода към реториката: философски и филологически. Първият опит за философска реторика е представен в едноименното произведение на Аристотел [11]. Той е един от най-универсалните и най-проницателни умове в античния свят, с големи заслуги за теоретичното развитие на красноречието. В произведението си „Реторика“ великият философ е дефинирал важни принципи на красноречието, освобождавайки го от всички софистични спекулации и тенденции. Аристотел отделя основно внимание на логическия анализ на средствата за реторическа аргументация. В онези години неговата книга не е получила широко разпространение, тъй като Аристотел не е бил нито известен учител по реторика, нито известен оратор. Известно е, че той е бил логик и психолог на тогавашното равнище на двете научни сфери. Аристотел ще остане в историята на философията като първия учен, който концептуализира теорията на реториката [12].

Изходно начало в Аристотелевата теория на реториката е, че речта спада към категорията на художествените произведения. Според него, ако един добър оратор убеждава, то това означава, че е възможно да се намерят причините, поради които той постига този успех. Вече споменахме, че преди Аристотел преподавателите по реторика са се занимавали главно с това, как да се възбудят чувствата, да се извикат емоциите на слушателите. Според Аристотел това няма нищо общо с истинското красноречие, чиято основна цел трябва да бъде да докаже гледната точка на оратора. Неговата реторика насочва как да се говори диалектически [13], убедително и затова нейните основи се опират на логическото разсъждение. От таланта на оратора зависи дали, в зависимост от състава на аудиторията, той ще акцентира по-силно на логическата страна, или ще отправи зов към емоциите й. Важно е да отбележим още тук, че търсейки средства за убеждаване, Аристотел смята, че най-добрият стил е този, който ни дава най-много неща по най-подходящ начин. Два вида фактори допринасят за постигането на тази цел. Към първия вид спадат различните външни средства, каквито са свидетелствата и използваните доказателства. Вторият вид се състои от множество средства, наричани вътрешни: логика; разумна същина; морални качества; престиж на оратора и т.н.

Твърде поучително Аристотел разглежда и механизма на аргументирането, мястото на събранието, нравите и страстите на слушателите. Не остават на втори план и правилата за елокуциото, т.е. самото реализиране и изричане на публичната реч. Той описва три вида речи: делиберативни, демонстративни и съдебни. Терминът „делиберативен“ се свързва с различни значения [14]. Аристотел приема, че красноречието е полезно поради четири причини. Първо, то цели да поправи лъжата и несправедливостта. Второ, то улеснява убеждаването на онези, които нямат достъп до аргументите на формалната логика. Трето, то е внушаващо, защото дава възможност да се разкрият гледната точка и аргументите на другата страна. Четвърто, то има отбранителен характер защото, ако е добродетел да се защитаваме от физически нападения, не по-малко достойна за одобрение е духовната самоотбрана [15].

Аристотел разкрива два начина за аргументация в своето съчинение по реторика. Към първия начин той отнася използването на реторическия силогизъм, наречен от него „ентимема“ [16], където логическото доказателство е представено непълно, чрез умишлено пропускане на една от предпоставките на силогизма, но в същото време тя се подразбира. Според Аристотел ентимемата е най-важният от начините за убеждаване [17]. Към втория начин за аргументация той отнася използването на „примери“, т.е. на доказателство по индукция. Почти всички изследователи на Аристотелевата „Реторика“ отбелязват, че той подразделя методите за доказателства на три групи: (1) научна демонстрация; (2) диалектика; (3) реторика. Той разглежда много подробно метода на „научната демонстрация“ в своите „Аналитики“ като метод за откриване и показване на истината [18]. Обект на неговата „Топика“ е методът на „диалектиката“ за откриване на онова, което Аристотел нарича вероятностна истина [19]. Но малцина [20] са изследователите, които отбелязват, че в „Реторика“ акцентът пада върху изнамирането на метод за откриване на средствата за убеждаването, т.е. на „онова, което може да убеди“. Внимателният прочит на Аристотелевия труд показва, че в центъра на неговите размишления не са нито „убежденията“ като феномен, нито „убедеността“ на слушателите, а тъкмо „убеждаващото“ като способност, т.е. „да откриваме при всеки случай онова, което може да убеди“ [21]. Според Аристотел реториката ни въоръжава именно с тази способност да откриваме онова, което може да убеди слушателите ни. Това според него не е задача на никое друго изкуство. Той пише, че реториката е полезна и че „нейната задача не е да убеждава, а да съзира наличните средства да убеждаваме във всеки отделен случай“ [22].

