Политическа и публична комуникация

Political and Public Communication

DOI 10.55206/OXTT8252

Страхил Делийски

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Имейл: delijski@phls.uni-sofia.bg

 

Абстракт: Целта на статията е да се създаде концептуален модел за изслед­ване на проблематиката на социалната промяна като интегрира три теоре­тични перспективи – социален конструктивизъм, теория за концептуалните метафори и критически дискурс анализ. Направен е теоретичен обзор на учени философи (M. Foucault, А. Gramsci,), автори с принос в изследването на метафората (G. Lakoff, M. Johnson) и в методологията на критичния дис­курс анализ (N. Fairclough, R. Wodak, van Dijk, T. A., Z. Kövecses,) и на тази база е създаден концептуалният модел за изследване. Хипотезата е, че со­циалният ред се поддържа не само чрез норми и институции, а чрез дълбоко вкоренени метафорични системи, които функционират като негова когни­тивна и идеологическа инфраструктура. Анализът е направен върху корпус от селектирани метафори, които са референции към българския по­ли­ти­чески дискурс. Единият извод е, че метафори като „държавата е тяло“, „дър­жавата е машина“, „държавата е семейство“ и неолибералната група („дър­жавата е фирма“, „политиката е пазар“) натурализират конкретни влас­тови отношения и йерархии, като ги превръщат в „здрав разум“ и „само­очевидни истини“. Вторият извод е, че тези метафори структурират възпри­ятията и мисленето и определят рационалността на действията. Третият извод е, че понеже промяната е дискурсивна практика, тя трудно може да се осъществи, ако агентите използват езика на същите тези хегемонни мета­фори, чрез кои­то социалният ред бива натурализиран.

Ключови думи: социален конструкционизъм, критически дискурс анализ, теория за концептуалните метафори, неолиберализъм, социална промяна.

Conceptual Metaphors of the Political Order.  Structures, Hierarchies, Agents  and the (Im)Possible Transformation

Strahil Delliyski

Sofia University “St. Kliment Ohridski”

E-mail: delijski@phls.uni-sofia.bg

Abstract: The aim of this article is to develop a conceptual model for investigating the problematics of social change through the integration of three theoretical perspectives: social constructivism, conceptual metaphor theory, and critical discourse analysis. A comprehensive theoretical review is conducted, encompassing the work of major philosophical thinkers (M. Foucault, A. Gramsci), scholars contributing to the study of metaphor (G. Lakoff, M. Johnson), and key figures in the methodology of critical discourse analysis (N. Fairclough, R. Wodak, T. A. van Dijk, Z. Kövecses). On this basis, the proposed conceptual model is constructed. The central hypothesis posits that the social order is sustained not only through norms and institutions but also through deeply embedded metaphorical systems that function as its cognitive and ideological infrastructure. The analysis is based on a corpus of selected metaphors referencing Bulgarian political discourse. The findings lead to several principal conclusions. First, conceptual metaphors such as “the state is a body,” “the state is a machine,” “the state is a family,” as well as neoliberal variants (“the state is a firm,” “politics is a market”), serve to naturalize specific power relations and hierarchies by transforming them into “common sense” and “self-evident truths.” Second, these metaphors structure perception and cognition, thereby shaping the rationality of action. Third, insofar as social change constitutes a discursive practice, its realization is significantly constrained when agents operate within the language of the same hegemonic metaphors through which the existing social order is naturalized.

Keywords: social constructionism, critical discourse analysis, conceptual metaphor theory, neoliberalism, social change.

 

Въведение

Проблемът за социалната промяна е традиционно ключов за со­ци­ал­ната теория. В класическите подходи обикновено промяната е концепту­ализирана като резултат от някакъв външен за системата шок, изява и за­дълбочаване на определени структурни противоречия, или пък намеса на сил­ни агенти, които имат възможност да въздействат върху една иначе ста­билна социална система. Всичките тези подходи представляват край­ъгъл­ни камъни в развитието на социалната теория и притежават солиден обясни­телен потенциал, независимо от отправната точка, характерна за всеки от тях. Едва ли е възможно да си представим съвременната социална наука без тях. Те обаче подхождат към проблема за социалната промяна от една пре­димно позитивистка научна парадигма. Без по никакъв начин да се отричат тези модели и конструкционистка изследователска програма, веднъж може да се обогатят тези обяснения, и втори път, може да се пред­ложи рамка, която носи не просто разбиране, но и предложение за действие. Социалният конструкционизъм поставя под въпрос разбирането за обществото като за нещо статично или фиксирано, върху което може да се въздейства пре­димно посредством сила. Напротив, социалната реалност е резултат от ди­намични, последователни и продължителни занимания. Тя се създава, под­държа и променя по силата на постоянните взаимодействия между хората. В този смисъл промяната не е аномалия или изключения, а вътрешно при­съща характеристика и възможност на самия процес на съз­даване на соци­ална реалност.

В същото време този потенциал за промяна, който конструкционист­ките теории предпоставят много често, се сблъсква с емпиричното наличие на социална статичност. Въпреки широко разпространените и задълбо­чаващи се недоволства и критики по отношение на корумпирани и неспра­ведливи политически, икономически и социални структури и модели, съ­щите тези модели и структури показват завидна издръжливост. В нас­то­ящия текст се акцентира именно този парадокс, като за целта ще се на­прави опит да се обединят три различни изследователски перспективи. Пър­вата е социалният конструкционизъм и характерният за модел за създаване на социална реалност. Втората е теорията за концептуалните ме­тафори, коя­то оперира на равнището на познавателните структури. Третата е кри­тическият дискурс анализ, който свързва дискурса (про­цеса по създа­ва­не на социална реалност) с идеологията и властта. В своята съ­вкупност те­­зи три теории биха ни помогнали първо, да си дадем сметка защо соци­алната промяна е едновремнно потенциално възможна, но из­клю­чително трудна; второ, да реконцептуализираме промяната като битка по отно­ше­ние на дискурсивно-метафоричните основания на реалността, а не на по­литики или норми и трето, да помислим за пътищата на една ус­пешна со­циална трансформация, като преобладаващо дискурсивна прак­тика. Струк­­­турата на изложението следва посочената логика, като първо очертава в максимално синтезиран план основните предпоставки на тези теории и тях­ната релевантност по отношения на проблема за социалната промяна. Като втора стъпка, в текста се прави опит да се деконструират доминиращи ме­тафори за социалния ред с помощта на предложения кон­цептуален модел. Интерпретациите се опитват да удържат баланса между универсалността на значенията на тези метафори и българската контек­стуалност на тяхната употреба. Изрично посочване на конкретна употреба (автор, дата, място) не е правено по две причини. Първо, анализираните ме­тафори са толкова ши­роко разпространени, че регистрацията на тяхната конкретна политическа употреба би било непосилна задача с оглед на пре­тенциите на текста. Вто­ро, целта на текста е интерпретация на равнището на познавателни модели и структури и тяхното влияние върху полити­чес­кото действие, а не върху лингвистичната употреба на понятията. Предло­женият концептуален модел няма претенциите за понятийна изчерпател­ност – разглежданите теории са достатъчно комплексни, за да могат да за­редят изследователя с множество понятия, а понятията са достатъчно аб­страктни, за да търпят различно кон­цептуализиране. В този смисъл и интер­претациите следва да бъдат разглеж­дани както в контекста на ограниче­нията на модела, така и в контекста на начина, по който авторът мисли този модел, бидейки и участник в опис­ва­ните дискурси.

