Абстракт: В тази статия се изследват основните тенденции в политическата реторика на прехода от тоталитарно към демократично общество: 1) Каква е differentia specifica на българския постсоциалистически преход? 2) Как българският етнически модел повлиява политическия дискурс? 3) Как установената многопартийна система и свободата на словото довежда до уличната тоналност, вулгарността и порнографията, но също и до либералните принципи на върховенството на закона? 4) Езикът на омразата – продукт на социалната промяна и на националния манталитет на българите; 5) Радикалното отричане на управляващата класа; 6) Как вулгаризирането и свръхопростяването на речта се превръщат в основи на преобладаващия популизъм? 7) Метафорите срещу „дървения език”; 8.) Евфимизираното говорене като база за вежливостта и политическата коректност; 9) Ролята на мълчанието в политическата реторика; 10) Обезценяването на демократичната терминология и техниките за избягване на отговор.

Ключови думи: политическа реторика, преход, свобода на словото, демокрация, етнически модел, езикът на омразата, аргументация, ad hominem, ad baculum, ex silentio, евфемизми, дисфемизми.

Donka Alexandrova – “Trends of Political Rhetoric of the Bulgarian transition”

Abstract: In the article “Trends of Political Rhetoric of the Bulgarian transition” the author discuss the main changes of the political rhetoric in Bulgaria after 1989: 1) What is the differentia specifica of the Bulgarian post-socialist transition? 2) How the Bulgarian ethnic model influences the political discourse? 3) How the established multiparty system and freedom of speech led to the contradictory language of the different opinions, the street tonality, vulgarity, pornography, but also of the liberal principle of the supremacy of the law. 4) Hate speech – product of the social change and the national mentality of the Bulgarians. 5) Radical negativism to the governing class. 6) Vulgarization and oversimplification of the speech – the bases of the prevailing populism. 7) Metaphors versus the “wooden language”. 8) Euphemistic speaking like a basis of politeness and political correctness; 9) Role of the silence in the political Rhetoric. 10) Devaluation of the democratic terminology and techniques for evasion.

Key words: Political Rhetoric, Transition, Freedom of speech, Democracy, Ethnic model, Hate language, Argumentation, Ad hominem, Ad baculum, Ex silentio, Euphemisms, Disphemisms. 

Политическата комуникация стана самостоятелен обект на научното познание през втората половина на ХХ век паралелно с ренесанса на древната реторика и развитието на теорията на аргументацията. Тя обхваща изследвания на политическия дискурс, политическия език, политическия мениджмънт, политическата реклама, общественото мнение, пропагандата, политическия фолклор, връзките между медиите и държавната администрация, политическия символизъм и митология. Независимо от факта, че методологически, методически и технологични аспекти могат да бъдат открити във всички посочени компоненти, реториката негласно поддържа своя периметър на мета-теория и система от практически инструменти за политическото действие.

Карл Попър е прав когато твърди, че в политическата област рационалната дискусия създава предпоставка за „управление чрез дискусия, а заедно с това и навика да се слуша другата гледна точка, което води до нарастване на чувството за справедливост и до готовност за компромис” [1]. Западната рационалистическа традиция, идваща от гърците, е традиция на критическата дискусия – на изследването и проверката на твърденията или теориите посредством опита да се опровергаят. „Този критически рационален метод не трябва да се обърква с метода на доказателството, т.е. с метода на крайното установяване на истината. Освен това той не е метод, при който винаги се постига съгласие. Ценността му се крие по-скоро във факта, че участниците в дискусията ще променят до известна степен мнението си  и ще се разделят като по-мъдри хора” [2]. Не трябва да се забравя, че една от основните цели на политиката в демократичното общество е формирането и поддържането на доверието на масите, а ключов негов инструмент е общественото мнение. Карл Попър ни предупреждава за съществената разлика между общественото мнение  и публичността на свободната и критична дискусия, която е (или трябва да бъде) правило в науката. Общественото мнение се влияе от дискусиите за истината, морала и справедливостта, но не е нито техен резултат, нито е под техен контрол. Критичната дискусия, предназначена да влияе върху общественото мнение, ще осъществи благотворно влияние само ако слушателят е убеден, че тя се води честно, ясно и страстно, т.е. древното триединство от logos-ethos-pathos никога няма да загуби своето първостепенно значение за въздействието върху масовото съзнание. Карл Попър разширява изискването за ясно говорене не само при създаването на общественото мнение, т.е. с политически цели, но и като conditio sine que non за всеки интелектуалец, който има отговорността, привилегията и възможността да учи, да представи своите идеи просто, ясно и скромно.

