Веселина Раева

НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, Факултет „Сценични изкуства”

професор, д-р, ръководител на магистърска програма „Публична реч”;

имейл: veselinaraeva@yahoo.com

Абстракт: Двата аспекта на речевия акт (изява) – възпроизвеждащата и възприемащата поставят следните научно-обществени въпроси: как да се постигне пълноценно речево въздействие, което да се осъществява чрез избора на композиционна структура, лексика, синтактична конструкция, правилно прозодично оформяне и как да се подобри устната комуникация чрез развиване на емоционалния слух, за да се избегне общуването тип „обмяна на информация”. Колкото по-развити са възприемащата функция на речта и културата на слуха, толкова възпроизвеждащата функция, интонационните и мелодическите варианти в езика и културата на речта ще се обогатят. Тогава организацията на общуването и активирането на слушателя към посткомуникативна дейност биха могли да подобрят речевото въздействие, което се проявява като изменение на поведението на слушателя, на емоционалното му състояние, на представата му за света, на отношението му към събитията и т.н. и ще разкрият същността на речевата комуникация. Съществува корелация между емпатията и емоционалния слух, който се явява индикатор на емпатични качества, и по този начин се увеличава емоционалната отзивчивст. В гласа на човека вербалният (лингвистичен) спектър е представен и с широк диапазон от невербални (екстралингвистични) характеристики, които могат да увеличават или намаляват емоционалната възприемчивост. Авторът на научната студия е провокиран от нарастващото закърняване на органа на слуха – ухото, което води до загуба на пълноценно общуване чрез предаване на емоции и мисли и до заличаване и на двата аспекта на речевия акт (изява) – възпроизвеждащата и възприемащата.

Ключови думи: речеви акт, слух, емоционален слух, емпатия, глас, речево въздействие, невербални характеристики, речева комуникация.

Emotional hearing as a sign of empathy qualities

Veselina Raeva

NATMA “Kr. Sarafov”, Faculty of Performing Arts,

Professor, PhD, Head of MA Program “Public Speech”

Email: veselinaraeva@yahoo.com

Abstract: There are two main scientific questions that the speech act and its two elements – reproduction and perception – sets up: firstly, how an efficient speaking effect could be achieved by choosing a proper text structure, vocabulary, syntactic construction, using prosody correctly and secondly, how to improve oral communication by training our emotional hearing in order to avoid the so called ‘information exchange’ type communication. Developing the perception function of speech and the hearing culture is directly related to the improving of the reproducing function, the speaking intonation and melody variations. In that case the act of structuring the conversation and activating the listener to post communication activity could improve the effective speaking which leads to the listener’s change of point of view, his emotional state and behaviour, the way he treats the situation and the world around him, etc. Thanks to the connection between empathy and emotional hearing (which indicates the existence of empathy qualities) grows the so-called emotional sympathy. In a human’s voice the verbal (linguistic) spectrum is represented by a wide range of nonverbal (extralinguistic) methods, increasing or reducing the emotional perceptibility. The author of the present scientific research is provoked by the rising atrophy of the ears – the organs of hearing – that reasons the loss of efficient communication with exchange of emotions and thoughts and the destruction of the two speech act elements – reproduction and perception.

Keywords: speech act, hearing, emotional hearing, empathy, voice, speaking effect, nonverbal methods, communication.

Уводни думи

Двата аспекта на речевия акт (изява) – възпроизвеждащата и възприемащата не са равнопоставени в научните разработки. Вниманието е предимно фокусирано върху видовете изразителни средства на възпроизвеждащата реч и прозодичното ѝ структуриране. В научните изследвания остава на втори план проблемът за усъвършенстването на възприемащата функция на речта. Освен утвърденото понятие „култура на речта” е коректно и въвеждане на понятието „култура на слуха”. В научната статия са очертани теоретичните принципи, както и практическата ефективност от развиване на възприемащата функция на речта, а оттам и подобряване на речевото общуване и комуникационната среда.