Концептуалните метафори и познавателната инфраструктура на социалния ред

Ако в рамките на конструкционистката парадигма промяната е вът­решноприсъща на социалната реалност, защо тогава социалният ред показ­ва толкова впечатляваща стабилност? Конструкционисткият отговор на този въпрос ни отвежда към изследване на познавателната архитектура на социалната реалност. Ако нейният характер е преобладаващо дискурсивен, то метафорите са онези структури, които доминират този дискурс. Тук не става въпрос за метафората като лингвистичен феномен. Социалният свят бива държан в единна цялост до голяма степен на това, което Лаков и Джон­сън наричат концептуални метафори – дълбоки, много често несъзнавани познавателни рамки, които структурират начините, по които говорим, мислим и действаме. Проектирайки известното върху неизвестното, мета­форите създават реалност. Те имат конституираща функция по отношение на обекта, който обозначават (Lakoff and Johnson, 1980). [1]

Така например ние говорим за живота в понятията на пътуването (вървим напред, имаме цели и т.н.), говорим за спора в понятията на войната (някой побеждава, нанася удар и т.н.), мислим теориите като сгради (имат основи, строим ги), идеите в понятията на храната (преглъщаме ги, храна за размисъл), социалните организации в понятията на растенията (общест­вата имат корени, компаниите растат и цъфтят). Понятийното поле, от което извличаме изрази, за да разберем друго понятийно поле се нарича поле източник. Понятийното поле, което бива разбирано, се нарича поле цел. Живот, спор, теория, идеи, социални организации са полета цел, до­като пътуването, войната, сградите, храната и растенията за полета източ­ник.

Разбирането на едно поле в понятията на друго поле включва набор от фиксирани проекции (съответствия) между целта и източника. Този набор от проекции свързва основни съставни елементи от полето източник с основни съставни елементи от полето цел. Разбирането на концептуалната метафора е свързано с разбиране именно на връзките и проекциите между двете полета. Именно тези проекции придават огромната част от значе­ние­то на метафорите. Проектирането между полето източник и полето цел включва два вида съответствие – онтологични и епистемични (Lakoff and Johnson, 1980 [2], Lakoff, 1993 [3], Kövecses, 2002 [4]). Първият тип касае отношенията между елементите от двете полета, докато вторият тип се отнася до връзките между полето цел и полето източник. Онтологичните съ­ответствия са концептуални проекции между елементите на полето из­точ­ник и полето цел. Междувременно епистемичните кореспонденции илюст­рират естеството и посоката на отношенията между понятийните по­лета.

Така например в метафората организацията е растение имаме след­ни­те онтологични проекции:

Източник: растение                            Цел: организация

(а) цялото растение                             организацията

(б) част от растението                        част от организацията

(в) растежа на растението                  развитието на организацията

(г) корените                                         произхода

(д) цъфтеж                                            успехите

(е )плодове                                           ползи

Епистемичните проекции от своя страна могат да бъдат представени по следния начин: Ако едно растение бива обгрижвано, то ще даде добри плодове – Ако една организация се управлява добре, тя ще постигне успехи. Едно растение е силно, когато е пуснало дълбоки корени – една органи­зация е силна, когато има зад себе си дълга и успешна дейност. Ако отрежем части от растението, то може да изсъхне или да се развие – ако закрием част от една организация, то тя може да спре да функционира или да започне да функционира по-добре. Да разберем значението и смисъла на дадена ме­тафора, означава да открием и анализираме съответствията между елемен­тите и връзките между тези елементи в полето източник и полето цел.

Особено важно в случая е да се подчертае, че проекциите и връзките между двете полета могат да бъдат само частични. Само отделни части от полето източник могат да бъдат проектирани върху полето цел и само част от полето цел е включено в проектирането от полето източник. Всяко едно понятие, независимо дали е от полето цел или полето източник, притежава различни аспекти. И когато източникът бива приложен към целта, само ня­кои от тези аспекти попадат на фокус. Нека да вземем например много по­пулярната метафора политиката е война (губи позиции, печели битката, ди­ректна атака и т.н.). Войната като поле източник се фокусира и осветява само един определен аспект от понятието „политика“. В случая става въп­рос за конфликтния характер на политика. Фокусирането или осветяването се случва едновременно с механизма на скриване. Това означава, че когато дадено понятие има няколко различни аспекта и метафората разкрива един или няколко от тях, останалите аспекти от понятието остават скрити или извън фокус. С други думи, механизмите на осветяване и скриване взаимно се предпоставят. За да видим как двата механизма оперират едновременно, нека погледнем и някои от другите метафори за политиката: политиката е театър, политиката е мръсна работа, политиката е движение/пътуване. Тези различни концептуални метафори за политиката фокусират или осве­тяват различни аспекти от понятието за политика. Военната рамка осветява конфликтния аспект на политиката. Театралната рамка разкрива аспектите на напрежение между публичния и непубличния свят на политиката. Мета­фората за мръсотията се фокусира върху (не)моралните аспекти на полити­ческата технология. Метафората на движението се фокусира върху полити­чес­ките цели и очаквания.

