Реторика и аргументация
Rhetoric and Argumentation
DOI 10.55206/ORUP6046
Метин Ибриямов
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Имейл: m.ibriamov@gmail.com
Абстракт: Човешката мисъл осмисля явленията, процесите и състоянията на нещата от битието посредством способността си да изгражда съждения (умозаключения). Понеже битието е необятно, а знанието за него винаги ограничено откъм време, място и възможност, то човешкото съзнание извежда познанията си за света около него (осмисля го) именно въз основа на наличния набор от време, информация и възможности. В едно наказателно производство предмет на осмисляне (познание), въз основа на известен (ограничен) набор от информация (доказателства), е дадено събитие, настъпило в миналото – човешко поведение, въздигнато от обществото като престъпление. Още от времето на Аристотел и Античността е известно, че познанието следва формулата „от известното към неизвестното“. Такава в общи линии е и формулата, заложена в абдуктивното разсъждение, като трети вид разсъждение, наред с дедуктивното и индуктивното. Именно този вид разсъждение е проучено в теоретичен план в контекста на наказателното право. Целта е чрез методите на кабинетното изследване, критичния прочит и сравнителния анализ на различни базови теоретични публикации да се изведат спецификите на абдуктивното разсъждение и абдуктивните схеми. Изследователските въпроси са ориентирани към установяване на базови постановки и на специфични проявления в национален контекст в България в областта на наказателното право и съдебната реторика.
Ключови думи: абдукция, абдуктивно разсъждение, абдуктивни схеми, умозаключение, най-добро обяснение, хипотеза, обосноваване, доказване, наказателен процес.
Argumentation and Judicial Rhetoric: Abductive Reasoning and Abductive Schemes in Criminal Proceedings
Metin Ibriyamov
Sofia University “St. Kliment Ohridski”
E-mail: m.ibriamov@gmail.com
Abstract: Human thought makes sense of the phenomena, processes and states of affairs of existence by means of its ability to form judgments (inferences). Since existence is vast and knowledge about it is always limited in terms of time, place, and possibility, the human mind derives its knowledge about the world around it (makes sense of it) precisely on the basis of the available set of time, information, and possibilities. In a criminal proceeding, the object of conceptualization (knowledge), based on a known (limited) set of information (evidence), is an event that occurred in the past – human behaviour that society has elevated as a crime. Since the time of Aristotle and Antiquity it has been known that knowledge follows the formula “from the known to the unknown”. Such is basically the formula embodied in abductive reasoning, as a third type of reasoning along with deductive and inductive reasoning. It is this type of reasoning that has been studied theoretically in the context of criminal law. The aim is to bring out the specificities of abductive reasoning and abductive schemes through the methods of desk research, critical reading and comparative analysis of various basic theoretical publications. The research questions are oriented towards the establishment of basic propositions and specific manifestations in the national context in Bulgaria in the field of criminal law and judicial rhetoric.
Keywords: abduction, abductive reasoning, abductive schemes, inference, best explanation, hypothesis, justification, proof, criminal process.
Уводни думи
Предмет на настоящото изследване е абдуктивното разсъждение като една от формите на умозаключение, изграждано посредством набор от налична информация.
Без да претендира за изчерпателност, настоящото изследване си поставя за цел да представи значението на абдуктивното разсъждение в познавателния процес (доказването) в едно наказателно производство.
Първо, акцентът е върху природата на абдуктивното разсъждение и задачата на всеки наказателен процес.
Второ, представят се теоретичните разработки за същността и характера на абдуктивното разсъждение.
Трето, извеждат се ролята и мястото на абдуктивното разсъждение в наказателното производство.
Обзор относно изследванията
Наказателния процес като дейност на опосредствено опознаване на битието
Основната задача на всеки наказателен процес (състоящ се от две фази: досъдебна и съдебна) е да разкрие дадено престъпление, да установи виновното лице и да приложи правилно съответния закон (чл. 1, ал. 1 от НПК). Тази цел намира своето проявление в принципа за разкриване на обективната истина в процеса.
В правната теория под обективна истина се разбира онова съдържание на знанията и изводите относно фактите и обстоятелствата по делото, което се явява вярно отражение на съществуващата вън от нашето съзнание реалност. [1] Това означава, че нейното разкриване (доказване, установяване) се постига вследствие на субективна изследователска дейност на съдията (респ. разследващите органи в досъдебното производство) спрямо онова, което се е случило в действителност и независимо от съзнанието и волята му. Ето защо в съвременната теория на наказателното правораздаване се приема, че истината е обективна по съдържание, но субективна по форма на постигането ѝ. [2]
От своя страна обективната истина е в неизменна процесуалноправна връзка с доказването, което е една от формите на опосредствено познание за неизвестните факти, явления и положения [3], които са включени в предмета на доказване, като това познание протича по реда на предварително установени наказателнопроцесуални правила и форма. Опосредственият характер на това процесуално познание дава основание да се твърди, че в процеса на доказването (неговият рационален аспект) става въпрос за умозаключения. За да не се стигне до грешки, сериозно внимание се отделя на правилата на логиката и основните закони на мисленето. [4] Някои от тези закони са: за противоречието, за изключеното трето, за достатъчното основание. Това дава повод да се изследва дали и абдуктивното разсъждение намира своето проявление в процеса на обосноваване (доказване) на истината в един наказателен процес.
Същност и природа на абдуктивното разсъждение
Името на този вид умозаключение идва от думата абдукция (анг. abduction). В литературата има различни определения за това понятие.