Въвеждане в понятието „емпатия“

Психолозите определят емпатията като способността към съпреживяване и емоционална отзивчивост; постижение на емоционалното състояние; проникване – вчувстване в преживяването на друг човек. Съпреживяването като качество на емпатията се определя от преживяването на субекта на същите емоционални преживявания, които изпитва друг човек – чрез отъждествяване с него и проява на съчувствие – преживяване на собствени емоционални състояния по повод чувствата на другия. Като доказателствена част към темата – развиване на функцията на възприемащата страна – към трите нива на емпатия, определяни от психолозите, се включва и начинът на слушане:

Първо ниво – най-ниското – това е „слепота” към чувствата и мислите на другите. Тези хора са заети изключително със себе си и се заблуждават, че разбират и познават останалите. Ниското ниво на емпатия довежда хората до състояние на „социален аутизъм”, за който психолозите говорят като за „болестта на 21. век”, която в съвременното общество поразява все повече територии.

Това първо емпатично ниво е прякосвързано и с вида слушане, определен като „изтегляне” или слушам себе си, а не другия.

Второ ниво – „частична слепота” към чувствата и мислите на другите, свойствен за повечето хора, независимо от техния тип личност.

Това второ емпатично ниво е пряко свързано и с вида слушане, определен като „фактическо слушане”, заслушвам се в новите факти, отчитам ги, опитвам се да бъда съпричастен, но имам връщане към собствените си разбирания.

Трето ниво – най-високото. Способност към възприятие на вътрешния свят на човека, мислена възстановка на неговите преживявания, приемането им за собствени. Тези хора по правило принадлежат към художествения тип личности и имат високо равнище на емоционален слух. [1]

Това трето емпатично ниво е пряко свързано и с вида слушане, определен като „емпатично слушане”, когато отвореното сърце ни дава емпатичния капацитет да се свържем директно с другия отвътре.

Учените са доказали, че съществува корелация между емоционалния слух с емпатията (от гр. Empathy – съпреживяване) като психологическа характеристика.

Темата не предполага сравняване на различни теоретични и експериментални изследвания на психолозите за емпатията, чието начало бива поставено от Зигмунд Фройд, който чрез емпатия и катарзис прилага лечение, базирано на общуване и споделяне на чувства (познат като метод на психоанализата). В тази научна разработка емпатията се разглежда като регулатор на междучовешките взаимоотношения, а емоционалният слух като индикатор на емпатични качества в речевото общуване.

Психологът и журналист Даниъл Голман, автор на световния бестселър „Емоционалната интелигентност” определя три вида емпатия: когнитивна, емоционална и емпатична загриженост. [2]

Подобен начин на настройване към друг човек не само ни дава рационално разбиране за неговата гледна точка, а ни показва как да общуваме възможно най-добре: какво има най-голямо значение за него, какви са моделите му за света и дори това какви думи да използваме или да избягваме в разговора.

Емоционалната емпатия – втората разновидност, носи допълнителни преимущества. Благодарение на нея чувстваме това, което чувства и другият човек в мигновена физическа връзка. Тази емпатия зависи от друг вид внимание: настройването към емоционалните потребности на другите хора през разкодирането на невербалните знаци (мимиката, гласа, жеста, движението и др.) и по това да се ориентираме как се чувстват във всеки един момент. Изследванията показват, че този вид емпатия зависи от нашето настройване към собствените ни емоционални сигнали, които автоматично отразяват чуждите емоции.

Даниел Сийгъл, психиатър от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, нарича мозъчните области, които създават този резонанс, „ние” верига. [3] Да бъдеш в една сфера с друг човек може да означава наличието на химия, усещането, че всичко, което правим заедно върви добре – независимо дали става дума за продажби или за среща, в класната стая или между партньори.

Третият вид, емпатичната загриженост, влиза в действие винаги, когато някой изразява загрижеността си за друг човек. Този вид емпатия е част от мозъчната верига на родителската любов – връзката чрез сърцето. Тази трета разновидност намира място и в работния процес: може да го откриете, когато лидер показва на хората, че ги подкрепя, така че да му се доверят и да бъдат свободни да поемат рискове, вместо да поддържат безопасна отбранителна позиция. В класната стая се забелязва емпатична загриженост, когато учителят създава подобна атмосфера и учениците се чувстват свободни да изразяват любопитството си. Кой вид емпатия е добре да притежава лидерът, учителят или родителят? Едновременно и трите.

