Истината и политиката (Особености на социалната комуникация)

Мая Русева

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”. ме

йл: mayorus@gmail.com

Абстракт: В текста се представя актуализиран проблемен прочит и критичен анализ на текстове от Хана Арент и Карл Попър. На тази основа извежда специфичната комуникативна роля на политологията в отношението между истината и политиката. Проблемното битие на истината в политически контекст, основано на идеите на Хана Арент, е представено на три равнища – същинско противоречие, функционално противоречие, властови уклони за злоупотреба с истината. Представени са възможности и решения, свързани с либерално-демократичната система и нейните механизми. Очертани са методологически проблеми и ориентири за коректността на политологичното познание. Представена е тезата на Карл Попър за обществен интерес от търсенето на истината чрез свободната научна дискусия. Тя притежава потенциал да внесе рационален елемент в социалната комуникация.

Ключови думи: истина, наука, политика, методология, влияние, социална комуникация.

.
Maya Ruseva – Truth and Politics (Specifics of Social Communication)

Abstract: The following text introduces an up-to-date interpretation and critical analysis on the writings of Hannah Arendt and Karl Popper. It seeks to present the specific role of a mediator, which political science plays in the process of correlation of politics and truth. Based on the Arendt’s ideas the text addresses the issue of relation of truth and politics on three levels: genuine contradiction, functional contradiction and deviations of power, which result in the manipulation of truth. Possibilities and solutions with regard to the liberal democracy and its mechanisms are presented. The text introduces certain methodological problems and ways that could be used for further orientation in cognition and its correctness. It also addresses Popper’s thesis regarding the search of truth through an open discussion and the public interest in it. The latter has a significant potential to contribute to the process of social communication by giving it more rationality.

Keywords: truth, science, politics, methodology, influence, social communication.

„Никога още не съм чувал някой
да е нападал властта, без да я иска за себе си.” . [1]

Под въпрос е дали и как именно могат да бъдат мислени и разглеждани съотносимо истина и политика, но такъв опит съществува и заслужава внимание. Той попада във фокуса на настоящата статия. Що се отнася до отношението между науката и политиката, те често и на много равнища са – и могат да бъдат – разглеждани съпоставително, с оглед обособяване на вътрешно присъщите им особености. Това информативно контрастно осмисляне потвърждава наличието и на напрежения помежду им. Веберовата дихотомия е добре позната от популярните лекции за науката и политиката като призвания, извеждащи различни водещи начала в основата на професионалното занятие в двете области [2]. Науката и политиката функционират психо-социално на основата на различен тип механизми и качества: способности – за познание и за желание, мислене – теоретичен и практически разум, склонности (атитюд) – когнитивни и поведенчески, мотивация – удовлетворение и постижение, равнища на проявление – теория и практика, насоченост – знание и влияние [3]. Различен е и критерият за тяхната автентичност – истина и достоверност. Във връзка с критериалното противоречие, интерес представлява статията „Истина и политика” на Хана Арент, в която се разглеждат причините за асиметрично отношение между тях [4]. Епистемични особености на политологията произтичат от особеностите на познавания обект, който притежава способност не само да се проектира в, но и да влияе върху резултата от научното изследване и се намира в специфично взаимодействие с истината.

Проблемното битие на истината в социален контекст.
Критичен прочит на тезите на Хана Арент

Арент изследва проблема за безсилието на истината в обществено-исторически контекст, което по нейна оценка, накърнява и двете страни на отношението политика – истина. Авторката констатира предубежденията към политическата сфера като отчуждена от истината, които ощетяват и двете страни в това отношение. Въз основа на нейните разсъждения могат да бъдат очертани няколко измерения на проблема, от който настоящото изложение е заинтересовано в аспекта постижимост на истината за политиката. Чрез този подход се премества акцентуацията от конкретния интерес на Арент към характера на политически функциониращата истина. В статията не само се дефинира, но и се дава повод за преосмисляне на отчетените в нея особености. Могат и да се оспорят като изходните основания, така и убедителността на постигнатите заключения, но анализът на Хана Арент има познавателен потенциал да бъде интерпретиран с оглед на методологическия проблем за коректността на политологичното познание.