Според едно от тях абдукцията е мисловен процес на извеждане (изграждане на заключение за) на определени факти и/или закономерности и/или хипотези, вследствие на което дадени съждения (твърдения) притежават правдоподобност. Тя е логически процес за формулиране на хипотези, които имат определено обяснение. Посредством този процес се предоставя обяснение (или се правят разкрития) за дадени явления или наблюдения от действителността. Приема се, че човешкото познание за битието има абдуктивна природа. [5]
Българската юридическа литература също разпознава този мисловен процес, като приема, че представлява непълен силогизъм, при който е налице свързване на едно доказано съждение и едно предположение, за да се изведе нещо трето, което има само вероятен характер. Наблюдава се едно логическо прекъсване, което изисква допълнително обосноваване. [6]
Абдуктивното разсъждение катo трети вид умозаключение
В литературата се предполага, че в допълнение към дедуктивните и индуктивните разсъждения [7] е налично и трети вид разсъждение, което е отменимo (англ. defeasible) и обусловено от контекста (контекстуално). Много автори го определят като абдуктивно разсъждение. [8] То е разбирано и като втория вид амплиативни разсъждения (другият е индукцията). [9]
В теорията се дава следният каноничен пример, чрез който нагледно се демонстрира разликата между тези три метода на разсъждение (доводи):
Дедуктивно разсъждение: Да приемем, че в чантата има само червени топчета и на случаен принцип вземаме едно или няколко. По дедуктивен път може да направим извод, че топчето/тата, което/които сме извадили е/са или ще е/са червено/и.
Индуктивно разсъждение: Да приемем, че не знаем какъв е цветът на топчетата в чантата и изваждаме достатъчно голям брой, като всички от тях се оказват червени. По индуктивен път може да направим извод, че всички топчета в чантата са червени.
Абдуктивно разсъждение: Да приемем, че в близост до чантата с червени топчета намираме едно червено топче. По пътя на абдуктивното разсъждение може да заключим, че това топче е изпаднало от тази чанта.
Горният пример показва процеса на движение на мисълта, който се ангажира в абдуктивното умозаключение. Изводът, който се извежда посредством него, представлява „интелигентно предвиждане (предположение)“, тъй като е обвързано от непълен набор от информация (доказателства). Този вид разсъждение има интуитивен характер, поради което се смята за „разсъждение, основано на въображение“. В момента, в който възникне (се установи) нова информация (нови доказателства), това предварително формулирано предположение (хипотеза) може да се окаже грешно. Това пък на свой ред е основание да се приеме, че абдуктивното разсъждение (умозаключение) е отменимо (англ. defeasible) по своята природа. При подобен род разсъждения се наблюдава следното: при едно последващо установяване на нови предпоставки (факти или обстоятелства), може да се констатира, че всъщност едно друго, алтернативно, обяснение е по-добро от първоначално въздигнатото. [10]
Абдукцията като метод за генериране и проверка (обосноваване) на хипотези
В своите ранни трудове Чарлс Пърс (анг. Charles Peirce) първи поставя разграничителна линия между дедуктивни, индуктивни и трети вид разсъждения – „хипотези“. В по-късните си трудове той нарича последните още абдуктивни. Пърс дава следното определение за хипотеза: Хипотеза е, когато установим някое много любопитно обстоятелство, което би могло да бъде обяснено посредством предположение, че това обстоятелство е един отделен случай на познато за нас общо правило, вследствие на което така направеното предположение се приема за вярно. [11]
Абдукцията според Пърс се състои в изучаването на факти и разработване (формулиране) на теория, която да ги обясни (theory to explain them). Това му дава основание да защитава тезата, че абдуктивното разсъждение е единственото такова, посредством което могат да бъдат представени и издигнати нови идеи (нова информация). [12] Според него всички идеи, хипотези и теории в науката се извеждат именно посредством тази форма на разсъждение. Тази негова отличителна характеристика обосновава и амплиативната природа на абдуктивното разсъждение, тъй като дава възможност на заключението (извода) в него да предостави ново познание, различно от, но концептуално свързано с, информацията, съдържащата се в известните (наблюдавани) вече факти и обстоятелства (предпоставки).
В трудове на Чарлс Пърс абдукцията [13] се разглежда като първата част от триетапен методологически процес на откриване на истината, а дедукцията и индукцията с другите два етапа. При първия етап се извършва извеждане на нови идеи (хипотези) или истини. Между другото, абдукцията е и единственият метод, чрез който едно наблюдавано явление бива „рационализирано“ (осмисляно) посредством представяне на дадено обяснение за него. [14] След това, така предложената идея (истина), за да се трансформира от състоянието на хипотеза до преценка за нейната истинност или вероятност е необходимо да бъде проверена посредством правилата на индукцията и дедукцията (следващите два етапа).
Според Пърс при този род разсъждения не може да става въпрос за вероятност, а за предложение, което условно се приема за вярно. Поради това, при описването на абдуктивното разсъждение той използва термини като „хипотези“ и „най-добро обяснение“. [15]
Пърс характеризира абдукцията като процес на издигане на хипотези, които впоследствие биват проверявани посредством индукция. Тази характеристика на абдукцията обаче свидетелства по-скоро за това, че тя е форма за генериране на хипотези, отколкото правило за разсъждение, даващо основание за приемане на хипотеза.
Констатираната неяснота около концепцията за абдукцията в трудовете на Пърс се пренася и в съвременните изследвания върху нея. Така в теорията се разграничават две концепции за абдукцията – „слаба“ и „силна“.
Първата приема, че абдукцията е мисловен процес, при който се генерират хипотези, имащи своето обяснение. Тук абдукцията предоставя доводи (причини) за формиране (издигане) на дадена хипотеза.
Докато при т.нар. „силна“ концепция, абдукцията не е само метод за издигане, но и за оценка на хипотези.
При „слабата“ концепция абдукцията се проявява само в контекста на откриване (генериране) на хипотези, а при „силната“ – в контекста на обосноваването (англ. justification) на хипотезата.
Абдукция и умозаключение, основано на най-доброто обяснение
Описаната по-горе подобна двоякост на разбирането за абдукцията и най-вече под влиянието на „силната“ концепция за нея води до характеризирането ѝ като „умозаключение, основано на най-доброто обяснение“ (англ. Inference to the Best Explanation, съкратено IBE) [16], тъй като представлява модел на разсъждение, където хипотезите, които имат своето обяснение, биват както изграждани (издигани), така и обосновавани. Поради тази причина в теорията абдуктивното разсъждение често се приравнява на умозаключението, основано на най-доброто обяснение [17], което се различава от останалите две: дедукция и индукция. [18]
В своя труд Inference to the Best Explanation (1965 г.) Харман твърди, че най-адекватният начин за осмисляне на абдукцията като умозаключителен метод е, че тя трябва да се разглежда като такъв метод, при който сред набора от конкуриращи се обяснения за определено наблюдавано явление (съвкупност от факти и обстоятелства) се формира извод за истинността на най-доброто обяснение измежду тях. [19] При Харман абдукцията придобива следната формула:
Хипотезата Н се приема за истинна, въз основа на това, че: а) обяснява наличните до момента доказателства и б) няма друга хипотеза, която да обяснява доказателствата, така както H.