Може да се обобщи, че психологическата структура на емпатията се състои от когнитивен компонент или рационален подход като разбиране на другия без промяна на собственото състояние; емоционален (афективен) компонент като съпреживяване и съчувствие; поведенчески (действен) компонент като активна поддръжка и оказване на помощ.

Въвеждане в понятието емоционален слух и видовете слух

Видовете слух и кратките им определения могат да послужат за точен ориентир и правилна отправна точка за разглеждането на понятието „емоционален слух”. Видовете слух са: физически, фонематичен, звукочестотен, темпоритмичен, музикален, речеви, емоционален.

Физическият слух спомага за възприемането на звучащата реч в различните диапазони на звука; позволява ни да различаваме природните звуци като шума на морските вълни, на листата, на дъжда, жуженето на насекоми, към тези звуци се прибавят и технологичните, издавани от машините – автомобил, самолет, влак и др. Този слух се свързва със способността да се възприема речта в различен тонален диапазон. [4]

Фонематичният слух спомага за различаването и възпроизвеждането на всички звукове на речта спрямо фонетичната система на даден език. Фонетиката е дял от езикознанието, който изследва звуковия строеж на даден език. Звуковата страна на езика има свое съдържание и форма. Чрез артикулационните или учленителни движения, акустичните или слухови характеристики езикът се осъществява материално. Непрекъснатата връзка между звуковата страна и смисловото съдържание на дадено езиково съобщение реализира лингвистичната функция на речевото общуване. [5]

Звукочестотният слух спомага да се долавя и възпроизвежда мелодиката и тона на речта. Човешкото ухо чува по-добре високите тонове от ниските, когато се изговарят с еднаква сила; тонове с еднаква сила, но различна височина не се чуват еднакво. Предните гласни и и е имат по-висок тон от а, ъ, о, у, които имат по-нисък и затова дори да са произнесени с еднаква сила, ще бъдат възприети различно. Ако към ниския тон на гласните а, ъ, о, у прибавим и случаите им в неударена позиция, тогава чуваемостта ще е още по-ниска. Човешкото ухо не възприема еднакво и силата на звука, защото зависимостта между височината, силата на звука и възприемането ѝ от слуха е твърде сложна. Например, два звука с еднаква сила, но с различна височина се чуват като различни по сила – по-високият като по-силен, а по-ниският като по-слаб. [6]

Темпоритмичният слух спомага да се долавя и възпроизвежда изискуемия от ситуацията темп и ритъм на речта. Темпът и ритъмът на речта обогатяват емоционалните и стилистичните компоненти на словото. По този начин темпът се измерва чрез количеството произнесени звукове (срички) за секунда, а думите за минута. Но тъй като в измерването се включват и неозвучените участъци (т.е. дължината на паузите) например, на ниво възприемане, липсата на паузи между речевите отрязъци се отчита като ускоряване на темпа независимо от това, че скоростта на артикулацията остава непроменена. Ритъмът в българския език се определя от правилното редуване на ударените и неударени срички. [7]

Музикалният слух, който представлява възприемане, запаметяване и възпроизвеждане на тоновете и техните съчетания в музикалните произведения. Различаваме: абсолютен, тембров, релативен, хармоничен, вътрешен и външен слух. Тембровият слух като една от формите на абсолютния слух спомага за развитието на т.нар. тоново мислене. Хората, които могат без усилие да имитират говора на другите и лесно да възпроизвеждат особеностите на различните видове диалекти притежават развит темброви слух. [8]

