Ангел Кондев
Резюме: Какво е влиянието на съвременните комуникационни технологии върху процеса на взаимопроникването на културите в съвременния свят и дали тяхното използване придава на процеса на глобализация необратим характер? Да се даде еднозначен отговор на този въпрос е трудно, а може би и твърде рано. В предлагания доклад е направен опит да се очертаят някои от по-значими аспекти на така формулирания проблем. Въз основа на анализа на трансформациите в начина на мислене и социално-психологичните нагласи, предизвикани от различните форми на общуване в интернет, е формулирана хипотезата, че последните са предпоставка както за взаимопроникване на културите, така и за противоположната тенденция към нарастване на различията между тях, която може да се разглежда като органична алтернатива на глобализацията, необходима за осъществяването на поредната мащабна историческа трансформация.
Ключови думи: глобализация, културни различия, масмедии, интернет комуникация, информационно общество.
Abstract: What is the influence of the modern communication technologies on the process of cultures inter-penetration in the modern world and whether their use imparts irreversible character to the globalization process? It is difficult to give a definite answer to this question and maybe too early as well. The proposed report attempts to outline some of the more significant aspects of such formulated issue. On the grounds of analysis of the transformations in the way of thinking and social and psychological attitudes caused by different forms of communication in the Internet it was hypothesized that the latter are a precondition both for cultures inter-penetration and the contrary tendency towards increasing the differences between them, which can be considered as an organic alternative to globalization, necessary for implementing the subsequent major historical transformation.
Keywords: globalization, cultural differences, mass media, Internet communication, information society.
Глобализация и контраглобализация. Терминът „глобализация”, въведен в публицистична, а впоследствие и в теоретична употреба в края на 70-те години на миналия век, отдавна вече не е онзи „моден хит”, позволяващ с лекота да се градят респектиращи академични кариери. Което обаче съвсем не означава, че съдържанието му е станало по-ясно от времето, когато Зигмунт Бауман констатира неговата мъглявост и нееднозначност [1]. С риск да дам скромния си принос последните да нараснат, или, най-малкото, да предизвикам отегчението на четящия тези редове, най-напред съвсем накратко ще уточня смисъла, в който ще използвам това понятие в предлагания текст, без да навлизам в детайлите на дискусията за същността на глобализацията, основните ѝ аспекти, нейните исторически граници и стадии в развитието.
Ако думата „глобализация” успява да се наложи в речника на съвременния човек (при това с много по-широка употреба от строго теоретичната), това се дължи вероятно на обстоятелството, че представя сполучливо една нова и твърде значима реалност, добила плътни очертания във втората половина на 20 век – културната „дифузия” в планетарен мащаб, размиването на границите между локалните (етнически, национални, регионални) култури, при което се осъществява кардинална промяна във формата (матрицата, алгоритъма) на световноисторическия процес. Ако в предходните векове и цели хилядолетия този процес се реализира като успоредно развитие на независими цивилизации и по-малки културни идентичности, след Втората световна война той вече като че ли придобива измеренията на единен поток, омесил и увлякъл в себе си съвкупното човечество [2]. В бързеите и водовъртежите на този поток цивилизационните (и по-общо – културните) биографии губят своите предишни очертания и смисъл, което поражда множество остри проблеми – нравствени, социални, политически, икономически, религиозни. Тъкмо последните са основата, върху която избуяват различни по характер и насоченост антиглобалистки движения, търсещи идеологическа легитимация в представата, че глобализацията е просто агресивното налагане на една култура, със съответстващата ѝ икономическа, политическа и социална организация – западната, християнската, евро-атлантическата или дори, в частност, американската – над останалия свят. Подобно разбиране на пръв поглед притежава сериозна емпирична подкрепа. Но колкото и да е примамливо, то все пак е повърхностно и неточно. Глобализацията е много по-сложно явление, което се разкрива преди всичко като процес на създаване на нови универсални културни символи и ценностни системи, нормиращи човешкото поведение. Те вече не са продукт от еволюцията на една отделна цивилизация, наложен при хегемонията ѝ върху другите, а кристализират в „амалгамата” от различни локални културни традиции, смесването на които протича с особена интензивност през миналия век:
Китайците, работещи днес в заводите на някоя от големите транснационални компании в Пекин, Шанхай или някъде другаде по земите на „Поднебесната империя”, в обедната си почивка похапват в закусвалните McDonald’s, но със сигурност броят на американците и европейците, посещаващи в съответната част на деня китайските ресторанти в Ню Йорк, Париж, Лондон и т.н., не е по-малък. Стивън Сегал успява да задържи вниманието на западната публика не с нещо друго, а с бойните си умения, които сякаш е придобил като монах в манастира Шаолин, а много хора, особено от по-младото поколение, сигурно биха се шокирали от факта, че класическият американският уестърн „Великолепната седморка” (Джон Стърджис, 1960) е римейк на японския „Седемте самураи”(Акира Куросава, 1954). Бащите и дядовците на днешните млади, на свой ред, ще си спомнят с умиление за славните „хипари” от 60-те и 70-те години на миналия век, искрено приемащи като свое кредо доктрината на тибетския будизъм, което намери своя концептуален израз в много западни философско-литературни творби от типа на забележителния роман на Робърт Пърсиг „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”. По същия начин от началото на 70-те до края на 90-те магичното възприемане на действителността, предлагано от индианския шаман Дон Хуан, се превърна в алтернатива на задушаващия жизнените пориви западен прагматизъм и осигури невероятните тиражи на произведенията на антрополога Карлос Кастанеда.
Към тези примери могат да се добавят още много други от всички аспекти на публичния и частния живот, които недвусмислено говорят, че глобализацията не е просто игнорирането на културното многообразие от една привилегирована (и натрапена на останалите) културна самоличност. Такъв момент разбира се има и той не трябва да се игнорира напълно, но тук става въпрос за много по-сложния процес на изработването на принципно нови универсални културни норми – представи, символи, ценности, – който очертава основния щрих в облика на нашата съвременност.
Заедно с това обаче съществуват твърде много емпирични индикатори за равната по сила, но обратна по знак тенденция. Сред тях особено се открояват различните прояви на религиозен фундаментализъм, които в са пълно отрицание на глобалистичния дух, обзел света след края на Втората световна война [3]. Те сякаш естествено се допълват от появата (или възкресяването) в най-развитите общества на радикални политически платформи, издигащи и защитаващи идеи, смятани доскоро за напълно недопустими. По външната си форма някои от тях приличат на взети назаем от арсенала на немския националсоциализъм или руския болшевизъм, но в определен смисъл са и тяхно отрицание, защото акцентират върху културното капсулиране, върху радикалната защита на локалността от инвазията на глобализацията [4].
В съвременния свят могат да се намерят достатъчно емпирични доказателства за антиглобалистки тенденции във всички сфери на обществения живот. Но по-важното в интересуващия ни аспект е това, че те не „витаят във въздуха”, а имат своите конкретни изразители, своите носители в лицето на различните субекти на социалните отношения. Колкото и да е труден, въпросът за тяхното коректно идентифициране е изключително актуален. Във връзка с това заслужава да се отбележи разграничението, което може да се направи във всички общества (независимо от степента на тяхната развитост) между „глобалните елити” и „локалните маси” – първите като „модерни” (постмодерни), а вторите като „традиционни” (в смисъл на не толкова модерни или постмодерни) – разграничение, изследването на което също е от съществено значение за разбирането на връзката между съвременните комуникационно-информационни технологии и процеса на глобализация.
