Политическа комуникация и парламентарна реторика

Political Communication and Parliamentary Rhetoric

DOI 10.55206/PNTQ2527

Атанас Ждребев

Институт за исторически изследвания при Българската академия на науките

Имейл: atanasbobi@abv.bg

 

Абстракт: В статията се разглежда концепцията на Такис Папас за попу­лизма като демократичен илиберализъм. Използвани са методите на каби­нет­ното проучване (desk research) и е направен критичен обзор и прочит на основни научни текстове на Такис Папас, отнасящи се до напрежението меж­ду популизма и либералната демокрация. В рамките на анализа са откроени три основни елемента на тази концепция: първо, разграничението между ли­бералната и популистката демокрация; второ, ролята на харизматичното ли­дерство; трето, каузалните механизми, които предизвикват появата и за­дър­жането на популизма на власт (политизация на общественото недоволство, създаване на нов кливидж между „народа“ и „елита“ и задълбочаване на политическата поляризация). Анализът включва и примери от съвременната политическа реалност от различни държави. Направени са изводи относно приноса на Такис Папас и по отношение на методологията на изследване при извеждане на емпирични характеристики на популизма, които са свързани с концептуално разгръщане на дефиницията за него, както и за неговата зна­чимост в съвременната политика. Представени са изводи относно единиците за анализ, концептуалния обхват на понятието и неговите специфики.

Ключови думи: Такис Папас, популизъм, демократичен илиберализъм, по­пулистка демокрация, каузални механизми

Takis Pappas’s Concept of Populism  as a Form of Democratic Illiberalism 

Atanas Zhdrebev

Institute for Historical Studies at the Bulgarian Academy of  Sciences

E-mail: atanasbobi@abv.bg

 

Abstract: The article discusses Takis Pappas’s concept of populism as democratic illiberalism. The method of desk research is used and a critical review and reading of the main scholarly texts by Takis Papas concerning the tension between populism and liberal democracy. The analysis has highlighted three main elements of this concept: first, the distinction between liberal and populist democracy; second, the role of charismatic leadership; third, the causal mechanisms that cause populism to emerge and stay in power (politicization of public discontent, creation of a new cleavage between “the people” and “the elite”, and deepening of political polarization). The analysis also includes examples from contemporary political realities in different countries. Conclusions are also drawn on Takis Pappas’s contribution in terms of research methodology in bringing out empirical charac­teristics of populism, which are related to conceptual unfolding of its definition as well as its relevance in contemporary politics. Conclusions regarding the units of analysis, the conceptual scope of the concept and its specificities are presented.

Keywords: Takis Pappas, populism, democratic illiberalism, populist democracy, causal mechanisms

Увод

Такис Папас изработва цялостна и съвършено нова концепция за по­пулизма, която се отличава от съществуващите до момента изследвания и отправя множество критики към тях. Тя би могла да бъде определена като самостоятелна парадигма, тъй като не преповтаря базови изводи и заклю­чения на мейнстрийма на многобройната литература по темата и притежава оригинален и неоспорим приносен характер. Именно нейната уникалност и рядко срещаната за подобен тип текстове непротиворечивост дават основа­ние да фокусираме вниманието си върху трудовете на автора. Тази концеп­ция е развита детайлно в монографията „Популизмът и либералната демо­кра­ция“, както и в редица статии. Книгата проследява как популизмът противостои на изградения в периода след Втората световна война демокра­тичен либерализъм и застава на границата между либерализма и авто­крацията. Емпиричната част на монографията прави сравнителен анализ между отделни държави от следвоенния период, в които либералната демокрация е изградила устойчива политическа традиция и популистките партии са участвали в изпълнителната власт поне в два последователни мандата. В хронологическа последователност е проследен възходът на популистите в Аржентина (1946 г.), Гърция (1980 г.), Перу (1990 г.), Италия (1994 г.), Венецуела (1998 г.), Еквадор (2007 г.), Унгария (2010 г.) и отново в Гърция (2013 г.). В методологически план в изследването се търси наборът от емпирични характеристики на популизма, които са необходими за не­говото дефиниране; концептуалното разгръщане на дефиницията, позво­ляващо да се посочи кои точно са популистите; основанието за значимостта на популизма в съвременната политика. [1]

Още в предходни публикации Такис Папас разработва строга и пре­цизна методология (детайлизирана и в книгата), на базата на която определя като популистки съответно дадена партия, политически лидер или управ­ление. Преди да преминем към конкретния анализ на концепцията, ще от­бележим, че избраната методология създава известни предпоставки и рис­кове за редуциране и за изключване на множество отделни случаи на по­пулизъм поради обстоятелството, че те не се вписват в рамките на кон­струираната идеална типология. Основният проблем произтича от вижда­нето на Папас, че многообразието на единиците на анализ на популизма („политическо движение“, „идеология или убеждение“, „дискурсивен мо­дел“, „политическа стратегия“, „вид представителство“, „специфичен по­литически стил“) затруднява намирането на работеща дефиниция с доста­тъчно високо равнище на концептуализация. Според него различните исто­рически и културни контексти не позволяват феноменът да се разглежда като хомогенна цялост, например не е възможно да се направи сравнение между американската Народна партия от XIX в., движението „Чаено парти“ и популистките апели на Доналд Тръмп. С други думи, не е възможно да се изработи дефиниция, която едновременно да отговаря на условията във всички посочени контексти. Респективно Папас критикува подходите, които се опитват да дадат определение за популизма на базата на изброяване на определен набор от характеристики, тъй като те пораждат допълнителни въп­роси за същността на други понятия. (Например, за да обясним същ­ността на популизма като идеология, се поражда въпросът що е идеология?) Вторият случай, който предизвиква затруднение, се проявява, когато дадени характеристики, приети за собствено присъщи на популизма, са в иден­тична степен свойствени и за други явления. (Затруднението да приемем ха­ризматичното лидерство като собствено присъща особеност на попу­лизма произтича от факта, че съществуват политически партии и рели­гиозни движения, които са оглавявани от харизматични водачи, но те не са популистки.) Така възниква опасността от неоправдано разширяване на кон­цептуалния обхват и се налага редуциране на броя на спецификите на раз­глежданото понятие. Разнообразието на единиците на анализ пред­пос­тавя допускането, че съществуват „реални ситуации, при които всички тези характеристики или отсъстват, или най-малкото са изключително слаби“. [2]

Папас критикува различните количествени методи за изследване на популизма като контент-анализа и дискурсивния анализ от гледна точка на надеждността на подбора на емпиричните данни, на правилността на ко­дирането, на достоверността на измерването. Необходимостта от опера­цио­нализация на концепцията налага да се изработят ясни индикатори с уни­вер­сална приложимост за всеки един отделен случай и за всички промен­ливи величини. [3]

От тези общи бележки е видно, че стремежът на Папас да изработи всеобхватна дефиниция с концептуална плътност създава предпоставки за редукция: проблематизира се значимостта на харизматичното лидерство като индикатор за наличие на популизъм; поставя се под въпрос релевант­ността и на идеологическия, и на дискурсивния подход, а оттук следва, че и методите за изследване на дискурса остават изцяло изключени от анализа; чрез оспорване на дефинициите на основни понятия на отделни места се стига до неоправдан формализъм, до отдаване на първостепенно значение на методологията, а не на същността. Налагането на твърде строги предва­рителни теоретични ограничения крие риск да се изключат от тематичното поле на популизма политически партии и лидери, които според домини­ращите нагласи принадлежат към него. С други думи, дилемата при Папас се ситуира между концептуализацията на дефиницията и нейната емпирич­на верификация.