Каква е differentia specifica на българския пост-социалистически преход? До каква степен критическата дискусия успя да моделира политическото говорене и политическото действие? Най-краткият отговор на тези въпроси се крие в мирния характер, реалния диалог, установен от двете конфронтиращи си сили – бившата управляваща комунистическа партия, безшумно възприела идеите на европейската социалдемокрация и новосъздадената дясна опозиция (СДС), също не без участието на представители от БКП. Конфликтът между идеите на демокрацията и сгромолясалата се тоталитарна държавност в България се усложнява от факта, че изпълнители на „нежната революция” са бивши комунистически лидери. Това наистина беше „революция отгоре”, както я определя Лиза Андерсън [3]. България не позна кървавата разплата с Н. Чаушеску и неговото обкръжение, нито войните в републиките на бивша Югославия. Пословичната толерантност на българите, известна още от годините на Втората световна война, когато спасиха живота на 50 000 български евреи, се прояви и през 1989 г. и след това. „Дневният ред” на промяната беше продиктуван не от опозицията извън управляващата комунистическа партия, а от вътрешната опозиция в самите партийни кръгове. Самостоятелно влезли в контакт с „архитекта на перестройката” – М. С. Горбачов, група от по-млади и революционно мислещи партийни функционери извършват т.н. „Дворцов преврат” и напълно законно и в духа на демокрацията свалят дългогодишния държавен глава на България – Тодор Живков.

Този акт се отразява върху политическия дискурс и през следващите две десетилетия. Новите правителства се стремят реторически да реконструират образите на „ние” и „те”. Имиджите се поляризират – антагонистът е сатанизиран,  а протагонистът се представя с всички морални добродетели;  в диалога липсва съпреживяване (емпатия), при подбора на фактите се наблюдава селективна „разсеяност”; ораторите говорят с войнствена самоувереност и се изживяват като мъжествени борци за правда. Свръхидеологизацията на публичното пространство от преди 1989 отстъпва на плурализма, популизма и национализма. „Стерилната” политическа коректност се заменя от многоцветния и противоречив дискурс на разномислието, улицата, вулгарността, порното, но и от либералния принцип за върховенството на закона.

Съвременното състояние на българския политически дискурс и неговото влияние върху обществените процеси съдържат следните  основни тенденции:

1) Политическата реторика притежава възможност да реконструира политическата действителност за членовете на аудиторията, на базата на която те вземат решения и действат в съответствие с тях. Тъкмо тази тенденция има предвид Мишел Фуко когато преди години разглежда съвременното общество като продукт на дискурсивните събития: „В някакъв смисъл ние не сме нищо друго, освен онова, което е било казано – от векове, месеци, седмици насам” [4]. Реториката (и конкретно политическият дискурс) притежава гносеологическа функция, продължава Фуко, защото „самата власт в обществото е една безкрайна и отворена стратегическа игра”, която се форматира от реторическите правила за границите на предмета на речта, формите на разговор, границите и формите на историческата памет, на противодействието и на приспособяването [5].

2) Втората тенденция на политическия дискурс на прехода е свързана със замяната на еднопартийната с многопартийна система в управлението на държавата: установяването на свободата на словото и мултиплицирането на медиите доведоха до „разноговорене” и липса на чуваемост в публичното пространство. Установи се двупартийно надмощие с представители на бившата управляваща партия – БСП – наследница на БКП, и новосъздадения Съюз на демократичните сили (СДС), чиято дискурсивна практика беше изцяло антагонистична (в идеологически план: про-комунистическа – анти-комунистическа). Промениха се ключовите думи в публичната реч – всички символи на социализма бяха заменени от т.н. „демократичен дискурс”. В същото време бяха установени (поне теоретически) либералните принцири на тържеството на закона.

3) Третата тенденция се обуславя от т.н. „български етнически модел”.

Конституциите на България (Търновската, 1947, 1971 и 1992 г.) определят държавата като „еднонационална”, т.е. без малцинства, при което се запазва „принципът на гражданствеността” – всички, независимо от етноса си, се ползват с равни права и задължения и са български граждани. Това става причина през втората половина на ХХ век периодично да се изселват големи групи: в Израел емигрират около 45 000  евреи  (1948г.-1953 г.); в Армения се изселват 15 000 арменци, в Турция се изселват 284 000 души (в периода между 1950-1978 г.) В страната все пак остават компактни маси български турци, българомохамедани и роми – (над 1 милион при общо население на страната  около 8 милиона). Страхът от евентуални претенции на турската етническа група за отделяне от държавата и създаване на „турска република” тласка българското правителство към насилствено преименуване на турци и българомохамедани – 1974 г. – 1985 г. Насилието от страна на държавата среща съпротива от турското население, включително и въоръжена, падат жертви. През 1984-85 г. се провежда т.н. „възродителен процес”, последван от принудително изселване на повече от 400 хиляди български турци в Турция, запазено в историята с ироничното название „Голямата екскурзия”. След 1989 г. 33% от тях се завръщат пак в България, но поради икономическата криза (1990-1997 г.) отново емигрират в Турция около 400 хиляди души.

