За правилността на някои понятия в публичната комуникация

Добри практики

Good Practices

 Христо Атанасов

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Главен експерт към омбудсмана на Република България

Имейл: atanasov.hristo@gmail.com

 

Абстракт: Написването на статията е мотивирано от стремежа да се внесат уточнения при използването на термини и понятия в комуни­кацията: публична, медийна, бизнес. Констатират се неточности в използването на някои понятия, което предполага изясняване. В текста се представят позиции на водещи учени и експерти в правото, публичната администрация и политологията. Текстът няма претенции да е меродавен и изчерпателен, а се цели да въведе някои ограничения и уточнения. Представянето значенията на понятията не е от линг­вистична гледна точка. Всеки един от термините (държава, държавни органи, институция, правомощия, пълномощия, правотворчески, пра­воприлагащ и правораздавателен, правозащитен и правоохранителен; статус, статут) е пояснен, след като е направен критичен обзор на пуб­ликации на експерти. Текстът има по-скоро практико-приложен ха­рактер и би бил полезен за работещи в областите: публична админист­рация, комуникации, медии, а и за българските граждани.

Ключови думи: държава, държавни органи, институция, правомо­щия, пълномощия, правотворчески, правоприлагащ и праворазда­ва­телен, правозащитен и правоохранителен, статус, статут.

On the Correctness of Some Notions

in Public Communication

Hristo Atanasov

Sofia University “St. Kliment Ohridski”.

Chief expert, Ombudsman of the Republic of Bulgaria.

E-mail: atanasov.hristo@gmail.com

Abstract: Writing the current article is motivated by the desire to clarify the use of terms and concepts in communication: public, media, business. Inaccuracies are found in the use of some concepts, which requires clari­fication. The text presents the positions of leading scholars and experts in law, public administration and political science. The text does not claim to be either authoritative or comprehensive but introduces some restrictions and clarifications. The presentation of the meanings of the concepts is not from a linguistic point of view. Each of the terms (state, state bodies, in­stitution, powers, proxies, law-making, law enforcement and judicial, hu­man rights protection body and law enforcement; status (statute) is clarified after a critical review of expert publications. The text is rather practical and would be useful for those working in the fields of public administration, communications, and media as well as for Bulgarian citizens.

 

Keywords: state, state bodies, institution, powers, authority, law-making, law-enforcement and law-enforcement, status, statute.

Уводни думи

Опитът да се анализира ролята на държавата, представена от нейните органи, във функционирането на обществения организъм, неминуемо сблъск­ва гражданите с редица понятия, сред които „държавен орган“, „сис­тема на държавните органи“, „държавни институции“ и пр. Или, ако трябва да се прави проучване през няколко ракурса и от гледна точка на интер­дисциплинарни научни области, в случая може по-обширно да го­ворим за т.нар. „публична администрация“.

Като елемент от публичния мениджмънт, публичната администрация заема оперативното равнище от неговото осъществяване. Важна харак­те­ристика в този план, която трябва да се изтъкне е, че дейността на пуб­личната администрация се регламентира от законите и другите нормативни актове в държавата, така както това е определено от Емилия Къндева. [1] Структурата, функциите, организацията, правомощията, съставът на пуб­личната администрация – всички те се определят със законова и подза­конова нормативна уредба.

Основната причина за всеобхватната нормативна регламентация на публичната администрация е изискването за законност – съвременната дър­жава е правова държава, която се управлява според конституцията и зако­ните. По този начин се гарантират правата и законните интереси на граж­­даните, както и условията за реализацията на техните админист­ра­тивни за­дължения.

Друга важна причина е необходимостта от стабилност на инсти­туциите и на организацията на тяхната дейност.

С оглед осигуряването на точност и коректност при използване на понятийния апарат, следва да се направят няколко важни уточнения, раз­гра­ничения и пояснения. Използваният акцент в обяснението е подчертано юридически, поради по-горе изтъкнатите причини, свързани с функци­они­рането на публичната администрация.

Често обикновеният ежедневен език, а също така понякога и журна­листическият стил и език „третират“ като синоними противоречиви думи и термини. По този начин те „привнасят“ на думите значения, които те нямат и некомпетентно обясняват етимологията на определени понятия по съвър­шено погрешен начин.