В статията е направен опит за изясняване и за критически анализ на същността на понятието „демократичен илиберализъм“ като синонимен ек­ви­валент на популизма и за систематизация на най-ключовите елементи от концепцията на Такис Папас, които присъстват систематично в неговите трудове, но, за съжаление, не са изложени в достатъчно добре структуриран вид. Ще бъдат откроени следните три основни акцента: първо, разгра­ничението между либералната и популистката демокрация; второ, ролята на харизматичното лидерство; трето, каузалните механизми, които предиз­викват появата на популизма (политизация на недоволството, създаване на нов кливидж между „народа“ и „елита“ и задълбочаване на политическата поляризация). Трябва да се подчертае, че съществува известна условност в това разделение на параграфите, тъй като проблематиката е обща и често се получава преплитане на темите. С оглед на изискванията за обема фокусът е предимно върху теоретичната част, а многобройните емпирични примери ще останат на втори план.

Разграничение между либералната и популистката демокрация

Такис Папас остава верен на своя подход стриктно да дефинира всяко въведено работно понятие. Когато изработва своята концепция за попу­лиз­ма като демократичен илиберализъм, той целеполага две разграничения – съответно между популизма и либерализма и между популистката и либе­ралната демокрация като отделни разклонения на представителната демо­кра­ция. По-надолу в статията се разглеждат двата проблема поотделно и се очертава взаимовръзката между тях.

А) Популизъм и либерализъм

Разграничението между популизма и либерализма е базирано върху три ключови елемента: „плурализъм на разделителните линии в общест­вото; политическа умереност и постигане на консенсус; върховенство на закона и зачитане на човешките права“. Те съществуват при либерализма и отсъстват при популизма. [4]

Популизмът регистрира на тези три елемента поради следните при­чини: първо, той прилича на консерватизма със защитата на хомогенното и хармонично мнозинство на трудещите се хора и на социализма с поддър­жането на перманентно съществуващия конфликт между привилегиро­ва­ното мнозинство и непривилегированото малцинство. Второ, изостря поли­ти­ческите противопоставяния и поляризацията; избягва да търси консенсус и да постига компромиси. Трето, говори от името на доминиращото мно­зинство в обществото, не зачита върховенството на закона и правата на мал­цинствата, поставя знак за равенство между силата на закона и силата на vox populi, оспорва легитимността на държавните институции. Освен това, с акцента си върху индивидуалната свобода следвоенният либерализъм се превръща в елитарен проект и така става уязвим от появата на популизма. [5]

В контраст, либерализмът признава, че модерното общество е разде­лено от многобройни кливиджи; полага усилие да ги преодолее чрез про­веждане на консенсусна политика; зачита върховенството на закона и за­щитава правата на малцинствата. [6]

Трябва да подчертаем, че Такис Папас допуска една фундаментална фактологическа и концептуална неточност при извеждането на първата конт­растна характеристика: не може да се търси никаква прилика между популизма и консерватизма. Горепосоченото твърдение на Папас е невярно поради следната причина: консервативната идеология отстоява естествения характер на социалните неравенства и няма как да приеме, че съществува хомогенно мнозинство на трудещите се хора, докато популизмът възниква преди всичко като протестна реакция срещу задълбочаващите се социални неравенства. Впрочем, оттук тръгва и идеята за непреодолимата пропаст между „народа“ и „елита“.

Подлежи на проблематизация и тезата, че либерализмът търси кон­сен­сус и преодоляване на кливиджите. В съвременния контекст тя е на­пълно релевантна за развитите устойчиви демокрации, които са възприели консен­сусния политически модел. От друга страна, класическият либера­ли­зъм е строго индивидуалистичен и води началото си от Великобритания – дър­жавата, която е изградила уестминстърския модел. Можем да заключим, че напрежението между популизма и либерализма не се развива по оста кон­фликт – консенсус, а засяга начините и правните механизми, по които се третира волята на мнозинството и волята на малцинството в едно общество.

Папас определя следните пет критерия, които са необходими, за да бъ­де една партия популистка: „1. участие в конкурентни избори; 2. Придър­жане към правилата и процедурите на парламентарната демокрация; 3. Под­държане на позицията, че обществото е разделено единствено по линията, отделяща „народа“ от неговия елит; 4. налагане на политическата поляри­зация с цената на разрушаване на консенсуса и умереността; 5. налагане на доминацията на мнозинството на цената на нарушаване на върховенството на закона.“ Ако дадена партия не покрива дори един от изброените пет критерия, тя не може да бъде считана за популистка. [7]

Петте критерия могат да се разглеждат като един от многобройните примери, при които наложените от самия Папас методологически ограни­чения стесняват възможностите и обхвата на анализа. Първият и вторият критерий са приложими за всяка една партия, която е част от конкурентната партийна система, независимо дали тази партия е популистка, или не е. Четвъртият критерий също е доста спорен, защото при едни ситуации кон­сенсусът би могъл да просъществува под формата на унификация на на­родната воля, а при други е възможно поляризацията да не се развива по оста „народ – елит“ и вместо това да легитимира плуралистичните проти­вопоставяния. Начинът, по който Папас поставя разграничението между либералната и популистката демокрация, стеснява обхвата на изследването. В своя по-ранна статия авторът откроява основните предимства на мини­малната дефиниция: популизмът е ситуиран в рамките на съвременната демокрация и от неговия обхват са изключени  други явления като руското на­родничество и Американската народна партия от XIX в., или неде­мокра­тични разновидности на популизма от типа на аржентинския перонизъм. Освен това, тя посочва двете конституитивни характеристики на анализа на популизма – недемократичността и илиберализма; акцентира върху офор­милия се кливидж между демократичните и недемократичните сили, както и между либералните и илибералните сили. [8]

Забелязват се известни напрежения в сложната теза на автора. Той не приема схващането, което поставя знак за равенство между представи­тел­на­та и либералната демокрация, а се позовава на една друга теза, приета от теорията на демокрацията, според която представителната демокрация има две разклонения – либерално и популистко. Така обособява две тематични области, между които е разположен крайъгълният камък на неговата кон­цепция. От едната страна, стои разграничението между популизма и либе­рализма, а от другата – между популистката и либералната демокрация. Оттук произтича логичният въпрос как е възможно едновременно да съ­ществува популистка демокрация, а недемократичността и илиберализмът да бъдат характеристики на популизма; как е възможно популизмът да е феномен на съвременната демокрация и същевременно да съществуват недемократични негови разновидности като перонизма, изобщо има ли популизъм при т.нар. „популистки диктатури“. Могат да се поставят и ре­дица други въпроси, които да подчертаят парадоксалния характер на тезата, приемаща, че популистката демокрация е обективна даденост и контра­пункт на либералната.