Предположението, че използването на метафори е една от най-фун­даменталните форми на разсъждаване, е базирано върху наблюдението, че различните концептуални метафори произвеждат различни съображения по отношения на дискутираната тема (Lakoff and Johnson, 1980). [5] В лите­ратурата това често се определя като „рамкиращата сила“ на метафорите. Така например концептуалната метафора икономическите явления са ме­тео­ро­логически явления е обичаен начин, по който мислим и говорим за икономиката (икономическа буря, кредитна суша, замразяване на дохо­ди­те и т.н). От гледна точка на теорията за концептуалните метафори това би навело индивидите на вярването, че икономическите проблеми са извън техния контрол. Концептуалната метафора икономическите проблеми са болест, която също много често използваме, когато осмисляме и обго­ва­ряме икономиката (финансова инжекция, икономическо страдание, шокова терапия), от своя страна води към друг тип заключения. В този случай има голяма вероятност хората да смятат, че политическите и икономическите актьори могат или не могат да „излекуват“ тези проблеми. С други думи, ние осмисляме света около нас през концептуални метафори, които помагат на хората да осмислят света около себе си, но това осмисляне е различно в зависимост от използваните метафори.

Използването на метафори, които са свързани с конкуриращи се поли­тически идеологии и програми за действие, върви ръка за ръка с приемане на смисъла и съдържанието на тези идеи или програми. От гледна точка на легитимността на системата и доверието между политици и граждани, кое­то минава през дискурсивната конструкция или деконструкция на легитим­ността, до голяма степен е обвързано с определени метафорични понятия, т.е. то е метафорично структурирано. Един от най разпростра­нените начини за изразяване на доверие или недоверие в политическата система и нейните институции, или за оценка на властовите отношения е да реферираме към метафорични модели, които служат за обяснение на тези феномени. Когато казваме държавата не функционира правилно, ние оце­няваме полити­ческата действителност въз основа на концептуализирането през обектива на механичната или органична метафора за социалния и политическия ред (държавата/обществото е машина, държавата/об­щест­вото е органи­зъм). Нещо повече, проектирайки елементите от полето източник (механи­зъм, организъм) към полето цел (държава), ние вероятно ще достигнем до изводи по отношение на това, което е необходимо да се направи, за да се случи промяна.

Ако се върнем на процеса на конструиране на реалността при Бъргър и Лукман и го свържем с теорията на концептуалните метафори на Лакоф и Джонсън, бихме стигнали до следното допускане. Социалната промяна се оказва много трудно начинание, защото, общувайки в рамките на дадена структура, агентите постоянно възпроизвеждат концептуалните метафори на социалния ред, чрез които тази структура бива мислена. В процеса на обективизация концептуалните метафори действат като своеобразно поз­навателно лепило. Те превръщат абстрактните социални конструкции в кон­кретни понятия и създават общосподелена и самоочевидна логика. Ко­гато дадена структура е мислена като машина, проекциите от полето цел в полето източник правят така, че ценности като ефективност, стандар­ти­за­ция, заменяемост на частите и пр. биват обективизирани в устойчиви йерар­хии, стандартизирани оперативни процедури, взаимозаменими роли. Мета­фората започва да се превръща в буквалната истина, като струк­турират ус­ловията на възможност на мислимото и социално допустимото в конкретен исторически контекст (Foucault, 1972). [6]

И тук отново достигаме до един централен, ключов парадокс, за който стана дума по-горе. Човешкото действие, като основен източник на про­мяна, се случва в познавателното пространството, зададено и ограничено от метафорични рамки. Когато сме обективизирали дадена структура като машина и срещнем проблем, най-рационалният подход е да възприемем механични решения – затягане на контрола, реорганизация на процесите или замяна на повредените компоненти. Действието е автентично и кре­ативно, но то си остава в рамките на основната метафора. Ние поправяме машината. Вероятно щяхме да действаме в друга посока, ако мислехме струк­­турата като организъм или семейство. Всичко това насочва екстер­нализацията на нови социални практики директно към възпроизвеждането на стария ред. С други думи, живеейки с метафорите за социалния ред, агентите участват в процеса на постоянна самовалидация на структурите и системите на този ред. Ако доминиращата метафора в определена общност е политиката е война или спорът е война, то тази общност по естествен начин ще създаде конфликтни парламенти, спорни съдебни системи или поляризирана медийна среда. Тези институции от своя страна правят во­енната метафора да изглежда като правилно описание на едно повече или по-малко очаквано или нормално (ако не неизбежно състояние на общест­вото), а не като избран социален конструкт. В подобен познавателен кон­текст алтернативни предложения, които използват езика на сътрудничест­вото (в рамките на метафората политиката е диалог/спорът е диалог) изглеждат наивни, неефективни, нереалистични. Нещо повече, дори актове на съпротива могат допълнително да подсилят доминиращата метафора. Битката за справедливост, войната срещу мафията, борбата срещу бед­ността приемат вражеската рамка на военната метафора и стимулират цик­личността на конфликта, което пък от своя страна препотвърждава ва­лид­ността на метафората, а с това и самоочевидността на структурата, която тя обозначава. Следователно социалната промяна е невъзможна без разрушаването на дискурсивната хегемония.

Критически дискурс анализ (КДА) и дискурсивна хегемония

Следвайки логиката на предложения концептуален модел, стигаме до въпроса защо и как определени конструкции и метафори доминират, докато други остават периферни и маргинални. Социалното конструиране на ре­алността не се случва в политически вакуум, а изборът на дискурс не е про­изволен. Дискурсът е социална практика, която едновременно отразява и кон­ституира социалните отношения. Тя се случва в условията на асимет­рични отношения на власт и достъп или неравномерно разпределение на сим­волен, институционален и материален ресурс (Fairclough, 1995). [7] Опи­райки се върху подобна представа за дискурса с помощта на КДА, мо­жем да въведем в анализа измерението на властта и респективно идео­логията.