Тезите в „Истина и политика” са изградени на предпоставката: истината кореспондира със съзнанието и е в дисонанс с поведението. Подходът, който Арент прилага и уговаря, е за придържане по-близо към политологичния, отколкото към философския дискурс и конкретно към темата за „вредите, които политическата власт е в състояние да нанесе на истината” [5]. Хана Арент обособява интереса си като насочен към „фактическата истина”, близка до обичайното разбиране на понятието в реалните човешки взаимоотношения. Основанието, на което тя се опира е, че политиката е изградена от факти и събития, резултат от съвместната човешка активност и изграждащи структурно сферата на политиката. Политиката борави с динамичния резултат от човешкото съзидание. Той е „по-крехък” от абстрактните теории и има своя опора в стабилността на съзнанието на хората. [6]. Както механизмът, така и основните носители на истинност в полето на политиката са специфични, а критериите за нея се основават на различен тип етическа норма.

Проблемното битие на истината в рамката на социалния хоризонт и историческата перспектива е свързано с противоречия на различни равнища. Интерпретацията на тезите на Хана Арент е изградена чрез очертаване и изясняване на изтъкнатите от нея проблеми на три нива– същинско, фактическо и равнище на уклон към злоупотреба на политиката с истината. От тезите на авторката са структурирани равнища на проблемност. Представените механизми на властова злоупотреба доразвиват изходните основания в статията.

  • Истината обвързва политиката със справедливостта. Прочитът на истинността в полето на политиката е нормативен. От друга страна, първична цел на управлението е оцеляването, за което не винаги истината е най-полезна.

Същинско противоречие: между истинна ценност и истинна цел.

Науката функционира, движена от стремежа към истина. За нея водеща е ценността. Причина истината трудно да битува в историческия контекст е, че обвързва политиката със справедливостта. Организираните общества функционират като гаранция за оцеляване и сигурност. Тази цел е управленски първични и екзистенциално необходими, затова доминира над справедливостта като цел, която я надгражда и зависи от нейната постижимост.

Функционално противоречие: между идея и практика.

Политиката не поставя ценността над целта. При конфликт между сигурността и истината, задачата на политиката се свежда до гарантирането на първичния си социален ангажимент – устояването, съхраняването, сигурността на общността.

Политически уклон към властта като самоценност: демагогия.

Политиката е склонна да влияе на обществените нагласи като надценява и противопоставя сигурността на справедливостта, симулира ситуация на избор между тях. Така усилва обществената подкрепа за привилегированото си положение и легитимира репресивната си охранителна функция, която го гарантира. Като не поема риска на разпределителната си функция по отношение на справедливостта, с предоставените й средства, политиката поддържат шансовете да се постига и да се възпроизвежда власт, без да засяга интереси. Така политиката работи за самата политика, игнорирайки същинската си обществена функция и отговорност.

  • В обществото истината не може да удовлетвори всички – влиза в противоречие с интересите и удоволствията на определени групи.

Същинско противоречие: между истина и доктрина.

Истината е обективна, има всеобща валидност и предполага да бъде приемана каквато е. В обществените отношения тя неизбежно влиза в конфликт с нечии интереси, ползи или удоволствия. Това я прави винаги и в определена степен неприемлива, което значи и политически неприложима в автентичен вид. Истината в исторически контекст обичайно се прогласява, има идеологическо битие, насочена е да води социалната динамика.

Функционално противоречие: между истината като всеобща справедливост и управленската й постижимост.

Справедливостта, както и истината, е обвързана с ангажимента да бъде всеобща. Политическата истина не може да се подчини на научната в пълна степен, тя се нуждае от подкрепа в широки граници, за да стане програма за действие. Затова я свежда до достоверност. Функционалната й цел е да бъде максимално влиятелна, не максимално автентична. Политиката трансформира истината в приемлива, това е възможният хоризонт на нейната политическа практика, който не съответства на научния й статус.

Политически уклон към властта като самоценност: популизъм.

Споразумяване около истината в мащаба на обществото няма как да бъде постигната. Популизмът е атрибутивен на политическата практика, защото максимизира подкрепата и е обществено ангажиращ. Причина за нехармоничното отношение истина–политика е разнородната съвкупност от интереси в обществото, правеща невъзможно приемане на споделена истина от всеобщ мащаб. Пред политиката стоят приложни цели, приближени повече до постижимото, които доминират същностните, приближени повече до желаното.

  • Политиката се интересува от факта, осъществява се от гражданина чрез мнението. Рационалната истина се осъществява от изследователя чрез принципа.

Същинско противоречие: между съгласуваност с истината и съгласие с общността.