Речевият слух позволява да различаваме звуковете, речевите съзвучия и да възприемаме правилно речта. [9] Добрият музикален слух не е гаранция за добър речеви слух. Речевъзпроизвеждането и речевъзприятието е „кодирано” от раждането. От първия детски плач, през първия звук, първата дума, през натрупването на последователни думи – така започва пътят на звукоразличаващата функция на звучащата реч, която води и до разбиране на речта около нас. Тази способност дължим на речевия или фонематичен слух, чиято роля се явява смислоразличителна. Въпреки че речевият слух, заедно с музикалния, са вродени, те функционират и се развиват чрез системите на мозъка, слуха, артикулацията. Речевият слух се разбира като психолингвистичната способност на човека при възприемане на речта да улавя със слуха си и едновременно с това да възпроизвежда във вътрешна реч всички фонологични средства на езика, да артикулира и интонира чутата реч. Учените твърдят, че винаги когато мислим в думи, гласовите ни органи извършват неозвучена мускулна дейност. Така се случва и по време на възприятие на чужда реч. Формирането на речевъзприятието е правопропорционално на речевия фон, който заобикаля детето още от раждането му и усвоява подражателно езика, който говорят около него близките му, по тази причина в ранно детство лесно се учат и чужди езици. По този начин, речевият или фонематичен слух, който изгражда речевъзприятието и речевъзпроизвеждането, изисква развитие и усъвършенстване от ранна възраст, иначе вродените психофизиологични дадености да се разпознават и предават всички фонологични средства на езика няма да се превърнат в „езиков инстинкт”. Звуковата култура се формира въз основа на добре развит речев слух.

Възпитаването на речевия слух се изгражда чрез трите му съставни елемента: слухово внимание, фонематичен слух и фонематично възприятие. Слуховото внимание спомага за определяне посоката на възприеманите звукове и шумове, фонематичният слух спомага за диференцирането на фонемите на речта, а фонематичното възприятие служи за извършване на звуков анализ на речта. Освен трите основни разновидности на слуха, съществуват и подразновидности като темпоритмичния слух, който улавя и възпроизвежда необходимите темпо и ритъм за самата речева ситуация.

След като усвояването на речта се състои от два взаимосвързани процеса: звуковъзприемане и звуковъзпроизвеждане, от своя страна психологията като наука въвежда понятията за рефлексивно и нерефлексивно слушане. Рефлексивното слушане представлява осъществяване на обратна връзка с говорещия, чрез която се установява доколко правилно е възприета предадената от него информация. Нерефлексивното слушане е умението да се изслушва говорещият мълчаливо без намеса в речта му.

За възприемането на цялата информация, закодирана в човешката реч, е нужно да се отчитат както вербалните, така и невербалните характеристики, съдържащи се в човешкия глас и реч.

Понятието „емоционален слух” като проявление на емоционалната възприемчивост и емоционалната отзивчивост е въведено в науката за акустиката и слуха през 1985 г. от руския професор, доктор на биологичните науки Владимир Морозов, руски физиолог, психолог, педагог, който специализира в областта на физиологията на човека, психофизиологията на пеенето, биоакустиката, психоакустиката, музикалната акустика, вокалната методология, изкуствознанието, автор на теорията за резонаторното пеене. [10]

Емоционалното съдържание на речта

Емоционалното съдържание на речта не зависи от текстовото. В потвърждение на тази мисъл да се обърнем към трудовете на руския философ и литературовед Михаил Бахтин. Изследвайки природата на експресивността на речта ученият прави извода, че значението на думата само по себе си е извънемоционално. Емоцията, оценката, експресията се раждат по време на живата употреба на думите в конкретното изказване. Даже думи, които означават определени емоции и оценки „радост”, „скръб”, „прекрасен”, „весел”, „тъжен” и пр., са също неутрални, както и всички останали. Например, изразът „Колко тъжно!” в лексикално съдържание включва експресия, но емоционалното си обагряне той получава само по време на изказването. При това емоционалното съдържание в звучащата реч може да бъде напълно противоположно на речниковото му значение. И даденото изказване може да придобие ироничен или горчиво-саркастичен тон. Непосредственото преживяване на общуващите насища с емоционално съдържание речевото общуване. Речевите жанрове, продължава Бахтин, лесно се поддават на преакцентиране, тъжното може да се превърне в шеговито-весело и да се получи нещо ново. [11]