Описаният от Бъргър и Лукман [8] процес на обективизация не е свър­зан с произволно и спонтанно усвояване на значения, а е резултат от дис­курсивни борби, в които определени агенти и институции притежават по-голям капацитет за налагане на интерпретации и превръщането им в здрав разум или реалистична перспектива. Става въпрос за това, което в тра­дицията на грамшианския анализ се нарича хегемония (Gramsci, 1971 [9], Hall, 1997 [10]). За Грамши установяването на социалния ред не е резултат единствено от налагането на сила и принуда. То зависи от успешната на­турализация на определени представи за света. Хегемонията се появява тогава, когато исторически обусловени значения биват възприемани и преживявани като очевидни, неизбежни или реалистични. Ако се върнем на вече споменатите примери, метафори като обществото/държавата е ма­шина или пазарът/икономиката е природна сила изпълняват идеологи­чески функции, като трансформират политическите отношения и морал­ните очаквания в очевидни реалности. Веднъж установени, те вече не се разбират като метафорични рамки, а като буквални описания на начина, по който действа светът. В понятията на Грамши те стават елементи на здравия разум, които организират всекидневните разсъждения и оценки.

Лаклау развива логиката на Грамши, като в своята дискурсна теория реконцептуализира социалния ред като артикулация (която включва мо­менти на несигурност и непредвидимост) на значения, структурирани око­ло определени възлови точки (Laclau, 1985). [11] Метафорите изпъл­няват функцията на такива възлови точки. Те работят като своеобразни при­ви­легировани означаващи, които участват във фиксирането на значенията на дискурсивните полета. Те едновременно артикулират (тяхната разкри­ваща или осветяваща функция) и изключват (скриват). Тяхната доминация обаче е винаги условна, доколкото зависи от постоянната артикулацията и из­ключването на алтернативни рационалности. Това, което в даден момент изглежда като стабилна социална реалност по същество, е резултат от успе­шен процес на дискурсивна хегемония и респективно изключване. В този смисъл социалната промяна предполага нарушаване на настоящата дискур­сивна хегемония и налагане на алтернативна.

Докато анализът на Грамши и Лаклау оперира по-скоро на макро­рав­нище, то КДА свързва тези динамики с микроравнището на всекиднев­ните практики. Макроструктурите на властта се възпроизвеждат чрез мик­ро­практики на говорене, т.е. властта оперира посредством всекидневния език (van Dijk, 1998). [12] Общувайки, ние всекидневно възпроизвеждаме до­ми­ниращите метафори. Правим това не защото сме принудени, а защото тези метафори определят границите на това, което може да бъде казано, на това което се мисли за разумно, сериозно и отговорно. Значенията на до­пус­ти­мото, разумното, сериозното и отговорното от своя страна произтичат или биват конструирани в контекст на асиметрични властови отношения.

Феърклъф и Водак обобщават осем основополагащи принципа на КДА. Първият принцип е, че КДА се интересува от социалната проблема­тика. Критическият подход към социалните проблеми предполага анализ и експлициране на властовите отношения, които често остават скрити в даден дискурс. Вторият принцип е, че властовите отношения имат дискурсивен характер. Следователно задача на КДА е да обясни как властовите отно­шения се договарят и осъществяват посредством дискурс. Третият прин­цип е, че дискурсът има учредяваща функция по отношение на обществото и културата. Това означава, че всеки случай на използването на език има свой собствен принос за възпроизвеждането и трансформирането на об­щест­вото и културата, включително и на властовите отношения. Четвър­ти­ят принцип е, че дискурсът има идеологическа функция. С други думи, идеологиите се произвеждат чрез дискурс. За да разберем как работят идео­логиите, не е достатъчно да анализираме нейните текстове, а да я раз­глеж­даме като дискурсивна практика (как текстовете биват приемани и интер­претирани, и какви са техните социални ефекти). Петият принцип е, че дис­курсът е исторически. Следователно дискурсите могат да бъдат раз­брани чрез отношенията им към съответния исторически контекст. Шес­тият принцип е, че дискурсът заема междинно положение между текста и об­ществото. Той е посредник между езика и социалната структура. Сед­мият принцип е, че КДА е интерпретативен и обяснителен метод. Той отива отвъд чисто лингвистичния анализ. Процесът на интерпретация и обясне­ние от своя страна е динамичен и отворен и зависи от нови прочити и кон­текс­туална информация. Осмият принцип е, че дискурсът е форма на со­циално действие (Fairclough and Wodak, 1997). [13] Основната цел на КДА е да разкрие често непроницаемите измерения на властовите отношения и в този смисъл той представлява една социално ангажирана научна пара­дигма, за която е важен не само анализът, но и промяната на комуника­тивните и со­циално-политическите практики.

Ако следваме предложената концептуална рамка и изследователска прог­рама, то социалната промяна не започва с въпроса „Какво в обек­тив­ната реалност не е наред и с каква политика можем да го поправим?“. В основата на промяната стоят поредица от въпроси, основните от които са: В какви метафорични рамки мислим реалността, какво те ни позволяват да видим и какво систематично скриват; Какви властови отношения и структури произвеждат и възпроизвеждат тези метафорични рамки; Дали пък критиката на определени политики или практики не възпро­извежда хегемонния, дискурсивен ред, срещу който се борим; Можем ли да наложим алтернатива рационалност?

 

Метафори за социалния ред

Социалният ред като органична система – натурализация на йерар­­­хиите

Сред най-мощните и устойчиви метафорични модели за политическия ред е схемата държавата/обществото е тяло (организъм). Тя представ­лява фундаментален когнитивен механизъм, чрез който се структурира разбирането за социалната цялост, нейната вътрешна организация и със­тояния. На лингвистично равнище тя се проявява през понятия като дър­жавен глава, лицето на държавата, изпълнителна власт, работна ръка, изтичане на мозъци, държавата се задъхва, обществото е болно, силна ръка, тъканта на обществото.

Метафората за тялото предлага убедителен и интуитивно разбираем модел за разрешаване на сложния проблем на социалния ред. Тя проектира модела на органичното, хармонично цяло върху социалната система. В този модел различните социални групи и институции онтологично съответстват на органи с различни, но допълващи се функции: главата управлява и мис­ли, ръцете се трудят, сърцето е жизненият център. Тази диференциация е по дефиниция йерархична. На епистемичното равнище на проекциите, как­то в тялото функциите на мозъка и сърцето се смятат за по-важни за цялост­ното оцеляване от тези на крайниците, така и в политическото тяло се пред­полага естествена и необходима йерархия. Социалните различия се пред­ставят не като проблем, а като предпоставка за солидност и ефективност, стига да се спазва предписаният йерархичен ред. Йерархията се конструира главно чрез проектирането на образната схема „горе-долу“ върху со­циал­ното пространство. Тази познавателна схема, произтичаща от базовия теле­сен опит, се пренася в социалната сфера: тези, които са „горе“, се въз­прие­мат като по-добри, по-способни и с естествено право да упражняват конт­рол над тези, които са „долу“. Така обществото се разделя на „висша“, „средна“ и „долна“ класа, като различното качество на живот се легитимира като отражение на естественото им място в органичната вертикала. В тази рамка авторитетът на тези „горе“ произтича от самата им позиция в йерар­хията, която се представя като неслучайна и органична. Следователно леги­тимността на управляващите се извежда от тяхното място в структурата, а не непременно от техните лични качества или действия.

