Гергана Пенчева-Апостолова

Есета върху електронната култура и електронния човек

Това е една серия от реторико-философски есета върху въпроси от съществуването на Човека в Мрежата. Представят се така, както възникват в текущите ситуации на сблъсъка между традиционната култура и виртуалната култура на човечеството и в търсенето на мястото на българската култура в пространствата на мрежовия свят.

Първата група от четири есета включва:

1. Виртуалната „неграмотност” – проявления и употреба.

2. За анонимността на твореца в социалната мрежа

3. За трансцендентализма на технологизма

4. Метафорите на мрежата

Метафорите на мрежата

Абстракт: При все че са обект на обширни изследвания по отношение на тяхната същност, форма и структура, метафорите представляват неизбродимите пътища за пренос на човешките култури в диахронен и в синхронен план от традиционния свят в необятните пространства на световната комуникационна мрежа. В настоящата статия метафората се разглежда чрез метафората на електронното човечество като разширение на човешката екзистенция във виртуалните пространства, създадени и поддържани чрез електронната мрежа. Средството за подобен пренос на човешкия свят в света на мрежовото послание е комплексът от вербални и невербални елементи, съставляващи структурата на дискурса в електронната устна култура. В центъра на внимание и цел за настоящето изследване е преносът на българската култура в множества от светове, осигуряващи нейното виртуално съществуване.

Ключови думи: метафора, електронното човечество и електронната култура, екзистенциални разширения, виртуални пространства.

The metaphors & the Web

Abstract: Even as broadly studied as they are in nature, form and structure, metaphors are inexhaustible routes for the thranscendence of the cultures of humanity both diachronically and synchronically from the traditional world into the immence spaces of the WWW. In the present paper the metaphor is seen through the metaphor of e-kind as an extension of human existence into the virtual spaces created and supported by the WWW. The vehicle of the metaphorical display of the human world in the world of the e-message is the complex structure of verbal and non-verbal elements comprising the discourse of e-orality. The focus of the study is the transition of Bulgarian culture into a set of worlds that provide its further virtual existence.

Key words: metaphor, E-kind and E-culture, existential extensions, virtual space.

Метафорите ни позволяват да създадем измерение на човешкия свят в пространствата на световната мрежа чрез преноса, който правят на обичайното ни всекидневие във виртуалната екзистенция, позволена ни от интернет като разширено, непрекъснато надграждано, многопластово проектиране на личността и нейните представи за обкръжаващия свят.

Когато удивлението, объркването, негодуванието и страхът от различието и безпределността на нашата мултипроекция в мрежовите пространства се успокоят, откриваме огромността, богатството и многообразието на целия човешки опит, разгърнати в свят от много измерения – толкова, колкото нарастващото осъзнаване за космоса на индивидуалното ни съществуване може да позволи да възприемем. Започваме да се чувстваме като онези фантастични биоформи, измислени от Клифърд Саймък преди около 60 години, лоперите, пренасящи човешкото съзнание от болното несъвършено старо тяло в жизнен млад индивид, попаднал сред многоцветния, магьосващ свят на Юпитер, който би смазал човешкото тяло още в граничната зона на атмосферата си[1].

Макар и изследвани като същност на езика, който пренася идеи; като същност на комуникацията, която пренася светове; като форма, като структура и като фигура, метафорите са неизчерпаеми, защото през тях се извършва трансформацията на културите, както диахронно, така и синхронно – между обичайното на входовете-изходи и виртуалното в неизбродимите, но технологично ограничени пространства на световната комуникационна мрежа. И не езиковата единица, нито пък аргументът, а топите, вградени в случаите и претворени в редундантните редици на интертекстовите възли, съставени от историите на човека, ще бъдат значимите категории на виртуалната речева образност. Докато картините и звуците синхронно образуват преноса на текста в свят, на поетиката в образност-картина, на понятието – в звуко–мисъл, на човека в аватар на извънмрежово съществуващ демиург– с множество избори на съществуване според ситуацията и мястото му в йерархията на свързаните във виртуалните пространства на мрежата е-личности.

Самотата тласка човека да се свързва с други хора: тя поражда приключението, любопитството, новото. Робинзон Крузо или Алиса изследват, оцеляват, печелят битки, завоюват пространства, повеждат, играят, действат, фантазират, придобиват социално одобрение. Ние избираме своя образ и действаме от негово или нейно име в мрежата, освободени от обичайните граници на биологията, географията, историята и общността, в която живеем извън мрежата.