Политическото мнение е винаги дискусионно, което не се отнася до истината. Рационалната истина разкрива разбирането, а фактическата – мнението. Властта се постига чрез диалог, убеждаване и консенсус, които да я подкрепят. Рационалната истина има субстанциална, не комуникативна природа. Функционално, истина предполага своеобразен редукционизъм – свеждането на фактите към мнения и на мненията към факти. Рационалната истина формира личностна позиция и се изразява активно чрез гражданското мнение.

Фактическо противоречие: изрична безусловна природа на истината и комуникативна природа на консенсуса.

Хана Арент разглежда склонността на истината да упражнява своеобразен диктат. Веднъж установена, тя не се нуждае от съгласие и може да стане враждебна на мнението, вместо да се опира на него. Фактическата истина намира своето удостоверяване и става работеща само, ако е във връзка с човешките дела, ако се обсъжда публично. Научната истина постепенно се сближава със сферите на човешките дела и излиза от статута си на норма, която ги регулира.

Политически уклон към властта като самоценност: диктат на фактическата над рационалната истина.

В хода на историята, разликата между рационалната и фактическа истина се е стопила и изчезнала. Двете проявления на истината, по мнението на Арент, днес си поделят една и съща сфера. Така валидна става репрезентативната истина, представяща интересите, а не рационалната, която ги игнорира [7]. Достоверността измества истинността. Проблемът с политическа истина е, че тя оспорва факти, ако те противоречат на властта, националния или обществен интерес. В съвременния свят истината може да бъде подчинена на доктринални основания.
Лъжата е част от политическата изява и проява на свободата да не се съгласяваш, да променяш. Научната истина е несъвместима с фалша.
Същинско противоречие:между независимост и истина.

  • Лъжата винаги е неистинна, но невинаги недостоверна. В действеното обществено измерение, зависимостта от истината може да ограничава свободата. Съзидаването на фактическа истина противоречи на съзерцателността на рационалната и предполага нейното фалшифициране.

Фактическо противоречие: интересите определят приемливостта.

Участието в политическия живот изисква истината да бъде представена убедително, с оглед на полезност за групов интерес. Съвпадението между истина и интерес е атрибут на политическата комуникация. В нея лъжата се възприема различно – като позиция, противостояща на това което е, чрез изказване на това, което не е. „Промяната на условията, в които живеем, изцяло е възможна и поради това, че сме относително свободни спрямо тях, и тази е свободата, с която се злоупотребява и която бива изопачавана с лъжи.” Тя е „изкушение за професионалния политик да надцени възможностите на тая свобода и напълно да извини лъжливото отричане или изопачаване на фактите.” [8] Правдивото представяне на фактите няма действен характер и не води към промяна. Истинните аргументи са част от политическата реторика, но именно част, защото, по оценката на Арент, честността има малък принос към промените, довели света до най-съществената политическа динамика.

Политически уклон към властта като самоценност: притворство.

Лъжата е не само допустима и дори необходима, тя продуцира лъжи, тъй като всяко ново утвърждаване стъпва на фиктивни основания и функционира в конкурентна среда, формирана не само от истини, но и от лъжи. Тази свойствена цикличност руши не само истината, но и имиджа на политиката, поражда недоверие. То подкопава основния механизъм на политиката, тъй като самата тя се конструира на основата на доверието.

  • Оценъчните критерии за истината в науката и за истината в политиката
    не съвпадат

Същностно противоречие: теоретична и приложна етика.

Ако в науката обратното на истината има статут на грешка, некомпетентност, то в сферата на фактическите твърдения, с които борави политиката, този статут е на измама. Фактическата истина касае живота на гражданина. Обвързана е с менливата обществена реалност и променящото се отношение на гражданите към нея. Арент отбелязва етическа граница на валидност – за човека като мислещо същество, не за човека като действащо същество. Като граждани не се придържаме към правилата за личното, а за общото добруване. Нормативните истини, извлечени за човека като индивид, са аполитични. Принципът, в основата на науката, може да стане ръководство за практическо поведение само чрез примера. Нравствеността е единствената зона на нормативно и практическо пресичане. А тя е персонален, не социален избор и може да се отнесе не към управленските решения, касаещи общности, а към отделния човек, който е едновременно и гражданин, учен или политик.

Фактическо противоречие: гражданинът защитава права, не истини.

Макар фактическата и рационална истина да си поделят едно и също поле на изява, истината функционира в политическата реалност по различен начин. Бива определяна със специфична мярка и степените й на приложимост се различават от рационалното функциониране. На първо място, неистината в политиката винаги се асоциира с преднамерена измама, нечестност, за разлика от неистината във философските търсения, където се определя като грешка. Като „лъжец” се подразбира обичайно човек на действието, но под „говорещ истината” обратно, не подразбираме човекът на действието, а на мисълта.