Силата на реториката

Силата на реториката изглежда е насочена към откриване на убедителния довод относно всяка даденост, предмет на красноречието. Реториката крие в себе си известни способности да се представят доводи. Тя е теория за „убеждаващото“ (доводите) като способност, а не за „убежденията“ (ценностите) като феномен, нито за „убедеността“ (вярата) на слушателите. Научната цел, която преследваме в настоящата студия, е да повдигнем завесата пред реториката на силата (способността за търсене на убедителни доводи), взирайки се в познавателния хоризонт на разбягващия се полиморфизъм на „убеждаващото“.

Според Ролан Барт „Аристотел определя реториката като изкуството да се извлича от всеки сюжет степента на убедителност, която той притежава“, или като „способността да откриваме умозрително онова, което при всеки случай може да убеди“ [23]. Важното в тези определения е това, че реториката е „techne“: средство за сътворяване на нещо, което в еднаква степен може да бъде и да не бъде, и че то произлиза от твореца, а не от сътворения предмет. За естествените или необходимите неща няма techne. Публичната реч не спада нито към едните, нито към другите. Аристотел разглежда речта (oratio) като послание и я подлага на деление от типа на това при теорията на комуникацията. Първата част от монографията му по реторика е посветена на „предаващия посланието“ (оратора): в нея се говори преди всичко за намиране на доводи, доколкото те зависят от оратора и за неговото приспособяване към публиката съобразно трите речеви жанра (съдебен, съвещателен, епидейктичен). Втората част от монографията му по реторика е посветена на „приемащия посланието“ (публиката): в нея се говори преди всичко за емоциите (страстите) и отново за доводите, но този път доколкото те биват „приети“, а не само „възприети“, както в предишната част на книгата. Третата част от монографията му по реторика е посветена на самия „текст на речта“ (посланието): в нея се говори преди всичко за стила, за lexis или elocutio (фигурите) и за taxis или disposition (редът на частите на речта) [24].

Реториката е метаезик, чийто език-обект е публичната реч. Зараждането на реториката като отделна наука е първото свидетелство за рефлексия върху езика в западната традиция. Словесността започва да се изучава не като „език“ (langue), а като „реч“ (discours) [25]. В началото реториката е преди всичко техника, която позволява на владеещия я да постигне в дадена речева ситуация желаната цел. Нейната цел е прагматична по характер: да бъде убеден събеседника в правотата на дадена кауза. Реториката е проникната от двусмислеността на думата. Тя е своеобразно владение над словото, защото самия език е проява на власт [26]. Силата на реториката е в способността й да изнамира техники за достъп до езиковата власт, които са недостъпни за „неумеещите да говорят“. А по-резултатното владеене на публичната реч предполага предварително познаване на нейните свойства. Още по времето на Аристотел и на неговата реторика вече има цял корпус от знания, от категории и правила, отнасящи се до убеждаващото въздействие на красноречието. По-късно гръцките и римските автори – Цицерон, Квинтилиан, Дионисий Халикарнаски – акцентират върху една или друга страна от реториката, но в общи линии запазват структурата на монографията по реторика на Аристотел.

