Политическа и публична комуникация

Political and Public Communication

DOI 10.55206/IOEP7106

Стелиана Колева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Имейл: steliana.koleva@phls.uni-sofia.bg

 

Абстракт: Статията разглежда феномена на постистината не само като ме­диен проблем, свързан с дезинформацията, фалшивите новини и дигитал­на­та фрагментация, а като симптом на по-дълбока криза на публичния разум. Основната теза е, че постистината представлява ерозия на споделените епис­темни условия, които правят възможен рационалния публичен дебат в демо­кратичните общества. Анализът се основава на философско-теоретичен и интердисциплинарен подход, съчетаващ политическа философия, медийна теория и социална епистемология. Чрез концептуална реконструкция на от­ношенията между истина, публичност и рационалност текстът проследява философските основания на проблема при Платон, Аристотел, Кант, Ницше, Аренд и Хабермас. Особено внимание е отделено на разбирането за постис­тината като криза на публичната валидност на фактите и на процесите на де­институционализация на публичната рационалност в условията на алго­ритмично структурирана комуникационна среда. В този контекст обществе­ните медии са разгледани като епистемни институции, чиято функция над­хвърля журналистическата медиация и включва поддържането на минимал­на инфраструктура на публична проверимост, доверие и рационална аргу­ментация.

Ключови думи: постистина, публичен разум, обществените медии, демо­кратична публичност, епистемни институции, дезинформация, Хана Аренд, Хабермас

 

Post-truth and the Crisis of Public Reason:  the Role of Public Media

Steliana Koleva

Sofia University “St. Kliment Ohridski”

E-mail: steliana.koleva@phls.uni-sofia.bg

 

Abstract: This article examines the phenomenon of post-truth not only as a media problem associated with disinformation, fake news, and digital fragmentation, but as a symptom of a deeper crisis of public reason. The central thesis argues that post-truth represents an erosion of the shared epistemic conditions that make rational public debate possible in democratic societies. The analysis is based on a philosophical-theoretical and interdisciplinary approach combining political philosophy, media theory, and social epistemology. Through a conceptual reconstruction of the relationship between truth, publicity, and rationality, the article traces the philosophical foundations of the problem in the works of Plato, Aristotle, Kant, Nietzsche, Arendt, and Habermas. Particular attention is devoted to understanding post-truth as a crisis of the public validity of facts and as a process of deinstitutionalization of public rationality within an algorithmically structured communication environment. In this context, public service media are conceptualized as epistemic institutions whose function extends beyond journalistic mediation to maintaining the minimal infrastructure of public verifiability, trust, and rational argumentation.

Keywords: post-truth, public reason, public service media, democratic publicity, epistemic institutions, disinformation, Hannah Arendt, Habermas

 

Увод

През последното десетилетие понятието „постистина“ се утвърждава като ключова категория за анализ на съвременния публичен дискурс. Осо­бено след референдума за Brexit във Великобритания и президентските из­бори в САЩ през 2016 г. терминът започва да надхвърля разпрост­ра­не­ние­то на дезинформация и да означава по-дълбока трансформация в от­но­ше­нията между истина, публичност и политическа комуникация. Не­слу­чайно Oxford Dictionaries определя post-truth за дума на годината през 2016 г.

Според дефиницията на Oxford Dictionaries „post-truth“ обозначава обстоятелства, при които обективните факти имат по-слабо влияние върху формирането на общественото мнение от емоционалните внушения и лич­ните убеждения (Oxford University Press, 2016). [1] Особената значимост на феномена не се изчерпва с проблема за разпространението на дезинфор­ма­ция, фалшиви новини или манипулативни комуникационни практики, а пос­тавя под въпрос самите условия, при които фактите могат да поддържат споделената реалност и доверието в институциите на знанието на демокра­тичните общества.

В рамките на медийните и комуникационните изследвания феноменът на постистината обикновено се разглежда като следствие от трансфор­ма­ции в информационната среда като дигитализацията, отслабването на ре­дак­ционния контрол, алгоритмичното усилване на сензационно съдър­жа­ние (Pariser, 2011) [2] и ерозията на доверието към традиционните медии (Couldry & Hepp, 2017) [3]; (Chadwick, 2013). [4] Тази перспектива без­спор­но идентифицира важни характеристики на съвременната публична среда, но същевременно рискува да редуцира проблема до функционален дефект на комуникационната система.