Политически уклон към властта като самоценност: манипулация.

Политическата истина е подчинена на доктрината – национален, държавен интерес. Тя променя фактите. Стремежът към успех предполага правдоподобно нагаждане на фактите към ползата.
Арент подчертава, че ако доскоро изкуството на манипулацията в държавническото и дипломатическо изкуство е било свързано с укриване на тайни от общественото внимание, то съвременното изкуство на политическата манипулация е свързано с преразглеждането на факти, които са публично известни. Има за свой фокус фалшифицирането на събития, обстоятелства, създаване и разрушаване на престиж и пр. Има за свой инструмент масмедиите с широкия обхват на тяхното въздействие.

Измерения на проблематичната истина в политиката. Актуални политически решения
Проблемите с истината в политиката днес.
Арент посочва като характеристика на съвременната политическа лъжа, нейният унищожителен ефект по отношение на обекта, към който е насочена. Тя притежава елемент на насилие, „разликата между традиционната лъжа и съвременната лъжа бихме могли да приравним като разликата между укриване и унищожаване” [9]. Ако преди се манипулират елементи от реалността, а в заблуда е трябвало да попадне врагът, то днес се променя целият контекст, а измамата е с масов адресат. Това, което прави лъжата необратима, е невъзможността да се реконструират пробивите в полето на истината, тъй като цялото поле е подменено, както и фактът, че мамейки другите, създателите на фактически лъжи попадат в обсега на самоизмамата. Ако лъжата е част от практическата свобода да променяш, то за промяна е отворено само бъдещето.

Миналото и настоящето не са открити за действие. В политиката днес миналото и настоящето са разглеждани като част от бъдещето, те спират да бъдат опора и източник на стабилност. Арент възлага надежда на единството между конструктивна и реконструиращата сила на фактите по отношение на властта. По нейна оценка, фактите превъзхождат властта и са по-устойчиви от нейните институции, ако бъдат пропагандно употребени, това има разрушителни последици.

Решенията на политиката по отношение на истината днес.

Либерално-демократичната политическа система поддържа институции на истината, независими от властните интереси.
Арент извежда като най-голямо поражение, нанесено от злоупотребата с фактическата истина, не подмяната с неистина, не девалвирането на самата истина, а цинизмът, изразяващ се в отказ да се вярва в истинността на каквото и да е. Разрушителният ефект е в накърнената способност да се достига до истината. Най-сигурният и дълготраен ефект от влиянието на убедителната неистина, извличаща от фактите възможности, е разпадът на разсъдъчните средства, с които се ориентираме в реалния свят.

От друга страна, реалността има своеобразното свойство да се противопоставя на накърнената си фактичност. Обхватът и глобалният характер на масмедиите правят всеки политически мит кратковременен. Това се отнася дори до най-строго охраняваните и агентурно обезпечени локални митове на съхранилите се тоталитарни режими, какъвто процес се наблюдава днес. „Корекциите на паметта”, както ги нарича авторката, с пропагандна цел, изисква ресурс за периодично поддържане и уточняване на подменените версии. Поражда се, ако не нова истина, то нестабилност в света на фактите. Правдоподобната неистина е моментно предимство пред фактическата и няма здрава почва, каквато може да й даде само достоверната реалност, с която кореспондира. Доктрините са обречени на нестабилност и нетрайност, поддържането на фалша отнема обществен ресурс. Убеждаването и насилието имат разрушителна способност по отношение на истината, но не могат да я заместят.

Политиката може да бъде мислена и анализирана истинно само от позиция отвън – чрез средствата и понятията на рационалната, а не на фактическата истинност с вътрешнополитически подход. Истината има неполитична и потенциално аполитическа същност. Това свойство по принцип, не важи за някои институции, представляващи независима част от политическата система и подчинени на истината. Съдебното право е своеобразна „администрация на справедливостта”, същевременно – част от обществената и политическа власт. Тя има призванието да е институция в състава на властта, независима от борбата за власт и безпристрастна по условие. По оценката на Арент, въпреки склонността й да се поддава на влияние, самото й присъствие в структурата на политическата система е шанс за обществено разпространяване на истината. Политиката понастоящем е признала потребността от институция, свързана с истината и справедливостта, участваща в управленската система.

