Абстракт: В настоящата статията e представен реторически анализ на диалог между Цар Симеон Велики и Климент Охридски. Същевременно са търсени отговори на въпроси, свързани с автентичността на речта, реторичната ситуация, сложната политическа обстановка и въздействието на речта.

Ключови думи: диалог, ораторско изкуство, автентичност.

Velichko Rumenchev – „The authenticity of the dialogue between Tzar Siemon the Great and St. Kliment Ohridski”

Abstract: In the current paper is presented the rhetorical analysis of the dialogue between Tzar Siemon the Great and St. Kliment Ohridski. Is is an attempt to find answers of the questions regarding the authenticity of the dialogue, rhetorical situation, political context and the impact of the speech.

Key words: dialogue, rhetoric, authenticity.

Авторът на „Пространното житие на св. Климент Охридски, Теофилакт Охридски” дава информация за два разговора на цар Симеон с Климент Охридски. Първият е предаден само с коментар от житиеписеца. Разговорът се е състоял малко след като Симеон се качва на българския трон. Тогава той поставя пред него огромни задачи. Както казва Теофилакт „той [Симеон] го поставил за епископ на Драгвиста или Велица и така Климент станал първият български епископ [служещ] на български език.” [1]. По нататък Теофилакт изброява огромното дело на просветителя на българите. Вторият разговор е представен с пряка реч, т.е. с думите, с реално изреченото от двамата.

Автентични ли са двата текста ?

Според Климентина Иванова „това известие няма убедително потвърждение, нито се оправдава от историческите условия; по-вероятно е да става дума за агиографски похват, чрез който се преминава към разказ за смъртта на героя. Ако все пак това известие има някаква биографична основа, тя би трябвало да се свърже с голямата загуба, която Климент Охридски преживява в края на 910 г. – смъртта на стария му „брат” и съратник, Наум” [2]. На първо място, следва да отбележим, че добросъвестен изследовател, като Климентина Иванова, на два пъти в цитирания откъс изразява известно съмнение или поне допуска и обратната теза: „по-вероятно е” и „ако все пак това известие има някаква биографична основа …”

Красимир Станчев застъпва същата теза, подчертавайки, че „на този епизод не бива да се придава голямо значение, тъй като носи редица типични белези на нормативно агиографско сюжетостроене” [3]. Аз предлагам да обърнем внимание на следните думи на автора: „Ако все пак той отразява някакъв реален момент от Климентовата биография, то тогава вероятно би трябвало да го свържем с голямата загуба, която претърпява в края на 910 г. Климент – смъртта на стария му другар и съратник Наум. Вероятно това го е накарало да се замисли за наближаващия край на дългия си и нелек земен път и да пожелае, подобно на Наум, да прекара последните години от живота си в манастирската тишина. Тогава според Теофилакт [4] Климент изготвил завещанието си, като поделил имотите си, дарявани му от Борис и Симеон, между епископията и манастира си” [5]. Мисля , че е логичен въпросът „нормативното агиографско сюжетостроене” различно ли е при отразяване на истински факти и при авторов (агиографски) похват, използван при създаване на литературен образ. Очевидно не! В противен случай изводът на автора би бил значително по-категоричен и дори напълно категоричен.

Какво убедително потвърждение очакваме да открием и какво би било това нещо, което бихме могли да приемем днес като убедително. Дори и да имаше някакво свидетелство, и него спокойно бихме могли да отнесем към агиографските похвати, като нещо сътворено от Теофилакт, ако беше упоменато единствено в текста на житието. Ако беше пък някой друг текст, та дори и с известен автор, пак бихме могли да го оспорим, защото и той би следвало да бъде убедително потвърден по някакъв начин. Доста отдавна са се случили описваните събития и почти всичко е унищожено или претърпяло многобройни преписи. Но даже и да не беше така. Забелязваме, че и днес се оспорва автентичност на информация, понякога казана вчера и понякога записана, на материални, аудио- и видеоносители, а дори и със специални разузнавателни средства. След като приемаме, че Теофилакт е ползвал по-старо славянско житие на Климент, не можем ли да допуснем, че и този текст е бил там и в него е бил възпроизведен цитираният разговор от житиеписеца, очевидец, т.е. черпел е информация от първа ръка. Естествено, възможни са редакции на текста. Разбира се, това са предположения, но както виждаме работата с предположения е нормална при липса на достатъчно информация. Стига да са вероятни. След като го правим за едно, не виждам защо да не можем да го направим и за друго.

