Академична и интеркултурна комуникация

Academic and Intercultural Communication 

DOI 10.55206/RLVP5269

 

Радея Гешева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Имейл: rgesheva@uni-sofia.bg

Абстракт: В настоящата статия се представят наблюдения и се достига до заключения, изведени въз основа на дидактическата призма върху италианската литература. Основният изследователски въпрос се фокусира върху присъствието/отсъствието на интеркултурни аспекти в дидактиката на литературата. Съществуват хипотези, които отхвърлят наличието им. Според хипотезата на настоящата статия дидактиката на италианската литература е пряко и неизменно обвързана с интеркултурните измерения, които оказват значимо влияние и върху обучаемите, и върху обучителите/преподавателите/медиаторите. Интеркултурността обогатява обучението, предоставя по-широк хоризонт на интерпретациите, обяснява по логичен и естествен начин взаимосвързаността между различни проблеми, засягащи човека и света. В същото време при съпоставяне на ценностните системи и различните видове поведение представяните и от литературните творби културни различия стават по-достъпни, лесни за разбиране и приемане. Използваните методи са кабинетното изследване и сравнителният анализ. Те включват паралелите, които се открояват при наблюдение на италианската и други образователни системи в редица десетилетия на 20. век. С помощта на посочените наблюдения са изведени закономерности относно тенденциите по отношение на дидактическите въпроси на литературните дисциплини. Към момента липсва цялостен анализ, който да разглежда проблематиката на дидактиката на италианската литература от ракурса на интеркултурните перспективи. По този начин се откроява ново поле, което дава възможност за бъдещи изследвания относно добрите практики и успешно функциониращите модели в областта.

Ключови думи: дидактика, интеркултурност, метод, образователен стил, италианска литература

Intercultural Perspectives  in the Didactics of Italian Literature

 

Radeya Gesheva

Sofia University “St. Kliment Ohridski”

E-mail: rgesheva@uni-sofia.bg

 

Abstract: The article presents observations and reaches conclusions based on the didactic prism of Italian literature. The main research question focuses on the presence/absence of intercultural aspects in the didactics of literature. There are hypotheses that reject their existence. According to the hypothesis of this article, the didactics of Italian literature is directly and invariably related to intercultural dimensions, which have a significant impact on both learners and educators/ lecturers/mediators. Interculturality enriches learning, provides a broader horizon of interpretations, and explains in a logical and natural way the interconnection between various problems affecting humans and the world. At the same time, when comparing value systems and different types of behavior, the cultural differences presented by literary works become more accessible, easy to understand and accept. The methods are desk research and comparative analysis. These include the parallels that stand out when observing the Italian and other educational systems over a number of decades of the twentieth century. With the help of comparison and juxtaposition, regularities have been deduced regarding trends in terms of didactic issues of literary disciplines. At present, there is no comprehensive analysis that would examine the issues of the didactics of Italian literature from intercultural perspectives. In this way, a new field is highlighted, which provides an opportunity for future research on good practices and suc­cessfully functioning models in the field.

Keywords: didactics, interculturality, method, educational style, Italian literature

Увод

В статията са представени резултати, съдържащи анализ на дидактиката на литературата. Поставя се акцент върху преподаването, обучението и ученето на италианската литература в университети не само в Италия, но и в други държави. Разглеждат се някои от основните модели и концепции, които имат отношение към образователната система във всичките ѝ измерения. Проследяват се взаимовръзките между различни полета, които се свързват с прагматичността, тематиката, интеркултурността. След наблюдение върху обучението по литература се преминава към специфичните му аспекти, мястото и образа на обучаемия, влиянието на различните култури, особеностите на италианските литературни произведения, свързани с идея­та за опознаване на различните култури. Това се случва и под въздействието на политическите, икономическите, историческите причини – късното Обединение на Италия (1861), липсата на общ език и наличието на множество ди­алекти, политиката на образователните фигури – теоретици и критици – и ин­ституции – Министерството на образованието, академичната и изследователската дейност на Република Италия. Освен това има и редица фактори, оказващи пряко въздействие върху дидактиката на италианската литература. Сред тях са промените в нагласите на учениците, спецификите във възприемането въз основа на поколенията – Х, Y, Z, „Алфа“, разширяването на спектъра от дейности и задачи с цел повишаване на мотивацията,  включването на повече упражнения с емблематични творби в различни чуждестранни литератури, изграждането на връзки между различни области, интердисциплинарният подход. В статията се поставя въпросът за интеркултурността като значима проблематика в контекста на дидактиката на литературата, с фокус върху италианската литература, като се проследяват твърденията на утвърдени теоретици, критици, изследователи и практици с богат опит в преподаването на тази тематика в различни университети. Използвани са методите на кабинетното изследване и на сравнителния анализ.