Е-пространството налага метафоризация на човешкото обичайно пространство – физическо и културно. И това става чрез комплекса на електронния текст, създаващ рамката и придаващ завършеност на електронното съобщение, изградено като инфоблок от текст, звук, картина, отделен знак, връзка и целия ритуал на неговото функциониране в момента на осъществяването на електронния диалог, както и във всеки следващ момент на измъкването му от мрежовата памет за риплей или възстановяване в цялостната му пълнота, от която липсва единствено емоционалността на човешкия момент на иницииране или единството от етос–патос–-логос, мотивиращи началото.

Българското комуникационно пространство в световната мрежа е огромно в индивидуален план, но не чак толкова значимо като манифестация на българската култура в нейната изконна, уникална форма. В опитите да намерим своето място в общочовешкия космос, ние прибягваме към механизмите на митологизиране, за да се създаде традиция, етнологизиране и фосилизиране на най-значимите прояви на българската творческа уникалност, а също и към самоанализа и самооценката като генератори на неомитология, чрез които се извършва нормативно проектиране на темпорално обусловени ценности с преходен характер във възпитаването на следващите поколения. Социалните мрежи дават достъп практически на всеки българин да внесе своя принос, дори само като мълчалив избор за сърфиране.

Практиката на пишещия и говорещия български електронен човек е достатъчно широка, за да бъде обект на изследване.

Онова, което ни занимава като предмет на този конкретен текст, обаче, е възможността да се опишат метафорите на е-пространството от гледна точка на настоящия момент като проекция на българската културна уникалност в – не бих употребила определението „глобално”, защото е прекалено задължаващо – неизбродимите пространства на човешкото, генерирани чрез световната комуникационна мрежа.

1. Метафорите и съзнанието

През 1991 г. Тим Бърнърс Лий пише своята книга „Как изтъкахме световната комуникационна мрежа” [2]. „Изобретяването” на киберпространството, обаче, се приписва на писателя фантаст Уйлям Гибсън, който дава доста мрачна картина на е-културата в романа „Невромантик” от 1985 г. [3]. От 1996 г. метафората е обект на изследване от страна на философите на мрежата във връзка с въпроса за безсмъртието на киберчовека, изследват се метафорите на бизнесмрежата и метафорите с етически и правен характер [4], а през 2006 г. Дъглас Келнер дава своя систематизация на метафорите на киберпространството [5].

Марк Джонсън определя метафората като модел в средата на 40-те години на 20. век [6].

През 90-те години на 20. век изграждането или изтъкаването на световната комуникационна мрежа разчита основно на подхода на Джонсън-Лейкъф към метафората като метафорично понятие, чрез което „ние едновременно мислим и действаме”: „Същността на метафората е разбирането и преживяването на нещо от един вид чрез друго нещо”[7].

Нашият подход към метафората тук съдържа две фундаментални различия.

Първото засяга езиковата природа на метафората. Приемайки горното определение, ще добавим, че „разбирането”, както и „преживяването” на едно нещо чрез друго, би било метафора само ако намери израз в комуникацията между двама или повече индивиди, или дори – като интенция за комуникация в езикова форма, като комплекс от текст, картина, звук или друг човешки знак или код за съобщаване. Метафората е такава, когато разбирането е споделено чрез съобщението, а „преживяването” е съпреживяване – като ментално или физическо действие.

Такова разбиране на метафората се корени в съотнасянето на горното определение с първоначалното значение на понятието метафора или translatio – пренос, преместване, транспортиране, пренасяне на характерни черти от един обект на друг чрез езика. В това е същността на установяването на връзки и отношения в съобщаването или комуникацията между Субекта и Обекта в общофилософски план. С други думи, метафората е познание в неговото споделено функциониране между отделните съзнания или между времево отдалечени модуси на същото съзнание.

