Виолета Ашикова 

Абстракт: Настоящото изследването има за цел да установи съвременните специфики на политическата комуникация между власт и опозиция по време на управлението на ГЕРБ. Особен акцент се поставя на съдържанието и функциите на политическия език, като се анализират процесите на убеждаване, структуриране на посланията и интерпретация на значенията. Приведените примери установяват, че въпреки повече от две десетилетия на демократично управление, комуникацията между власт и опозиция остава силно конфронтационна и  няма индикации за трансформацията й в контруктивно-критична, характерна за развитите страни.

Ключови думи: политическа комуникация, политически дискурс, власт, опозиция, вербално поведение.

Violeta Ashikova – The Political Communication in Bulgaria: its contemporary representation in the field of governmental power and opposition

Abstract: The main aim of the present research is to establish the contemporary specifics of the political communication between the government in power Citizens for European Development of Bulgaria (abbreviated GERB) and its opposition. A specific emphasis is put on the political language content and structure in terms of analyzing the processes of persuasion, structure of the messages and the interpretation of their meanings. The given examples reveal that despite the twenty years of democratic government in power, the communication between power and opposition still remains strongly confrontational and there are no prospects of its transformation to a constructively critical communication that is particularly typical of the developed countries.

 Key words: political communication, political discourse, governmental power, opposition, verbal behavior.

Уводни думи

Основно политическата комуникация се свързва с процеса на предаване и обмен на политическа информация, който структурира политическата дейност и действителност. В англоезичните справочници тя се определя като предаване на съдържание, значимо за функционирането на политическата система. Тя е „полето на сблъсък на дискурси, които имат за обект политиката и чиято цел е властта над политическата интерпретация на действителността” [1].

Лидия Тимофеева обръща внимание, че участниците в политическата комуникация се явяват субекти на различни равнища:  както по вертикалата (управляващи  и избиратели,  управляващи и граждански политически обединения, управляващи и групи по интереси, управляващи и опозиция, политически партии и електората и т.н.), така и по хоризонталата (равнопоставени субекти) [2].

В настоящето изследване нашето внимание ще бъде концетрирано в дуалистичната проекция на потока от политически изказвания във  вертикалната перспектива „власт – опозиция”. Нужно е да уточним, че в изследването  понятията „власт”, „управляващи”, „властимащи” и „правителство” ще бъдат използвани еднозначно. Понятието „опозиция” ще бъде интерпретирано в популярния му смисъл:  на организирани групи – партии, които се  противопоставят на господстващото мнение на управляващите и водят линия на политическо противодействие.

Изследване и анализи

Обектът на изследването е комуникацията, която циркулира  в рамките на политическата система, а предметът – съдържанието и функциите на политическия език, чрез който се осъществява комуникацията между властимащите и опозицията.

Настоящото изследването на политическата комуникация се фокусира върху въпросите на дискурса, анализирайки процесите на убеждаване, структуриране на послания и интерпретация на значенията. Желанието ни е по пътя на систематична и обективна идентификация на специфичните характеристики на съобщенията да изведем изводите и да направим обобщенията.

Съществено значение за формирането на методическата база на настоящото изследване имат и теоретическите постановки и изводи на представители на структурно-функционалния подход: Никлас Луман  и  Юрген Хабермас, които отразяват дълбоките процеси на съвременните социополитически комуникации, с оглед на това, че политическата комуникация на вертикално и хоризонтално равнище е пряко свързана със социума и рефлектира върху неговите убеждения, нагласи и очаквания.

Според Луман всяка социална система функционира в съгласие с определен код. В това отношение политическата система не представлява изключение: политиката е организирана според двустепенен код. Първо тя е структурирана посредством противопоставянето между управлението и управляваните. Това означава, че политическата система първоначално определя себе си като фиксирана между тези, които участват в управлението, от тези, които не са. Следователно, смята Никлас Луман, упражняването на власт, с което най-вече е свързано функционирането на политическата система, е възможно единствено за тези, които участват в управлението и които прилагат своята власт към тези, които не участват. Фундаменталното предусловие за съществуването на политическата система е нейната способност да определи кои са упълномощените да упражняват власт и върху кои тя може да бъде управлявана. Страната на управлението в тази двоична схема обаче сама бива разцепена, пораждайки отношението между правителство и опозиция – чиито противопоставени страни са представлявани от политическите партии [3].

Общуването между властимащите и опозицията по презумпция е враждебно и конфликтно. Съществуването им в рамките на политическата система предполага изграждане на образа на конфронтиращи се страни. Едните, за да игнорират противника и да затвърдят своята доминираща роля – другите, за да копрометират властта и да демонстрират своята готовност да бъдат тяхна алтернатива.

Акцентът в настоящото изследване ще поставим в най-новите политически условия, ще демонстрираме спецификите в политическата комуникация през призмата на основните функции на вербалното поведение в политиката като цяло. Ще проследим и засилената роля на посланията месеци преди парламентарните избори. Или с други думи, ще направим емпирическа реконструкция на реалния процес на политическата комуникация.  За целта ще приложим изказвания на политици по различни поводи в последните три години, медийно отразени и известни на обществеността. Превесът в исказванията на БСП като опозиция е продиктуван от обстоятелството, че партията се явява най-яркия политически опонент на властта.

В комуникативните отношения между власт и опозиция у нас са иманентно присъщи езикът на доминацията, конфронтацията и дискредитацията. Тонът е повелителен и експанзивен. В изказванията  контрастът се явява между двуизмерните, диалектически методи на мислене и поведение:

„Вижда се неспособността на ГЕРБ да събират приходи. Досегашните бюджети доведоха до масова бедност и безработица. Това управление наистина се характеризира с две Б-та – бедност и безработица, инициалите на Бойко Борисов” (Сергей Станишев, БСП, 21.11.2012 г.)

