Реторика, комуникация, диалог

Rhetoric, Communication, Dialogue

10.55206/TGDD3247

 

Катя Михайлова

Университет за национално и световно стопанство,

катедра „Икономическа социология“

Имейл: k.mihaylova@unwe.bg

Абстракт: Статията има предимно теоретико-постановъчен характер. Текстът е ориентиран към критичен прочит на достъпното на автора теоретично поле, очертано от най-малко две частно социологически дисциплини – со­цио­логия на интелектуалците и на комуникациите, плюс художествената ли­тература и самата наука за нея – литературознанието. Целта е да се направи теоретично моделиране на диалога и монолога на интелектуалеца по пътя към постигане и предаване на познание и не се представят резултати от ем­пи­рични изследвания. Обект на статията са интелектуалците. Предметът е насочен към диалога, монолога и хронотопа на съвременния интелектуалец. Изследователските въпроси са: Възможно ли е днес интелектуалците да работят в хронотоп, който е противен на самия им хабитус, на интелек­туалния етос? Какво правят интелектуалците в този хронотоп? Кога мълчат, потънали в монолога на интелектуалния размисъл? И кога участват в диалог с другите? Това е изследователската рамка от въпроси, в която се ситуира статията. В проучването са използвани методите на анализа и синтеза. Уста­но­вени са реторични стилове в диалога на интелектуалеца при предаване на познанието. Изведени са особености на позитивисткия реторичен стил. Пред­ставени са специфики на дистопичния стил. Изведени са ролята и функ­циите на интелектуалеца в обществото, както и на какво ни учат интелек­ту­алците, като един от възможните отговори е на живеене чрез мислене и сво­боден избор.

Ключови думи: интелектуалец, слово, харизма, алиенация, диалог, монолог.

Dialogue, Monologue and Chronotope of Contemporary Intellectuals

 

Katia Mihailova

University of National and World Economy,

Department of Economic Sociology

E-mail: k.mihaylova@unwe.bg

Abstract: The article is mainly theoretical and conceptual. The text is oriented towards a critical reading of the theoretical field available to the author, delineated by at least two private sociological disciplines – the sociology of intellectuals and the sociology of communications, plus fiction and the science of fiction itself – literary studies. The aim is to provide a theoretical modeling of the dialogue and monologue of the intellectuals on the way to the attainment and transmission of knowledge, and no empirical research results are presented. The object of the paper is intellectuals. The subject is focused on the dialogue, monologue and chronotope of the contemporary intellectual. The research questions are as follows. Is it possible for intellectuals today to work in a chronotope that is antithetical to their very habitus, to the intellectual ethos? What do intellectuals do in this chronotope? When are they silent, immersed in the monologue of intellectual reflection? And when do they engage in dialogue with others? This is the research framework of questions within which the article situates itself. The methods of analysis and synthesis are employed in this study. Rhetorical styles in the dialogue of the intellectual in the transmission of knowledge have been established. Features of the positivist rhetorical style are outlined. Specifics of the dystopian style are presented. The role and functions of an intellectual in society are outlined, as well as what intellectuals teach us, one possible answer being living by thinking and free choice.

 

Keywords: intellectual, charisma, alienation, dialogue, monologue.

Уводни думи

Достатъчно е да се разсъди една секунда, за да се разбере, че този свят не е създаден за същества като нас. Мисълта, появила се и развиваща се по някакво нервно чудо на клетките на главата – макар и да е и да остава винаги безсилна, невежа и смътна, прави от всички нас, интелек­туалците, вечни и злощастни заточеници на тази земя. [1]

В този цитат от „Непотребната красота“ на Мопасан сякаш е казано всичко необходимо за начало на настоящата статия. Обект на статията са интелектуалците – вечни и злощастни заточеници на тази земя. Предметът е насочен към диалога, монолога и хронотопа на съвременния интелек­туалец. Ако следваме Михаил Михайлович Бахтин, то ще видим, че хроно­топ е онова времепространствено сечение, в което се разгръща определена мисловност и движи фабулата и действието в романа. [2] Пренесен към Мо­пасановите думи, хронотопът е този свят, който не е създаден за съ­щест­ва като нас.

Възможно ли е днес интелектуалците да работят в хронотоп, който е противен на самия им хабитус, на интелектуалния етос? Какво правят ин­телектуалците в този хронотоп? Как управляват мисълта, появила се и раз­виваща се по някакво нервно чудо? На какво се основават стратегиите им за справяне? Кога мълчат, потънали в монолога на интелектуалния раз­мисъл? И кога участват в диалог с другите? Това е рамката от въпроси, които от­ключ­ват следващия размисъл.

Статията е с фокус върху теорията, в нея не се представят резултати от емпирични изследвания и резонно има теоретико-постановъчен харак­тер. Текстът се впуска в достъпното на автора теоретично поле, очертано от най-малко две частно социологически дисциплини – социология на инте­лек­туалците и на комуникациите, плюс художествената литература и самата наука за нея – литературознанието.

