Янка Тоцева
Абстракт: В статията се прави опит да се изведат педагогическите аспекти в проблематиката, свързана с интеркултурната комуникация. В началото се представят и анализират трудностите, свързани с понятията и терминологията, с които трудности се сблъскват изследователите на интеркултурната комуникация. Представят се и се коментират различни дефиниции на понятието „интеркултурна комуникация”, като се предлага авторска дефиниция. От педагогически позиции се анализира понятието „интеркултурна комуникативна компетентност” и се извеждат базисните му характеристики по отношение на учениците, които следва да формират такава компетентност в процеса на училищното обучение. В края на текста е дадено предложение за модел на интеркултурна комуникативна компетентност на учителя.
Ключови думи: интеркултурна комуникация, интеркултурно общуване, интеркултурен диалог, мултикултурна комуникация, междукултурна комуникация, крос-културна комуникация, педагогически подход.
Yanka Totseva
Pedagogical approach toward intercultural communication
Abstract: The article is an attempt to bring out the pedagogical aspects of issues related to intercultural communication. The difficulties in connection with the notions and terminology are analysed and the focus is on the main features of the intercultural communication. The different definitions of the term „intercultural communication“ are presented and the author offers own original definition. The term „intercultural communicative competence“ is analysed from pedagogical standpoint and the basic characteristics concerning the students are researched too. The hypothesis is that they should improve this kind of competence during the process of schooling. The proposal for a model of intercultural communicative competence of the teacher is presented at the end of the article.
Key words: intercultural communication, cross-cultural communication, multicultural communication, intercultural dialogue, pedagogical approach.
Понятийно-терминологични уточнения в областта на интеркултурната комуникация
Актуалност на проблема
През последните две десетилетия в България проблематиката, свързана с интеркултурната комуникация, става все по-популярна. Силен тласък на интереса към нея даде движението на хора, стоки и услуги, което се реализира от началото на новото хилядолетие. Допълнително влияние оказа и процесът на подготовката за присъединяване на България към Европейския съюз (ЕС), както и новите явления в отношенията между хората в държавите от ЕС.
В научните среди обаче тази проблематика е позната от средата на миналия век, когато след края на Втората световна война се появяват нови държави и нов тип отношения на различни равнища. Взаимните влияния на култура и комуникация пораждат необходимостта от търсене на причините за появата на конфликти и предлагането на интерпретации за тях, а също така и механизми и технологии за превенцията им.
На практика изследователи от различни страни и най-вече различни области на познанието се ангажират с проучвания в областта на интеркултурната комуникация и това довежда до конструиране на теории за нея в рамките на научната парадигма на областта, от позициите на която те черпят познания и споделят опит.
Сериозни изследвания се правят от учени от различни области: философи, антрополози, културолози, социолози, психолози, филолози, политолози и редица други специалисти.
Интересът на педагогическата научна общност се появява малко по-късно, когато възниква въпросът дали може различните модели на интеркултурна комуникация да се преподават и усвояват от подрастващите. До голяма степен този въпрос е свързан с разбирането на Е. Хол, че щом културата е нещо, което може да се изучава, тя може и да се преподава и последвалите изследвания на влиянието на културата върху образователните модели и технологии, използвани в различни страни. За педагозите се оказва изключително важно да се открият онези специфики на националната култура, които оказват благоприятно влияние върху училищната практика и които водят до високи академични постижения и формиране на граждани с демократични ценности. Сред тези ценности неминуемо се включва толерантността към различието и позитивната нагласа когато се общува с хора от други култури.
Етимология, обем и съдържание на основни понятия
Когато педагозите започват своите проучвания и анализи, те стъпват на една терминология, която вече е утвърдена в различни науки, които изследват културните феномени. В нея ключово място заемат понятията: „интеркултурна комуникация”, „мултикултурна комуникация” и „междукултурна комуникация”. Прегледът на литературата показва, че някои автори използват първото, а други – второто словосъчетание като синоними, а други правят разлика между тях. От друга страна, в англоезичната научна продукция някои автори правят разлика между „intercultural communication” и „cross-cultural communication”, но понятието „intercultural communication” често се използва и като синоним на „cross-cultural communication”. Наред с това за българските автори се появяват допълнителни проблеми свързани с превода на английските термини. На първо място е проблемът с „intercultural communication”, което се превежда като интеркултурна, но и като междукултурна комуникация.