Електронните медии и глобализмът на масовото индустриално общество. На основата на усъвършенстването на печатарската технология, в началото на 17 век се появява вестникът, добил съвременния си вид в хода на индустриалната революция през 19 век. Той радикално разширява обхвата на информацията и създава съвършено нова динамика на социално-политическите и културните процеси. Това е безспорно. Но при разкриването на значението на пресата в изследвания аспект трябва да се има предвид и нещо друго – тя не само разширява информираността за събитията в целия свят и съдейства за много по-интензивното протичане на „културната дифузия”. Тя допринася в същата степен за развитието на нови, мощни манипулативни техники, чрез които се осъществява сугестирането на определени представи, вкусове, нагласи и колективни емоции, имащи обратен знак.
Описаното двойствено въздействие върху мисленето, а оттук и социалното поведение, може да се проследи и при радио-телевизионната комуникационна технология, появила се през 20-те и 30-те години на 20 век и претърпяла бурно развитие след Втората световна война. Нещо повече – при нея и „глобализиращият” ефект, и неговата противоположност –„локализиращият”, достигат стойности, далеч надвишаваща тези, които могат да бъдат отчетени като следствие от разпространението на печата. Обемът и скоростта на разпространение на информацията при тази комуникационна технология изглежда достигнат предел, отвъд който едва ли може да се прекрачи. Безброй космически сателити и наземни приемо-предавателни устройства предават съобщения отвсякъде и за всичко, които мигновено стават достояние на всеки обитател на планетата. И този глобален (и тотален) информационен поток в още по-голяма степен от пресата захранва енергията, необходима за „кристализирането” на универсални културни символи и ценности.
За радиото и телевизията като медии, обаче, е характерно и количественото нарастване на възможността за манипулация на представите и емоциите. По обхват и интензивност те също като че ли достигат някаква пределна стойност. Това, което е непосилно за един харизматичен политически или религиозен лидер в миналото, чрез електронните медии се превръща в реалност. Ако за възприемането на даден текст от вестник или списание се изисква някаква предварителна подготовка – ментална и емоционална нагласи, както и интелектуално усилие, свързани с образователното равнище на читателя, то слуховите и зрителни образи проникват в съзнанието спонтанно, преодолявайки с лекота логическите бариери по пътя си. Критичното осмисляне на информацията допълнително е затруднено от голямата скорост на протичане на комуникационния акт – в него образите, носители на дадено съобщение, постоянно се сменят като по този начин вниманието не може да се съсредоточи върху (или върне на) някой от тях така, както става при четенето; казано с други думи, получава се някакво своеобразно „втечняване” на съзнанието, формирано от този тип електронна комуникация.
Освен това при радио- и телевизионното предаване информацията може да се манипулира по качествено нов начин. Майсторски разположената камера представя многохиляден митинг, когато на площада в действителност има десетократно по-малко хора. Добрият подбор на интервюираните в сутрешния радио блок създава илюзията, че предстои значимо събитие, когато всъщност се представя някаква инициатива, която без този пропаганден трик едва ли би заинтересувала някого извън тесния кръг на роднините на участващите в нея. Умелото съчетание на текстовото съдържание на някакво послание с подходящ музикален фон и визуални ефекти придава на възприятието характер на мистично преживяване. И още много други от този род.
Силата на манипулативният импулс, който може да се предаде чрез радио-телевизионната комуникация, се определя и от обстоятелството, че за радиослушателя и особено за зрителя на телевизионното предаване, границата между реалния факт и това, което му се съобщава за него, почти изчезва. Нещо повече – от гледна точка на легитимността те разменят местата си: за него това, което е чул по радиото или видял по телевизията, е по-реално от действителността, която сама по себе си не му изглежда достатъчно достоверна, независимо че може да е била наблюдавана непосредствено. Това е много важно измерение на класическата електронна комуникация, което вероятно се дължи на нейната способност да маскира посредника между отразявания факт и възприемащия го субект. При пресата дистанцията между реалността и разказа за нея се запазва. Читателят знае (и нито за миг не забравя), че случилото се е едно, а съобщението или коментара за него, подписано от автора на статията и минало през погледа на цял куп редактори, чиито имена може да види в редакционното каре, нещо съвсем друго. При радиопредаването, а в още по-голяма степен телевизионното предаване, слушателят и зрителят имат усещането, че присъстват на събитието, дори когато то се е състояло часове или дни по-рано, че го възприемат със собствените си сетива, които чрез камерата и микрофона са добили мистичната способност да проникват през времето и пространството.