Понятията „диалог“ и „хронотоп“ са заимствани от литературо­вед­ска­та вселена на Михаил Михайлович Бахтин. Социология на интелектулаците посочва два комуникативни модуса на интелектуалците – монолог, когато интелектуалецът достига даровете на познанието, и диалог, когато ги пре­дава на другите. Диалогът според Бахтин е самата същност на живота, връз­ката на „аз“ с „другия“. Интелектуалецът без тази диалогична връзка не съществува като интелектуалец, не изпълнява духовното си призвание и обществената си мисия. Без монолог и оставане насаме с мисълта, той не достига до същественото, върху което след това да диалогизира. Монологът и диалогът се оказват от двете страни на интелектуалната алиенация, из­ключително зависими от хронотопа, в който работи интелектуалецът.

 

Интелектуалецът между Словото и словото

Социология на интелектуалците, а също и нейната съвременна наслед­ница, т.нар. социология на интервенциите, свързва понятието „интелек­туалец“ с идея, истина, свобода, Слово и слово, ценност, общество, алиена­ция, диалог, монолог. следователно интелектуалец е някой, при който е дош­ла идея как чрез Словото да достигне до ценността на истината и чрез сло­вото да предаде тази ценност на другите. Стигне ли до истината, интелек­туалецът се изправя пред отговорността да я предаде на обществото си. Ис­тината е дар. Който получава дар, следва да го върне. Задържи ли го за се­бе си, сам той го губи или дарът него погубва, а и самият дар се погубва. [3]

Сред изброените понятия, които дефинират интелектуалеца, вероятно прави впечатление дублирането на Слово и слово. Прилича на тафтология, но не е, защото изразява две различни и едновременно с това взаимо­за­ви­сими връзки, които интелектуалецът прави, за да е интелектуалец. „Сло­во“ с главна буква обозначава връзката на интелектуалеца с висшето позна­ние и смисъл, диалогът му с Бог, от когото започва боговдъхновението и Бого-човешкото смислово изграждане на света. В началото бе Словото; и Сло­вото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога. Всичко чрез Него стана (Иоан, 1:1). „Слово“ с малка буква е словото като думи, чрез които интелектуалците изразяват мислите, които у тях предизвиква дос­тиг­натото и разбрано познание.

„Словото“ и „словото“ показват двата основни модуса в интелек­туал­ната работа. Интелектуалецът се свързва със „Словото“, за да достигне до висшето познание и смисъл, да разбере субективно достъпното за него и да реши по какъв начин да предаде дара на познанието на другите, на общест­вото си. Общуването на интелектуалеца със Словото отвън изглежда като монолог, доколкото в този момент интелектуалецът за другите изглежда като самовглъбено разговарящ със себе си. Поглед отвътре, откъм същност­та на интелектуалния хабитус показва, че приличащото на монолог е диалог на интелектуалеца със Словото. При това става дума за диалог, така както го разбира Цветан Тодоров, следвайки Бахтин – отношение между аз и дру­гия, при което нито един от разговарящите не се свежда до обект, а точно обратното – всички участващи са субекти на изграждания от тях диалог. [4]

Диалогът между интелектуалеца и „Словото“ като метафора на Бог в контекста на богословската наука може да се окаже неприемлива за т.нар. светски, обществени науки. Доколкото всяка метафора има свое смислово поле, в което се намират социалните факти, които тя изразява, то нека ка­жем, че метафората „Словото“ във връзка с интелектуалния път към позна­нието, може да обозначава самото познание, отразено в произведенията на другите автори – интелектуалци. В тази метафорична призма интелек­ту­алецът диалогизира с тях – с другите автори в познавателното поле, от което се интересува. Чете текстовете им, разсъждава по тях, достига въз основа на прочетеното до нови идеи, понятия, теоретични модели. Всичко това от­вън изглежда като монолог, но е диалог. Отвън изглежда като доб­роволна алиенация на интелектуалеца от света, живота, хората. И е али­ена­ция, не­обходима за осъществяване на връзка с познанието, смисъла, Сло­вото.

„Алиенация“ е също понятие, чрез което се дефинира инте­лектуале­цът. Едуард Шилс [5] и Чарлз Райт Милс [6] виждат като причина за ин­телектуалната алиенация една специфична задържана недоизказаност у интелектуалеца, провокирана от обхвата на неговото познание, достигнато благодарение на диалога му със Словото, и обективните и субективните му възможности да предаде на другите онова, което вече е разбрал, като чрез слово влезе в диалог с другите. Към тази установена вече форма на ин­телектуална алиенация тази статия добавя и още една, а именно алиена­цията, необходима за достигане на познанието. Разлика между двете е во­лята на интелектуалеца.

Алиенацията за достигане на познанието е доброволна, по волята на интелектуалеца. Алиенацията след достигане на познанието, тази която е провокирана от задържаната недоизказаност, не е винаги доброволна, случ­ва се да е и против волята на интелектуалеца. Първата изглежда като мо­но­лог, но е диалог. Втората е монолог – в състояние на задържана не­доиз­ка­заност интелектуалецът остава сам в разговор със себе си, натрупва пси­хическо напрежение, трансформиращо се в чувство за безпомощност, не­нуж­ност.