Според Уйлям Гудикунст понятието „intercultural communication” „най-общо включва общуване лице в лице на хора, принадлежащи към различни национални култури, но терминът често се използва и по отношение на различни аспекти на изследванията в областта на културата и комуникацията” [1]. Той приема, че понятието „cross-cultural communication” е част от „intercultural communication” и има по-малка обобщаваща способност от него, но „разбирането на крос-културната комуникация е предпоставка за разбиране на интеркултурата комуникация” [2]. Според него крос-културната комуникация се интересува от това по какво се различава комуникацията, протичаща в различни култури [3] и какво е влиянието на културата върху комуникацията. Това разбиране според нас не дава основание да се говори за крос, а за национални особености на културата, които влияят на комуникацията. Основание за това твърдението на автора на статията са резултатите от изследванията на Х. Хофстеде, според които културните особености предпоставят характера на хоризонталните и вертикалните комуникации в едно общество. В сферата на педагогиката могат да се дадат примери с комуникацията между родители и деца и учители и ученици. В култури, които имат малка властова дистанция тези комуникации са в по-голяма степен хоризонтални т.е. участниците в диалога са в много по-голяма степен равноправни и равнопоставени, отколкото в култури с голяма властова дистанция. Склонна съм да приема частично първата част от дефиницията на Гудикунст, че интеркултурната комуникация е общуване лице в лице на хора, принадлежащи към различни национални култури, с уговорката, че националността днес е понятие, което се интерпретира доста свободно. В рамките на една нация и респективно национална култура функционират много подкултури (субкултури) и много нации са съставени от етнически групи, които имат сериозни различия в културните си параметри. Ако САЩ и Канада са държави създадени на базата на обединението на хора от различни етнически и национални групи и нацията е по-скоро въпрос на гражданска принадлежност, в други страни на Европа и конкретно в България има друга историческа традиция, която свързва народа (автохтонното население) с нацията.
В този ход на мисли понятието „мултикултурно” приемам за най-точно и коректно употребявано, когато става въпрос за характеристика на социална среда, в която живеят хора от различни култури (независимо етнически или други). То описва ситуация, а когато става въпрос за комуникация дефинира акт, в който участват представители на тези групи.
Когато се използва понятието „мултиетническо” вниманието е насочено към различните етнокултурни особености на социалните групи, от които се конструира обществото.
Дефиниране на интеркултурната комуникация
Когато се правят опити да се дефинира интеркултурната комуникация, вниманието се насочва към няколко нейни основни характеристики:
– тя е интерактивен процес, участниците в който произхождат от различни култури [4];
– тя е комуникация между хора с различен езиков и културен произход [5];
– тя е асиметрична, т. е. характеризира се с неравно разпределение на политическа, икономическа, социална или културна власт [6].
Като приемаме тези характеристики в понятието „интеркултурно”, ние влагаме разбирането за взаимен обмен, в който има приемане на другостта, признаване на правото и на съществуване и уважение към нея, а при употребата на понятието „междукултурно” е достатъчно да има среща между участници, принадлежащи към различни култури. Това уточнение е много важно от педагогически позиции, защото подготовката за интеркултурна комуникация включва дейности по приемане на различието и овладяване на техники за ефективно толерантно взаимодействие. При междукултурното общуване принадлежността към различните групи (култури) е достатъчна, за да се реализира то.
Според нас всяка комуникация, която включва перцепция и взаимно обогатяваща интеракция между участници, принадлежащи към различни култури, може да се разглежда като интеркултурна.
От друга страна, приемаме, че понятията „интеркултурна комуникация”, „интеркултурно общуване” и „интеркултурен диалог” са синоними, защото с тях се описва едно и също, а именно обмен на вербална и невербална информация, знания, опит и емоционални преживявания, основаващите се на приемане на другостта, признаване на правото и на съществуване, съпътствано от уважение към нея, между участници в комуникативния акт, принадлежащи към различни култури, но не винаги говорещи различни езици.
Интеркултурната комуникативна компетентност
Педагогическият подход към интеркултурната комуникативна компетентност включва разбирането и като система от познания и опит за общуване с културно различни събеседници, умения за проява на културен релативизъм, толерантност и пренос на ценности. Човекът, който е интеркултурно компетентен, разбира, че при взаимодействието си с хора от чужди култури трябва да е наясно с техните специфични възприятия, мислене, чувстване и действия. Тази компетентност може да се придобие само в резултат на целенасочени педагогически въздействия в процеса на формирането на личността на подрастващия. В педагогическата работа трябва да се включат дейности, които да доведат до овладяването на трите компонента на интеркултурната комуникативна компетентност:
- Познавателен, който включва знанията, които предопределят до голяма степен отношенията и поведението; самопознанието (културната самоидентификация) и познанията за културните различия.