Уилям Лайкън също разглежда абдукцията като форма на разсъждение, при което обяснителните хипотези относно набор от информация или явления, имат двояка функция – да генерират и да обосновават. При него заключението, основано на най-доброто обяснение се представя по следния начин:
F1….Fn са факти, които се нуждаят от обяснение.
H е хипотеза, която обяснява F1….Fn.
Няма друга, конкурентна на H хипотеза, която да обяснява F1 толкова добре, колкото нея.
Следователно, H e вероятно вярна. [20]
Според Джон Джозефсън (John Josephson) и Сюзън Джозефсън (Susan Josephson) абдукцията като особен вид заключение притежава следната форма: [21]
D е сбор (набор) от данни (факти, наблюдения, положения);
H обяснява D ( ако е истина, би обяснило D)
Няма друга хипотеза, която може да обясни D така, както H.
Следователно, H вероятно е истина.
Тук отново основаната идея на този модел на разсъждение е, че определен сбор от информация (данни) предоставя доказателства за хипотеза, която по достатъчно задоволителен начин обяснява или осмисля тази налична информация (или най-малкото предоставя доказателства, че дадената хипотеза е по-добра от други алтернативни обяснения за същите данни).
От горните примери е видно, че това е особена форма на разсъждение, чието заключение се извежда посредством най-доброто обяснение, което може да се даде въз основа на съществуващия към даден момент набор от предпоставки (информация, данни, факти и обстоятелства).
Абдукцията, разбирана като умозаключение, основано на най-доброто обяснение на дадено явление или състояние на нещата, играе ролята на разсъждение, както в ежедневието, така и в различните научни области за издигане и проверка на идеи и теории. Тя намира проявление и в медицината, когато става въпрос за изграждане на диагноза за дадено заболяване въз основа на налични симптоми и медицински показатели от проведени изследвания. [22] Играе роля и в областта на икономиката. [23]
Абдуктивното разсъждение намира своята употреба и значение и в областта на правото при изграждане на правната аргументация. В следващата част от настоящото изложение ще представя ролята му в процеса на доказването в наказателното производство.
Абдуктивното разсъждение в процеса на доказване на обективната истина в наказателното производство
В научните трудове в областта на правната аргументация като пример за разсъждение, основано на най-доброто обяснение се представя следният анализ на доказателствена маса по едно наказателно дело:
Фактът, че преди грабежа „а“ не е имал никакви пари в себе си, а след това в него е установена голяма сума, дава основание да се посочи (предположи), че тази парична сума се е оказала у него именно вследствие на извършения грабеж. За този факт (набор и информация) обаче може да се предложат и други обяснения: получаване на наследство или завещание; върнат дълг; печалба от лотария и пр. Въпреки това, предложеното първо обяснение на факта се отличава от останалите обяснителни хипотези поради това, че въз основа на наличните доказателства се явява по-правдоподобно от тях.
Представеният набор от доказателства (факти и обстоятелства) имат формата на умозаключение, основано на най-доброто обяснение, където изводът е направен посредством избор между няколко конкуриращи се обяснения за наличните по делото факти. [24]
Както стана ясно по-горе, в едно наказателно производство основната процесуална цел е разкриване на обективната истина за разследваното деяние (действие и/или бездействие). Критерий за това, кога съдът е установил обективната истина по делото е, че изводът му за достоверност относно деянието и вината трябва да изключва всякаква вероятност и всички други изводи за тях. [25] Подобна трактовка е приблизително същата както тази за абдуктивното разсъждение, разглеждано като умозаключение, основано на най-доброто обяснение. На езика на наказателнопроцесуалното право това разсъждение може да се определи така: само една-единствена от всички възможни хипотези, които обясняват целия набор от установени към даден момент доказателства (факти, информация и обстоятелства), е дотолкова стеснена, ограничена, оградена и лимитирана, че е достатъчно да обезпечи извода (присъдата) по най-добрия начин от каквито и да е евентуални и неустановени изключения. [26]
Абдуктивната аргументативна схема на Уолтън
Канадският теоретик Дъглас Уолтън е на мнение, че в наказателните дела, където става въпрос за разследване и установяване на факти от миналото, доказателствата и изградените на тяхна база умозаключения са абдуктивни [27], тъй като версиите и хипотезите се базират на събран към даден момент доказателствен материал. Това в пълна сила важи и за крайните актове на съда (присъди и решения), които могат да бъдат отменени при последващ доказателствен материал, който изменя тежестта на установеното от съда. Съгласно чл. 422, ал. 1, т. 3 от НПК влязла в сила осъдителна (респ. оправдателна) присъда може да бъде отменена и наказателното дело да бъде възобновено, когато чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил крайния акт, и имат съществено значение по делото. [28]
Уолтън представя своята абдуктивна аргументативна схема по следния начин:
- „F“ е констатация или набор от фактически обстоятелства,
- „E“ е задоволяващо обяснение на „F“.
- 3. Няма друго толкова задоволяващо алтернативно обяснение за „F“, колкото „E“.
- Следователно „E“ е приемливо и правдоподобно като хипотеза.
[29]
Вижда се, че неговата абдуктивна аргументативна схема е подобна на представеното по-горе от Лайкън и Джозефсън умозаключение въз основа на най-доброто обяснение.
Според Уолтън това разсъждение (умозаключение) придава определена тежест на приемливост на извода, като същата може да бъде отслабена вследствие на подходящи критически въпроси по време на диалога. [30] Същественото според Уолтън е, че подобен род разсъждения се основават на стандартите за доказване в даден диалог.