Органичната метафора има дълбоки последици за разбирането на по­литиката и конфликта. Концептуално, в един организъм конфликтът е немислим и патологичен. Ръката не може да „воюва“ с крака, сърцето не може да се „бунтува“ срещу черния дроб. Всички органи са в симбиотична зависимост в името на хармоничния живот на цялото. Пренасяйки това в социалната сфера, метафората предлага идеал на стабилност, баланс и хармония, при който няма съществено място за политика, разбрана като поле на легитимен конфликт, конкуренция на интереси или плурализъм. Съществува само една воля (волята на организма), а решенията се вземат от „главата“. Това потиска идеята за политически плурализъм, тъй като политическите партии, които „разделят обществото“, се виждат като запла­ха за органичното единство. Метафората естествено насърчава свръхцелта за национално единство и обединение, която може да бъде инструмента­лизирана за критика на опозицията и за легитимиране на авторитарни практики. За да функционира, този модел изисква от различните части (со­циалните групи) пасивно приемане на предписаните им функции – „все­ки да си знае мястото“. Въпреки това, тази хармонична идилия е постоянно заплашвана от емпиричната реалност на социалните разломи. Икономи­ческите неравенства, културните различия и конфликтиращите интереси представляват концептуални предизвикателства за метафората. В нейната рамка те не могат да бъдат разбрани като нормални прояви на социална динамика, а трябва да бъдат реинтерпретирани като патологии: болести, раз­късвания на тъканта, дисфункции. Оттук произтича разпространената производна метафора социалните проблеми са болест.

Метафората за болестта, като производна на органичната метафора, предоставя мощен инструмент за критичен дискурс. В антикорупционния дискурс например често се срещат формулировки като обществото е бол­но, системата е прогнила, корупцията е тумор, политиците паразитират, анемична или слаба държава, нужен е имунитет. Този дискурс на диагнозата предполага заемане на позицията на „лекаря“ – експерта, който идентифицира патологията (обикновено причинена от некомпетентността или корупцията на тези „горе“) и предлага лечение. Критичната сила на този наратив е неоспорима най-вече заради емоционализирането на социалното недоволство. Неговият трансформативен потенциал обаче изглежда ограничен. Първо, той потвърждава основната органична метафора: за да може нещо да боледува, то трябва първо да се концептуализира като организъм. Второ, той не оспорва йерархичния модел като такъв, а неговото текущо „неправилно“, ненормално състояние. Критиката често се свежда до това, че на върха на йерархията са „простите“, „неспособните“, „неморалните“, докато „умните“ и „способните“ и „моралните“ са изключени. Рецептата за оздравяване, следователно, не е демонтирането на йерархията, а нейното коригиране – замяната на „лошите“ елити с „добрите“.

Метафората държавата е тяло ясно показва механизма, описан в предишните части на текста. Тя действа като мощна възлова точка (Лаклау), която фиксира значенията около идеите за органично единство, естествена йерархия и хармонично функциониране. Чрез процесите на обективизация и интернализация, тази концептуална рамка се превръща в „здрав разум“ (Грамши), определяйки какво е „нормално“ (здраве, хармония) и „пато­логично“ (конфликт,) за социалното тяло. Промяната е нормализация, връ­щане към определено въображаемо нормативно състояние, а не структурна трансформация. Това е метафора на запазването на реда и йерархиите, които го поддържат. Тя е толкова дълбоко вкоренена, че дори езикът на съпротивата и критиката е принуден да оперира в нейните рамки, като по този начин участва в поддържането на нейния хегемонен статут.

Социалният ред като механична система – деполитизация на политическото

Държавата/обществото е машина е друга много стара и устойчива метафора, която за разлика от органичната метафора предлага разбиране за социалния ред, базирано на механични принципи. На лингвистично ниво се реализира през понятия като държавна машина, социални механизми, оп­ти­мизиране на процеси, административен апарат, презареждане или рестарт на системата и мн. др. Възприемането на социалия ред в мета­фората за машината предполага той да бъде подреден, проектиран и управ­ляван според принципите на техническа рационалност, предвидимост и ефективност. Тук държавата не е организъм, който расте, а е сложен меха­низъм, чието функциониране може да бъде анализирано и подобрявано. Политическите и социални проблеми се осмислят като технически неиз­прав­ности – нередовно работещи или неправилно проектирани компо­ненти. Решението съответно се търси в технически корекции: преработ­ване, пренастройване, реорганизация, модернизация автоматизация, ре­зул­та­ти, ефективност. Всяка част на машината (структурата) има своята функция по отношения на работата на цялата машина, нейната значимост се определя спрямо това доколко допринася за ефективността на машината.

Механичната метафора притежава фундаментално идеологически характер (предлага цялостно осмисляне на социалния ред) и нейната хе­гемонна роля е ключова за възпроизвеждането на социалните структури. Първо, тя артикулира легитимността на бюрократичния елитизъм и техно­крацията. Ако държавата е сложна машина, то само специално обучени експерти (технократи, висши чиновници) могат да я „оперират“ и „поддържат“. Тази мотивация придобива особена валидност, когато става въпрос за проблеми, които касаят структурните основания на политическата власт (например данъчна система или преразпределение на ресурси). Това из­ключва широкото гражданско участие, представяйки го като нефунк­цио­нално или дори вредно „смущение“ в работата на прецизния механизъм. По­литиката се свежда до управление (governance), а демократичният дебат – до търсене на „най-добрите практики“. Възможността на политическия избор, който е основно условие за социална промяна, не съществува за смет­ка на рационалността и ефективността на техническото решение.

