Академична и интеркултурна комуникация
Academic and Intercultural Communication
DOI 10.55206/OMVX5764
Катя Исса
Университет по архитектура, строителство и геодезия
Имейл: katiissa_fld@uacg.bg
Абстракт: Статията съдържа кратък хронологически прочит на понятието за красивото с идеята да изкристализира неговата актуалност и в нашето съвремие. Основното търсене на автора е насочено към пресечните точки в красотата на речта и на архитектурните произведения. В съпоставката между тях те са разположени в своеобразна „координатна система“, в която пресичащите се координати между абцисата (върху която е положен целият свят, опредметен от архитектурата) и ординатата (върху която е положен светът като цяло, осъществен от езика) пораждат диалог, ориентиран към красивото. Той се изправя срещу съкрушената от безидейност и алчност диалогичност на нашето време. Изходът за нейното „възкръсване“ се открива във възможностите на езика да съхрани красотата. На практика това се постига с усъвършенстване на педагогическата и особено на академичната комуникация. Методите са анализът и синтезът и кабинетното изследване. Допусканията са, че в академичната комуникация протичат процеси, обусловени от много фактори; установяват се промени на равнища език, комуникационни канали; пред нея стоят предизвикателства на равнища съхраняване на ценностите и традициите и същевременно оптимизиране и адаптиране към новите условия, като един от възможните ракурси на бъдещи изследвания е и между езика и архитектурата.
Ключови думи: красивото, красноречието, красотата; езикът и архитектурата, диалог, академична комуникация.
Eloquence and Beauty vs. the Fragmented Dialogue: Challenges for Academic Communication
Katya Issa
University of Architecture, Civil Engineering and Geodesy
E-mail: katiissa_fld@uacg.bg
Abstract: The paper presents a brief chronological exploration of the concept of beauty, aiming to highlight its relevance in modern times. The author’s primary focus is on the intersection of beauty in speech and architectural works. The comparison between them places them within a unique “coordinate system,” where the intersecting coordinates of the abscissa (on which the entire world, materialized through architecture, is positioned) and the ordinate (on which the world as a whole, realized through language, is positioned) generate a dialogue oriented toward beauty. This dialogue stands in opposition to the broken dialogicity of our times, shattered by lack of vision and greed. The path to its “revival” is found in the ability of language to preserve beauty. In practice, this is achieved through the refinement of pedagogical and, in particular, academic communication. The methods are analysis and synthesis and desk research. The assumption is that academic communication is undergoing processes conditioned by many factors; changes are taking place at the levels of language, and communication channels; it is facing challenges at the levels of preserving values and traditions and at the same time optimizing and adapting to new conditions, and one of the possible angles of future research is between language and architecture.
Keywords: beauty, eloquence, aesthetics, language and architecture, dialogue, academic communication.
Увод – понятието за красивото
Като философско понятие красивото получава множество определения, чиито смисли се преплитат, докосват се, ту се доближават и препокриват, ту се отдалечават и взаимоизключват. Идеалът за красивото се променя както през вековете и носи различни послания за отделните общества, така и в рамките на един човешки живот: представите за красиво, доколкото то е субективно и сетивно преживяване, се променят при различните хора или при един човек през различните му възрасти.
Идеята на настоящото изложение не е да търси ново определение за красивото, нито да коментира приликите и разликите между съществуващите: те са безброй. Споменавам само по-общите тенденции в разбирането за красиво, и то непълно, дори може би неточно, без цитати, а чрез парафрази, тъй като през вековете те са се превърнали в сентенции и се възприемат като познание априори. Целта е да се установи доколко красивото, като изконна естетическа ценност, се търси и намира (и къде) от съвременния човек в глобалното му настояще.
В науката за красивото – естетиката – проследена от античната мисъл до днес, красотата първоначално притежава космологичен характер и се тълкува като хармония на небесните сфери (питагорейците), в качеството ѝ на единство на противоположности (Хераклит), мотива за съответствието и целесъобразността (Сократ). Софистите са тези, които внасят момента на релативизъм в категорията красиво. За Платон красотата е форма на съвършенство, качество, което отразява вътрешната хармония и ред на нещата. В противовес на своя учител Аристотел набляга повече на функцията на красотата, отколкото на нейната същност. Според него красивите неща служат на цел и изпълняват определена функция, което ги прави универсална характеристика на всички неща и субективна концепция за всеки човек. Следва мрачното Средновековие, което игнорира физическата (човешка) красота, но и то не престава да търси красивото, дори го открива в молитвата и добродетелта. През Ренесанса красиви са природата и човекът, естествената, но и математическата хармония в природните, физическите и духовните форми – в тяхната симетрия и пропорционалност. Именно Ренесансът постига съвършено изчисление на красотата в целостта ѝ. Тук, в хронологичен ред следва 17. век и зараждането на класицизма, който изважда на показ обществените пороци, но в старанието си да създаде примери за подражание се завръща към античната класика, въпреки афиширания (най-вече при Декарт) превес на интелектуалното над емоционалното. [1] Просвещението има съвсем друг аксиологичен заряд. През този период красивото сякаш се превръща в нещо повърхностно и ефимерно, или поне в нещо относително. Волтер го нарича естествен дар, който не може да бъде равен на никое друго качество. Към красивото като философска категория не остават безучастни и немските философи от 18. и 19. век (Кант, за когото красивото е освободено от всякакъв интерес; Хегел, който вижда в природно-красивото рефлекс на художествено-красивото, отнесено към Идеята като сетивно явяване), а също и в поезията (Шилер, чието творчество само по себе си е домогване до красотата). Шопенхауер вижда красотата като отражение на жизнения принцип на природата, външно проявление на вътрешната енергия на нещата. Не може да се изброят всички постулати на плеядата философи на 19. век, но избирам да завърша с големия отрицател – Ницше. Не случайно той няма конкретно определение за красота, но споменава термина като нещо ценно или желано, нещо субективно и лично, което се преживява, а не се мисли.