През втората половина на 20 век радиото и телевизията започват да оказват такова мощно влияние върху обществения живот, че самите те се превръщат в един от най-значимите обекти на анализ в социалните и хуманитарни дисциплини, а при осмислянето им възниква понятието за масова медия (mass media) и масово общество [5]. При цялото си своеобразие спрямо пресата, новите електронни медии обаче запазват някои общи характеристики с нея – преди всичко ясно изразената институционалност и еднопосочната форма на комуникационния акт. В своята комбинация те са съществени за разбиране на значението им за глобализационния процес до появата на компютърните мрежи.
Радиото и телевизията са преди всичко институции, подчиняващи се на твърди външни и вътрешни регламенти. За своето функциониране те се нуждаят от огромен финансов, морален и политически ресурс и самите те акумулират такъв. По тази причина посоката на посланията, които те отправят, независимо дали са насочени към формирането на универсални културни символи и ценности или обратно – за съхраняването на локалните такива, се определят от елитите, разполагащи със съответния ресурс. Като цяло в условията на масовото индустриално общество тези елите имат интерес от „културната дифузия”, от глобализацията на света във всичките ѝ аспекти и затова контролираните от тях електронни медии работят предимно за нейното осъществяване [6]. Елитите на постиндустриалното информационно общество имат още по-голям интерес от задълбочаването на процеса на глобализация. Въпросът е дали и доколко новата комуникационна технология интернет, която при това общество става доминираща, им дава предимство в разглежданото отношение?
„Мрежовото съзнание” на информационното общество – гражданите на „глобалното село” и „виртуалната тълпа” във „виртуалното гето”. Основните характеристики на интернет като тип комуникация са интерактивността, незабавният достъп до информационните източници, компактността на информацията, равнопоставеността на участниците в комуникационния акт и икономичността на средствата [7]. Неговото мащабно навлизане във всички сфери на живота поражда множество социално-икономически, политически и правни последици [8]. В разглеждания аспект най-важната от тях е разбиването на монопола върху информационните източници и, следователно, върху контрола на информационните потоци, осъществяван от медийните компании и различните държавни, стопански и политически институции. Многобройните срещи и обсъжданията на най-високо равнище, посветени специално на контрола над интернет, недвусмислено говорят за това.
Отсъствието на монопол върху контрола и управлението на информационните потоци, като че ли размива границата между старите елити на индустриалното общество и масите. В това отношение може да се направи сравнение между достъпа до един луксозен автомобил и достъпа до информация – един обикновен човек никога няма да седне в такъв автомобил, не само защото цената му го прави недостъпен за него, но и защото скритите механизми на действие на обществените нагласи ще предотвратят това да се случи. За същия скромен човек обаче, информацията, с която разполага собственикът на недостъпното скъпо возило, се оказва напълно постижима. Нещо повече – оказва се, че той може да участва в създаването на тази информация, без да разполага за това с някакъв значим собствен ресурс. Показателен донякъде в това отношение е скандалният сайт Wikileaks, основан от австралиеца Джулиан Асандж. Въпреки всички скандали, съмнения и неясноти, които витаят около него, на практика той продължава да функционира като международна социална мрежа, даваща възможност за анонимно редактиране на статии [9].
Дали разрушаването на институционалния монопол върху информацията, обменяна чрез интернет, и лишаването – в този аспект – на новите елити на постиндустриалното общество от привилегированото им положение, подхранват глобалистката нагласа в обществото? Или, обратно, работят за възвръщането на позициите на локалното (местното, националното, регионалното)? При изясняването на този проблем трябва да се имат предвид и някои други когнитивни (психологически) параметри на модерната комуникационна технология [10].