Б) Либералната и популистката демокрация

Различията между либералното и популисткото направление на пред­ста­вителната демокрация се проявяват в три основни пункта, които тре­ти­рат съответно въпросите за индивидуалните и колективните права на чо­века, за ролята на изборните резултати като фактор за определяне на волята на суверена и за наличието на автократична тенденция при популизма.

На първо място, либералното направление акцентира върху дейст­вия­та на отделния индивид в рамките на съществуващите правни ограни­чения, дава примат на индивидуалните ценности над социалния колективизъм. По­пулистката демокрация разглежда имагинерния народ като органично цяло. Тя не се крепи на доверието към безпристрастните институции, а гради светогледа си въз основа на етичния принцип, според който суверенният на­род има превъзходство над всички малцинства, включително и над мал­цинството на политическия елит.

Второ, либералната демокрация възприема резултата от изборите като неутрален от морална гледна точка и не допуска налагане на тирания на мнозинството. Популистката демокрация сакрализира народната воля, про­явена по време на избори, счита я за израз на една обща воля за приемане на законодателството и така, противно на либерализма, създава предпос­тав­ки за установяване на тирания на мнозинството, която прекрачва съществу­ва­щите институционални ограничения.

Трето, основанието популизмът да бъде дефиниран като демократичен илиберализъм се дължи на това, че той стои по-близо до автократичното управление, отколкото до либералната демокрация. [9] Тази теза на Папас е формулирана доста по-ясно в негова статия, в която се прави сравнителен анализ между политическите режими на поставторитарна Гърция и на пост­тоталитарна Унгария. В текста е отбелязано, че популистката демокрация е „хибриден режим, съчетаващ характеристиките на демокрацията и на ав­торитаризма.“ [10] Тук тя е дефинирана като „подвид на демокрацията, при който освен управляващата партия поне една опозиционна партия (или други малки партии) са популистки.“ [11] Когато проследяваме аргумен­та­цията, развита и в монографията, и в конкретната статия, възниква следният въпрос, чийто отговор не може да бъде открит в текстовете на Папас: Щом като популизмът е илиберален, автократичен и унифицира народната воля в противовес на принципите на политическия плурализъм, защо популист­ката демокрация се третира като разклонение на представителната, а отно­шението на популистите към пряката демокрация изобщо не е засегнато?  Не по-маловажно е и питането как общата воля бива интегрирана в идеята за плуралистичното представителство. Папас отбелязва, че докато либера­лите считат, че избирателите трябва да упражняват контрол върху поли­ти­ците, които са избрали, популистите обръщат перспективата с твърдението, че „политиците трябва да служат на избирателите.“ [12] Разбирането на популистите за същността на представителството противоречи на неговата основна функция чрез делегиране на власт да инкорпорира разнопосочните интереси и така да конструира фикцията за общата воля. Връщайки се към разликата между либералната и популистката интерпретация на резултатите от изборите, виждаме как неглижирането на тази фикция отваря пътя към установяване на тирания на мнозинството. Това от своя страна влиза в ди­сонанс с логиката на механизмите на представителството. Гореспоменатото допускане, че е възможно суверенният народ да има превъзходство над малцинството на управляващия елит, би следвало да проблематизира сте­пента на съвместимост между популизма и представителната демокрация. Но остава безспорен изводът, че проявлението на подобен тип напрежения трасира пътя за налагане на автократичната тенденция.

Успехът на ПАСОК и на ФИДЕС като популистки партии се дължи на това, че техните харизматични лидери упражняват тотален вътрешнопар­тиен контрол и „си поставят за цел радикалната трансформация на нацио­налната политика“, както и на активизирането на кливиджа „народ“ – „ста­тукво“. По този начин креативните лидери благоприятстват „формирането на нови социални и политически идентичности“, използвайки поляризи­ращи тактики, които контрастират с умереността на либерализма. [13]

Под ръководството на Андреас Папандреу, ПАСОК се превръща в пер­соналистична политическа сила без вътрешнопартийна демокрация, която е подчинена на „всемогъщия лидер“. Папандреу атакува демократичните политически институции и оспорва тяхната легитимност, иска да наложи държавния социализъм, проявява непримиримост към управлението на Но­ва демокрация, пропагандира щедра социална политика и радикално пре­раз­пределение на разходите за здравеопазване, отхвърля проевропейската ориентация на Гърция. Целта му е не толкова да окаже влияние върху провежданите правителствени политики, колкото да дискредитира управля­ващата партия, за да може да се домогне до властта. [14] Стратегията на Папандреу „включва подкопаване на съществуващия институционален ред и обещание за заместването му с нова, вероятно по-добра система на власт­та“. [15] Социалистическият лидер говори от името на народа, владее от­лично техниките на политическата комуникация, той е умел разказвач на истории, неговият наратив конструира стандартните противопоставяния „между добрия и злия, слабия и силния, моралния и неморалния, честния и нечестния…“. [16] В този наратив доминират две дискурсивни оси: първата представя разделението на света между „доминиращия империалистически център“ и „зависимата непривилегирована периферия“; втората – конфлик­та между експлоатиращото статукво и онеправдания народ, чийто основен враг са външните сили. [17] Папандреу издига лозунга: „Когато ПАСОК е на власт, народът е в управлението“. Той се превръща в последователен за­щитник на народния суверенитет; заявява, че „не съществуват институции, а само народно управление на страната“. [18]

В Унгария ФИДЕС възниква като антикомунистическо либерално дви­жение с колективно лидерство, което адресира своите апели предимно към младежката аудитория. На конгреса през 1993 г. обаче моделът на колек­тивното лидерство е изоставен, а новият лидер Виктор Орбан преобръща политическия курс по посока  от ляво надясно и трансформира ФИДЕС в „типична популистка партия“, която трайно започва да следва поляризиращ дискурс, става по-централизирана, повишава нивото на вътрешнопар­тий­ната дисциплина и укрепва позициите на Орбан. [19] Поляризацията об­хва­ща всички сфери на живота. На политическо равнище разделението меж­ду два отделни лагера конструира другия лагер като противник, като диамет­рална идеологическа противоположност. [20]