През 20. век „мисленето“ постепенно се завръща на голямата философска сцена, завладяна от херменевтиката на Хайдегер и Гадамер, която също се опитва да определи красивото като нещо, което е подвластно на естествения човешки усет, признава се и се споделя от всички и се осъществява в своеобразното си самоопределение и самоизява. И все пак, в изявата си красивото загубва мястото си на централно понятие. През миналия век философията акцентира върху потъпкването на универсалните човешки ценности. Това е векът на многото разриви, от които се раждат и философските доктрини на екзистенциализма, на абсурдизма, на постмодернизма. Бавно и постепенно красивото се превръща в отживелица. Подменя се с познавателното и нравственото, истинното и доброто, отговорностите на индивида пред обществото. Ако някой все още държи на красивото – това са романтиците, появили се век и половина по-рано, концентрирани върху индивидуалното право на изказ, диктувано от субективната чувствителност на индивида. Те се заявяват чрез дистанциране от света и търсене на по-висши идеали, свързани с душевността и въображението, в което единствено (но не и постоянно) откриват красота.
Нашият 21. век след като интелектуализира красивото, се опита да го подчини на целесъобразността, след това го интерпретира като чувство на удоволствието, съответно на комфорт, създаван за хората с търговска цел и обслужващ основно финансови интереси. Архитектурните шедьоври (за да покрият нуждите на тези интереси) се превърнаха в туристически атракции, художествената литература престана да съзерцава красотата и потърси идеали в потока на съзнанието, а красивото рядко съжителства с тези идеали. Въображението започна да се захранва от социалните мрежи, общодостъпни благодарение на новите технологии. Човечеството се отказа от естетическия и се довери на изкуствения интелект. Като стремеж към съвършенство красивото прозира все още в множеството запазени символики и въпреки че в масовото съзнание то все по-често се асоциира с охолство от лесен живот във вътрешните си форми, и с медицинска намеса (пластична хирургия) във външните, символите на красивото остават висш идеал за човеците. Дори когато хората ги забравят, изхвърлят от употреба или игнорират, езикът ги възстановява, защото ги помни. Така се създават моделите на комуникативната ситуация, ориентирани към интерактивната страна на комуникацията, към жанровете и интерпретацията на дискурса и в този подход се съзира бихейвиористкият принос в социолингвистиката и в чистата лингвистика. Езикът помни всичко, за разлика от хората.
Реториката като красноречие, красноречието като красива реч и отражението на езика в науката
В терминологичните речници понятието реторика изцяло съвпада с понятието красноречие. Мисля, че е допусната сериозна грешка в интерпретацията, в тълкуването на значението на термина. Факт е, че за реторика днес безапелационно се приема другото ѝ определение – ораторско изкуство, което означава умение да се говори добре, а „добре“ значи точно и ясно, разбираемо, най-вече аргументирано; в семантичното поле на аргументацията не е задължително да има красота. Етимологията на сложната българска лексема е прозрачна: става дума за красива реч, определена в тълковните речници като умение/изкуство да се говори красиво. Съвременната реторика отдавна не е синоним на красноречието, дори според мене никога не е била. В превода от гръцки на „реторика“ няма съмнение – „техника, изкуство на изказване, ораторство“. Следователно още древните гърци не са свързвали (не и непременно) реториката с красотата. Те са спорели върху други аспекти на реториката: дали тя е наука или изкуство, дали само дарбата, интуитивно използвана в речите, или познанието и упражненията вследствие на обучение са от значение за умелото използване на език. Става дума за политическото говорене, за защитните речи в съда, за способността на индивида да отстоява позиция и да умее да я защитава. Става дума за познаване на законите, за изграждане на държавна политика въз основа на демократичните принципи, и всичко това води до осмисляне на речта като инструмент за манипулация с акцент върху силата на езика, не върху красотата. Големият спор тук е между силата на убеждението, проповядвано от софистите, и безапелационната тежест на истината, проповядвана от Платон. Арбитър в този спор се явява Аристотел, който се опитва да изведе реториката извън чистата манипулация, като определя за нейна основна цел откриването на аргумента, който от своя страна е инструмент за откриване на истината. От всичките гръцки теории, хипотези и спекулации римляните заемат практическия подход (доведен до съвършенство при Цицерон), в който дават превес на размисъла и разсъждаването. Римската реторика се превръща в истинска хуманитарна наука, която доминира в обучението на елита, а по-късно формира развитието на римската литература. Така римската реторика овладява не само говоренето в политическите и другите видове спорове – дебатите, – но и писането на литературни произведения. По-късно, през Средновековието и Ренесанса, на тази основа се развиват различните стилове и според някои реториката дори дава начало на стилистиката. Това е „първата ѝ среща“ с красотата и тук реториката става красноречие.
През 19. и 20. век интересът към реториката (както и към красотата, видно от увода на тази статия) е слаб. Съществуват и повратни моменти, например у френските структуралисти, семиотичните изследвания и философията на културата. [2] Все по-силна и по-неразривна става връзката на реториката с езика, на културата и езика. Ретроспекциите в анализите на културните митове се срещат и разминават в области като медийните изследвания, културологичните, семантичните, семиотичните школи. Водеща във всички области на живота става ролята на езика. В контекста на „разделението на езиците“ (по терминологията на Ролан Барт) тук обръщам внимание на българския – нашия роден език, погледнат през призмата на „съкрушена“ от различни фактори диалогичност, но съхранил паметта на българския народ и красотата на българското слово. Идеята е за възкръсване на красноречието, и то не в художествения (от който красотата никога не си е тръгвала), а в методите на научния стил.