Действително, в живата диалогична реч винаги присъства емоционален контекст, който определя отношението на говорещия както към предмета на разговора, така и към личността на събеседника. Именно емоцията определя нашето възприятие и отношение към заобикалящия ни свят. Затова в различни емоционални състояния едни и същи предмети, хора, явления и събития се възприемат по различен начин. Емоцията се преживява като чувство, което мотивира, организира и направлява възприятието, мисленето и действието. Или иначе казано, мотивацията на тази или друга постъпка мобилизира енергията на човека и го подбужда към действие. Нашата физическа и мисловна активност се направлява от емоцията. Така човек, обладан от гняв, постъпва по друг начин, отколкото изпитващия страх и мъка.

Емоциите са многообразни и съпътстват целия ни живот. Те са високо интензитетно състояние на силна краткотрайна възбуда и се различават по наситеност, наречена още сила. Колкото по-силна е емоцията, толкова по-ярко е физиологическото проявление. Във всеки конкретен случай различни фактори влияят на интензивността на емоцията, например устойчивостта на централната нервна система и вегетативната нервна система. Всички емоции се характеризират с валентност или тон, това означава, че могат да са положителни (стенически), или отрицателни (астенически). Количеството на отделните видове отрицателни емоции превишава количеството на положителните емоции няколко пъти. Положителните дават енергия и подсилват волята, докато отрицателните отслабват волята и снижават активността. Те могат да бъдат краткотрайни и дълготрайни, но каквато и да е емоцията – повече или по-малко интензивна – тя винаги предизвиква физиологични изменения в организма. Доказано е, че у човека, преживяващ емоция, се наблюдават изменения в електрическата активност на мускулите на лицето, на мозъка, а също така и във функционирането на кръвоносната и дихателна системи. Например пулсът на разгневения или изплашен човек може да надвиши нормалния с 40-60 удара в минута. Тези изменения са свързани с това, че в този процес практически са задействани всички неврофизиологични и соматични системи на организма. Когато човек изпитва страх, сърцето му бие учестено, прекъсва се дишането му, ръцете му треперят, краката му омекват. Всеки може да извлече от паметта си подобни моменти. Спомените от преживените мигове на гняв ще предизвикат в паметта ни ударите на биещото сърце, прилива на кръв в лицето, мускулното напрежение и готовността към действие. С други думи, спомените за преизпълващата ни радост: тялото сякаш е заредено с електричество, кръвта пулсира в слепоочията, в крайчеца на пръстите, във всяка клетка на тялото ни. Страничният наблюдател, ако бъде внимателен, само по позата, по някои характерни движения, може да определи каква емоция същият преживява в момента. Емоцията безусловно се проявява в речта на човека, изпълвайки я със съдържание.

Различните вегетативни физиологични реакции, възникващи на фона на емоционалните въздействия, са изведени от изследванията на характеристиките на речевия сигнал и зависимостта им от емоционалното състояние на говорещия. Такива характеристики са: промени в дихателния ритъм (особено съкращението на фазите на издишването), във фонацията (непроизволен преход към несвойствени тонове и тембър на речта), в артикулацията (гълтане на думи, заекване, разтягане на паузите между думите или сричките и т.н.), в съдържателната страна на речта, в нейния граматически строеж, в логиката. Темпът на речта също показва какво е емоционалното състояние на човека. Като правило скоростта на речта расте, когато говорещият е развълнуван, възбуден или обезпокоен. Говори бързо и този, който се опитва да убеди своя събеседник. Бавната реч често е свидетелство за угнетено състояние или умора. Индикатор за силата на чувствата може да бъде и силата на звука.

Емоционалната реч се характеризира с известните ни параметри на звукочестотния, темпоритмичния и динамичния диапазон. Може да се отбележи, че речевият слух спомага за различаването и възприятието на изброените характеристики, но продължава да се утвърждава закономерността, че речевият слух не е достатъчен за възприятието на емоционалната реч. За доказателства на това твърдение служат научните изследвания за речевъзприятието и въвеждането на понятието „емоционален слух” [12].