Българският етнически модел се отличава с посоченото вече мирно решаване на тежкия за страната етнически проблем, но рефлексът на турското малцинство към т.н. „възродителен процес” става причина за появата на Движението за права и свободи –етническа по своя преобладаващ състав партия, с лидер д-р Ахмед Доган – една от най-интересните и противоречиви личности на българския преход. Важна отличителна черта на българския етнически модел е плачевното социално-икономическо състояние на българските турски и ромски малцинства. При социализма държавата им осигуряваше поминък. В учебните заведения имаше квоти за малцинствата. Днес две трети от тях са безработни, децата им не посещават училище. Много от училищата са затворени, расте неграмотността. Рязко е спаднало жизненото равнище на турския етнос [6]. Тлеещото етническо напрежение в политическия елит, често подклаждано от неодобрението към поведението на Ахмед Доган, усилва антагонизма и „езика на омразата”.

4) Сред стратегиите на политическата аргументация преобладава езикът на омразата – емоционалните призиви, обвиненията, порицанията, заплахите и „хлъзгавите тактики” на сугестивното убеждаване – argumentum ad hominem (аргумент към човека), argumentum ad populum (аргумент към народа), подвеждащата аналогия, замълчаването и двусмислието.

Езикът на омразата (hate speech), трайно се настани във всички направления на публичното пространство. Тази парадоксална тенденция влиза в противоречие с желанието на българите да се „европеизират”, да бъдат неотделима част от Европейския съюз. Тъкмо Съветът на Европа категорично отрича „езика на омразата”, при което има предвид „всички форми на изразяване – писмени, устни, визуални, – които разпространяват, подбуждат, поощряват или оправдават  расовата ненавист, ксенофобията, антисемитизма или други форми на омраза, базирани на нетолерантността, включително под формата на агресивен национализъм и егоцентризъм, на дискриминация и враждебност по отношение на малцинствата, имигрантите и техните потомства” [7]. Враждебната реч е незаконна и не се ползва с правна защита – тя накърнява достойнството на личността и по същество е злоупотреба със свободата на словото. Причина за езика на омразата е не само социалната промяна и преобладаващата бедност на населението, но и нихилистичната природа на българите. Тя е недвусмислено илюстрирана в изключително „цветната” парламентарна полемика [8], в която могат да се чуят далеч по-цветисти изрази от тези, употребявани от депутатите на Британския парламент, където са обявени в специален списък на „не-парламентарния език”. Сред „бисерите” от българската парламентарна практика могат да се чуят определения като: „глупости”, „предател”, „безсрамник”, „безчестие”, „брутално нахалство”, „клевета”, „криминален престъпник”, „лицемер”, „гьонсурат” и пр.

Независимо от всички прояви на „езика на омразата” българският преход от социализъм към демокрация съдържа полезни уроци по граждански дискурс и подхранва надеждата, че конфликтите (държавни и междудържавни) могат да бъдат преодолявани без прилагане на насилие, ако „успеем да намерим подходящите думи, за да преминем от тъмнината на насилието към светлината на реторическия конфликт” [9].

5) Нова тенденция в политическата полемика през последните години е радикалният негативизъм, тоталното отричане на управляващата класа и изобщо на политическата система, познато ни още от диалозите на героите на Алеко Константинов, за които всички политици са „маскари”. Най-активни в критичното отричане на управляващите са националистите от партия „Атака” и представителите на най-младата партия у нас – „Граждани за европейско развитие на България” (ГЕРБ) от периода преди да дойдат на власт. Това не е добре познатият евроскептицизъм. Днес правителството на ГЕРБ прави всичко възможно, за да реконструира  образите на „ние” и „те”. Основен говорител на партията е нейният лидер – генерал Бойко Борисов, който селективно подбира партийните „врагове” ( те не са „опоненти”, а „врагове”, дори „врагове с партиен билет”) – аналогията със Сталин е очевидна. Главен прицел на словесните престрелки са членовете на Тройната коалиция и най-вече – бившият министър-председател Сергей Станишев.