„То цялото управление на ГЕРБ е дин форс-мажор – некадърен сценарий, бездарни изпълнители – това е” (Мая Манолова, БСП, 09.02.2012 г.)

„През 2009 г. „Атака” обеща подкрепата си за ГЕРБ с надеждата, че кабинетът ще води страната към национално развитие. Но получихме нож в гърба. За три години, казват специалистите, ако вземеш едно шимпанзе от джунглата, можеш да го обучиш да върши толкова много неща, че дори може да върши и дейността на депутат.  Животно да вземеш да го обучиш, ще почне поне да пише и да говори. Три години са много време наистина” (Волен Сидеров „Атака”, 06.07.2012)

„Проблемът след три години управление на партия ГЕРБ е, че не изпълниха своята собствена антикризисна програма. Отказаха се от всички ключови реформи. Цената на това е спадащи доходи, рекордна безработица” (Мартин Димитров, СДС, 06.07.2012)

„Най-голямото бедствие в страната през последните 20 години е безотговорното, безхаберно управление на БСП.” (Цветан Цветанов, министър МВР, 20.05.2012 г.)

„Съвършено безмислено е някой да се опитва да помага на това арогантно мнозинство, което вече е изпаднало в безтегловност. ДСБ обявяват, че окончателно вдигат ръце от това правителство и парламент” (Светослав Малинов, ДСБ, 03.09.2012 г.)

„Демокрацията е това – идват избори и хората избират, като си спомнят кой какво е направил. Аз ще застана до моите обекти и до това, което съм произвел през тези три година и половина, да застане и Станишев до неговите. Правителството ми се опитва да вдигне минималнтие работни заплати, пенсиите, финансира най-големите инфраструктурни проекти.” (Бойко Борисов, премиер, 19.11.2012 г.)

Този тип отношения – диаметрално противоположни, са характерни в една или друга степен за различните общества – тоталитарни, авторитарни, демократични. В тоталитарните и авторитарните общества моделът на политическата комуникация между властта и обществото представлява асиметрична връзка с ярко изразена пропаганда в убеждаването на населението от страна на властта –  и репресивна функция по отношение на опозицията. В демократичните общества моделът на политическа комуникация като правило е приблизително балансиращ с помощта на симетрично общуване и конструктивно взаимодействие на властта с опозицията. Пропаганда спрямо опозицията се използва, но се появява и дискурс между тях. Лидия Тимофеева посочва, че докато в тоталитарните и авторитарните общества спрямо властта има системна опозиция, която не е в съгласие с базовите политически ценности и е противник на системата, в демократичните общества преобладава несистемната опозиция, която критикува текущия политически курс по въпроси, по които имат политически различия. В страните в преход съществува системна и несистемна опозиция – затова и комуникацията между тях е  силно конфронтационна, а не конструктивно-критическа, характерна за развитите страни [4].

В тази връзка, ако трябва да позиционираме България по критерия степен на демокрачност в общуването  между власт и опозиция в периода на промените и днес, то не можем да не отчетем амплитудните разлики: особеността на българския  преход след 1989 г.,  на политическа конфигурация  (налагането на двупартийната система),  разгърна спецификата на политическата комуникация в  предпоставен конфротационен комуникационен процес, при който ясно се откроиха  непримиримостта на тезите и явното нежелание за сближаване на позициите. Специфичното противопоставяне между основните политически субекти (СДС и БСП) се движеше по силно деструктивната ос демокрация-комунизъм. Осемгодишното коалиционно управление (2001-2009) уталожи крайната експанзивност, идеологическата идентичност намали своя интензитет, но не тушира комуникационния поток между власт и опозиция. Последните три години (управление на ГЕРБ 2009-) рязко откроиха новите амплитудни разлики в комуникацията, която циркулира в политическата система в посока опозицията да провокира със своята системна непримиримост, властта – със своята съпротива, която понякога граничи с арогантност. Един порочен кръг, в който власт и опозиция се дебнат,  за да отреагират светкавично в медийното пространство, за да се компрометират, с цел  да кодифицират новите правила.

Политическият дискурс у нас е сравнително нов вид политическа комуникация Съгласно теорията на Юрген Хабермас за  комуникативното действие, дискурсът представлява сам по себе си способ за диалогически-аргументативна проверка на спорна претенция за значимост с цел постигане на обществено съгласие. „В дискурса – пише Хабермас – ние се опитваме отново да извършим проблематизирано съгласие, което е било в комуникативното действие, по пътя на обосноваването” [5].

Дискурсът е такъв вид езикова комуникация, който е организиран посредством строги правила: участието в дискурса да е открит за всеки при равнопоставеност с останалите участници в дискурса; в дискурса е забранено осъщестяването на каквато и да е принуда с цел постигане на съгласие; участниците в дискурса имат право да участват  единствено водени от мотива за постигане на кооперативно и аргументирано съгласие. От друга страна, Хабермас прави разлика между истинен и фалшив дискурс.  Истинният е този, който се осъществява, следвайки правилата. Фалшивият се представя като феномен на лъжливо съгласие. Той следва да се разбира не като резултат на случайно външно въздействие, а като следствие от принуда, заложена в самата структура на комуникацията. Фалшивият дискурс се явява плод на систематично нарушаване на едно или на повече правила в дискурса. Структурата на комуникативните практики само тогава не съдържа никаква принуда, когато всички възможни участници имат симетрично разпределени шансове да избират и да осъществяват речеви актове, когато в комуникацията господства само специфично „ненасилствена принуда” на най-добрия аргумент.