Кой съкруши диалогичността и каква е ролята на родния език в науката?
- Езикът като отражение на живота. Новите обстоятелства след 1989 г.
Днес, в края на първата четвърт на 21. век, под български език се разбира градското езиково поведение. Съжителство на държавен стандарт и диалекти на практика отдавна няма. С отмирането на селския бит отмира и диалектът и в социолингвистиката ясно са посочени причините и са проследени процесите на езиковата урбанизация. Социолингвистите успяха да видят езиковите същности, системи и форми такива, каквито са, в тяхното развитие и промяна, в техните взаимоотношения и свързаности, и ги описаха честно, без значение, че в тях няма нищо красиво. Преходът донесе пълно разкрепостяване на нравите и животът извади уродливите си страни на показ. „Новото“ време изтръгна от душите трупаните с години стари вражди и низки страсти и ги посади в общественото комуникативно пространство. Общуването между хората, които вече не се страхуват от цензура, насити диалозите с една бруталност, на която носителите на езика ни допреди няколко десетилетия не можеха и да предполагат, че са способни. Вулгаризмите станаха част от дискурса. Откровените псувни излязоха изпод шапката на т.нар. „мъжка“ реч и загрозяват общуването, особено когато се употребяват от представителки на нежния пол. Табутата паднаха, едновременно с тях паднаха и задръжките. Етикетът умря, жаргонът разцъфтя, турцизмите (противно на очакванията на някои по-наивни колеги, които бяха убедени, че ще се върнат диалектите) се настаниха в печата и в електронните медии заради нарочно търсените стилопонижаващи функции, които са им присъщи. В процеса на еволюция взаимодействието между език и общество показа изненадващо брутална безидейност, която известните политически личности, представители на нароилите се политически партии, хората под прожекторите, примерите за подражание, каквито те не са, но би трябвало да бъдат, се опитаха да прикрият с грубост и безпардонност. Това беше през първото десетилетие на прехода: първият удар върху диалогичността.
- Глобализацията
Вторият удар върху диалогичността изкристализира най-вече през второто десетилетие, въпреки че глобалните промени започват значително по-рано. Той дойде отвън с последиците от глобализацията. „По своята същност това е отприщване на преградата пред езиковата европеизация и американизация.“ [3] Понеже никога дотогава в историята езикът не е присъствал така всеобхватно в живота, както в началото на нашия век (както и досега), на ударите на глобализацията бяха подложени всички професиолекти не само в научните среди, но и в производствените, в транспортните, в търговските, заради обмена на стоки и услуги. Жаргонът постепенно се интелектуализира/англицизира и се превърна в смесен българо-английски код, снет от западните филми, концерти и шоу програми. „От казаното до тук може да се направи един общ извод: във всички форми на съществуване на българския език е налице една обща тенденция и тя може да бъде назована с една дума: европеизация. От гледище на социолингвистиката това е напълно закономерно: европеизира се обществото и всички сфери на обществения живот, европеизира се и езикът като техен атрибут.“ [3] По отношение на езиковата култура последствията от езиковата глобализация са пагубни за езиковата ситуация на страните с т.нар. „малки“ езици, заплашени от изчезване. Българският не прави изключение. Глобализацията унищожава многовековни наши местни национални традиции. Общественото мнение толерира мода/моди, които не съответстват на националната ни самобитност. „Модерно е това, което се прави в САЩ, и макар да няма колорита и пъстротата на унищожаваната традиция, се облича в американска униформа. С изключителна сила […] се настанява английският език, […] в науката, в популярната музика, в спорта, в публицистиката и т.н.“ [4] В нашата страна е налице една активна диглосия, в която високият (престижният) код, особено в науката, е английският език, а българският книжовен стандарт постепенно свива функциите си и се превръща в нисък езиков код за битова комуникация. Причините за това са главно икономически. Проблемът е, че икономическата глобализация, съпътствана от стремеж за реализация в чужбина или поне в чужди фирми в България, поради естественото човешко желание за по-висок жизнен стандарт, се намесва в езиковата ориентация на голяма част от българското население. По отношение на бизнеса в това няма нищо лошо. Очевидно е, че комуникацията в една международна фирма се нуждае от общ езиков код, интерпретационен шифър, който да улесни взаимното разбиране между колегите, да преодолее препятствията в контактите, да предотврати недоразумения и грешни решения. Лошото е, че нашите сънародници, работещи в такива чуждестранни компании, започват да говорят на английски език (къде правилно, къде „развалено“) доста често и помежду си. Те непрекъснато, при всяко затруднение превключват кода на български. Получава се този смесен българо-английски междуезик, който не само затруднява диалога между хората, а се прокрадва и в академичните среди и в нашата социолингвистика има множество коментари по темата. [5] Най-често това се отнася за демонстриращите висока образованост публични личности, стараещи се да покажат на народа чрез превзетото си речево поведение и претъпканите с англицизми фрази колко далече са стигнали в своето интелектуално развитие.
- Българското училище. Културно ориентирано образование
През третото десетилетие от прехода сякаш настъпи отрезвяване. Резултатите на българските ученици на матурите и другите форми за оценка на знания паднаха толкова рязко, че честолюбивият българин се стресна. Заговорихме за българската култура и важността на включването ѝ в образователния процес. Осмислянето на отношенията между език и култура е в основата на съдържателните аспекти на обучението по роден език във всички страни от ЕС. То се превръща в един от основните приоритети и в методическите разработки на българските езиковеди. Обучението по български език се отличава от останалите училищни дисциплини, тъй като при тях спецификата на българския език, на дискурса не заема приоритетно място на цел. Единствено на занятията по български език подрастващите се запознават с националноспецифичните особености на речевото общуване на български; с езиковите средства, предпочитани в различните социокултурни сфери; с употребата на синтактични синоними с предпочитание на именни или глаголни форми, с речевия етикет и пр. Обучението по български език се превръща в културно ориентирано, а един от основните му елементи е насочен към мотивираността на думата в контекста, към фразеологизацията, отразяваща колективното и индивидуалното съзнание на българската култура, към изучаването на вътрешната форма на думата като ключ към българската духовност и мислене.