Абдуктивното разсъждение и стадиите на доказването
Наред с Уолтън, холандският теоретик Флорис Бекс също разисква ролята на абдуктивното разсъждение, разбирано като такова, основано на най-доброто обяснение (IBE), в полето на наказателното право. В своята Хибридна теория на аргументацията той засяга този вид умозаключения при изследване на въпроса за стадиите в процеса на доказването, които биват както следва:
- Стадий на откриване и изграждане на работна/и хипотеза/и (англ. Stage of discovering);
- Стадий на проверка на различните хипотези и избиране на една от тях (англ. Stage of pursuing)
- Стадий на обосноваване на приемливостта на избраната хипотеза (англ. Stage of justification)
Това са и трите контекста, в които се развиват разсъжденията, базирани на събраната доказателствена маса. [30]
Стадият на откриване е концентриран към изграждане на различни работни хипотези. [31] В стадия на проверката анализът е фокусиран към тестване на различните, вече открити, работни хипотези и избиране на една, която е най-правдоподобна (достоверна) и вероятна. Изходната точка на всеки от стадиите се превръща в начална позиция на следващия. По този начин хипотезите (версиите), които са установени в първия стадий се проверяват във втория, където се подлагат на критичен анализ и се избира една. Във фазата на проверката и избор на най-достоверната хипотеза се развива процесът на изграждане на връзката между събрания доказателствен материал и самата хипотеза. Този процес на изграждане въвлича в себе си повдигане и оборване на различните доводи и аргументи, които подкрепят и които опровергават избраната версия. След като бъдат експлицитно изложени връзката и аргументите, те биват използвани в следващия стадий на обосноваване на конкретната хипотеза, която е приета.
В таблица №1 са представени нагледно самите процеси на движение от един контекст (стадий) в друг.
Таблица № 1. Процеси на движение от един контекст (стадий) в друг
| Стадий на откриване
на хипотези |
Стадий на проверка и избор на една хипотеза | Стадий на обосноваване на избраната хипотеза |
| Наличие на данни и факти, които следва да бъдат обяснени (facta explananda)
↓ Откриване на хипотези, които обясняват тези данни (Explanans) →
|
→ Елементи от хипотеза, които следва да бъдат доказани (Probanda) ↓ Елементи, приети за доказани (Probans) → |
→ предмет на доказване (факти и обстоятелства, които следва да бъдат обяснени и обосновани) ↓ Обосноваване (обосноваване на хипотезата) |
Видно от таблица № 1, в контекста на откриването на хипотезите се започва с наличие на набор от данни и факти, които следва да бъдат обяснени (explananda) и приключва с няколко възможни хипотези, даващи възможно обяснение на фактическата информация (exlanans). Във втория стадий тези хипотези заемат позицията на твърдения, чиято истинност и достоверност следва да бъде проверена и доказана (probanda). След този процес се достига до избор на една от версиите (хипотезите), която се приема за доказана (probans). Така според Бекс хипотезата, наред с доводите за избирането ѝ сред останалите, изгражда доказването (англ. proof). [32]
Бекс приема, че понятията „обосноваване“ (англ. justification) и „доказване“ (англ. proof) са синоними в неговата хибридна теория. Поради тази причина авторът заема становище, че в третия стадий се говори за експлицитното обосноваване (доказване) – т.е. представяне на всички доводи, аргументи и разсъждения, които доказват приемливостта и истинността на избраната хипотеза.
Според холандския теоретик процесът на доказване не е фокусиран единствено и само към рационалното обосноваване (доказване) на причините да се избере дадена хипотеза, но в този процес се включва и тяхното изясняване (разясняване). С оглед на това той говори за обосноваване, което има за цел обяснение (англ. explanatory justification), т.е. обосноваване-обяснение. Така подходящото (адекватното) обосноваване не трябва да е само в съответствие с определени стандарти за рационалност, но следва да предоставя и достатъчно ясно обяснение на причините (доводите), които са приведени, за да бъде дадена хипотеза предпочетена. Това обяснение следва да бъде приемливо и да придава смисъл и на трета независима страна. [33]
Сравнение между абдуктивните схеми на Уолтън и Бекс
Разгръщането на процеса на доказване на посочените три стадия свидетелства, че в основата на тази аналитична дейност стои методът на абдукцията, разбиран като разсъждение, основано на най-доброто обяснение. Схематичното представяне на този вид разсъждение при Бекс е подобно на абдуктивната аргументативна схема на Уолтън, с леки нюанси. В таблица № 2 по-долу нагледно е представено сравнението между двете:
Таблица № 2. Сравнение между абдуктивните схеми на Уолтън и Бекс
| Схема на абдуктивното разсъждение при Бекс | Абдуктивна аргументативна схема на Уолтън |
| 1. „D“ е набор от фактически данни (факти, наблюдения, дадености)
2. Хипотезата „H“ обяснява „D“ 3. Следователно вероятно е „H“ |
1. „F“ е констатация или набор от фактически обстоятелства
2. „E“ е задоволяващо обяснение на „F“ 3. Няма друго толкова задоволяващо алтернативно обяснение за „F“, колкото „E“ 4. Следователно „E“ е приемливо и правдоподобно като хипотеза |
При това сравнение процесът на мисълта като цяло е идентичен и при двете схеми. Налице е установен набор от факти и обстоятелства, за които е предложено едно много вероятно и изглеждащо правдоподобно обяснение. Разликата се състои в набора от съждения, които се поставят в неговата структура, което обаче не променя вида на разсъждението. И при двете става въпрос за разсъждение с обяснителен характер, където веднъж установени дадени обстоятелства (факти и наблюдения), се прави опит да се предложи обяснение на това как те произтичат или се следват от други хипотетично предложени състояния или обстоятелства.