Речникът, който използват членовете на партия „Атака” и преди всичко техният лидер – Волен Сидеров, носи белега не само на езика на омразата, но и претенцията, че те са единствените защитници на националистическата идея. Думи като „провал”, „национални предатели”, „майкопродавници”, „анти-българи”, „клика”, „марионетки”, „убийци” и прочее имат своята алтернатива в думи като: „българизация”, „суверенитет”, „спасение”, „реванш”, „отмъщение”, „национализация” и пр. Лидерът на „Атака” е бивш журналист – главен редактор на в. „Демокрация” – печатен орган на Съюза на демократичните сили (СДС), автор на антисемитски книги и множество изявления против ромите и турците в България. Той призовава всички да го последват с изключение на онези, които са били във властта от 1989 до сега. Като бичува целия спектър от политическия елит – леви, десни и центристи, Сидеров прилага част от идеите и манипулативните схеми на своите колеги националисти от Франция и Австрия, а също и аспекти от семиотиката на Гьобелсовата пропаганда. Фактът, че националистическият лидер докосва най-болните проблеми на обществото (за съжаление без да даде подходящите реално изпълними решения), привлича голям брой последователи, което го доведе до балотажа на президентските избори през 2005 г. Загубата му тогава все пак е белег за наличие на гражданско общество и наченки на демократична зрялост. По-често трябва да си припомняме думите на американския мъдрец Ноам Чомски, че: „Гражданите в демократичните общества би трябвало да предприемат курс на духовна самозащита за предпазване от манипулации и контрол и да положат основата на една по-реална демокрация” [10].

6) Съвременният политически дискурс в България се представя от две взаимно изключващи се и взаимодействащи си тенденции: от едната страна са – евфимизмът, политическият професионализъм, борбата за политическа коректност и иносказателност, а от друга – свръх-опростяването, профанизирането и вулгаризацията на речта. Политиците използват три вида понятия: неутрални, евфимистични (gr. Eufemeo – говоря думи с добро предзнаменование, избягвам лошите думи) и дисфемистични.  Eвфимизираното говорене е основа за вежливост (изисканост), политическа коректност и индиректност (липса на прямота). То е мотивирано от политическите интереси и политическата потребност, а също така и от личностното самоуважение и културната автоцензура. Евфемизмите се използват широко при наличие на засилен държавен и/или партиен контрол над речевите ситуации, които налагат само-контрола на комуникатора. Причините за повсеместното регулиране на политическия език в бившите социалистически общества произтичат от факта, че всичко трябваше да бъде подчинено на „Генералната линия” – всички отклонения от нея бяха завоалирани, лустросани и прикривани. Действителността беше „лакирана”, за да бъде представена по начина, по който се очакваше от политическото и държавното ръководство, (а те, по същество бяха едни и същи!).

Индиректността (косвеното представяне на нещата) по принцип е ориентирана едновременно към комуникатора и към аудиторията. Падането на „Желязната завеса” срути стената на номенклатурната цензура и цялото политическо пространство се изпълни с дисфемизми. Индиректността като част от вежливостта играе съществена роля в политическия дискурс и конкретно в управлението на словесните конфликти и конфронтации. Индиректната речева комуникация позволява да се избегнат определени напрегнати, рисковани или просто трудни изкази под маската на други – смегчени и поради това – по-приемливи. Обикновено опитните политически актьори предпочитат да говорят завоалирано, по начин, който ще позволи думите им да бъдат тълкувани двусмислено и да запазят мостовете към техните политически опоненти. Такова политическо действие е целево ориентирано и инструментално по своята природа. Можем да го открием в кандидат-президентските диспути, интервютата и програмите на политическите лидери. Индиректността в тези дискурси пропива успешния характер на техните стратегии и тактики.

Обикновено в езиковедската литература се говори за четири типа индиректност: 1) индиректно формулиране на идеята; 2) индиректно адресиране на посланието; 3) неизвестен автор (пословици, поговорки, народни приказки, народни песни, гатанки и 4) индиректно неодобрение/отхвърляне (укор и критика, изразени чрез вицове, модни изрази или жестове. Важно е да се отбележи, че засилването на публичния интерес към политическите вицове се превръща в сеизмограф на „степента на демократичност”, т.е. тяхната популярност е право пропорционална на едноличната власт.

