Пенка Христова
Абстракт: В настоящата статия е направен обзор на основните теории за европейската идентичност, изведени са общи характеристики и са проследени как те са представени в значими речи на европолитици. Речите са подбрани с оглед на моментите, когато са публикувани ключови документи на Европейския съюз (ЕС), утвърждаващи европейската идентичност. Търсят се отговори на следните въпроси: „Какво представлява Европа за нас?“, „Част ли сме от нея?“, „Какво ни кара да чувстваме принадлежност към ЕС?“, „Променят ли се представата и отношението ни към ЕС?“, „Как тези идеи са представени през погледа на учени, изследователи, политици и граждани?“.
Ключови думи: теории, европейска идентичност, граждански компонент, културен компонент, речи на европолитици, документи, представяне.
European identity and its reflection in key speeches delivered by European politicians
Abstract: In this article we are going to make a review of the major theories of European identity, we are going to deduce common characteristics and we are going to study the way they are presented in some key speeches of EU politicians. The speeches are selected in terms of periods when key documents reinforcing the European identity are published. What is Europe for us? Are we part of it? What makes us feel we belong to the European Union? Does our perception of and attitude to the EU change? These and many other related questions have troubled the minds of scholars, researchers, politicians and citizens for years.
Keywords: european identity, European politicians, speeches.
Въведение
Въпросът за европейската идентичност предизвиква интереса на гражданите и институциите на Европейския съюз (ЕС) от десетилетия. Тя е обект на изследвания в много книги и научни статии. Съществуват различни теории и са изказани различни мнения относно това какво представлява европейската идентичност.
Този толкова особен тип идентичност е обект на изследване в настоящата статия, като предметът е свързан с това каква концепция за идентичност се оформя в ЕС и как тя е представена пред гражданите на ЕС чрез ключови речи на европолитици.
Изследването включва:
– обзор на водещите теории за европейската идентичност, на базата на които да се установи дали има единна концепция и дали да се приемат някои общи положения;
– анализ на речи на европолитици с оглед приетата концепция за европейска идентичност и съобразно ключови документи, утвърждаващи европейската идентичност.
Теории за европейската идентичност
Идентичността на един индивид се състои от онези съставни характеристики, които го определят като именно този индивид, без които той не би бил човекът, който е. Има различни класификации на типовете идентичност. Според някои автори (Parekh) тя е лична, социална, човешка; според други е и колективна (разделяща се на полова, регионална, социално-икономическа, етническа и религиозна) [1]. Към колективните идентичности могат да бъдат отнесени националната и наднационалната.
Друг автор (Castells) определя европейската идентичност като набор от ценности, осигуряващи споделено значение за повечето европейски граждани, давайки им възможността да чувстват принадлежност към определена европейска култура и институционална система, които те смятат за легитимни и значими [2]. Въпреки че е от наднационален характер, европейската идентичност неминуемо трябва да бъде съпоставена с националната, тъй като някои от основните характеристики на националната идентичност могат да бъдат транслирани към една наднационална общност, каквато е Европейският съюз.
Могат да се разграничат две значения на националната идентичност според първия посочен по-горе автор (Parekh):
1) идентичността на индивида като член на политическа общност за разлика от друга негова идентичност;
2) идентичността на политическата общност [3].
Антъни Смит въвежда два основни модела на нацията (на които се базира националната идентичност): западен и източен. Западният модел се характеризира с историческа територия; patria – обединяването на законите и институциите с единна политическа воля; равенство пред закона на членовете на общността и общи ценности и традиции [4]. При него индивидът може да избира нацията, към която да принадлежи. При източния модел индивидът неизбежно и естествено остава член на общността, в която се е родил. За този модел са характерни народната култура, езикът и обичаите. Става ясно, че основната характеристика на западния модел е гражданският елемент, а на източния – етнокултурният.
Основавайки се на тези модели, Смит определя няколко фундаментални черти на националната идентичност, а именно:
– териториална цялост;
– общи митове и исторически спомени;
– обща масова публична култура;
– общи юридически права и задължения на членовете;
– обща икономика и териториална мобилност.
Тези два модела са в основата и на много теории за европейската идентичност. Някои изследователи предпочитат да говорят единствено за граждански модел при конструирането на европейската идентичност, като наблягат на общите институции, правата и задълженията и общите ценности (Хабермас, Деланти). Други изследователи възприемат европейската идентичност като съвкупност от граждански и културни компоненти (Katzenstein и Checkel; Herrmann и Brewer; Bruter).
