Скритото лице на протеста – новата линия на разлома

Ангел Кондев

Абстрат: В предлагания текст е направен опит за анализ на гражданските протести от февруари 2013 година. На критична оценка са подложени най-разпространените по това време медийни интерпретации на мащаба, характера и причините, довели до протестната вълна, предизвикала провеждането на предсрочни парламентарни избори. Въз основа на сравнението с гражданските протести у нас от началото и в края на 90-те години на миналия век, както и сегашните протестни движения в Западна Европа, САЩ, Русия и Арабския свят, е изказана хипотезата, че антимонополните февруарски протести в България са част от една нова идеологическа „линия на разлома”, появила се закономерно в глобалния свят след краха на световната комунистическата система и двуполюсния геополитически модел.

Ключови думи: граждански протест, социална революция, политическа конспирация, идеология, глобализация

Angel Kondev – The Hidden Face of the Protest – A New Line of Fracturing

Abstract: The proposed article (journalistic/ nonfictional text) represents an attempt to analyze the Bulgarian civil protests of February 2013. A critical evaluation is applied to the most common at the time media interpretations of the scale, nature and reasons behind the protest wave that triggered an early parliamentary elections in Bulgaria. Based on the comparison with the civil unrest in the country from the beginning and the end of the 90s, as well as the current protest movements in Western Europe, USA, Russia and the Arab world, is hypothesized that the Bulgarian anti-monopoly protests of February 2013 are part of a new ideological „line of fracturing“ occurring naturally in the globalized world after the collapse of the global bipolar geopolitical model and the communist system.

Key words: civil protest, social revolution, political conspiracy, ideology, globalization

Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Какво се случва? Какви са измеренията на протеста? Какъв е неговия хоризонт?

Да се даде убедителен отговор на тези въпроси е твърде рано. Простите обяснителни схеми на дежурните талмудисти („независими” политолози, социолози и всякакъв род медийни врачки с неидентифициран произход и политическа принадлежност), които трескаво галопираха през радио- и телевизионните студиа в първите дни на уличните вълнения, още тогава изглеждаха кухи и неадекватни на събитията, а развитието им ги опроверга напълно. С течение на времето се появиха и много смислени анализи, но внимателният им прочит оставя убеждението, че макар да успяват да уловят доста точно отделни страни на случващото се, цялостното му изображение се губи. И затова едва ли трябва да се упрекват анализаторите. Причината е, че липсва необходимата дистанция, която да очертае по-твърдо неговия контур. Осъзнавайки всичко това, ще се опитам само да добавя някой-друг щрих към размития все още силует, следвайки картезианските „Правила за ръководство на ума” и в случая най-вече Седмото, според което „за да стигнем до завършено знание, необходимо е да обгърнем с едно последователно и непрекъснато движение на мисълта всички неща, отнасящи се към нашата цел, заедно и поотделно, а също и да ги обхванем в едно достатъчно и методично изброяване” [1].

Реалност и медийна митология

Всенародната революция

По въпроса колко точно хора участват в протестите, медиите (иначе твърде разточителни в описанието на най-дребни и често незначителни детайли) подозрително се умълчават. Предпочитаният от тях термин за тяхното количествено измерение е „многохиляден” – многохилядно шествие, многохиляден митинг и т.н. Макар и по-рядко в обръщение се пуска близкото „десетки хиляди” („излязоха и днес на протест срещу…”), а веднъж май беше употребено и „стохиляден” („стохилядното множество, което…”), но то по-скоро трябваше да засили на драматизма на репортажа, отколкото отговаряше на реалността.

Въобще, ако се съди за събитията единствено по радио- и телевизионните репортажи или публикации в пресата, протестите имаха всенароден характер. С други думи в тях под някаква форма бяха ангажирани мнозинството от българските граждани. Емпиричните факти обаче са доста по-различни. Дори най-раздутите изчисления едва ли ще се доближат до величина, съизмерима с гласувалите „за” на скорошния референдум за строежа на нова ядрена централа в Белене (около 850 хил.), да не говорим пък за общия брой участвали в него (1 млн. и 400 хил.), които са много под участвалите на последните парламентарни избори (3 млн. и 345 хил.) и само малко над 20% от общия брой граждани с избирателни права (6 млн. и 250 хил.).

Тук някой ще възрази, че това са дребни бакалски сметки, а подобни сравнения са напълно неприемливи, защото революциите винаги са дело на едно будно и активно малцинство, което проправя пътя на прогреса пред по-пасивното мнозинство, консумиращо впоследствие резултатите от подвига (каквото и да значи това) на първопроходците. И че това може да се види не само в по-далечната история, но и в близкото минало – през 1989–1990 г. или 1996–1997 г., когато уличните протести също доведоха до промени във властта.