На първо място тук следва да се посочи разрушаването на концептуалната основа на мисленето, което е непосредствен резултат от многопосочния и интерактивен характер на компютърния обмен на данни. На строго организираната комуникация, протичаща единствено от адресанта към адресата, съответства една устойчива система от представи с относително твърдо смислово ядро. На многопосочния информационен обмен без ясен източник на авторитет, при който съдържанието на съобщението постоянно се променя в хода на получаването и препращането му, съответства една аморфна, подвижна структура на мисленето. В нея представите постоянно се променят в зависимост от контекста. Накратко – общуването в „мрежата” кореспондира с (а може би и формира) едно своеобразно „мрежовото съзнание”.
Липсата на устойчивост и завършеност на комплекса от наличните в даден момент представи е основната трудност всяка новопостъпила информация да бъде критично оценена по достоверност, ценност, надеждност и т.н. Тя просто попада в „подвижните пясъци” на неструктурираната йерархично мрежа от представи и в зависимост от динамично променящата се комуникативна ситуация изгражда случайни връзки, поражда произволни асоциации, създава моментни емоции; временни образи и идейни конструкции, които могат сполучливо да се обобщят с термина „анархически разум” [11].
Друга особеност на мисленето, провокирана от общуването в интернет, е снижаването на общото равнище на информираност, което се отбелязва от редица автори. Това изглежда парадоксално, но може да се обясни със загубата на мотивация за целенасочено придобиване на знания и интелектуалната леност, предизвикани от увереността, че необходимата информация винаги е на разположение. Големият проблем тук е, че без наличието на сериозни предварителни познания не може да се осъществи задълбоченото осмисляне и творческа преработка на сведенията, подбрани с оглед решаването на дадена конкретна задача. Вероятно това е една от значимите причини за разпространението на „колажната” техника при създаването на някакъв интелектуален продукт, която, от, една страна, все повече измества „реферирането”, а, от друга – размива съдържанието на понятието „авторство”. При нея творческият елемент е скован в рамките на „презентацията”, чрез която с лекота се комбинират наличните във виртуалното пространство текстове, графични материали, изображения, аудио- и видеоефекти, но това по правило става без вникване в собственото им (извън контекста на решаваната задача) значение, поради което е лишено от необходимия евристичен заряд.
Накрая, в този ред на изложение, заслужава да се посочи митологизирането на голяма част от действителността в интернет пространството, където институцията на редактора или рецензента отсъства. Могат да се дадат много примери, че в „мрежата” социалните и политически факти се формират и обменят по правилата на създаването и функционирането на фолклорните образи и идеи, което подкопава рационалната основа на възприемането на действителността и, в крайна сметка, води до съживяването на множество архаични представи за обществото.
Разкритите познавателни и емоционално-волеви характеристики, които съзнанието на съвременния човек добива в хода на общуването в интернет, са предпоставка за формирането на поведенчески модели, напомнящи за тези на тълпите.
Понятието „тълпа” е въведено в теоретична употреба в края на 19-и век от Густав Льобон, а Карл Ясперс във фундаменталния си труд „Обща психопатология” развива неговите идеи и задълбочено анализира един вид колективни състояния, които обобщава с термина „психология на масите” [12].
Тълпата не е просто сбор от индивиди, а специфично образувание, при което възникват колективни преживявания, притежаващи следните основни характеристики: загубване на индивидуалното „Аз” и почти безостатъчното му разтваряне в „колективната душа” на съпреживяващите; драстично намаляване способността на отделния индивид да осмисля рационално заобикалящата го социална действителност за сметка на емоционално-импулсивното ѝ възприемане, което поражда множество илюзии, а понякога и откровено екстатични състояния от типа на халюцинациите; срив на критичното отношение към сигналите от заобикалящата среда, което води до отслабване на волята и падане на задръжките до степен, позволяваща участието в крайни действия с героичен или престъпен характер.