Второто различие на възприетия тук подход към метафората се отнася към твърдението на Лейкъф и Джонсън, че „традиционните философски възгледи допускат метафората да играе незначителна, или да не играе изобщо никаква роля в разбирането на нашия свят и на нас самите” [8]. Дори по отношение на англо-американските теории на значението от края на 20. век, това твърдение е пресилено, защото не става въпрос за „допускане” или „позволяване” на метафората да играе роля (което също е метафора), а е въпрос на приоритети, които съответстват на равнището на развитие на познанието в рамките на теорията на значението на този етап. Това по-скоро засяга познавателния капацитет на теорията като такава и като метатеория в качеството й на „майката на науките”, „совата на Минерва” или инструментариум за социално действие.

Метафората се оказва прекалено сложна като аспект на споделената човешка култура, за да бъде анализирана на същото равнище като структурната граматика или даже – функционалният подход към езика, които имат претенциите да са всеобемащи или вездесъщи в анализите си на цялото богатство на живия език. Те самите не са достатъчно разработени, дори и днес, за да предложат база за теорията на комуникацията, където богатството на езика се разглежда само като аспект на съдържанието на езиковите концептуални рамки. В това твърдение имаме предвид недостатъчността и на минималистичната граматика на Чомски, и на рамкирането на езиковите сцени в теорията на Филмор. Резултатът в края на 90-те години на 20. век бе абстрактното достигане на границите на езиковото творчество в дистопичната теория на Кързуейл, според която всичко, което може да се каже, вече е казано и то се съхранява в базата от данни на мрежата.

Но човечеството продължава да говори и то много повече – благодарение на същата тази мрежа. Оказва се, че естественият език има много повече пластове, гънки, измерения, отколкото изглежда в ограниченията на книжовните му версии. Езикът като експресия на разбирането на човека за света и за себе си, а също и като опит се развива заедно с човека, независимо от това, че използваме същите конвенционални означения за напълно ново съдържание. Това именно прави възможно схващането на Лейкъф за езика като метафора [9].

Бихме се съгласили с определението на Лейкъф и Джонсън за метафората по отношение на е-световете, където виртуалното пространство е реалността, а разбирането и опитът са по начало споделени – и достъпни – за онези, които имат познанието и опита от всеки един момент на пренасяне на значения [10]. Но в този случай метафората вече ще бъде обвързана с различните равнища на езика като капацитет за езикотворчество в безкрайния виртуален дискурс, в речта на мрежата, или – в комплекса на съобщението-символ (заимстваме термина на Пламен Братанов) [11].

Метафората или translatio (лат.) е преносът на индивида в другото чрез себеотразяване, изразяване на отношение, връзка и действие, включващи обекта, другия индивид или социална група, друга човешка култура или свят, неопределеното друго като отделяне на Аз-а в стъпките на познанието: то е регистрирането на световното безконечно движение в акта на неговото разбиране, преживяване, съхраняване в паметта и споделяне.

Метафорите на философията са фундаменталните понятия, които водят до разбирането на мястото на човека спрямо вселената. Когато казваме че „слънцето е всеки ден ново”, или „войната е баща на всичко”, или „няма нищо ново под слънцето”, или „границите на моя език са границите на моя свят”, или дори, когато говорим за „нищетата на философията”, ние изграждаме фундаментални метафорични понятия на човека в неговото познаване и споделяне на свои конкретни действия или функции във света.

Типове метафори в интернет

Метафората–модел

Ако метафората може да се систематизира, то тогава самото говорене за нея прибавя към обема на понятието „метафора”, защото носи в себе си метафората. Тогава пълната развита картина на метафората включва всички възможни аспекти, събрани като елементи на пъзела, образуващ картината. Метафората е възможна като картина от визуални елементи: изглед, подреждане, цвят, фигура, звук, движение, пропорции. За сега всички други перцептивни образи ще бъдат пренебрегнати, защото още няма начин да се пренесат чрез формализация докосването, болката, вкусът, мирисът и гравитацията. Те обаче се съдържат в символи, които добавят врати към картините от перцептивен характер и мотивират тяхната връзка с представите на всеки отделен индивид, изразени, обаче, в общността на езиковите концепти на базата на споделен опит във физическия свят. Метафората може да функционира като модел на света, формализиран като множество от характеристики функциониращи като общото поле на света-за-кодатора и света-за-декодатора на съобщението. Координатната система в този случай следва триединството на етос, патос и логос от една страна, а от друга – изборът на средствата за възсъздаване на индивидуални светове.