Подобна защита на тезата за „всенародната революция” се натъква обаче на едно непреодолимо затруднение.

Наистина Конституцията на НРБ (за по-младите, включително активно участващите в сегашните протести – Народна република България), бетонираща привилегированото положение на БКП (пак за тях – Българска комунистическа партия), на практика беше суспендирана в края на 1989 г. и началото на 1990 г. под напора на мощно протестно движение. Същото стана причина и за падане на социалистическите правителства на Андрей Луканов (декември 1990 г.) и Жан Виденов (февруари 1997 г.). Но това бяха наистина всенародни протести, не защото в тях участваха всички (или поне по-голямата част от населението), а защото с каузата им – независимо дали „за” или „против” – бяха ангажирани всички. Свидетелите на тези събития добре помнят, че всичко, което се случваше на „жълтите павета” и в по-големите градове тогава, отекваше гръмовно и в най-затънтената паланка, че нямаше минувач, попаднал случайно в близост до шествие или митинг, който да не изрази екзалтирано отношението си, без значение дали то е одобрително или ругателно.

Сега положението е съвършено друго. Лозунгите на ораторите, подемани от множеството, резонират единствено в ПР-отделите на политическите централи и институциите, а в спектакъла, разиграван по улиците и площадите, действащи лица, освен протестиращите, са само скритите зад шлемовете и щитовете си полицаи и телевизионните журналисти. Заобикалящите отдалече минувачи – огромното, подавляващо мнозинство български граждани, с досада отвръщат поглед и бързат да се приберат по домовете си, ругаейки наум нарушения трафик на градския транспорт. Участниците в шествията и окупациите на кръстовищата интуитивно усетиха този хладен прием и два малки инцидента, отразени може би по погрешка, са много симптоматични в това отношение – на „Орлов мост” тълпата спря градски автобус и накара пътниците да слязат от него с мотива, че всички трябва да са съпричастни към нейните искания, а скоро след това по същите причини бе потрошен лек автомобил. Телевизиите не пропуснаха сервилно да се наведат пред „героите”, тероризирали своите мирни съграждани, представяйки първите като жертва на еснафското бездушие, а вторите като безцеремонни агресори, но тава не променя нещата с подкрепата на „всенародната революция”.

Бунтът на гладните

Представата, че протестът е преди всичко бунт на огромната маса доведени до безизходица хора, преобладава в анализите на наблюдателите и широко се тиражира от медиите. Тя не само се приема като основополагаща абсолютна истина, но се превърна в магическо заклинание срещу всякаква възможна ерес, опитваща да даде различна интерпретация на случващото се – всеки, който би я подложил съмнение, със самото това се превръща в циник, глух и сляп за народното страдание. Дали обаче тя е толкова коректна, колкото изглежда на пръв поглед.

Безспорно е, че България е в дъното на класацията по доходи, съизмерими с цените на стоките и услугите, и, въобще, в сравнение със стандарта на живот сред останалите страни членки на ЕС. Хората, които все по-трудно „връзват двата края”, е неприемливо голям за едно модерно и развито общество и през последните години устойчиво нараства. За тези хора последното увеличение на цените на енергията наистина доби драматичен характер – както се казва „ножът опря до кокала”, а известно е, че за притиснатия до стената няма друг полезен ход освен да се втурне на отчаян щурм срещу този, който го притиска.

Това простичко и наглед (тъкмо поради това) убедително обяснение на уличните вълнения се натъква обаче на известна съпротива на фактите. Ако внимателно се вгледаме в ядрото на протестиращите – тази най-активна част от тях, която генерираше, акумулираше и канализираше енергията на бунта, ще видим, че в него освирепели от недоимък хора въобще отсъстват. Последните, доколкото въобще присъстваха като „персонаж”, се намираха по-скоро в периферията, в „миманса”, който при това не се открои с особен „ентусиазъм” – с този елемент на драматургията се заеха други, които, съдейки по възрастта и някои други видими белези на социалния им статус, едва ли досега са плащали сметка за ток и въобще знаят, че токът се плаща също като бирата, купувана в изобилни количества от тях с „кинтите”, взети от родителите. Двигател на протестите бяха други – сравнително високообразовани и квалифицирани, тридесет-четиридесет годишни, работещи, постигнали вече някакво задоволително равнище в професионалната си реализация и относително прилични (за средния стандарт) доходи. това са хора, достатъчно отдалечени от социалното дъно, които макар и с различни професии и визии за собственото си бъдеще, имат нещо много общо: формирали са се като личности и са изградили своя светоглед и ценностна система в годините на прехода. Че именно те са ядрото и мотора на яростния граждански протест недвусмислено говори бързият, почти мигновен преход от горенето на фактури за ток и парно, и лозунгите за национализация на чуждестранните частни електроразпределителни дружества, към чисто политически искания за оставка на правителство, предсрочни избори, нова конституция и смяна на „модела”.