Видно е, че реторическата наука обхваща широк аспект от реторически факти, но и до днес не е постигнат техният окончателен синтез. Казано метафорично, реторическата теория е своеобразна империя [27], по-обширна и устойчива по своите размери и дълготрайност от която и да било политическа империя. Това обяснява и спорадичното презрение на другите науки към реториката, вероятно поради отказ да се признае нейната множественост, свръхдетерминация и полиморфизъм на „убеждаващото“ като нейно ядро. Независимо от многообразието на нейната система от елементи, реториката е царувала на Запад и на Изток в продължение на две и половина хилядолетия. Бидейки непреходна, тя е невъзмутим свидетел на: атинската демокрация; монархия през елинизма; Римската империя; великите нашествия; Ренесансът; преглътнала е режими, религии, цивилизации [28]. Казвали са дори, че реториката умира, но в продължение на три века това още не се е случило. Реториката носи белега на свръхцивилизация, посредством която нашето общество е признавало върховенството на езика и неговия суверенитет. Без претенции да възстановяваме цялата й история, ще представим фрагментарно някои показателни моменти от нейните теоретични възходи и спадове, за да анализираме силата на реториката на съвременния етап от нейното развитие, в условията на преход от простота към полиморфизъм на „убеждаващото“. Тогава пред нас ще се очертае хоризонтът на една реторика на силата като щрихи към въображаемата „идеология на формата“, стояща над идеологиите на съдържанието [29].

Може да се каже, че хилядолетната теория на реторическото изкуство се е развивала и концентрирала около два полюса: синтагматичен, за чийто основоположник се приема Коракс; и парадигматичен, водещ началото си от Горгий. Ядро на синтагматичния полюс е редът на частите на публичната реч, taxis или dispositio. Това е реторика на синтагмата, на речта, а не на фигурата. За първи път Коракс разделя речевата дейност, красноречието (oratio) на пет части: встъпление; разказ или предаване на случилото се; аргументация или доказателство; отклонение; епилог. Така се полага теоретичното начало на „престореното слово“, за разлика от измисленото слово на поетите [30]. Ядро на парадигматичния полюс са реторичните фигури, „lexis“ или „elocutio“. Още след Горгий става ясно, че „формата“ на езиковото изразяване може в значителна степен да разшири самото съдържание на публичната реч. За него „словото е могъщ деспот“ върху аудиторията от слушатели [31]. Това служи като бъдеща основа за един по-силен тласък при изучаването на комуникативните и експресивни аспекти на красноречието, а именно – да се търсят допълнителни „ресурси“ за въздействие на публичната реч. По този начин Горгий вмъква в предмета на реториката и учението за „стила на речта“. Самото понятие „стил“ подчертава алтернативните начини за изразяване на един и същи замисъл.

От съвременна гледна точка можем да твърдим, че „алтернативността“ (многообразието, или т.нар. „полиморфизъм“) във формата на изказа е много важна за реторическата сила на речевото послание. Количеството информация, което носи „съобщението“, нараства пропорционално с увеличаването на количеството неопределеност относно това, какво „съобщение“ от всички възможни ще бъде избрано. Колкото по-предсказуема е дадена речева единица, толкова по-малко е „значението“, която тя носи [32]. Този принцип добре се съгласува с мнението на стилистите относно това, че т.нар. „клишета“ и „мъртви метафори“ са по-слабо въздействащи, отколкото оригинално конструираната ораторска изява. Способността на оратора активно да въздейства върху своята аудитория става разбираема в онези случаи, когато публичната реч не се разглежда като нещо безвъзвратно „застинало“ в знаци и символи, а като особена форма на дейност, която формира в процеса на комуникативния акт нагласа на взаиморазбирателство между говорещия и слушащия [33]. Известно е, че речевата дейност е тясно свързана с различните форми на човешкото поведение и самата тя е една от тях. Съзнателното поведение на човека се описва посредством понятията: „мислене“, „воля“, „възможност“, „избор“. А без мислене не би могло да има и човешка воля. Животното няма воля, защото то не мисли. Да мислиш, означава да осъществяваш една от формите на „предметна дейност“, в дадения случай на „речева дейност“, каквото е красноречието [34].