Въпреки че в същината си тези две схеми на абдуктивното разсъждение си приличат, предложеното от Уолтън (което е идентично с представената от Лайкън и Джозефсън структура на умозаключението, основано на най-доброто обяснение) представлява по-добър аналитичен инструмент. Това се дължи на обстоятелството, че в неговата абдуктивна аргументативна схема се наблюдава едно допълнително съждение, което има съществен пояснителен характер – няма друга, конкурираща се (алтернативна) хипотеза, която да обяснява по-добре този набор от факти. Допълнителното съждение засилва диалектическата природа на този вид разсъждение, тъй като издигането на други (контра, алтернативни) хипотези и приемането на една сред тях представлява именно размяна на тези ѝ доводи, което си е диалектика. Горното ни дава основание да приемем, че разяснението и анализът относно абдуктивното разсъждение, предложено от Уолтън, е по-приемливо при разгръщане на анализа на доказателствената маса по едно наказателно дело, вместо това на Бекс.
Абдукцията като предсказващо разсъждение
Тъй като абдуктивното разсъждение играе значима роля при изграждане на нови хипотези, Бекс заявява, че при него си имаме работа с един вид предсказващо разсъждение. [34] Веднъж изведена посредством абдукцията, хипотезата следва да бъде проверена. Като приемем дадена версия (хипотеза) за набора от доказателства, ние може се опитаме да предвидим какви други обстоятелства или факти могат да се открият въз основа на нея. Този вид разсъждения е най-присъщ в началния стадий на досъдебното производство, където например въз основа на достатъчно данни може да се направи основателно предположение за извършено престъпление (чл. 211, ал. 1 от НПК). Тук при т.нар. „предварителна проверка“ по реда на чл. 145, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) може да се съберат данни, които да бъдат повод за формиране на хипотеза за извършено престъпление и основание за образуване на досъдебно производство (ДП) (чл. 207, ал. 1 от НПК). При вече образувано ДП органите по разследването (прокурор, следовател или разследващ полицай) ще пристъпят към проверка на предварително издигнатата хипотеза (стадий на проверка), като насочат разследването към събиране на доказателства, които да я подкрепят или да я отхвърлят.
Процесуалните правила задължават органите на досъдебното производство и съда да събират и проверяват както доказателствата, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и тези, които оправдават обвиняемия или смекчават отговорността му (чл. 107, ал. 3 от НПК). Неизпълнението на това правило води до установяване на съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, което е основание за отмяна на съдебния акт. [35] Тук възниква една сложна ситуация, при която, ако се спазват процесуалните правила, разследващите органи ще трябва да събират не само доказателства, които подкрепят издигнатата хипотеза, но и такива, които я опровергават.
В практиката обаче, а и с оглед на една от основните задачи на процеса – разкриване на престъпленията и разобличаване на виновните, разследващите органи концентрират процесуално-следствените си действия (действията си по събиране на доказателства) основно в посока обосноваване на предварително издигнатата хипотеза, че е извършено престъпление. Поради това формираната въз основа на абдуктивното разсъждение хипотеза за дадено деяние се явява фактор за предвиждане (предполагане) на посоката на разследването, т.е. какви други факти могат да бъдат установени (събрани) по делото, за да обосноват хипотезата, ако тя е вярна. Прави се опит да се предвидят фактите или обстоятелствата, които могат да бъдат открити, като това ще ни даде посока за намиране на доказателства за тях. Тук се изправяме и пред следните два въпроса: а) ако, или когато, бъдат събрани (открити) нови доказателства, как те ще пасват на хипотезата, от една страна, и може би най-същественото б) ще трябва да проверим дали има и други хипотези, които да обясняват наличните доказателства по-добре от първоначално повдигнатата. [36]
Критерии за проверка на хипотезите
Процесът на проверка и сравняване на хипотези се приема от Бекс като проявление на разсъждението, основано на най-доброто обяснение (англ. Inference to the Best Explanation). Според него този вид разсъждение обхваща всички форми на умозаключения в процеса на доказването (т.е. то също е от рода на отменимите, оборимите такива): изграждат се хипотези; същите се проверяват и сравняват помежду си, като в крайна сметка се избира най-добрата между тях.
Въпросът обаче по какви критерии ще бъдат проверявани и сравнявани и кои критерии ще се прилагат при избор на „най-добрата“ хипотеза е предмет на множество дебати.
Едни автори представят списък от критерии, въз основа на които може да се определи коя хипотеза е „най-добрата“. Такива са: способността на хипотезата наистина да обясни всички установени към даден момент обстоятелства и факти; самото обяснение да не се нуждае от разяснение; да бъде кратко, семпло; традиционно (консервативно), силно. [37] Но тези критерии сами по себе си също будят спор за това, кога имаме силно, т.е. на база на какви признаци определяме силата на обяснението; кога е семпло, кога е традиционно и пр. Поради това, те не придават достатъчно ясен и обективен подход за анализ на въпроса за „най-доброто обяснение“.
Други автори приемат, че когато заключението, следващо се от най-доброто обяснено, се ангажира в правото, е необходимо да бъде създаден приемлив аналитичен инструмент, позволяващ адекватен анализ и оценка на различните предложени версии за установените фактически данни (доказателства). Поради това се предлага кохерентната теория на юридическото обосноваване, където „най-добрата“ хипотеза ще е тази, която предоставя най-кохерентното обяснение на наличните доказателства. Приемайки, че това понятие не е само по себе си ясно, в самата теория се разработва концепция за кохерентност, където последната е въпрос на покриване на изрично изведени положителни и отрицателни критерии. [38]
За разлика от тях Бес избира комплексен подход, в който кохерентността се детерминира от критерии като последователност, правдоподобност и пълнота, но наред с нея място заема и методът на критическите въпроса, т.е. дали предложената, съпоставената или избраната версия е способна да издържи на критика (предварително формирани въпроси с изцяло аналитична стойност).