Резултати от проучването

Задачата в тази статия е да се изяснят значенията на следните понятия:

– държава и държавен орган, институция;

– правомощия и пълномощия;

– правотворчески, правоприлагащ и правораздавателен, правоза­щи­тен и правоохранителен;

– обществено и публично;

– статут и статус.

Тук се правят няколко уточнения. Първо, не се изхожда от линг­вис­тична гледна точка. Второ, презумпцията е, че на практика е важно да се използват точни понятия и да се вземат предвид мненията на учени от областта на правото и публичната администрация. Трето, текстът няма пре­тенция да генерализира, а да установи явления и процеси в използването на термини в публичната комуникация. Поетапно се представят всеки един от термините на база критичен обзор на публикации на експерти от правото, политическите науки и мениджмънта/публичната администрация.

В юридически смисъл държавата представлява суверенна и правно­принудителна власт, произвеждаща закони и осигуряваща трайност на под­чи­нените си институти, имаща юрисдикция върху определена територия и определено население. В социологически аспект тя е върховен политически институт, гарантиращ определен обществен ред в обществото.

Пресечна точка между двата аспекта е понятието „властни отно­ше­ния“. Общественият живот предполага ред, който в антагонистично ди­ференцираното общество е невъзможен без материална сила за неговото осъществяване. Държавата като висш орган на властта има монопол в уп­раж­няването на принуда. В идеалния случай това право на принуда се при­ема като легитимно от цялото общество.

Държавата регулира процесите в рамките на цялото общество, изра­зявайки както частните, така и интересите на цялото. В публичната сфера на интересите се постига разрешаване на конфликти, хармонизиране на от­делните интереси на индивиди и общности.

Атрибути на държавната власт са административният апарат, ар­мия­та, полицията, съдът, затворите и т.н. Властта се изгражда йерархично и се концентрира в един център, който олицетворява цялата държавна власт и представлява държавата спрямо други държави като единен субект. Дър­жавните институти са регламентирани от правно задължителни норми и самите те произвеждат такива.

Държавата изпълнява редица функции: (1) Икономически; (2) Защит­ни функции на държавата спрямо външни заплахи; (3) Охрана на юриди­чески санкционирания обществен ред; (4) Някои държави възприемат и функции по поддържане на известни културни и идеологически структури и институции и др.

Държавата се изменя в зависимост от етапа на общественото развитие и състоянието на класовите отношения. На нейната територия общест­ве­ният живот се формира като регионална социологическа система. В исто­ри­ческа перспектива, макар и зигзагообразно и дълбоко противоречиво, тя се демократизира. [2]

В монографията си „Държавната власт“ Янаки Стоилов посочва: „Цялото предметно многообразие на социалните проявления на държавата се свежда до нейните юридически функции. Самата държавна власт може да бъде описана като реализация на юридическите функции. Тези функции са създаване и прилагане, в частност и защита на правните норми. Обо­собяването на юридическите функции една от друга се развива заедно с разграничаването на властта между държавните органи. […] Тази институ­ционализация се изразява в създаване на организации, установяващи и поддържащи свой ред, чрез който въздействат върху обществото“. [3] Посо­чените овластени организации са държавните органи.

Тук е мястото да се уточни, че съвременната правова държава е едно­временно държава, която създава правото и която е ограничена от правото. Това се разбира най-добре посредством материализацията на държавата чрез държавните органи. Ограничаването на компетентността на държав­ни­те органи и свеждането им до система от правомощия е следствие от това, че те действат на основата на нормативно закрепения принцип за раз­деление на властите, който едновременно има организационен и функ­ционален аспект.

На първо място, организационният аспект е свързан с изграждането на системата на държавните институции/държавните органи. На второ мяс­то е разпределението на властническите функции между държавните ор­гани.

В този смисъл всеки държавен орган осъществява държавна власт. Той се създава, за да осъществява държавно управление в една или друга сфера на обществения живот. Следователно всички държавни органи действат от името на държавата, ангажират държавата що се отнася до поемане на отговорността за последиците от управлението и представляват държавата. Властта обаче, която се осъществява от държавните органи, винаги е ограничена (лимитирана). В системата на демократичното управ­ление не може да съществува орган, който да съсредоточава цялата власт, защото ако това се реализира на практика, означава, че този орган ще осъ­ществява господство върху обществото. Затова е недопустимо създаване на орган, който да контролира цялата власт.