Посочените характеристики на тълпата в някои отношения напомнят за типа колективни психични състояния и действия, формирани на основата на общуването в Мрежата. Много показателен в това отношение е следният пример от преди няколко години, който широко бе отразен в медиите: голямо множество младежи, общуващи в някоя от социалните мрежи, спонтанно се обединяват от идеята да отпразнуват рождения ден на една от участничките във виртуалното общуване и, узнали по някакъв начин нейната действителна самоличност и адрес, се самопоканват в дома ѝ, предизвиквайки квартална бъркотия и намеса на органите на реда. В този дух могат да се интерпретират и много по-мащабни явления, свързани с общуването в интернет, като „Арабската пролет” и движението „Окупирай”, които през последните една-две години разтърсиха света. В крайна сметка тяхната кауза остана неясна, а движещите ги импулси, освободили огромна социална енергия, изглеждат прекалено ирационални и спонтанно-емоционални. В тази връзка заслужава внимание и набиращата скорост модна вълна на политическите кампании през интернет, които, макар че засега се оказват изключително печеливши стратегии в изборната надпревара, предизвикват ред въпроси относно тяхната коректност в нравствен и юридически аспект.
Формираните чрез общуването в интернет общности с характеристиките на тълпа могат да се опишат по-свободно с метафората „виртуална тълпа”. Макар и да няма строго теоретично значение, тя поражда асоциации, които не са лишени от евристична стойност. Както и един друг метафоричен образ – „виртуално гето”, с който доста сполучливо може да се обрисува един своеобразен „хабитат” в интернет пространството. Това виртуално местообитание няма топографска локализация, но точно като истинско гето изолира и деформира обитателите си. Като типичен пример тук могат да се посочат различните геймърски групи (общества), но явлението изглежда е много по-мащабно, защото става въпрос за степен на фиксиране върху определен сегмент от виртуалната действителност, при която участващите в дадена общност общуват единствено помежду си и почти напълно се (само)изолират от останалия свят. От тази гледна точка много от различните форуми за политика, екология, спорт, музика, образование и т.н. са придобили формата на „виртуални гета”, които при съприкосновението си с реалността понякога раждат изключително уродливи прояви на социална патология [13].
„Виртуалните тълпи” и „виртуалните гета” са формата, под която се проявява един нов тип „локалност”, враждебна на универсалнитe културни символи и ценности на гражданите на „глобалното село”. Което в никакъв случай обаче не означава омаловажаване ролята на интернет за формирането на последното. Става въпрос за нещо друго. Традиционните електронни медии, задаващи облика на масовото индустриално общество, са ефективно оръжие в ръцете на елитите, водени от своите икономически и политически интереси. С дълбочинните промени, които предизвиква в начина на мислене, новата комуникационна технология – емблема на постиндустриалното информационно общество – става самостоятелен генератор на противоположните тенденции към глобализация и локализация. И това е, може би, най-значимата културна иновация през последните столетия.
В определен смисъл глобализацията и нейната противоположност като че ли в наши дни се превръщат в основни идейни платформи, от сблъсъка на които може би ще се роди някаква съвършено нова светогледна ориентация. Така, както от сблъсъка на Реформацията и Контрареформацията през 16 и 17 век се ражда модерният европейски рационализъм, предопределил хода на световната историята през следващите столетия [14]. Някакъв различен начин на възприемане на света и мястото ни в него, някакъв духовен прелом, който ще открие съвършено нов хоризонт в съществуването на човечеството.
Бележки и позовавания
[1] Бауман, З. (1999). Глобализацията. София: ЛИК.
