Йовка Тишева
Абстракт: В статията е направен преглед на подходите, използвани за анализ на съвременната устна реч при общуване в медийна среда. Тези подходи следват теоретичните модели на функционалната стилистика, на нормативната граматика, на социолингвистката и лингвистичната прагматика. Наблюденията, представени тук, са част от работата по проекта “Изследване на модели и средства в различни речеви ситуации и сфери на общуването в съвременния български език”, №ДТК 02/11, финансиран от Фонд „Научни изследвания” при МОМН.
Ключови думи: медии, устна реч, устна комуникация.
Yovka Tisheva – Language standards, language registers and media communication
Abstract: The main goal of the article is to outline the theoretical approaches used for analyzing the spoken media language. Until now, the approachs applied follow the models of functional stylistics, prescriptive grammar, sociolinguistics and pragmatics. The observations presented in this article are part of the work on the project №DTK02/11 “Models and Tools for Spoken Communication of Contemporary Bulgarian language” funded by Scientific Research Fund of Ministry of Education.
Key word: media, spoken language, spoken communication.
Съвременните медии са много повече от средство или канал за предаване на информация. Наред с тази основна своя функция, те създават и нова среда за общуване, което се отличава със свои специфики както по отношение на лицата, преки участници в общуването, целите и средствата за реализиране на комуникативните цели, така и по отношение на извънезиковите параметри. Така освен чрез комуникацията протича и във или със медиите. Основната цел на настоящата статия е да се представят подходите, използвани за анализ на устната реч при общуване в медийна среда. Тези подходи са свързани с идеите на функционалната стилистика, на нормативната (академична) граматика, на социолингвистката и лингвистичната прагматика. Наблюденията, представени тук, са част от работата по изследване на моделите и средствата за устно общуване в различни речеви ситуации и сфери в рамките на проекта „Изследване на модели и средства в различни речеви ситуации и сфери на общуването в съвременния български език”, №ДТК 02/11, финансиран от Фонд „Научни изследвания” при МОМН.
Функционални стилове. Книжовна устна реч
Най-дълга е изследователската традиция, в която медийната реч като част от устната българска реч се оказва един от любимите обекти за оперативни анализи с цел установяване на равнището на езиковата култура. Тази „нормативистка посока” в изследването на устната медийна реч до голяма степен успява да измести традиционните стилистични анализи, при които се търсят специфичните езикови модели и средства, а не се акцентира единствено върху тяхната правилност или неправилност. Според функционалната стилистика писмените и устните текстове от сферата на масовата комуникация представят особеностите на публицистичния стил. Поради разнообразието на публицистичните текстове по форма (писмена или устна, монологична или диалогична) и по функция (информативна, коментарна, художественопублицистична) използваните езикови средства са повлияни силно от останалите стилове: деловия, художествения и разговорния стил. Поради това съвсем очаквано е публицистичният стил да показва и по-голяма вариативност и гъвкавост при избора на езикови средства за реализиране на успешна медийна комуникация.
В оперативните езикови наблюдения и анализи общуването в медийна среда със средствата на устната реч се оценява според същите критерии, с които нормативната граматика оценява писмените текстове: устната комуникация трябва да се реализира при спазване на кодифицираните норми, на първо място – на правоговорните. Вариантите в речта, свързани със спецификата на комуникативната ситуация (средата, участниците, темата на общуването, аудиторията и т.н.), не се разглеждат например като проява на езикова мобилност на участниците в медийната комуникация, а еднозначно се категоризират като отклонения от книжовноезиковите норми.
Този подход към устната медийна реч е пряко свързан с установената в нашето езикознание традиция устните форми на българския език да се оценяват спрямо книжовната норма – правилно:неправилно, а неправилното да се свързва или с неусвоени книжовноезикови правила, или с диалектни влияния. Още от средата на 20. век, в поредици от статии, научни съобщения, езикови бележки, публикувани на страниците на водещите български езиковедски списания, се дискутира отношението между книжовно и диалектно, между писмената и устната реч. Подробният обзор на тези публикации не е сред целите на настоящата работа. Тук ще бъдат споменати само две от тях, тъй като те в достатъчна степен представят установяването на методология и метаезик за изследване на българската устна реч във връзка с типовете устно общуване. На първо място ще отбележим мнението на В. Попова, според което комуникацията може да се реализира на основата на два типа езикови системи – системата на книжовния български език и системата на диалектите. „Книжовният език, разбиран като представителен, нормативен и кодифициран език на цялата българска нация, се реализира като писмен език, или писмена книжовна реч, и устен, или устна книжовна реч”[1]. Писменият книжовен език функционира чрез текстове, които представят неговите подсистеми, или т.н. функционални стилове – научен, публичистичен, административен, разговорен и художествен стил. Устната книжовна реч се реализира чрез две подсистеми:
– несъщинска книжовна разговорна реч – в устни прояви при спазване на нормите и кодификационните правила. Тези прояви имат репрезентативен характер и най-често са предварително тематично, структурно и езиково подготвени. Този вариант на устната реч е кодифициран чрез правоговорните правила и се реализира в стандартизирани ситуации под формата на лекция, реч, беседа и пр.