Съвременните изследвания върху постистината също подчертават, че проблемът не се изчерпва с генерирането и разпространението на невярна информация, а засяга трансформацията на самото отношение на общест­вото към истината и знанието. Ralph Keyes описва възникването на „ера на постистината“ (Keyes, 2004) [5] като културна среда, в която границата между истина, полуистина и манипулация постепенно се размива, докато Lee McIntyre (McIntyre, 2018) [6] разглежда постистината като форма на политическо и културно отношение, при което фактите губят способността си да функционират като общо основание на публичния дебат.

Тук се очертава основният проблем пред настоящия текст: дали яв­лението „постистина“ представлява предимно криза на медийната среда, или е симптом на по-дълбока трансформация в отношението към истината, при която трансформация се разпадат споделените епистемни условия.

Настоящата статия защитава тезата, че постистината следва да бъде разглеждана като криза на публичния разум, тоест като философски проб­лем per se с медийни проявления, а не единствено като медиен феномен. Съответно от тази перспектива обществените медии могат да бъдат мис­лени като епистемни институции, участващи в поддържането на условията за споделена публична рационалност и този въпрос придобива значение отвъд рамките на журналистическата професия. Ако обществените медии бъдат разглеждани единствено като канали за разпространение на инфор­мация, техните функции се свеждат до стриктно спазване на професионал­ни стандарти като точност, баланс, проверка на фактите. Но в условията на постистина те все по-ясно се проявяват и като епистемни институции, тоест институции, които участват в поддържането на условията за общ хоризонт на фактичност (онова, което Аренд нарича common factual reality) (Arendt, 1961). [7] Ето защо ролята им не може да бъде разбрана единствено през професионалните норми на журналистиката, а следва да бъде мислена във връзка с тяхната функция за поддържане на епистемната инфраструктура на демократичната публичност.

Актуалност и значимост на проблема

Темата за постистината (и ролята на обществените медии) придобива централно място в съвременния публичен и академичен дебат, защото за­сяга самите условия за функциониране на демократичните общества и това е много по-фундаментален въпрос от нарастването на дезинформацията. През последното десетилетие става все по-очевидно, че кризата на истината е структурен проблем на съвременната публичност, далеч отвъд отделните случаи на манипулация или пропаганда. Поради тази причина въпросът за постистината не може да бъде разглеждан като временен медиен феномен, а като симптом на по-дълбока трансформация в отношенията между знание, власт и обществена рационалност.

Съвременните общества функционират чрез сложни системи на опос­редствано знание. В общия случай гражданите не разполагат с възможности и ресурси лично да проверяват информацията, въз основа на която вземат решения. От здравни политики и икономически процеси до климатични промени и международни конфликти публичният живот зависи от дове­рието към експерти, институции и медийни посредници. Това означава, че стабилността на демократичната публичност е неразривно свързана със ста­билността на епистемните механизми, чрез които обществото определя как­во може да бъде приемано като достоверно знание.

На това равнище постистината се превръща в проблем с особена зна­чимост. Когато доверието към институциите, експертността и процедурите за установяване на факти започнат да ерозират, възниква ситуация, в която обществото постепенно губи способността си да поддържа обща фактична рамка или интерсубективна основа (в терминологията на Аренд) (Arendt, 1961). [8] Тази загуба означава не само наличие на повече грешна инфор­мация, а обезсилване на самата идея, че съществуват публично валидни критерии за истинност. В подобна среда политическото несъгласие все по-трудно се структурира като рационален спор между различни позиции и все по-често се превръща в конфликт между несъвместими интерпретации на реалността.

Тази тенденция има особено сериозни последствия за демократичния процес, тъй като демокрацията предполага не само институционални про­цедури като избори и разделение на властите например, но и съществу­ването на минимално споделено пространство на публичност, в което граж­даните могат да спорят относно ценности, решения и политики, без да губят способността си да припознават общи факти. Ако подобно общо поле на валидност се разпадне, демократичната политика рискува да се трансфор­мира в конкуренция между затворени комуникационни общности, които вече не споделят достатъчно обща реалност, за да водят смислен дебат.

Технологичната трансформация на медийната среда допълнително усилва този процес. Дигиталните платформи и социалните мрежи ради­кал­но променят начина, по който информацията се създава, разпространява и потребява. За разлика от традиционните медийни модели, при които ре­дак­ционната селекция играе ролята на институционален филтър, алгорит­мич­но организираната публичност функционира според логиката на вни­ма­ние­то, ангажираността и скоростта на реакция (Zuboff, 2019) (Postman, 1985). [9] [10]

Тази логика може да бъде разгледана и през концепцията за иконо­миката на вниманието (attention economy). Както отбелязва Herbert Simon още в зората на информационната ера (Simon, 1971), [11] изобилието от информация създава недостиг на внимание (a wealth of information creates a poverty of attention), тъй като когнитивният капацитет на индивида остава ограничен, тоест в условията на информационно изобилие човешкото вни­ма­ние е вече най-оскъдният ресурс. В дигиталната комуникационна среда вниманието се превръща в основен обект на конкуренция между медии, платформи и прочие комуникационни актьори.