 

Особености на дидактиката на италианската литература

Настоящият анализ взема под внимание различни определения за литературата, дидактиката, интеркултурността и ги разглежда като три взаимосвързани области. Поради тази причина е необходимо да се уточни каква ще бъде интерпретацията им с оглед очертаването на пресечните точки между тях и тяхната значимост.

Разбиранията за литературата датират от Античността. Етимологичното проследяване на корена на думата –  littera – въвежда идеята за буквата, писмото, азбуката. При хуманизма и Ренесанса литератите са личностите, които могат да четат и пишат, имат достъп до различни по своя род и жанр творби. След изобретяването на печатната преса от Йоханес Гутенберг бързо се популяризират знания­та за по-голяма част от населението. Така се достига до нарастване на броя на читатели, които да имат достъп до литературни и други творби. Тогава се променя и ролята на интелектуалците. Едва в началото на 20. век се очертава потребността от въвеждане на определение за литературата. Освен това не може да има едностранно или еднопосочно разбиране за нея. Литературата се интерпретира като „изкуство на четенето и писането“, „култура“, „доктрина“, „съвкупност от отнасящите се до науката, изкуството или дисциплината произведения“, „литературните творби… като създаването на литературата съответства като цяло на създаването на реториката“. В тези определения, които се стремят да представят палитрата от значения на литературата, се откроява идеята за спе­цификите на понятието. След началото на 20. век в обществата започват да се срещат различни „нови“ пороци. Според философа Умберто Галимберти първият от тях е консуматорството. Той го определя като: „Нов порок, тъй като е непознат на предшестващите ни поколения […] защото създава в нас нихилистичен манталитет, който ни кара да смятаме, че само като се въз­приеме – методично и мащабно – принципът на потреблението и на разрушаването на предметите, можем да си гарантираме идентичност, социален статус, упражнение на свободата и благосъстояние. [1]

На фона на този дух се очертава опозицията висока – ниска литература. Така се създава и противопоставянето между читателите, изразяващи предпочитанията си към един или друг тип творби.

Литературни теоретици и критици в Италия се въздържат да дават категорични и еднозначни определения за това какво е значението на литературата, интерпретирана като съвкупност от художествени произведения. Емилио Гарони я дефинира като „много обширно понятие”. [2] Има автори, които представят литературата образно. Сред тях е Романо Луперини, който я нарича „несигурна“. [3] Както отбелязва теоретикът и критикът на италианската литература Джулио Ферони: „Дадените във времето определения на термина „литература“ са повлияни от различни идеологии, свето­гледи, политически и философски усещания, различаващи се помежду си и често – напълно несъвместими“. [4]

От краткия обзор на утвърдени автори и техни публикации става видно, че има различни интерпретации на понятието „литература“, на това какво следва да съдържа корпусът от произведенията ѝ, на нейните разновидностите, на факторите, които оказват влияние върху развитието на термина. Това би следвало да се взема под внимание при преподаване на италианска литература, когато става въпрос за теория на литературата, жанрове и автори.

Сред определения в основата на разбирането за дидактиката тя се отнася до идеята за „теорията на образованието и дейностите, свързани с методите на преподаването“ [5], с „теория и практика на преподаването, разделяща се на обща […] и с частна“ [6], с „аналитична теория на три нива – теоретично или изследователско, практично, дискурсивно“. [7] Ключов акцент в тези теории се поставя върху обучението. Дидактиката се фокусира върху преподаването. В същото време тя е обвързана с възпитанието. Дидактиката е част от педагогическия процес, който е и учебен, и възпитателен. Важно е да се отбележи, че през последните години се насочва вниманието на теоретиците, изследователите и преподавателите върху хуманистичните аспекти на дидактическата дейност. Тук може да бъде приведен следният пример, илюстриращ развитието ѝ през последните десетилетия, с фокус върху практичността и прагматичността. Паоло Балбони, препода­вателят по дидактика на съвременните езици и автор на десетки издания за преподаването и усвояването на езици, знания и умения, извежда четири основни дейности. Те следва да се осъществяват от обучителите, които играят ролята и на медиатори по време на обучението. Балбони откроява като първа дейност възприемането на обучаемия спрямо личностната му идентичност. Изследователят акцентира върху значимостта на този уникален начин за учене, който е комбинация от различни видове интелигентност, когнитивни стилове и методи на учене, езикови и комуникативни потребности и лични интереси. Втората дейност включва идентифицирането на обучаемия като главно действащо лице в периода на обучението. Според Балбони центрираното върху обучаемия преподаване е изключително важ­но. Третата дейност се състои в определянето на дидактическите предложения при спазване на неврологичните принципи за бимодалност и насоченост. Накрая Балбони се фокусира върху значението на афектите. Четвъртата дейност включва поставяне на акцент върху психологическата роля на усвояването, свързана с ролята на емоцията, отнасяща се до мотивацията при учене на съдържание, задоволството и недоволството […]. [8]

