Толя Стоицова

Нов български университет

Имейл: tstoitsova@nbu.bg

Абстракт: Медийният език е привлекателен за изучаване, защото медиите са съществена част от културата и са достъпни за всички. Нестандартността в този език предизвиква изследователите по комуникация не само към теоретични размишления, но и към практически проучвания. В статията се прави опит да се обяснят теоретично позитивите и негативите на нестандартния медиен език и да се дадат конкретни примери от медиите. Дискутира се нестандартността в езика на класическите медии – телевизия, радио и преса. Медиите в интернет не са пренебрегнати. По отношение на езика, те не правят изключение от традиционните медии. Краткото обобщение поставя акцент върху ролята на журналистите, която въпреки развитието на съвременната комуникационна техника и технология, безспорно остава водещо.

Ключови думи: медиен език; нестандартен език; безпардонност на телевизионната камера; радио комуникация, графичен дизайн.

Nonstandard Mass Media Language

Tolya Stoitsova

Abstract: Mass media language is attractive for a research, because the media are an essential part of the culture and are accessible to all. Nonstandard in this language causes communication researchers not only theoretical reflections but also to practical studies. The article attempts to explain theoretically the positives and negatives of unconventional media language and give specific examples from the media. The nonstandard language of traditional media is discussed – in television, radio and press. Internet media are not ignored. With regard to the language, they do not make an exception to the traditional media. The short summary focuses on the role of journalists that despite the development of modern communication equipment and technology undoubtedly remains central.

Keywords: media language; nonstandard language; indefensible television camera; radio communication, graphic design.

Специалистите по комуникация сме особено чувствителни, когато става дума за езика – независимо дали той е на равнището на междуличностното общуване, или в публичното пространство, какъвто е случаят с медийния език. Това е така, защото езикът е нещо сложно и както пише Умберо Еко, езикът е ядрото на всяка култура [1]. Освен писмения и говоримия, езикът включва и безсловесното – или, получилата вече популярност фраза – невербалната комуникация .

Ако направим справка за смисъла на етикета „нестандартен“, ще установим, че конотациите са изцяло положителни. Нестандартен означава необикновен, необичаен, уникален, дори ексцентричен. Аз ще се опитам да представя само няколко щриха какво означава у нас на практика нестандартен език в медиите, тъй като необичайното носи и негативи. Преди да направя това обаче, ми се иска, без да влизам в позицията на морализатор, да спомена някои факти.

Поколението, към което принадлежа, родените между 1950 и 1960 г., бяхме наречени „четящото поколение“, защото писменият текст беше издигнат в култ. Книгите и вестниците бяха особено популярни. Много бързо обаче се разпространиха радиото и телевизията и следващите поколения станаха „аудио-визуални“. Новото хилядолетие „изкова“ друг термин – „интернет поколението”. В използването на интернет се включват и всички възможности, които предоставят социалните мрежи с тяхната специфична реторика [2]. И какво се получи? Ако не за всички, то със сигурност образованото старо „четящо поколение“, стана и „аудиовизуално“ и „интернет поколение“, не защото е по-умно, а защото нямаше избор, ако искаше да продължи да се развива. Тоест, наложи ни се да интегрираме всички позитиви, че и част от негативите, разбира се, характерни за различните типове поколения.

Какво се случи обаче с по-младите поколения и особено с интернет поколението? Не малка част от младите хора днес притежават таблет, лаптоп, ноут бук, и всякакви, да ги нарека „супер мобилни телефони“ – смарт, айфони и какви ли още не, които могат да съхранят в себе си цялата информация от всички изброени видове компютри плюс възможността за използване на интернет. И такова е битието на младите хора – дотук, нищо лошо. Проблемът е в това, че голяма част от това поколение пренебрегна и пренебрегва както четенето, така и аудиовизуалните комуникационни средства. Това се случи, защото не само на преносимите компютри, но и на мобилните телефони, които се развиха „чудовищно“ и пак представляват миникомпютри, младите хора могат да слушат радио, да гледат телевизия и да си правят всякакви справки от интернет и от електронните вестниците. И стигаме и до фрапантни случаи, когато писмени работи на студенти, например – бъдещият образован елит на нацията, са изненадващо неграмотни. Има и куриозни случаи – писмени работи, написани с латински букви и числа, точно, както набързо пишем електронна поща до приятели!