[2] В случая културата се разбира като сложно организирана органична система от символно-знакови структури, които закрепват и регулират наличните обществени отношения чрез механизмите на възприемането им като образци и модели, насочващи поведението, а цивилизацията (в смисъла на всяка една цивилизация) – като мащабна по географския си обхват и устойчива във времето социално-културна тоталност, възникнала и съществуваща на основата на значима идея, проект, визия за начина на пребиваването на човека в света. Това съдържание на понятията „култура” и „цивилизация” се съдържа в идеите, развити от такива авторитети на съвременната културология и културна антропология като Алфред Радклиф–Браун, Арнолд Тойнби, Алфред Крьобер, Толкът Парсънс, Лесли Уайт, Едуард Маркарян, Самюъл Хънтингтън и др. На свой ред идеята за глобализацията, като детерминираща радикалната промяна в „алгоритъма” на световноисторическия процес, е почерпена от дълбокото проникновение на Ясперс за „второто осево време”, развита в труда „За произхода и целта на историята”, издаден за пръв път през 1949 г. (Jaspers K. (1949). Vom Ursprung und Ziel der Geschichte, Zurich).
[3] Глобалистичен е дори национализмът от епохата на антиколониалното движение, защото идеологическата платформа на национално-освободителните борби, довели до изчезването на колониалната система, е структурирана около идеята, че политическата независимост е инструмент за преодоляване на неравенството и достигане на социално-икономическото и културно равнище на европейската метрополия; половин век по-късно в много от някогашните колонии и особено в тези с доминиращо изповядване на исляма вече преобладава нагласата, че просперитетът е свързан с разграничаването от културния модел на бившите колонизатори.
[4] Колкото и да звучи парадоксално, немският националсоциализъм, подобно на болшевизма, е по своему глобалистичен по дух в стремежа си да разпростре предлагания от него социокултурен модел в планетарен мащаб. От друга страна, нарастващата мощ на сегашния антиглобалистичен радикализъм в най-развитите страни, въплътен преди всичко в идеологиите на техните крайни националистически партии, може да се илюстрира с положението, че дори лидер с подчертано либерална ориентация като Никола Саркози, на последните избори във Франция (загубени от него, между другото, тъкмо заради либерално-глобалистичната му визия за бъдещето на страната) беше принуден да използва антиглобалистка реторика: „Аз не искам Франция да излезе от историята – като народ и като нация” – заяви той в основното си предизборно послание. – „Защото проблемът, който се поставя, е изчезваме ли като нация. Защото онези, които ме обвиняват, че говоря за нашата идентичност, не си дават сметка, че нашата идентичност е израз на една особена и различна форма на цивилизация, че ние не искаме по никой начин тази цивилизация, този начин на живот, тези ценности да изчезнат с мотива, че светът се е превърнал в [глобално – А.К.] село….. Без граници няма нация! Без граници няма държава! Без граници няма република! И без граници няма цивилизация! Искам да подчертая ключовото значение на границите в глобализацията и в Европа. Тъй като от страх пред нациите изтрихме всички политически граници. Това беше грешка. Тъй като капиталите искаха да циркулират безпрепятствено, тъй като пазарите не искаха да срещат никакви пречки, поискахме да изтрием икономическите граници. Това беше грешка. Тъй като единствено правилната мисъл искаше да доминира в света, изтрихме културните граници. Това беше грешка. Тъй като една идеология, либертарианска идеология, искаше да изчезнат всякакви правила и всякакви предели, поискахме да изтрием моралните граници. Това беше дълбока грешка.” (в. Култура, бр. 17 (2679), 04 май 2012).