Първата алиенация е връзката със Словото. След достигане на позна­ние, интелектуалецът по силата на своето призвание, следва да предаде достигнатия дар на другите. Затова му е необходимо „словото“ като думи, реч. Именно словото, дарът слово е този, който спасява интелектуалеца от състоянието на задържана недоизказаност. Именно чрез словото се осъ­ществява диалогът на интелектуалеца с другите. В това няма нищо ново – функцията на словото като основа на диалога е отдавна известна. Тук се опираме до нея, за да се разграничат двата модуса на интелектуална връзка:

• Първи – интелектуалец и Слово, изглежда като монолог, а всъщност е диалог, за достигане на познание;
• Втори – интелектуалец и слово, дар слово, необходим за предаване на достигнатото познание, проявява се като диалог на интелек­ту­але­ца с другите, но може и да се трансформира в монолог на инте­лектуалеца със себе си.

За да осъществи връзка и диалог със Словото, а след това чрез словото с другите, на интелектуалеца му е необходима свобода. Свободата също е сред ключовите понятия, дефиниращи интелектуалеца. В литературата се го­вори за свобода на разума, за интелектуална свобода, за интелектуална ав­то­номност. Свободата на разума е свободата на мисълта, на връзката със Словото. Тя е възможна в социален хронотоп, който позволява и защитава интелектуалната свобода. В юридически и политически смисъл тя е ос­нов­но човешко право, защитено в чл. 19 от Всеобщата декларация за пра­вата на човека, приета от Организацията на обединените нации (10.12.1948 г.). [7] Като човешко право интелектуалната свобода се операционализира чрез че­тири други свободи. Те са: свободата на словото и изразяването; свободата на печата (медиите); свободата на информацията; свободата на личния жи­вот. Практически, всяка поотделно и в тяхната съвкупност, се отнася до ин­те­лектуалеца и е необходимо условие за изпълнение на неговата соци­ална функция и обществена мисия.

За да се разграничи интелектуалната свобода като право от субстан­циалната свобода на интелектуалеца, в научната теория е въведено и се из­ползва понятието „интелектуална автономност“. То се отнася както към ха­би­туса на отделния интелектуалец, така е и характеристика на интелек­туалното поле, в което той е деец. Интелектуалната автономност е следствие от свободния, диалогичен разум на връзката на интелектуалеца веднъж със Словото и словото. Тя е измерение на вътрешния свят на интелектуалеца, на неговата душевност и духовност.

Ако интелектуалната свобода като право се операционализира чрез другите четири свободи, разгледани по-горе, то и интелектуалната автоном­ност като същност на хабитуса на интелектуалеца може да се операциона­лизира чрез четири основни понятийни индикатора: памет, информация, ко­муникация, културен капитал и морален авторитет.

Интелектуални предизвикателства в диалога на интелектуалеца със Словото

Тази диалогична връзка, изградена в условия на интелектуалната сво­бода и най-вече автономност, е основа на интелектуалния хабитус. Във и чрез нея се изгражда мисленето, достига се и се разбира познанието. Във и чрез нея се достига до дар слово, чрез който се предава познанието. Тук е необходимо да се уточни, че за предаването на познанието са необходими и други два дара – учителски и пророчески дар. Адриан Александров специ­ално подчертава, че тези три дара:

• слово – глосолалия или екстатичен дар;
• учителстване – дидаскалия или рационалистичен дар;
• пророчество – профетия или вдъхновен дар;

съставляват т.нар. харизма или дарът, който Св. Дух дава на св. Апос­толи на петдесетия ден след Христовото възкресение. [8]

Така погледнато, харизмата е възможно да се интерпретира като ре­зул­тат от диалога на интелектуалеца със Словото. Вследствие на този диа­лог се проявява фигурата на харизматичния интелектуалец. Според доминант­ното овладяване на дар слово като съставляващ харизмата, интелектуалецът се проявява като оратор, комуникатор, лидер на мнение, поет или писател. Рационалистичният дар превръща интелектуалеца в учител или препо­да­вател. Третият дар – пророческият, прави така, че интелектуалецът да се проявява като изследовател, анализатор, прогнозиращ рисковете пред об­щественото развитие, футурист.

Дали и по какъв начин интелектуалецът ще запази интелектуалната харизма в диалога с другите, осъществяван чрез словото, до голяма степен зависи от субективния характер на интелектуалеца и обективните условия на хронотопа, в който той работи и живее. Харизмата на интелектуалното в съвременния социален и дори геополитически хронотоп често бива упот­ребявана и похабявана в служба на определен политически или иконо­мически интерес. Причините са от най-различен характер и могат да имат всевъзможни оправдания, но в дъното е личното предателство на интелек­туалното и интелектуалността, което дарените с интелектуална харизма пред­­­приемат.