Оттук следва, че изцяло компетентен държавен орган не съществува. Компетентността, колкото и широко да е формулирана, винаги е огра­ни­чена. Тази компетентност се очертава като система от правомощия, закре­пена с правни норми, или казано по друг начин, с правни норми се закреп­ват пределите на компетентността на държавния орган и неговите пра­вомощия.

Административното право детайлизира представата за понятието държавен орган, посочвайки че това е лице или група от лица, които осъществяват правно уредена дейност по осъществяване на част от функ­циите на държавата от нейно име и за нейна сметка. Това определение е свързано с чл. 1 от Конституцията на Република България, съгласно който властта се осъществява от народа, непосредствено или чрез органите из­брани от него. [4] Държавните органи прилагат правила, които са спе­цифични само за тях и се различават от тези на организациите на граж­даните. Най-важната тяхна особеност е, че те прилагат средства и способи, чрез които упражняват държавната власт и могат да използват принуда, за да наложат изпълнение на техните властнически разпореждания.

Органите на държавно управление имат административна право­су­бектност, която не се покрива и не е свързана с участието в гражданския оборот. Това означава, че за да упражняват своята компетентност, дър­жавните органи нямат нужда от юридическа персонификация, т.е. те могат да притежават, а могат и да не притежават качеството юридическо лице. Качеството юридическо лице е необходимо на един държавен орган за учас­тие в граждански или например трудови правоотношения. За упражня­ва­нето на компетентност е необходима съответната административна пра­восубектност.

Извън изложените теоретични обосновки, в ежедневния език думата орган се схваща като държавно или обществено учреждение, институция. Тук припокриването на общественото разбиране за това що е държавен орган с теоретичната му обоснованост е задоволяващо последващото из­ложение.

Не така стои въпросът по отношение на термина институция. Ин­ституция (лат. institutio – организация, метод, наставление) е един от ос­новните субекти в обществената действителност. Тя извършва определена дейност по създаването на материални и духовни блага, по обслужването на хората при задоволяването на техните потребности, по образованието и възпитанието на подрастващите, по управлението на обществото и т.н. Ин­ститу­цията включва определен брой хора, който може да варира в широки граници, социални вещи от един или друг вид и дадена съвкупност от социални предписания, норми и правила (писани или неписани), които рег­ламентират изпълнението на функциите ѝ, нейното поведение, работата на хората в нея. Тези предписания, норми и правила обединяват хората, ра­ботещи или участващи в социалната институция, в професионално-тру­дова, политическа, религиозна, спортна или друга общност. Между хората в институцията съществуват отношения на координация и субординация съобразно конкретната система от социални роли. Всяка обществена орга­низация, предприятие и т.н. е (социална) институция, но не всяка инсти­туция притежава конкретна форма на социална организация. [5]

В ежедневието думата институция се схваща двояко като: (1) Сфера на социалните отношения или обществен орган, установени юридически или морално и (2) като учреждение.

Затова е редно да се уточни, че в теоретичен аспект всеки държавен орган е институция, но не всяка институция е държавен орган. Именно така следва да се разбират двете понятия в текста от тук нататък.

Правомощията са всички права, които са предоставени на един ор­ган, с оглед постигане на публичния интерес или осъществяване на дър­жавното управление. Държавните органи имат не само права, но те са длъж­ни да осъществят тези права. Следователно правомощието представлява право и задължение това право да бъде упражнено.

За да доизясни правомощията на държавните органи, админист­ратив­ното право посочва, че те (органите) имат административна правосу­бект­ност. Тази административната правосубектност представлява компе­тент­ност. В България, съобразно българската правна традиция, държавните ор­гани имат компетентност, която включва правомощия, а не се състои от от­делни права и задължения.

В този смисъл изрично трябва да се посочи, че компетент­ност/право­мощия имат само държавните органи. Физическите лица няма как да при­тежават правомощия, те са носители на отделни права и на отделни за­дължения.

Пълномощие в юридически смисъл означава акт, чрез който едно лице предава на друго правото да върши за негова сметка това, което то само би могло да извърши. Или казано с други думи – упълномощителят създава представителна власт на пълномощника, за да действа от негово име и за негова сметка. Затова пълномощията най-често се спрягат като синоним на думата мандат. А мандатът реално представлява срокът/време­то, през което продължава пълномощието. [6] Именно тази ще бъде и на­товареността на термина по-нататък.