Тъй като езикът е краен в своите материални проявления като фонеми и морфеми, синтагми и лексеми, дори – като текстове, които могат да бъдат въведени в световната машина и запомнени, то остава за нас да търсим човешкото езикотворчество не толкова в словотворчество или дори в създаване на текстове (оригинални, уникални, никога несъздавани), а в промяната на значенията, т.е. в безкрайните възможности на когнитивната способност на езика за метафоризация и деметафоризация при извършването на онази езиково-ментална операция, която нашата съвременност обозначава като трансдискурсивност.

Ето защо фокусът при изследване на метафората като модел, попада върху човека като индивидуален потребител на езика, върхуспособността за езикотоворчество и върху избора на значението при преноса на познатите езикови символи в световете на новата културна среда.

Съдържателните проекции на метафората-модел се отнасят до реконцептуализацията на „екзистенцията”.

Метафорите на екзистенцията в киберпространството

Опитите за създаване на метатеория на киберпространството започват от базовите метафори, използвани за неговото конструиране като друго пространство за разгръщането на феноменологията на човешкото. Теорията за концептуалната метафора започва от Марк Джонсън и Джордж Лейкъф, които защитават твърдението, че „мисловните процеси са до голяма степен метафорични” [12].

Свързвайки това твърдение с тезата за метафоричния характер на езика – Лейкъф – и с основната роля на езика за изграждането на е-комуникацията в световното киберпространство, използваме термина „екзистенциална метафора” за обозначаване на ключова метафора, използвана за конструирането на киберпространството като комуникационна реалност от виртуален тип, т.е. – не напълно материална, нито напълно идеална [13]. Остава да намерим начини как да експлицираме екзистенциалните метафори на киберпространсството. Ще следваме обикновената процедура на очертаване на тяхното поле, характер, типология и функции, като следваме три фази на търсене:

1. Разпознаване, отделяне и класифициране на видовете метафори;

2. Извеждане на модела на метафоричните структури и съответствията в преноса на значенията;

3. Разширяване на изследването на концептуалните основания на екзистенциалните метафори на киберпространството към полето на философията на мрежата.

През 2007 г. предпоставките за това изследване бяха поставени върху основата на приемането, че киберкултурата въвежда в екзистенция нови реалности като трансформира чрез езика и визуалната образност човешката „традиционна култура” и нейната физическа среда в собствената си виртуална среда. Терминът, към който се ориентираха изследванията и дискусиите в колоквиумите на МТИ и Харвард, бе „множества от светове”, което се свързва с традицията на европейската философия и най-вече с нейното Кантианско трансцендентиране. В своето усъвършенстване и разширяване, електронната комуникационна мрежа създава безкрайно виртуално пространство, което „населява” с паралелни човешки светове, явяващи се субективни индивидуални проекции на света „сам по себе си”. Метафоризацията съответно протича на няколко равнища:

• изобразяване на външния свят визуално, както той се възприема от дадената културна общност;

• представяне на света според създателите на мрежата;

• създаване на пространства чрез комуникационните полета на социалните мрежи;

• индивидуалното пренасяне на света-за-субекта на комуникацията.

Създаването на етоса на мрежата се разбира от нейните инженери главно като правилата за поведение, които се регулират автоматизирано и редуцират многообразието на индивидуалните поведенчески комуникационни актове до общоприетите и разбираеми кодове за поздравяване, харесване, нехаресване, коментари и обмен на идеи в различни по дизайн форуми. За да получи достъп до тях, индивидът съзнателно се ограничава до концептите, които са възприети от мрежовата общност. От гледна точка на традиционната култура, чиито носители са по-възрастните поколения, които държат да останат в света Отвън, такива трансформирани изрази на обичайните понятия, завинаги остават метафори на паралелните ментални пространства, намерили израз във виртуала. От гледна точка на поколенията, израсли със световната комуникационна мрежа, които нямат пълния физически опит в конкретните полета на традиционната култура, откъдето са взети метафоричните изрази, няма такова различие и те вече се прилагат като бивши или „мъртви” метафори, служещи като денотати на понятия – единични термини за съответните идеи. Разликата за междинните поколения е в екстензивното надграждане на понятията, за да служат на физическия свят и на световете от е-културата.