Наред с това, модерната либерална държава признава и необходимостта от съществуването на политически необвързани хора и институции, които да разпространяват истината – хуманитарни и обществени изследователи и Университети. Тяхното призвание е да съхраняват обществената памет и да разпространяват истината, а дейността им е надполитическа. Разпространяването на информацията и свързаните с нея професионални групи и институции, се осъществява извън политическата сфера с цялата условност на тази независимост, както и склонността им да се отъждествяват с „трета власт”. Редица функции, свързани с политическата сфера, са осъществявани извън нея. Те могат да се сведат до две основни – изграждането на честен разказ за фактите и действителността и безкористна оценка с оглед на истината. В тази, извънполитическа сфера на истини за политиката, попада изследователското поле на политологията.

Хана Арент установява, че самата политическа система в хода на развитието си, е способна да се саморегулира, като сама поддържа сфери на обществено функциониране, изпълняващи ролята на вътрешно- и извънполитически коректив. На тях е възложено да компенсират дефицитите на политическата практика чрез развитие на рационалната истина. Либерално-демократичната политическа система създава условия за тяхното участие в обществения диалог, отрежда им място в конструирането на функционална критика с оглед на истината. Разумната политическа практика изгражда механизми за търсене и поддържане на оптимален вътрешнополитически и комплексен социален баланс. Тя е процес, съобразен с функционално осъзната необходимост от поддържане на активни отношения с независимите от преразпределението на власт структури и субекти. Осигуряването на независимото им функциониране и разхода на ресурс за тяхното поддържане в идеалния случай, не носи преки, а поддържащи равновесието, косвени ползи. Политиката се нуждае от своеобразна санкционираща функционалност на абстрахираната от факта рационална истина.

Развитието на политическия инструментариум, свързани с обществения контрол, прозрачността на политическите решения, мандатността, конкуренцията на програми, политическият плурализъм, разделението на властите и другите съвременни атрибути на правовата държавност представляват вградени възможности за контрол на политиката по отношение на истинността, но предполагат развито гражданско съзнание и масова политическа култура. Политологията, чрез теориите за модернизацията, има принос към политическата практика, формирали този инструментариум за контрол. Експертните политологични анализи и коментари поддържат равнището на масова осведоменост и подкрепят развитието на масовата политическа култура. Ако проблемът на истината е в политиката, то също там е и решението. То може да сработи с посредничеството на политологията.

От аргументацията на Арент става ясно, че сливането на рационална и фактическа истина в едно поле съдържа както проблематична натовареност, така и потенциали за решение на проблема. Причина за такава възможност са прагматичните основания и комуникативен функционален модел, присъщи на фактическата истина. Зрелостта на политическите системи е свързана със зрелостта на обществото. Конкурентният пазарен механизъм, свързан с политически плурализъм в условията на масово общество и масовата култура, поражда и има интерес да поддържа не само пряката полза, но и регулиращ механизъм. Конкуренцията на идеи и познавателният плурализъм поддържат функционална проекция на рационалната истина чрез гражданското общество и гражданската култура.

Така систематизирани и интерпретирани, възгледите на Арент, са информативни за спецификата на обекта на политологията и отношението му с рационалната истина за него, към която науката се стреми.

Разгледани методологически, тезите на Хана Арент са построени въз основа на разнородни по необходимост критерии за истина. Каква е нейната природа и как тя функционира политически са въпроси, които не се поддават на оценка посредством единна познавателна методология. Истината в политиката е изяснена посредством различен критерий за истинност в сравнение с истината за политиката. За да обясни практическата природа на фактическата истина, Арент подхожда комуникативно и прагматистки. Интерпретацията на рационалната истина е съгласувана с критерия за кореспондентност. Аргументацията на Хана Арент е подчинена на критерия за кохерентност, който хомогенизира в сравнителен план ‘истината в’ с ‘истината за’ политиката. Посредством епистемична двойственост се постига съпоставителен анализ на функционалното и фактическо битие на истината, каквото е и изследователското намерение. Това, което прави изследването преимуществено заинтересовано от политологичния елемент на връзката истина – политика, е подчинената роля на наративния и критичен план в полза на компаративния. В съдържателно отношение, политологичният характер произтича от намирането на решението при източника на проблема – не в сферата на неговата същност, а на неговата функционалност.