[5] Различните измерения на масовото общество, възникнало от въздействието на масовата медия, са разкрити както в културологичен (вж., например, Е. Морен, Масовата култура. В: Социологически измерения на изкуството. Антология (2001), част втора, София: АСКОНИ-ИЗДАТ, с. 165–174), така и в политически аспект (вж. например, Джон Кенет Гълбрайт (1993) Анатомия на властта. София: ИК „Христо Ботев”, с. 157–165). Ясно се очертава тяхната връзка с разгръщането на индустриалното общество: икономическата и политическата организация на последното са дълбоката причина за появата на масмедията, която на свой ред поражда масовото общество. Това е гледна точка, от която изглежда напълно логично тезата на А. Тофлър, че трансформацията по посока на постиндустриалното общество е действителната причина за следващата революционна иновация в комуникацията – общуването в компютърните мрежи (вж. Прогнози и перспективи. (1992) София: Издание на Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски, с. 109–125).
[6] Дори затворените (тоталитарни) общества, въпреки че се стремят да ограничат в максимална степен глобализиращия ефект на електронните медии, не могат ефективно да му се противопоставят, без да влезнат в конфликт със собствените си цели и интереси: колкото и да е строг, един антиглобалистичен режим не може да си позволи да не излъчва по телевизията едно световно футболно първенство, особено ако в него участва (при това с добри изгледи за успех) националния му отбор, при което автоматичното се възприемат и много от културните символи и ценности, които този режим иска да игнорира.
[7] Вж., например, Р. Стефанова (2007) Манипулативното въздействие на интернет върху съвременните комуникации и визуални изкуства. Конференция „Класически медии и съвременни комуникации”, НБУ, 15 май 2007.
<http://www.nbu.bg/PUBLIC/IMAGES/File/departments/mass%20communications/research/Rumi.pdf>
[8] Вж., например, Н. Огнянова (2011) Гледаме екраните и екраните ни гледат (електронната комуникация ще става все по-важна). в. Култура, бр. 26 (2644), 8 юли 2011.
[9] В критичен ракурс тази тема подробно е засегната в бр. 43 (2616), 10. 12. 2010 и бр. 45 (2618), 24. 12. 2010 на в. Култура, като особено любопитна в случая е констатацията, направена от Умберто Еко (бр. 45 – „Уикилийкс: Отмъстителни хакери и шпиони в дилижанси), че свръхсекретната скандална информация по същество представлява добре познати от вестниците неща.
[10] При тяхното обобщаване и систематизиране съм ползвал много от идеите на И. Дичев, развити в различни негови публикации от последните години: Виртуални граждани? На купон с МР3 плеар. – В: Новите млади И новите медии. София: Институт „Отворено общество”, 2009, 11-41; Фрагментирането на автора в мрежата – <www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy6/item/335>; Когато авторитети рухват, интернет фолклорът хапе най-силно – в. 24 часа, бр. 108 (7406), 21 април 2012.
[11] Терминът е употребен от С. Попов в статията му „Усмивката на анархическия разум” в споменатия вече брой 45 на в. Култура, 24. 12. 2010.
[12] В разбирането на Льобон „тълпата” е твърде широко понятие, което обхваща много социални общности – в широкия диапазон от цеховите сдружения до законодателните събрания (Г. Льобон. (2005). Психология на тълпите. София: Витяз). Разбирането на Ясперс е много по-близко до утвърдената днес по-строга представа за тълпа, въпреки че използва понятието „маса” (К. Ясперс. Обща психопатология. (2001). София: ЛИК, с. 740–741). Тук използвам термина тълпа на Льобон, но в по-строгото значение, което му придава Ясперс, употребявайки понятието „маса”.
[13] Доста типичен пример в това отношение е идеологията на печално известния Андерш Брайвик, формирана основно, както става ясно от многобройните публикации в медиите, при общуването в подобни интернет форуми.
[14] Според С. Тулмин, именно сблъсъкът между Реформацията и Контрареформацията поражда кризата на легитимността на ренесансовия светоглед, което става предпоставка за формиране на новоевропейския рационализъм. – вж. С. Тулмин. (1994). Космополис. Скритата програма на модерността. София: ИК „Калъс”.
Други материали от автора можете да намерите на http://www.virtual-travelogues.blogspot.com; за контакт: insakondev@abv.bg