Бунтът на будните

Тезата за „бунта на будните” е другата разпространена интерпретация на сегашните събития, предизвикали (или поне инициирали) политическата криза. По същество тя е модификация на упорито лансираната от социолози, политолози и медийни коментатори концепция за „пробуденото гражданско общество”, а в един от вариантите си е съчетана с представата за „бунта на гладните” – „гладните” като „критичната маса”, а „будните” като „детонатора”, осигуряващ енергията за ядрения взрив. И тук на пръв поглед нещата изглеждат правдоподобно. Но както и в любовта, първият поглед често е подвеждащ.

Да оставим настрана всички въпроси, които понятието „гражданско общество” поражда и най-вече тези дали то се изчерпва с т.нар. неправителствени организации – НПО-та (NGO’s), или има по-широк обхват. Да се концентрираме върху „пробуждането” и „будността” – едно състояние, което както в индивидуален, така и в обществен план е противоположно на „съня” с неговата сюрреалистична, фантазмена парадоксалност, която така ни притеснява със своята иносказателност, когато се пробудим със спомена за среднощния кошмар.

Колективната душа” на протеста се оглежда в площадната реторика, носещата логическа конструкция на която е идеята за смяна на „модела” („системата”), включваща емпирично по-разбираемите й измерения като „промяна на конституцията”, „мажоритарни избори” и други подобни от този род, които могат да се постигнат с панацеята „Велико народно събрание”. И точно тук възниква най-сериозното съмнение за „будността” или поне „пробуждането” на т. нар. „гражданско общество” (каквото и да значи последното). Защото и най-доброжелателният, но запазил способността си за обективна преценка наблюдател ще констатира, че малцина от протестиращите имат някаква представа за Конституцията, а единици са я чели и едва ли някой от тях може да каже какво точно трябва да бъде сменено в нея. Още по-малко си дават сметка, че така превъзнасяната мажоритарна избирателна система ще е като манна небесна за същата тази ненавиждана мафия, която, разполагайки с необходимия финансов и организационен ресурс, вече откровено ще манипулира вота (нещо, което все пак донякъде и е по-трудно да прави чрез партийните листи) и предлаганите като временна мярка „граждански комитети” („в центъра и по места”) не са нищо повече от реплика на работническо-селските съвети, изобретени от болшевишката революция. А като капак на всичко спиращите дъха на разума внушения, че демокрацията ще се реализира по-пълноценно, т.е. ще се доближи до пряката, като се намали броят на депутатите, а правителството в оставка трябва да продължи да работи докато си свърши работата, за която е избрано, като същото важи и за парламента. Изброяването на нонсенсите може да продължи, но и без това е видно, че посланията, рамкиращи идеологията на протеста, радикално се разминават с представата за някакво нормално състояние на колективното съзнание и по-скоро навеждат към асоциацията с някаква патология, предизвикана от неизвестен халюциногенен агент. Патология, в която има логика, но тя е друга, скрита за профанното възприемане на действителността, присъщо на непосветените в тайните на езотеричното.

Конспирацията

Един от митовете, с които обраснаха уличните вълнения от самото им начало, е, че те са продукт на ловко маскирана манипулация от страна на „обичайните заподозрени” – жадуващите за реванш БСП и ДПС, „огладнели” във времето прекарано в опозиция, олигархичните върхушки, за които се твърди, че са със сериозно накърнени финансови интереси през последните няколко години, и накрая, „дългата ръка” на Русия, решила да подпомогне смяната на „статуквото”, за да защити уязвените си през същите години икономически и геополитически позиции.

Подобна трактовка на събитията в духа на „теория на конспирацията” притежава, разбира се, определена емпирична основа.

Факт е, че доста преди те да се състоят, един от флагманите на социалистическата идеологическо-пропагандна машина, маскиран като мастит теоретик-анализатор (и собственик на социологическата агенция, включила в името си респектиращата световна марка Gallup International) предрече: правителството на ГЕРБ ще бъде свалено и ще има предсрочни парламентарни избори. Почти по същото време председателят на БСП отиде дори още по-нататък и заяви от трибуната на един партиен форум, че ако това правителство не си отиде доброволно, има и „други начини”. Същото по същество повтаряше и лидерът на ДПС до последната си впечатляваща медийна изява с бутафорния „атентат”, същите „революционни” настроения формираха и подклаждаха изказванията на депутатите на ПП „Атака” и Синята коалиция (СДС, ДСБ и др., обозначаващи се като автентичната десница), заели удобната поза на полуопозиция.