Напоследък в часовете по български език и литература изненадващо, след хилядолетното им отсъствие, като начин на изпитване се завърнаха дебатите. Древногръцкият модел възкръсна, с него и реториката в образованието, и красотата, както е интерпретирана в немския идеализъм. В преподаването на добрите учители се взема предвид Шелинговата постановка за красотата като изразяване на безкрайното в крайното, на идеалното в реалното. Университетските преподаватели също използват за модел Шелинг. Имам предвид неговите „Лекции за метода на академичното изучаване“, публикувани и на български език в съчинение за същността на университета като институция. В своето изложение Шелинг представя оригинален възглед за това какво изобщо представлява един университет – не просто съвкупност от факултети и специалности, а е едно „органично цяло“. [6] Всичко това дава основание да се твърди, че педагогическата реторика се възражда и от своята отправна точка – Сократовата беседа – преминава в образованието, за да обучава оратори по модела на Квинтилиан, но със средствата на новото време и използването на новите технологии. „Следователно педагогическата комуникация предполага излизане извън рамките на училищата и насочване към образователни центрове, неправителствени организации, създаване на международни контакти и утвърждаване в динамично променящ се и глобализиран свят, в който интернет и технологиите играят съществена роля.“ [7]
- Завръщането на реториката в науката
За разлика от въпроса за ролята на родния език и култура в развитието на цивилизационните, традиционните, аксиологичните и етнопсихологическите нагласи, компоненти на националната култура, въпросът за англицизацията на езика в науката стои по малко по-различен начин. Живеем във време, в което се наблюдава интензификация на световните контакти. Глобалната наука изисква глобален език във времето на световна глобализация. Това е факт, който не се оспорва и от най-консервативните традиционалисти. Появата на глобализацията е съпътствана от нуждата за взаимно разбиране, улеснено от електронната комуникация, чрез която обмяната на информацията протича мълниеносно и прави достояние на целия свят жизненоважни открития и постижения. В такъв (положителен) смисъл от множеството определения на глобализационните процеси привеждам само едно: дефиницията на М. Олброу, който определя явлението глобализация по следния начин: „процесите, чрез които народите по света се включват в едно световно общество“. [8] Науката в това „световно общество“ сама отчита както положителните, така и отрицателните страни на непрекъснатото увеличаване на темпото на глобализацията. Науката анализира глобализацията във всичките ѝ форми: идеологическа, политическа, социална, технологическа, културна.
Има науки обаче (тук ще бъде коментирана архитектурната), от които зависи животът и бъдещето на страната ни, в случая – обликът на бъдещите български градове. В разказите за тях се полага единствено българско самосъзнание. Способностите на архитектурния език да кодира актуални послания се изразяват в интонациите на сградите, чиято изразност се овладява в процеса на обучение, точно както се изучава език. По-нататък ще се опитам да ангажирам сградата с темата за пространството, обитаването и преживяването, което пластичността на формите е способна да изрази. Стремежът към познание, който се създава в процеса на всички видове учене, се осъществява и чрез връзката между вътрешно и външно пространство, което провокира мисълта за рамка на картината на света, и тази картина в диалога между езика и културата трябва да бъде прекрасна. И българска. Творческите продукти на архитектите трябва да са подплатени с традиционни национални фрагменти. А повечето български фрагменти имат само български наименования и се превеждат трудно на английски. Често преводите са нелепи, дори да са верни, поради липса на материални референти в англоезичния свят. Затова българската езикова култура, стилистика и реторика е особено значима за обучението по архитектура, което се извършва на няколко места в България, водещо от които е Университетът по архитектура, строителство и геодезия. Един реализиран специалист (архитект), в която и да е страна в чужбина, може да бъде успял и интересен, само ако включи в творенията си наши традиционни български мотиви. Той трябва и да представи своето изкуство, а това значи да може да дебатира, което пък може да стане най-добре на български. Само връзката на индивидуалния ум със света не е достатъчна. Тя трябва да е предварително захранена от „строителния материал“ на езиковата памет, за да запази българските когнитивни структури, с които да обясни своята идея, възприета от обществото с нашия активен механизъм за обработка на информация, който да впечатли света. „Така се гарантира, че това [нашето] общество няма да бъде просто човешка група, споделила една територия, а ще бъде духовно обединение на личности. Езиковото самосъзнание е високо в скалата на човешките ценности, на него се крепи националната идентичност. А културният смисъл, с който са заредени думите в родния език, за носителите му не е „пасивен информационен тезаурус“, а има стойността на ежедневно вплетен жизнен „етер“. [9] Семантиката на архитектурния стил чрез символните значения на отделните сгради, вплетени в геометрично-абстрактните метафори, идеи и представи, има всъщност ясни послания и говори на език, който е понятен и разбираем както в контурите на културното поле, в чиито рамки се осъществява, така и във всеки отрязък от историческото време, към което се причислява. Така, във времето и пространството, една само сграда може да запечата идеите на своите създатели както за индивидуалните им предпочитания, почерпени от представите им за красотата, породени от собствената им душевност в микрокосмоса, така и за мирогледа за глобалната концепция на Вселената, изразяващ духа и нагласите на обществото по отношение на общовалидните ценности и вечните истини, като в краен брой квадратни метри може да събере макрокосмоса.