Изводи
Абдуктивното разсъждение извира от и се разлива в полето на неформалната логика, където двойката дедукция и индукция посрещат своя равностоен и еднакво значим събрат. Дори нещо повече, излизайки от строго формализирания (силогизиран) подход на правилата на мисленето, абдукцията демонстрира способността си да генерира мисловни конструкции и да осмисля (обяснява) същите. По този начин тя твори съдържателно нови проявления на битийността, която заобикаля човека във всяка негова сфера на дейност. Все неприсъщи на дедукцията и индукцията характеристики. Разглеждана като разсъждение, основано на най-доброто обяснение, абдукцията се явява полезен логически инструмент за обследване и анализ на речеви актове в почти всички научни сфери, в които се артикулира с идеи, теории и хипотези. Абдукцията предлага подходящ аналитичен модел и за наказателното производство, чиято задача е да разкрие истината за едно състояние (съвкупност от обстоятелства и човешки действия) на битието, настъпило в миналото – престъпление. Ограничеността на доказателствените източници и опосредствеността на установяване на състоянието на нещата в миналото са все характеристики на процеса на разкриване на обективната истина в наказателното производство, даващи почва за изграждане на умозаключения, основани на най-доброто обяснение.
Цитати и бележки
[1] Вучков, В. (2010). Предмет и тежест на доказване в наказателното производство. София: Сиби, 41. [Vuchkov, V. (2010). Predmet i tezhest na dokazvane v nakazatelnoto proizvodstvo. Sofia: Sibi, 41.]
[2] Манев, Н. (2015). Теория на наказателното правораздаване. София: Сиела, 111–112. [Manev, N. (2015). Teoria na nakazatelnoto pravorazdavane. Sofia: Siela, 111–112.]
[3] Боцановски, Е. (1974). Доказването по новия Наказателно-процесуален кодекс (1974), Социалистическо право. 1975. Том 3, 30. [Botsanovski, E. (1974). Dokazvaneto po novia Nakazatelnoprotsesualen kodeks (1974), Sotsialistichesko pravo. 1975. Tom 3, 30.] , цитат през Салкова, Е. Проблеми на доказването в наказателния процес. София. 2012, 139. [Botsanovski, E. (1974). Dokazvaneto po novia Nakazatelno-protsesualen kodeks (1974), Sotsialistichesko pravo. 1975. Tom 3, 30, tsitat prez Salkova, E. Problemi na dokazvaneto v nakazatelnia protses. Sofia. 2012, 139.]
[4] Сълов, И. (1989). Актуални въпроси на образуването на предварително производство и на разкриването на обективната истина (неопределеност-вероятност-достоверност). Държава и право, 8–9, 101–109, продължение в № 7. 1990, 68–73. [Salov, I. (1989). Aktualni vaprosi na obrazuvaneto na predvaritelno proizvodstvo i na razkrivaneto na obektivnata istina (neopredelenost-veroyatnost-dostovernost). Darzhava i pravo, 8–9, 101–109, prodalzhenie v № 7. 1990, 68–73.]
[5] Повече за абдукцията и нейното приложение вж. Magnati. L., Carnielli. W., & Pizzi. C. (2010). (Eds.). Model-Based Reasoning in Science and Technology. Abduction, Logic and Computational Discovery. Studies in Computational Intelligence, Vol, 314. Springer-Verlag Berlin Heidelberg.
[6] Шаранкова, Ж. (2013). Юридическото мислене. Произход. Инструменти. Действие. Курс лекции и упражнения. София: Фенея, 136. [Sharankova, Zh. (2013). Yuridicheskoto mislene. Proizhod. Instrumenti. Deystvie. Kurs lektsii i uprazhnenia. Sofia: Feneya, 136.]
[7] Други автори приемат, че изобщо не може да става въпрос за разграничаване на дедуктивни и индуктивни разсъждения. Те не са два вида разсъждение. Те не са два вида на каквото и да било. Индукцията се приема, че е вид разсъждение, докато дедукцията не. В този смисъл по-подробно вж.: Harman, G. The Internal Critique. In: Gabbay, D., Johanson, R. H., Ohlbach, H. J., & Woods, J. (2002). (Eds.). Handbook of The Logic of Argument and Inference. The turn towards the practical. Studies in Logic and Practical Reasoning. (Vol.1). Ed. Amsterdam. North Holland, 177–180.
[8] Walton. D. (2005). Argumentation Methods for Artificial Intelligence in Law. Berlin-Heidelberg: Springer, 159.
[9] Musgrave, A. (2011). Popper and Hypothetico-Deductivism. In:Gabbay, D., Hartmann, S., Woods, J. (Eds.). Handbook of The History of Logic. Inductive Logic. (Vol.10). Amsterdam. North Holland, 227.
[10] Отменимите разсъждения (англ. defeasible reasoning) са предмет на немонотонната логика, която се свързва със съвременните изследвания в областта на изкуствения интелект (англ. artificial intelligent).
[11] Kaptein, H., Prakken, H., & Verheij, B. (2009). (Eds.). Legal Evidence and Proof. Statistics, Stories, Logic. Farnham: Ashgate Publishing Limited, 136.
[12] Psillos, S. (2011). An Explorer upon untrodden ground: Peirce on Abduction. In: Gabbay, D., Hartmann, S., Woods, J. (Eds.). Handbook of The History of Logic. Inductive Logic. (Vol.10). Amsterdam. North Holland, 117.
[13] Още при Аристотел, в неговия труд Първа Аналитика, Пърс открива идеята за наличието на вид разсъждение, което се различава от дедуктивното (sinagōgē) и индуктивното (anagōgē). Там Аристотел извежда един трети вид силогизъм, наречен от него apagōgē, което е преведено на английски като reduction (редукция). По тази тема вж.: Psillos, S. (2011). An Explorer upon untrodden ground: Peirce on Abduction. In: Gabbay, D., Hartmann, S., Woods, J. (Eds.). Handbook of The History of Logic. Inductive Logic. (Vol.10). Amsterdam. North Holland, 119–120.
[14] Psillos, S. (2011). An Explorer upon untrodden ground: Peirce on Abduction. In: Gabbay, D., Hartmann, S., Woods, J. (Eds.). Handbook of The History of Logic. Inductive Logic. (Vol.10). Amsterdam. North Holland, 144.
[15] Walton, D. (2005). Argumentation Methods for Artificial Intelligence in Law. Berlin-Heidelberg: Springer, 159 и Kaptein. H., Prakken. H, & Verheij. B. (2009). (Eds.). Legal Evidence and Proof. Statistics, Stories, Logic. Ashgate Publishing Limited. Farnham, 136.