Обективизиране на процеса на политическата комуникация се подчинява на основните функции на вербалното поведение в политиката. За да демонстрираме спецификите на политическата комуникация между властта и опозицията, ще се позовем на изведените от Антоанета Христова основни функции на вербалното поведение в политиката, а именно: 1) привличане на вниманието върху политическите събития; 2) интерпретирането на възприетото чрез формиране на взаимовръзки; 3) създаване на политически настроения; 4) използването на думите като стимул за действие ” [6].  

1.В посланията си политиците моделират проблемните области в обществото. Много често се дава превес на едни теми, за да се привлече или отклони общественото мнение, като се премълчават или пренебрегват други теми. В политическата комуникация между власт и опозиция в последните години нивото на изказванията се сведе до цинично дублиране на действителността. Мащабни скандали,  станали обект на актуална и функционална интерпретация от страна на опозицията, бяха игнорирани от управляващите. Оформя се един парадокс: скандалите във върховете на властта следват своята цикличност, чийто пик затваря порочния кръг от пасивната позиция на властта и поема към най-ниската си точка (забравата), до появата на следващия скандал, следвайки своята позната цикличност. Ще посочим някои от тях.

Например,  скандалът с  подслушването от началото на януари 2011-та (огласяване на серия записи на телефонни разговори, проведени между премиера Бойко Борисов, директора на Агенции „Митници” Вальо Танов, в които Бойко Борисов нарежда на Вальо Танов да прекрати митническа проверка срещу предприятие, произвеждащо бирата „Леденика”) –  започна с реакцията на управляващите: „Всички хукнаха да коментираме нещо, което все още не е сигурно дали е такова или не е. Тяхната цел е да ми потопят основните играчи, да ги обезсилят и тогава ще ме нападнат мен…   и всъщност аз този Мишо Бирата не го познавам. Никога не съм имал нещо общо с неговото семейството, с неговия бизнес. Точно обратното той дава на БСП масите, столовете по бирфестите, които правят по Бузлужда. И всички го знаят, той си е приятел на Първанов, на Румен Петков” (Бойко Борисов, 08.01.2011 г.) и завърши с признанието от страна на премиера година и половина по-късно в следната посока: „“Не че е правилно, не е трябвало да го правя. Но съм си такъв – всеки прави своите грешки, реагирах и се обадих. И се обадих, прекрасно знаейки, че на Танов телефонът е под контрол”(Бойко  Борисов, 09.07.2012 г.). Въпреки широкия медиен отзвук, въпреки натиска на опозицията, скандалът се разми във времето. След него останаха само плодовете на народното творчество –  вицовете за „СРС-тата”.

Скандалният процес придобил нарицателното име „калинизация” (свързан с фалшивата диплома на бившия директор на фонд „Земеделие” Калина Илиева) роди колоритнатата реторика. Това доведе до раждането на нова дума: „Вкалинчихме се!” (Иван Костов, ДСБ, 06.10.2010 г.). „Калинките” станаха нарицателно за хора със съмнителни качества, спуснати отгоре на високи постове. Скандалът роди нова опозиционна фразеология:

„Напълнихте държавата с „гербери” и „калинки”. Мързи ви да променяте законите, за да обслужват интересите ви, а направо магистрално газите законите” (Сергей Станишев, 21.11.2012 г.)

 „Уволняват кадърни хора, за да сложат свои политически назначенци – „масови калинки”, администрацията е сплашена и не смее да вземе решение и да работи ефективно” (Сергей Станишев, БСП, 23.01.2012 г.)

„ГЕРБерите вехнат, розите цъфтят през юли, сбогом, калинки” (Явор Гечев, БСП – младежко обединение, 08.10.2012 г.)

„„Калинките” вече са най-големите кърлежи в снагата на ГЕРБ” (Любен Дилов, ДГергьовден, 19.11.2012 г.)

Скандалът с „Авиоотряд 28” (използването на правителствения самолет за превозване на футболния тим, в който играе премиерът Бойко Борисов , известни като „Бистришките тигри”), подет от опозицията и широко обсъждан дори в Народното събрание – за пореден път изтласка назрелите обществени проблеми на заден план.  Скандалът застигна и председателя на Народното събрание Цецка Цачева, заради върнати от нея въпроси от страна на опозицията към премиера Бойко Борисов, свързани с извършените полети. Политическата комуникация се разгърна в пленарна зала: Депутатите Иван Иванов (ДСБ), Петър Курумбашев (БСП) и Георги Пирински (БСП) обвиниха Цецка Цачева в нарушаване на Правилника на Народното събрание. В защитата си Цецка Цачева продължи модела на политическо изказване от страна на управляващите – ефектът да омаловажава дефекта: „Вие днес надминахте речта на тримата тенори, която беше изпята вчера пред медиите. По отношение на шоу изявите Ви, аз не бих могла да Ви настигна” (Цецка Цачева, председател НС, 14.09.2012 г.).

Властта за пореден път игнорира степента на скандала, като взаимообвиняемостта се оказа отново ключов аргумент: „За разлика от вас, ние сме достатъчно критични към всичко, което забележим и след това отстраняваме. Иначе нямаше да купите два нискотарифни еърбъса, които да наречем правителствени самолети, и да се чудим какво да ги правим. И до ден-днешен се чудим какво да ги правим и затова ги даваме да се возят, който ги поиска, иначе трябва да пратим пилотите да летят с други компании, за да наберат часове“(Бойко Борисов, 14.09.2012 г.)