В италианското общество и в образователната му система могат да се забележат различни тенденции, свързани с преподаването. През последните години се акцентира върху идеята за обогатяването с нови значения въз основа на променящата се действителност. Методите, с които си служи дидактиката, в частност на литературата, са комплексни. Това се дължи и на факта, че Министерството на образованието, университетската и изследователската дейност в Италия препоръчва да се вземе под внимание мултикултурният и интеркултурният характер на образователния процес. Освен върху интердисциплинарността, или мултидисциплинарността в преподаването на литература, се акцентира и върху други значими аспекти. [9] А това препраща към идеята, че дидактиката на италианската литература би било уместно да се обвърже с интеркултурните перспективи в обществото, доминирано от мултикултурализма. [10] Настоящият анализ се придържа към определението на етнолога Герд Бауман за мултикултурализма. Според него културите следва да бъдат разглеждани като реалности, които да се осъщест­вят, които са отворени за споделяне и промяна. [11]

От краткия преглед става видно, че от една страна, проблематиката с преподаването на италианска литература се разглежда на методическо и методологично равнище. От друга, се очертават много пластове, които са комплексни (интердисциплинарост, мултидисциплинарост, мултикултурализъм, интеркултурни аспек­ти). Освен това обособяването на тези подходи като значими за преподаването на италианска литература предполага както реконцептуализация, така и операционализация при изготвяне на програми за обучение в различни образователни степени.

Много изследователи са привърженици на тезата, че в преподаването на език и литература днес е задължително да се отчетат променящите се нагласи към четенето и ученето. Това от своя страна води и до осъзнаване на значимостта от употребата на интеркултурни подходи. Автори, сред които са изследователят на преподаването на език и литература Алън Мейли [12] и университетският преподавател по италианска литература Симоне Джусти [13], засягат въпроса за връзката между езиковото и литературното обучение. Те потвърждават съществуването ѝ, което се основава на взаимен обмен. Приносът на Алън Мейли се състои в извеждането на няколко водещи и функциониращи (по думите му) методологични подходи в изучаването на литература. Той обособява стилистичния и литературнокритическия подход. [14] Според Алън Мейли и двата подхода имат своето място в системата от успешни преподавателски практики. Но е важно да бъдат използвани по подобаващ начин, в зависимост от нивото на владеене на езика, подготовката на обучаемите, целта на обучението. Литературнокритическият метод поставя акцент върху персонажната система от образи, сюжета, ценностите, психологията, средата. В този случай е необходимо обучаемите да имат по-високо езиково ниво. В същото време те трябва да познават добре и основните конвенции, които са присъщи на литературното поле. Стилистичният метод е подходящ за обучаеми с по-ниско ниво на владеене на чуждия език, като започва с описание и анализ на езика и средствата му, а след това преминава към тъл­куването и стилистичните аспекти. Съществуват и редица други методологични подходи. Сред тях са моделите за езиково, културно и личностно израстване на Роналд Картър и Майкъл Лонг, включващ езиково базиран модел с фокус върху лингвистичните дейности; литературата като съдържание или културен модел – предаване на ценностната и културната система чрез произведенията. [15] Важно е да се отбележи и ролята на личния опит за израстването на личността и обогатяването ѝ. Така може да се достигне до заключението на Ван [16], според когото подходите на новата критика – без обсъждане на авторовата позиция и намерения, на структуралистите – езикови, на читателската рецепция, на критичната грамотност – се отдалечават от „по-остарелите“ инструменти за преподаване и учене.