- Отношенчески, сърцевината на който са уменията за преодоляване на стереотипи и предразсъдъци, въздържането от прояви на дискриминация, позитивната нагласа за приемане на различието и постигането на високи равнища на толерантност.
- Поведенчески – уменията за работа с хора, принадлежащи към други култури, което се свързва с операционализиране на познанията и формиране на готовност за прилагането в практически дейности в хода на интеркултурната комуникация.
Като „базисни за интеркултурната комуникативна компетентност можем да определим:
– познания за културата, културната диференциация и интеркултурните взаимодействия;
– познания за бита, традициите, обичаите, езика, историята и културата на всяка социо-културна група, с чиито представители ще се общува и работи;
– умения за общуване и работа с културно различни;
– знания из областта на етнопсихологията и умения за решаване конфликтите на етнокултурна основа;
– метакогнитивни умения за саморефлексия и споделяне на опит в интеркултурната комуникаци.”[7].
Възниква въпросът дали в целите, които си поставя българската образователна система можем да открием релевантни на тези познания и умения. Що се отнася до знанията, с известна уговорка можем да се съгласим, че в учебните програми и в учебното съдържание представено в учебниците можем да открием текстове, свързани с културата, културната диференциация, интеркултурните взаимодействия; познания за бита, традициите, обичаите, езика, историята на различни народи и етнически групи. Що се отнася до уменията, се налага да признаем, че в програмите няма много потенциални възможности за тяхното овладяване.
Ако учениците се обучават в мултикултурни училища, те трупат опит и могат да формират някои от тези умения в хода на комуникацията си със своите културно различни учители и съученици. Много от уменията биха могли да се формират по пътя на пробата и грешката и няма никаква гаранция, че резултатът ще бъде педагогически и ценностно удовлетворителен. Възможно е в хода на междукултурната комуникация да се появят противоречия и конфликти, които да не бъдат решени от позициите на интеркултурализма, а на ксенофобията и дискриминацията.
Възпитаването на етническа толерантност е заложено като скрита цел в обучението по някои учебни предмети и преди всичко тези от културно-образователна област „Обществени науки и гражданско образование” най-вече в началните класове в теми по „Роден край” в първи клас, „Околен свят” във втори клас и „Човекът и обществото” в трети и четвърти клас [8].
Що се отнася до отношенческия и особено на поведенческия компонент на интеркултурната компетентност, българското училище все още е твърде далеч от изискванията на съвременния мултикултурен свят.
Не можем да не се съгласим с В. Борисова, която твърди, че „в условията на училищното обучение и възпитание трябва да се създадат най-благоприятни предпоставки за изява на междуличностите отношения и поведенчески модели, базирани на културната идентификация на ученика. В този смисъл на училищно ниво е необходимо:
– изграждане на климат на сътрудничество и подкрепа, на доверително отношение между учениците и разгръщане на процесите на взаимно опознаване;
– стимулиране на поведенческата изява на учениците в условията на различни ситуации, провокиращи личността към търсене на подходящ модел на поведение;
– предлагане на вариативни поведенчески модели и подпомагане на изграждането на критерии (от учениците) за оценка и избор;
– засилване на интереса за самопознаване и саморефлексия чрез използване на конкретни социално-педагогически техники;
– системно формиране на социални умения, създаване на условия за тяхното реализиране и отчитане на културно-специфични поведенчески изяви;
– формиране на умения за културен релативизъм и т.н.” [9].
Присъствието на ученици от различни етнически, национални, религиозни и социо-културни групи прави училището като социална институция мултикултурно, но за да се превърне то в център на интеркултурна комуникация, е необходима специална педагогическа работа за овладяване на познания и опит в духа на толерантността към различието.
Педагозите за комуникативната компетентност
Проблематиката, свързана с комуникативната компетентност на учителя, привлича вниманието на изследователите в различни посоки – описване на съдържанието, очертаване на структурата, извеждане на базисни компоненти, технологично овладяване в хода на подготовката в университетите и реализиране в процеса на преподаване и учене.