– същинска книжовна разговорна реч – средство за неофициално, предварително неподготвено общуване. За разлика от несъщинската разговорна реч, тази форма на устната реч може да се осъществи във всяка ситуация. Като част от книжовния език (а не от системата на диалектите) същинска книжовна разговорна реч е кодифицирана, но заради начина на прилагане на тези норми е стихийна.
Цялостна концепция за мястото и ролята на устната реч като средство за официална и неофициална комуникация е представена в редица разработки на изследователи от Великотърновския университет: Д. Чизмаров, Р. Русинов, Хр. Станева и др. Тази концепция тръгва от идеите на функционалната стилистика и се изгражда върху разбирането, че подборът на езиковите средства е обвързан със степента на подготвеност, с представителността на ситуацията и темата на комуникацията. Устната комуникация се реализира според моделите на книжовния български език (а не на диалектите) и се проявява или като публична устна реч, или като книжовна разговорна реч. „Книжовната разговорна реч е разновидност на устната форма на книжовния език, която е предварително неподготвена, възниква спонтанно и непринудено и служи за непосредствено общуване между носители на книжовния език във всекидневния им бит” [2]. В рамките на книжовната разговорна реч съществуват две разновидности:
– официална книжовна разговорна реч (или официално-делово-разговорна реч) – характеризира се с по-голямо единство на нормите и с по-ясен и отчетлив изговор на звуковете, думите и фразите. Тя се проявява при общуване в публичната сфера, където традиционно се използват ресурсите на другите функционални стилове – административен, научен, публицистичен. Ето защо тази книжовноезикова формация може да се разглежда като устна форма на съответните стилове.
– неофициална книжовна разговорна реч (или битово-разговорна реч) – използва се при битова комуникация и се отличава с по-голяма вариативност и лабилност на нормите. В най-голяма степен особеностите на тази разновидност се покриват с традиционния разговорен стил.
Представените мнения показват, че в българското езикознание при изследване на устната реч като цяло доминира нормативистичната традиция. Устните форми, реализирани извън битовата сфера, трябва да следват книжовноезиковите норми, които са в сила за лексиката и граматиката на писмените текстове. Изговорът трябва да отговаря на правоговорните правила (т.н. пълен произносителен стил). Вариации при прилагането на тези норми са приемливи само за спонтанното ежедневно битово общуване. В този контекст устната комуникация в медиите – официална по тип, с висока степен на подготвеност и представителност, трябва да се реализира със средствата на устната книжовна (разговорна) реч при спазване на книжовните правоговорни, граматични и лексикални норми. В съвременната езикова ситуация обаче отношението към езиковата нормативност има по-различни измерения от тези, представени в трудовете на изследователите от 80-те и 90-те години на 20. век. Настъпилите социо-културни промени, напр. в ролята на институциите, които са свързани с образованието, на средствата за масово осведомяване, динамика във функционалните сфери, обособяването на нови речеви ситуации и т.н., също дават отражение върху езиковото поведение на съвременните носители на българския език. При прилагането на двуполюсния модел за оценяването на средствата в устното общуване – като правилни или неправилни, се констатират отклоненията, но не се очертават причините за тях. Генерализирането на идеята, че книжовноезиковите норми не се спазват, защото не се познават или не се владеят задълбочено, за да се прилагат точно, невинаги гарантира задълбоченост при анализите на актуалната комуникация. Оправдано е да се мисли за разширяване на подходите за изследване на устната комуникация. Констатациите за системни отклонения от нормата могат да доведат и до радикална преоценка на някои от установените изходни точки за анализ на българската устна реч, каквато например предлага Ст. Буров: „…на българската книжовна устна реч трябва да се гледа като на инвариант с два основни варианта: източнобългарски с представителен център гр. Велико Търново и западнобългарски с представителен център гр. София”[3].