Гореспоменатите изследователи на европейската идентичност съвсем не изчерпват множеството учени, които се занимават с това явление, но тези учени са предпочетени да бъдат представени в настоящата статия, защото теориите им са съвременни (от 1995 година насам) и маркират конкретни направления в тази област.
Юрген Хабермас определя Европейския съюз като една първа фаза на една постнационална демокрация. Според него политическите общности (държавите членки на ЕС) могат да формират колективна идентичност на базата на права и задължения, както и на общи ценности. Европейската идентичност трябва да е изградена на основата на солидарността [5].
Джералд Деланти е много по-скептичен по отношение на културната основа на европейската идентичност. Според него идеята за Европа има културна стойност, но тя няма конкретна форма на идентичност (по-скоро е свързана с конфигурации на различни национални идентичности, формирани според историческите обстоятелства) [6]. Следователно е неправилно идеята за Европа да се използва в процесите за изграждане на политическа идентичност, тъй като различните идентичности се използват като средства за възпроизводство на доминантни идеологии, базирани на опозиция и отрицание на Другия – въвежда се бинарна типология. Деланти поддържа тезата, че европейска колективна идентичност може да съществува само на основата на гражданството.
Според други автори (Katzenstein и Checkel) европейската идентичност е в множествено число, няма една идентичност в Европа [7]. Европейските идентичности са и социален процес (преминаване през множествени мрежи и нови модели на идентификация), и политически проект (изграждане на идентичност от страна на елитите), следователно са включени и масите, и елитите. Според двамата автори липсват вътрешни характеристики, които да генерират чувството за колективна идентичност. Един от източниците на идентичност е отношението на ЕС с международните партньори (Турция, Русия, Америка). Като основна характеристика на Европа те определят европейската амбивалентност: между про- и антиамериканизма, между про- и антиислямизма, между старите национални и новите супранационални лоялности. Европейските идентичности днес са пластични и отворени за множество интерпретации; не са дефинирани първоначално отвътре, нито са политически наложени отвън – възникват вследствие на сливането на различни процеси и проекти.
Европейската идентичност се определя от някои автори (Herrmann и Brewer) като вид политическа идентичност (подкатегория на социалната идентичност), която е споделена [8]. Според ролите на индивида в обществото той може да има различни идентичности, влизащи в различни отношения – оттам те въвеждат теория за няколко типа отношения между социалните идентичности. Според тях идентичностите могат да бъдат вгнездени (nested) – като концентрични кръгове, като в най-вътрешния кръг е най-близката идентичност (например регионалната), след това – по-далечната (например националната), и най-накрая – най-далечната (например наднационалната, европейската). Идентичностите могат да бъдат пресичащи се (cross-cutting). Някои (но не всички) членове на определена група имат и втора социална идентичност, която обаче споделят с друга група хора (например професионална и религиозна идентичност). Има и отделни (separate) идентичности, които индивидът възприема, и те са толкова различни, че нямат пресечна точка и никой член от групата, която споделя едната идентичност, но не споделя другата.
Има учени, които обръщат внимание на това как институциите на ЕС влияят на социалните идентичности на хората. Точният модел, по който се постига това, не е ясен, но някои от инструментите са определени – модели на социализация и модели на убеждаване.
Според Брутър (Bruter) [9] политическата идентичност не е просто продължение на социалната, а е по-скоро въпрос на статут или гражданство. Политическата идентичност включва елементи и от личната, и от социалната. Той разглежда две перспективи, обясняващи идентичността на гражданите към съществуващите политически общности (каквато е Европейският съюз):
– културна – чувството на принадлежност на индивида към определена политическа група на базата на култура, ценности, религия, етика и етнос;
– гражданска – идентификацията на гражданите с политическа структура, като например държава, на базата на институции, права и правила.
Брутър прави емпирични изследвания, с които доказва наличието на тези компоненти в идентичността на европейските граждани.
От гореописаните теории за европейска идентичност може да изведем следните характеристики:
– европейската идентичност е колективна идентичност;
– европейската идентичност е наднационална, невлизаща в конфликт с националната идентичност;
– европейската идентичност съдържа в себе си граждански и културен компонент;
– европейската идентичност предполага противопоставяне на „европейско“ и „не-евопейско“, на „Другото“ на Европа (САЩ, Русия, Турция).