Я. Рашева-Мерджанова приема, че „съществено за педагогическия прагматизъм е, че: … Компонентни на комуникацията са комуникиращите субекти заедно с комуникационната ситуация (жизнения свят), които и спрямо които се подхожда от три симулантни позиции: познавателна, нормативно-интегрираща и субективно-интегрираща … към комуникационния процес се предявяват изисквания за: истинност (да изразиш и да се изразиш адекватно), правилност (според съгласувани норми, така че да те разберат), достоверност (искреност – да ти повярват) на комуникационния материал…. Резултатите и ефектите на комуникацията се отчитат в трите аспекта на трите равнища – личностно, социално-нормативно, общокултурно” [10]. Включването на общокултурното равнище според нас е добра основа за надграждане на интеркултурното.
В настоящия текст ние се интересуваме от онези интерпретации и аспекти, които се отнасят до работата на учителя в мултикултурна среда и са свързани с реализирането на интеркултурна комуникация.
Според нас си струва да оценим положително опита на В. Борисова да дефинира и анализира мултикултурната компетентност на учителя като фактор на социо-културната среда. Според нея: „Мултикултурната компетентност на учителя … е един от аспектите на съвременните измерения на професионално-педагогическата компетентност на учителя, отчитаща културната динамика на европейското отворено общество. Тя може да бъда разбирана като:
• готовност и осъществяване на стратегии за интеркултурно образование;
• съчетание на различни видове компетентности – метакултурна, метакогнитивна, методологическа, технологична, предметно специфична – и като съвкупен продукт на личностна компетентност на различни нива в диапазона културно-специфична компетентност – специфична педагогическа компетентност – предметно специфична компетентност;
• взаимно прилагане на мултикултурни знания, мултикултурни цели и мултикултурен избор;
• личностно преживяване на връзката символен образ – културен образ и способности за изграждане на символно поле за осъществяване на мултикултурна комуникация” [11].
Приведеният цитат е ярък пример за наличието на понятийно-терминологичните неясноти, за които беше споменато в началото на текста. Ако говорим за мултикултурна компетентност, как да си обясним, че тя се разбира като „готовност и осъществяване на стратегии за интеркултурно образование” и едновременно с това „личностно преживяване … за осъществяване на мултикултурна комуникация.”
В същата посока са и разсъжденията на А. Рапопорт, според когото: „Говорейки за подготовката на бъдещи педагози и за тяхната мултикултурна компетентност, ние сме длъжни да се вгледаме не толкова в това да предават на своите бъдещи възпитаници знания за многообразието на културите в заобикалящия ги свят, което безусловно е необходимо, но и затова, че е необходимо да намерят правилните подходи, методи и прийоми при общуване с представители на други култури. Отчитането на културните основи на ученика трябва да станат едни от съставляващите мултикултурната компетентност на педагога” [12].
Според нас „учителят в хода на педагогическата комуникация има за задача да предава знания и опит като съдейства за тяхното овладяване, да учи на норми и правила, и да транслира базови общокултурни ценности, които да позволяват да всеки ученик да намери своето място в мултикултурния свят. В заключение може да се каже, че комуникативната компетентност на учителя е сложна съвкупност от знания, умения и ценностни нагласи да се осъществява педагогическата комуникации с оглед конкретната ситуация и участващите в нея” [13].
Интеркултурната комуникативна компетентност на учителя като част от комуникативната му компетентност следва да се конструира от познания и умения, които да станат основа за формиране на отношения и поведение. „Като базисни сред тях можем да различим:
– познания за културата, културната диференциация и интеркултурните взаимодействия;
– познания за бита, традициите, обичаите, езика, историята и културата на всеки етнос, с чийто представители ще работи;
– технологични познания и умения за работа с културно различни ученици;
– знания из областта на етнопсихологията и етнопедагогиката и умения за решаване конфликтите на етнокултурна основа;
– мениджърски умения за създаване на позитивна образователна среда в условията на мултикултурност;
– умения за обучение и възпитание в духа на толерантността и взаимното уважение към културите;
– метакогнитивни умения за саморефлексия и споделяне на опит в интеркултурната комуникация” [14].
Интеркултурно обучение
За да се овладеят компонентните на интеркултурната компетентност от участниците в учебно-възпитателния процес – учениците и учителите и необходимо да се реализира интеркултурно обучение. Според Клаус Рот то „не си поставя за цел даване на знания за цялостни култури; то е по-скоро процес на усвояване на тематични и целенасочени знания за релевантни сфери на чуждата култура, преди всичко то насочва към начините на откриване на културните различия и възможностите да се справим с тях, като използваме знанията си така, че да действаме адекватно в интеркултурни ситуации” [15].