Факт е и нещо друго. При всичките си грешки, управлението на ГЕРБ доста затегна кранчето, по което по схемата „от батко за братко”, средствата от държавния бюджет и еврофондовете преливаха в джобовете на фирми от „обръчите” на визираните политически партии. Тъкмо затова през последните години те надаваха истерични крясъци, че новото управление облагодетелства избрани близки до него стопански субекти – тяхното типично олигархично мислене не можеше да допусне друг подход към държавата и затова реакцията им беше построена на принципа „крадецът вика дръжте крадеца”.

Факт е накрая, че след наричания от някои деветосептемврийски преврат от 1944 г. великоруският национализъм никога не е бил така уязвяван (и дори унижаван), както през последния управленски мандат. Тук не става въпрос просто за бизнес – за руснаците той винаги е обременен с прекалено много идеология и политика, за което вече неведнъж съм писал, а за нещо много повече. Става въпрос за акт, наситен със символно съдържание. Това, което големите геополитически играчи не можеха да направят, не защото не искаха или не можеха, а защото отговорностите им ги караха да се въздържат, го направи една малка и бедна страна – доскорошният предан сателит на Русия (СССР) отряза амбициите й да бъде значим играч на пазара на високите ядрени технологии и да налага геополитическите си претенции чрез зависимостта от енергийни ресурси. Затова отказът от проекта за изграждането на АЕЦ „Белене” и резервите към проекта за петролопровода „Бургас – Александруполис” (и двата, между другото, съмнителни или направо неизгодни за страната в икономически план както в краткосрочна, така и в дългосрочна перспектива) се оказаха знакови за нейните възможности да участва в конструирането на съвременния свят и като ответна реакция мобилизираха агентурния й потенциал в България. В това отношение може пунктуално да се проследи серията целенасочени акции в защита на руските претенции, ескалирали от протестите против проучванията за добив на т.нар. шистов газ (при почти липсващи такива срещу тръбата за нефта, тръгваща от Бургас и пресичаща плодородната тракийска равнина) до безсмисления референдум за строежа на новата руска ядрена централа. Едва ли някой сериозен наблюдател би оспорил, че всички те бяха организирани от БСП чрез подставени „екологични” и „патриотични” организации. Като се има предвид и обстоятелството, че от двадесетте години на миналия век „столетницата” винаги е функционирала като аванпост на руската имперска доктрина (в по-голямата част от визирания период под формата на болшевишката доктрина за „пролетарския интернационализъм”) това са все неща, които подхранват подозренията за добре възнаградени услуги по линията на „руската връзка”.

В конспиративната трактовка на протеста има много истини, но въпреки многобройните факти, които я подкрепят, тя не може задоволително да обясни сегашната протестна вълна. Главното в нейната недостатъчност е това, че тази вълна по своите характер и насоченост се оказа неочаквана дори за тези, които са хвърлили камъка, за да я предизвикат. Във връзка с това трябва да се има предвид, че макар и да ограничи донякъде корупционните практики с участието на социалистическо-депесарската олигархия (рекрутирана главно от агентурния апарат на бившата Държавна сигурност) управлението на ГЕРБ не успя да засегне техния корен, поради което кардиналната промяна на „модела”, която би могло да стигне до него, не е по нейния вкус. За нея наличието на смут и метеж са добри и полезни само доколкото са инструмент за отстраняване на политическия опонент и са предпоставка за възстановяване (и разширяване) на директните ѝ властови позиции. Но не и нещо повече. Същото, макар и в малко по-нюансиран аспект, важи и за Русия. Излизането на нещата извън контрол и развитието им по непредвидим сценарий се оказа колкото изненада за всички, толкова и провал на конспирацията.

Аналогиите

Аналогиите са полезни дотолкова, доколкото разширяват времевия и пространствен хоризонт на мисълта и по този начин, от една страна, могат да я предпазят от едностранчивост и догматизъм при оценките, а, от друга, да разкрият връзки и отношения, оставащи без тях незабележими. Извън тези качества тяхната евристична стойност е съмнителна, а фетишизирането им, по правило, води до деформиране на представите за действителността.

Една от заблудите при опита да се интерпретира случващото се сега е представянето му като „реплика”, повторение на протестните вълни от 1989–1990 г. и 1996–1997 г. Безспорно някаква външна прилика в лозунгите, аксесоарите и поведението на протестиращите има. Но тя е твърде повърхностна и ако се фиксираме върху нея, игнорирайки същностните различия, най-много да стигнем до остроумното, но в случая подвеждащо твърдение (предадено тук в свободна перифраза от „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт” на Маркс), че всички исторически събития се повтарят два пъти – първия като трагедия, втория като фарс [2].

По-горе вече се спрях на разликата между „онези” и сегашните протести от гледна точка на тяхната „масовост”, на обхвата им в количествен аспект. Към това тук трябва да се прибави нещо много по-съществено, което разкрива най-голямата разлика между тях. И тя идва от историческия мащаб на дефинираните цели и посоката, в която са ориентирани.