Отражение на европейската идентичност в ключови речи на европолитици
Още през древността Аристотел определя като предназначение на реториката „да съзира наличните средства да убеждаваме във всеки отделен случай“ [10]. Изказвайки съгласие с тази позиция, се търси проекцията ù в политически изявления на европолитици. Затова са селектирани конкретни речи на европейски политици, произнесени по важни поводи, например приемането на основни за конструирането на европейската идентичност документи (Декларацията за европейска идентичност от 1973 г., Маастрихтския договор, Лисабонския договор). Следващата стъпка е да се проследи как теориите за европейската идентичност са представени в някои ключови речи на европолитици. Речта според Иванка Мавродиева е традиционен монологичен ораторски вид с активна употреба, чрез който се отправя определено съобщение до дадена аудитория и който в рамките на ЕС се използва в голяма степен за представяне на стратегически направления, позиции, становища, коментари и други пред европейските граждани [11]. В този смисъл речта може да бъде използвана и като инструмент за конструиране на европейската идентичност (чрез внушаване на определени послания с помощта на ораторски похвати).
Целта е да се установи какви средства използват ораторите за представяне на концепцията за европейската идентичност и за внушаването на свързаните с нея послания, заложени в гореспоменатите документи. Едната задача включва подбор на речите, като са селектирани речи на Кристофър Тугендхат, Жак Делор, Романо Проди, Вацлав Хавел, Жозе Мануел Барозу, Вацлав Клаус и други. Втората задача е насочена към изграждане на изследователска рамка, която да включва контент анализ и анализ на реторичната ситуация, но те са използвани, за да се изведат проекции на теории в политически послания, представени през реториката. С оглед постигането на точност в хода на проучването се съобщават данни във връзка с произнасянето на дадената реч (място, събитие, повод, присъстващи или специфика на аудиторията и други), за да се очертаят накратко реторичната, политическата и дипломатическата ситуация. При анализа на реторичната ситуация се извеждат жанрът, типът аудитория, структурни особености на речта, реторични похвати и аргументи. Фокусът в анализа обаче е върху това да се установи къде в речите и по какъв начин реторично са представени теориите, споменати в първата част на статията, където е направен обзор на основни теории. По такъв начин се цели установяване верността на хипотезата, че реториката отразява основни политически позиции и теории и че ораторството се използва именно за популяризирането им и за огласяване пред важни публики на идеи, концепции и планове.
Първата реч, която се анализира, е на Кристофър Тугендхат – член на Европейската комисия [12]. Произнесена е на официална вечеря (на която присъства и държавният секретар на Уелс) на 5 юли 1979 г. в Кардиф, Уелс. Речта е подбрана, тъй като в нея се представят въпросите за европейската идентичност в ретроспективен план, обхванати са няколко години след като Обединеното кралство се е присъединило към ЕС (1973) и след като е публикувана Декларацията за европейска идентичност през декември 1973 г., която е одобрена от външните министри на страните членки на ЕС [13]. Речта на Тугендхат цели да убеди аудиторията (представители на изпълнителната власт на Уелс), че Великобритания винаги е принадлежала на Европа и че принадлежността към Европа не пречи на националната принадлежност на гражданите. Речта е структурирана в няколко части: Патриотизмът, Нашето общо наследство, Ценностите на Общността, Една демократична общност, Нашите общи интереси и Технокрацията не е достатъчна.
Още в самото начало ораторът атакува най-големите страхове от присъединяването на Великобритания към ЕС – тези от загубата на националната им идентичност, като умело прави паралел с успешното съжителство на уелската и британската идентичност. Тук е застъпена теорията за идентичностите от типа „концентрични кръгове”, която Херман и Бруър по-късно развиват и която е описана по-горе. След това европолитикът очертава една идентичност, базирана на общото наследство (културно, духовно, историческо и политическо) и на общите ценности – най-вече стремеж към свобода и мир, като набляга на важността на принципите на демократичното общество. Тугендхат изтъква факта, че всички страни, които споделят тези принципи, могат да се присъединят. Следващата, предпоследната част от речта е посветена на общите интереси (предимно икономически), като в нея ораторът бърза да спомене, че техническите и материалните аспекти не трябва да бъдат преекспонирани. Аргументите, които ораторът привежда, са, че личният интерес може да блокира общите цели. Тугендхат прави заключение, че в основата на европейската идентичност трябва да бъдат не интересите, а общите ценности (тези на либералната демокрация).