С укрепването на популизма в управлението опозиционните форма­ции променят своята политическа ориентация и от привърженици на прин­ципите на либерализма се превръщат в типични популистки партии. Така се осъществява преходът от либерална към популистка демокрация в Гърция и в Унгария, чието хронологическо развитие е проследено подробно от Па­пас. Крайният резултат в двете държави обаче е различен. Когато Нова демокрация побеждава на парламентарните избори през 2012 г., нейният лидер Андонис Самарас става министър-председател и под въздействието на международните кредитори се отказва от популизма. За разлика от Гър­ция, в Унгария разпространението на популизма не може да бъде спряно, тъй като ФИДЕС и нейният основен опонент Унгарската социалистическа партия провеждат една и съща политика, водеща до задълбочаване на по­ляризацията, свръхувеличение на социалните разходи и задържане на ико­номическия растеж. [21]

Дескриптивното изложение на процеса на установяване на попу­лист­ките демокрации в Гърция и в Унгария, така както той е видян от Такис Папас, ни позволи да проследим как кливиджът „народ“ срещу „статукво“ задълбочава поляризацията и антиплуралистичните тенденции. В предход­ния анализ подложихме на критика тезата на Папас, че популистката де­мокрация е разновидност на представителната. Примерът с Андреас Па­панд­реу предоставя допълнителни аргументи в подкрепа на това твърдение: когато Папандреу атакува съществуващия институционален ред, трябва да имаме предвид, че става дума за реда, установен в рамките на полити­ческата система на либералната демокрация, която функционира благо­дарение на плуралистичното политическо представителство. Самоиденти­фикацията на популисткия лидер и на неговата партия с волята на целия народ е част от стратегията за неглижиране на принципите на представи­тел­ното управление, при което гражданите оторизират различни полити­чески сили да защитават техните разнородни интереси. Усилията на попу­листите са насочени към задълбочаване на поляризацията между „елита“ и „народа“ като цяло, а не между „елита“ и отделните групи в обществото. Оттук става съвършено ясно, че логиката на централния кливидж, обус­лавящ съществуването на популизма, влиза в диаметрално противоречие с логиката на представителната демокрация. Макар и отделно взет, примерът с ПАСОК и Андреас Папандреу е емпирична илюстрация на общите тео­ретични постановки, развити от Такис Папас, и изводите, произтичащи от този пример, са валидни за всички останали случаи, които са използвани за аргументация на същата теза.

Разграничението между отделните аспекти от концепцията на Папас е до голяма степен условно. Докато разглеждахме в сравнителен план либе­ралната и популистката демокрация, във фокуса на вниманието попадна и проблемът за ролята на популисткия водач като катализатор на полити­чес­ката поляризация и на процеса на дезинтеграция на доминиращото статук­во. Сега остава да проследим как харизматичното лидерство рефлектира върху успеха или неуспеха на дадена популистка стратегия.

 

Ролята на харизматичното лидерство за развитието на популист­ката стратегия

Такис Папас подлага на емпирична верификация хипотезата, че „ха­риз­матичното лидерство би могло да предопредели ключови аспекти на популисткия феномен като неговата поява, развитие и относителен успех“. [22] За целта той изработва цялостна методология за изследване на ха­ризматичното популистко лидерство на базата на система от индикатори, чрез която се опитва да оцени до каква степен европейските популистки лидери на 36 партии в 20 страни са харизматични. [23]

Папас систематизира характеристиките на обикновеното и на хариз­ма­тичното лидерство. Характеристиките на обикновеното лидерство са: „де­­пер­сонализирано управление; акцент върху процедурната умереност; не­пре­къснатост…; йерархична организация на дейността, регулирана от общи правила…; деперсонализирани отношения между лидера и неговите под­чинени…“ Основните отличителни черти на харизматичния лидер са свър­зани със способността му „да упражнява персонална власт, като зачита вътрешната партийна организация и отправя апели към своите партийни последователи“; посланията му са насочени към категорично противо­пос­тавяне и разрушаване на установения политически ред, към радикална промяна на съществуващите нагласи и светогледни разбирания. На базата на направения анализ Папас откроява две контрастни характеристики на обикновеното и на харизматичното лидерство – съответно на първото са присъщи деперсонализацията и умереността, а на второто – персонализмът и радикализмът. Оттук е изведена и авторовата минимална дефиниция на харизмата, разбирана като „различен тип легитимно лидерство, което е пер­сонално и цели радикална трансформация на установения институционален ред“. [24] За наличието на лидерска харизма са изработени четири инди­катора – „контрол върху партията или движението; пряка и непосредствена връзка между лидера и последователите му; подривна дейност чрез делеги­тимация; нов конституитивен мандат“. [25] Първият индикатор включва изграждането на силно централизирана, авторитарна, йерархична и бю­рокра­тична организационна структура, подчинена на неограничената вът­решнопартийна власт на лидера. Вторият индикатор позволява да се из­след­ва безапелационната лоялност, демонстрирана от привържениците към тех­ния водач, наличието на емоционален елемент във взаимодействията им с него, вярата им, че той е в състояние да изгради „нов светъл свят“. Именно този тип лоялност се превръща в катализатор на всички форми на масова мобилизация в подкрепа на харизматичния лидер. Третият индикатор се прилага за анализ на перманентните атаки срещу установеното статукво, отправящи предизвикателства пред легитимността на политическия и на правния ред. Четвъртият индикатор може да бъде използван независимо от това дали партията участва във властта, или е в опозиция. Той се отнася до формирането на нов тип светоглед, предоставящ допълнителни възмож­ности на лидера за разширяване и „освежаване“ на легитимността му в рамките на общността. Част от инструментариума са предложенията за приемане на нова конституция, съответстваща  на високите морални прин­ципи, считани за меродавни от изразителите на споменатия популистки светоглед. Папас твърди, че ако за даден лидер стойността дори и на един от четирите индикатора е нулева, харизматичното лидерство не съществува. От тази гледна точка става ясно, че лидерите на повечето европейски популистки партии не съумяват да изградят силни емоционални връзки със своите поддръжници, не упражняват централизиран контрол върху струк­турата и функционирането на собствените си партии и не лансират доста­тъчно радикални послания, които да доведат до цялостна трансформация на демократичната политическа система. Разхлабеният контрол е препятствие пред подривните действия срещу статуквото. [26]

Радикалните политически промени стават възможни в неконсоли­ди­раните партийни системи на България и Румъния. НДСВ на Симеон Сакс­кобургготски, ГЕРБ на Бойко Борисов и Либералдемократическата партия на Траян Бъсеску са определени като „силно персоналистични партии, чиито лидери насочват кампаниите си срещу неефективната политическа класа, корупцията и престъпността“. Но когато влизат в управлението, те „не изпълняват предишните си обещания, не зачитат правата на малцин­ствата и върховенството на закона.“ [27]

Позовавайки се на Веберовото схващане, че „чистото харизматично господство е рядкост“, Папас аргументира тезата си, че популисткият лидер не може да бъде перманентно харизматичен и в определен момент се стига до изхабяване и изчерпване на харизмата. Случаят с НДСВ от 2005 г. е един от многобройните европейски примери, при които след повторното влизане в управлението започва необратим процес на дезинтеграция на партията.