Езикови стандарти
Друга изследователска парадигма, в която биха могли да се разположат наблюденията върху устната медийна реч, отвежда към теорията на книжовните стандарти. Актуалното състояние на езиковите системи се представя като йерархия на езиковите формации, използвани в различни ситуации и дискурси: стандарт-субстандарт-нонстандарт (Standart – Substandart, Subnorm – Nonstandart, Nichtstandart). Езиковият стандарт най-общо се определя като система от езикови средства (подсистема, вариант или диалект в рамките на даден език), която се използва при официално публично общуване. За да добие такъв статут, съответният вариант или диалект трябва да бъдат стандартизирани, тоест описани в граматики, речници и др. кодификационни документи. Тази зависимост между нормативността и стандарта много точно е представена в разсъжденията на Кр. Чакърова за книжовноезиковата норма: „В качеството си на литературно обработен, строго кодифициран (и надстроечен) езиков стандарт, тя се схваща като най-добрия образец на националния език и се налага чрез образователната система и различните официални речеви прояви. Наред с изискванията за правописна, пунктуационна и граматическа правилност, а също и с правоговорните предписания, тази норма налага и някои лексикални ограничения…”[4].
Езиковите разновидности или подсистемите в рамките на даден език могат да се определят като проява на езиковия стандарт, субстандарт или нонстандарт в конкретната езикова ситуация. Като едно от предимствата на този тристепенен модел за описание на отношението между нормата и узуса се посочва възможността за многоаспектна характеристика на явленията и по вертикалната ос (с оглед на йерархията между подсистемите), и по хоризонталната ос (явления от едно и също равнище), както и отделянето на „високи” и „ниски” варианти на езика. Най-често стандарт се противопоставя на субстандарт и нонстандарт по модела правилно:неправилно. Езиковият вариант, определен като стандарт, представя нормата и по дефиниция е маркиран като правилен. Субстандартът обединява езикови формации, които имат свои особености на всички езикови равнища и поради това се покрива с утвърдената представа за диалект. Нонстандартът се реализира чрез груповите езикови формации, които имат само лексикални особености. Жаргонът, сленгът, аргото оформят отделни подгрупи в нонстандарта на съответния език. Наличието на „междинни формации”, каквито са например разговорната реч, намираща се между стандарта и субстандарта, или просторечието, което има свои фонетични, граматични и лексикални особености – между субстандарта и нонстандарта, показва, че характеристиките на езиковите подсистеми не се изчерпват само с признака нормативност (правилно:неправилно). Както посочва и Б. Вълчев, на стандартизация, тоест на „сериозна регулация подлежи писмената (правописната) система” [5]; основавайки се на нормата (или на езиковия стандарт) устната комуникация предполага по-голяма вариативност с оглед на конкретните комуникативни условия.
В обобщение може да се посочи, че в духа на традицията в изследването на устната медийна реч средствата, с които се реализира медийната комуникация, се търсят в полето на книжовната устна (нормативно правилна или близка до нормата) реч. От гледна точка на езиковия стандарт медийното общуване се обслужва предимно от стандартната форма на езика, като е възможно и използването на субстандартни форми. И при двата подхода обаче не се отчита в достатъчна степен влиянието на извънезиковите фактори, на специфичните форми и цели на медийната комуникация.
Езикови варианти. Езикови регистри
В реалните речеви ситуации езикът се реализира чрез своите варианти, определени регионално, социално, на хронологичен принцип или според формата (писмена или устна). Езиковите варианти са „формално определена, конвенционализирана групова употреба на езика, която зависи от извънезиковия контекст, в който се реализира”[6]. Дадена ситуация се свързва с определен езиков вариант; участниците в ситуацията осъзнават или са запознати с тази зависимост и се съобразяват с нея, за да реализират успешно комуникативните си цели. Речевата компетентност, езиковото обучение, общият социален опит подсказват или налагат както следването на определени стратегии в общуването, така и избора на езикови структури за представяне на съобщението. В процеса на социализация се усвояват не само кодифицираните книжовни норми, но и конвенциите за успешно речево общуване, традиционно определяни с по-общи понятия като „речев етикет” или (добър/висок/изискан/нисък/лош) „стил”. От средата на 20. век за означаване на социално обусловените езикови варианти се използва и терминът „езиков регистър”. М. Халидей и последователите му налагат теорията за езиковите регистри сред направленията в съвременната лингвистика. В основата на различните дефиниции на понятието „езиков регистър” стои идеята, че това е езиков вариант, зависим от употребата – всеки говорещ разполага с поредица от езикови варианти, като от тях може да избира различни варианти в различни речеви ситуации.