Днес има интелектуалци, които ползват привилегиите на интелек­ту­алния хабитус, само защото са попаднали в интелектуалното поле по силата на извънинтелектуални фактори, т.е. сами не са осъществили диалог със Словото. За този тип и техните проявления тук не става дума. В най-добрия случай те биха могли да се сдобият с т.нар. изкуствена харизма, т.е. неид­ваща от диалога на интелектуалеца със Словото, а от друг някакъв диалог – на­при­мер с властта, вкл. академичната, с политиката, с медиите.  Изкуст­вената харизма е предателство към Словото, но и предателство към де­мокрацията. Демокрацията иска честност – нима не е лъжа да претендираш, че имаш дар, който нямаш?

Същевременно едно от понятията, с които се дефинира интелек­туале­цът, е „истина“, т.е. обратното на лъжа. Истината се проявява в диалога на интелектуалеца със Словото. Този диалог по същество е търсене на ис­тина от страна на интелектуалеца. Според Мишел Фуко интелектуалецът е човек, който използва своите знания, компетентност и връзка с истината в полето на политическите борби. Въз основа на мащаба на истината, с която са свър­зани и която изговарят, Фуко разграничава универсални (universal) и специ­фични (specific) интелектуалци [9] и въвежда древногръцкото понятие па­ресия, за да подчертае моралното задължение на интелектуалеца пуб­лично да изговаря истината в името на общото благо, въпреки рисковете за изго­варящия я. [10] Рискът да се заблудиш кое е истинно и кое не е, рискът да получиш неодобрение и дори наказание от общността си поради изри­чането на истината. Рискът да се окажеш твърде различен в собствените си очи след прозирането на истината. Рискът да останеш сам със своята задър­жана недоизказаност.

Аз съм пътят, и истината, и животът (Иоан 14: 6), казва Христос на Тома Неверни. Следователно интелектуалците християни следват пътя на Бога в земните си дела. Не е лек този път. Ако изследваме биографиите на значими български интелектуалци в различни социални хронотопи,  ще намерим достатъчно емпирични доказателства в подкрепа. Предизвика­телствата са най-напред в диалога на интелектуалеца със Словото. В този диалог интелектуалецът се учи, а ученето никога не е лесно, особено ако е учене как да се разкрие истината и да се живее с нея. Етапите на това на­учаване са добре описани в старозаветната Книга на Захария. Книгата съ­дър­жа пророчествата на един от т.нар. малки старозаветни пророци, т.е. по­зна­нието, което той е достигнал и предава на хората. Заедно с това книгата разказва и за пътя, по който Захария получава познание. Независимо дали говорим за пророк или интелектуалец, пътят на достигане на познание е един и същ. От друга страна, интелектулната харизма предполага „профе­тия“ – пророчески дар.

Пътят започва с призоваване. За същия начален етап в пътя на героя говори и Джоузеф Камбъл – нарича го „повик“ и предупреждава, че ако героят не отговори на повика, не влезе в диалог, то трябва да носи нелеките последствия на отказа си. [11] В този етап се формулират отговорностите на пророка пред Бога, на интелектуалеца пред Словото. Бог определя какво познание да бъде достигнато и разбрано. Пророкът или интелектуалецът има отговорност да намери начин как да предаде познанието на хората.

Във втория етап пророкът сам търси Бог в опит да проумее истината, която му се открива. И Бог му праща Ангел. С интелектуалеца, който вече е отворил дебелите книги, се случва същото. Той търси помощ, за да влезе в познанието и след това, за да намери ключ към неговото систематизиране и разбиране. Въпросите, които задава интелектуалецът, са подобни на пита­нията на пророк Захария: кои са те (Зах. 1:9), какво е това (Зах. 1:19), какво отиват да правят те (Зах. 1:21).

В Трета глава от Книга на пророк Захария, която представя третия етап от овладяването на познанието, пророкът е сам, не задава въпроси, пред него продължава да се разкрива видението. Може би това е моментът, в кой­то Бог проверява своите пророци, а познанието – своите интелектуалци. Това е моментът, в който интелектуалецът трябва сам да прецени кое е истинно и кое не, да избере истинното и да продължи диалога със Словото. Пророк Захария е издържал проверката, но дали човекът интелектуалец се е научил да разграничава истинното от другото?

След проверката, която пророкът определя като сън (Зах. 4:1), следва етапът на развитие на дарбата. Бог изпраща видение и чрез своя Ангел насочва вниманието на пророка към съществените моменти. Ангелът пита, за да посочи акцента: И ми рече той: какво виждаш? (Зах. 4:2, 5:2), а пророкът отговаря, за да развие дарбата си. Оттам насетне Ангелът изчезва и Бог се явява директно на пророка. Следва преходът между „училището“ и практиката на пророка (Зах. 7). Истинските интелектуалци добре познават това състояние.

Езикът и стилът на втората част на Книга на Захария – от Осма глава до края, осезаемо се променят. Сякаш за две книги става въпрос, съчетани в една. Ролята на пророка в двете части също е различна – в първата той е ученик, учи се да разпознава, във втората е пророк, чрез него се изразява Божието слово за спасението на човешкия род. Същите са и двата модуса на интелектуална дейност – най-напред диалог със Словото, учене, за дости­гане на познание, а след това употреба на словото в диалог с хората за пре­даване на достигнатото и разбрано познание.