Пол Грайс (Paul Grice) предлага схема от изисквания, които трябва да бъдат съблюдавани от комуникаторите,  за да постигнат убеждаващ ефект: количество- информативността на речта не трябва да бъде нито повече, нито по-малко от необходимото; качество – говорителят е длъжен да казва истината – той не трябва да бъде предубеден или да привежда непроверени факти; уместност – текстът на речта трябва да произтича от смисъла и значението на предишните речеви послания и на контекста както на предишния, така и на настоящия текст; и начин на поднасяне на съобщението – информацията трябва да бъде кратка, подредена и недвусмислена [11]. Американски теоретици на телевизионната комуникация мотивират журналистите за ефективна и ефектна реч също с четири принципа (four “C”: clear, correct, concise and colourful) – речта да бъде ясна, точна, кратка и цветна (емоционална). В действителност както Грайс, така и телевизионните експерти повтарят реторически принципи, формулирани още от древните софисти (V- ІV в. пр.н.е.).

Учтивостта е културно детерминирана. Онова, което се приема за нормален, учтив маниер на изразяване от уважаваните държавници в една развита демокрация, може да не е прието в друга демокрация. Например, във френската и японската речева традиция по-дългите изрази се смятат за по-вежливи в сравнение с по-кратките. По този начин една молба, изказана без смекчаващи обстоятелства и учтив финал, може да се възприеме като команда или просто като липса на вежливост. В същото време е интересно да се отбележи, че молба, придружена със смекчаващи обстоятелства и финално извинение, може да се възприеме като прекалено вежлива, т.е. като изкуствена. Ако тази стратегия се прилага от висшестоящ към негови подчинени, тя може да се интерпретира като ирония, дори като сарказъм.

Дисфемизмите са груби, вулгарни и нецензурни думи и фрази, които изместват емоционалните и стилистично неутрални изрази. Не е случаен например фактът, че в българския политически фолклор битуват толкова много прякори на политици: Командира, Валяка, Класната, Мистър 10 процента, Мистър Клийн, Лъчо Мозъка, Симо Ментата  и пр.

Традиционно се смята, че границите на добрия тон на Балканите се различават значително от тези, които са приети в западните институции. Ние се смятаме за свръхемоционални, вулгарни и непредказуеми. Например: В нашата западна съседка  – Сърбия, министърът на външните работи публично нарече главата на Трибунала в Хага „кучка” (Bitch del Ponte). В България може да се прочете заглавие във всекидневник, в което европейският комисар за България е определен като душевно болен :”Не може един олигофрен, пардон, Оли Рен, да ни размахва пръст!” [12] Директното, лишено от евфемистичното съобразяване с реторическата ситуация и бъдещите взаимоотношения с партньора, изказване може да доведе не само до комуникационни трудности, но дори и до загуба на доверието на гражданите. Илюстрация за това е директната реч на един от успешните министър-председатели на България, настоящия лидер на партията „Демократи за силна България” – Иван Костов. В интервю пред телевизионен репортер той нарече един от най-близките си съмишленици (Ст. Софиянски) „помяр”, за когото щял „да гласува с отвращение”. Подобни отклонения от евфемизираната политическа реч всекидневно слушаме от настоящия министър-председател: „лошия генетичен материал на българите”, „и те (кучетата) като българите трябва да бъдат държани изкъсо” и пр. Вече има съставен сборник с „ораторски бисери” на Б. Борисов, които подобно на гафовете на Джордж Буш (младши) – „Бушизми” носи заглавието „Бойковизми”.

7) След 1989 г. политическата метафора навлезе стремително в т.н. „дървен език” (“langue de bois”), термин, предложен от френската изследователка на политическия език Франсоаз Том. Определено тя не е имала предвид българската тоталитарна действителност. Независимо от това понятието обективно представя стилистиката и на  нашенската публична реч. Дж. Лакоф и М. Джонсън в книгата си „Метафорите чрез които живеем” (1980) [13] детайлно анализират метафорите като подчертават ролята им за изясняването на основните философски проблеми – времето, събитията и причините за тях, съзнанието, собственото „Аз”, морала. Техният анализ се простира върху наблюдения на философски трудове от първите софисти (V в . пр. н.е.) до Ноам Чомски. Без да се спирам на „лингвистичните войни”, които бившите студенти на Ноам Чомски водят със своя учител в областта на философията на езика, ще подчертая техните изводи, които за мен са неоспорими, а именно: метафорите съдържат потенциал, който ни позволява да разберем „кои сме ние, как с опита си изучаваме нашия свят, как трябва да живеем”. Тяхното заключение, че „абстрактните идеи са предимно метафорични” следва други две основни сентенции: „Съзнанието е наследствено въплътено” и „мисълта е предимно безсъзнателна” [14]. Ролята на метафорите като инструменти на мисленето и убеждаването се основава на две открития на съвременната наука за мозъка: 1) мисленето е в по-голямата си част е безсъзнателно; (2) мисленето е предимно метафорично и образно. Според Дж. Лакоф и М. Джонсън безсъзнателните когниции съставляват 95 % от познавателната дейност. Симеон Джонев привежда шест „инструментални обяснения” за превъзхождащата роля на метафорите в процеса на познанието в отговор на въпроса: „Защо мислим толкова често в метафори?” Първо – защото метафората ни позволява образно да разберем нещата за самите нас; Второ – Достигането до метафора означава приблизително, но все пак достатъчно удовлетворително, разбиране. Тя не ни обременява с изработването на точни, изчерпателни, непротиворечиви дефиниции; Трето – метафората очевидно ни позволява да останем свободни за по-нататъшно попълване на познанията; Четвърто, бидейки достатъчно точна, но все пак размита форма на изразяване, метафората позволява другите да ни разбират и ние да разбираме другите; Пето, метафорите са учтиви, те дават свобода за намеса на другите в нашите разбирания, без това да обижда и притеснява; Шесто, метафорите позволяват сложните или непознати неща да бъдат предадени по един прост, пестелив и лесноразбираем начин, като по този път се улеснява общуването и взаимното разбиране. Неслучайно обстоятелството, че една от най-популярните форми на метафората – вицът, е лесноразбираем от малки и големи, умни и глупави… [15].