2. В своите изказвания политиците се стремят да убедят аудиторията в правотата на своята  гледна точка. Както отбелязва Антоанета Русинова [7], „разпространяването на субективно формулираните взаимовръзки, приписването на причини, асоциирането с минали факти и тяхната интерпретация се разпространява посредством силата на думите”. Тя посочва три вида връзки, използвани във вербалното политическо поведение – каузални, концептуални и аналогични [8].

 За целта на нашето изследване ще се позовем на една от тези връзки (каузалните) като най-често използвана в разглежданата комуникация между власт и опозиция. Самото формиране на каузалните връзки представлява представяне или приписване на причини за появата на даден проблем. Политическите партии се съзтезават за това да лансират своята гледна точка за причините относно случващите се събития.

Например, за наболелия въпрос с ниските заплати и пенсии, за състоянието на общинските болници, за казуса с монополите, правителството обвинява миналото управление, а опозицията връща причините при сегашното: „За да има за всички, трябва да работят и да не се харчат парите по начина, по който ги харчи Тройната коалиция. Ако не бяха похарчени, сега щеше да има пари. Социално неравенство е да се похарчат 1 млрд. лева за „Цанков камък”, 1,5 млрд. лева за АЕЦ „Белене” и 100 милиона лева за „Водното огледало” в Кърждали, вместо да се дадат на пенсионерите и майките” (Бойко Борисов, 19.11.2012 г.)

„От идването им на власт управляващите са натрупали дълг от 6 милиарда, а само за три години са похарчили от бюджета със 17 милиарда повече, отколкото Тройната коалиция. Това означава, че всеки българин – от пеленачето до последния пенсионер, ще плаща по 680 лева за натрупания дълг” (Сергей Станишев, БСП, 09.11.2012 г.)

„Политиката на ГЕРБ спрямо общинските болници е финансов геноцид. Политическа партия ГЕРБ е в основата на проблемите, които имат мениджърите на болниците. Не можеш да поставиш финансови ограничения и след това да искаш тази болница да работи” (Хасан  Адемов, ДПС, 02.11.2012 г.)

„Болниците в Девин и Оряхово са все болници, които носят белега на управлението на Тройната коалиция” (Десислава Атанасова, министър МЗ, 26.10.2012г.)

„ГЕРБ са длъжни да скъсат връзката си с монополистите на пазара и да принудят организациите да работят. Пазарът в България е монополизиран, а нужните органи не си вършат работата” (Иван Костов, ДСБ, 14.03.2012 г.)

„Цъ-цъ-цъ! Извън игрословицата, че всички организации, хора и явления, чиито абревиатури и имена започват с „Ц“, тънеха в незаслужен комфорт …. ..Всъщност можем да говорим за монополизиране на банковия сектор поне по отношение на държавните фирми. Можем да говорим съвсем спокойно за монополизиране на енергийния сектор. Можем да говорим за монополизиране на захарта. За другите „Ц“ съвсем спокойно може да се каже дали става дума за фотошоп, в случая на председателката на парламента, или става дума за фризиране на банковата система – резултатът е един и същ – лошо качество на живот” (Любен Дилов,  ДГергьовден, 13.07.2012 г.)

„Станишев от сутрин до вечер казва на бялото – черно. Без да има основание да го казва. Непрекъснато говори за монополи. Обаче се оказва, че с някои от монополите навремето е учил, примерно. Оказва се, че монополите са или създадени от БСП, или са работили с партията. Ние нямаме общо с монополите” (Бойко Борисов, премиер, 04.11.2012 г.)

Така с приписането на неуспехите на предишното правителство, свързването на отрицателните реалности с опонента е начин да се формират нагласи. Каузалните връзки размиват проблема и го правят неопределен. Така „кризата” например, обяснява и успехите, и неуспехите на управляващите. Посланията в комуникационния поток се тласкат от едната крайност в другата: „В условията на криза, когато при нашите съседи, по улиците им се лее кръв, в България строим магистрали, откриваме спортни зали, музеи”. (Бойко Борисов, премиер, 26.12.2011 г.); „Българският народ най-леко преминава през кризата” (Бойко Борисов, 05.07.2010 г.); „Не съм оптимист, че кризата ще премине леко” (Бойко Борисов, 23.01.2010 г.); „В условията на криза, виждате в цял свят е така, но да му обясняваш на човека, че е безработен, зашото е криза в цял свят, за него това не е оправдание” (Бойко Борисов, 07.09.2012 г.); „За кое правителство е казала, че се е справило с кризата в света и е направило живота на коя страна по-добър през последните три години?” (отговор на премиера Бойко Борисов на въпрос как ще коментира критичната оценка на агенция „Ройтерс” за положението в България (09.11.2012 г.). Така „кризата” попада в диаметрално противоположни конотации, като отчитаме очевадни противоречия, т.е. може да се позовем на извода – „ако при вербално обяснение на неуспеха се мултиплицира обяснение, свързано със световната икономическа криза, то вероятността да се оневини правителството чрез приписване невъзможност за контрол става най-възможния начин за разбиране на неизпълнени обещания” [9].

Различните гледни точки особено се дислоцираха по казуса АЕЦ „Белене” и последвалия референдум. Потоците от политически послания разединиха обществеността, като естествен буфер на процеса на политическата комуникация между власт и опозиция. Агресивното налагане на различните гледни точки се разгърна на две нива – първо, кой и защо не е построил АЕЦ „Белене”; и второ, защо се подмени въпросът за първия за страната ни референдум.

„Пак задавам въпроса – БСП за АЕЦ „Белене“ ли е? Защото когато имаха възможност да подпишат договор за реалното строителство, те се уплашиха и не го подписаха. Защо? За да могат по-късно да правят референдум. Целият този проект, начинът, по който е създаден и договорен е изключително порочен. В противоречие е на множество закони“ (Диан Червенкондев, ГЕРБ, 30.09.2012 г.)