Емпиричните наблюдения на Папас го водят до заключението, че вза­имовръзката между популизма и харизматичното лидерство е твърде слаба и „харизмата на лидера не бива повече да бъде считана за основополагаща характеристика на популизма…“ Но, от друга страна, тя има важно значение за политическия и електоралния успех на популистките формации, нараст­ващ правопропорционално на нейната сила. [28]

Вече бе отбелязано, че строгите методологически ограничения, които поставя Такис Папас, крият риск от неоснователна редукция на броя на из­следваните случаи на популизъм. При анализа на харизматичното лидер­ство този риск става особено сериозен, защото развитието на всяка една конкретна политическа ситуация създава предпоставки за невъзможност за едновременното регистриране на положителни стойности на първия и на втория индикатор. Популистките партии обикновено са силно централи­зирани [29] и това, което задължително ги обединява, е лоялността на техните членове към лидера. Оттук следва, че те не могат да функционират, без да се подчиняват на волята му, защото възникват като негов персонален проект. Дългият престой на една политическа сила във властта неизбежно води до намаляване и дори до изчерпване на доверието към нея и респек­тивно към нейния лидер. Той не е в състояние да генерира нови полити­чески идеи в смисъла на четвъртия индикатор. Ако анализираме дадените примери от България, ще видим, че „износването“ на харизмата на Борисов отдавна е факт, но въпреки това ГЕРБ запазва позицията си на първа политическа сила. Той успява да постигне популистка мобилизация в доста по-ограничени мащаби в сравнение с периода 2009 – 2017 г. Но в случай че Бойко Борисов се оттегли от ГЕРБ, партията би загубила значителна част от своето електорално влияние. Предложеният проект за нова конституция по време на антиправителствените протести от лятото 2020 г. нямаше рефор­маторска насоченост и не формулираше различна политическа визия, а вмес­то това беше използван като ситуационен и мобилизационен инстру­мент за съхраняване на политическата стабилност. От друга страна, Бори­сов изпълнява успешно функциите на харизматичния популистки лидер, разгледани в предходния анализ на концепцията на Папас: създава и перма­нентно поддържа кливиджа между народа и неговите врагове, задълбочава политическата поляризация, катализира общественото недоволство към кабинета на „Продължаваме Промяната“ и „Демократична България“, който съществува в резултат на неговата парламентарна подкрепа, и в този смисъл до голяма степен може да се говори за проявлението на третия индикатор. Нека да се върнем към хипотезата, формулирана от Такис Папас, с която за­почнахме тази част от анализа. Дори и да се абстрахираме от концепцията на Папас, бихме могли да кажем, че ПП ГЕРБ е популистки феномен, който се появява, развива и постига относителен успех благодарение на лидер­ската харизма на Бойко Борисов. На определен етап след влизането си във властта Борисов престава да бъде харизматичен популистки лидер; освен това, в рамките на рестриктивната методология на Папас той не е и попу­лист.

Примерът със Симеон Сакскобургготски създава още по-сериозни затруднения при верификацията на отношението теоретично – емпирично. Едва ли може да се намери пространно интервю с бившия цар, в което той да не споменава за „историческия багаж“, който носи. Статусът му на монарх по рождение релативизира общата концептуална рамка на темата за харизматичното лидерство, защото в случая проблемът с харизмата е от друг порядък и излиза извън обхвата на настоящия анализ. Поради тази причина тук ще формулираме накратко само основния извод, касаещ критическото осмисляне на тезите на Такис Папас: ако игнорираме фактите от българската история, остава релевантно твърдението, че влизането на Симеон Сакскобургготски във властта и трайното оттегляне от нея се вписва в общата теоретична и методологическа матрица. Ако вземем предвид тези факти, едва ли бихме могли да отговорим еднозначно и достатъчно аргу­ментирано на въпроса дали партийното лидерство на Сакскобургготски в периода между 2005 г. и 2009 г. е „харизматично“, или е „обикновено“. Безспорно е твърдението на Папас, че от 2005 г. започва процес на дезин­теграция на НДСВ, но това се случва в ключов момент, когато партийният лидер е развил успешна популистка стратегия за продължаване на учас­тието в управлението във втори четиригодишен мандат.

От всичко казано дотук можем да потвърдим още веднъж, че редук­цията на случаите на харизматичното лидерство, направена от Такис Папас на базата на методологически основания, е рисковано начинание. Тя кон­струира идеална типология и стеснява възможностите за подбор и изслед­ване на реалните емпирични случаи. По този начин се създават и предпос­тавки за игнориране на отделни ситуации, при които каузалните механизми катализират популистките мобилизации.

Каузалните механизми като фактор за развитието на популист­ките мобилизации

Темата за каузалните механизми е интегрална част от общата кон­цеп­ция на Такис Папас за популизма и нейното структурно отделяне е невъз­можно, доколкото и авторът я третира комплексно в контекста на същността и функциите на популистката демокрация и на харизматичното популистко лидерство. Важно е още в началото да поставим акцент върху начина, по който тези механизми са интегрирани в методологическата рамка на изслед­ванията на Папас, тъй като преплитанията и взаимовръзките в проблема­тиката предпоставят неизбежните тавтологии както в текстовете на автора, така и в настоящата статия. От една страна, трите каузални механизма (политизацията на общественото недоволство, създаването на нов кливидж между народа и неговите врагове и поляризацията)  предизвикват появата на популизма и служат на партийните лидери като „ресурс за масова моби­лизация на национално политическо ниво“ и като инструмент за създаване на нови популистки партии и движения. [30] От друга страна, когато вземат властта, популистите използват активно втория и третия механизъм, за да затвърдят своите позиции и за да наложат авторитарните тенденции. Меха­низмите не са разгледани в самостоятелен текст (глава от книга или статия), вместо това те присъстват на различни места в анализите на Такис Папас. Когато се спряхме върху разграничението между популистката и либерал­ната демокрация, използвахме примери от case studies в Гърция и Унгария, при които популизмът е на власт. Тогава проследихме развитието на тезата на Папас, която би могла да се обобщи по следния начин: популистите (в дадения случай Андреас Папандреу и Виктор Орбан) задълбочават кли­виджа народ – статукво, използвайки стандартни техники за засилване на поляризацията: враговете на народа могат да бъдат привилегированите ели­ти, представителите на противоположния идеологически лагер, външните сили. Ролята на популистката партия е да унифицира народната воля и да се противопостави на плуралистичната либерална демокрация, която се стреми към умереност и консенсус, разбиран като контрастна характе­рис­тика на този поляризиращ дискурс. Сега ще се опитаме да представим сис­те­матично трите каузални механизма, без да диференцираме случаите на елек­торалната мобилизация и на участието в управлението.