Реториката – в криза или във възход

Никак не е случайно, че Платон в популярните си диалози „Горгий“ и „Федър“ говори за две реторики, едната „тривиална“, другата „същинска“. Първата той нарича логография, или „реторика на факта“, изразяваща се в писането на каквато и да е реч, чийто предмет е единствено правдоподобието и привидността на истината. При нея са допустими ласкателството, сервилността и преиначаването на истината. Втората той нарича психагогия, или „оформяне на душите чрез слово“, чийто предмет е същинското постигане на истината. При нея се презира обиграността и грубоватостта на оратора по пътя му към цялостното и безкористно познание на истината. Според Платон същинската реторика трябва да акцентира върху взаимодействието, свързващо видовете „души“ и видовете „реч“. Тя се насочва към „събеседването“ (adhominatio) между говорещия и слушащия, към „съвместното мислене“ [35]. Става дума за плавния постъпателен ход на публичната реч от една идея към друга. По тази причина, както вече отбелязахме, Аристотелевата реторика набляга на „разсъждението“, а разпределянето на реторичните фигури (elocutio) е само част от него.

Същинската реторика намира своята „теория“ при Аристотел, своята „практика“ при Цицерон, своята „педагогика“ при Квинтилиан и своята обобщаваща „трансформация“ при Дионисий Халикарнаски, Плутарх и Лонгин (ако приемем, че той е истинският автор на „За възвишеното“). Общото за Аристотелевия реторичен корпус, към който принадлежат произведенията на посочените автори, е умелото прилагане: на „разсъждението“ (дедукцията); на „примерите“ (индукцията); на „непълния силогизъм“ (ентимемата); и на „свитото сравнение“ (метафората) [36]. В целия теоретичен корпус преобладава Аристотелевото „правдоподобие“, или онова, което публиката смята за възможно. Според Аристотел „невъзможното правдоподобие“ е за предпочитане пред „възможното неправдоподобие“ [37] Приносът на Цицерон в реторическия корпус е, че той внася важно разграничение между основните видове метафори. Той различава „лингвистична метафора“, която представлява катахреза (katachresis – „злоупотреба“), т.е. съединяване на несъвместими значения, и „литературна метафора“, която се явява автентична реторичната метафора. Подходът на Цицерон към метафората е по-малко логически и повече психологически. Преимущество в неговата теория за метафората е оценката за ефекта на въздействието на ораторското слово върху публиката. Приносът на Цицерон [38] в изучаването на метафората е, че той, за разлика от Аристотел, вижда в метафората „проблем“, а не нещо окончателно решено.

Приносът на Квинтилиан е насочен към структурата на метафората като особен пренос на думи. Според него тя в най-пълен обем се разкрива в „сравнението“. Той дефинира метафората като „свито сравнение“. Квинтилиан определя главната цел на реториката като „вмешателство в психиката на слушателите“, възбуждане в нея на чувства и страсти. [39] Анализирайки тропите и фигурите, той поставя началото на първата „теория за писането“ – как да се превъзмогне вроденият страх от бялата страница (facilitas), без да се поддава човек на дърдоренето, празнословието и логореята (firma). Свой принос в Аристотелевия реторичен корпус има и Дионисий Халикарнаски. Той изоставя на втори план „ентимемата“, за да се концентрира върху един нов факт в публичната реч – „движението на фразите“. По този начин възниква самостоятелна идея за стила. Стилът започва да се обосновава не само логически, поставяйки „същественото“ преди „случайното“, а словоредът става променлив, ръководи се само от ритмични стойности. Аристотелевият реторичен корпус получава завършек с анонимния трактат „За възвишеното“, чието авторство най-често се приписва на Касий Лонгин. Това е трансцедентален опит за очертаване на контурите на една „протрептична реторика“ (предназначена да „подбужда“). Лонгин разглежда принципите на „трогващия“ и удачен стил [40]. Известно е, че „inventio” предполага не толкова „измисляне“ на аргументите („онова, което може да убеди“), колкото тяхното „откриване“ и извличане. По тази причина „inventio“ е „вървене“(via argumentorum) и предполага успоредна проява на две чувства: първо, голямо доверие във възможностите на един метод, на един „път“; и второ, убеждението, че спонтанността, липсата на метод, не води до нищо. Както остроумно твърди Ролан Барт, „човек не може да говори, без да ражда слово и за това раждане съществува специална techne – inventio“ [41]. Тъкмо от „inventio“ тръгват два големи пътя, единият е логически (убеждаването), а другия е психологически („трогването“). От една страна, убеждаващото (fidem facere) изисква прилагането на логически апарат, свързан с доказателствата: разсъждението цели да въздейства върху ума на слушателя, т.е. доказателствата имат своя собствена сила. От друга страна, трогващото (animos impellere) се състои в това: да замислиш доказателственото послание с оглед на неговото предназначение и настроението на възприемащия го [42].