Тъй като диалектите, професионалните говори или жаргонът също имат статут на езикови варианти, е необходимо да се посочи какво отличава всяка от посочените подсистеми. Диалектите са териториално определени езикови варианти, а професионалните говори, жаргонът, тайните говори – групово определени езикови подсистеми. За описанието на териториалните и груповите езикови варианти са важни характеристиките на лицата, които ги използват, напр. месторождение, местоживеене за идентифициране на диалекта; пол, възраст, занимания, професия за определяне на професионалния или груповия говор. При дефинирането на езиковите регистри не е важно кой използва определени езикови модели, а как се употребяват в определена ситуация. Важен е начинът, по който се използват езиковите средства в конкретната ситуация, а не този, който ги използва. Перифразирайки Халидей, може да определим разликата между различните езикови варианти така: ако говорещият използва един езиков вариант при всички ситуации, по всяко време, този вариант трябва да се определи като диалект; ако говорещият в различни моменти и ситуации си служи с различни езикови варианти, тогава той използва поредица от езикови регистри [7].
Всеки регистър имат свои лексикални и граматични характеристики, представени чрез петстепенната скала на регистрите, предложена от Джус, която и досега се използва за описание на устния английски език [8]:
– застинал (Frozen) или статичен (Static) – системата от езикови средства е „застинала във времето”, защото текстовете не се подлагат на актуализация, но наред с това е „застинало” и съдържанието на съобщението, тъй като не са допустими никакви или почти никакви промени в него. Този регистър се отличава с висока степен на официалност и максимална подготвеност на речевото съобщение. Най-честите примерите за реализирането му са произнасянето (четенето) на религиозни или на юридически текстове.
– официален (Formal), определян макар и по-рядко и като академичен (Academic) – реализира се при еднопосочна комуникация, например в научното общуване или в официални ситуации, които не предполагат представяне на лични позиции или оценки (дистанциране на говорещия от съдържанието). Общуването протича без прекъсвания или неподготвена размяна на ролите между участниците в речевата ситуация, като следва установен сценарий. Текстовете са предварително подготвени. Този регистър се използва широко в деловата, институционалната, академичната или публичната сфера, напр. при презентации, лекции, речи, обяви, съобщения, представяне на заключения, експертизи, оценки и под.
– консултативен (Consultative) – определя се като доминиращ в устна комуникация заради наличието на комуникативно взаимодействие – активна размяна на реплики между участниците в общуването. Според някои автори консултативният регистър е конкретната реализация на официалния регистър в реална речева ситуация. Изборът на този, а не на еднопосочния официален регистър се свързва със стремежа на говорещите да постигнат определени социалнозначими цели. Разменяните реплики са с висока степен на информативност. Плавното развитие на диалога може да бъде прекъсвано от спонтанно вземане на думата или от изрази, с които слушателят дава обратна информация на говорещия в хода на комуникативния процес. Наред с вербалните се използват и невербални средства за предаване, допълване или подкрепа на основното съобщение. Най-типичните примери се свързват с комуникация между говорещи с различен статус или роля, напр. между студент и преподавател, лекар и пациент, служител и клиент.
– всекидневен (Casual) – използва се при комуникация в приятелски кръг. Отличава се с по-ограничен речник в сравнение с посочените вече регистри поради по-ограничените теми, с които се свързва общуването в неформална среда без дистанция между говорещите. Прекъсванията, динамичните синтактични модели, кратките или елиптичните изречения са отличителна черта на този регистър. Силното влияние на контекста се проявява и в широкото използване на паралингвистични средства. Примери за реализиране на този регистър дават разговорите между приятели, роднини, членове на различни групи по интереси или клубове. Интересно е, че при компютърно опосредствана комуникация – чат, блогове, също се използват най-вече средствата на всекидневния регистър.