Първо, популистите политизират общественото недоволство, насоч­ват го срещу политическата система като цяло, а не само срещу доминира­щите партии, и на тази база атакуват установения политически ред. Граж­данското недоволство се радикализира поради нарастващото усещане за неравенство, несправедливост и политическо изключване. Когато демокра­цията все още не е достатъчно укрепнала, политизацията на недоволството става по-удобен инструмент за популистка мобилизация, отколкото изост­рянето на конфликтите на класова, религиозна или регионална основа. Ли­де­рите използват недоволството, за да изградят новата идентичност на на­рода. Социалната промяна става възможна в рамките на символичните гра­ници, конструирани не от анонимната маса, а от самите лидери, за да могат да изградят политически организации, които представляват мост между символичното и колективното действие. [31] Популисткият наратив е клю­чов механизъм, предизвикващ появата на популизма, който манипулира на­расналото гражданско усещане за виктимизация, задълбочава недо­волст­во­то (във всички негови разновидности – социално, икономическо и поли­ти­чес­ко) и налага универсална рецепта за спасение. В постановката на лиде­рите елитът играе ролята на виктимизатор, а народът – на жертва. Тази ди­хотомна реалност трансформира натрупалото се обществено недо­волст­во в първоизточник на политическата поляризация. Според една интер­претация на Уго Чавес, съществуващата система трябва да се разглежда като „продукт на конспирацията срещу народа“ и да бъде разрушена чрез всеобща рево­люция. [32]

Второ, на базата на политизацията и на манипулацията на недо­вол­ството, популистите създават нов кливидж, при който от едната страна стои народът, а от другата са ситуирани неговите врагове. Популизмът е враж­дебно настроен към политическата система като цяло, към отделни лидери, към партиите и към елитите. За да осъществят успешно масова мобили­зация, популистите се обръщат към различни части на обществото. Апелите на Фухимори и на Чавес са адресирани към представителите на градската нисша класа от метиски или ендогенен произход. [33]

Трето, популистките лидери се възползват от политизацията на недо­волството и възникването на нови разделителни линии, за да изострят поля­ризацията и негативните настроения, насочени срещу статуквото.[34] Тя възниква в резултат на използваните политически стратегии. Това се дължи на обстоятелството, че популизмът не е идеология и съответно не генерира идеологически противопоставяния между лявото и дясното, а търси поли­тически конфликти. Поляризацията става основен елемент от популистката стратегия за вземане на властта. Тя създава нов кливидж между мнозинст­вото, съставлявано от избирателите на популистите, и либералната опо­зиция; става възможна само когато харизматичният лидер катализира разви­тието на актуалните кливиджи и чрез своите действия демонстрира незачи­тане на институционалния ред. [35]

Когато вземат властта, популистите предприемат три конкретни стъп­ки: първо, правят масови партийни назначения в структурите на държавната администрация, за да си осигурят лоялността на чиновническия апарат; второ, предприемат масирана атака срещу политическите институции на ли­бералната демокрация; трето, променят конституционния ред, като въ­веж­дат вертикални институционални механизми. [36]

Тук ще проследим развитието на каузалните механизми в Перу и във Венецуела.

На президентските избори през април 1990 г. Фухимори печели 39,1% от гласовете, а на втория тур е избран за президент въпреки липсата на под­крепящи го партийни организационни структури и на управленска прог­рама. Този резултат става възможен благодарение на употребата на каузал­ните механизми. Изострената политическа поляризация произтича от дъл­бокото вътрешно разделение в перуанското общество между креолското мал­цинство и мнозинството от коренните жители на Перу. Расовият кли­видж е основната разделителна линия, която прониква във всяка клетка от социалната тъкан. Изборната победа на Фухимори се дължи на това, че той конструира паралела между образа на хомогенния народ, игнорирайки кла­совите, расовите и регионалните различия, и собствения си образ на обеди­ни­телна фигура, представляваща общия интерес и противопоставяща се на белия елит. [37] За съжаление, структурните дисбаланси в монографията „Популизмът и либералната демокрация“ не позволяват да се проследи про­явлението на каузалните механизми в Перу в периода, когато Алберто Фу­хи­мори е на власт. Такис Папас изключва Фухимори от анализа с аргумента „икономия на място“. [38]

Не е необходимо да навлизаме в подробностите на широкоизвестната и излагана в множество източници историческа фактология, за да марки­раме развитието на каузалните механизми за популистка мобилизация и за утвърждаване на популистката диктатура, използвани от Уго Чавес във Ве­нецуела.

В началото на мандата на Рафаел Калдера държавата се намира в със­тояние на тежка финансово-икономическа криза и общественото недоверие към политиците достига рекордната стойност 83,9%. Кризата катализира социалното недоволство и провокира амбициите на Уго Чавес да го транс­формира в политическо. Избирателите изоставят персоналната си лоялност към традиционния елит и пренасочват предпочитанията си към Чавес и други популистки лидери, които се опитват да задоволят техните очаквания. Старата партийна система се разпада през 1998 г. Високите нива на под­крепата за Чавес се дължат на неговите амбиции „да елиминира старите партии, да сложи край на корупцията и да пренапише конституционните правила“. [39]

Новият президент извършва прехода към авторитарния режим във Ве­нецуела. Неговата стратегия е да създаде кливидж между народа и неговите врагове, като от едната страна на този кливидж са позиционирани собстве­ните му последователи, а от другата – либералните му опоненти. Той си осигурява легитимация на популисткия режим, създавайки система на дър­жавен клиентелизъм, като обвързва лоялността на своите поддръжници с предоставяне на различни финансови стимули. До смъртта си Чавес успява да запази пълния си контрол върху партийната организация и върху прави­тел­ст­вената политика, както и статуса си на харизматичен лидер. Когато президентът на Венецуела вижда, че популярността му започва да намалява, той предприема стъпки към установяване на диктатура – подкопава „инсти­туционалната законност, системата на възпиране и контрол, свободата на медиите, на опозицията и на гражданското общество“. [40]

Когато се анализира ролята на популисткия наратив като фактор за политизация на социалното недоволство, бе представено виждането на Ча­вес, че политическата система трябва да бъде разрушена чрез всеобща рево­люция. Дори и без да се задълбочаваме в анализите на Такис Папас, може да се каже, че двата кръвопролитни опита за държавен преврат от 1992 г. са краен радикален пример за начина, по който лидерът на Боливарското рево­люционно движение задълбочава поляризацията във венецуелското об­щест­во.