Другата характеристика на европейската идентичност, която е застъпена в тази реч, е формирането ù на базата на противопоставянето с Другите. Тази тенденция се забелязва и в гореспоменатата Декларация за европейска идентичност от 1973 г. В нея са представени позиции, които са потвърждение на някои от теориите (на Деланти и на Katzenstein и Checkel), че отношението към международните партньори се превръща в източник на идентичност – на базата на изключването. В заключение може да се каже, че и културният, и гражданският компонент присъстват в речта на Тугендхат.
Следващата анализирана реч е произнесена от Жак Делор пред представители на църквите на 4 февруари 1992 г. [14]. В нея той заявява, че „ако през следващите десет години не успеем да дадем душа на Европа, която да ù придаде духовност и смисъл, то играта ще приключи“ [15]. Според оратора Европа трябва да предложи на гражданите си нещо повече от икономическа и правна система. Жак Делор набляга силно на културния елемент на европейската идентичност като отговор на европейското гражданство, въведено чрез Преамбюла и Общите разпоредби на Маастрихтския договор (1992) [16] и чрез чл. 20–24 на Консолидираната версия на Договора за функционирането на Европейския съюз [17]. Уточнявайки, казваме, че чл. 20–24 урежда правата на гражданите и поставя европейската идентичност на изцяло гражданска основа.
Търсейки проявления на тази позиция, в хода на анализа бе установено, че подобна реакция изразява и Вацлав Хавел в речта си пред Европейския парламент на 8 март 1994 г. [18]. Той заявява, че това е още един открит протест срещу „бюрократичното чудовище“ на ЕС, създадено от Маастрихтския договор. В речта си Хавел иронично сравнява ЕС с „безкрайни спорове относно това колко моркови могат да се внесат отнякъде, кой определя количеството, кой го проверява и накрая кой наказва нарушителя, престъпил правилата“. Според Вацлав Хавел духът на Европа се определя от принципи, които се коренят в античността, християнството, модерната демокрация, но този дух изглежда „твърде скрит зад планините от системни, технически, административни, икономически, парични и други мерки, които го съдържат“. Затова неговият апел е да се създаде Харта на европейската идентичност, която ясно да дефинира идеите и ценностите, на които се основава ЕС. Очевидно Хавел изцяло загърбва гражданския компонент на идентичността и чрез изключително образен език насърчава единствено културния.
Следващата анализирана реч е на Романо Проди, която той произнася пред Европейския парламент на 14 септември 1999 г. [19]. Ораторът говори преди гласуването за Комисията. В речта си Проди очертава насоките, в които Комисията ще работи, ако бъде избрана. Той излага основните предизвикателства пред нея: разширяването, институционалната реформа и икономическия растеж. След това ораторът набляга на постигнатите дотогава резултати от ЕС. Проди започва от общата идея на елитите, минава през конкретните общностни постижения и стига до гражданите, представлявани от Европейския парламент. Ораторът структурира отчетливо посланията си и използвайки анафората и паралелните синтактични конструкции, заявява категорично: „ние сме наследили един авантюристичен, утопичен проект“, „ние сме създали митнически съюз и единен европейски пазар“, „ние сме построили икономически и валутен съюз“, „ние сме поставили основата на политически съюз със споделени институции и директно избиран Парламент“. По този начин аудиторията е готова да чуе следващата стъпка, която се отнася до визията за бъдещето на ЕС: „Това, от което имаме нужда сега, е да изградим съюз на сърцата и умовете, подплатен от силно споделено чувство на обща съдба – чувство на общо европейско гражданство. Ние идваме от различни страни. Говорим различни езици. Имаме различни исторически и културни традиции. И ние трябва да ги запазим. Но ние търсим споделена идентичност – една нова европейска душа“. Целта е ясна – постигане на обща идентичност на базата на етническото, лингвистичното и културното многообразие. Европейското гражданство е немислимо без културния елемент, защото именно той е този, който ще обедини „сърцата и умовете“. Проди завършва речта си с призив към един нов дух на сътрудничество на институциите, един нов баланс, едно ново партньорство, една нова Комисия, един нов Парламент, един нов старт. Очевидно Проди не е против гражданския компонент на европейската идентичност, но той прави опит да му придаде смисъл и да го „интернализира” чрез културния.