Когато говори за разпространението на политическите идеи Дж. Лакоф подчертава, че сложните икономически въпроси могат да бъдат разбрани много по-лесно ако се персонифицират чрез онтологически метафори. Невнимателната или провокативна употреба на метафорите обаче може да причини социална съпротива, дори отпадане от кръговете на властта. Точно това се случи с лидера на Движението за права и свободи (ДПС) – Ахмед Доган. След обяснението му за “обръчите от фирми” около всяка партия, признанието, че съществува европейска практика партиите да „закупуват гласове”, А.Доган обясни технологията на властта в с. Кочан, община Сатовча. „Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на фирмите в държавата. Искам да сте много наясно с този въпрос.”- заяви той и думите му скандално отекнаха в предизборната еуфория през 2009 г. Може би ако не беше внушавано перманентно от опозицията, че „ДПС преяжда с власт” и националистическата пропаганда не насаждаше антитурски настроения – „един турчин ще ни управлява”, метафорите щяха да отекнат нормално в масовото съзнание и общественото мнение нямаше да се наелекризира толкова много. Резултатите от изборите за ДПС обаче доказаха и още един резултат – единствената партия, която увеличи значително електората си беше тя. С други думи беше сработила друга силна метафора на Доган – определението на „ДПС като бацил”:. „Като влезе веднъж, няма излизане. ДПС е конструирана по такъв начин, че за да оцелее като партийна система, трябва да се развива, да се разширява” (Шумен, 18 юни 2009 г.), пред около 500 членове и симпатизанти на партията, препълнили залата на драматичния театър в Шумен.

Лидерът на ДПС, подобно на Мартин Лутер Кинг разкрива мечтата си: „Сега ДПС ще има сигурно 500 хил. избиратели, но ще дойде време, когато ДПС ще има гарантирано пакет от избиратели в най-лошия случай 1 милион – и българи, и турци, и роми, и арменци, и евреи, и власи, т.е. целия букет, който съставлява българският народ. Това е моята мечта. Ако това стане, ние ще бъдем най-оригиналната, най-модерната партия в Европа, защото Европа няма опит в решаването на етно-религиозните проблеми”. Доган вижда причината в негативното отношение на останалите партии във факта, че те се страхуват от разрастването на Движението. Метафората е с отрицателен контекст, но  съдържаща значение на сила и необратимост, на невъзможност да бъде пренебрегната и унищожена. „Философията „бацил” – продължава Доган,  е фундамент на ДПС, защото няма да има по-силна партия от нас, ако това се осъществи” [16].