Тогава (в далечните вече 1989–1990 г. и 1996–1997 г.) става въпрос за промяната или запазването на един обществен строй, на едно статукво, създадено в края на Втората световна война, просъществувало близо 50 години и разделило както страната, така и целия свят на два непримирими лагера („45 години стигат, времето е наше.” срещу „С кръв сме взели тази власт, с кръв ще я дадем.”). Хората, изпълнили площадите и палатковите лагери от това смутно и тревожно време, отхвърляйки миналото, гледат напред. Гледат към бъдещето, представата за което (идеализирана, често по детски наивна) се конструира като антитеза на комунистическата система с институционалните ѝ атрибути и персонални въплъщения.

Сега нещата са доста по-различни и този висок времеви хоризонт липсва. Вниманието е съсредоточено върху случващото се през последните малко повече от двадесет години, годините на прехода, като при това този период е изваден от своя исторически (или може би по-точно – „генетичен”) контекст. Недоволството срещу настоящия „модел” като че ли от само себе си е изтрило от паметта спомена за недалечното минало и даже в някаква степен го идеализира – в тези последни две десетилетия нас ни лъжат и крадат, държавата се разсипва, нацията загива и т.н. и това няма нищо общо с предходното време, в което (подобно на митологичния наратив) нещата не са такива, каквито са сега. От друга страна, представата за бъдещето е толкова объркана и противоречива, че едва ли може да се определи (въпреки гръмогласните декларации) като алтернатива на отхвърляното настояще – положение, което поне донякъде обяснява отсъствието на по-широка подкрепа за протеста.

Доста объркваща е и аналогията с другите локални форми на протестната вълна, заляла света през последните няколко години. В това отношение националната и регионална специфика, породени преди всичко от социално-икономическите особености и съответната културна традиция, налагат толкова силен отпечатък, че механичното им подвеждане под някакъв общ знаменател се оказва доста рисковано.

Гръцките протести, например, често давани за пример на будно гражданско съзнание поради географската и културна близост на двете общества, се дължат на едно драстично обедняване в резултат на отказа да се финансират с европейски средства безумните разхищения и злоупотреби, продължили десетилетия. При това гърците не просто реално обедняха „с пъти”, загубвайки всички измислени „екстри”, между които и правото да получават пенсиите на отдавна починалите си роднини. Те изпаднаха в шок от отказа на останалите членки на ЕС да плащат „данък културно наследство” на наследниците на античните елини, с които те имат толкова общо, колкото ние с древните траки. За разлика от тях българите не обедняха „в пъти” – те просто си останаха толкова бедни, колкото и преди, а Европа не само, че никога не ги е глезила, а обратно, винаги (и особено в най-новата им история) ги е подлагала на натиск и незаслужени унижения.

Подобни съществени разлики могат да се открият и при сравнението с причините (мотивите) за протестите навсякъде другаде – в Западна Европа, САЩ, Русия, в някои арабски държави. И въпреки това все пак си заслужава поемането на риска във всички тях, включително и българските, да се потърси един общ знаменател, който да направи съизмерими националните (и регионални) специфики и да помогне за разбирането на всеки отделен случай.

Новата линия на разлома

Ако се вгледаме в ставащото през последните години – от Ню Йорк до Москва, от Мадрид до Дамаск, а и на всички останали места, зад привидния хаос ще видим да се очертава амбицията на едно ново поколение да промени света, завещан му от предходното. Да промени обществото, което то не разбира и в което не се чувства уютно.

Това поколение днес е във възрастта, в която все още е изпълнено с жизнена енергия, натрупало е значим опит и самочувствие, но в която вече започва и да чувства, че времето тече неумолимо и ако иска да промени нещо, трябва да го направи „тук” и „сега”. В противен случай е обречено на бавно и мъчително вегетиране в чуждия му, неразбираем и неприветлив социален космос. Тъкмо то е генераторът на протестите навсякъде – обстоятелство, което често остава прикрито зад размития образ на яростните множества.

Това, което отхвърля и иска да промени, е безпътицата, родена след рухването на двуполюсния геополитически модел и последвалата го вълна на глобализация във всички области на живота. Независимо от всичките си отвратителни недостатъци, старият „световен ред” даваше някакви ясни ориентири – принципи, ценности, идеали, – които, макар и патологично идеологизирани, лицемерни, а често и вулгарни, структурираха социалното битие и му придаваха някакъв значим за отделния индивид смисъл. Всички те бяха пометени в хода на голямата трансформация в края на 80-те и началото на 90-те на 20. век а на мястото им все още не са се появили нови въпреки екзалтираните пророчества на оракули като Бжежински [3] и Фукуяма [4]. Обратното, глобалистичното цунами, предизвикано най-вече (макар не само) от технологичния взрив, причини невиждан разпад на основните връзки, поддържащи до неотдавна всеки обществен организъм. Последните две-три десетилетия на модерната епоха родиха един „свръх-индивидуализъм”, на основата на който се разви своеобразен социален аутизъм, непознат може би в никой период от предходното историческо развитие на човечеството. Какво днес значат думи като семейство, народ, нация, професионална, класова или религиозна принадлежност и свързаните с нея идеали, а дори пол и сексуална ориентация. Всички те май вече са загубили предишното си значение в езика, на който говори новият Вавилон, това е езикът на глобалния пазар, мултинационалните корпорации и мултикултурната политика [5].