Второ, механичната метафора скрива властовите отношения и кон­фликтите, свързани с тяхната асиметричност. Тя не може да обясни въпроси като: Кой е дизайнерът на машината и в чий интерес работи тя? Защо определени „части“ (социални групи) носят по-голяма тежест и важност? Конфликтът, който при органичните метафори е патология или болест, тук е повреда или просто шум, който трябва да бъде отстранен за по-добро (ефективно) функциониране, а не признак за небходимост от преразпределение на власт или ресурси. Подобно технологично и механично въображение произвежда деполитизирана рационалност, в която гражданите вместо политически субекти имат статута на елемент от механизма на машината. Тяхната активност е рационална дотолкова, доколкото е полезна за работата на машината.

И тук, както и при органичната метафора, дълбоките корени в начина на мислене, които механичната метафора е пуснала в социалното въоб­ражение, прави нейния хегемонен статут трудно оспорим. Нещо повече, тя функционира като господстваща метафора през нейните производни метафори държавата е фирма, обществото е пазар. Но за това след малко. Механичната метафора отново демонстрира парадокса на дискурсивното конструиране на социалната реалност, в който езикът на промяната често се превръща в най-мощния стабилизатор на статуквото. Критиките към системата, формулирани в нейни собствени механични термини (системата не работи, не е ефективна, трябва да я ремонтираме/модернизираме и т.н.), укрепват основното допускане, че държавата е машина. Когато потенциалните агенти на промяна приемат тази рамка, техните действия, колкото и да са автентични и креативни, са предопределени да останат в нейните граници. Те ще се стремят към „по-добро управление“, а не към промяна на самите принципи на управление; към „по-ефективна администрация“, а не към преразглеждане на целите на тази администрацията. Всичко това води до възпроизвеждане на цикъла на обективизация. Критиката, която е мотивирана от рационалността на „разумното“ и „ефективното“ „технократ­ско­то“, използва езика на системата, която критикува, и по този начин препотвърждава валидността на нейните метафорични основания.

Социалният ред като морална санкция

Механичната и органичната метафора обясняват социалния ред през перспективата на една естествена, йерархична цялост, докато метафората държавата/нацията е семейство представя по-различна представа за струк­турата с акцент върху отношенията в нея. Ако тялото и машината поставят фокус върху функционалната диференциация с оглед на под­държането на структурата, то държавата/нацията е семейство внася измеренията на моралния авторитет, емоционалните връзки и отношения на отговорност и зависимост. Универсалният ни опит със семейните структури прави тази метафора интуитивно убедителна, лесно разбираема познавателна схема и ключов инструмент за легитимация на властта и политическите ценности. На лингвистично равнище можем лесно да я открием чрез наличието на понятия държавата се грижи, позволява, разрешава, наш дом, баща на нацията, родина-майка, европейското семейство, лошото дете и пр.

Най-влиятелното изследване за влиянието на семейната метафора вър­­­ху социалния ред и политическия процес е на Лакоф (Lakoff, 1996) [14] в неговата книга „Moral Politics“. Основното му твърдение е, че американ­ската политика е движена от две морални перспективи, които са основани върху две представи за семейството. Поради фундаментална важност на концептуалните метафори по отношение на политическото познание пред­ставите за правилното устройство на семейството и стиловете на роди­телство директно се проектират върху представите за правилното устройст­во на държавата и стиловете на управление. Единият модел е моделът на авторитарното семейство („Строгия баща“). Този модел предполага яс­на, неоспорима йерархия, където родителят (властта) притежава аб­со­лютен авторитет и отговорност да възпитава, насочва и, при нужда, да на­казва децата (гражданите). Ценностите, свързани с този модел, са само­дис­циплина, лична отговорност, сила, ред и уважение към авторитета. По­литическият превод насочва към подкрепа за силна наказателна система, ограничена държавна намеса в икономиката (като стимул за лична иници­атива, защото държавната грижа отнема от индивидуалната отговорност), идеята, че социалната подкрепа трябва да бъде „заслужена“ (само за най-нуждаещите се), за да не подкопава дисциплината, национализъм (бащата пази от лоши външни влияния). Другият модел е моделът на грижовното семейство („Грижовният родител“). Този модел се основава върху вза­имо­зависимостта, емпатията и отговорността на по-силния към по-слабия. Родителят (държавата) има основна задача да подкрепя, защитава и оси­гурява условия за развитие на всички деца (граждани). Ценностите тук са солидарност, съпричастност, социална справедливост и грижа за уяз­ви­мите. Политическите импликации водят към подкрепа за всеобхватни сис­теми за социално и здравно осигуряване, образователна и културна по­ли­тика, насочена към равни възможности, и регулаторна роля на държавата за защита на гражданите.

Наблюденията на Лакоф се отнасят към американския контекст, но валидността на изводите далеч го надхвърля. Семейната метафора не прос­то описва статична реалност в определена културна среда, а активно участ­ва в идеологическите борби за артикулация на социалния ред и е основа на това, което често се нарича „културни войни“. Конкретната дефиниция на това какво представлява „правилното“ семейство и „правилното“ родител­ст­во става възлова точка (в смисъла на Лаклау), около която се организират цели политически програми и се изграждат идеологически граници и идентичности. Това показва, че в определени случаи социалната промяна може да започне не от артикулацията на алтернативна метафора, а от преде­финирането на понятията в полето източник. В този смисъл съпротивата срещу преосмислянето на традиционните семейни модели (например, приз­наването на разнообразие от семейни форми) има дълбоки поли­ти­чески корени. Тя не е просто „социален“ или „морален“ въпрос, а дискур­сивна прак­тика, пряко свързана с възпроизводството на определен полити­чески ред. Ако се промени дефиницията в полето източник (семейството), това автоматично поставя под въпрос и легитимността на съответстващата йерар­­­хична и функционална структура в полето цел (държавата). Да се оспори авторитарният баща като единствен морален модел, означава да се оспори и легитимността на авторитарния стил на управление, който той легитимира.