Изразителността на един архитектурен шедьовър е в основата на строително-архитектурното изкуство, а изразителността на речта представя това изкуство най-добре на роден език. [10] Архитектурната наука е свързана с очертаване на родното пространство, с неговото изпълване/запълване с емблематични символи на родното. То, заедно с родния език и езиковата култура на роден език, изобразява наши символи емблеми и разкрива българската картина на света. Тя се превръща в „логото“ на страната ни зад граница, а на родна земя създава в нея колективна памет и български идентичности. Дълбоката същност на културата, втъкана в застроеното пространство, е в симбиозата между знание и духовност, между талант и национално самосъзнание. Европейските институции призовават за преодоляване на етноцентризма и възприемане на общи ценности, но в процеса на оформяне на нашето пространство и превръщането му от неутрално в „свое“ (каквито са посланията в архитектурната наука), етноцентризмът има място, а езикът и езиковата култура са събирателен център на това (наше) място. Неговият облик може да бъде видян през думите. Имам предвид най-хубавите думи – българските. В заключение: ролята на българския език в науката (въобще, но особено в архитектурната), чиято мисия е да изгражда градовете и да създава образа на страната ни, е огромна, защото родният език надгражда смисъла на построеното от архитектите. И двата феномена заедно създават свят, който обграждат с възродената диалогичност и в него вграждат народната душа.
Езикът и възможностите му да строи свят чрез думи. Архитектурата и възможностите ѝ да строи свят чрез сгради
Информацията в семантичната памет на хората е кодирана в голямо многообразие от понятия, формирани въз основа на околната среда. Архитектурата ги залага в пространството. Въпреки пределната интимност на индивидуалното преживяване информацията често преминава в своята противоположност: създава общовалидни, общочовешки категории, значими за себепознаването и светоусещането на всеки човек, независимо от конкретната действителност, в която той живее. Езикът ги развива във времето. Затова в координатната система на пространство и време поставям/пресичам два основни термина – езиково строителство (основен в дисциплината езикова култура и в науката за езика) и сградостроителство (основен и ключов предмет в обучението на студентите по архитектура, строителство и геодезия в УАСГ, където работя и аз). Паралелите се търсят между строителството в буквалния смисъл (като изграждане на постройки/сгради), наречен тук конкретен; и в метафоричния смисъл, наречен тук езиково строителство, който също е буквален (няма нищо общо с приетото от нашето езикознание схващане за неговото значение), само че не конкретен, а абстрактен. Материал за строителство на моята идея (по терминологията на акад. Балан, [11] който нарича такъв тип конструкции „съставни купчини“) черпя от обратната връзка със студентите, предвид нивото на езикова култура, което показват. Нивото, което показват, предполага възкръсване на съкрушената диалогичност, а пресичащите се координати между абцисата (върху която е положен целият свят, който се провижда в плановете на бъдещите архитекти, опредметен от архитектурата) и ординатата (върху която е положен светът като цяло, съхранил българското световъзприемане и устремил взор към бъдещето на България, осъществен от езика) пораждат диалог, който красноречиво извайва красота и съвършенство.
Езикът и архитектурата имат множество пресечни точки. Езикът на архитектурата е разположен в пространството. Неговата сила е в нямото въздействие. Той говори величествено и мълчаливо с всичко сътворено от ръката на архитекта, което се намира около хората в тяхното обкръжение като сбор от елементи и фрагменти, създаващи, опредметяващи света, конструирани сякаш от Всевишния. Застиналата красота на архитектурния език може да се изрази, да се опише, но най-вече да се предаде на идните поколения с помощта на езика на хората – вербалния език, сбор от членоразделни тонове, преминаващи край нас във времето, или оставящи следи от спомени в паметта на душите ни, и в двата случая отразени от човека или през човека, забързани към бъдещето с неговия ритъм, в търсене на истини, понякога утвърждаващи, друг път отричащи, но винаги разпредметяващи реалността в разкази. Разкази, благословени сякаш от Всевишния чрез музиката на речта.
Архитектурата създава предмети в пространството, като използва фигури и цветове. Тя подрежда тези предмети един до друг. Архитектурата е пространствено изкуство. Езикът рисува картината на света в нейната възможна цялост. Езикът търси истината чрез описание на действия едно след друго в тяхното изменение във времето. Езикът е темпорално явление. Светът, създаден и от едното, и от другото явление, се ражда в преплитането, в пресечните точки между пространство и време. Архитектурните послания съществуват не само в пространството, а и във времето чрез концентрираните в тях идеи на отминалите времена. Те са като моментални снимки на епохите, които показват промените във всяка следваща епоха, подредени в „албума“ на времето. Действията, които езикът представя в тяхната последователност, не съществуват сами за себе си. Те имат своите вършители в същите тези епохи и се проектират около, до и върху същите предмети, материални същности, разположени в пространството, както, разбира се, от и върху хората, които ги създават и извършват. Архитектурата може да представя действия, но само като ги фиксира в изображения, наподобяващи последователността на снимките в лентата на фотоапарат. Езикът може да описва тези изображения, но най-често ги свързва с движение на случващото се във времето, поради средствата, с които си служи и които са темпорални изражения на речта. Следователно в своите коекзистентни, съвместно съществуващи, композиции архитектурата може да използва само един-единствен момент от действието. По тази причина тя трябва да избере (и избира) най-характерния, най-плодовития, който в най-висока степен представя настоящето, а също и загатва предходните и следващите моменти. Езикът, в своите сукцесивни, последователни подражания, може да използва само едно подражание за един-единствен момент от времето, но може след това да продължи като постави след него друг, после още един, и така – от скучния рисунък на един предмет да създаде живата картина на едно действие, подобно на случващото се в киното.