Вторият диалог не е по-малко предизвикателен от първия. Практиката показва, че когато търсената истина бъде достигната, започва следваща група трудности, свързани с предаването на достигнатото познание на дру­гите чрез словото. Ботев пише, че тежко се живее сред глупци неразбрани. Вероятно има причини за това, които всеки харизматичен интелектуалец среща в диалога си с хората. В отговор на тези трудности или предиз­ви­ка­телства, а и в условията на конкретния социален хронотоп, интелектуалците вземат различни реторически решения за това как да предадат или да не предадат достигнатото от тях познание.

Част от интелектуалците се отказват да предават познанието, защото все биват неразбрани от другите. Те доброволно се оттеглят, усамотяват, мар­­гинализират или алиенират от хората и обществото. Остават сами с позна­­нието. Ако в интелектуалния път има категорична форма на инте­лектуален монолог като разговор единствено и само със себе си, то именно доброволно алиениралите се интелектуалци практикуват този монолог. Ин­те­лектуалците самотници обаче леко прекрачват дефинитивните очертания на понятието „интелектуалец“, защото интелектуалец означава не само чо­век, достигнал дара на познанието, но предаващ този дар на общността си, активно и харизматично интервениращ политическия и културен процес.

В следващата част от статията ще обърнем внимание на интелек­туал­ците, които успяват да намерят модуса на диалог с общността, за да преда­дат достигнатото познание. По-точно фокусът ще бъде върху реторическите подходи в диалога на интелектуалеца с хората. Тук са скицирани варианти на идеални типове, които в ежедневната емпирична действителност може да се срещат в различни съчетания и комбинации. Бъдещо емпирично из­след­ване на реторическите подходи на интелектуалците въз основа на пред­ложеното теоретично моделиране би довело до по-отчетливи разгра­ниче­ния, особености, характеристики.

Реторични стилове в диалога на интелектуалеца при предаване на познанието

Предаването на достигнатото и разбрано познание е вид предаване на дар, който човек достига по пътя си. За три стратегии при предаване на този дар говори Джоузеф Камбъл. [12] Същите стратегии ползват и интелек­туалците. При първата, за която стана дума по-горе, интелектуалците се от­казват да предават дара си и се обричат на интелектуална алиенация. Вто­ра­та е стратегията на търговеца, който превръща дара в търговия и прак­тически чрез способите на бизнес комуникацията и търговския диалог успя­ва да предаде, да продаде дара на познанието на хората. Третата стратегия е тази на учителите, които търпеливо подготвят съзнанието на учениците си да приемат дара на познанието.

Защо е толкова трудно приемането на дара? Защото приемането на всяко ново е свързано с промяна в установения начин на живот и мислене, която конформистката нагласа по-скоро отхвърля. Поради тази причина ин­те­лектуалецът не само следва да избере стратегията, чрез която ще предаде дара на общността – търговец или учител, но следва и внимателно да избере и приложи определен риторически стил в диалога си с общността. Тук ще бъдат скицирани три риторически стила.

Дистопичният стил в последните години е все по-предпочитан от пуб­личните интелектуалци. Има множество емпирични факти в подкрепа на подобна хипотеза, те очакват своята систематизация и анализ. Дисто­пич­ният реторичен стил експлоатира словото като дар за изграждане на не­га­тивни и нихилистични представи за неизбежността на злото и общест­вената катастрофа. Дистопичното говорене се явява с претенция да разкрие и за­щити истината в общия поток на дезинформацията и разпространение на фалшиви новини. Дистопиците обикновено се самопредставят като добре информирани, ползващи специална информация и доверие на висо­копос­тавени кръгове. Подобно самопредставяне е и израз на тяхната пре­тен­ция да бъдат собственици на истината.

Субективно погледнато негативното и осъдително говорене е по-лес­но – това не става, онова не работи, лъжат ни, срутена ни е държавата, няма гражданско общество, културата е ниска. Обективно, в социалния хронотоп на криза и политическа агония, дистопичният стил бързо и относително без­проблемно намира привърженици, т.е. интелектуалецът с дистопичен рито­ричен стил бива чут и разпознат, получава видимост в обществото, продъл­жава диалога с хората. За него това е много добре – трупа символен капитал и власт, чрез които може да скочи в политическото поле на следващите избори. А политически избори в хронотопа на политическа агония има в изобилие – само през 2021 г. се проведоха 3 парламентарни (1 редовни и 2 предсрочни) и 1 президентски, през 2022 г. – още едни предсрочни парла­ментарни, през 2023 г., вече имаше едни предсрочни парламентарни, очак­ват се редовни местни.