„Мисля, че се направи всичко възможно проектът „Белене” да бъде демонизиран в очите на българската общественост. Такива претоплени манджи от типа на – това е някакъв реактор, който е стар като „Москвич”, са нелепи. Тоси проект е одобрен през номеври 2007 г. от ЕК. Имаше идея да се даде кредит от банка, която отпуска само средства, одобрени от ЕК” (Петър Курумбашев, БСП, 04.10.2012 г.)

„На цялата общественост трябва да е ясно, че  ако 2006-а, 2007-а или 2008 г. бе подписан договор за АЕЦ „Белене“, в момента нямаше да губим време за дебати и да трошим държавни пари за референдум около 20 – 30 милиона за провеждането му.“ (Делян Добрев, министър МИЕТ, 24.10.2012 г.)

Подмяната на въпроса за референдума отприщи страстите и допълнително изостри тона между властта и част от опозицията.

„Искате да откраднете референдума от хората и да им внушите, че са некомпетентни” (Петър  Димитров, БСП, 24.10.2012 г.)

„Въпросът на БСП е като „искатели да си построите вила на Малдивите” (Искра Фидосова, ГЕРБ, 24.10.2012 г.)

 „76 депутати от управляващата партия ГЕРБ грубо подменят и осакатяват въпроса за референдум, зададен от над 700  хиляди български граждани”.(Янаки Стоилов, БСП, 19.10.2012 г.)

„Къде в закона пише, че не може, когато има подписка, да има предложение на народните представители за референдум. Зад тези 76 депутати от ГЕРБ стоят над 1 милион български граждани, защото за ГЕРБ на изборите са гласували 1.6 милиона граждани” (Цечка Цачева, 19.10.2012 г.)

Сергей Станишев (БСП) илюстрира разликата във въпросите така: „Иванчо иска да се ожени за Мария” и „Иванчо иска да се ожени”. (25.10.2012 г.)

Посочвайки тези примери, демонстрираме как теорията за атрибутирането или приписването на причини за контрола, свободата и отговорността има особено значение за разбиране на каузалните връзки в политиката. Въпросите, които възникват от един факт, допълва Антоанета Русинова, могат да бъдат много и разнопосочни, което прави проблема неопределен. „Очертаването на възможния отговор е резултат от начина, по който се приписва контрол, причинност, свобода и отговорност” [10].

3.Политическата комуникация се разглежда в науката и като убеждаваща комуникация, при която  се поставя акцент върху съчетаването на три фактора – емоционалното въздействие, подборът на аргументи и отговорът на формирани обществени очаквания [11].  В подкрепа на това установяваме, че в комуникационния процес често използвани са  думи с високи нива на социална чувствителност – „безработица”, „бедност”, „глад”, „мизерия”, като и властта, и опозицията разчитат на натрупаните разочарования и заблуди, като целта, от една страна е, те да се засилят (прийом на опозицията), а от друга,  да се  омаловажат или игнорират (прийом на управляващите, в случай, че трябва да се защитят).

„Всички плащания за замръзени вече четвърта година” (Сергей Станишев, БСП, 18.11 2012 г.)

„Бойко Борисов така се е омотал в лентички за рязане, че остава сляп за мизерията, в която лично той потопи хората. Българите обедняха, останаха масово без работа” (Явор Гечев, БСП – младежко обединение, 06.10.2012 г.)

„За трите години управление на ГЕРБ с една година средно се е вдигнала продължителността на живота в България” (Бойко Борисов, ГЕРБ, 04.05.2012 г.)

„В наследство ГЕРБ ще оставят опоскана държава с 4  милиарда лева нов дълг, растяща бедност и безработица. 400 000 нови безработни в страната, замръзени заплати и пенсии, това е резултатът от управлението на ГЕРБ” (Сергей Станишев, БСП, 09.04.2012 г.)

„Бавно и полека нещата ще се подобрят. Политическа, финансова стабилност, най-ниски данъци в Европейския съюз, инфраструктура, не кой да е, фирми от десетата икономика в света са дошли да им се правят много важни части от автомобилите в България” (Бойко Борисов, 12.06.2012 г.)

 „Освен лентите има и много бухалки в нашата икономика. Това е една криминализирана икономика. Страната произвежда в момента скрап, скръб и дървесина.” ( Меглена Кунева, БГ, 28.10.2012).

Според  Луиджи Пелизони, автор на статията „Митът за най-добрия аргумент: сила, делиберация и основание” силата на комуникацията се изразява в две основни форми. Като „външна” сила – тя се състои в способността да се признае или да се дискредитира оратора или дискурса. Като „вътрешна” сила – това е способността на един аргумент да елиминира друг аргумент чрез демонстриране на неговото превъзходство [12].

В изказванията си ораторите се позовават най-често на  Argument Ad Populum  и Argumentum Ad Hominem – с аргумента към народа провокират аудиторията, призовавайки я към емоции, опитвайки се да спечелят съгласието и одобрението на определена теза не чрез позоваване на фактите и разума, а чрез емоциите и настроенията, чрез експлоатация на морални или  национални ценности и идеали: („България”, „справедливост”,  „народ”, „промяна” и пр.).

„Колкото по-бързо приключи това управление на ГЕРБ, толкова по-добре заБългария и за българския народ” (Ангел Найденов, БСП, 06.07.2012 г.)

„Наистина е геноцид срещу българския народ това, което прави днешното правителство” (Мая Манолова, БСП, 03.09.2012 г.)