В крайна сметка излиза, че процесът на построяването на хиперреалността на киберкултурата може да се разглежда в широк план, като общ процес на метафоризация с два основни етапа на функциониране: концептуализиране и обозначаване, повторяеми толкова пъти, колкото пъти се индивидуализират виртуалните пространства в единичните светове.

Границите на пренесената екзистенция

Метафората е средството да се пренесат базови понятия на човешката екзистенция в базови понятия на виртуалния космос. В типологията на екзистенциалните метафори на киберпространството неизбежно започваме от онтологичната метафора [14] и свързващата метафора, описана от Майкъл Реди [15]. Първата се отнася към същността на екзистенцията, докато втората представя характера на комуникацията. Тъй като киберпространството е създадено чрез световната комуникационна мрежа, то е едновременно вселена сама по себе си и комуникативна реалност: вселена, създадена в и чрез комуникацията. Ето защо свързващата метафора е базовата онотологична метафора за киберпространството.

Оригиналната свързваща метафора, която Реди приема като комплексен израз на нашето понятие за езика е:

ИДЕИТЕ (или ЗНАЧЕНИЯТА) СА ОБЕКТИ

ЕЗИКОВИТЕ ИЗРАЗИ СА КОНТЕЙНЕРИ

КОМУНИКАЦИЯТА Е ИЗПРАЩАНЕ (Реди)

Киберпространството обаче се основава върху вербални и невербални преноси на идеи, тъй като използва лингвистични знаци, икони, образи, символи, а също и визуални и аудио комплекси. В такъв случай втората част на свързващата метафора е необходимо да се екстраполира върху цялото киберпространство и би изглеждала по следния начин:

ИДЕИТЕ (или ЗНАЧЕНИЯТА) СА ОБЕКТИ

ВИРТУАЛНИТЕ ИЗРАЗНИ СРЕДСТВА СА КОНТЕЙНЕРИ

КОМУНИКАЦИЯТА Е ИЗПРАЩАНЕ

Съответно топосите се откриват с развитието на мрежата, която се разгръща като пътуване, изследване, приключение на индивида в пренесената среда на световете-за-субекта в споделеното пространство на световете-за-другите или за комуникационната общност.

Дихотомия на паралелните светове на киберпространството

Природно обусловени

Визуализирани и озвучени в комбиниране на природни пейзажи и въображаеми техно-визуализации чрез средствата на технологията и според художествената представа на автора. Дървесата са високи, изгревът – многоцветен и запленяващ с играта на слънчевите лъчи по капчиците роса на паяжинките сред изумрудената трева, реката е като течно сребро – образност, заета от хилядите думи на поети, детайлизирали сюрреалистичната представа на пренесените картини. Не съзнаваме как във визуалния образ се намесва патосът от описанието и качеството на картината предполага допълване на липсващите елементи на човешката сетивност и емоционалност.

Технологично обусловени

Електронната инфраструктура обикновено се изобразява като силуети на градска архитектура – метаметафора, съществуваща във въпроси от рода на: какъв е цветът на думата „град”; как се изобразява градът в серия от игри; как градът е просъществувал в представите на поколения от архитекти; как градът и машините могат внезапно да се заменят с гората и грамадните опасни животни.

Мрежата е свързващата метафора, представяна в артистичните визуализации на своите създатели като сребриста паяжина, или подобна на град тънка и здрава система от жички, създаващи инфраструктурата на киберпространството, което френският философ на Мрежата, Пиер Леви представя чрез метафората: „глобален океан от плъзгащи се знаци” [16].

Нашето изследващо съзнание открива как човешката вселена придобива ново измерение – съдържащото се в споделената комуникационна реалност множество от светове, в чието съществуване не се съмняваме, но чиято същинска природа остава за нас непознаваема. Под нея са структурите на интерфейса, метафоризирани в Мрежата, Матриците за формализация и унификация на кодовете на пренесените светове за нас и за другите, както и Мултиплицираната чрез излъчването екзистенция на изпълнените с човешко съдържание виртуални пространства, представени като паяжина.

Едновременно с това се създава увереността, че всички възможни светове са постижими: именно чрез играта на метафоричните конструкти можем да плуваме по асфалтовия път, можем да приемаме различни аватари всеки път, когато проявяваме аспект на нашата човешка същност, можем да създаваме многоизмерни пространства и да ги населяваме с въображаеми животни и интелигентни същества, можем да строим фантастични пътища, градове, империи и да ги свързваме в империи на паралелни човешки култури. Можем да се променяме чрез аватара и действията си. Превръщаме се в субект на неограничено сътворяване, където свободата е функция на непрекъснатото ни възраждане и безкрайността на съществуването. Условието е да бъдем на съответното равнище на достъп.