[16] В българската научна литература понятието Inference to the Best Explanation се среща в превод на български и като „извод в полза на най-доброто обяснение“, вж.: Дончев, А. (2018). Автореферат. Вероятностни подходи към потвърждението. Ролята на приорните вероятности в правенето на извод в полза на най-доброто обяснение. НБУ. София. https://sophy.nbu.bg/download/ departamenti/filosofia-i-sociologia/doktoranti/anton-donchev-avtoreferat.pdf. последно посещение на 26.12.2023. [Donchev, A. (2018). Avtoreferat. Veroyatnostni podhodi kam potvarzhdenieto. Rolyata na priornite veroyatnosti v praveneto na izvod v polza na nay-dobroto obyasnenie. NBU. Sofia. https://sophy.nbu.bg/ download/departamenti/filosofia-i-sociologia/doktoranti/anton-donchev-avtoreferat.pdf. posledno poseshtenie na 26.12.2023.]
[В посочения научен труд, който несъмнено има огромно значение за изясняване природата, същността, особеностите, слабостите и различните разбирания за това понятие в теорията на потвърждението, авторът употребява понятието „извод в полза на най-доброто обяснение“ в неговия концептуален смисъл, като с него обозначава определена теоретична рамка и/или подход. При нас обаче това понятие се изследва по-скоро в контекста на видовете разсъждения (аргументи) в процеса на аргументацията, в частност в правния дискурс. Това води и до по-тясното му разбиране и осмисляне за нуждите на изследването ни. Считаме, че и двата превода са верни, доколкото са следствие на различни по характер изследователски проблематики.
[17] Walton, D. (2006). Character Evidence. An Abductive Theory. Dordrecht: Springer, 59.
[18] В своята „Топика“ Аристотел говори за видовете диалектически доводи, като ги разграничава на индукция и силогизъм (или още дедукция), вж. Аристотел. (1998). Топика. София. Изд.: Захарий Стоянов, 26. [Aristotel. (1998). Topika. Sofia. Izd.: Zahariy Stoyanov, 26.]
[19] Psillos, S. (2011). An Explorer upon untrodden ground: Peirce on Abduction. In: Gabbay, D., Hartmann, S., Woods, J. (Eds.). Handbook of The History of Logic. Inductive Logic. (Vol.10). Amsterdam. North Holland, 148.
[20] Kaptein. H., Prakken. H., & Verheij. B. (2009). (Eds.). Legal Evidence and Proof. Statistics, Stories, Logic. Farnham: Ashgate Publishing Limited, 136.
[21] Josephson, J., & Josephson, S. (1996). (Eds.). Abductive Inference. Computation. Philosophy. Technology. New York: Cambridge University Press, 5.
[22] Josephson, J., & Josephson, S. (1996). Josephson, S. (Eds.). Abductive Inference. Computation. Philosophy. Technology. New York: Cambridge University Press, 9–12.
[23] Magnati. L., Carnielli. W., & Pizzi. C. (2010). (Eds.). Model-Based Reasoning in Science and Technology. Abduction, Logic and Computational Discovery. Studies in Computational Intelligence, Vol.314, Springer-Verlag Berlin Heidelberg, 179–196.
[24] Bongiovanni, G., Postema, G., Rotolo, A., Sartor, G., Valentini, Ch., & Walton, D. (2018). (Eds.) Handbook of Legal Reasoning and Argumentation. Dordrecht: Springer, 60–61.
[25] Павлов, С. (1996). Наказателен процес на Република България. Обща част. София: Сиби, 111. [Pavlov, S. (1996). Nakazatelen protses na Republika Bulgaria. Obshta chast. Sofia: Sibi, 111.]
[26] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. The Pennsylvania State University Press, 119.
[27] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. USA: The Pennsylvania State University Press, 43.
[28] Наказателно-процесуален кодекс. https://justice.government.bg/home/normdoc/ 2135512224. последно посещение на 10.12.2023. [Nakazatelno-protsesualen kodeks. https://justice.government.bg/home/normdoc/2135512224. posledno poseshtenie na 10.12.2023.]
[29] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. USA: The Pennsylvania State University Press, 44.
[30] Bex. J. F. (2011). Arguments. Stories and Criminal Evidence. A Formal Hybrid Theory. London: Springer, 27.
[31] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. USA: The Pennsylvania State University Press, 44.
[32] Под термина хипотеза Бекс разбира всеобщото му значение, като хипотезата може да има различни форми – така например хипотетичен сценарий на убийството, хипотеза за това чия е кръвта на местопрестъплението и др.
[33] Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. USA: The Pennsylvania State University Press, 44.
[34] Bex. J. F. (2011). Arguments. Stories and Criminal Evidence. A Formal Hybrid Theory. London: Springer. London, 22.
[35] Решение № 287 от 21.05.2007 г. на ВКС по н. д. № 12/2007 г., II н. о. [Reshenie № 287 ot 21.05.2007 g. na VKS po n. d. № 12/2007 g., II n. o.]
[36] Bex. J. F. (2011). Arguments. Stories and Criminal Evidence. A Formal Hybrid Theory. London: Springer, 27.
[37] Sinnott-Armstrong, W., & Fogelin, R. (2010). Understanding Arguments. An Introduction of Informal Logic. (8th Ed.). Wadsworth Cengage Learning. Belmont, 260–262.
[38] Kaptein, H., Prakken, H., & Verheij, B. (2009). (Eds.). Legal Evidence and Proof. Statistics, Stories, Logic. Farnham: Ashgate Publishing Limited, 141–146.
Библиография
Аристотел. (1998). Топика. София. Изд. „Захарий Стоянов“. [Aristotel. (1998). Topika. Sofia. Izd. „Zahariy Stoyanov“.]
Вучков, В. (2010). Предмет и тежест на доказване в наказателното производство. София: Сиби. [Vuchkov, V. (2010). Predmet i tezhest na dokazvane v nakazatelnoto proizvodstvo. Sofia: Sibi.]