Следват изводите, че:

– правилното речевъзприемане зависи от точното разкодиране на емоционалното съдържание на речта;

– самите думи не изразяват емоционално състояние, то се ражда при самото им произнасяне;

– емоционалното внушение може да е противоположно на значението на думите, затова е съществено и правилното им слухово анализиране;

– емоционалният контекст се поражда или от нашето отношение към събеседника, или от отношението ни към обекта на разговор;

– физическата и мисловна дейност е направлявана от емоциите;

– емоциите съпътстват целия ни житейски път и по своя характер могат да бъдат краткотрайни и дълготрайни;

– независимо от интензитета им те винаги предизвикват физиологически промени в организма.

Тъй като емоцията оказва влияние на нашето възприятие и отношението ни към света, често различните емоционални състояния променят възприемането на едни и същи хора, предмети, явления. Най-характерният пример е промяната на човешкия пулс. За емоционалното състояние може да се съди както от движенията, така и от речта, от съдържанието, от начина на говорене. Възприемането на емоционалното съдържание на речта се реализира чрез акустичните средства на изразяване – тембровите, интонационните.

Взаимовръзката на емоционалната емпатия с емоционалния слух

Взаимовръзката на емоционалната емпатия с емоционалния слух се корени и в така нареченото: внимание. В последната си книга „Фокусът. Тайният двигател на изключителните постижения” Даниъл Голман предлага новаторски поглед към най-оскъдния ресурс на нашето време и тайната на високата ефективност и постижения: вниманието [13]. Науката за вниманието е определяща за движението на живота. Вниманието работи като мускул: ако се тренира, ви се отблагодарява, в противен случай закърнява. Развиването му води и до подобряване на емпатичното изслушване. Поддържането на високи постижения е в пряка зависимост от вниманието, към което се допълва и слуховото внимание, съсредоточеност, възпитаването на изостряне на слуха, а оттам се подобрява емоционалната отзивчивост и способността към съпреживяване.

Емоционалната интонация е най-важният компонент на екстралингвистичната информация, затова е толкова важно да се развива интонационната изразителност на речта. Към това се добавя и важността от трениране на интонационния слух – способността звукът да се оцветява „съотнесено с външната емоция”. Успоредно с това трябва да се развива и способността да се улавят оттенъците в гласа – да чуваш не само това, което е скрито зад думите, но и това, което се предава в паузите, в погледите, в излъчването на вътрешното им чувство. Разнобразието на емоционални интонации, на образността и експресивността на речта са свързани с богатството от емоционални преживявания в живота и с въображението. Нивото на емоционален слух допълнително се характеризира от способността на индивида към емоционално образно мислене, което влияе и на речево-гласовата изразителност.

Интонационната изразителност на речта е свързана с емоционалната отзивчивост на човека, която пряко зависи от емоционалния слух. От своя страна, емоционалният слух се определя като способност правилно да се оцени емоционалната интонация (или оцветяване, оттенъка, контекста) на гласа в неголям отрязък от речта или пеенето. В по-дълбок смисъл става въпрос за способността на човек да почувства емоционалното състояние на говорещия или пеещия по звука на неговия глас.

Да се учим вярно „да чуваме” и правилно да тълкуваме поведението и речта на другия, „да хващаме” точния тон и „език на емоциите” означава да усъвършенстваме емоционалната си възприемчивост и отзивчивост, да облагородяваме не само средата, в която живеем, работим и общуваме, а да облагородяваме обществото като цяло.

Заключение

Трите основни научни извода доказват, първо, че колкото е по-развит емоционалният слух, толкова по-добре развита е и емоционалната емпатия; второ, колкото е по-високо нивото на емпатията, толкова е по-развит и емоционалният слух, и трето, колкото е по-развит емоционалният слух, толкова по-добре се развиват емпатичните качества, които подобряват и обогатяват вербалната и невербалната комуникация. Необходимо е да припомним, че речевият акт (изява) се състои от две функции – възпроизвеждаща и възприемаща, и еднакво отговорно е възпитанието и на двете страни за успешна личностна, следователно и обществена комуникация.