Докато през 90-те години на 20. век мрежовите поколения бяха опиянени от възможността за безкрайно сътворение във виртуалните пространства на разкриващите се нови светове, то традиционната човешка култура, преди да бъде пренесена, постави своите условия и ограничения. Нахлуващата човешка среда, трябваше да бъде подредена и систематизирана, за да може да се достигне. Локализацията на детайлите се постигна с древната реторическа схема: идентифициране чрез името на субекта, функцията или действието, обекта, мястото, времето, начините и целите: кой, какво прави, на кого, кога, къде, как и защо.

В приказливата среда на мрежата езикът е материалът за създаването на идентичности. В сравнение с 90-те години на 20. век, когато аналитичността на изказа бе първият критерий за мрежово писане и превод, езикът на Мрежата е вече структурно много по-сложен, но качествено продължава да бъде опростен, заради споделената мрежова интелигентност. Българската култура има много още, за да направи нашият език истински творец на пространства: нашите писатели тръгват от интерференцията на електронните устни култури чрез създаването на български пространства на чужди езици, но това е бавен процес, защото българският текст липсва като мелодика и като културна идентификация чрез пренесеното в световете-за-другите – чрез възсъздадените в мрежови версии фундаментални текстове на нашата култура.

Полетата на езикотворчеството могат да се класифицират в две основни категории:

Първият механизъм за генериране на метафори е напрежението между работните рамкови езици на мрежата, които се основават върху универсалната граматика, и езиковото съдържание на съхранените текстове и непрекъснато генерираните словоформи в контекстите, предопределени от мрежата и нейните структури. [17]

Второто, вече видимо деление е според механизмите на езикотворчеството и интерференцията на езиците, като конкретизация на езиковата игра [18].

Реториката, която по начало се занимава с метафорите на човешката комуникация, при изследването на метафорите на киберпространството, неизбежно ще си постави за цел да ги определи и разграничи по произход, предназначение и функции.

Светът на киберпространството има своята онтология, която се разраства като дървото на живота, разклонява се и образува мрежа, а после става глобален океан от интеркултурни препратки към архетиповете на човешкото чрез реконструкция на текстовете в интертекстови варианти, лишени от напрежението на историческите вражди. Магията на мрежата се представя чрез непрекъснатата изменчивост на възприятието на пренесената човешка среда: така, както интенционално съществува за кодатора на съобщението, и както се реконструира от декодатора. Мрежата, обаче, създава илюзията за споделеност и съответно – за обективност на онтологичните метафори, които са разработени на основата на двете основни сетива – зрението и слуха и са придобили универсализация чрез езика. Останалото е компенсаторика, но тя е именно несподеленото в общото комуникационно пространство.

Ето повтарящите се конструкти от първите петнадесет години според представите на пред-мрежовото поколение от нейни създатели:

• Структурата на интерфейса – паяжина, мрежа и матрица.

• Хипертекстовите възли, Hypertext interlocks (Jackson) [19];

• Връзката – мъртва връзка – навигационна връзка до никъде (Crystal) [20];

• Тъкането на мрежата Weaving the Web (Berners-Lee) [21];

• Виртуалното общество е „връзките, които представлява” (Wilbur) [22].

Гражданите на мрежата, дигиталните жители, виртуалната общност, мрежовите поколения, глобалните селяни, зависимите и абстинентите [22] (Crystal) или онова, което в най-общ план представлява населението на е-пространствата – електронното човечество

• Метафори на движението – вход, изход, сърфиране, пасене, изтриване

• Метафори на пространството и времето – сайт, страница, място

• Метафорите за достъп – достъп, изхвърляне, хакване

• Йерархия и връзка – прикрепвам, свързвам, домакин

• Произход, продължаване и край на съществуването – прекъсване на връзката

• Езикът на Мрежата – нетиш, уеблиш, езикът на интернет, киберезикът, електронният дискурс, електронната оралност, диграфията и заемките