До какво води дистопичната интелектуалщина за обществото ни? До същото, до което води и дистопичният политически дискурс, описан в друга студия, публикувана тук [13] – утвърждаване на народопсихологичния ни­хи­листичен комплекс за малоценност, разпиляване вярата в постижи­мостта на промяна към по-добро, увеличаване на несигурността и страха, втеч­няване на обществото – по израза на Умберто Еко то става течно [14], след­вайки Баумановата втечнена модерност. [15]

Дистопичният реторичен стил среща своя опонент в утопичната инте­лектуална реторика. Диалогът, който интелектуалците утописти водят, се отличава с непоколебимостта на вярата им в установяването на земен рай, метафорично казано. Да вярваш не е лошо, тъкмо напротив. Св. Авгус­тин казва: Вярвай, за да разбереш. От тази позиция утопичният интелек­туален стил също изглежда приемлив. Проблемът е във факта, че малко са вяр­ващите, а много – спекулиращите с вяра в хронотопа на политическата аго­ния. Задълбочава се поради забравянето на втората част от Св. Авгус­ти­новото слово – Разбери, за да вярваш, казва още той, свързвайки не­делимо вярата с разума по пътя към достигане и предаване на истината. [16]

В подкрепа на дистопичния и утопичния интелектуален стил в ди­алога за предаване на дара на познанието идват и два български романа – авторите им напълно отговарят на дефиницията на понятието „инте­лек­туалец“. Любопитно е, че и двата романа се издават преди предпос­лед­ната и последната президентска предизборна кампания и в тях става дума за две стратегии в избора на бъдещия български президент. Първи по време е романът утопия „Президентът“ с автор Димитър Недков, публикуван преди президентските избори през 2016 г. [17] Учудващи са множеството съвпа­дения между романа като художествена действителност и кампанията на кандидат-президента и впоследствие президент на България – Румен Ра­дев. Вторият е романът дистопия  „Опашката“ на Захари Карабашлиев, пуб­ли­куван веднага след COVID-19 пандемията и преди президентската кам­па­ния през 2021 г. [18] Отново учудващи съвпадения между романа и кам­па­нията. В следващо изследване този анализ ще бъде задълбочен, тук двата ли­тературни факта се споменават само като отделни емпирични факти в под­­­крепа на дистопичния и утопичен интелектуален реторичен стил.

Няма съмнение, че и двата стила са пълна противоположност един на друг. Диалектическият принцип сочи, че именно противоположностите фор­мират цялото. Ако анализираме утопичния реторичен стил, той може да ни отведе към първия – теологичен, етап от интелектуалното развитие на човечеството според Огюст Конт. [19] Дистопичният стил ползва доста от философската мисловна координата на втория етап по Конт – мета­фи­зич­ния, намеквайки например за абстрактни същности, които движат не­ща­та, и смело прескача към конспирологията. Но интелектуалното развитие не спи­ра до метафизичния етап. След него Конт дефинира и позитивистки етап, който би следвало да роди третия тип интелектуален реторичен стил – позитивисткия. Може би той е диалектическото единство на първите два, доколкото си взема от утопистите вярата, съединена с разум, а от дисто­пи­ците – съмнението във видимото. Прибавя още и паресия – за Мишел Фуко това е умение да достигнеш истината, да разпознаеш режимите ѝ, да я из­речеш и да понесеш отговорността за казаното. [20]

Позитивисткият реторичен стил се отличава с аргументация, основана на научно проверени факти, заемащи мястото на измислени или желани ре­алности, постистина и фалшиви новини, с обективни данни, а не със су­бек­тивни мнения. Интелектуалците, които следват позитивисткия ретори­чен стил, приемат това, което е, без значение дали то съвпада с онова, което те искат да бъде. Те намират начин как чрез словото да предадат достиг­натата истина, така че хората и обществото да я приемат и използват, за да постиг­нат личен и обществен интелектуален, морален, физически и мате­риален напре­дък. Какъв е този начин? В основата си той е умела подготовка на общественото съзнание да приеме новото познание. Подготовката се със­тои в обучение, т.е. тук е нужен вторият учителски дар от даровете на харизмата.

На какво учат интелектуалците? На живеене чрез мислене и свободен избор. И ето, че отново стигнахме до мисленето и мисълта, появила се и развиваща се по някакво нервно чудо, правеща интелектуалците вечни и злощастни заточеници на тази земя. [21] Именно мисълта и мисленето е нещото, което интелектуалецът учи в диалога си със Словото. Съответно мисълта и мисленето е дарът, който той предава в диалога си с хората чрез словото. И отново мисълта и мисленето му са тези, които го заключват в зат­вора на собствената му интелектуална алиенация, в пространството на интелектуалния монолог и самота.

Ето, че логиката на текста отведе обратно към началото му – към Мо­пасан и неговата „Непотребна красота“. Коя всъщност красота е непот­ребна? Според новелата, това е същинската духовна красота на интелек­туалното посвещение. Тъкмо поради това Мопасан определя интелек­ту­алците като злощастни заточеници. Дали всички интелектуалци са зло­щаст­­ни заточеници, или тази литературна метафора има своите обективни ограничения? Този въпрос ще остане за следващ размисъл.