„ГЕРБ доизяждат наследството на „лошата Тройна коалиция”, те обаче посягат и към „Сребърния фонд”, изсмукаха наследството, сега смучат от бъдещето на хората” (Сергей Станишев, БСП, 28.04.2012 г.)

„Днес цялата власт на държавата принадлежи на ГЕРБ. Те искат безнаказано да ограбват държавата и хората”(Сергей Станишев, БСП, 21.11.2012 г.)

„Чрез промени в изборните правила няма как да компенсирате загубата на доверие сред българските граждани. Няма да слушам за морал от представители на бирената коалиция” (Мая Манолова, БСП, 19.01.2011)

„Крайно арогантна правителствена политика, рязане на ленти и създаване на криви огледала за живота в България” (Михаил Миков, БСП, 14.11.2012 г.).

 „Всеки има нужда от глътка справедливост. Ще се боря за това хората да живеят нормално, да имат работа и бъдеще” (Меглена. Кунева, БГ, 25.10.2012 г.)

„Другари, все някога ще победим” (Любен Корнезов, БСП, 24.04.2012 г.)

При този тип комуникация напрежението между видимост и действителност, между причина и следствие се стреми да изчезне. Или както пише Херберт Маркузе „думите се превръщат в клишета и като клишета ръководят речта или писането; по такъв начин комуникацията пречи на истинското развитие на  значението” [13].   Политическата комуникация се изпъстря от клишетата: „политическа воля”, „приоритет”, „визия”, „прозрачност”.

„Създаваме движение, което до изборите ще има експертния потенциал и пълната готовност да управлява страната самостоятелно, компетентно, ефективно и прозрачно” (Меглена Кунева, ДБГ, 01.07.2012 г.)

„Правителството има политическата воля да изпълни препоръките в доклада, за да отговори на очакванията на българското общество за повече справедливост и сигурност”. (Бойко Борисов, 18.07.2012 г.)

„БСП има ясна визия за европейското развитие на нашата страна” (Сергей Станишев, 08.04.2011 г.)

Аргументите срещу личността (Ad Hominem) са с особено висока степен на употреба. Те лишават противника от адекватна защита и често водят до загуба на доверие. Динамичната честота на аргумента срещу личността можем  да свържем  и с персонализацията/индивидуализацията в съвременния процес на политическата комуникация в полето власт и опозиция, която измества традиционния модел на партийно-ориентираната политика. Както отбелязват Паоло Манчини и Дейвид Суонсън, днес все повече изборът на електората се основава на връзката му с индивидуалния кандидат. Тази връзка заменя традиционните идеологически и основани на доверие отношения между партийните организации и избирателя. Като резултат – значението на партията като символна общност и като идеологическа структура, отслабва. [14].

Персонализацията доминира и в изказванията на политиците. Създават се модели, които скъсяват дистанцията във възприятието. Комуникацията се опростява и  все повече се забелязва „персонализирането” на значенията, с цел дикскредитиране на политическия опонент:

„Това, което Станишев има като опит, е как да разруши 80% готова централа, да я превърне в момента в гьол и да изхарчи един милиард„ (Бойко Борисов, 12.10.2012 г.)

 „И заради безумията на Делян Добрев, Трайчо Трайков и Бойко Борисов България оттук нататък ще плаща тези 2 млрд. лева. Няма как да се изненадат, макар че те целия си мандат го изкараха, изненадвайки се от това, че за глупостите се плаща и мотиката ги удря непрекъснато по главата” (Румен Овчаров, БСП, 12.09.2012 г.)

„Ако бяхме оставили Станишев, щяхме сега да с ме с гърците на същото дередже, че и по-лошо, защото на тях заради еврозоната има кой да им помогне. А ти, Лили, (Лиляна Павлова –министър МРРБ) що не го поканиш, ти си дама, покани този джентълмен на „Цанков камък”  – да си види пътя. Или го закарай за сто милиона на „Водното огледало”, което доплатихме.” (Бойко Борисов, 20.06.2012 г.)

Според Никалъс Джонсън, който се занимава с изследване на политическия език, политическите манипулации и медиите, честата употреба на личните имена фаворизира феномена на колоритните реплики, т. нар. soundbites [15]. В политическата комуникация се налага търсенето на „оригиналното”, запомнящо се изказване, което води до опростяването на политическия дискурс.  Колоритното изказване осигурява мястото на даден политик в новинарските репортажи, но създава негативното впечатление и чувството, че политическите послания са елементарни и остават на ниво лични нападки. Опростяването на политическия дискурс елиминира същността на проблема и лишава политическия процес от аналитичен подход.

Употребата на аргумента срещу личността можем да свържем с острия полемичен тон (особено в условия на изборни и предизборни борби), както и с очаквания политически отзвук.  Аргументите срещу личността най-общо могат да се разделят на такива, които свързват тезата на опонента с неговата личност, респективно характер; такива, които свързват  тезата на опонента с неговите действия (ти също) и такива, които свързват тезата на опонента с неговата преднамерена позиция (интереси). Аргументът Ad Hominem е много лесен за употреба и същевременно труден за опровергаване. Затова и политическата комуникация често е базирана на личните нападки.

„Ако Десислава Атанасова е тежката артилерия на ГЕРБ, аз съм папа Бенедикт” (Волен Сидеров, Атака, 19.03.2012 г.)

„Г-жо Нинова, съжалявам за инцидента, когато бяхте нападната от куче! Именно заради вас приехме закон, за да може да се осъдят недобросъвестните стопани на четириногите”(Бойко Борисов, 22.04.2012 г.)