Разбира се, не искам да правя обобщения, които принципно са неверни. Има и много грамотни млади хора, които обожават книгите, изразяват се книжовно и развитието на комуникационните технологии не им пречи, защото добре са разбрали, че технологиите не заместват естественото човешко общуване, а само го допълват и обогатяват. Проблемът всъщност е и в съотношението. Кои са повече днес – класически грамотните, които безпроблемно пренасят грамотността и в аудиовизуална и интернет среда, или само „интернет грамотните“? На този въпрос нека сами си отговорят читателите.

От класическите медии най-разпространена е телевизията. Макар и първо да се е появила пресата, а след нея – радиото, телевизията набра скорост и си остава водеща медия, по простата причина, че най-лесно се възприема – действа на зрителното и слуховото ни възприятие едновременно. Не случайно тя е наречена и „втора реалност“ [3], защото наистина движещото се изображение, съчетано със симулантен говор силно наподобява действителността. Нещо повече, телевизията стана член на семейството ни. Не е за пренебрегване и фактът, че все повече хора се справят със самотата, благодарение на нея.

Телевизионният език, подобно на живото общуване, включва както вербалната, така и невербалната комуникация. Нестандартното в телевизионния език е свързано преди всичко със спецификата на самата медия. Когато гледаме репортаж от събитие или дискусионно студио, уж телевизионният екран пресъздава точно реалността, но в същност разликата е съществена. Освен всепризнатата сгъстеност на показваното, не бива да изпускаме и безпардонността на камерата. Тя се вмъква навсякъде – и там, където в живото общуване е табу да погледнем. Например, телевизионната камера ни показва как нервничат с краката си хората по време на дискусия, което не можем да видим, ако сами участваме в дебата, защото не е допустимо да се наведем и да погледнем какво се случва под масата.

Друг нестандартен елемент на този език е, че телевизията е като лупа. Тя увеличава – и за добро, и за не толкова добро. Увеличението естествено изкривява представянето на действителността. Например, спомням си колко бях изненадана, наблюдавайки репортаж, който показа кадри от един малък митинг, на който лично присъствах. Беше показан като голям – т.е., с много участници в него. И това може и непрекъснато става. Просто зависи от гледната точка на режисьора, който поръчва заснемането.

Различните похвати на операторското майсторство в телевизията и способността й да изпълнява ролята на лупа, която сгъстява отделните епизоди от събития, се използва и за добро. Например, когато присъстваме на лекоатлетични игри на стадион, колкото и да внимаваме, не можем да обхванем всичко. Свързаните в система камери обаче, могат. Превключвайки, те ни показват най-съществените елементи от събитието.

Но да се върна към естествения език, който се използва и в телевизията. Новинарската и репортерската професия изискват владеенето на книжовния език, ако не до съвършенство, то поне във висока степен. А придобиването на комуникативна компетентност, или умението за общуване, като всяко друго социално умение, се формира в дълъг период от време. Чест прави на нашите телевизионни журналисти, които са с висока комуникативна компетентност. За съжаление има и други – които като ги слушаме … се измъчваме. Уж чуваме, ама нищо не разбираме. Към негативния аспект на нестандартния език, си позволявам да приобщя точно тези от тях. Защото е повече от нестандартно, журналист, който не може да се изразява.

Да обърна малко внимание и на невербалния език в телевизията. Той не обхваща само жестикулацията, но и подредбите на студията, разположението на участниците и т.н. Така като зрители ни прави впечатление организацията на студията. В едни от тях организацията е адекватна и гостите са настанени удобно, което им дава шанс да се съсредоточат върху дискусията и да участват активно. В други – участниците са наказани да стоят прави, например и през цялото време се борят да заемат най-удобна поза, хващайки се или подпирайки се с ръце на катедрите, което ги прави да изглеждат агресивни, или да кръстосват крака, показвайки изключеност от взаимодействието.

Цялостната жестикулация е още по-показателна в сравнение с подредбата на студията. Ако откритата позиция на тялото е нещо положително, то закритата – кръстосани ръце и крака, може да се причисли към негативите на нестандартния език. Става въпрос само за журналистите – те са професионалистите, към които, имаме претенции, защото високата комуникативна компетентност, която би следвало да притежават, е част от професионализма им.

Аналогична е идеята за използването на социално неприемливи жестове. Ще дам само един пример – поучаването или заканата с показалец, или т.нар. „прокурорски жест“ [4]. За да се спасим от подобни жестове, просто превключваме телевизионните канали. И може би най-същественото: когато има разминаване между вербално и невербално, доверието печели невербалното автентично поведение. Или, с устата можем и да поизлъжем, но тялото ни показва точно това, което мислим. Голяма е заблудата, че можем да контролираме езика на тялото си. Той ни представя пред другите хора точно такива каквито сме.