Цитати и бележки

[1] Мопасан, Ги дьо. (1976). Непотребната красота. В: Мопасан, Ги дьо. Избрани творби. София: Народна култура,  518–537. [Mopasan, Gi dyo. (1976). Nepotreb­nata krasota. V: Mopasan, Gi dyo. Izbrani tvorbi. Sofia: Narodna kultura, 518–537.]

[2] Бахтин, М. (1975). Вопросы литературы и эстетики. Исследования разных лет. Москва: Художественая литература, 234–235. [Bahtin, M. (1975). Voprosы literaturы i эstetiki. Issledovania raznыh let. Moskva: Hudozhestvenaya literatura, 234–235.]

[3] Михайлова, К. (2023). Интелектуалците в антиинтелектуална ситуация. Пловдив: ИК-ВУСИ. [Mihaylova, K. (2023). Intelektualtsite v antiintelektualna si­tu­atsia. Plovdiv: IK-VUSI.]

[4] Тодоров, Ц. (1992). Завладяването на Америка или въпросът за Другия. София: УИ „Св. Климент Охридски“. [Todorov, Ts. (1992). Zavladyavaneto na Amerika ili vaprosat za Drugia. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“.]

[5] Shils, E. (1972). The Intellectuals and the Powers and Other Essays. Chicago: Univ. Chicago Press.

[6] Mills, C. W. (1945). The Powerless People: The Social Role of the Intellectual. In: Bulletin of the American Association of University Professors (1915-1945). Vol. 31, No. 2, 231–243.

[7] Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Организацията на обединените нации (10.12.1948 г.). [Vseobshtata deklaratsia za pravata na choveka, prieta ot Organizatsiyata na obedinenite natsii (10.12.1948 g.).]

[8] Александров, А. (2019). Проповед, проповедник, слушатели. София: Librum, 97–104. [Aleksandrov, A. (2019). Propoved, propovednik, slushateli. Sofia: Librum, 97–104.]

[9] Foucault, M. (2013). Truth and Power. (P. Rabinow & JD Faubion Eds.) Essential Writings of Michel Foucault, Vol. 3: Power. New York, “New Press”, 111–133.

[10] Фуко, М. (2016). Управляването на себе си и на другите. София: Критика и хуманизъм. [Fuko, M. (2016). Upravlyavaneto na sebe si i na drugite. Sofia: Kritika i humanizam.]

[11] Камбъл, Д. (2017). Героят с хиляди лица. София: Елементи. [Kambal, D. (2017). Geroyat s hilyadi litsa. Sofia: Elementi.]

[12] Камбъл, Д. (2006). Пътища към блаженството. София: Изток-Запад. [Kambal, D. (2006). Patishta kam blazhenstvoto. Sofia: Iztok-Zapad.]

[13] Михайлова, К. (2022) Реторични и дискурсивни особености на кампаниите за предсрочни парламентарни избори в България през 2021 г. Реторика и кому­никации, бр. 53, 9–27.  DOI: 10.55206/NDXH8776. [Mihaylova, K. (2022) Reto­rich­ni i diskursivni osobenosti na kampaniite za predsrochni parlamentarni izbori v Bulgaria prez 2021 g. Retorika i komunikatsii, br. 53, 9–27.  DOI: 10.55206/ND XH8776.]

[14] Еко, У. (2020). Pape Satan Aleppe – Хроники на едно течно общество. София: Колибри. [Eko, U. (2020). Pape Satan Aleppe – Khroniki na edno techno obshtestvo. Sofia: Kolibri.]

[15] Bauman, Z. (2000). Liquid Modernity. Polity.

[16] Св. Августин Аврелий (2006). Изповеди. София: Изток-Запад. [Sv. Avgustin Avreliy (2006). Izpvedi. Sofia: Iztok-Zapad.]

[17] Недков, Д. (2016). Президентът. София: ИК „Захарий Стоянов“. [Nedkov, D. (2016). Prezidentat. Sofia: IK „Zahariy Stoyanov“.]

[18] Карабашлиев, З. (2021) Опашката. София: Сиела. [Karabashliev, Z. (2021) Opashkata. Sofia: Siela.]

[19] Конт, О. (1998). Социалната наука. София: Глория Мунди, 224–245. [Kont, O. (1998). Sotsialnata nauka. Sofia: Gloria Mundi, 224–245.]

[20] Фуко, М. (2016). Управляването на себе си и на другите. София: Критика и хуманизъм. [Fuko, M. (2016). Upravlyavaneto na sebe si i na drugite. Sofia: Kritika i humanizam.]

[21] Мопасан, Ги дьо. (1976). Непотребната красота. В: Мопасан, Ги дьо. Избрани творби. София: Народна култура, 518–537. [Mopasan, Gi dyo. (1976). Ne­potrebnata krasota. V: Mopasan, Gi dyo. Izbrani tvorbi. Sofia: Narodna kultura, 518–537.]

Библиография

Александров, А. (2019). Проповед, проповедник, слушатели. София: Librum. [Alek­sandrov, A. (2019). Propoved, propovednik, slushateli. Sofia: Librum.]