В подобен дух е и речта на Жозе Мануел Барозу, произнесена на 17 ноември 2006 г. в Берлин по време на конференцията „Душа за Европа“ [20]. В речта си Барозу описва европейската идентичност като специфична, наднационална идентичност, базирана на общите ценности, каквито са най-вече видовете свободи, които Европа гарантира на гражданите си. Именно в това според него се състои „европейският дух“. Като начин за дефиниране на европейската идентичност присъстват включването и изключването (характеристика, присъстваща в теориите на Деланти и на Checkel и Katzenstein) – всички европейски страни, споделящи общите ценности, се включват, докато всички други, в които цари фундаментализъм, фанатизъм и нетолерантност, се изключват.
Освен това Барозу отделя изключително голямо внимание на културния компонент на европейската идентичност. Той открито заявява, че Европа е предимно културна инвенция и изтъква ползите от културата за съхраняването на „европейския дух“. Чрез средствата на някои реторични похвати, сред които паралелизмът („Да защитим свободата на мисълта. Да защитим свободата на словото. Да защитим свободата на творчеството“), градацията, съчетана с идентификация („Нека заедно да защитим културния плурализъм… Нека заедно да защитим многоезичието… Нека заедно да защитим свободата…“), Барозу постига един патетичен финал на речта си – призив към „героизъм на разума“ за една по-добра Европа.
Речта му е произнесена след отрицателния вот на Франция и Холандия на референдума за Европейска конституция. Навярно това е причината Барозу да обърне курса към културната идентичност, да се опита да спечели сърцата и умовете на хората след провала на институционалните реформи да направят това.
Съвсем на противоположното мнение е евроскептикът и бивш президент на Чехия Вацлав Клаус. Това проличава в речта му от 29 април 2010 г. пред Института по конституционно право „Валтер Холщайн“ на Хумболтския университет в Берлин [21]. Вацлав Клаус не само не споделя идеята за обща културна идентичност, базирана на мултикултурализма (според него идеологията на мултикултурализма пречи на старите изпитани правила на демокрацията), но и оспорва възможността за едно общо наднационално европейско гражданство. Той твърди, че устойчивото гражданство може да бъде само националното и открито заявява страха си от загубата на националната идентичност за сметка на наднационалната, европейската. В тази реч проличава противопоставяне с друга теория за идентичността (тази на Herrmann и Brewer), т. нар. концентрични кръгове. Речта на Вацлав Клаус е критика на Договора от Лисабон. Политическият оратор оспорва ефективността на новата институционална реформа и новите позиции на висши държавници в ЕС. Според него всичко това ще засили властта на Франция и Германия и ще предизвика възход на национализмите в Европа. Европолитикът Клаус поддържа идеята за една междуправителствена Европа в дух на сътрудничество, но отрича всяка форма на федерализъм. На финала чрез реторични въпроси ораторът призовава аудиторията към преосмисляне бъдещето на Европа.
Заключение
В заключение може да кажем, че европолитиците включват в речите си основните характеристики на разгледаните теории за европейската идентичност. Потвърди се в много голяма степен хипотезата, че реториката се използва активно както за популяризирането пред важни публики на идеи и концепции, така и за огласяване на теории, проекти и планове по време на важни събития. Резултатите от анализа дават основание да се направи изводът, че повечето европолитици се опитват да ангажират гражданите чрез внушаване на общи споделени ценности. Изключение прави евроскептикът Вацлав Клаус, който не вярва в съвместното съществуване на националната и наднационалната идентичност. Като цяло европолитиците не отричат постиженията на евроинтеграцията, както и валутния съюз и единния пазар. Същевременно те очевидно осъзнават неспособността на институциите и бюрократичните модели да изградят чувство на принадлежност и споделеност у гражданите. Затова европолитиците чрез образен език се стремят да спечелят „сърцата и умовете“ на гражданите, като отправят послания за общи ценности като свобода, мир, солидарност, както и за общо културно и духовно пространство. Или, завършвайки реторично, както твърди Жак Делор, е „много трудно да се влюбиш в единния пазар“ [22].
Цитати и бележки:
[1] Смит, А. (1991). Национална идентичност. София: Издателство „Кралица Маб“.
[2] Castells, M. The Construction of European Identity. Statement prepared for the European Presidency of the European Union.
<http://www.scribd.com/doc/74089623/Castells-The-Construction-of-European-Identity>, последно посещение на 14.07.2012.