Заключение
За педагозите терминът „интеркултурно образование” е по-често употребяван от термина „интеркултурна комуникация”, но продуктът от обучението (образованието) би следвало да бъдат знания, умения, техники и практики за ефективна взаимно удовлетворителна интеркултурна комуникация. Педагогическата теория и практика в България обаче все още не предлагат достатъчно обосновани и апробирани модели за реализиране на интеркултурно обучение, което да доведе до формиране на интеркултурна комуникативна компетентност у младите хора.
Цитати:
[1] Cross-cultural and intercultural communication. (2003). Editor William B. Gudykunst, SAGE Publications inc., Thousand Oaks.
[2] Cross-cultural and intercultural communication. (2003). Editor William B. Gudykunst, SAGE Publications inc., Thousand Oaks.
[3] Cross-cultural and intercultural communication. (2003). Editor William B. Gudykunst, SAGE Publications inc., Thousand Oaks.
[4] Рот, Ю., К. Рот. (2007). Студии по интеркултурна комуникация. София.
[5] http://www.immi.se/intercultural/ последно посещение на 15.05. 2012
[6] Рот, Ю., К. Рот. (2007). Студии по интеркултурна комуникация. София.
[7] Тоцева, Я. (2011). Интеркултурна комуникация и интеркултурна комуникативна компетентност, сп. Бизнес секретар, 2011, № 3.
[8] Виж по подр. Тоцева, Я., Ив. Иванов, Ил. Ризов, М. Минчева, К. Йочева, Н. Витанова, Сн. Лазарова. (2007). Мониторинг на етноцентризма в началното образование (I – II клас). Ш., УИ, 2005 и Тоцева, Я., К. Йочева, А. Моллов, Н. Витанова, Сн. Лазарова, М. Мехмед, Ил. Ризов. Мониторинг на етноцентризма в началното образование (III – IV клас). Шумен: Университетско издателство.
[9] Борисова, В. (2003). Социо-културен контекст на отношенията мeжду учениците. София: Годишник на СУ. Факултет по педагогика, Том 93.
[10] Рашева-Мерджанова, Я. (2005). Комуникация и компетентност – еволюционна гледна точка. сб. Комуникативната компетентност в съврeменния научен дискурс. София: Булвест 2000.
[11] Борисова, В. (2003). Социо-културен контекст на отношенията мeжду учениците. София: Годишник на СУ, Факултет по педагогика, Том 93.
[12] Рапопорт, А. (2003). За развитието на мултикултурната компетентност на бъдещите педагози. сб.: Превантивна педагогика като научно познание, 3 част, София.
[13] Тоцева, Я. (2009). Професионално-педагогическа и интеркултурна комуникативна компетентност. сб.: Технологични аспекти на интеркултурното образование, Благоевград.
[14] Тоцева, Я. (2009). Професионално-педагогическа и интеркултурна комуникативна компетентност. сб.: Технологични аспекти на интеркултурното образование, Благоевград.
[15] Рот, Ю., К. Рот. (2007). Студии по интеркултурна комуникация. София.
Библиография:
1. Борисова, В. (2003). Социо-културен контекст на отношенията мeжду учениците. София: Годишник на СУ, Факултет по педагогика, Том 93.
2. Рапопорт, А. (2003). За развитието на мултикултурната компетентност на бъдещите педагози. сб. Превантивна педагогика като научно познание, 3 част, София.
3. Рашева-Мерджанова, Я. (2005). Комуникация и компетентност – еволюционна гледна точка. сб. Комуникативната компетентност в съврeменния научен дискурс. С., Булвест 2000.
4. Рот, Ю., К. Рот. (2007). Студии по интеркултурна комуникация. София.
5. Тоцева, Я. (2011). Интеркултурна комуникация и интеркултурна комуникативна компетентност, сп. Бизнес секретар, 2011, № 3.
6. Тоцева, Я. (2011). Професионално-педагогическа и интеркултурна комуникативна компетентност. сб. Технологични аспекти на интеркултурното образование, Благоевград.
7. Cross-cultural and intercultural communication. (2003). Editor William B. Gudykunst, SAGE Publications inc., Thousand Oaks, 2003