8. Мълчанието в речевата комуникация често притежава по-голяма стойност от самото слово. Значението му се заключава в отношението между произнесената и мислимата реч. Установяващата се тишина в комуникативния процес играе роля на фоново знание по отношение на произнесеното, поради което реч и тишина взаимно се обогатяват. Въпросът относно качеството на тяхното взаимодействие не е толкова очевиден, но е от голямо значение. Двама от министър-председателите през последните десет години – Симеон Сакскобурготски  и Иван Костов въздействаха върху общественото мнение с различни видове мълчание. Докато Симеон Втори често се опитваше да убеди журналистите с фразата: „Ще научите когато му дойде времето!”, сегашният лидер на Демократи за силна България (ДСБ) в продължение на две години след падането си от власт беше „обиден” на българския народ, че не го е разбрал и не е оценил по достойнство усилията му. През цялото това време той беше олицетворение на  Homo Tacens (Мълчащият човек). Вследствие на неговата самоизолация количеството на симпатизантите на партията се редуцира значително и естествено – влиянието на ДСБ в политическия процес в държавата видимо намаля. Лидерското супер-его пренебрегваше републиканските принципи на колективната работа и доведе до ритуалистични решения без социален ефект. При Костов, както и при Кобургготски патерналистичният модел и менторският тон на общуване със съпартийците и симпатизантите изместиха рационалните аргументи. ДСБ, както и НДСВ се превърнаха в лидерски партии ( в това отношение не им остъпват също ДПС, Атака и РЗС). Поради авторитарните методи на ръководство и управление и конфронтационния стил на политическото си поведение както срещу опонентите, така и срещу съпартийците си, Иван Костов получи спонтанно прякора „Командира”.

Мълчанието на Симеон Сакскобурготски включваше: избягване на контактите с медиите и изобщо всяка форма на публичност, независимо дали е свързана с процеса на вземане на решения или с оценка на конкретна политическа ситуация – за целта той имаше набор от добре работещи клишета: „Ще научите когато му дойде времето!”, „Нека да гледаме от положителната стана!”, „Вервайте ми!” „Царското” мълчание подчертаваше аристократичния му произход – поставяше го на пиедестал над обикновените хора: на суверена трябва a priori да се вярва – монархът знае по-добре какво е добро и какво е зло за неговите поданици. Тук откриваме класическото определение на Ернст Канторович (Ernst Kantorowicz) за „двете тела на краля” и за „дихотомията на върховната власт”. „Тази феодална концепция на върховната власт (кралската чест) предполага, че кралят притежава две тела – едно профанно, естествено поддаващо се на страсти и на смърт, и друго – божествено, безсмъртно и политическо.” В интервю пред в. „24 часа” С. Сакскобурготски споделя, че винаги е бил обучаван как царят не бива да участва в действащата политика, но независимо от това той решил да предложи своята помощ, за да „внесе нов дух в моята страна”. „Без значение дали аз ще продължа да се считам за цар или не, моят народ ме възприема като неговия цар. Но моята дискретност, скромност и дипломатичност ми позволяват да живея с „две шапки”, както казват американците.” В друго интервю той добавя: „Аз залагам на верността към България. Дали тя се нарича република или царство, тя е все България докато си остава демократична”. Симеон Сакскобурготски трезво преценява общественото мнение в България и невъзможността от реставриране на монархията в България – през 2001 г. при изследване на общественото мнение за връщането на монархията се отзовават само 18% от интервюираните.

„Царската” реторика замести „политическото” с „етическо” говорене: той покори мнозинството с обещания за нов морал, задължения, саможертва, почтеност във всичко, доверие и прошка. По този начин монархо-републиканският министър-председател промени политическата система на пост-комунистическа България като смегчи конфронтационния модел „ляво-дясно”, „комунисти-антикомунисти”. Той дори назначи в кабинета си двама социалисти  – известни представители на изпълнителната власт. В първото си интервю по БНТ от 8 февруари 1990 г., взето от Кеворк Кеворкян, С.Сакскобурготски цитира свой приятел, който го наричал „социалния цар”. В същото време монархът забрави обещанието си, дадено във въпросното интервю, никога да не иска да му бъдат върнати имотите на баща му и дядо му. След активното му настояване, включително и по съдебен път му бяха възстановени имоти, земи и гори на обща стойност около 180 милиона щатски долара. За сравнение Конституционният съд на Румъния компенсира бившия румънски владетел за национализирани собствености на кралското семейство със сумата от 30 милиона щатски долара.

Монархическият дискурс със своята противоречивост и многопластовост не принадлежи единствено на бившия български цар. Ако „властта е вързоп от отношения”, както я определя Мишел Фуко, властовите отношения между представителите на т.н. демократично българско общество демонстрират смесица от елементи на монархическия, уличния и политически коректния език. В тази политическа комуникация доминират аргументите на мълчанието (ex silentio), на силата (ad baculum), аргументът към човека  (ad hominem), самохвалството и политическият екстремизъм.

9) Девалвация на демократичната терминология: Благодарение на приноса на неопитни, но агресивни и самовлюбени политици през 22-те години на Преход, думи като „политика”, „демокрация”, „политически елит” и пр. загубиха тяхната положителна семантика до такава степен, че по-голямата част от населението започна да ги асоциира със следните негативни значения: „лъжа”, „нечестна игра”, „лицемерие”,, „хаос”, „демагогия”, „корупция”, „далавера”, „въжеиграчи”, „цинизъм”, „мръсници”, „мафия”, „проституция” и пр. Духовните ценности бяха не само пренебрегнати, те биваха заклеймявани като ненужни анахронизми. В обръщение постоянно се лансираше старата максима, че: В политиката няма приятелство – има само интереси!