Прегледът показва, че са изведени различни методи: литературнокритически, стилистичен, езиков; те са представени от дидактична и методическа гледна точка. Същевременно прилагането им изисква адаптиране към учебната среда и отчитане на традициите. Изготвянето на учебни планове и програми за преподаването на италианска литература също предполага процес, в който участието и на образователните ведомства следва да бъде отчетено. Ето защо дидактиката има важна роля в преподаването. Допуска се, че тя следва да обединява методи в ясна систематизация, които съще­вре­менно са адаптирани към конкретните програми и образователни традиции в дадена държава и в университет.

Сред изследванията, посветени на италианската литература и нейната дидактика, може да се открои трудът на Джино Руоци и Джино Телини. [17] В него авторите акцентират върху специфичното. „Дидактика на италианската литература. Приложими разсъждения и приложения“ се състои от няколко части. Първата включва периодизация, преминава през ролята на литературните жанрове, проследява формирането на канона от публикуването на първите литературни творби на простонароден език волгаре до Обединяването на Италия, разглежда емблематични автори и представя биографиите на някои от тях. Във втората се прави паралел между италианската и световната литература, поставят се въпроси, открояващи литературните връзки с правото, изобразителното изкуство, киното. В третата част се извеждат темите, инструментите, ресурсите на литературното образование. Именно тук се насочва вниманието към ролята на интеркултурното образование. [18] Тезата на автора е, че в наши дни е невъзможно и немислимо да се преподава литература, без да се осмисли ролята на интеркултурността. Представените наблюдения посочват значимостта на интеркултурните аспекти – важни както за Италия, в която има мигранти, така и за други държави в чужбина, в които трайно се установяват много италианци. Необходима е както концепция, така и методика за преподаването на италианска литература, като приложението на методите следва да започва в училище, да има отражение в държавните зрелостни изпити и след това при преподаване на италианска литература на университетско ниво при отчитане на принципите на дидактиката.

Представените методи, подходи, модели са малка част от палитрата с възможности, които се очертават пред преподавателите по италианска литература. Успоредно с това се посочват и значимите за света, в който живеем, ориентири. Безспорно е, че поради трансформацията на обществото и присъствието на различни култури възприятията, разбиранията, интерпретациите се променят. Така се очертава и ключовата роля на интеркултурността в преподаването и на езика, и на литературата. По този начин се насочва вниманието на преподавателите медиатори към една по-различна и склонна да приема визията за другостта нагласа – и към обучаемите, и към обучителния процес. Както отбелязва Романо Луперини: „Съвременното общество ни прави свидетели на безкрайно херменевтично земетресение. Всичко сякаш се променя много бързо, като повлича навици, критерии за оценка, традиции и ценности“. [19] В същото време е необходимо да се положат основите от екзистенц-минимума на теоретичната, терминологичната, контекстуалната рамка. Преподавателят и изследовател на италианската литература и критика Андреа Манганаро изтъква, че ролята на съвре­менната дидактика е да се съсредоточи върху „увеличаването на познания­та за дисциплините и институциите във филологическите специалности, още повече в сравнение с миналото“. [20] Освен това „следва да се гарантира успешното придобиване на компетентности с необходимия и незаменимия „багаж“ от „конкретни познания“. [21] Заключението, до което Манганаро достига, е че трябва да се сложи „край на националния детерминизъм в политическия и социалния живот, както и в икономическите процеси“. [22] Това е значимо с оглед на факта, че и в училищата, и в университетите следва да се отчете спецификата на променящите се времена. Андреа Манганаро, който преподава в Университета в Катания, Сицилия, е привърженик на идеята на Бенвенути и Чезерани, че е настъпила „епохата на световната литература“. [23] Поради тази причина се налага да наблюдаваме другите нации, култури, политики, да установяваме и поддържаме контакт с тях. А това се отнася и до литературата, която вече не е само национална – затворено и лишено от смисъл понятие. С помощта на интеркултурността може да се достигне до осмисляне на идеята за перспектива и хоризонти, с поглед, който е насочен към бъдещето, който възприема преподаването на литературата като диалогично.