Екзистенциалните метафори на киберпространството и техните концептуални бази

По-нататъшното развитие на изследването на метафорите на мрежата, които в по-голямата си част са интуитивно изграждани според индивидуалния опит на създателите си – активното поколение от 70-те и 80-те години на 20. век – и все още консервативно следвани заради неравномерната плътност на инфосферата като проекция на „ноосферата” или общия познавателен фон на живата част от Земята (Вернадски), навлиза в комплекс от понятия, които могат да се реконструират в схематичен модел от топоси или концептуални бази:

• Преносът на човешкия свят, станал вече „традиционен” и „физически”, във пространствата на инфосферата е дейктически аналог на философията на Кант:Dinge an Sich /нещата в себе си/ не могат да се изразят по друг начин, освен чрез метафора, защото не отчитат сложния комплекс на опита на сегашното мрежово поколение, където денотатът надскача концептите на традиционната култура, но не се ограничава единствено до виртуалните им проекции.

• Представата за инфосферата като познавателно споделено пространство на глобалния интелект в синхронен и в диахронен план. [23] /виж Вернадски, Флориди/.

• Развивайки се, мрежата се изпълва с човешко съдържание, което генерира екзистенциалните реалии или структурните метафори на самата мрежа /онтологичната метафора и свързващата метафора/.

• Преходът към невербалната експресивност и комплексните комуникационни единици, носещи значение – мемите на инфосферата, които са аналог на Витгенщайновите комплекси, обозначаващи състоянието на нещата(Sachverhalt), преведени от Огден на английски език като „атомарни факти”.

• Естественото следващо стъпало са активните езикови граници на Аза в мрежата или онова, което се явява външния език при реконструирането на индивидуалните понятия (сингуларии) от интернализираната реч (Чомски)[24].

Това е план на един от аспектите на философията на инфосферата, който на този етап наричам „реторика на значенията”, защото реконцептуализацията при преноса на езикови структури е в сложната координационна система на етос-патос-логос и индивидуалния избор на експресивни единици за мемите.

Заключение

Интензивността на езиковата креативност при преноса на човешките светове в пространствата на мрежата нараства с умножаването на мобилните средства за свързване от „мястото на събитието” чрез увеличената възможност за генериране на експресивни комплекси за „състоянието на нещата”. Онова, което в момента е недостатък поради недостатъчността на езика, използван в инфосферата и се проявява като събития на електронната неграмотност, всъщност е резултат на увеличаването на незапълнени пространства. Изживяващата своето време книжовност търси своите измерения в мемите на инфосферата, където кодаторът е разказвачът на истории, притежаващ умението да пренася текстовете в меми.

Базовите метафори на мрежата се отнасят към дейностите /физически, ментални и виртуални/, които изграждат виртуалната реалност и поддържат връзките на хванатия в мрежата Аз със света отвън като съвкупност от технологични, комерсиални, социални, образователни, политически, етически и естетически въздействия.

Затова метафорите имат значение: те свързват световете и с това разширяват възможностите за творчество чрез откриване на следващото равнище за експресия на човешката природа.

Цитати и бележки

[1]The Best Science Fiction Short Stories – and where to find them! <http://bestsciencefictionstories.com/2009/05/17/desertion–by–clifford–d–simak/

[2] Тим Бърнърс Лий (1991). Как изтъкахме световната комуникационна мрежа: Weaving the WWW Tim Berners Lee, CERN.

[3] Gibson,William. Neuromancer, 1985.

[4] Апостолова: Apostolova G. (2011). Cultures and Texts. Internet, Intertext & Interculture. SWU PRESS. p. 33;

Apostolova, G. (2006).THE SELF IN THE NET – VIPSI, Montreal – New York – Boston, June – July 2006.

[5] Douglas, K. (2006).Methapors of Cyberspace, 2006 (chair of Philosophy Dept., UCLA).

[6] Lakoff, G., M. Johnson (2003). Metaphors We Live By. London: The University of Chicago Press.

[7] Lakoff, G., M. Johnson (2003). Metaphors We Live By. London: The University of Chicago Press.

[8]Lakoff, G., M. Johnson (2003). Metaphors We Live By. London: The University of Chicago Press:ix.

[9] Lakoff, G., M. Johnson (2003). Metaphors We Live By. London: The University of Chicago Press.

[11] Братанов, П. (2003). Модели на социалната комуникация, София: УНСС.