Ако разширим анализа на Лакоф и се опитаме да го приложим към поколенческата рамка, чрез която се форматират последните протести в България, можем да достигнем до следните хипотези. Рамката поколението Z прави промяната не може да е особено убедителна в едно политическо въображение, което е доминирано от разбирането за доброто семейство ка­то патриархално семейство. На политическо равнище поколенческата сим­волика придобива смисъл през семейната метафора. В нормалното (пат­риархалното) семейство не децата са авторитетите, които ще определят пъ­тя на цялото. Те могат и да имат право на своя бунт, но не могат да решават. Ако заменим децата с гражданите (онтологично съответствие), ще си да­дем сметка за решаващото влияние, което има семейната метафора върху раз­бирането и оценяването на отношенията между гражданите и властта.

Социалният ред като пазарен механизъм

Държавата е фирма е метафората, която развива технократската рационалност на механичната метафора в контекста на идеологията на неолиберализма. Тази метафора е част от един по-общ дискурсивен процес, който води до реконцептуализация на почти всички измерения на со­циалния и в частност политическия живот в съответствие с пазарната ло­гика. Държавата е фирма е интегрална част от една своеобразна мета­форична триада заедно с политиката е пазар и пазарът е природна сила, които са в основата на хегемонията на неолибералния дискурс. Този дис­курс не просто натурализира пазарната логика, но и я натоварва с пре­тен­цията на единствената възможна рационалност. Става почти непосилно да отделим метафората от света, който тя трябва да опише. Състояние, което Марк Фишер сполучливо определя като капиталистически реализъм и го илюстрира с превърналата се в класическа сентенция: Много по-лесно е да си представим края на света, отколкото края на капитализма.

Основните проекции от полето източник (икономическото, пазара) в полето цел (социалното, политиката) изпълняват ключовите функция на метафоричното рамкиране – трансформация на характеристиките на субек­тите, преформатиране на институционалните цели, предефиниране на об­щественото благо. Държавата е фирма опростява и прави разбираем ком­плексния социален свят и политическите отношения, като ги арти­кулира през управляемата логика на корпоративния мениджмънт. Гражданите са клиенти (на здравната система, на образователната система и т.н.). Те вза­имодействат с обществените и политическите ѝ структури през рационал­ността на ползата и удовлетворението. Доминиращият режим на действие е потребителският избор на политически продукти и услуги. Обществените институции са структурите, които трябва да доставят тези продукти и ус­луги. Продуктите и услугите съответстват на обществени блага като здра­веопазване, образование, вода и т.н. Успешното изпълнение на тази функ­ция бива оценявана през метриките на ефективността, балансираното бю­дже­тиране и възвращаемостта на инвестициите. Рационалното или „неут­ралното“ калкулиране на ползите и ефективността следва да замени „идео­ло­гизирани“ критерии като справедливост, особено когато става въп­рос за разпределението и преразпределението на обществен ресурс. Сви­ването на социални разходи е оптимизация, приватизирането на общест­вени активи е преструктуриране.

Държавата е фирма оперира заедно с метафората политиката е па­зар. Политиците са предприемачи, брандове, които правят политически проекти. В тази си роля те не водят задълбочени политически дебати, а се конкурират на електоралния пазар, като продават образи. Докато органич­ните метафори (тяло, семейство) внушават някаква форма на колективна идентичност, пазарната метафора индивидуализира социалната перспек­тива. Човекът е конкурентен клиент, потребител, в най-добрия случай човешки капитал. Няма „общество“, има само агрегат от индивидуални актьори, които максимизират индивидуална полза. Пазарната рационал­ност далеч не спира до света на политика, а достига до най-интимните кът­чета на социалния свят. Вместо да се грижим за децата си или да обичаме партньорите си, ние инвестираме в бъдещето или във връзките си. Всяка съпротива срещу тази колонизация на социалната реалност от пазарната рационалност изглежда нерационална и обречена, защото пазарът е при­родна сила. Метафората скрива характеристиките на пазара като социален и политически конструкт, роден в определен исторически контекст. Вместо това той се артикулира като стихийна, органична и естествена сила, по­добна на вятъра или гравитацията. Изрази като „пазарни сили“, „вълна на глобализацията“, „икономическа буря“, „пазарни закони“, деистори­зи­рат и деполитизират икономическите отношения. Това са природни за­кони, ес­тественият ход на историята, които политиката може най-много да „от­чита“ и да „се адаптира“ към тях, но не и да ги оспорва или коренно про­меня. Вмес­то политически избор имаме техническо адаптиране към им­пера­тив­ните на рационалността (пазарната) и в крайна сметка въобра­жение изцяло доминирано от фатализма – прословутото TINA на Маргарет Тачър. [15]

Неспособността или невъзможността една общност да си въобрази алтернативни социални светове, структури и рационалности прави со­ци­алната промяна немислима и невъзможна. В този смисъл, всеки апел за промяна, артикулиран през пазарната метафора, в крайна сметка обекти­визира фатализма, възпроизвежда хегемонията на неолибералния дискурс и утвърждава структурите, които той легитимира.

Заключение

Целта на текста е да интегрира социалния конструкционизъм, те­орията за концептуалните метафори и критическия дискурс в обща рамка за концептуализиране и анализ на проблема за социалната промяна. В основата на предложения модел стои допускането, че социалният ред се поддържа не просто чрез норми и институции, а чрез дълбоко вкоренени метафорични системи, които функционират като познавателна и идеоло­гическа инфраструктура. Метафори като „държавата е тяло“, „държавата е семейство“, „държавата е машина“ и неолибералната група („държавата е фирма“, „политиката е пазар“, „пазарът е природна сила“) не са неутрални описания или реторични орнаменти. Те са разкази (наративи), които съз­дават социална реалност, като натурализират определени властови отноше­ния, йерархии и рационалност, превръщайки ги в „здрав разум“, „само­очевидни истини“ и „обективни факти“. Социалната реалност е завидно устойчива, въпреки че е динамичен конструкт с вътрешноприсъщ за него потенциал за промяна (благодарение на съществуването на паралелни ра­ционалности и рефлексивния характер на човешкото действие). Тази устой­чивост се дължи на факта, че социалното действие се случва предимно в рамките на хегемонните метафорични рамки. Критиката и опитите за про­мяна, формулирани в езика на същите тези метафори (напр. „ремонт“ на машината, „оздравяване“ на организма, „оптимизация“ на фирмата), неиз­бежно възпроизвеждат техните основни предпоставки и по този начин кон­солидират същия ред, срещу който се борят.