Горните разсъждения представляват фрагментарен опит да очертаем теоретичния хоризонт на Аристотелевия реторичен корпус. С падането на републиката реториката и красноречието започнали да западат и дори да преживяват криза.

При империята реториката се превърнала в доходоносен занаят, а красноречието слязло до равнището на обикновения шаблон. А и през античността самата култура се е основавала главно на устното преподаване и на записките по него.

Древната реторика била съхранена в традициите на няколко римски школи в Галия, а Карл Велики включва реторичните фигури в своята училищна реформа.

Но реториката не успява да властва дълго, а част от нейния предмет бива постепенно поглъщан от граматиката и логиката.

Твърде силна е кризата на реториката дори след 8. век, когато преподаването й става особено повлияно от остра конкурентна ситуация. Агонистичната структура на реториката тогава започва да съвпада с търговската структура на обществото. Тази агония не стихва дори и през средновековието, когато културата се превръща във функционална мрежа от свободни изкуства, подчиняващи се на езикови правила. Започват да съжителстват едновременно „реториката за убеждаване“ с „реториката за украсяване“ на публичната реч. Настъпва криза и истински „езиков срив“ в теорията на реториката. Докато реториката продължава да властва в преподаването, същевременно започва постепенно да губи присъщата й интелектуална почит от времето на Аристотелевия реторичен корпус [44].

Изводи, обобщения и заключение

Направените изводи не означават, че е настъпил краят на реториката като наука, като красноречие и като изкуство. Никоя теория, на който и да е клон от научното познание не може да даде напълно изработен правилник. Теорията може само да изследва основните принципи и главните елементи на реториката, оставяйки на бъдещите изследователи широко поле за действие. Затова теорията на реториката трябва да се свежда до изучаване на „общи съображения“, засягащи нейния обект и предмет. Ако тя е твърде обстоятелствена по отношение на правилата, обръщайки внимание на всяка дреболия, то тя не би била вече същинска реторика. А оратор, който сляпо би следвал тези правила, не би бил вече истински оратор. С развитието на съвременните демокрации на все по-голям брой хора се удава случай да говорят на публично място. Този процес неизбежно е съпътстван и от допускането на по-големи или по-малки грешки, които се отразяват неблагоприятно дори върху най-благородните чувства и най-задълбочените мисли. Това е сигурна причина, че днес, вероятно повече от когато и да било преди, е необходимо да отделим заслужено внимание на изучаването на „изкуството да се извлича от всеки сюжет степента на убедителност, която той притежава“, или „способността да откриваме умозрително онова, което при всеки случай може да убеди“ – каквато е основната теза на целия Аристотелев [44] реторически корпус. Силата на реториката винаги е била насочена към „откриване на убедителни доводи“ относно предмета на публичната реч. Това би открило хоризонтът пред една реторика на силата („способност за намиране на убедителни доводи“), съобразявайки се с голямото многообразие (полиморфизъм) на убеждаващото (доводите).