През тези последни десетилетия поколенията, голяма част от чийто активен живот беше минала под знака на големите идеологии на двуполюсния световен модел, продължиха да живеят по инерция, опитвайки да се ориентират в новата ситуация със старите си представи – безнадежден опит, нерядко преживяван вътрешно като мрачен апокалиптичен кошмар. Тези представи обаче останаха чужди и бяха отхвърлени от новото активно поколение. В хода на голямата трансформация това нямаше как да не се случи, тъй като те вече бяха лишени от опората си в реалния живот. Днес това ново поколение трескаво търси своите ориентири в неясния и неразбираем за него поток от събития, своята визия за бъдещето на света. Прави го по различен начин на различните места в зависимост от конкретната ситуация и съответната национална (регионална) традиция.

Протестната вълна в България, която започна да се надига през миналата година и достигна до своя апогей в настоящите улични вълнения, е част от глобалния процес на търсене на нови идентичности и очертаването на нови линии на разлома. Но тя може да се разбере само ако се имат предвид особеностите на сегашното българско общество – общество разкъсвано между полярни, взаимоизключващи се лични и колективни стратегии, общество все още колебаещо се между инфантилната носталгия по близкото си тоталитарно минало и крехката (често уязвявана) демократична надежда за едно по-добро бъдеще, общество, за което западната (евроатлантическа) перспектива все още продължава да се конкурира с руско-азиатската. Общество, продукт на един мъчителен преход към модерността, останал поради множество културно-исторически причини незавършен.

Значителна част от новото активно поколение в България – поколението, чието светоусещане вдъхнови сегашните протести, е формирано от противоречивите и неясни внушения на този мъчителен и незавършен преход. Затова са неясни и противоречиви идеите, чрез които то иска да разбере света и себе си. Мнозина от неговите представители – най-активните, тези, които изпълниха улиците и площадите, преживяват по уникален начин значимостта и ценността на собственото си Аз, но не са наясно какво точно иска То. Убедени космополити и искрени патриоти, комплексирани и екзалтирани, унизени и възвисени, комични и героични, плахи и агресивни, черпещи сили от допинга на тоталното отрицание в опита да съградят вдъхновяващо позитивно послание. Хора, борещи се с водовъртежа на събитията, в които са въвлечени и отчаяно търсещи с поглед спасителния бряг.

Тези хора са продукт колкото на обстоятелствата, толкова и на грешките на своите родители, които не само нямаха куража да доведат нещата докрай и да отворят по-широк хоризонт пред своите наследници, но не успяха да споделят с тях и натрупания горчив опит. Те трябва да бъдат подкрепени. Не като се поучават. Не като им се натрапват готови решения. До своята истина те ще стигнат сами. Трябва да бъдат подкрепени в усилието им да не допуснат да бъдат „яхнати” от партийните апаратчици и интриганти, да бъдат стегнати в желязната хватка на мафиотско-олигархичните обръчи, да бъдат вкарани в сценария на вечните задкулисни играчи, пръкнали се от най-спарените интимни гънки на старата тоталитарна система. За да не бъдат за пореден път употребени, а да немерят себе си и да построят своя свят – не идеален, но надявам се по-добър от сегашния.

Бележки и позовавания

[1] Декарт, Рене. (1978). Избрани философски произведения. София: Наука и изкуство, с. 132.

[2] Точният цитат е: „Хегел отбелязва някъде, че всички велики световноисторически събития и личности се появяват, така да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първия път като трагедия, втория път като фарс.” – Маркс, Карл. (1977). Избрани произведения, Т. 3. София: Партиздат.

[3] Става въпрос за концепцията на Збигнев Бжежински за еднополюсния геополитически модел, развита в поредица негови трудове, в който суперсилата САЩ доминира безостатъчно: Бжежински, З. (1994). Извън контрол (глобален безпорядък в навечерието на 21 век). София: Обсидиан; : Бжежински, З. (1997). Голямата шахматна дъска (американското превъзходство и неговите геостратегически императиви). (1997). София: Обсидиан; Бжежински, З. (2004). Изборът (глобалното господство и глобалното лидерство). София: Обсидиан.