В резултат емоционално наситеното, конфликтното и сензационното съдържание по дефиниция придобива по-голяма публична видимост от про­веримата информация. В резултат се увеличава разпространението на дезинформация и се променят самите механизми, чрез които се формира общественото доверие. Съответно в условията на икономика на вниманието публичната видимост все по-малко зависи от епистемната стойност на ин­формацията и все повече от способността ѝ да привлича и задържа ауди­торията (Davenport, 2001). [12]

Паралелно с това се наблюдава и по-дълбока трансформация в статута на експертността (Fricker, 2007). [13] В условията на дигитална комуни­кация традиционните институционални посредници – журналистика, ака­де­мия, научни организации – все по-трудно запазват ролята си на стаби­лизиращи епистемни авторитети. Възниква среда, в която експертното мнение често се възприема като една сред равноправни конкурентни „глед­ни точки“ и това обикновено е стратегически организирано подкопаване на научния (и институционалния) авторитет. Naomi Oreskes и Erik Conway (Oreskes, 2010) [14] показват как още през втората половина на 20. век различни корпоративни и политически актьори системно провокират съм­нение около научния консенсус по теми като тютюнопушене, климатични промени и екологични рискове. Така че кризата на постистината се оказва не само криза на информацията, а криза на легитимността на институциите, които традиционно са поддържали публичната рационалност и това става в резултат от дълъг процес на ерозия на доверието към експертното знание.

Тъкмо от тази перспектива ролята на обществените медии придобива особено значение. За разлика от комуникационните платформи, органи­зирани предимно около пазарната логика на вниманието и забавлението, обществените медии са нормативно обвързани с идеята за обществен ин­терес, което позволява да бъдат мислени като институции, участващи в под­държането на условията за публична аргументация и рационален публичен дебат (тоест отвъд ролята им на информационни канали). В условията на фрагментирана и силно поляризирана комуникационна среда те надхвърлят чисто професионалната си функция, придобивайки епистемна и полити­ческа функция.

Следователно актуалността на проблема не се изчерпва с въпроса как да се ограничат фалшивите новини или манипулативното съдържание. Да­леч по-фундаментален е въпросът как съвременните общества могат да съх­ра­нят способността си за комуникативна координация в условията на дъл­бока медийна и технологична трансформация и това е собствено фило­соф­ски проблем.

Настоящата статия използва философско-теоретичен и интердис­цип­линарен подход, комбиниращ политическа философия, медийна теория и епистемология. Анализът се основава на концептуална реконструкция на понятието „постистина“ и неговите импликации за публичната рационал­ност. Целта е да се изведат нормативните и епистемни условия, при които публичният дебат остава възможен в съвременната комуникационна среда. В този смисъл текстът е критико-теоретичен опит за изясняване на пред­поставките на демократичната публичност, а не емпирично изследване на конкретни медийни практики.

 

Постистината като криза на публичния разум: философски осно­вания на проблема

Проблемът за постистината често се интерпретира като криза на ме­диите, свързана с дезинформация, манипулативна комуникация и диги­тална фрагментация. Несъмнено това са ключови характеристики на съвре­менната публична среда, но такава гледна точка остава твърде недоста­тъчна, защото феноменът засяга не само съдържанието на публичната ко­му­никация, а самите условия, при които е възможно рационално формиране на общо поле на валидност. Поради тази причина считам, че постистината следва да бъде разглеждана като криза на публичния разум.

Понятието „публичен разум“ тук не се използва в тесния смисъл на конкретна политическа теория (примерно по Джон Ролс) (Ролс, 1999), [15] а в по-широк философски смисъл – като способността на обществото да формира споделено пространство на аргументация, в което различни по­зиции могат да влизат в рационален спор въз основа на относително общи критерии за валидност. Такъв общ хоризонт на споделена фактичност (common factual reality) (Arendt, 1961) [16] предполага не съгласие по всички въпроси, а наличие на минимална епистемна рамка, в която несъгласието остава разбираемо и комуникативно възможно и именно тази рамка се оказ­ва подложена на дълбока ерозия в условията на постистина. Характерното за съвременната ситуация не е само разпространението на лъжи – лъжата е неизменна част от политическия живот още от Античността. По-същест­веното е подкопаването на самата идея за обща фактична рамка, за това, че фактите могат да функционират като общо обвързващо основание на пуб­личния дебат. В този смисъл постистината не означава „край на истината“ (тоест представката „пост“ не следва да се схваща като носеща послание за следващ етап или край), а криза на обществените механизми, чрез които истината придобива публична валидност. Подобно разбиране защитава Lee McIntyre, според когото постистината не представлява просто наличие на лъжи в публичното пространство, а състояние, при което фактите стават второстепенни спрямо идеологическата принадлежност и емоционалната убедителност. [17] В този смисъл кризата на постистината е преди всичко криза на авторитета на фактите като основа на демократичната публичност.