Изводи                                                       

Изследването за дидактиката на италианската литература илюстрира разбиранията за ключови понятия, като за първи път се поставя акцент вър­ху идеята за интеркултурността. Според посочените наблюдения въз­приятията за литературното като обвързано с културното пространство. Изведените понятия като литература и дидактика се обвързват с интеркултурните перспективи в преподаването и ученето. Представени са подбрани за целите на изследването модели и практики. Посочени са пресечни точки меж­ду различни полета – литературно-културологично, историческо, социо­логическо, философско, дидактично, които са свидетелство и за интердисциплинарния характер на изследването. Разбирането за дидактиката на литература се обогатява и с помощта на илюстрираните примери, съдържащи обобщени наблюдения относно спецификите на италианската. Това налага заключението, че при преподаването на литература следва да се вземат под внимание различни елементи от учебния процес – обучител – обучаем, учеб­ни материали, цели, вид и среда на обучението. Така може да се обоб­щи, че дидактиката е повлияна от разнообразни фактори –  времето, в което се случва анализът на автора, особеностите на литературната творба, идеи­те и ценностите, които пред­ставя. Съвременният преподавател медиатор е необходимо да следи случващото се в променящата се динамична ежедневна – реална – и имагинерна – литературна ситуация. Тя във всички случаи е под знака на интеркултурността, която освен сложно и многопластово понятие е ценен ресурс в обучението, тъй като дава възможност да се погледне перспективата на/за Другия/Другата/Другото през различен ракурс. А срещите с различни култури, без значение дали се случват в литературното или в ре­алното пространство, променят мирогледа, предават нови идеи, схващания, разбирания, обогатяват и трансформират всяко човешко същество във все­ки етап от неговото обучение и развитие. Така се очертават нови хоризонти за бъдещи изследвания в различни ракурси и области.

Цитирания и бележки

[1] Galimberti, U.  (2022). I vizi capitali e i nuovi vizi. Milano: Feltrinelli, 67.

[2] Garroni, E. (1985). Estetica e critica letteraria. Asor Rosa, A. (a cura di), Il letterato e le istituzioni. Vol. 1 di Letteratura italiana. Torino: Einaudi, 417.

[3] Luperini, R. (1998). Il professore come intellettuale. La riforma della scuola e l’insegnamento della letteratura. Lecce: Manni, 5.

[4] Ferroni, G. (1995). Storia della letteratura italiana – Dalle origini al Quattrocento. Milano: Einaudi Scuola, VII.

[5] Istituto della Enciclopedia Italiana fondata da Giovanni Treccani. (2024). Didattica. Roma: Treccani. https://www.treccani.it/enciclopedia/didattica/. Retrieved on 28.02.2025.

[6] Istituto della Enciclopedia Italiana fondata da Giovanni Treccani. (2024). Didattica. Roma: Treccani. https://www.treccani.it/enciclopedia/didattica/.  Retrieved on 28.02.2025.

[7] Gundem, B., & Hopmann, S. (1998). Didaktik and/or curriculum: An international dialogue. New York: Basel.

[8] Balboni, P. (2011). Conoscenza, verità, etica nell’educazione linguistica. Perugia: Guerra edizioni, 44.

[9] Balboni, P., & Caon, F. (2015). La comunicazione interculturale. Venezia: Marsilio, 16.

[10] Luperini, R. (2013). Insegnare la letteratura oggi. Lecce: Manni, 115.

[11] Baumann, G. (1999). The Multicultural Riddle. Rethinking National, Ethnic, and Religious Identities. New York; London: Routledge, 121.

[12] Maley, A. (1989). Down from the pedestal: Literature as resource. Carter, R., Walker, R., Brumfit, C. (eds.), Literature and the learner: methodological ap­proaches.  New York: Macmillan Education, 1–9.

[13] Giusti, S. (2018). Le risorse della letteratura per l’insegnamento della lingua. Ivancic, B. et al. (a cura di). Il testo letterario nell’apprendimento linguistico. Esperienze a confronto. Bologna: Centro di Studi Linguistico-Culturali (CeSLiC), 39–49.

[14] Maley, A. (1989). Down from the pedestal: Literature as resource. Carter, R., Walker, R., Brumfit, C. (eds.), Literature and the learner: methodological ap­proaches.  New York: Macmillan Education, 1–9.

[15] Carter, R., & Long, M. (1991) Teaching Literature. Harlow, Essex: Longman, 71.

[16] Van, T. T. M. (2009). The relevance of literary analysis to teaching literature in the EFL classroom. English Teaching Forum, 3, 2–9.

[17] Ruozzi, G., & Tellini, G. (2020). Didattica della letteratura italiana. Riflessioni e proposte applicative. Firenze: Le Monnier Università, 199.

[18] Ruozzi, G., & Tellini, G. (2020). Didattica della letteratura italiana. Riflessioni e proposte applicative. Firenze: Le Monnier Università, 199.