„Очевидно и кучетата в България озверяха от глад, освен хората. Това тук, дето се намирате, е Парламентът на Република България. Това не ви е футболното игрище в Банкя, дето докато с едната ръка ритате мач, с другата ядете филия с мас” (Корнелия Нинова, БСП, 22.04.2012 г.)

„Как може на човек, който мирише на джибри, да му мирише на избори” (Бойко Борисов, 28.05.2012 г.)  – по повод изказване на Ахмед Доган (ДПС, 19.05.2012).

„Не мога  да си представя що за наглост е да претърпиш съкрушителна загуба и да не искаш да поздравиш победителите, това е лошо възпитание, това е манталитетът на комуниста – да прехвърляш грешките си на другите хора” (Бойко Борисов, 30.10.2011 )

В дебата за мерките по земетресението в Перник, например, ясно се окроява директната атака срещу личността. По време на изслушването в пленарна зала вътрешния министър Цветан Цветанов репликира Ангел Найденов (БСП): „В Перник сте били два пъти за по половин час и това е разбираемо, защото сте в меден месец с вашата любима от вашата парламентарна група” – намеквайки за отношенията му с депутата Мая Манолова (30.05.2012 г.)

Жаргонът и разговорната реч рядко са толкова творчески. Неудържимата емоционалност прераства в крайно експресивна лексика, насочена само в една посока –  на тоталното отрицание. В процеса на политическата комуникация се внедрява дори и зоофразеология: „Голям крокодил, а плаче” (Явор Гечев, БСП –младежко обединение, 03.10.2012 г. – думи по адрес на Бойко Борисов);  „Вие действате като страхливци, като мишоци” (Мая Манолова, БСП, 24.10.2012 г.); „ГЕРБ са като скакалци – откъдето минат, трева не никне” (Сергей Станишев, 19.05.2012 г.); „Едно си Мая знае, едно си лае” (Искра Фидосова, ГЕРБ, 24.04.2012 г.); „Когато срещу теб лае куче, няма никакъв избор, освен да застанеш на четири крака и да му отговориш със същото” (Мая Манолова, БСП, 24.04.2012 г.); „Фидосова се държи като ощипана божа кравичка” (Петър Димитров, БСП, 21.01.2011 г.); „Да мачкаш Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш” (Бойко Борисов, 18.11.2010 г.); „Вие позволихте Фидосова да словоблудства в парламента и да го превърне в зоопарк” (Мая Манолова, 19.10.2012 г. – възразявайки срещу начина на водене от председателстващия Народното събрание Анастас  Анастасов).

4.”Точните думи, фрази, казани на точното място и точното време и в съответните комплексно организирани форми на речи, в подходящите ритуализирани вербализации, са силен фактор за ефективна промяна в социалните действия и взаимодействия”  [16]. Това становище на Хертцлер ще ни послужи, за да схематизираме субстанциалните характеристики на политическата комуникация в разглеждания диапазон. Използването на точните думи кодифицира политическата линия на всеки политически опонент. Тази кодификация е дълъг процес, в който е необходима пълна съгласуваност на следваната политика от страна на управляващите или опозицията. Всяко разминаване в смисловата основа, нарушава баланса и размива посланията, а с това се олекотяват аргументите. Затова и опозиция, и управляващи се стремят да унифицират своите политически послания. По презумпция опозицията активно пресира и форсира властта до фанатизъм. В изграждането на образа на властта особено залягат думи с негативна дори отрицателна конотация, осмисляна най-често като крайно пренебрежително отношение спрямо властимащите: „ГЕРБ постъпиха като подлеци…” (Мая Манолова, БСП, 19.10.2012 г.); „Още по – убийствена е статистиката на новородените…” (Сергей Станишев, БСП, 24.11. 2012 г.); „Превърнаха България в гетото на  Европа” (Сергей Станишев, 18.11.2012 г.); „Слава Богу, доближаваме се до края на игото на герберите на България” (Сергей Станишев, БСП, 09.04.2012 г.); „Изявлението на Борисов е цинично и лъжливо” (Сергей Станишев, БСП, 15.10.2012 г.); „Те посегнаха на всичко, натрупано в държавата от три правителства  преди тяхното” (Христина Христова, НДСВ, 17.06. 2012 г.); Продължава политиката, която аз наричам колониална” (Волен Сидеров, Атака, 17.09.2012 г.); „Върнаха страха от репресивния апарат…зависимостите на премиера Борисов замениха заварената мафия, рекетът на управляващите замени корупцията” (Иван Костов, ДСБ, 26.11.2011 г.); „Както са я подкарали от ГЕРБ, ще превърнат изборите в африкански” (Мая Манолова, БСП, 13.10.2012 г.).

От своя страна властта особено залага на т.нар. механизъм на повторение на посланието, което е нож с две остриета. От една страна повторението може да улесни разбирането, но от друга, може да засили критичното отношение. Повторението дава възможност на извеждане на контрааргументи и игнориране на становището на опонента. Ще демонстрираме положителния нюанс по отношение на възприятието с едно от изказванията на Бойко Борисов, което  започна да звучи като заучен рефрен:

 „Думите отлитат, построеното остава” (24.10.2012 г.); „Думите на Станишев отлитат, не ги чувам, направеното от нас остава” (28.11.2012 г.); „Направете си проста сметка с 4 милиарда лева – този път е 11 милиона – колко такива пътища трябваше да има в България, за да ги видим тези пари, където са отишли. Затова думите отлитат, пътят ще остане” (29.11.2012 г.); Не са нужни приказки – само показвайте какво правим всеки ден. Една дума не трябва да се каже, показвайте пътищата, театри, аули, билиотеки, спортни зали” (29.11.2012 г.)