Нека да спра до тук с телевизията и да се обърна към аудио медията, или радиото, и да покажа един щрих и от спецификата на радио комуникацията. Колкото и да се повишава равнището на компетентност на радио журналистите, комуникацията в радиото си остава по-ограничена. Това се дължи на нейната специфика – само говор за радио журналистите и само слухово възприятие за слушателите. Като че ли за компенсация, радиото обаче държи първенството по бързина на предаване на новините. Особено с развитието на мобилните телефони, радио репортерите много бързо излъчват информация в ефир от мястото на събитието. За сравнение – това не може да се случи с телевизионните репортажи. Затова при горещи топ новини, телевизията действа … като радио. Новинарите ни съобщават вербално за събитието с уговорката, че ще „видим картина от мястото на събитието в късните репортажи на деня“. Още един положителен щрих възможността за нестандартно изразяване в телевизионната комуникация.

Радиото е също разпространена медия, която не бива да се пренебрегва. То изпълнява множество функции в широк диапазон: от най-популярна медия за цял континент, какъвто е Африка [5], до фон за извършване на рутинни дейности у дома, или, когато шофираме.

Изискването за популярност на естествения човешки език, използван в медиите, който е и единственият информационен канал в радиото, не означава безкнижовен или булеварден език. За пример ще дам музиката. Популярността на „Бийтълс“ не доведе до ниска култура, а обратно – създаде вкус у милиони хора към хубавата музика. Неслучайно днес в учебниците по модерна музика, „Бийтълс“ се определя като класика. Като контрапункт на казаното, си спомням негативните емоции, когато един отличен студент, владеещ много добре български език, работещ в наше радио, се опита да ме убеди, че нарочно използва ростотии (това е негов израз) в радио предаването си, защото такава ни била културата: „Хората искат простотии и ние им ги даваме като журналисти“, каза той. Няма да коментирам този популистки възглед, защото съм привърженик на алтернативния. Той се нарича егалитарен и споделя идеята, че медиите като част от културата, са призвани да теглят развитието на обществото напред. Егалитаризмът е политическа доктрина и социална философия, която поддържа идеята, че хората трябва да бъдат разглеждани като равни и да имат същите политически, икономически, социални и граждански права [6]. Така че, ако говорим за негативен смисъл на нестандартното в радиото, то това е безкнижовният език, стигащ понякога до използването на вулгаризми.

Не е лесно на съвременните радио журналисти при използването на практиката на открити ефирни телефони. Това е днешното нестандартно в радиото, следствие на развитието на комуникационните технологии. Всеки може да се обади на ефирния телефон – доброжелатели, и хора с отклоняващо се поведение. Контролът е труден, ако още в началото не се усети събеседника и не се прекъсне връзката. Често обаче това се открива на по-късен етап от разговора и ето я ролята на професионалната комуникативна компетентност на радио водещия. Естествено изискванията за правоговор, ясна дикция и т.н., са в пълна сила за радио журналистите. В този момент ми идва на ум, как една политическа сила у нас избра за свой говорител единствения свой фъфлещ последовател! Журналистите се оказаха много по-добри професионалисти от политиците и досега не са последвали примера им в това отношение.

Не мога да се въздържа да цитирам един от най-добрите български радио журналисти – Еди Емирян. Ето какво пише той, в следствие на дългогодишната си практика: „По най-категоричен начин обаче основният ориентир на съвременната журналистика остава вниманието към необичайното (курсивът е мой). То се илюстрира и с известната максима „Ако куче ухапе човек – това не е новина; новина е, ако човек ухапе куче“. Любопитното е, че подобен подход (…) е едновременно предпочитан и мразен от слушателите навсякъде по света. Защото, от една страна – новината ги провокира или забавлява, а от друга – пренебрегването на „обикновения живот“ ги кара да негодуват…“ [7]. Същият журналист обаче, е категоричен по отношение на езика в радиото – той трябва да е книжовен.

Един последен щрих за езика и неговото функциониране в радиото, засяга студията за дискутиране. Безспорно, най-авторитетното издание на Националното радио за обществен диалог е „Неделя 150“ [8]. Наистина голяма част от дискусиите са от интерес за много хора, ако…, ако успеем да ги чуем. Какво имам предвид – това е така наречената микрофония. Когато няколко души говорят едновременно. И отново, главната роля на водещия журналист е да използва нестандартни начини, включително чувството си за хумор, за на накара участниците да се изслушват и говорят един след друг, а не заедно.