А и в чисто човешки план, та макар и гледан в дискурса на средновековието, защо да е невъзможно да се е състоял подобен разговор между главата на българската държава и „първия епископ на български език”? Независимо че Теофилакт споменава само два разговора между тях, те несъмнено са имали многобройни срещи и разговори, предизвикани именно от историческите условия. И накрая, какво толкова необичайно е казано, че да противоречи на реалността? И като текст, и като действие. Държавата и царят са над всичко. Епископът моли – царят отказва. Нищо лично – историческите условия го налагат: „Как бих лишил моето царство от твоите архиерейски благословии? Твоето напускане на епископския трон е за мен зловещо предсказание за свалянето ми от царския трон…” [6]. Освен това Климент иска да направи това, което е сторил Наум по-рано. Защо това да е необичайно желание?

Фактът на потвърждаване на дадена в житието информация (за погребението на светеца) със съвременни археологически данни, дават основание да се мисли и за автентичност на този рядък по значението си за българите диалог. В литературата се сочи, че друга негова информация, този път относно творчеството му се потвърждава от откритите през последните сто и петдесет години Климентови творби. Нещо повече, именно това житие дава основание да се мисли, че агиографията може да бъде достоверен източник на информация [7]. Впрочем в това едва ли някой се е съмнявал априори. Ако не ползваме тези текстове като извор за българската история, макар и много внимателно, ще останем почти без историческа памет. „Именно от агиографските творби може да почерпим сведения за значението, което се отдавало в България през ХІІІ и ХІV в. на събития от нейната история, както и да видим преценката на тези събития от съвременниците им” [8]. В статията си за Теофилакт Охридски, Илия Илиев сочи „Пространното житие на Климент Охридски” и „Житието на 15-те Тивериуполски мъченици” като „произведения с висока историческа (к. м. В. Р.) и литературна стойност”[9].

Емил Георгиев споменава за тази среща на цар Симеон с Климент Охридски, като заявява: „Неслучайно той два пъти се среща с Климент. Вторият път отказва да приеме оставката му като епископ.” [10]. Очевидно е, че приема косвено информацията от Пространното житие за вярна. Позовава се на нея. Аз пък приемам за вярна формата, в която те са предадени – живо, добре аргументирано, макар и кратко, ораторско слово. След като една информация се приема за вярна, защо речта, в която тя се поднася, да не се приема за автентична, т.е. вярна? Не може А и –А да бъдат едновременно верни. Налице е вътрешна противоречивост.

Може би си струва да се разгледа и хипотезата: Информацията е вярна, но не е била поднесена по цитирания начин. Защо ще се прави подобно нещо? Теофилакт би могъл да представи ситуацията, така както я е представил по отношение на първата среща. Там няма диалози.

Ясно е, че всички се стремим към истината. Може ли тя в случая да бъде доказана по несъмнен, категоричен начин. Определено не! Налице е основателно съмнение. Въпросът е защо съмнението следва да се тълкува еднопосочно. Справедливо би било да заявим, че това са диалози, чиято автентичност е възможна, но не достатъчно доказана.

Според мен Теофилакт е разполагал с диалозите, направили са му впечатление и ги е включил в житието.

Видимо, Теофилакт е добронамерен и добросъвестен, вероятно в целия текст. Иска ми се да се надявам, че той ни е предоставил възможността да „чуем”, а защо не и да „видим” двама велики българи. Единият с мисъл за духовното, а другият за значението му за държавата и държавността.

За да бъде по-ярко предадена ситуацията, в която е проведен този диалог, ще добавим в курсив и частта от житието, имаща отношение към него.

Цитирана литература:

[1] Бел. Пространно житие, Пространно житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски, Във ГИБИ, 9 ІІ, с. 24 сл., с. 34.

[2] Иванова, Кл. Климент Охридски. В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. ІІ. С., 1995, с. 325.

[3] Станчев, Кр. В: Климент Охридски. С., 1988, с. 45.

[4] Пространно житие на Климент, с. 74.

[5] Станчев, Кр. В: Климент Охридски. С., 1988, с. 45 сл.

[6] Пространно житие, с. 38.

[7] Искра Христова-Шомова, Св. Климент Охридски – нов Павел за новите коринтяни, българите. В: Свети Климент Охридски. Слова и служби. С., 2008, с. 22.

[8] Николова, Б. Управлението на първите Асеневци, отразено в агиографските паметници на Търновската книжовна школа. В: Търновска книжовна школа. Т. 4. С., 1985, с. 270.

[9] Илиев, Ил. Теофилакт Охридски. В: Кирило-Методиева енциклопедия. Т. 4. С., 2003, с. 55.

[10] Георгиев, Емил. Климент Охридски. В: История на българската литература. Т. 1. С., 1963, с. 101.