Коректност на политиката като предметна специфика на политологията

С оглед на проблема за коректността на политологичното познание, могат да бъдат изведат няколко методологически значими заключения:

Разгледани на същностно равнище, теорията за политиката се подчинява на принципа на истината, а практиката на политиката – на достоверността на убеждаването. И науката, и политиката притежават както същностен, така и функционален аспект, но с различна доминанта на единия над другия. Те и двете кореспондират с истинността чрез нейното необходимо обосноваване – същностно и функционално. Типът обосноваване в единия случай се съобразява с критерия за истинност, а в другия – с достоверността. Осъществява се в различните им сфери на проявление, но неизбежно се реализира и под формата на пряк или косвен диалог помежду им, в който те не могат до край да се разберат, но могат да си влияят.

Разгледано на фактическо равнище, съществува специализиран научно-политически дискурс, в който се проявява същностно-функционалната напрегнатост на истината. В него се разполага дисциплинарната определеност на науката за политиката. И с него методологията на политологичното изследване по необходимост се съобразява. Методологическият проблем не се локализира в противоречието между истина и политика, а между умопостижима и функционална истина. Самата истина за политиката не се отличава по характер от истината за който и да е било научен предмет, нито пък може да притежава друг, освен научен статут. Тя се намира в отношение не само с предметната си определеност и научния си ангажимент, но и в състояние на ускоряваща се динамика както на изследванията за естеството и функцията на истината, така и на съвременността като контекст, задаващ нови характеристики на властните отношения, които сама изследва. Част от тях са властните отношения на политиката към науката, както и разширяването на научната претенция за оперативен хоризонт на влияние в посока към политическата практика.

Методологически проблем е определянето на възможностите и границите за едновременно рационално оправдана и коректна към практиката конвергенция помежду им. Сложният и динамичен социално-исторически хронотип на съвременността поражда и нов тип когнитивни предизвикателства. Отпаднало е дори условно обособено поле на науката, която излиза отвъд постановени рамки на всички равнища – научно и практическо, видове и дялове на науките, наука и изкуство, обичайно и професионално, специализирано и дилетантско, технологичното и концептуално. Условията на постмодерността задават нови измерения, включително за плуралистично обосноваване и конкурентно проявяване на истината.

На равнище уклон към злоупотреба на политиката с истината.

Уклоните на властта заради самата власт подчиняват научната истина в полза на функционалната, превръща я в доктрина. Но съществува и реципрочна тенденция – науката заради самата наука подчинява функционалната истина на теоретичен проект, абстрахира я от присъщата й действена сфера, като я превръща в утопия [10]. Съглашенството и конформизма на науката с политиката я лишават от автентичност, тя губи идентичността си. Опитите за налагане на научна истина като практически проект чрез всеобща справедливост нямат исторически шанс. Науката и политиката се намират в сложно динамично неравновесие помежду си. Разгледано само по себе си, то с оглед на политиката представлява конфликт, а с оглед на науката – антиномия. Положено в своя по-широк системен контекст, тъкмо това неравновесие от една страна гарантира системната социо-куртурната хомеостаза, а от друга я динамизира в рамките на възможен оптимум.

Либералната научна дискусия и проблемът с политическата коректност

Карл Попър коментира връзката между научната дискусия и политическите аспекти на реалността [11] – от политическия утопизъм и амбиции, до либералната култура в основата на демократизма на научния спор, влиянието на общественото мнение, публичните и корпоративни интереси. Ролята, която либералната дискусия играе за търсенето на истината, той извежда от класическата гръцка античност, представя като европейски стил, основан не на общите предварителни нагласи и допускания, а на общата способност за взаимодействие. Тя се явява тип познавателна култура на основата на конкурентни идеи. Тази култура предпазва обществото от „цинизъм и нихилизъм, незачитането и разпускането на всички човешки ценности”.

Попър развива идеята за културно влияние на политологията чрез изместване на публичната дискусия за политическите решения към експертността. Търсенето на истината чрез свободната научна дискусия е в обществен интерес, но не предназначена да формира обществено мнение. Политическата роля, която Попър придава на научното познание задава широк хоризонт на рационален обществен стил на взаимодействие. „Традицията, която рационалната дискусия създава има влияние в политическата сфера, поражда и поддържа традиция в управлението да решава проблеми чрез диалог, чрез навици за вслушване в друга гледна точка; растеж на чувство за справедливост; и готовност за компромис. Надеждата ни е, че по този начин, традициите, променящите се и развиващи се под влиянието на критична дискусия и в отговор на предизвикателството на новите проблеми, може да замени голяма част от това, което обикновено се нарича „обществено мнение“ и да поеме функции, които се предполага, че общественото мнение следва да изпълни” [12].