И стигаме до пресата – вестници и списания. И веднага изпъква в съзнанието ми сентенцията „Език мой – враг мой!“. Тук искам да цитирам един професор, Стефан Брезински, който е посветил голяма част от професионалната си кариера на българската реч и писмо. „Древните римляни добре са схванали тази сентенция и са създали крилатата фраза „De lingua stulta veniunt incommoda multa“. С нея те ни предупреждават – защото нейният превод гласи: „От глупавия (калпавия) език произтичат множество неприятности.“ [9].

И ние наистина си имаме неприятности с професионално пишещите журналисти в пресата. Нека да започна обаче с доброто. Може да звучи като парадокс, но техническият бум доведе днес и до бум във визуалната символика в пресата. Могат да се отбележат няколко особености на съвременните графични средства, както и следствия от тяхното използване.

Графичните средства са самостоятелни носители на информация. Новото и в този смисъл уникално и нестандартно, е, че графичните изображения в пресата днес имат различно амплоа: освен илюстрация, нещо, което отдавна е стандартно, те притежават собствен смисъл, който може да подкрепя текста, може да бъде негова алтернатива и най- важното – може „да ни казва“ нещо, съвсем друго. Графичните носители на информация са лаконични, нагледни и привличат бързо нашето внимание. Не на последно място, тяхната същност включва съчетанието на графика с дизайн. Така се зароди и новата вестникарска професия – графичен дизайнер.

Графичният дизайн има и друга мисия – създаване на собствен „фирмен стил“ на печатното издание като част от фирмената култура [10]. Нещо повече, графичните изображения, носещи собствен смисъл, отправят предизвикателство към читателската аудитория за интерпретация, осмисляне и оценяване на съдържанието на печатните материали.

От гледна точка на социалната психология, графичният и снимков материал, макар и да представлява застинало изображение, за разлика от това в телевизията, може да се причисли към невербалните индикатори на комуникационния процес. И без да се впускам в подробности, ще представя няколко снимки, които мисля, че са достатъчно показателни сами по себе си без текст. Поредицата от три снимки представя тероризма, който се разпространи в глобален мащаб, преминава през национално значими новини и стига до метафорично обозначаване на насилието и дейността на съдебната ни система.

Във въоръжените отряди на сирийската съпротива връх взеха радикални елементи, свързани с джихадистите от “Ал Кайда”. в. 24 часа (21.09.2013)

Премиерът Борисов въвежда Федерика Могерини в т.нар. Слънчева зала на НИМ за срещата на посланиците, снимка: Йордан Симеонов, в. 24 часа (24.07.2015)

„Биячите на малкия Христо го налагали „редовно и дори с удоволствие”, държали детето заключено в шкаф“, снимка: Андрей Михайлов, статия във в. Труд (23.07.2015)

Безспорно обаче, необичайното за пресата, отново благодарение на техническото и технологичното развитие, е появата на електронната преса. Няма да дискутирам дилемата ще отмрат ли книжните вестници в близко или по-далечно бъдеще, а само ще кажа, че хронологичната поява на всяка нова медия е пораждала подобни дискусии, които днес преценяваме като спекулативни. Така, с появата на радиото се е повдигнел и въпросът дали ще се запази пресата. С появата на телевизията пък, едва ли не е било сигурно, че пресата и радиото ще отмрат. Последните 20 години, отново сме на равнището на дебата: Интернет няма ли да унищожи класическите медии, след като можем да гледаме телевизия, слушаме радио и четем преса онлайн. Според мен разковничето е в това, че появата на всяка следваща нова медия не унищожава предходните, а ги променя и обогатява. В крайна сметка медиите – класически и нови, се развиват паралелно на принципа на взаимната допълнителност или съвместяване.

Доброто нестандартно в съвременната преса е съществуването на електронния й вариант. Уж е същия вестник, познаваме го веднага заради познатата типологизация на страниците му, и едновременно с това има съществени отлики. За разлика от книжния, в е-вестника новините се включват буквално за минути след случилите се събития. Другата съществена разлика са форумите в е-пресата. Понякога, написани от професионални познавачи на проблемите, това, което четем във форумите е по-интересно от самата статия. Друг път, за съжаление, неуки драскачи пишат несериозни, пошли, дори цинични коментари.