В корелация между правната теория и теорията на управлението след­ва да се уточни, че пълномощието се явява периодът на упражняване на правомощията. Ако разглеждаме държавата като организационна струк­тура на управление, то отделните държавни органи или институции се явя­ват нейни структурни подразделения в апарата на управление. „За да могат да изпълняват възложените им функции и задачи управленските подраз­деления получават съответни правомощия, които не са нищо друго освен пар­целирани части от институционалните властни ресурси и най-вече от административната властна сила.“ [7]

Държавните органи са специализиран професионален апарат. В този смисъл са организации. От тази гледна точка те биват правотворчески, които създават правото, правоприлагащи, които реализират правните нор­ми, или правозащитни (правоохранителни), които осигуряват прила­гането, защитата или охраната на правото.

Ако по отношение на правотворческите органи (например Народното събрание) не съществуват много различни интерпретации на понятието, не така стоят нещата с останалите термини. В този смисъл, правоприлагащ е всеки орган, който упражнява своите правомощия/компетенции по силата на нормативен акт или прилага определена нормативна уредба. В това число и съдебната институция. Но не всеки правоприлагащ орган е пра­вораздавателен. Правораздавателни органи са съдилищата, както и осо­бените юрисдикции, като например Комисията за защита от дискри­мина­ция или Комисията за защита на конкуренцията. Тоест, за критерий тук се приема наличието на арбитраж, инстанционност.

По отношение на правоохранителен и правозащитен, критерият е по-друг. Всички правозащитни/правоохранителни норми, а оттам и органи, „бранят“ правото. В ежедневната лексика обаче, правозащитен се из­ползва по-скоро по отношение на органите, дори неправителствените орга­ни­зации, чийто фокус са най-общо казано правата на човека. Тази широка употреба на понятието правозащитен не е свързана с определена легална дефиниция или принцип на правото. По-скоро става въпрос за медийна и обществена натовареност на думата. От теоретическа гледна точка  право­защитен е равно на правоохранителен.

Или, ако трябва изложеното да се онагледи с примери, може да се каже следното – правоохранителни органи, представени в книга от юриста Снежана Начева, са: полицията, митническите служби, жандармерията, имиг­­рантските служби, финансовото разузнаване, разбирани популярно като органи, част от изпълнителната власт; но като правозащитни инсти­туции (което не изключва, че те са правоохранителни) изрично посочваме: съд, адвокатура, омбудсман и др.

Под термина „обществено“ в ежедневния език се разпознава нещо, което се отнася до, или е свързано с, или принадлежи на, или е пред­назначено за, или произтича от обществото. Докато под термина „пуб­лично“, в широката му употреба, се разбира нещо, което е достъпно за всички.

С оглед на заявения терминологически пуризъм, тук са необходими няколко критични пояснения. Първо, публично не съвпада с обществено, защото общественото носи елемент на публично, както и на частно обаче, от своя страна публичното е донякъде обществено. Затова по-скоро раз­граничението би могло ясно да бъде разбрано с помощта на двойките по­нятия: публично‒частно и обществено‒индивидуално. Второ, разликата меж­ду двата термина можем да обясним, ползвайки критерия „субектност“. Докато общественото се отнася до обществото като цяло, то публичното е свързано с по-тясна група конкретни общности (например жителите на дадена община). В този смисъл публично може да се употреби и по отно­шение на дейностите и функциите, осъществявани от държавните ор­гани, доколкото те са насочени към цялото общество, тоест дефини­ра­на/обо­собена група от хора. [9]

Именно затова казваме, че действията на една институция са пуб­лични, или пък, че в изпълнение на своите правомощия държавният орган Х се ръководи от принципа на публичността.

Статут и статус често биват употребявани като синоними (каквито те не са) както в публичното говорене, така също и в научния език. С вза­имозаместването на тези две понятия обикновено се обозначават и правно положение, и нормативен акт, определящ дадено положение, и устав.

Всъщност статут и статус не само имат различна семантика [10], но също така различна етимология.