Идеята на Попър е да бъде нарушен монополът на публичността, да се повиши влиянието и отговорността на интелигенцията с подчертано място на университетите. То, в едно от своите измерения, се проявява като преодоляване влиянието върху, на и особено – от името на общественото мнение. Друг аспект на тази роля, Попър вижда като възможност за изравняване и стандартизация на обществения вкус. Трети – върху разпространението на информацията. Интерес представлява демонстрираният от Попър усет за единството между политическата и интелектуална култура, за потенциала им да изграждат „духа на човешките ценности” чрез взаимното си повлияване. В цитираното издание, Попър за пръв път публикува бележките си по темата, които са били предвидени да предоставят материал за разискване на международна конференция на либералите [13]. Идеята му в голяма степен дава перспектива на изтъкнатите от Хана Арент проблематични взаимодействия между истината и политиката чрез научната култура и нейната влиятелност.

Научната дискусия за истината може, чрез косвените си културни следствия, да коригира връзките между справедливост и истина, както и да формира връзки между мнение и истина. Въздействието й върху социалната култура на комуникацията, съдържа потенциал за баланс по посока на автентичността и минимизиране на възможностите за манипулация. Търсенето на единство между рационалността и властните отношения гради познавателната култура и политиката. Както Арент, така и Попър, отчитат това единство и потенциалите за взаимното им влияние.

Към проблема за истината и науката (Вместо заключение)

„Най-ужасните хора: които всичко знаят и го вярват” [14].

Втората вълна на модернизация се стреми към цивилизация, основана на знанието. Модернизиращият се следвоенен свят издигна ролята на науката като водещ фактор в социалната динамика и то в глобален мащаб. Това обстоятелство я поставя във фокуса на публичното внимание, поражда свръхценностни очаквания и нарастващи претенции към нейния резултат с оглед на обществена полза. Основание за високия научен статус в съвременния свят е авторитетът, изграден на основата на иманентният стремеж към истинност на научната теоретизация и достоверност на научните данни.

Науката днес притежава признание за културната си значимост, но изглежда е изживяла своето битие на безспорна, по отношение на стремежа си към истинността, специализирана човешка изява. Причината се крие в епистемната проблемност на научното познание, породена от влиянието върху образа на науката на логическия емпиризъм, който формира облика му като движен от обективни и некогнитивни по своя характер фактори. Благодарение на това влияние, науката усъвършенства своя методически инструментариум, но губи присъщата си системност, организирана около единството на универсални методологически стандарти, разписващи нормативно как се прави наука.

Съвременното научно познание се проявява като специфична рационална практика, основана на релативни подходи и алтернативните теории за истина с различна стойност на познавателни критерии и методологическа функционалност. Колебае се между нормата за истинност и за достоверност и придобива в по-голяма степен своеобразие във всеки отделен дял на познанието, отколкото интегрален характер. Тази колебливост на критерия за истинност и липсваща системност, гарантирана от философията на познанието, пораждат не толкова проблеми с познавателната коректност в рамката на науката, колкото вторичен ефект на въздействие върху масовото всекидневно разбиране за нея.

В рамката на научния дискурс, епистемологичните тенденции функционират в условията на конкурентна дискусия и сложно взаимодействие. Градят динамиката на специализираното познание посредством методологически дебат. Като „непреднамереното следствие” [15], епистемната проблемност обаче влияе и на общественото съзнание, поражда завишена критичност и разколебано доверие в научния резултат. Ако доверието в истинността на науката е дискусионно, оспорен е не просто авторитетът, а самата й същност. Познанието е научно ако е истинно, в обратния случай става дума за оспорване на научната автентичност.

Както справедливо отбелязва Фриймън Дайсън [16], днес сме свидетели на битуващо в масовото съзнание разбиране, че всеки проблем е решим със средствата на науката и всяко знание, което е постигнало човечеството е научен резултат. Дайсън определя този феномен като „редукционизъм на знанието до обхвата на науката”.
Може да се каже, че проблемът за „двете култури” на Чарлз Пърси Сноу [17], който през 60-те години на 20. век разглежда противопоставянето между лирици и физици [18], учени и творци и като политически натюрел, очертан от пристрастия ляво-дясно, днес е преформатиран в епистемна проблемност на науката, поставяща познаващия субект вътре или вън от методологически определящото познаниeто взаимодействие. Политическият нюанс на това преформулиране също е променил своя характер като различие между консервативен и либерален модел за демократизация чрез наука.