[10] Lakoff, G., M. Johnson (2003). Metaphors We Live By. London: The University of Chicago Press.

[11] Lakoff, G., M. Johnson (2003). Metaphors We Live By. London: The University of Chicago Press, p. 6.

[12] Apostolova, G. (2006).THE SELF IN THE NET – VIPSI, Montreal – New York – Boston, June – July 2006.

[13] Lakoff, G., M. Johnson (2003). Metaphors We Live By. London: The University of Chicago Press, p. 25.

[14] in Lakoff, G., M. Johnson (2003). Metaphors We Live By. London: The University of Chicago Press , p. 25-32

[15] Ibidem, p. 10

[16] Lévy, Pierre.(1997).Cyberculture. Odile Jacob, Paris, pp. 90-191.

[17] Кирова, Л. (2004). Един сравнителен поглед върху компютърната лексика в славянските езици (Върху материал от български, руски, сръбски и хърватски), Електронно списание LiterNet, 14.05.2004, № 5 (54), http://liternet.bg/publish3/lkirova/slav.htm (последно посещение на 20.08.1011);

Кирова, Л. (2001a). Еволюцията на българската компютърна терминология и компютърен жаргон“. // Обучение без граници: Език и култура. [CD-ROM]. (Международна научна конференция, София, 15.-17.11.2001, СУ, ДЕО-ИЧС), София, 2001. Също: LiterNet, 28.02.2002, № 2 (27) <http://www.liternet.bg/publish3/lkirova/evolution.htm> (04.05.2004) (последно посещение на 20.08.1011).

Кирова, Л. (2001 б). Писмено отразяване на подчинителна връзка между съществителни в езика на хора, работещи с компютри. сп.LiterNet , 09.03.2002 № 3 (28) <http://liternet.bg/publish3/lkirova/sliato.htm> (04.05.2004) (последно посещение на 20.08.1011).

Кирова, Л. (2002). Пространствен динамичен модел на професиолекта на компютърните технологии и на социолектите на компютърно базирани групи. сп. LiterNet, 14.11.2001, № 11 (24) <http://www.liternet.bg/publish3/lkirova/model.htm> (04.05.2004) (последно посещение на20.08.1011).

[18] Михайлова, Н. (1999). Интернет – минимизация на езика“. сп. LiterNet, 10.08.2000, № 8 (9) <http://www.liternet.bg/publish/nimihailova/inet.htm> (05.05.2004) (последно посещение на 20.08.1011).

[19] Jackson, M. (1997).Assessing the structure of Communication on the World Wide Web, Journal of Computer-Mediated Communication, 3 (1).

[20] Crystal, D. (2008).Language and the Internet, 2^nd. Ed., 2006, Ed., Cambridge, p. 211.

[21]Тим Бърнърс Лий (1991). Как изтъкахме световната комуникационна мрежа: Weaving the WWW Tim Berners Lee, CERN.

[22] Wilbur, S. (1996).An Archaeology of cyberspaces: virtuality, community, identity. In Porter (ed.), 5-22, N.Y.: “Internet Culture”., p. 14.

[23] Терминът “инфосфера” е образуван като аналог на термините, описващи сферичния свят на Земята от гледна точка на човешките му възприятия, но би могъл да се възприеме като надграждане на понятието “ноосфера” / http://noosphere.princeton.edu/ ; вж. още идеята на украинския учен Владимир Вернадски за сферата на човешката научна мисъл като основна гео-сила http://www.uazone.org/naph/vernadski.html и в този смисъл да се свърже с когнитивната интерпретация на типовете метафори на базата на семантичната “рамка” на Филмор /подсказано от Лейкъф, Op. Cit. 271/. Без да навлизаме в тези две теории на този етап, тук понятието “инфосфера” е заимствано от философията на Лучано Флориди и засега е ограничено в неговия контекст, където централното понятие е етосът. /виж Floridi, L.,Philosophy and Computing, Routledge, 1999 /.

[24] Chomsky, N. (2002, 2008). , The Minimalist Program, MIT, 1995, 2008 ed.; Chomsky, N., On Nature and Language, CUP, UK, 2002, 2008 ed.; Chomsky, N.,New Horizons in the Study of Language and Mind, CUP, UK, 2000, 6^th printing 2005