Цитати и бележки:

[1] Eмоционален слух – с термина „емоционален слух” се обозначава способността на човека към изразяване и възприятие на емоционалната обагреност (интонацията, изразителността) в речта и пеенето, а също така и в инструменталната музика.

[2] Голман, Д. (2011). Емоционалната интелигентност. София: Изток-Запад.

[3] Даниел Сийгъл, психиатър от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, нарича мозъчните области, които създават този резонанс, „ние” верига.

[4] физически слух – възможността да се различават всякакви природни, предметни и музикални шумове. Хомская, Ев. (2014) Нейропсихология, учебник для вузов, СПб: Питер,182.

[5] фонематичен слух – позволява за различаването и възпроизвеждането на всички звукове на речта спрямо фонетичната система на даден език. Хомская, Ев. (2014) Нейропсихология, учебник для вузов, СПб: Питер, 231.

[6] звукочестотен слух – позволява да се долавя и възпроизвежда мелодиката и тона на речта.

[7] темпоритмичен слух – позволява да се долавя и възпроизвежда изискуемия от ситуацията темп и ритъм на речта.

[8] Музикалният слух, който представлява възприемане, запаметяване и възпроизвеждане на тоновете и техните съчетания в музикалните произведения. Темброви слух – силно развит музикален слух, определящ тоновото мислене. Музикален терминологичен речник (1979), София: Музика, 304

[9] Речевият слух позволява да различаваме звуковете, речевите съзвучия и да възприемаме правилно речта. Хомская, Ев. (2014) Нейропсихология, учебник для вузов, СПб: Питер, 228.

[10] Понятието „емоционален слух” е въведено в науката за акустиката и слуха през 1985 г. от руския професор, доктор на биологичните науки Владимир Морозов.

[11] Речеви жанр — това не е форма на езика, а типична форма на изказване, който включва свойствена на дадения жанр експресия. Бахтин, М.(1979). Эстетика словесного творчества. Москва:«Искусство», 266, 267

[12] Морозов, Вл. (2017). Язык эмоций и эмоциональный слух. Избранные труды. Москва: ИПРАН.

[13] Голман, Д. (2016). Фокусът. Тайният двигател на изключителните постижения. София: Изток-Запад.

Библиография:

1. Бахтин, М.(1979). Эстетика словесного творчества. Москва:«Искусство».

2. Голман, Д. (2016). Фокусът. Тайният двигател на изключителните постижения. София: Изток-Запад.

3. Голман, Д. (2011). Емоционалната интелигентност. София: Изток-Запад.

4. Иванова, С.(1970) Речевой слух и культура речи. Москва: Просвещение.

5. Импарато, Ч., (2011). Гласът – силата да въздействаш. София: Изток-Запад.

6. Мавродиева, И. (2010). Образци на съвременното красноречие. София: ИК СемаРШ.

7. Морозов, Вл. (2017). Язык эмоций и эмоциональный слух. Избранные труды. Москва: ИПРАН.

8. Пинкър, С. (2007). Езиковият инстинкт. Как умът създава езика. София: Изток – Запад.

9. Раева, В. (2016) Културологични аспекти на сценичната реч. Емоционален слух. Варна: Онгъл

10.Тилков, Д. (1981). Интонацията в българския език. София: Народна просвета.

11. Хомская, Ев. (2014) Нейропсихология, учебник для вузов, СПб: Питер.

12. Цеплитис, Л.К. (1974) Анализ речевой интонации, Рига: Зинатне.

13. Hubbard L. Ron, (2005). La scala del tono emozionale. New Era Publications Int.

14. Imparato, C., (2011). La voce verde della calma. Sperling & Kupfer Editori.

15. Linklater, K. (2006). Freeing the Natural Voice: Imagery and Art in the Practice of Voice and Language, Drama pub.

16. https://communication-academy.eu

Сп. „Реторика и комуникации“, брой 39, април 2019 г.

Rhetoric and Communications Journal, Issue 39, April 2019