ДИАЛОГ НА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ С ЦАР СИМЕОН

„И вече прегърбен от старост и изтощен от работа, той решил да се откаже от епископството не защото бягал и напускал мястото, на което Светият Дух го поставил да пасе Църквата на Бога (Деян.20:28), но от блажена и боговдъхновена боязън. Той се страхувал да не би поради неговата немощ да се разруши делото божие (Рим.14:20) и като отишъл при царя, рекъл му.”:

Климент Охридски към цар Симеон:

„Преблагочестиви царю, докато моето тяло издържаше на църковните дела и грижи, които, както смятам, са по-тежки от светските, да напусна Църквата на Бога, която сам той ми връчи, като си послужи с властта ти като с ръка, смятам, че би било единодушно осъдено и недостойно дори за наемник. Защото, ако за него е присъщо да оставя овците и да бяга, когато дойде вълкът (Йоан 10:12), какво оправдание би имало за мен, дето оставям стадото божие, без да се вижда никакъв вълк? Затова и не го изоставих до този момент. Понеже виждаш, че ме е налегнала старостта и множеството дела ми отнеха всичката сила, погрижи се за Църквата и постави в дома божий някой, който е с добра телесна и душевна сила и е по-млад, за да издържа на църковните грижи. Изпълни ми това последно желание! Позволи ми тези малко на брой дни да побеседвам със себе си и с Бога, за което подходящо жилище ще ми бъде манастирът, в който, позволи ми, да умра!

Какво общо имам вече с грижите, изискващи по-крепко тяло? Ако нямам сили за църковните грижи, за какво друго ще си присвоявам тази чест? Павел е нарекъл епископството дело (1 Тим. 3:1), от което трябва да се въздържа този, който е неспособен за такава работа. Нали не искаш да видиш Църквата, разцъфтяла повече от другите по мое време, увехнала по-късно при същото това управление? Затова, както казах, запази красотата и чрез други по-млади. Съществува немалка опасност положението да се влоши поради моята немощ.”

„А царят, който бил поразен от новината, която чул, понеже неочакваното узнаване на нещо нежелано поразява, казал:

Цар Симеон към Климент Охридски:

„Защо говориш такива работи отче? Как бих понесъл аз да видя друг седнал на този трон, докато ти си жив? Как бих лишил моето царство от твоите архиерейски благословии? Твоето напускане на епископския трон е за мен зловещо предсказание за свалянето ми от царския трон. Ако съм оскърбил някак твое преподобие, като съм съгрешил несъзнателно, понеже не зная да съм съгрешил в нещо, и ти, щадейки ни като баща, не желаеш да разобличиш лошото ми поведение към теб, скривайки истинската причина под маската на немощта, кажи, моля те, аз съм готов да понеса наказание и като син да излекувам болката на баща си. Ако ли пък нямаш в какво да ни обвиниш, защо искаш да наскърбиш тези, които не са те наскърбили? Ти не можеш да обвиниш и клира, че е непослушен и непокорен, понеже ти роди всички чрез Евангелието (1 Кор. 4:15) и ги обрече на себе си и на Бога. Не можеш да обвиниш и нас самите, че сме се възпротивили по друг начин на твоите заповеди, нито пък нещо друго, свързано с теб, заслужава порицание. Защо тогава оставяш децата си да жалят за твоето необосновано оттегляне? Така че или се съгласи, отче, или ако не, твърдо съм решил: каквото и да казваш, не ще те послушам, каквото и да направиш, няма да склоня, понеже отказването, смятам, подхожда единствено на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство!”

Старецът склонил при тези думи и без да добави нищо повече към това, което казал на царя за своето оттегляне, се върнал в манастира, като намерил, че Небесният цар е съгласен с неговото намерение. Със завръщането си той бил повален от болест и като предусетил смъртта, дарил българските църкви с прощален дар: прибавил липсващото в Триода – тогава завършил тази част, която се пее от Новата неделя до Петдесетница. (Бел. Става дума за т.нар. Цветен триод – Сборник с църковни химни, изпълнявани при богослужение от първата неделя след Великден до петдесетия ден след него.) От това по-досетливите могат да направят заключение какъв е бил той, когато е бил телесно здрав, щом и в болестта се измъчвал с трудове. Всъщност вътрешният човек в него се обновявал толкова, колкото външният тлеел (2 Кор.4:16) и той можел да каже според Павел: „Когато съм немощен, тогава съм силен” (2 Кор.12:10).

Теофилакт продължава: „Божественото му тяло, равностойно по чест на душата му, като свято и по свят начин било опято и почетено…То било положено в манастира, в гробницата, която той със собствените си ръце приготвил в дясната част на притвора (Бел. Това описание е потвърдено от археологическите разкопки в Охрид), на двадесет и седмия ден от текущия тогава месец юли, във времето на българския цар Симеон, в година шест хиляди четиристотин двадесет и четвърта.” (Бел. Това е дата от Сътворението на света и отговаря на 27.07.916 г.)

Текстът е взет от: Пространно житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски. В: ГИБИ, 9 ІІ, с. 24 сл.

Превод: Илия Илиев