– личен (Intimate) – реализира се само в най-тесен кръг, в семейството или между много близки хора, като рядко броят на участниците, използващи този регистър, е по-голям от двама. Общуването не се свързва със социалнозначими цели; най-важното е да се покаже отношение към събеседника в пълния диапазон от интимно ласкавото до езиково агресивното. Този регистър има собствен речник, отличаващ се, на първо място, със специфични „кодирани” номинации (преназовавания на лица и обекти, умалително-гальовни названия и обръщения), чиято референтна стойност е известна само на участниците в комуникацията.
Представената класификация се определя като скала на регистрите, защото дава представа за йерархията в системата, определена от степента, в която се реализира, на първо място, признакът официалност, наред със степента на интерактивност и подготвеността на речевото съобщение. Първите два регистъра се отличават с извънредно малко или на практика нулеви възможности за вариации на езиковите модели, тъй като се свързват или със стандартизирани текстове, които не подлежат на промяна, или със стандартизирани общоприети формати, „сценарии”, в които протича общуването. Всекидневният и консултативният регистър могат обаче да се реализират чрез поредица от варианти, определени от социални или етнокултурни фактори.
Изборът на определен регистър за реализиране на комуникацията се свързва с влиянието на следните фактори:
– поле (Domain, Field) – означава ситуацията, социалните дейности или сферата, от която е част езиковият текст, напр. академично общуване, бизнес комуникация, комуникация в медиите и под. С този фактор се свързва и комуникативната функция на текста, напр. предаване на обективна информация в научните текстове, създаване или промяна на мнения и нагласи чрез рекламни или медийни текстове.
– начин (Mode, Medium) – изборът или смяната на езиковия регистър зависят от начините, вкл. и каналите, по които се предава съобщението: чрез писмен или устен текст; при реално общуване face-to-face или опосредствано – по телефона, чрез конферентна връзка, компютърно опосредствано общуване и т.н. Влияние оказват жанрът и реторическият модел, като с най-голяма относителна тежест се оказва изборът между диалог или недиалог за предаване на съобщението.
– роля (Тenor) – езиковите средства зависят от ролите на участниците в дискурса, от типа социално взаимодействие при общуването. Най-общо този фактор се свързва със степента на официалност и на учтивост при оформяне на езиковото съобщение. Изборът на регистър зависи от типа на аудиторията или на слушателя/адресата, като в случая решаваща се оказва степента на социална дистанция. Системата от релевантни социални отношения между участниците също влияе при избора на езикови модели в хода на комуникацията.
В българската лингвистична литература теорията на езиковите регистри е представена най-вече в изследванията по социолингвистика, при анализа на връзката между социалните фактори на комуникативната ситуация, социалните роли на участниците в комуникацията и използваните езикови средства. Идеята за езиковия регистър е разгледана в по-различна светлина от Ст. Димитрова. Авторката отбелязва, че става дума за разлика в установените терминологични системи: в англоезичната литература се използва терминът регистър, а в славяноезичната – функционален стил. Важно е уточнението, че „…с регистър се означават езикови факти с оглед на комуникативно-прагматичната типология на речевите формации… Регистърът по-точно и по-конкретно от стила отговаря на въпроса Как?, поставен във връзка с принципите на изграждане на даден текст.”[9]. Изборът на езиков регистър отразява оценъчното отношение на автора на текста към представяните събития и факти. Поради това като оценъчни могат да се разглеждат дори и на пръв поглед чисто неутралните общоинформативни текстове. Това уточнение в пълна степен важи за оформянето на медийните текстове. Изборът на езиков регистър, разбиран като езиков вариант, обусловен от социалните и комуникативно-прагматиичните фактори на общуването в медийна среда, е определящ за цялостната организация и протичане на комуникацията, за начина, по който ще бъде представена съответната информация. В класическата скала на регистрите медийната реч се движи между консултативния и всекидневния регистър, които са свързани с диалогичните форми на общуване, докато при монологичните се прилагат средствата на официалния регистър.