Бахтин, М. (1975). Вопросы литературы и эстетики. Исследования разных лет. Москва: Художественая литература. [Bahtin, M. (1975). Voprosы literaturы i эstetiki. Issledovania raznыh let. Moskva: Hudozhestvenaya literatura.]

Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Организацията на обеди­нените нации (10.12.1948 г.). [Vseobshtata deklaratsia za pravata na choveka, prieta ot Organizatsiyata na obedinenite natsii (10.12.1948 g.).]

Евангелие от Иоан. В: Библия, Св. Синод на Българската църква, 1993.  [Evangelie ot Ioan. Biblia. Sv. Sinod na Balgarskata Tsarkva, 1993]

Еко, У. (2020). Pape Satan Aleppe – Хроники на едно течно общество. София: Ко­либри. [Eko, U. (2020). Pape Satan Aleppe – Khroniki na edno techno obshtestvo. Sofia: Kolibri.]

Камбъл, Д. (2006). Пътища към блаженството. София: Изток-Запад. [Kambal, D. (2006). Patishta kam blazhenstvoto. Sofia: Iztok-Zapad.]

Камбъл, Д. (2017). Героят с хиляди лица. София: Елементи. [Kambal, D. (2017). Geroyat s hilyadi litsa. Sofia: Elementi.]

Карабашлиев, З. (2021). Опашката. София: Сиела. [Karabashliev, Z. (2021). Opash­kata. Sofia: Siela.]

Конт, О. (1998). Социалната наука. София: Глория Мунди. [Kont, O. (1998). Sotsial­nata nauka. Sofia: Gloria Mundi.]

Книга на пророк Захария. В: Библия, Св. Синод на Българската църква, 1993.  [Kni­ga na prorok Zaharia. Biblia. Sv. Sinod na Balgarskata Tsarkva, 1993]

Михайлова, К. (2022) Реторични и дискурсивни особености на кампаниите за пред­срочни парламентарни избори в България през 2021 г. Реторика и кому­никации, бр. 53, 9–27. DOI: 10.55206/NDXH8776. [Mihaylova, K. (2022) Reto­richni i diskursivni osobenosti na kampaniite za predsrochni parlamentarni izbori v Bulgaria prez 2021 g.  Retorika i komunikatsii, br. 53, 9–27. DOI: 10.55206/ NDXH8776.]

Михайлова, К. (2023). Интелектуалците в антиинтелектуална ситуация. Плов­див: ИК-ВУСИ, 2023. [Mihaylova, K. (2023). Intelektualtsite v antiintelek­tualna situatsia: Plovdiv, IK-VUSI, 2023.]

Мопасан, Ги дьо (1976). Непотребната красота. В: Мопасан, Ги дьо. Избрани твор­би. София: Народна култура. [Mopasan, Gi dyo (1976). Nepotrebnata krasota. V: Mopasan, Gi dyo. Izbrani tvorbi. Sofia: Narodna kultura.]

Недков, Д. (2016). Президентът. София: ИК „Захарий Стоянов“. [Nedkov, D. (2016). Prezidentat. Sofia: IK „Zakharii Stoyanov“.]

Св. Августин Аврелий. (2006). Изповеди. София: Изток-Запад. [Sv. Avgustin Avrelii (2006). Izpovedi. Sofia: Iztok-Zapad“]

Тодоров, Ц. (1992). Завладяването на Америка или въпросът за Другия. София: УИ „Св. Климент Охридски“. [Todorov, Ts. (1992). Zavladyavaneto na Amerika ili vapro­sat za Drugia. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski“.]

Фуко, М. (2016). Управляването на себе си и на другите. София: Критика и хума­низъм. [Fuko, M. (2016). Upravlyavaneto na sebe si i na drugite. Sofia: Kritika i humanizam.]

Bauman, Z. (2000). Liquid Modernity. Polity.

Foucault, M. (2013). Truth and Power. In: P. Rabinow, JD Faubion (ed.) Essential Writings of Michel Foucault, Vol. 3: Power. New York: New Press, 111–133.

Mills, C. W. (1945). The Powerless People: The Social Role of the Intellectual. In: Bulletin of the American Association of University Professors (1915-1945). Vol. 31, No. 2, 231–243.

Shils, E. (1972). The Intellectuals and the Powers and Other Essays. Chicago, Univ. Chicago Press.

Ръкописът е изпратен на 14.06.2023 г.

Рецензиране от двама независими рецензенти: от 15.06.2023 до 23.06.2023 г.

Приемане за публикуване: 25.06.2023 г.

Manuscript was submitted: 14.06.2023.

Double Blind Peer Reviews: from 15.06.2023 till 23.06.2023.

Accepted: 25.06.2023.

Брой 56 на сп. „Реторика и комуникации“, юли 2023 г. се издава с финансовата по­мощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП4/72 от 16 декември 2022 г.

Issue 56 of the Rhetoric and Communications Journal (July 2023) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP4/72 of December 16, 2022.