След като е избран за президент, Чавес прокарва промени в консти­ту­цията, разширяващи собствената му президентска власт, през април 1999 г. провежда референдум за свикване на Конституционно събрание, на който получава подкрепата на 87% от гласоподавателите, и на изборите през юли същата година печели огромно парламентарно мнозинство. През ноември е приета нова силно етатистка конституция, която съсредоточава допълни­тел­ни правомощия в ръцете на държавния глава, ограничавайки прерогати­вите на трите власти. Той започва да упражнява пълен контрол върху въоръже­ните сили, получава право да насрочва референдуми без одобрението на парламента, провежда икономическата и финансовата политика, игнори­райки волята на сената. [41] Чавес отнема автономията на част от публич­ните институции и нарушава в полза на държавата баланса между частните и контролираните от правителството медии, така той налага значителни огра­ничения върху медийния плурализъм. Инвестира над 40 милиона дола­ра за създаване на държавна телевизия с три програми, на държавна информа­ционна агенция и на редица други медии, които са задължени да пропаган­дират официалната правителствена политика. През декември 1999 г. Чавес разпуска Върховния съд и създава Върховен трибунал за правосъдие, чиито членове се избират с обикновено парламентарно мнозинство. [42]

Разгледаните примери потвърждават тезата на Такис Папас, че попу­лис­тите разрушават политическата система на либералната демокрация. Кливиджът, който създават между народа и неговите врагове, се превръща в основен инструмент за задълбочаване на поляризацията. Алберто Фухи­мори постига първия си изборен успех в момент, когато перуанската пар­тийна система се разпада, а той реализира стратегията на типичния попу­листки аутсайдер. Наблюдава се известно сходство между ситуациите във Венецуела и Перу, що се отнася до факта, че Чавес и Фухимори осъщест­вяват популистките мобилизации в своите страни на етапа на дезинтеграция на партийните системи и се възползват от създалите се политически и соци­ално-икономически условия, за да задълбочат този процес и да приложат в действие трите каузални механизма. Въведените от тях институционални промени подкопават съществуващия конституционен ред и са безспорно ан­тилиберални. Въз основа на анализа и дадените примери са налице основа­ния да се направи изводът, че популистите противостоят на две от основ­ните постижения на либералната демокрация – плуралистичната партийна система и принципа на разделение на властите.

 

Заключение

Концепцията на Такис Папас е проследена от три различни изследова­телски ъгъла: от гледна точка на разграничението между либералната и популистката демокрация, от гледна точка на ролята на харизматичното лидерство, както и от гледна точка на каузалните механизми като фактори за възникването на популизма и за успеха на популистките мобилизации. Основната ценност на тази концепция се състои в това, че тя убедително доказва, че популизмът е антилиберален и антиплурастичен, че той пред­ставлява заплаха за либералната демокрация. На темата са посветени не­малко научни публикации, дебатът е достатъчно широк и е добре известен на аудиторията. На този фон обаче се откроява неоспоримият принос на Такис Папас, чийто трудове се отличават с методологическа прецизност и стриктно съобразяване с отношението теоретично – емпирично. От анализа стана ясно, че така избраният подход крие известни рискове за игнориране от изследователското поле на определен набор от реално съществуващи случаи на популизъм.

Разбира се, концепцията на Папас може да бъде критикувана от разно­посочни изходни позиции. Тя би могла да породи множество въпроси: Ако популистката демокрация е разклонение на представителната, популистка ли е пряката демокрация и защо този проблем не е засегнат изобщо от ав­тора? Ако харизматичното лидерство е двигател на популистките мобилиза­ции, защо политическата практика доказва, че и на етапа след изчерпването на харизмата лидерите продължават да привличат сравнително висока елек­то­рална подкрепа; защо съществуват хоризонтални модели на популистки мобилизации; в частност защо в Аржентина перонизмът продължава да се развива десетилетия след смъртта на Хуан Перон? През призмата на типо­логията на политическите модели и на коалиционната теория, релевантна ли е тезата на Папас, че политическият либерализъм се стреми към пости­гане на консенсус? Съотносими ли са дадените дефиниции за популистка демокрация с изведените контрастни характеристики на либералната демо­кра­ция и на какво се дължи разминаването? Какво отличава популистката демокрация от авторитаризма, какви са основанията да се използва в този случай терминът „демокрация“? Къде в авторовата теоретична схема следва да бъдат ситуирани т.нар. от Маргарет Канован „популистки диктатури“, как­ви са основанията да им бъде отнет етикетът „популистки?

Отговорите на тези въпроси предполагат висока степен на детайли­зация на анализа,  притежаване на поне част от впечатляващата ерудиция на Такис Папас, който борави свободно с особеностите на политическия кон­текст в широкия географски обхват на множеството case studies, както и срав­нителен анализ с трудовете на други учени.

Накрая, налице са основания да се направи изводът, че концепцията на Такис Папас надгражда върху постигнатото до момента от стратеги­чес­кия подход и от изследванията, посветени на отношенията между популиз­ма и демокрацията. Тя се отличава съществено от безкрайния поток от кон­венционални текстове, които се задоволяват с формулировката на елемен­тарна работна дефиниция на понятието и произвеждат почти еднотипно съдържание.

 

Цитати и бележки

[1] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 3; 5; 14.

[2] Pappas, T. (2016). Modern Populism: Research Advances, Conceptual and Methodo­logical Pitfalls, and the Minimal Definition, Politics: Oxford Research Encyclo­pedias, 6–8.

[3] Pappas, T. (2016). Modern Populism: Research Advances, Conceptual and Methodological Pitfalls, and the Minimal Definition, Politics: Oxford Research Encyclopedias, 9.

[4] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 43.

[5] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 44–47.

[6] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 57–59.

[7] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 59.

[8] Pappas, T. (2016). Modern Populism: Research Advances, Conceptual and Methodo­logical Pitfalls, and the Minimal Definition, Politics: Oxford Research Encyclo­pedias, 11–13.

[9] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 51–56.

[10] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 4.

[11] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 4, 1.

[12] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 4.

13] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 9.

[14] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 9–10.

[15] Pappas, T. (2014). Populism and Crisis Politics in Greece. Palgrave Macmillan, 22.

[16] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 23.

[17] Pappas, T. (2014). Populism and Crisis Politics in Greece. Palgrave Macmillan, 24.

[18] Pappas, T. (2014). Populism and Crisis Politics in Greece. Palgrave Macmillan, 28.

[19] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 10–11.

[20] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 12–13.

[21] Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Communist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 14–17.

[22] Pappas, T. (2016). Are Populist Leaders “Charismatic”? The Evidence from Europe. Constellations, Vol. 23, Issue 3, 1.

Цитирането на страниците на тази статия следва номерацията в pdf файла със свободен достъп, качен на личния профил на Такис Папас в Academia.edu, а не оригиналната номерация в Constellations.

[23] Крайният резултат от изследването сочи, че само петима от тези лидери са харизматични. Pappas, T. (2016). Modern Populism: Research Advances, Concep­tual and Methodological Pitfalls, and the Minimal Definition, Politics: Oxford Re­search Encyclopedias, 9.

[24] Pappas, T. (2016). Are Populist Leaders “Charismatic”? The Evidence from Europe. Constellations, Vol. 23, Issue 3, 2–3.

[25] Pappas, T. (2016). Are Populist Leaders “Charismatic”? The Evidence from Europe. Constellations, Vol. 23, Issue 3, 4.

[26] Pappas, T. (2016). Are Populist Leaders “Charismatic”? The Evidence from Europe. Constellations, Vol. 23, Issue 3, 3–6.

[27] Pappas, T. (2016). Are Populist Leaders “Charismatic”? The Evidence from Europe. Constellations, Vol. 23, Issue 3, 6.

[28] Pappas, T. (2016). Are Populist Leaders “Charismatic”? The Evidence from Europe. Constellations, Vol. 23, Issue 3, 9; 7–10.

[29] Голямото изключение от тази тенденция е Партията на справедливостта на Хуан Перон с нейните исторически трансформации.

[30] Pappas, T. (2012). Populism Emergent: A Framework for Analyzing its Contexts, Mechanics, and Outcomes. Working Paper TSCAS. European University Institute website, 13.

[31] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 108–110.

[32] as. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 113–116.

[33] Pappas, T. (2012). Populism Emergent: A Framework for Analyzing its Contexts, Mechanics, and Outcomes. Working Paper TSCAS. European University Institute website, 8–12.

[34] Pappas, T. (2012). Populism Emergent: A Framework for Analyzing its Contexts, Mechanics, and Outcomes. Working Paper TSCAS. European University Institute website, 8–12.

[35] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 213–214.

[36] Pappas, T. (2019). Populists in Power. Journal of Democracy, Vol. 30, Issue 2, 73.

[37] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 141–146. На друго място Папас отбелязва, че тази победа е постигната след продължителен процес на разпад на партийната система в Перу. Тя е из­полз­вана като един от важните примери в подкрепа на тезата, че популистките лидери се появяват като аутсайдери, които атакуват политическата система в периоди, когато тя се намира в състояние на криза или претърпява преуст­ройст­во. Папас твърди, че „политическата криза е големият контекстуален фак­тор за възхода на популистките аутсайдери“.  Pappas, T. (2012). Populism Emergent: A Framework for Analyzing its Contexts, Mechanics, and Outcomes. Working Paper TSCAS. European University Institute website, 4.

Кризата катализира процесите на дезинтеграция, трансформациите, слабостта и ниската степен на институционализация на партийните системи. Pappas, T. (2012). Populism Emergent: A Framework for Analyzing its Contexts, Mechanics, and Outcomes. Working Paper TSCAS. European University Institute website, 4, 5–6.

[38] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 190. Папас отбелязва съвсем накратко, че Фухимори разпуска Конгреса и Върховния съд на Перу (Pappas, T. (2019). Populists in Power. Journal of Democra­cy, Vol. 30, Issue 2, 73, и има поведение на автократ, който се опитва да разруши системата на checks and balances. Ibid. 80.

[39] Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 149–150.

[40] Pappas, T. (2019). Populists in Power. Journal of Democracy, Vol. 30, Issue 2, 77–78,

Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 230–231.

[41] Pappas, T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 193.

[42] Pappas, T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press, 200–201.

Библиография

Pappas, T. (2012). Populism Emergent: A Framework for Analyzing its Contexts, Mechanics, and Outcomes. Working Paper TSCAS. European University Institute website.

Pappas. T. (2014). Populist Democracies: Post-Authoritarian Greece and Post-Commu­nist Hungary. Government and Opposition, Vol. 49, Issue 1, 1–23.

Pappas, T. (2014). Populism and Crisis Politics in Greece. Palgrave Macmillan.

Pappas, T. (2016). Are Populist Leaders “Charismatic”? The Evidence from Europe. Constellations, Vol. 23, Issue 3, 378–390.

Pappas, T. (2016). Modern Populism: Research Advances, Conceptual and Methodo­logical Pitfalls, and the Minimal Definition, Politics: Oxford Research Encyclo­pedias.

Pappas. T. (2019). Populism and Liberal Democracy. Oxford: Oxford University Press.

Pappas, T. (2019). Populists in Power. Journal of Democracy, Vol. 30, Issue 2, 70–84.

Pappas, T. (2019).  On Populism, Planets, and Why Concepts Should Precede Definitions and Theory-Seeking. Sociologica, Vol. 13, Issue 21, 19–22.

Pappas, T., & Kriesi, H. (s.a.).  Populism and Crisis: A Fuzzy Relationship. (Pappas, T., & Kriesi, H. eds.), (pp. 303–325). European Populism in the Shadow of the Great Recession,

 

Атанас Ждребев е доктор по политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи в Института за исторически изследвания към Бъл­гар­ската академия на науките. Автор е на монографията „Популизмът като фак­тор за дисфункция на политическите институции в България (2001–2018)“ и на сборника с публицистични публикации „Разпадането на политическата сис­тема в България“.

 

Ръкописът е изпратен на 07.02.2024 г.

Рецензиране от двама независими рецензенти: от 10.02.2023 до 20.03.2024 г.

Приемане за публикуване: 21.03.2024 г.

Manuscript was submitted: 07.02.024.

Double Blind Peer Reviews: from 10.02.2023 till 20.03.2024.

Accepted: 21.03.2024.

Брой 59 на сп. „Реторика и комуникации“ (април 2024 г.) се издава с финансовата помощ на Фонд „Научни изследвания“, договор № КП-06-НП5/65 от 08 декември 2023 г.

Issue 59 of the Rhetoric and Communications Journal (April 2024) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP5/65 of December 08, 2023.