Езиковите регистри са езикови подсистеми, при които е важен начинът, по който се използват езиковите средства в конкретната ситуация, а не характеристиките на лицето, което ги използва. В случая от решаващо значение е това, че говорещият трябва да разполага със система от езикови варианти, за да може да избира между тях в различни комуникативни ситуации. При голямото разнообразие на жанрове и форми, в които протича устното общуване в медийна среда, този подход вероятно ще даде по-точна и задълбочена представа за езика на съвременните български медии. Официалната ситуация, социалната дистанция между говорещите, значимостта на проблематиката, високата степен на подготвеност по конкретните теми, както и разбирането на участниците, че комуникацията чрез медиите е част от средствата за създаване на положителен имидж влияят върху избора на езикови средства и модели. Коментарите на степента на владеене на правоговорната норма, разбира се, имат своето място при анализа на устната медийна реч. Към оценките на езиковата култура в медийното общуване обаче трябва да добавят и уменията за успешна комуникация, за отправяне на точно и еднозначно послание към избраната аудитория. Парадигмата на изследванията на медийната реч трябва да се разшири с анализи и на комуникативна компетентност, а обект на наблюдение и оценка да са не само теоретичните знания за езика, но и уменията за успешно прилагане на езиковите средства с определена комуникативна цел. В този смисъл вариативността в устната медийна реч отразява търсенето на идентификация и чрез езика на различните типове медийни формати.
Цитирана литература
[1] Попова, В. (1980). За разговорната реч и нейната норма. Проблеми на езиковата култура. София: Наука и изкуство, 65.
[2] Русинов, Р. (1991). Етапи във формирането на българската книжовна разговорна реч. Проблеми на българската разговорна реч, кн. 1., Велико Търново: Издателство на ВТУ, 23.
[3] Буров, Ст. (2012). Две норми на българската устна книжовна реч. <http://liternet.bg/publish28/stoian-burov/dve-normi.htm>
[4] Чакърова, Кр. (2000). Българският Нарцис в огледалото на своя език. (Наблюдения върху естетическата норма в съвременната речева практика на българина). <http://liternet.bg/publish20/k_chakyrova/bylgarskiiat.htm>.
[5] Вълчев, Б. (2010). Езиковата култура. <http://www.ezik-i-literatura.eu/magazines/2010/3-4/1-Ez_kultura-BG.pdf>.
[6] Кристъл, Д. (1987). Crystal, D. Style – the varieties of English. – In: A history of literature in the English language, 10. 1987, London: Sphere, 211.
[7] Халидей, M. (1964). Halliday, M. A. K. Comparison and translation. In: Halliday, M. A. K., M. McIntosh and P. Strevens. The linguistic sciences and language teaching. London: Longman.
[8] Джус, M. (1961). Joos, М. The Five Clocks. New York: Harcourt, Brace and World.
[9] Димитрова, Ст. (2009). Лингвистична прагматика, София: Велес, 117–126.
Литература
1. Буров, Ст. (2012). Две норми на българската устна книжовна реч. <http://liternet.bg/publish28/stoian-burov/dve-normi.htm>, последно посещение на 12.06.2013.
2. Вълчев, Б. (2010). Езиковата култура. <http://www.ezik-i-literatura.eu/magazines/2010/3-4/1-Ez_kultura-BG.pdf>, последно посещение на 10.06.2013.
3. Димитрова, Ст. (2009). Лингвистична прагматика, София: Велес.
4. Попов, Д. (2010). Иконичност на речта в режим на стандарт, субстандарт и нонстандарт. Език, култура, идентичност. Т. 1. Езикознание. Литературознание. Велико Търново: Издателство на ВТУ, 129–140.
5. Попова, В. (1980). За разговорната реч и нейната норма. Проблеми на езиковата култура. София: Наука и изкуство, 61–67.
6. Русинов, Р. (1991). Етапи във формирането на българската книжовна разговорна реч. Проблеми на българската разговорна реч, кн. 1., Велико Търново: Издателство на ВТУ, 22–29.
7. Чакърова, Кр. (2000). Българският Нарцис в огледалото на своя език. (Наблюдения върху естетическата норма в съвременната речева практика на българина). <http://liternet.bg/publish20/k_chakyrova/bylgarskiiat.htm>, последно посещение на 15.06.2013.
8. Crystal, D. (1987). Style – the varieties of English. – In: A history of literature in the English language, 10. 1987, London: Sphere.
9. Fromkin, V., Rodman R. (1983). An Introduction to Language. London: Holt-Saunders.
10. Halliday, M. A. K. (1964). Comparison and translation. In: Halliday, M. A. K., M. McIntosh and P. Strevens. The linguistic sciences and language teaching. London: Longman.
11. Halliday, M. A. K. (1978). Language as Social Semiotic: the social interpretation of language and meaning. London: Edward Arnold.
12. Joos, М. (1961). The Five Clocks. New York: Harcourt, Brace and World.
13. Martin, J. R. (2001). Language, register and genre. In: A. Burns and C. Coffin (Eds.), Analyzing English in a global context. London: Routledge.