Предложеният пример може да улесни разбирането, но след три години и половина управление, когато водещ аргумент на властта срещу опозицията е прехвърлянето на отговорността върху „Тройната коалиция”, „комунистите”, „Станишев”, скривайки се зад „кризата” – то  тези повторения засилват критичността и намаляват доверието, създават чувството за статична действителност и фалшива идеализация.

В опита да обобщим представената картина в настоящото изследване, първо ще се позовем на Никлас Луман [17], според който надпреварата между партиите в демократичните общества се превръща в основен инструмент за разбиране и осмисляне на политическите въпроси, както и за въвеждането на удобни формули, чрез които политическата система може да комуникира със своята среда. Преди всичко, смята Никлас Луман, кодирането управление-опозиция има предимството, че позволява на политическата система да обедини противоположни или дори пряко антоногистични мнения и така да прилага изключително сложни и многоаспектни стратегии по отношение на своята среда.

Заключение

Политическата среда в България и протичащата в нея политическа комуникация е особено динамична.  Въз основа на направения анализ ясно се открояват основните изводи. Ако приемем, че съществува пряка връзка между стабилността на политическата система и развитието на едно общество, то изследването на политическата комуникация между едни от основните субекти в полето на политиката, може да служи за  индикатор на степента на  развитие на политическата среда и протичащия в нея политически процес. Разкриването на многоаспектната комуникационна картина в настоящото изследване изведе на преден план високата степен на хронична конфронтация, деструктивност, силна провокация и стремеж на политическа изолация на тезите и аргументите на опонента. В такава политическа среда власт и опозиция трудно могат да генерират консенсус и да предложат разнообразни алтерантиви и възможности на тези, към които е насочена.

Цитати:

 [1] Канев, Д. съст. (2006). Мениджмънт и комуникация в политиката. София. Фондация „Фридрих Еберт”, 204.

 [2] Тимофеева, Л. (2004). “Политическая коммуникация и ее генеральная пара: власт и оппозиция”. Теория и практика общественой-научной информации, 2004, с.134.

[3] Цитат по Кинг, Майкъл и Торнхил, Крис (2008). Никлас Луман за правото и политиката. София. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 87.

[4] Тимофеева, Л. (2004). “Политическая коммуникация и ее генеральная пара: власт и оппозиция”. Теория и практика общественой-научной информации, 2004, с.136.

[5] Цитат по Тимофеева, Л. (2004). “Политическая коммуникация и ее генеральная пара: власт и оппозиция”. Теория и практика общественой-научной информации, 2004, 141. с.134-145

[6] Христова, А. (2003). Политическото говорене: психологически механизми. София: Интерпрес, 10.

[7] Христова, А. (2003). Политическото говорене: психологически механизми. София: Интерпрес, 14-19.

[8] Христова, А. (2003). Политическото говорене: психологически механизми. София: Интерпрес, 9-29.

[9] Христова, А. (2003). Политическото говорене: психологически механизми. София: Интерпрес, 11.

[10]  Христова, А. (2003). Политическото говорене: психологически механизми. София: Интерпрес, 11.

[11]  Христова, А. (2003). Политическото говорене: психологически механизми. София: Интерпрес, 21.

[12] Pellizzoni, L. (2001). The Myth of the Best Argument: Power, Deliberation and Reason. The British Journal of Sociology, Vol. 52, No. 1, p.59.

[13]  Маркузе, Х. (1997). Едноизмерният човек, София, изд. „Христо Ботев”, 121.

[14] Manchini, P., D. Swanson (1996). “Politics, Media and Modern Democracy: Introduction”. In: Swanson, D and Manchini, (Eds.) Politics, Media and Modern Democracy: An International Study of Innovations in Electoral Campaigning and Their Consequences. Westport, Conn: Praeger, 14.

[15] Jonson, N. (1995). Soundbites and Spin Doctors: how politicians manipulate the media – and vice versa. London: Cassell. Introduction: <http://www.nicholasjones.org.uk>, последно посещение на 01.12.2012.

[16] Цитат по Христова, А. (2003). Политическото говорене: психологически механизми. София: Интерпрес, 23.

[17] Цитат по Кинг, М., Торнхил, К. (2008). Никлас Луман за правото и политиката. София. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 143.

Използвана литература:

1. Канев, Добрин съст. (2006). Мениджмънт и комуникация в политиката. София. Фондация „Фридрих Еберт”.
2. Кинг, Майкъл и Торнхил, Крис (2008). Никлас Луман за правото и политиката. София. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.
3. Маркузе, Херберт (1997) Едноизмерният човек, София, изд. „Христо Ботев”.
4. Тимофеева, Лидия (2004). “Политическая коммуникация и ее генеральная пара: власт и оппозиция”. Теория и практика общественой-научной информации, 2004, с.134-145.
5. Христова, Антоанета (2003). Политическото говорене: психологически механизми. София: Интерпрес.
6. Jonson, Nicholas (1995). Soundbites and Spin Doctors: how politicians manipulate the media – and vice versa. London: Cassell. Introduction: <http://www.nicholasjones.org.uk>, последно посещение на 01.12.2012.
7. Manchini, Paolo and David Swanson (1996). “Politics, Media and Modern Democracy: Introduction”. In: Swanson, D and Manchini, (Eds.) Politics, Media and Modern Democracy: An International Study of Innovations in Electoral Campaigning and Their Consequences. Westport, Conn: Praeger.
8. Pellizzoni, Luigi (2001). The Myth of the Best Argument: Power, Deliberation and Reason. The British Journal of Sociology, Vol. 52, No. 1, pp.59-86.