Кризата в теорията на реториката и в практиката на красноречието е повод за размисъл, но не и за тревога. Тя е симптом за по-дълбоко скритата криза в мисленето, възприятията и ценностната система. Всяка криза обикновено се разглежда като нежелана. Тя показва, че старите правила вече не действат и е нужно нещо ново. Ако не се справим с по-дълбоките духовни причини, залегнали в съвременните публични комуникации, много възможно е теорията на реториката да се обезличи. Китайската дума за „криза“ е „уей-чи“ и се състои от два йероглифа: единият означава „опасност“, а другият – „възможност“. Възможността не винаги може да се види, но винаги е налична. Тя е шанс да поправим грешките и да преминем към нов етап от развитието на реториката. В този смисъл кризите са предизвикателство: да разпознаем кое вече не действа в теорията на реториката и да се възползваме от възможността да правим промени и да напредваме.

Ценностите, както и „доводите за убеждаване“, които човечеството е следвало през по-голямата част от развитието си, вече не действат. Съзнанието ни и начинът ни на мислене вече са други и пак е нужно нещо ново. Разнообразните симптоми на кризата в реториката все още не са ни принудили да изследваме „скритата причина“ за нея. Тези симптоми няма да изчезнат изведнъж от само себе си, те ще продължат да се задълбочават. Днес берем плодовете от много години погрешно мислене в областта на реториката, продиктувани от егоистични и материалистични ценностни системи.

През хилядолетната история на красноречието е имало мрачни предупреждения за неблагополучията, които ще сполетят теорията на реториката и дори за нейния „край“. Може би първи опит за преодояване на криза в теорията на реториката е направен още през 16. век от Блез Паскал [45] Тогава реториката се е компрометирала и е загубила своята интелектуална почит в резултат на утвърждаването на „очевидността“ (на факти, идеи, чувства) и като резултат – отказ от богатството на живия език и ориентация към „украшението“ в името на „непринудеността“. За да се преодолее тогавашната криза Блез Паскал предлага да се направи завой към една менталистка и сетивна реторика като „изкуство за убеждаване“. Той насочва теорията на реториката към известна „инстинктивност“ спрямо сложността на нещата и определена „изтънченост“ при търсенето на доводи.

Възможността за преодоляване на кризата тогава е изисквала красноречието да се състои не в прилагането на външен код върху речта, а в осъзнаването на зараждащата се у нас „мисъл“, тъй че да можем да възпроизведем това възникване когато говорим другиму и да го насочим към „истината“, като че ли той самият я открива. Това е само един пример за преодоляване на теоретична криза в реториката, която „mutatis mutandis“ (променяйки онова, което трябва да се промени), много прилича на съвременната ни масова култура, където и до днес властва Аристотелевото „правдоподобие“: онова, което публиката смята за възможно.

Цитати и бележки:

[1] Leeman, A. (1963). Orationis ratio: The Stylistic Theories and Practicies of Roman Orators. Historians and Philosophers, 2 Vols., [esp. Chap. 7], Amsterdam, p. 130.

[2] Ong, W. (1991). Rhetoric, Romance and Technology. London, p. 23.

Ong, W. (1971). Rhetoric, Romance and Technology. Studies in the Interaction of Expression and Culture. Ithaca, NY: Cornell UP.

[3] Нушич, Б. (2010). Реторика. София: Сиби, 209.

[4] Лапена, И. (1993). Реторика. С увод към основите на модерната интерлингвистика и интерлингвистика. София, 58.

[5] Александрова, Д. (2006). Проблеми на реториката. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 21.

[6] Руменчев, В. (1996). Реторически класификации. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 53.

[7] Зарецкая, Е. Н. (1998). Риторика. Теория и практика речевой коммуникации. Москва: Дело, 43.

[8] Платон (1985). Диалози. София: Наука и изкуство, 153.

[9] Сопер, П. (2006). Основы искусства речи. Москва: Феникс, 71.

[10] Шейнов, В. П. (2000). Искусство убеждать. Москва, Приор, 163.

[11] Аристотел (2013). Реторика. София: Захари Стоянов, 12.

[12] Рождественский, Ю. В. (1997). Теория риторики. Москва: Добросвет, 42.