[19] Luperini, R. (2013). Insegnare la letteratura oggi. Lecce: Manni, 163.

[20] Manganaro, A. (2020). Per la didattica della letteratura italiana. Roma: Bonanno, 145.

[21] Manganaro, A. (2020). Per la didattica della letteratura italiana. Roma: Bonanno, 145.

[22] Manganaro, A. (2020). Per la didattica della letteratura italiana. Roma: Bonanno, 81.

[23] Benvenuti, G., Ceserani, R. (2012). La letteratura nell’età globale. Bologna: Il Mulino, 42.

Библиография

Balboni, P. (2011). Conoscenza, verità, etica nell’educazione linguistica. Perugia: Guerra edizioni.

Balboni, P., & Caon, F. (2015). La comunicazione interculturale. Venezia: Marsilio.

Baumann, G. (1999). The Multicultural Riddle. Rethinking National, Ethnic, and Religious Identities. New York; London: Routledge.

Benvenuti, G., Ceserani, R. (2012). La letteratura nell’età globale. Bologna: Il Mulino.

Carter, R., & Long, M. (1991) Teaching Literature. Harlow, Essex: Longman.

Ferroni, G. (1995). Storia della letteratura italiana – Dalle origini al Quattrocento. Milano: Einaudi Scuola.

Galimberti, U.  (2022). I vizi capitali e i nuovi vizi. Milano: Feltrinelli.

Garroni, E. (1985). Estetica e critica letteraria. Asor Rosa, A. (a cura di), Il letterato e le istituzioni. Vol. 1 di Letteratura italiana. Torino: Einaudi.

Giusti, S. (2018). Le risorse della letteratura per l’insegnamento della lingua. Ivancic, B. et al. (a cura di). Il testo letterario nell’apprendimento linguistico. Esperienze a confronto. Bologna: Centro di Studi Linguistico-Culturali (CeSLiC).

Gundem, B., & Hopmann, S. (1998). Didaktik and/or curriculum: An international dialogue. New York: Basel.

Istituto della Enciclopedia Italiana fondata da Giovanni Treccani. (2024). Didattica. Roma: Treccani. https://www.treccani.it/enciclopedia/didattica/.  Retrieved on 28.02.2025.

Luperini, R. (1998). Il professore come intellettuale. La riforma della scuola e l’insegnamento della letteratura. Lecce: Manni.

Luperini, R. (2013). Insegnare la letteratura oggi. Lecce: Manni.

Maley, A. (1989). Down from the pedestal: Literature as resource. Carter, R., Walker, R., Brumfit, C. (eds.), Literature and the learner: methodological approaches.  New York: Macmillan Education.

Manganaro, A. (2020). Per la didattica della letteratura italiana. Roma: Bonanno.

Ruozzi, G., & Tellini, G. (2020). Didattica della letteratura italiana. Riflessioni e proposte applicative. Firenze: Le Monnier Università.

Van, T. T. M. (2009). The relevance of literary analysis to teaching literature in the EFL classroom. English Teaching Forum.

 

Радея Николаева Гешева е главен асистент във Факултета по класически и нови филологии. Води курсове по италианска литература, писмен и устен превод, практическа граматика в специалност „Италианска филология“. Защитава дисертация на те­ма: „Език и памет в проекта Écriture féminine (романите на Наталия Гинзбург, Дача Мараини и Елена Феранте)“. Носител на званието „Лауреат“ в жанр „Литературна критика и литературна история“ на „Южна пролет“ 2024 г. за  монографията „Енигми и парадигми при някои италиански писателки от XX век“ (2023) на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в Хасково 2024 г. Научни интереси в областта на ли­тературознанието, интердисциплинарните изследвания, реториката, иновациите в преподаването, дидактиката на езика, литературата, културата.

 

Ръкописът е изпратен на 01.03.2025 г.

Рецензиране от двама независими рецензенти: от 02.03.2025 до 02.04.2025 г.

Приемане за публикуване: 03.04.2025 г.

Manuscript was submitted: 01.03.2025.

Double Blind Peer Reviews: from 02.03.2025 till 02.04.2025.

Accepted: 03.04.2025.

Брой 63 на сп. „Реторика и комуникации“ (април 2025 г.) се издава с финансовата помощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП6/48 от 04 декември 2024 г.

Issue 63 of the Rhetoric and Communications Journal (April 2025) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP6/48 of December 04, 2024.