Статус произлиза от латинския термин status, което означава състоя­ние, положение. В правната наука той е възприет за означаване на правното положение на лицата и организациите. В този смисъл под „правен статус“ разбираме най-общо съвкупността от права и задължения, които имат су­бектите на правото.

От статус произлиза по-сложният термин статукво, означаващ съ­ществуващото състояние на нещата в даден момент и дадена област на живота.

Статут произлиза от латинската дума statutum, което означава устав, нормативен акт за правата и задълженията на определени лица и органи. Понякога със статут се означава не конкретен нормативен акт, а съвкупност от различни нормативни актове или просто съвкупност от позитивно прав­ни норми и разпореждания, които уреждат положението на определено лице, орган, територия и др.

След вече направените разграничения може да се обобщи – статутът очертава определен статус. Наличието на даден статут означава наличие на даден статус (на определено положение или място на даден субект), а не обратното. Ако трябва да обясним казаното чрез субективно-обективно противопоставяне, то статутът показва нещо обективно, а статусът е част от субективното.

Стъпвайки на изложеното за двата термина, следва отново да се напра­ви едно уточнение в светлината на публичното управление, което е от особено значение. Разглеждайки държавата като социален субект и управ­ляваща система, статутът се явява организационно средство за овлас­тяване на вертикално и хоризонтално разположените структурни под­раз­деления (държавните органи) и за съгласуване на обективните власт­ни ресурси между тези подразделения. Статутът на всяка обособена част, как­то и на всяка длъжностна позиция дефинира и синхронизира ролята (функ­ционалните задължения) и пълномощията (вж. пак Ставрев 1999). [11]

Заключителни думи

В заключение (и с цел полезност за административния стил и език): ВКС и ВАС не са Висш касационен съд и Висш административен съд, а върховни съдилища. Разликата е в това, че висшият е единствен, а вър­ховният – най-висок в йерархията на дадена система от обществени отно­шения.

И съвсем заключително, важно за публичното говорене е и под­реж­дането на обръщенията към присъстващите в протоколни събития. А редът от някои специалисти се определя така:

– държавен глава (в т.ч. колективен)

– висш орган на държавната власт (обикновено парламент)

– висш изпълнително-разпоредителен орган на държавната власт и неговите подразделения (обикновено правителство)

– обществени органи

– масови организации и др.

Цитати и бележки

[1] Къндева, E. (2007). Публична администрация (четвърто преработено издание). София: Изд. „Сиела“. [Kandeva, E. (2007). Publichna administratsia. (chetvarto preraboteno izdanie). Sofia: Izd. „Siela“.]

[2] Енциклопедичен речник по социология. (1997). (съст. Н. Тилкиджиев). София: Изд. „Михаил Мирчев“, 85. [Entsiklopedichen rechnik po sotsiologia. (1997). (sast. N. Tilkidzhiev). Sofia: Izd. „Mihail Mirchev“, 85.]

[3] Стоилов, Я. (2001). Държавната власт. София: Изд. „Сиби“, 53. [Stoilov, Ya. (2001). Darzhavnata vlast. Sofia: Izd. „Sibi“, 53.]

[4] Конституция на Република България. (1991). https://www.parliament.bg/bg/ const. последно посещение на 01.02.2022. [Konstitutsia na Republika Bulgaria. (1991). https://www.parliament.bg/bg/const. posledno poseshtenie na 01.02.2022.]

[5] Енциклопедичен речник по социология. (1997). (съст. Н. Тилкиджиев). София: Изд. „Михаил Мирчев“, 133. [Entsiklopedichen rechnik po sotsiologia. (1997). (sast. N. Tilkidzhiev). Sofia: Izd. „Mihail Mirchev“, 133]

[6] Неновски, Н. (1983). За точния смисъл на термините „статус“ и „статут“, Бюлетин на Съюза на юристите в България, № 1, 69‒71. Конституционен съд на Република България. http://www.constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx? ID=142. последно посещение на 01.02.2022. [Nenovski, N. (1983). Za tochnia smisal na terminite „status“ i „statut“, Byuletin na Sayuza na yuristite v Bulgaria, № 1, 69‒71. Konstitutsionen sad na Republika Bulgaria. http://www.constcourt.bg/ Pages/Document/Default.aspx?ID=142. posledno poseshtenie na 01.02.2022.]