За да спечелят доверието на избирателите политическите актьори използват „евазията” (evasion)- отбягване, отклоняване от прекия отговор на въпроса, представяне на проблема за изключително труден или изискващ съзнателно обвързване с по-високи инстанции). Когато комуникаторът се опита да отклони въпроса или да измести неговата същност, той по същество отказва да отговори, или да обясни причините за този отказ. Отклоняването на въпроса може да се съдържа и в смегчаващ отказ. Ето няколко техники за отклоняване на въпроса, прилагани най-често от българските политици:

1)  Ораторът благодари за въпроса без да му отговори;

2)   На въпроса отговаря с въпрос;

3)   Атакува въпроса;

4)   Извинява се като заявява, че на зададения въпрос вече е било отговорено;

5)   Отказва да отговори на въпроса като повтаря отговора на предишния въпрос и прави политически извод;

6)   Игнорира зададения въпрос;

Тези похвати за отклоняване на неудобните въпроси могат с лекота да бъдат открити в съвременната политическа практика, в речевата комуникация на всички представени партии и организации. Те не бива да се разглеждат само като инструменти за деформация на истината, но и като тактически ходове за избор на най-подходящата реторическа ситуация за лансиране на определени идеи.

В заключение: политическата реторика притежава възможност да реконструира политическата действителност за определена аудитория и по този начин да влияе върху мислите, решенията и действията на слушателите. Колкото по-точна е тази пресъздадена реалност, толкова по-адекватни ще бъдат политическите действия. Реториката и специално политическият дискурс притежава гносеологическа функция поради факта, че властта в обществото участва в една безкрайна и отворена стратегическа игра, която се форматира от реторическите правила за границите на речта, границите и формите на историческата памет, на съпротивата и адаптацията. Българската политическа сцена от периода на Прехода потвърждава извода, че политическата реторика в определен национален контекст определя политическата действителност, която стимулира конкретното политическо поведение. Тук се крие нейната морална отговорност за придаване на човешки образ на обществото и неговите ценности.

Цитати:

[1] Попър, К. (2003) В търсене на по-добър свят (Лекции и есета от трийсет години), София: Изд. „Калъс и Космополит, с.173.

[2] Пак там, с.172-173

[3] Anderson, L. (1999) Transitions to Democracy , Columbia University Press,  p. 208.

[4] Фуко, М. (1975) „Власт”, Из разговор със студенти от Лос Анджелис през май 1975, (Антология), С., с.19-20.

[5] Foucault, M. (1972) The Archeology of Knowledge, NY: Pantheon, p.109.

[6] Писарев, П. (2005) Има ли български етнически модел?, „Свят и дипломация”, (Monde diplomatique,Българско издание) май 2005, с.7

[7] Език на медийната регулация (123 термина), (2003), София.

[8] Обикновено в парламентарната практика на демократичните страни се употребява терминът „дискусия” или „критическа дискусия”, т.е. свободен обмен на мнения с цел да се установи истината, справедливостта и прагматичната стойност на съдържащите се в тях идеи. За българския парламент много по-позходящ е терминът „полемика”, при който се прилагат не само доводи в подкрепа на истината, но и такива, които ще доведат на всяка цена до победа. Терминът идва от старогръцки – “polemikos” –войнствен, враждебен. „На война като на война!” – казват французите.

[9] Ibid. p.121

[10] Чомски, Н. (2005) Необходими илюзии (Промиване на мозъците в демократичните общества), София: Изд. Къща „БАРД”, с.10.

[11] Paul, G. (1975) Logic and Conversation, In: P. Cole and J.L. Morgan “Syntax and Semantics”, Vol.3, Speech Arts, New York: Academy Press.

[12] Ценов, Г. (2006) Не може един олигофрен, пардон, Оли Рен,  да ни размахва пръст,  Интервю на Фани Чоджумова, в. „Новинар”, 14 април 2006, с.9.

[13] Lakoff, G., M. Johnson. (1980) Metaphors We Live By. University of Chicago Press.

[14] Computational Linguistics, vol. 25, no. 4, December 1999.

[15] Желев, С. (2009)  Излъчване на позиционни идеи чрез изследване на безсъзнателното посредством генериране и анализ на метафори, Икономически алтернативи, брой 1.

[16] http://dnes.dir.bg/news.php?id=4666397.