[4] Възгледът за „края на историята” поради окончателното налагането на една единствена визия за (модел на) обществено устройство – тази на либералната демокрация, достигнала пределна степен на развитост в САЩ, е развит от Фукуяма в най-известната му книга: Фукуяма, Ф. (1993). Краят на историята и последният човек. София: Обсидиан. Тук е уместно обаче да се посочи, че в някои от последните си публикации Фукуяма в значителна степен ревизира този възглед, както, например, в „Бъдещето на историята” от 2012 г. – The Future of History with Francis Fukuyama. Foreign Affairs LIVE–March 22, 2012: <http://www.foreignaffairs.com/discussions/news-and-events/the-future-of-history-with-francis-fukuyama>, последно посещение на 10.10.2013.

[5] Ако използваме термините, с които в гръцката античност са означавали различните аспекти на живота, то съвременният човек възприема своето индивидуално и социално битие само като „bios” – като обикновеното ограничено във времето физическо присъствие в света, и в никакъв план като „zoe” – отиващото отвъд преходната телесност трансцендентно (космическо и/или магическо) измерение на това присъствие. За този човек последният, върховен смисъл на съществуването е заключен в хедонистичния акт на задоволяване на потребностите му, които със самото това нарастват лавинообразно. Изследвайки този феномен, съвременният американски политолог Майкъл Сандъл стига до извода, че неусетно западният свят е преминал от „пазарна икономика” към „пазарно общество”. „А разликата между тези две неща е следната: една пазарна икономика е средство – ценно и важно средство – за организиране на производителните ни способности. Пазарното общество, напротив, е начин на живот, при който пазарните ценности се просмукват във всеки аспект на човешките стремежи и усилия. Това е място, където социалните отношения са оформени по образ и подобие на пазара.” – Sandel, Michael. What Isn’t for Sale. – April 2012, Atlantic Magazine (The Atlantic Home-Sundey, April 1, 2012): <http://www.theatlantic.com/magazine/archive/2012/04/what-isnt-for-sale/308902/>. последно посещение на 10.10.2013.

Послепис от януари 2014 г.:

Този текст беше завършен около средата на месец май 2013 г. и в същия вид е представен на конференцията „Културни бариери пред гражданското участие”, организирана от SIETAR-България и проведена в Софийския университет „Св. Климент Охридски” в края на същия месец. В него се опитвам да анализирам т.нар. „антимонополни протести”, състояли се около два месеца по-рано и довели до предсрочните парламентарни избори. Дали новите протести, започнали на 14 юни 2013 г. и продължаващи с променлива интензивност до сега, подкрепят развитите по-горе тези или ги опровергават – оставям това на преценката на критичния читател. Изкушавам се обаче от един коментар на събитията през изминалите оттогава седем месеца, който добавя няколко допълнителни щриха към основната ми идея. Защото това, което се случи във визирания период в София и големите български градове, очерта по-ясно, според мен, новата „линия на разлома” в българското общество. Линия, която през февруари и март 2013 г. все още оставаше скрита зад паравана на протеста срещу цените на тока, монополите и въобще продължаващата икономическа стагнация.

Сега от едната страна на „барикадата” са хората, които искат различни от предишните „правила на играта”. Правила, които премахват фалшивия стандарт в държавното управление и обществения живот – стандартът, делящ хората на „наши” и „ваши”, на малцината „привилегировани” и всички „други”; стандартът, превръщащ задкулисните сделки в основен механизъм на социално (икономическо и политическо) поведение; стандартът, който налага интригата, клеветата, доноса, лъжата, измяната, манипулацията и заплахата като висши норми на социално поведение. Стандартът на втренчения в оцеляването си роб и треперещия от страх за властта си господар.

От другата страна са всички, които не искат и не могат да се разделят със статуквото. Мнозинството от тях са мачкани и унизявани досега хора, които обаче искат да запазят робския си статут, защото не могат да понесат отговорността да бъдат свободни. Те са предани на своите господари – същите тези, които ги мачкат и унизяват, защото са единствената им опора в неразбираемия за тях свят на свободните. И на свой ред те са единствената опора на своите потисници, без които богатството и могъществото на последните ще се стопи като „лански сняг”, а самите те ще изчезнат в небитието.

От една страна, на новата линия на разлома са тези, които искат данъците да се плащат от всички, етикетите на стоките да отговарят на съдържанието им, конкурсите да се печелят от най-добрите, да бъдат осигурявани върху реалните си възнаграждения, а не да получават заработеното в пликче под масата, колите да спират на пешеходната пътека, а не да профучават с мръсна газ през нея, въздухът и водата да са чисти, и плажовете и планините да не са зарити с боклуци. Които искат още много други неща от рода на изброените. И за тях това е не по-малко важно, отколкото дали данъците са високи или ниски, стоките скъпи или евтини, заплатите малки или големи, колите нови или стари, дали морският бряг и планинският връх ще се виждат от терасата на луксозния хотел или туристическата палатка.