Координатната система на българската реч и българската архитектура. Диалогът на пресечните точки
Днес и времето, и пространството са обозрими. Езиковедските науки проследяват езика назад във времето (етимология, диалектология, историческа граматика), фиксират непрекъснато промените и насоките на езика в настоящето, изследват и писмената, и устната комуникация, прогнозират бъдещето му (социолингвистика, футурология), което откриват в реалностите на настоящето. Описват езика в различните социални прослойки в обществото, в различните му прояви (идиолекти, диалекти, етнолекти, професиолекти). Благодарение на езиковите източници на информация архитектурата прекрачва от пространството във времето. Тя, подобно на езиков жанр, „разказва“ миналото си чрез запазената памет на руините, „споделя“ плановете си чрез съвременните шедьоври, „чертае“ бъдещето си в смели проекти за създаване на нови реалии. Езикът, от своя страна, също „прекрачва“ от времето в пространството. В консуматорския век на глобализирания свят пространството се свива и става все по-леснодостъпно. Интернет пространството буквално се слива с мигновеното време, а разстоянието вече не е пречка за никого. Езикът, също и архитектурата, въпреки дълговечните си послания, днес представляват потребителско явление. Понятието ʻкрасота᾿ и в езика, и в архитектурата, се подчинява на изискването за функционалност, за практическа полза от изказаното–построено или написаното–изваяно. „Архитектурата налага като основно условие за престиж полезността на построеното, а естетиката все по-безотказно отстъпва пред изискването за удобство и икономичност. Икономичността, извън материалните си измерения, е изискване и към вербалния код, за да не губи говорещият времето на хората.“ [12]
Диалогът между езика и архитектурата се ражда върху пресичащите се техни координати. В пресечните им точки понятийните апарати на езика и архитектурата съвпадат. Затова изследователите на архитектурата често използват езиковедската терминология. Те определят своя обект като система за комуникация, система от знаци, чрез които се осъществява комуникация. Въпреки че архитектурната наука има за обект на познание официално „полифункционалната реалност”, самото название на приложната дисциплина (архитектура), дадено ѝ от античните мислители, означава висше знание и изкуство на съзиданието. Още в зората на създаването си архитектурата се възприема като прогресивно учение за развитие, в което акцентът се поставя върху „историческата и социокултурна логика в проявите на многообхватната архитектурна дейност, архитектурната наука на 21. век не само се приобщава към съвременните тенденции на научно мислене, но тъй като архитектурното творчество се отличава със своята креативност – способност за съчетаване на идеи, информация и окръжение по необичаен начин, често насочва развитието на творческия процес към нови, непознати области“. [13] Те не говорят за езика и неговото отражение в архитектурата, а директно за езика на архитектурата.
В езикознанието е възприет неотменен модел, създаден от доайена на семиотиката, Чарлс Пърс, наречен „семиотичната схема“ на Пърс. Според тази семиотична схема комуникационният процес протича от адресанта към адресата, но се нуждае от интерпретант на вербалното послание. В архитектурната тематика се прилага без промени същата схема. Според нея „адресантът е обособен архитектурен обект (сграда, улица, територия), а адресатът е възприемащият го субект“. [14] Адресатът следователно сме ние, хората. За да разберем посланието на архитектурния език, да можем „да разчетем“ съобщението (тази метафора не се поставя в кавички от изследователите и представителите на архитектурната наука), се нуждаем от интерпретант (не интерпретатор). Такъв (интерпретант) се явява познанието. То точно като в езикознанието (в семиотиката) формира отношение на значението на знака към възприемащите го субекти. При обсъждането на различните архитектурни произведения изследователите на архитектурата прибавят/заемат и други чисто езиковедски термини (език, комуникация, съобщение, морфология, интонация (на сградата) и др.). Понякога става и обратното. Термини от архитектурата (и не само от архитектурата, а от инженерно-техническите дисциплини като цяло (структура, конструкция, схема, постройка, градивен материал, фигури, нюанси) се използват от лингвистичните направления и школи). Заемането на термините е обичайна практика и често не е ясно коя наука първа е превърнала някоя лексема или словосъчетание в термин. Ако трябва да се сравни заемането на терминология от изследователите на архитектурата и на нейния език количествено, в сравнение със заимстването от страна на изследователите езиковеди, прави впечатление, че езикознанието прибягва към заемане на термини значително по-рядко. Това е един от „парадоксите на здравия разум“, предвид факта, че една от най-често изследваните езикови територии е езикът на града. Още в „Курс по обща лингвистика“ на Фердинанд дьо Сосюр, и по-късно, във „Философски изследвания“ на Витгенщайн, езикът се поставя на територията на града, сравнява се с града и урбанизацията на обществата.
Диалогът между езика и архитектурата. Предизвикателства пред академичната комуникация
Понякога е твърде лесно да отделиш купчина книги от купчина тухли, но ако не можеш нито да четеш, нито да строиш къщи, те няма да ти трябват. А понякога трябва само да наименуваш със собствената си ръка същини, които познаваш отпреди и същини, които ще те запознаят със себе си впоследствие. Красотата като идеал и реториката като изкуство за целесъобразно вербално изразяване, заложени в концепциите на древните философи, са точно такива същини (които познаваме отпреди). Академичната комуникация в избраната за анализ архитектурна тематика се свързва с положените в лексико-семантичните полета на езиковедските дисциплини термини и архитектурната терминосистема. Постановката е съобразена с двупосочната ориентация на архитектурната наука, в която термините се подреждат в две различни класификационни схеми. „Едната е свързана с еволюционния път в развитието на човечеството, отразяващ нагласите му към обкръжаващата жизнена среда и мечтите му за по-добър живот през различните епохи във всички изкуства, а другата – с инженерната взаимосвързаност на архитектурата с точните науки.“ [15] В първия случай се наблюдава транстерминологизация, която се осъществява между езика (литературата), музиката, пластичните изкуства, хуманитарните области, политическите строеве, културологичните особености на обществото. [16] Във втория случай терминологизацията се конкретизира в математически формули. Новата реторика не се страхува да прекрачва от една област на познанието в друга. В специфичната лексикална семантика и уникалния понятиен апарат на архитектурната терминология, подчинен както във всяка терминология на непроменима синтагматична независимост, се крие композицията на архитектурния изказ. Съвременната реторика прекрачва не само от област в област (в пространството), но и от древност в бъдещност (във времето). Днес, в диалога между езика и архитектурата, тя се опира на постмодерни и постструктурални представи, заимствали понятийния си апарат от семиотиката. Те са създадени от семиотичните школи на различните течения, които са наложили принципите си и на архитектурната поетика и са създали цялостни езици в съвременната архитектура. Тези езици са художествени. Те използват механизмите и закономерностите на семиотичните кодове (на езика), а създадените от тях шедьоври може да се сравнят единствено с поезия.