Нестандартен подход в пресата е и все по-честото използване на метафори. Какво представляват те? Метафорите в реториката, най-просто казано, свързват логически несвързани понятия като по този начин водят до нов смисъл и познание. Така става възможно да се схванат от четящата аудитория сложни процеси, които иначе са разбираеми само за експертите. Като пример мога да дам представянето на тероризма в медиите, което е изпъстрено с огромен брой метафори – замръзнали тропи, отдавна превърнали се в клишета и нови, които тепърва набират сила [11]. Така и сложният процес на тероризма, тази „съвременна война“ – без фронт и армии, която доведе до хиляди нищо неподозиращи жертви и продължава да всява ужас сред хората от цял свят, също се приобщи към метафоричните описания.

Ще дам пример от мои проучвания на отразяването на дейността на ливанската шиитска организация „Хизбула“ в българската преса [12]. Анализът на вестниците 24 часа, Труд и Дневник, показа, че за кратка статия, посветена на тероризма, се използват средно между 6 и 8 метафори. Някои от използваните специфични метафори са: съвместна операция на силите; кървав терористичен акт; Сюлеймани е човекът, който преобразява Близкия изток; Хизбула“ призна; бойците са скалпелът на иранската външна политика; „Накрая той изпи сладкия сироп на мъченичеството“ и други. Фигурират и метафори клишета като: правителство обяви; действали на своя глава; борба с тероризма; терористична операция; терористична атака и т.н. Изводът е, че не съществува тематика, представяна в пресата, която да не изобилства с метафори.

И идва ред на нестандартното с отрицателен знак в списването на вестниците. Смея да твърдя, че невладеенето на българския език, нищо, че за повечето журналисти той е матерен, е повече от нестандартно. Защото е неприемливо от всяка гледна точка това, което е основно за една професия, да е с ниска степен на развитост. Булевардният писмен език за официозите, оставям на страна жълтата преса, изпъстрен с граматични и лексикални грешки, а за пунктуацията – просто не ми се обсъжда, води до принизяване на духовността, както на пишещите, така и на четящите. Ето и няколко примера.

Заглавията на статиите по теория е необходимо да съдържат есенцията на съдържанието на материала и то в съвършено ясна форма. Който и вестник да отворите или погледнете в интернет, изобилства със заглавия, формулирани тъкмо по обратен начин – неясни, не представящи ядрото на смисъла на материала и в допълнение, с вмъкната някоя и друга булевардна дума, сякаш за разкош.

Ето и едно от заглавията във в. 24 часа от 23.07.2015, препечатано от друг часови вестник на групата: „168 часа: Сръбските врътки на Цветан Василев същите като с КТБ“. Явно журналистът предполага, че за читателите е ясен преносният смисъл на думата врътка и то в две отношения – едното, свързано с непозната за обществото личност, освен по име, и другото, още по-сериозно – приписване на познания на целокупния български народ в областта на банковото дело и по-специално, в случая с КТБ.

В рубрика на в. Труд от 23.07.2015, забележете наименованието й – „Крими и право“, след „отлично“ формулираното заглавие на статията „Обирджията на банката в Айтос остава зад решетките, скриха лицето му“, още в първото, и то сериозно изречение, липсва пълният член: „Апелативния съд в Бургас остави зад решетките Христо Колев…“

В друг наш всекидневник, с претенция за официоз – в. Сега от 24.07.2015, четем заглавие, свързано също със сериозния проблем за съдебната реформа: „Реформаторите и ДПС сключиха сделка за съдебната реформа“. А статията започва с изречението: „След няколкодневни совалки, срещи и увещания реформаторите и ДПС вчера постигнаха компромис за конституционните промени, свързани със съдебната реформа.“ Достатъчно е да спомена „ключовите думи и фрази“, използвани в цитираните от мен изречения и отново да наблегна върху сериозността на проблема за българското общество: „сключиха сделка за съдебната реформа“; „няколкодневни совалки, срещи и увещания“.

И нека цитирам още един представител на официалната преса у нас. Това е в. Дневник, който в броя си от 23.07.2015 г. излиза със заглавие на своя статия: „Двете Българии, играта на ДПС и изборът пред Бойко Борисов“. С тъжна насмешка ще си позволя една алюзия: Ето защо има толкова много екстрасенси в България – само те биха могли да познаят какъв точно проблем се крие зад подобно „ясно“ заглавие. А снимката е още по-показателна. Позите и изразите на лицата показват наистина сделка: Един от персонажите ни поучава, друг е отегчен до болка със заключени ръце, а трети е спокоен и индиферентен.