Дончев, А. (2018). Автореферат. Вероятностни подходи към потвърждението. Ролята на приорните вероятности в правенето на извод в полза на най-доброто обяснение. НБУ. София. https://sophy.nbu.bg/download/ departamenti/filosofia-i-sociologia/doktoranti/anton-donchev-avtoreferat.pdf. последно посещение на 26.12.2023. [Donchev, A. (2018). Avtoreferat. Veroyatnostni podhodi kam potvarzhdenieto. Rolyata na priornite veroyatnosti v praveneto na izvod v polza na nay-dobroto obyasnenie. NBU. Sofia. https://sophy. nbu.bg/download/departamenti/filosofia-i-sociologia/doktoranti/anton-donchev-avtoreferat.pdf. posledno poseshtenie na 26.12.2023.]
Манев, Н. (2015). Теория на наказателното правораздаване. София: Сиела. [Manev, N. (2015). Teoria na nakazatelnoto pravorazdavane. Sofia: Siela.]
Салкова, Е. (2012). Проблеми на доказването в наказателния процес. София: Симолини. [Salkova, E. (2012). Problemi na dokazvaneto v nakazatelnia protses. Sofia: Simolini.]
Павлов, С. (1996). Наказателен процес на Република България. Обща част. София: Сиби. [Pavlov, S. (1996). Nakazatelen protses na Republika Bulgaria. Obshta chast. Sofia: Sibi.]
Сълов, И. (1990). Актуални въпроси на образуването на предварително производство и на разкриването на обективната истина (неопределеност-вероятност-достоверност). Държава и право. № 8–9, 101–109, продължение в № 7. [Salov, I. (1990). Aktualni vaprosi na obrazuvaneto na predvaritelno proizvodstvo i na razkrivaneto na obektivnata istina (neopredelenost-veroyatnost-dostovernost). Darzhava i pravo. № 8–9, 101–109, prodalzhenie v № 7.]
Шаранкова, Ж. (2013). Юридическото мислене. Произход. Инструменти. Действие. Курс лекции и упражнения. София: Фенея. [Sharankova, Zh. (2013). Yuridicheskoto mislene. Proizhod. Instrumenti. Deystvie. Kurs lektsii i uprazhnenia. Sofia: Feneya.]
Barwise J., & Etchemendy. J. (1999). Language, proof and logic. New YorkSteven Bridge Press.
Bex. J. F. (2011). Arguments. Stories and Criminal Evidence. A Formal Hybrid Theory. London: Springer.
Bongiovanni, G., Postema, G., Rotolo, A., Sartor, G., Valentini, Ch., & Walton, D. (2018). (Eds.) Handbook of Legal Reasoning and Argumentation. Dordrecht: Springer.
Harman, G. (2002). The Internal Critique. In: Gabbay, D., Johanson, R.H., Ohlbach, H. J., & Woods, J. (Eds.). Handbook of The Logic of Argument and Inference. The turn towards the practical. Studies in Logic and Practical Reasoning. (Vol.1). 1 Ed. Amsterdam: North Holland.
Josephson, J., & Josephson, S. (1996). (Eds.). Abductive Inference. New York: Computation. Philosophy. Technology. Cambridge University Press.
Kaptein, H., Prakken, H, & Verheij, B. (2009). (Eds.). Legal Evidence and Proof. Statistics, Stories, Logic. Farnham: Ashgate Publishing Limited.
Magnati. L., Carnielli. W., & Pizzi. C. (2010). (Eds.). Model-Based Reasoning in Science and Technology. Abduction, Logic and Computational Discovery. Studies in Computational Intelligence, Vol.314, Springer-Verlag Berlin Heidelberg.
Musgrave, A (2011). Popper and Hypothetico-Deductivism. In: Gabbay, D., Hartmann, S., & Woods, J. (Eds.). Handbook of The History of Logic. Inductive Logic. (Vol.10). Amsterdam. North Holland.
Psillos, S. (2011). An Explorer upon untrodden ground: Peirce on Abduction. In: Gabbay, D., Hartmann, S., Woods, J. (Eds.). Handbook of The History of Logic. Inductive Logic. (Vol.10). Amsterdam. North Holland.
Sinnott-Armstrong, W., & Fogelin, R. (2010). Understanding Arguments. An Introduction of Informal Logic. (8th Ed.). Wadsworth Cengage Learning. Belmont.
Walton. D. (2005). Argumentation Methods for Artificial Intelligence in Law. Berlin-Heidelberg: Springer.
Walton, D. (2006). Character Evidence. An Abductive Theory. Dordrecht: Springer.
Walton, D. (2002). Legal argumentation and Evidence. USA: The Pennsylvania State University Press.
Wigmore. J. H. (1931). The Principles of Judicial Proof or The Process of Proof as Given by Logic, Psychology, and General Experience, and Illustrated in Judicial Trial. (2nd). Boston (Massachusetts): Little Brown and Company.
Наказателно-процесуален кодекс. https://justice.government.bg/home/normdoc/ 2135512224. последно посещение на 10.12.2023. [Nakazatelno-protsesualen kodeks. https://justice.government.bg/home/normdoc/2135512224. posledno poseshtenie na 10.12.2023.]
Метин Ибриямов е докторант по съдебна реторика към катедра „Реторика“, Философски факултет, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има пет публикации по теми, свързани с аргументацията и съдебната аргументация. Специализирал е аргументация в Амстердамския университет, Нидерландия. Научни интереси: съдебна аргументация, съдебна реторика, история на ораторството.
Ръкописът е изпратен на 27.11.2023 г.
Рецензиране от двама независими рецензенти: от 28.11.2023 до 02.01.2024 г.
Приемане за публикуване: 05.01.2024 г.
Manuscript was submitted: 27.11.2023.
Double Blind Peer Reviews: from 28.11.2023 till 02.01.2024.
Accepted: 05.01.2024.
Брой 58 на сп. „Реторика и комуникации“, януари 2024 г. се издава с финансовата помощ на Фонд „Научни изследвания“, договор № КП-06-НП5/65 от 08 декември 2023 г.
Issue 58 of the Rhetoric and Communications Journal (January 2024) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP5/65 of December 08, 2023.