Едно от предизвикателствата на съвременната реторика е връщането на идеала за красивото. Това се постига в академичната комуникация. В курсовете по езикова култура, академично писане, научна комуникация, езиково обучение по специализирана научна комуникация диалогичността и чуваемостта е възстановена. А в диалозите между езика и архитектурата реториката е пълен синоним на „красноречие“.
В заключение ще завърша със символиката. В академичната комуникация, преодоляла несъвършенствата, наблюдавани в ежедневната, в политическата, в медийната реч, се търсят символите на красивото. Академичната комуникация е красноречие (буквално – красива реч). Архитектурните произведения, които изкристализират в нейните разкази, са символ на красотата. Така красноречието и красотата, подобно на езика и архитектурата, които ги пораждат, се пресичат в своя координатна система; пресечните точки между абцисата и ординатата в тази система осъществяват на практика академичната комуникация, а в нея възкръсва възстановената диалогичнаст, символ на красивото от времето на древните, насочена към бъдещето и разположена в онази част от безкрайното пространство, превърнато от българската архитектура в „свое“.
Цитати и бележки
[1] Класицизмът като литературно направление се споменава най-вече поради концепцията за чистотата на езика, създадена от Френската академия като цензура през 1635 г. Тя кореспондира с понятието красноречие, за което става дума в по-нататъшното изложение.
[2] Барт, Р. (1995). Разделението на езиците. София: СУ „Св. Климент Охридски“. [Bart, R. (1995). Razdelenieto na ezitsite. Sofia: SU „Sv. Kliment Ohridski“.]
[3] Виденов, М. (2016). Из моя езиковедски бележник. София: Изд. „Захари Стоянов“. [Videnov, M. (2016). Iz moya ezikovedski belezhnik. Sofia: Izd. „Zahari Stoyanov“.]
[4] Виденов, М., & Исса, К. (2018). Светът на глобализацията и славянският свят. Славянска филология. Доклади за ХVІ международен конгрес на славистите. Белград, Сърбия, 94–104. [Videnov, M., & Issa, K. (2018). Svetat na globalizatsiyata i slavyanskiyat svyat. Slavyanska filologia. Dokladi za HVІ mezhdunaroden kongres na slavistite. Belgrad, Sarbia, 94–104.]
[5] Василева, И. (2022). Академичната дискурсивна реторика и българо-английският междуезик. София. [Vasileva, I. (2022). Akademichnata diskursivna retorika i balgaro-angliyskiyat mezhduezik. Sofia.]
[6] Шелинг, Ф. (2021). Лекции за метода на академичното изучаване. София: Изток-Запад. [Sheling, F. (2021). Lektsii za metoda na akademichnoto izuchavane. Sofia: Iztok-Zapad.]
[7] Мавродиева, И. (2018). Социални мрежи, образователен ПР и образователен мениджмънт. Педагогическата комуникация: настояще и бъдеще. София: Фабер, 22–30. [Mavrodieva, I. (2018). Sotsialni mrezhi, obrazovatelen PR i obrazovatelen menidzhmant. Pedagogicheskata komunikatsia: nastoyashte i badeshte. Sofia: Faber, 22–30.]
[8] М. Олброу определя явлението глобализация по следния начин: „процесите, чрез които народите по света се включват в едно световно общество“.
[9] Асман, Я. (2001). Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. (Прев. А. Димова). София: Планета 3. [Asman, Ya. (2001). Kulturnata pamet. Pismenost, pamet i politicheska identichnost v rannite visokorazviti kulturi. (Prev. A. Dimova). Sofia: Planeta 3.]
[10] Затова у нас къщата на баба Илийца в Челопек със своята автентична и красива архитектура е произведение на изкуството, а „Айфеловата кула” в центъра на курорта „Златни пясъци” не е произведение на изкуството.
[11] Теодоров-Балан, A. (1911). Интервю от 1911 г. Сп. Родна реч, год. XI, кн. 2. [Teodorov-Balan, A. (1911). Intervyu ot 1911 g. Sp. Rodna rech, god. XI, kn. 2.]
[12] Исса, К. (2014). Езикът и архитектурата. Езикът на архитектурата. Проблеми на социолингвистиката, том ХІ. МСД, София, 348–354. [Issa, K. (2014). Ezikat i arhitekturata. Ezikat na arhitekturata. Problemi na sotsiolingvistikata, tom HІ. MSD, Sofia, 348–354.]
[13] Коева, М. (2004). Архитектурното наследство и съвременният свят. Сборник студии и статии. Варна: LiterNet. 25.12.2023. https://liternet.bg/publish9/ mkoeva/nasledstvo/content.htm. последно посещение на 01.03.2025. [Koeva, M. (2004). Arhitekturnoto nasledstvo i savremenniyat svyat. Sbornik studii i statii. Varna: LiterNet. 25.12.2023. https://liternet.bg/publish9/mkoeva/nasledstvo/content.htm. posledno poseshtenie na 01.03.2025.]