От другата страна на тази линия са всички, които искат нещата да стават по другия, стария, „втория” начин.

От едната страна са тези, които се чувстват еднакво добре навсякъде по света и тъкмо затова пламенно обичат своята родина. Тези, за които западният „цивилизационен избор” е искрен, а не кухо позьорство, целящо да се „изкрънка” някое евро. За които България е не просто някаква територия,опасана от непристъпна „китайска стена”, а бленуваната в дългото им пътуване към непознатото Итака.

От другата страна са онези, които се страхуват от всичко чуждо и единствено омразата към него подхранва фалшивата им любов към родното. Онези, за които логиката и етиката на демократичния запад е неразбираема и затова са им толкова мили всякакъв род руско-азиатски авторитарни режими.

Щастливецът срещу Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина. Операта и рока срещу кючека и чалгата. „Let it Be” срещу „Фенки, фенки”. Позитивните срещу негативните. Креативните срещу фрустрираните.

Този духовен вододел наистина е нов за нашето общество и в много отношения дори е по-значим от противопоставянето между „сини” и „червени”, демократи и комунисти. С него за пръв път толкова ясно се разграничават две култури, две визии за живота. И, което е не по-малко важно – с последната вълна на гражданския протест се очерта социалния и идеен профил, лицето на новото поколение, което незабележимо за родителите и учителите си израсна по време на голямата социална и културна трансформация – колкото българска, толкова и световна, – започнала в края на 80-те и началото на 90-те години на 20. век.

Когато говорим за това поколение, не бива обаче да го схващаме в чисто демографския смисъл на термина – грешка, характерна за много от разсъжденията на модната тема за „поколенията X, Y и Z”. Става въпрос за колективния дух на една генерация, който, веднъж появил се като културен феномен, притежава потенциал да се универсализира и да придаде облика на цяла една епоха. С други думи, става въпрос не за обикновен поколенчески конфликт, а за дълбок разлом на светогледни ориентации и ценностни системи. Светогледни ориентации и ценностни системи, които могат да увлекат в орбитите си не само хора с различен социален профил, но и на различна възраст.

Противниците на сегашния протест го упрекват, че не е измислил нищо ново, а папагалски повтаря позабравените лозунги от недалечното минало. Това е така само от външна, механична и формална гледна точка. Защото тук трябва да се има предвид, че процесът, при който новите идеи намират собствения си адекватен вербален израз, по правило е доста продължителен и труден, а освен това някои от старите площадни заклинания се оказваха изключително подходящи за ситуацията.

Много от подкрепящите го пък са разочаровани, че е беззъб и неефективен. Че се е превърнал в някаква самоцелна игра, в демонстрация на lifestyle на ситите и разглезени градски интелигенти. Те също не са прави. Всъщност той се оказа твърде ефективен, защото вече победи. Победи с това, че прокара в нравственото съзнание на съвременния българин такава гранична бразда, при която никой повече не може да живее на неутрална територия. Или си тук, или си там, не можеш да бъдеш едновременно от двете страни. А изключително мирният му характер, напомнящ за революциите на Махатма Ганди и Мартин Лутър Гинг и отличаващ го много от протестите в Истамбул, Атина, Кайро и на много други места, говори по-скоро за неговата социалнопсихологическа и културна дълбочина.

Към портрета на настоящият протест може да се добави още един сравнително ясно очертан щрих. За пръв път той толкова безкомпромисно се противопостави на олигархично-мафиотските структури и обслужващата ги политическа класа. Макар на пръв поглед „на мушката” да са непосредствено свързаните с настоящата власт и актуалната събитийност „играчи” (като партии и личности), реално под прицел се държат всички, които до този момент под някаква форма и в някаква степен са участвали в драматургията на „българския преход”. Много показателно в това отношение е, че въпреки системните и добре маскирани опити никой от познатите политически субекти не успя до този момент да „яхне” протеста, а всеки напън в тази посока мигновено бе разпознаван и категорично отхвърлян.

Независимо дали сегашното правителство скоро ще падне и излъчилото го народно събрание ще се разтури, или агонията им ще продължи още известно време, духът на новия морал, новия начин на мислене, новите ценности, критерии за преценка и норми на социално поведение е пуснат от бутилката. Ще успеят ли силите, защитаващи със „зъби и нокти” досегашния социално-политически и икономически модел да го върнат обратно? Или обществото ни ще преживее очаквания разтърсващ катарзис и ще намери пътя към по-достойния живот? – Това ще покаже близкото бъдеще.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta