Десислава Чернева-Моллова

 

Абстракт: В настоящата статия се разглежда потенциалът на Европейската гражданска инициатива (ЕГИ) да конструира наднационално дискурсивно пространство и да насърчи активността на европейските граждани с оглед преодоляването на проблема за „демократичния дефицит“ в Европейския съюз (ЕС). В текста се защитава тезата, че това нововъведение на Лисабонския договор, представляващо проявление както на демокрацията на участието, така и на съвещателната демокрация, предоставя възможност за компенсиране на слабостите на представителната демокрация, като съдейства за преодоляването на обществената апатия по европейските въпроси, подобрява комуникацията между европейските институции и гражданите на Съюза, насърчава формирането на европейско публично пространство и упражнява политически натиск върху институциите да приемат различен дневен ред. Същевременно накратко биват изведени и евентуалните  трудности пред реализирането на този потенциал: обстоятелството, че инициативата не предоставя пряка законодателна власт на европейските граждани, доколкото Европейската комисия (ЕК) не е длъжна да се съобрази с искането; неконцентрираността на европейското обществено мнение, обусловена от крехката колективна идентичност, недоразвитата способност за провеждане на транснационален дискурс и ниската политическа култура на повечето европейски граждани; сложността и високата цена за използване на Европейската гражданска инициатива  (ЕГИ) от обикновените граждани и рискът от монополизирането ù от неправителствените организации (НПО), групи за натиск, асоциации и др.

Ключови думи: европейска гражданска инициатива, демократичен дефицит, демокрация на участието, съвещателна демокрация, европейско публично пространство, комуникация между гражданите на ЕС и европейските институции.

Dessyslava Cherneva-Mollova

The European Citizens’ Initiative and the problem of the “democratic deficit” in the EU

Abstract. The paper considers the ECI’s potential to construct supra-national discursive space and to encourage European citizens’ participation with a view of alleviating the problem of the “democratic deficit” in the EU.  It argues for the thesis that the introduction of the ECI in the Lisbon Treaty as a manifestation of both participatory and deliberative democracies provides the opportunity of compensating for the weaknesses of representative democracy by way of assisting in overcoming public apathy on European affairs, improving the communication between European institutions and the Union’s citizens, promoting the formation of European public space and exercising political pressure over institutions to accept different political agenda. The text also discusses some of the challenges in realizing the ECI’s potential: the fact that the Initiative does not give direct legislative power to European citizens since the EC is not obliged to comply with the given request; the diffuse character of the European public opinion determined by most European citizens’ fragile collective identity, underdeveloped capacity for transnational discourse and poor political culture; the complicated procedure and the high costs of using the ECI by common citizens; as well as the risk of monopolizing the Initiative by NGOs, pressure groups and associations etc.

Key words: European citizens’ initiative, democratic deficit, participatory democracy, deliberative democracy, European public space, communication between EU citizens and European institutions.

Уводни думи

Макар в зората на европейската интеграция да съществува т.нар „разрешителен консенсус“ [1], обусловен от липсата на интерес или от наличието на принципна подкрепа сред европейските граждани в полза на задълбочаването на интеграционния процес, този период изглежда отдавна отминал. Широката опозиция в процеса на ратификация на Договора от Маастрихт, провалът на Конституцията и дълго оспорваната съдба на Лисабонския договор недвусмислено показват, че гражданите са все по-малко склонни безрезервно да подкрепят решенията на своите правителства по европейските въпроси. В най-общ план демократичността на законодателния процес в ЕС се критикува по три основни линии [2]. Първата е свързана с качеството на представителната демокрация, засягащо не само ограничените правомощията на Европейския парламент (ЕП), но и подкопаването на ролята на националните парламенти при изработването на общностното законодателство. Втората линия засяга недостатъчните форми на демокрация на участието в ЕС, а оттук и липсата на плурализъм и цялостно отчитане на всички заинтересовани страни. Третата линия изразява критиката на качеството на съвещателната демокрация в ЕС или т. нар. обществен дебат между институциите и европейските граждани, който следва да съпровожда процеса на вземане на решение.

Същевременно, за да е демократична една система, е необходимо да бъдат институционализирани такива правила и процедури, които да гарантират участието на тези, които биват управлявани, в процеса на взимане на решения. Макар да съществуват различни начини за постигането на тази цел, както чл. 10 (1) ДЕС прокламира, днес функционирането на ЕС почива на представителната демокрация [3], като именно ЕП представлява и защитава интересите на европейските граждани на наднационално ниво. По време на първите преки избори за ЕП през 1979 г. наивно се смята, че те ще гарантират на Европейския парламент пряка легитимност, основана на народния суверенитет и разглеждана като по-висша от непряката легитимност на Съвета. Драматичният спад на гражданско участие в изборите за ЕП (от 63 % през 1979 г., 49,51% през 1999 г., 45.47 % през 2004 г., до 43% през 2009 г.) [4], регистриран независимо от прогресивно нарастващите му правомощия, опровергава това оптимистично очакване и показва, че „борбите за ЕП се водят не като „европейски избори“, а като „вторични национални борби“ [5]. Според Саймън Хикс проблематичността на вторичния характер на изборите за ЕП е свързана със следствията, които произтичат от него. Първо, поради ограничената значимост на изборите, гражданите нямат мотивация да гласуват; и второ, тъй като изборите засягат дейността на националните правителства, хората изразяват разочарованието си от управляващите и гласуват по начин, различен от този, по който биха гласували при провеждането на национални избори по същото време, което предизвиква „смяна на вота“ [6]. Описаните резултати водят до неизбежното поставяне на въпроса дали тези избори имат нещо общо с отношението на европейските граждани към Европа и до каква степен всъщност е представителен ЕП. Следователно, за да се компенсират слабостите на представителната демокрация и за да се избегне рискът от трансформиране на отношението на гражданите към ЕС от разрешителен консенсус във враждебен скептицизъм, е необходимо да се засили ролята на другите два типа демокрация – съвещателната и демокрацията на участието.

От Договора от Маастрихт насам всяка една от ревизиите прави опит да намали слабостите на представителната демокрация и да осигури такива форми, които гарантират открит диалог и активно участие от страна на гражданското общество в европейския процес. Така например, под влияние на двама от участниците в Конвента, Юрген Майер и Ален Ламасур, в своя дял „Демократичен живот на Съюза“ Конституцията включва както разпоредба относно представителната демокрация, така и друга, която се отнася се до демокрацията на участието. В Лисабонския договор този дял бива заменен с нов, озаглавен „Разпоредби относно демократичните принципи“, който обаче вече не съдържа разпоредбата за демокрацията на участието. Въпреки че принципът на демокрация на участието не се споменава в новия договор, европейската гражданска инициатива (ЕГИ), представляваща нейно ключово проявление, оцелява. Нормативната уредба на ЕГИ може да бъде открита в чл. 11 (4) на ДЕС [7], предвиждащ възможността най-малко един милион граждани на Съюза, граждани на значителен брой държави членки, да поемат инициативата да приканят Комисията да представи подходящо предложение в рамките на предоставените ù правомощия по въпроси, за които тези граждани смятат, че за целите на прилагането на договорите е необходим юридически акт на Съюза.

 

ЕГИ и наднационалното дискурсивно пространство

В настоящата статия се разглежда потенциалът на ЕГИ да конструира наднационално дискурсивно пространство и да насърчи активността на европейските граждани с оглед преодоляването на проблема за „демократичния дефицит“ в ЕС. В текста се защитава тезата, че това нововъведение на Лисабонския договор, представляващо проявление както на демокрацията на участието, така и на съвещателната демокрация, предоставя възможност за компенсиране на слабостите на представителната демокрация, като съдейства за преодоляването на обществената апатия по европейските въпроси, подобрява комуникацията между европейските институции и гражданите на Съюза, насърчава формирането на европейско публично пространство и упражнява политически натиск върху институциите да приемат различен дневен ред. Същевременно накратко биват изведени и евентуалните  трудности пред реализирането на този потенциал: обстоятелството, че инициативата не предоставя пряка законодателна власт на европейските граждани, доколкото ЕК не е длъжна да се съобрази с искането; неконцентрираността на европейското обществено мнение, обусловена от крехката колективна идентичност, недоразвитата способност за провеждане на транснационален дискурс и ниската политическа култура на повечето европейски граждани; сложността и високата цена за използването на ЕГИ от обикновените граждани и рискът от монополизирането ù от НПО, групи за натиск, асоциации и др.

 

ЕГИ и демокрацията

Демокрацията на участието, чиято форма на проявление, както вече споменахме, е и гражданската инициатива, постепенно се налага като допълнение към системата на представителство и средство за преодоляване на т.нар. „криза на легитимността“ в ЕС. Тя предполага процес, позволяващ широкото участие на конституентите в действието и посоката на развитие на политическите системи. Важното за представителната демокрация е, че тя разглежда хората такива, каквито са: без ясна визия за общото благо и с подчертано фокусиране върху собствения интерес. Това обаче не са естествени и непроменливи характеристики, а особености, които са резултат от съществуващата политическа система. По този повод Лесли Джейкъбс твърди, че възможността „хората да имат идея за общото благо е социално и политическо постижение“ [8], както и че „участието в политическите институции представлява нещо подобно на уроци по гражданство, които просвещават хората за това що е общото благо и защо трябва да допринасят за постигането му“ [9]. Както подчертава Робърт Дал, „за да знаят какво искат или какво е най-доброто, хората трябва да бъдат просветени, поне до известна степен“ [10], като това може да се постигне единствено чрез предоставените им възможности за участие. Той акцентира именно на факта, че „всеки гражданин трябва да има адекватни и равни възможности да намери и валидизира… свързания с решавания въпрос избор, който в най-голяма степен ще отговаря на неговия интерес“ [11]. Като проявление на представителната демокрация ЕГИ представлява именно урок по гражданство, който следва да поощри осъзнаването от обикновения европеец на собствената му значимост в изработването на политиките на европейско ниво. Очевидно, за да могат да се възползват от предоставеното им право, гражданите ще трябва да повишат информираността си относно правомощията и сферите на дейност на Съюза, което би довело до „противопоставяне на обществената апатия, стимулиране на транснационалния дебат и увеличаване на разбирането на хората за възможностите и ограниченията на ЕС“ [12]. Наред с това ЕГИ би могла да благоприятства постепенното утвърждаване на европейската идентичност, защото, както Саймън Хикс припомня, не наличието на demos обуславя истинската демокрация, а единствено практикуването на демокрацията може да способства за формиране на европейско самосъзнание [13].

Вече бе споменато, че ЕГИ е въплъщение не само на демокрацията на участието, но също така и на съвещателната демокрация. Все пак същността на демокрацията е именно в това да се подложат на обсъждане конкуриращи се идеи и да се постигне такъв компромис, който е общоприет, защото всички са били ангажирани в достигането му. В тази връзка е важно да припомним думите на Робърт Дал, който отбелязва, че „правотата на демокрацията не може да се докаже с обяснението, че представлява система за преобразуване на суровата, неинформирана воля на мнозинството от населението в обществена политика“ [14]. В демократичните страни гражданите се подчиняват на правните ограничения не поради факта на самото им съществуване, а защото са имали възможността да се включат в дебата, довел до приемането им [15]. В него следва да участват всички граждани, които не просто да се договарят, а да обсъждат, стремейки се да представят аргументи в защита на тезите си. По този повод Клаус Легеви твърди, че „демократичното пространство се схваща като относително свободно от власт дискурсивно пространство,  в което авторитетът се постига предимно чрез валидност, правдоподобност и убедителност на аргументите и което налага задължението позициите, защитаващи общото благо, да се представят в публична дискусия и чрез нея да търсят широко одобрение… Освен това в тези дискурсивни пространства националните граници лесно могат да се преодолеят“ [16]. Следвайки този критерий, мерило за демократичността на европейско ниво, са възможни провеждането на такъв дебат, предоставен от институциите на ЕС, както и качеството на обсъждането, довело до появата на съответното общностно законодателство или политика. Доколкото ЕГИ предоставя възможност на дневен ред да бъдат поставени важни въпроси от европейски характер, към които да се подходи с необходимата доза рефлексия, нейната демократизираща роля се признава безусловно.

Инициативата е „първият инструмент на транснационално участие на гражданите в света“ [17], в който не институциите, а гражданите дават импулса за изработване на европейското законодателство. ЕГИ свидетелства, че дълго провеждалият се зад закрити врати законодателен процес в ЕС, включващ ограничен брой от институционални актьори, постепенно се е преобразувал, за да допусне demoi сами да представят своето виждане за бъдещото развитие на системата. Така механизмът представлява правно институционализиране на комуникацията между гражданите на Съюза и европейските институции, като предполага оказване на влияние в самото начало на законодателния процес, а не, както в случая със Зелените книги, чак когато ЕК вече е определила сферата, в която възнамерява да упражни правото си на законодателна инициатива. Участието на гражданите е от първостепенно значение и от практическа гледна точка, защото обуславя подкрепата им при последващото прилагане на приетите актове/политики на ЕС.

 

ЕГИ и политическият дебат

Същевременно някои автори са на мнение, че като изважда политическия дебат извън националните рамки и поощрява провеждането на наднационални дискурси, ЕГИ благоприятства възникването на европейско публично пространство [18]. В него гражданите могат да се обединяват около въпроси, които, макар и да имат пряко отражение върху начина им на живот, се ползват с ограничено внимание от страна европейските институции. Веднъж добили по-голяма осезаемост чрез присъствието си в европейската публична сфера, подобни теми по-лесно биха „пробили“ охраняваните от Комисията входовете на европейския законодателен дневен ред. Възможно е дори ЕГИ да способства установяването на транснационален комуникативен контекст, в който вестници, радио- и телевизионни програми следят развитието на определени теми с общоевропейско значение. Оттук, Томпсън говори за възникването на „временни „Европейски публични пространства“ за обсъждане на конкретната ЕГИ като националната медия, срещи  на общността, срещи между приятели, т.н.“ [19] Същевременно, позовавайки се на характеристиките на съвещателната демокрация, може да предположим, че в дебата във връзка с ЕГИ всички участници и изложените от тях аргументи ще бъдат третирани равнопоставено.

Така ЕГИ ще благоприятства прилагането на т.нар. принцип на разглеждане на интересите при равни условия (principle of equal consideration of interests), по силата на който „в процеса на колективно взимане на решение интересите на всеки, който е обект на решението, трябва (в границите на възможното) да бъдат правилно разяснени и оповестени“ [20]. Оттук, актьори с по-критично отношение към европейската интеграция, които досега са имали ограничено влияние в европейската политика, също ще имат достъп до ЕГИ и ще трябва да бъдат третирани наравно с всички останали. Тази възможност ще повиши „политическия натиск върху институциите на ЕС да приемат алтернативни концепции за ЕС или просто различен дневен ред“ [21], но и ще разкрие плуралистичния характер на европейското обединение. Следователно дискурсът демократизира институционалната система на ЕС, поощрявайки я да допуска и отчита различно мнение, съдействайки по този начин за намаляване на напрежението както между ЕС и неговите граждани, така и между различните групи в европейския социум.

 

Същност и особености на ЕГИ

Независимо от накратко разгледаните достойнства, механизмът не изглежда и напълно лишен от някои сериозни недостатъци, които биха могли да попречат на реализирането на неговия потенциал. Така например някои автори [22] скептично твърдят, че ЕГИ всъщност не е нито инициатива, нито има граждански характер. В основата на първото твърдение стои обстоятелството, че за разлика от т.нар. народна инициатива, при която направеното от гражданите предложение е последвано от вот, без да е необходимо одобрението на представителната институция, ЕГИ всъщност не накърнява квазимонопола на ЕК върху правото на законодателна инициатива. Ако народната инициатива обвързва пряко институцията, то отправената от гражданите европейска инициатива единствено приканва Комисията да представи законодателно предложение, което при добра воля Съветът и ЕП впоследствие трансформират в законодателство. Тоест, ако народната инициатива води до преки резултати, то инструментът на европейско ниво може евентуално да предизвика политическо действие. Така инициативата не предоставя на гражданите пряка законодателна власт, а гарантира на организациите, които могат да мобилизират един милион граждани в Европа, реален способ за оказване на влияние върху дневния ред. В резултат: ако ЕК се отнася враждебно към гражданските организации и не желае да им предостави достатъчно политическо пространство, то е малко вероятно нововъведението от Лисабон да способства за преодоляването на пропастта между гражданите и европейските институции, както и за демократизирането на наднационалното управление. Все пак, отчитайки многобройните начинания, които ЕК предприема през годините с оглед установяване на канали за комуникации с европейското гражданско общество и неговите представители, подобна възможност е малко вероятна.

В основата на второто твърдение, че определянето на инициативата като „гражданска“ граничи с проява на политически цинизъм [23], стои фактът, че е изключително трудно да си представим как за 12 месеца средностатистически европеец успява да събере един милион подписа. Отчитайки доброволния характер на ЕГИ и липсата на мотивация за гражданско участие, лесно може да поставим под съмнение положителните резултати от съществуването на подобен механизъм. Предпоставка за ефективното използване на ЕГИ е наличието на формирано съзнание за съвместна принадлежност в европейската общественост, определящо способността за комуникация по общи проблеми и цели, както и солидарните усилия за включването на определени теми в законодателния дневен ред на ЕС. Гражданската активност и стремежът за оказване на контрол върху европейските институции зависят и от възпитаваната политическа култура в рамките на определен социален контекст. Така например, ако в някои европейски страни е установена традицията гражданите да се насърчават да изискват политическа отчетност от страна на управляващите, то в други страни такава практика няма. Скептицизмът към ЕС, както и разглеждането на политическата сцена само през призмата на националната държава също могат да се превърнат в сериозна пречка пред осъзнаването от гражданите на собствената им значимост. Но дори ако оставим настрана крехката колективна идентичност, недоразвитата способност за провеждане на транснационален дискурс и ниската политическа култура на повечето европейски граждани, организирането на инициативата изисква наличието на значителна информираност относно правомощията на Комисията и сферите на дейност на ЕС, която малко обикновени граждани в ЕС имат.

Друга причина, поради която е пресилено да се твърди, че това е инструмент, създаден за гражданите на Европа, е необходимостта от солидна политическа организация и огромни времеви и финансови ресурси, които ще направят инициативата монополно притежание единствено на нещо подобно на самоопределил се за целта европейски политически елит. Така интензивният трансграничен активизъм, насочен към адресиране на важни проблеми от европейското управление, остава запазена дейност за мощни НПО, групи за натиск, асоциации и др., които ще поемат ролята на посредници между обикновените европейски граждани и общностните институции [24]. Тази подмяна на бенефициента на новоустановения механизъм за транснационално участие носи сериозния риск реалните проблеми, вълнуващи обикновените европейски граждани, да не добият необходимата гласност и никога да не достигнат до европейските институции.

 

Заключение   

Изброените накратко рискове биха могли да ни накарат да се запитаме дали ЕГИ в действителност не е поредната добра, но неработеща идея? Макар в настоящия текст да е направен опит да се представи не само потенциала на нововъведението от Лисабон, но и да се предвидят проблемите, които евентуално биха могли да попречат на разгръщането му, все пак е налице оптимизъм за неговата съдба. С положителност може да се твърди, че  ЕГИ ще промени процеса на взимане на решения на европейско ниво, който вече няма да е запазен периметър за тесен кръг от институционални актьори, а ще позволи на гражданите да предявят своите претенции за участие. Освен че ще поощри тяхната активност и ще формира самосъзнание за собствената им значимост, ЕГИ ще се превърне в платформа за дискусии на проблеми от общоевропейска величина и ще благоприятства конструирането на европейска публична сфера. Тя ще покаже, че дори европейските граждани да са зле информирани, пасивни или дори скептични към европейското обединение, начинът за преодоляването на този проблем е не да бъдат изключени от управлението, а да бъдат насърчени да упражнят правата си. Доколкото демокрацията се учи, като се практикува, ЕГИ би могла да бъде един добре усвоен от европейските граждани урок.

 

Цитити и бележки:

[1] Понятието е въведено за пръв път през 1970 г. от Линдбърг и Шайнголд, за да опише отношението на европейските граждани към европейската интеграция в периода след подписването на Парижкия договор и Римските договори.

[2] Вж. Chalmers, D. & Tomkins, A. (2007). European Union Public Law. Text and Materials. New York: Cambridge University Press, 167.

[3] По силата на чл. 10 (1) на ДЕС „Функционирането на Съюза се основава на представителната демокрация“; чл. 10 (2) на ДЕС продължава: „В рамките на Съюза гражданите се представляват пряко в Европейския парламент“, а „Държавите членки се представляват в Европейския съвет от техните държавни или правителствени ръководители, а в Съвета – от техните правителства, които от своя страна са демократично отговорни пред националните си парламенти или пред гражданите си“; наред с това „политическите партии на европейско равнище допринасят за формирането на европейско политическо съзнание и за изразяването на волята на гражданите на Съюза“ (чл. 10 (4) ДЕС).

[4] European Parliament. (2009). Post Election Survey. European Parliament Eurobarometer (Standart EB 71.3) – Spring 2009 Analysis Summary. Brussels: Directorate-General for Communication & Directorate C-Relations with Citizens, 3.

[5] Хикс, С. (2007). Политическата система на Европейския съюз. София: Парадигма, 225.

[6] Ibid.

[7] Що се отнася до приложението на чл. 11 (4) на ДЕС, на 11 ноември 2009 г. ЕК публикува своята Зелена книга и поставя началото на периода на консултация с гражданското общество, приключил на 31 януари 2010 г.  На 31 март 2010 г., отчитайки резултатите от консултирането, ЕК представя предложение за регламент на Парламента и Съвета, които от своя страна на 16 февруари 2011 г. приемат регламент (ЕС) 211/2011. Регламентът влиза в сила на 1 април 2011 г. От този момент нататък гражданите на ЕС ще могат да се възползват от ЕГИ.

[8] Jacobs, L. (1997). An Introduction to Modern Political Philosophy: the Democratic Vision of Politics. New Jersey: Prentice Hall, 23.

[9] Ibid.

[10] Dahl, R. (1989). Democracy and its Critics. London: Yale University Press, 111.

[11] Ibid., 112.

[12] CEPS, EGMONT and EPC. (2010). The Treaty of Lisbon: A Second Look at the Institutional Innovations. <http://www.ceps.eu/book/treaty-lisbon-second-look-institutional-innovations>, последно посещение на 10.04.2012, 138.

[13] Hix, S. (1998). The Study of the European Union II: The “New Governance” Agenda and its Rival. Journal of European Public Policy, № 5 (1), 38–65.

[14] Dahl, R. (1994). A Democratic Dilemma: System Effectiveness versus Citizen Participation. Political Science Quarterly, № 109 (1), 30.

[15] Тази теза е защитавана най-вече от Habermas, J. (1996). Between Facts and Norms. Oxford: Polity, 360–79.

[16] Легеви, К. (2003). Транснационалните движения и въпросът за демокрацията. <http://www.eurozine.com/articles/2003-09-29-leggewie-bg.html>, последно посещение на 20.05.2012.

[17] Kaufmann, B. (2010). The European Citizens’ Initiative Handbook. Luxembourg: Green European Foundation,  6.

[18] Вж. Lopez, V. C. (2011). A Preliminary approach to the Regulation on European Citizen’s Initiative from Comparative Constitutional Law. Bruges Political Research Papers, № 24. Bruges: College of Europe,  8; Stratulat, C & Emmanouilidis, J. 2010. The European Citizen’s Initiative: Next Step, Implementation. European Policy Center. <http://www.epc.eu/documents/uploads/pub_1203_the_european_citizens_initiative.pdf>, последно посещение на 23.04.2012, 1.

[19] Thomson, J. (2011). ECI: A Space inside Europe for the Public’ before ‘A European Public Space. <http://www.involve.org.uk/wp-content/uploads/2011/03/ECI-A-Space-Inside-Europe-for-the-Public.pdf>, последно посещение на 10.04.2012, 6.

[20] Dahl, R. (1989). Democracy and its Critics. London: Yale University Press, 86.

[21] Garcia, L. B. (2011). Anticipating the attitudes of European Civil Society Organisations  to The European Citizen’s Initiative (ECI): Which Public Sphere may it Promote? Bruges Political Research Papers № 24. Bruges: College of Europe, 47.

[22] De Witte, B., Trechsel, A., Damjanovic, D., Hellquist, E., Hien, J. & Ponzano, P. (2010). Legislation after Lisbon. New Opportunities for the European Parliament. Florence: EUDO, 31.

[23] Ibid., 32.

[24] Вж. CEPS, EGMONT and EPC. (2010), 137.

 

 

 

Библиография:

1. Легеви, К. (2003). Транснационалните движения и въпросът за демокрацията. <http://www.eurozine.com/articles/2003-09-29-leggewie-bg.html>, последно посещение на 20.05.2012.
2. Хикс, С. (2007). Политическата система на Европейския съюз. София: Парадигма.

3. CEPS, EGMONT and EPC. (2010). The Treaty of Lisbon: A Second Look at the Institutional Innovations. <http://www.ceps.eu/book/treaty-lisbon-second-look-institutional-innovations>, последно посещение на 10.04.2012.

4. Chalmers, D. & Tomkins, A. (2007). European Union Public Law. Text and Materials. New York: Cambridge University Press.

5. Dahl, R. (1989). Democracy and its Critics. London: Yale University Press.

6. Dahl, R. (1994). A Democratic Dilemma: System Effectiveness versus Citizen Participation. Political Science Quarterly, № 109 (1), 23–34.

7. De Witte, B., Trechsel, A., Damjanovic, D., Hellquist, E., Hien, J. & Ponzano, P. (2010). Legislation after Lisbon. New Opportunities for the European Parliament. Florence: EUDO.

8. European Parliament. (2009). 2009 Post Election Survey. European Parliament Eurobarometer (Standart EB 71.3) – Spring 2009 Analysis Summary. Brussels: Directorate-General for Communication & Directorate C-Relations with Citizens.

9. Garcia, L. B. (2011). Anticipating the attitudes of European Civil Society Organisations  to The European Citizen’s Initiative (ECI): Which Public Sphere may it Promote? Bruges Political Research Papers, № 24, 23–51. Bruges: College of Europe.

10. Habermas, J. (1996). Between Facts and Norms. Oxford: Polity

11. Hix, S. (1998). The Study of the European Union II: The “New Governance” Agenda and its Rival. Journal of European Public Policy, № 5 (1), 38–65.

12. Jacobs, L. (1997). An Introduction to Modern Political Philosophy: the Democratic Vision of Politics. New Jersey: Prentice Hall.

13. Kaufmann, B. (2010). The European Citizens’ Initiative Handbook. Luxembourg: Green European Foundation.

14. Lopez, V. C. (2011). A Preliminary approach to the Regulation on European Citizen’s Initiative from Comparative Constitutional Law. Bruges Political Research Papers, № 24, 6–22. Bruges: College of Europe.

15. Stratulat, C & Emmanouilidis, J. (2010). The European Citizen’s Initiative: Next Step, Implementation. European Policy Center. <http://www.epc.eu/documents/uploads/pub_1203_the_european_citizens_initiative.pdf>, последно посещение на 23.04.2012.

16. Thomson, J. (2011). ECI: A Space inside Europe for the Public’ before ‘A European Public Space. <http://www.involve.org.uk/wp-content/uploads/2011/03/ECI-A-Space-Inside-Europe-for-the-Public.pdf>, последно посещение на 10.04.2012.