[13] С термина „диалектика“ в случая се означава изкуството да се води разговор. Като открива грешките и противоречията в разсъжденията на събеседника си, водещият беседата стига до истината, която преследва.

14] Прилагателното или определението „делиберативен“ се свързва с различни значения и то има различни тълкувания. Още от Аристотел се говори за делиберативна реторика, съвещателна или политическа реторика. Според други тълкувания делиберативността се свързва с дискусията и обсъжданията.

[15] Емерен, Ф. (2006). Системна теория на аргументацията. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 112.

[16] Буквално „ентимема“ означава нещо, намиращо се „в ума“ на човека, без да е изречено.

[17] Sprute, J. (2002). Die Enthymemtheorie der aristotelischen Rhetorik. Gotingen, p. 147.

[18] Аристотел (2008). Аналитики. Т. 1, (прев. Иван Христов), София: Христо Ботев, 218–231.

[19] Аристотел. (2010). Топика. (прев. Иван Христов), София: Захари Стоянов, 147–173.

[20] Мавродиева, И. (2013). Реторика и пъблик рилейшънс. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 19.

[21] Аристотел (2013). Реторика. София: Захари Стоянов, 50.

[22] Аристотел (2013). Реторика. София: Захари Стоянов, 49.

[23] Барт, Р. (1995). Разделението на езиците. София: Наука и изкуство, 137.

[24] Аристотел. (2013). Реторика. София: Захари Стоянов, стр. 45; 114; 187

[25] Тодоров, Ц. (2000). Семиотика, реторика, стилистика. София: СемаРШ, 12.

[26] Барт, Р. (1991). Въображението на знака. София: Народна култура, 157.

[27] Квалификацията е направена от Ролан Барт във „Встъпителна лекция по литературна семиология“ в Колеж дьо Франс на 7 януари 1977 г.

[28] Понти, М. (2000). Видимото и невидимото. прев. С. Деянов. София: Критика и хуманизъм, 142.

[29] Рифкин, Дж. (2001). Епохата на достъпа. Новата култура на хиперкапитализма, в която целият живот е платено преживяване. София: Атика, 189.

[30] Барт, Р. (2012). Удоволствието от текста. София: НБУ, 31.

[31] Cuthrie, W. (1996). History of Greek Philosophy. Cambridge, Cambridge University Press, 1969, vol. 3, p. 44.

[32] Лайонз, Дж. (1999). Введение в теоретическую лингвистику. Москва, Прогресс, 105.

[33] Кулевски, Ц. (2010). Реторика на публичното послание. София: Лик, 46.

[34] По-подробно за реториката на силата на „убеждаващото“ в „речевата дейност“ ще се спрем във втората част на настоящата студия.

[35] Smith, P. (1993). Medieval Retoric and Poeti: Interpreted from Representative Works. London, p. 67.

[36] За първи път Квинтилиан определя „метафората“ като „свито сравнение“.

[37] Барт, Р. (1995). Разделението на езиците. София: Наука и изкуство, 138.

[38] Цицерон, М. (1992). За оратора. (съст. И. Паси). превод Петя Стоянова. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 105.

[39] Квинтилиан (1982). Обучението на оратора. София: Наука и изкуство, 241.

[40] Лонгин (1985). За възвишеното. София: Наука и изкуство, 31.

[41] Барт, Р. (1995). Разделението на езиците. София: Наука и изкуство, 161.

[42] Caplan, H. (1997). Of eloquence: Studies in ancient and medieval rhetoric. London, p. 114.

Caplan, H., A. King & H. North (1970). Of eloquence: Studies in ancient and medieval rhetoric. Ithaca, NY: Cornell University Press, p. 114.

[43] Hawkes, T. (1993). Structuralism and semiotics. Los Angeles: Methuen, pp. 101-104.

[44] Аристотел (2012). Реторика. София: Захари Стоянов, 23.

[45] Паскал, Б. (1987). Мисли. София: Наука, 56.