[3] Parekh, B. (2008). A New Politics of Identity: Political principles for an independent world. New York: Palgrave Macmillan.
[4] Смит, А. (1991). Национална идентичност. София: Изд. „Кралица Маб“, 1991.
[5] Хабермас, Ю. (2004). Постнационалната констелация. София: Изд. „Критика и хуманизъм”.
[6] Деланти, Дж. (1995). Изобретявайки Европа: идея, идентичност, реалност. София: Балкани.
[7] Checkel, J. T., P. J., Katzenstein (2009). The Politicization of European Identities. European Identitiy. Cambridge. In: Checkel, J. T., Katzenstein P. J. (eds.). European Identitiy. Cambridge: Cambridge University Press.
[8] Herrmann, R., M. Brewer, (2004). Identities and Institutions.Becoming European in the EU, In: Risse, T., R. Herrmann & M. Brewer (eds.). Transnational Identities. Becoming European in the EU. Lanham, Rowman & Littlefield Publishers.
[9] Bruter, M. (2005). Citizens of Europe? The emergence of a mass European identity. New York: Palgrave Macmillan.
[10] Аристотел (1986). Реторика. София: Изд. „Наука и изкуство“, 45.
[11] Виж Мавродиева, И. (2004). Европейската и атлантическата интеграция на България. Реторически аспекти. София: УИ „Св. Климент Охридски“. Тя прави преглед на класификацията на ораторските видове, като те са разделени на монологични и диалогични (според броя на активните субекти в реторичното общуване), с. 113–116. Отделно авторът въвежда понятието „институционална реторика“ (ораторството на представители на ЕС и НАТО) като вид политическа реторика (с. 20–21).
[12] Speech by Christopher Tugendhat at a dinner given by the Welsh Development Agency in Cardiff, 5th July 1979, in the presence of Secretary of State for Wales.
< http://aei.pitt.edu/11300/>, последно посещение на 14.07.2012.
[13] Declaration on European Identity (1973). Copenhagen, 14 December, 1973. <http://www.cvce.eu/viewer/-/content/02798dc9-9c69-4b7d-b2c9-f03a8db7da32/en>, последно посещение на 15.07.2012.
[14] A Soul For Europe. (2010). Dialogue with Religions, Churches and Humanisms. Bureau of European Policy Affairs. Archives. 22.02. <http://ec.europa.eu/dgs/policy_advisers/archives/activities/dialogue_religions_humanisms/sfe_en.htm>, последно посещение на 12.07.2012.
[15] Всички преводи в статията на цитати от източници на английски език са на автора Пенка Христова.
[16] Консолидиран текст на Договора за Европейския съюз (2008). Официален вестник на Европейския съюз. 2008/C 115/01, 09.05. <http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2008:115:0013:0045:BG:PDF>, 12.07.2012.
[17] Консолидиран текст на Договора за функционирането на Европейския съюз (2010). Официален вестник на Европейския съюз. 2008/C 83/47, 30.03. < http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2010:083:0047:0200:bg:PDF>, 15.07.2012.
[18] Havel, V. (1994). About European Identity (Откъс от речта на чешкия президент пред Европейския парламент в Страсбург на 8 март 1994 г). <http://www.eurit.it/Eurplace/diba/citta/havel.html>, последно посещение на 12.07.2012.
[19] Prodi, R. (1999). Speech by Romano Prodi President-designate of the European Commission to the European Parliament Strasbourg, 14 September. SPEECH/99/114. <http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=SPEECH/99/114&format=HTML&aged=1&language=EN&guiLanguage=en>, последно посещение на 13.07.2012.
[20] Barroso, J.M. (2006). Speech at The Soul of Europe Conference. Berlin. 17.11.2006. SPEECH/06/706. <http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=SPEECH/06/706&format=HTML&aged=1&language=EN&guiLanguage=en>, последно посещение на 15.07.2012.
[21] Klaus, V. (2010). Criticism of the Current Form of the European Integration Process. Walter Hallstein Institute of European Constitutional Law, Humboldt University, Berlin, April 29.2010. <http://www.klaus.cz/clanky/2580>, последно посещение на 15.07.2012.
[22] Цитирано по: Report to the member of European Commission Michael Barnier (2011) Europe’s Outermost Regions and the Single Market: the EU’s influence in the world.
<http://ec.europa.eu/internal_market/outermost_regions/docs/report2011_en.pdf>, последно посещение на 15.07.2012.