Цитати и бележки:
[1] Отрезвяващо наблюдение на Канети, в което освен мотивът на властта, скрит в критиката на властта, посочва като пагубен морализаторския подход към нея. Канети, Е. (1981). Провинцията на човека. София: „Народна култура”.
[2] Вебер, М. (1993). Ученият и политикът. София: „Микропринт”.
[3] За социалната специфика на механизмите във функционирането на науката и политиката, особен интерес представляват идеите на Пиер Бурдийо. Виж напр. Бурдийо, П. (2005). Практическият усет. София: „Ciela”; Бурдийо, П. (2012). Полета. Том I. Полета на духа. София: „Изток-Запад”; Бурдийо, П. (1993). Интелектуалното поле: един особен свят. – В: Бурдийо, П. Казани неща. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 161–178.
[4] Арент, Х. (1992). Истина и политика. Теории за истината (Сивилов, Л. състав.). Т. I., София: УИ „Св. Климент Охридски”, 358–393.
[5] Арент, Х. (1992). Истина и политика. Теории за истината (Сивилов, Л. състав.). Т. I., София: УИ „Св. Климент Охридски”, 361.
[6] Арент, Х. (1992). Истина и политика. Теории за истината (Сивилов, Л. състав.). Т. I., София: УИ „Св. Климент Охридски”, 362.
[7] Арент, Х. (1992). Истина и политика. Теории за истината (Сивилов, Л. състав.). Т. I., София: УИ „Св. Климент Охридски”, 371. За механизма на подмяната виж още Бурдийо, П. (1993). Делегирането и политическият фетишизъм. Бурдийо, П. Казани неща. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 161–178.
[8] Aрент, Х., (1992). Истина и политика. Теории за истината (Сивилов, Л. състав.). Т. I., София: УИ „Св. Климент Охридски”, 380–381.
[9] Aрент, Х., (1992). Истина и политика. Теории за истината (Сивилов, Л. състав.). Т. I., София: УИ „Св. Климент Охридски”, 382.
[10] Информативна и неедностранчива характеристика на идеологията в разглеждания контекст, предлага Evangelos Moutsopoulos. Moutsopoulos, E. (2000). Les Ideologies et la Science. – В: Философия. Език. Наука. (Сборник научни изследвания, състав. В. Петров). София: „ЕОН-2000”, 7–14.
Тезата за утопизма на теоретичните концепти, претендиращи за практическо влияние е защитена от Карл Попър в Отвореното общество и неговите врагове.
[11 Popper, К. (1962). Conjectures and Refutations. The Growth of Scientific Knowledge. New York – London: „Basic Books”, рр. 347 – 355: Part 17. Public Opinion and Liberal Principles.
[12] Popper, К. (1962). Conjectures and Refutations. The Growth of Scientific Knowledge. New York – London: „Basic Books”, рр. 351–352: Part 17. Public Opinion and Liberal Principles.
[13] Попър препраща към уговорка в употребата на понятието „либерализъм” в „английски стил, различен от американския”, която прави в увода на изданието: „За да се избегнат недоразумения, искам да стане напълно ясно, че аз използвам термините „либерален“, „либерализъм“ и т.н., винаги в смисъл, в който те са все още се използва обикновено в Англия. То не се отнася до симпатии на която и да е политическа партия, а обозначава просто човек, който цени личната свобода и осъзнава опасностите, присъщи на всички форми на власт и авторитет.”, Пак там: Popper, К. (1962). Conjectures and Refutations. The Growth of Scientific Knowledge. New York – London: „Basic Books”, р. VIII, Public Opinion and Liberal Principles.
[14] Истината има много лица и едно от тях е дори ужасно. За деформиращата капсула на крайната истина за личността – Канети, Е. (1981) Провинцията на човека. София: „Народна култура”.
[15] Карл Попър нарича този ефект Закон за непреднамереното следствие.
[16] Dyson, F. (1995). The Scientist as Rebel. – In: Nature’s Imagination: The Frontiers of Scientific Vision. (Cornwell, J. edit.). Oxford University Press, рр.1-11. Виж още ревю на есето: Lamb, М. (2007). Where Science and Ethics Meet. A review in The Scientist as Rebel by Freeman Dyson. – The Christian Science Monitor. January 1st.
[17] Виж Сноу, Ч. (1983). Двете култури и още веднъж за двете култури. София: „Отечествен фронт”.
[18] Разбирани условно, като противоречие между хуманитарни науки и изкуства, от една страна и точни науки – от друга страна.