[7] Ставрев, С. (1999). Основи на управлението (второ преработено издание). София: Самиздат, 230. [Stavrev, S. (1999). Osnovi na upravlenieto (vtoro pre­raboteno izdanie). Sofia: Samizdat, 230.]

[8] Начева, С. (2008). Правозащитни институции. София: Изд. „Сиби“. [Nacheva, S. (2008). Pravozashtitni institutsii. Sofia: Izd. „Sibi“.]

[9] Повече по темата Танев, Т. (2000). Публичната администрация като об­ществена реалност, Въведение в публичната администрация в сравнителен европейски контекст. София: Изд. „Гал-Ико“. [Tanev, T. (2000). Publichnata administratsia kato obshtestvena realnost, Vavedenie v publichnata administratsia v sravnitelen evropeyski kontekst. Sofia: Izd. „Gal-Iko“.]

[10] Неновски, Н. (1983). За точния смисъл на термините „статус“ и „статут“, Бюлетин на Съюза на юристите в България, № 1, 69‒71. Конституционен съд на Република България. http://www.constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx? ID=142. последно посещение на 01.02.2022. [Неновски, Н. (1983). За точния смисъл на термините „статус“ и „статут“, Бюлетин на Съюза на юристите в България, № 1, 69‒71. Конституционен съд на Република България. http:// www.constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx?ID=142. последно посещение на 01.02.2022.]

[11] Ставрев, С. (1999). Основи на управлението (второ преработено издание). София: Самиздат, 231. [Stavrev, S. (1999). Osnovi na upravlenieto (vtoro prera­boteno izdanie). Sofia: Samizdat, 231.]

Библиография

Енциклопедичен речник по социология. (1997). (съст. Н. Тилкиджиев). София: Изд. „Михаил Мирчев“. [Entsiklopedichen rechnik po sotsiologia. (1997). (sast. N. Tilkidzhiev). Sofia: Izd. „Mihail Mirchev“]

Конституция на Република България. (1991). https://www.parliament.bg/bg/const. последно посещение на 01.02.2022. [Konstitutsia na Republika Bulgaria. (1991). https://www.parliament.bg/bg/const. posledno poseshtenie na 01.02.2022.]

Къндева, E. (2007). Публична администрация (четвърто преработено издание). София: Изд. „Сиела“. [Kandeva, E. (2007). Publichna administratsia. (chetvarto preraboteno izdanie). Sofia: Izd. „Siela“.]

Начева, С. (2008). Правозащитни институции. София: Изд. „Сиби“. [Nacheva, S. (2008). Pravozashtitni institutsii. Sofia: Izd. „Sibi“.]

Неновски, Н. (1983). За точния смисъл на термините „статус“ и „статут“, Бюлетин на Съюза на юристите в България, № 1, 69‒71. Конституционен съд на Република България. http://www.constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx? ID=142. последно посещение на 01.02.2022. [Nenovski, N. (1983). Za tochnia smisal na terminite „status“ i „statut“, Byuletin na Sayuza na yuristite v Bulgaria, № 1, 69‒71. Konstitutsionen sad na Republika Bulgaria. http://www. constcourt.bg/Pages/Document/Default.aspx?ID=142. posledno poseshtenie na 01.02.2022.]

Ставрев, С. (1999). Основи на управлението (второ преработено издание). София: Самиздат. [Stavrev, S. (1999). Osnovi na upravlenieto (vtoro preraboteno iz­danie). Sofia: Samizdat]

Танев, Т. (2000). Публичната администрация като обществена реалност, Въведение в публичната администрация в сравнителен европейски контекст. София: Изд. „Гал-Ико“. [Tanev, T. (2000). Publichnata administratsia kato obshtestvena realnost, Vavedenie v publichnata administratsia v sravnitelen evropeyski kontekst. Sofia: Izd. „Gal-Iko“.]

Стоилов, Я. (2001). Държавната власт. София: Изд. „Сиби“. [Stoilov, Ya. (2001). Darzhavnata vlast. Sofia: Izd. „Sibi“]

Брой 51 на сп. „Реторика и комуникации“, април 2022 г. се издава с финансовата помощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП3/75 от 18 декември 2021 г.

Issue 51 of the Rhetoric and Communications Journal (April 2022) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP3/75 of December 18, 2021.