Предложената рамка има няколко съществени ограничения, които могат да бъдат преодолени в едни бъдещи изследвания. Първо, анализът е насочен предимно към дискурсивните и познавателни механизми на власт­та. Един бъдещ опит за по-системно интегриране на това измерение с ана­лиза на материалните и структурни фактори (икономическо неравенство, класови отношения, институционална среда) би могъл да отговори на въп­роса как метафоричните рамки и материалните структури взаимно се кон­ституират. Второ, текстът предлага концептуален модел за разбиране на социалната промяната, но емпиричната валидизация в конкретни истори­чески или съвременни контексти остава отворена задача. Как точно се случ­ва процесът на разхлабване на хегемонията и налагане на контра­метафори? Какви са конкретните дискурсивни стратегии, които успяват да пробият? Трето, концептуалният характер на анализа може да бъде допълнен с из­следвания, фокусирани върху микроравнището на политическите възпри­я­тия в контекста на всекидневните дискурсивни практики. Как хората на практика договарят, приемат или отхвърлят доминиращите метафори в своя всекидневен живот, кои са механизми на съпротива или приспосо­бяване?

Цитати и бележки

[1] Lakoff, G., & Johnson, M. (1980). Metaphors we live by. Chicago: University of Chicago Press.

[2] Lakoff, G., & Johnson, M. (1980). Metaphors we live by. Chicago: University of Chicago Press.

[3] Lakoff, G. (1993). The contemporary theory of metaphor. In A. Ortony (Ed.), Metaphor and thought (2nd ed., pp. 202–251). Cambridge University Press.

[4] Kövecses, Z. (2002). Metaphor: A practical introduction. Oxford: Oxford University Press.

[5] Lakoff, G., & Johnson, M. (1980). Metaphors we live by. Chicago: University of Chicago Press.

[6] Foucault, M. (1972). The archaeology of knowledge and the discourse on language (A. M. Sheridan Smith, Trans.). Pantheon Books.

[7] Fairclough, N. (1995). Critical discourse analysis: The critical study of language. Longman.

[8] Berger, P. L., & Luckmann, T. (1966). The social construction of reality: A treatise in the sociology of knowledge. Doubleday.

[9] Gramsci, A. (1971). Selections from the prison notebooks (Q. Hoare & G. Nowell-Smith, Eds. & Trans.). International Publishers.

[10] Hall, S. (1997). The work of representation. In S. Hall (Ed.), Representation: Cultural representations and signifying practices (pp. 13–74). Sage.

[11] Laclau, E., & Mouffe, C. (1985). Hegemony and socialist strategy: Towards a radical democratic politics. Verso.

[12] van Dijk, T. A. (1998). Ideology: A Multidisciplinary Study. Sage. London: Sage Publications Ltd All. (2012). https://doi.org/10.4135/9781446217856.

[13] Fairclough, N., & Wodak, R. (1997). Critical discourse analysis. In T. A. van Dijk (Ed.), Discourse as social interaction (pp. 258–284). Sage, 271–280.

[14] Lakoff, G. (1996). Moral politics: How liberals and conservatives think. University of Chicago Press.

[15] Принципът TINA (There Is No Alternative), асоцииран с политическия дискурс на Маргарет Тачър през 80-те години на 20. век, обозначава реторическа стра­тегия, чрез която неолибералният икономически модел се представя като без­алтернативен. В научния анализ понятието често се използва за описание на про­цеси на деполитизация и ограничаване на пространството за алтернативно социално и икономическо мислене.

Библиография

Berger, P. L., & Luckmann, T. (1966). The social construction of reality: A treatise in the sociology of knowledge. Doubleday.

Fairclough, N. (1995). Critical discourse analysis: The critical study of language. Longman.

Fairclough, N., & Wodak, R. (1997). Critical discourse analysis. In T. A. van Dijk (Ed.), Discourse as social interaction (pp. 258–284). Sage.

Foucault, M. (1972). The archaeology of knowledge and the discourse on language (A. M. Sheridan Smith, Trans.). Pantheon Books.

Foucault, M. (2008). The birth of biopolitics: Lectures at the Collège de France, 1978–1979 (G. Burchell, Trans.). Palgrave Macmillan.

Gramsci, A. (1971). Selections from the prison notebooks (Q. Hoare & G. Nowell-Smith, Eds. & Trans.). International Publishers.

Hall, S. (1997). The work of representation. In S. Hall (Ed.), Representation: Cultural representations and signifying practices (pp. 13–74). Sage.

Kövecses, Z. (2002). Metaphor: A practical introduction. Oxford: Oxford University Press.

Laclau, E., & Mouffe, C. (1985). Hegemony and socialist strategy: Towards a radical democratic politics. Verso.

Lakoff, G. (1993). The contemporary theory of metaphor. In A. Ortony (Ed.), Metaphor and thought (2nd ed., pp. 202–251). Cambridge University Press.

Lakoff, G. (1996). Moral politics: How liberals and conservatives think. University of Chicago Press.

Lakoff, G., & Johnson, M. (1980). Metaphors we live by. Chicago: University of Chicago Press.

Luhmann, N. (1995). Social systems (J. Bednarz Jr., Trans.). Stanford University Press.

van Dijk, T. A. (1998). Ideology: A Multidisciplinary Study. Sage. London: Sage Publications Ltd All. (2012). https://doi.org/10.4135/9781446217856.

Страхил Делийски е гл. ас. д-р в катедра „Политология“, Философски фа­култет, Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Преподава учебните дисциплини „Политически комуникации и маркетинг“, „Демокрация и предизбор­ни кампании“, „Антропология на публичното пространство“, „Убеждаваща комуникация в медиите“, „Политически език“ и др. Научни интереси в облас­ти­те политически мениджмънт, политическа комуникация, медии и политика.

Ръкописът е изпратен на 01.02.2026 г.

Рецензиране от двама независими рецензенти: от 05.05.2026 до 05.06.2026 г.

Приемане за публикуване: 06.06.2026 г.

Manuscript was submitted: 01.02.2026.

Double Blind Peer Reviews: from 05.05.2026 till 05.06.2026.

Accepted: 06.06.2026.

Брой 68 на сп. „Реторика и комуникации“ (юли 2026 г.) се издава с финансова­та помощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП7/23 от 08 декември 2025 г.

Issue 68 of the Rhetoric and Communications Journal (July 2026) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP7/23 of December 08, 2025.