[14] Коева, М. (2012). Архитектурната наука като културен феномен. LiterNet, https://liternet.bg/. последно посещение на 01.03.2023. [Koeva, M. (2012). Arhitekturnata nauka kato kulturen fenomen. LiterNet, https://liternet.bg/. posledno poseshtenie na 01.03.2023.]
[15] Исса, К. (2022). Вербална композиция в архитектурното пространство. Български език, 69, кн. 2., 74–86. [Issa, K. (2022). Verbalna kompozitsia v arhitekturnoto prostranstvo. Balgarski ezik, 69, kn. 2., 74–86.]
[16] Под „пластични изкуства“ се разбират изобразителните – живопис, скулптура, графика, фотоизкуство; а също и неизобразителните, към които спадат, освен архитектурата, декоративно-приложните изкуства и дизайна.
Библиография
Асман, Я. (2021). Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. (прев. А. Димова). София, Планета 3. [Asman, Ya. (2021). Kulturnata pamet. Pismenost, pamet i politicheska identichnost v rannite visokorazviti kulturi. (prev. A. Dimova). Sofia, Planeta 3.]
Барт, Р. (1995). Разделението на езиците. София: Наука и изкуство. [Bart, R. (1995). Razdelenieto na ezitsite. Sofia: Nauka i izkustvo.]
Василева, И. (2002). Академичната дискурсивна реторика и българо-английският междуезик. София. [Vasileva, I. (2002). Akademichnata diskursivna retorika i balgaro-angliyskiyat mezhduezik. Sofia.]
Виденов, М. (2016). Из моя езиковедски бележник. София: Изд. „Захари Стоянов“. [Videnov, M. (2016). Iz moya ezikovedski belezhnik. Sofia: Izd. „Zahari Stoyanov“.]
Виденов, М., & Исса, K. (2018). Светът на глобализацията и славянският свят. Славянска филология. Доклади за ХVІ международен конгрес на славистите. Белград, Сърбия, (94–104). [Videnov, M., & Issa, K. (2018). Svetat na globalizatsiyata i slavyanskiyat svyat. Slavyanska filologia. Dokladi za HVІ mezhdunaroden kongres na slavistite. Belgrad, Sarbia, (94–104).]
Исса, К. (2014). Езикът и архитектурата. Езикът на архитектурата. Проблеми на социолингвистиката, том ХІ. МСД, София, 348–354. [Issa, K. (2014) Ezikat i arhitekturata. Ezikat na arhitekturata. Problemi na sotsiolingvistikata, tom HІ. MSD, Sofia, 348–354.]
Исса, К. (2022). Вербална композиция в архитектурното пространство. Български език, 69, кн.2., 74–86. [Issa, K. (2022) Verbalna kompozitsia v arhitekturnoto prostranstvo. Balgarski ezik, 69, kn.2., 74–86.]
Коева, М. (2004). Архитектурното наследство и съвременният свят. Сборник студии и статии. Варна: LiterNet. 25.12.2023. https://liternet.bg/publish9/mkoeva/ nasledstvo/content.htm. последно посещение на 01.03.2025. [Koeva, M. (2004). Arhitekturnoto nasledstvo i savremenniyat svyat. Sbornik studii i statii. Varna: LiterNet. 25.12.2023.
Коева, М. (2012). Архитектурната наука като културен феномен. LiterNet, https:// liternet.bg/. последно посещение на 01.03.2023. [Koeva, M. (2012). Arhitekturnata nauka kato kulturen fenomen. LiterNet, https://liternet.bg/. posledno poseshtenie na 01.03.2023.]
Мавродиева, И. (2018) Социални мрежи, образователен ПР и образователен мениджмънт. Педагогическата комуникация: настояще и бъдеще. София: Фабер, 22–30. [Mavrodieva, I. (2018). Sotsialni mrezhi, obrazovatelen PR i obrazovatelen menidzhmant. Pedagogicheskata komunikatsia: nastoyashte i badeshte. Sofia: Faber, 22–30.]
Теодоров-Балан, A. (1911). Интервю от 1911 г. Сп. Родна реч, год. XI, кн. 2. [Teodorov-Balan, A. (1911). Intervyu ot 1911 g. Sp. Rodna rech, god. XI, kn. 2.]
Шелинг, Ф. (2001) Лекции за метода на академичното изучаване. София: Изток-Запад. [Sheling, F. (2001) Lektsii za metoda na akademichnoto izuchavane. Sofia: Iztok-Zapad.]
Allbrow, М. (1990) Introduction. Globalization Knowledge and Society. London.
Катя Грозева Исса, доц. д.ф.н., преподава в Университета по архитектура, строителство и геодезия български език като втори (на чуждестранните студенти) и езикова култура (на българските). Научните ѝ интереси са в области като социолингвистика, психолингвистика, терминология, философия на езика, етнолингвистика, ономастика, методика на езиковото обучение. Дисертационният ѝ труд е основа на социолингвистичната емигрантология, а последната ѝ монография (2024) е посветена на езиковата култура на студентите от УАСГ.
Ръкописът е изпратен на 04.03.2025 г.
Рецензиране от двама независими рецензенти: от 05.03.2025 до 05.04.2025 г.
Приемане за публикуване: 06.04.2025 г.
Manuscript was submitted: 04.03.2025.
Double Blind Peer Reviews: from 05.03.2025 till 05.04.2025.
Accepted: 06.04.2025.
Брой 63 на сп. „Реторика и комуникации“ (април 2025 г.) се издава с финансовата помощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП6/48 от 04 декември 2024 г.
Issue 63 of the Rhetoric and Communications Journal (April 2025) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP6/48 of December 04, 2024.