Разбирането на постистината като криза на публичния разум пред­полага проблемът да бъде разглеждан не само през трансформациите на ме­дийната среда, а и през философския въпрос за статута на истината в пуб­личния живот. Постистината не представлява просто увеличаване на коли­чеството невярна информация, а подкопаване на самите условия, при които истината може да функционира като споделена норма на публичната раци­оналност.

Още в класическата философска традиция истината не е мислена като чисто индивидуален или психологически феномен. При Платон (Платон, 1981) [18] разграничението между doxa и episteme има не само епистемо­логично, но и политическо значение. Светът на мненията е свят на промен­ливост, внушение и реторическо влияние, докато знанието предполага ори­ентация към устойчивото и общовалидното, тъкмо затова въпросът за исти­ната е пряко свързан с въпроса за справедливия политически ред. Платоно­вата критика на софистиката е в значителна степен критика на подмяната на истината с това, което англоезичната традиция нарича persuasive speech ‒ с реч, насочена не към истинното, а към ефективното убеждаване. В този смисъл още античната философия разпознава опасността публичният жи­вот да бъде организиран около въздействието върху мненията, а не около рационалното отношение към истината.

При Аристотел (Аристотел, 2000) [19] истината придобива по-ясно онтологично и логическо измерение чрез класическото кореспондентно разбиране: истинно е да се казва за това, което е, че е, и за това, което не е, че не е. Но и тук истината не е изолирана от публичността, защото човекът е zoon logon echon – същество, което участва в общ свят чрез logos, чрез спо­собността за аргументация и разумна реч. Политическата общност е възможна тъкмо защото хората могат да споделят основания, да аргумен­тират позиции и да различават добрия от лошия аргумент. Следователно още в античната традиция истината и публичната рационалност се оказват взаимно свързани.

В модерната философия проблемът се трансформира, но не губи свое­то централно значение. При Кант (Денков, 2011) [20] истината вече не се мисли единствено като отношение между съждение и действителност, а и през условията за възможност на самото познание. Рационалността предпо­лага автономия на разума и способност за публична употреба на мисленето. Просвещенският идеал за Öffentlichkeit (Aufklärung ist der Ausgang des Menschen aus seiner selbst verschuldeten Unmündigkeit – Просвещението като „изход на човека от самопричинено непълнолетие“) (Денков, 2011) [21] е немислим без убеждението, че публичният дебат трябва да бъде струк­туриран около аргументация, а не около авторитет, внушение или афект. Тук възниква и модерната връзка между истина и публичен разум, която по-късно ще стане фундаментална за демократичната теория.

Същевременно модерността поражда и критики към универсалист­ките претенции на истината. Ницше (Nietzsche, 1999) [22] поставя под въп­рос идеята за истината като неутрална и трансисторическа категория, показвайки връзките между истина, интерпретация и воля за власт. Макар подобна критика да разкрива важни аспекти на историческата и социалната обусловеност на знанието, тя същевременно отваря възможност за ради­кална релативизация на истината. И при все че генеалогическата критика на истината не е тъждествена с произволен релативизъм, проблемът въз­никва при популярната културна перцепция на подобни идеи. В условията на съвременната постистинна среда подобни тенденции често се превръщат в популярна културна интуиция: ако всяка истина е само въпрос на пер­спектива, тогава границата между аргументирано знание и произволно убеж­­дение започва да се размива.

С оглед на това особено важна се оказва мисълта на Хана Аренд (Arendt, 1961), [23] която, макар никога да не използва понятието „постис­тина“, може да бъде разглеждана като негов важен интелектуален пред­шественик avant la lettre. В есето си Truth and Politics Аренд анализира нап­режението между фактическата истина и политическата сфера, като под­чер­тава, че политиката винаги е носела риск от манипулация, селекция и инструментализация на фактите. Но според нея модерната епоха въвежда качествено нов проблем и това е възможността не само да се лъже за реалността, а да се разруши самото разграничение между истина и фикция.

За Аренд фактическата истина има особено крехък статут, защото зависи от публичното признаване и споделяне. Докато математическите или логическите истини могат да бъдат демонстрирани независимо от по­литическото мнение, фактическите истини –  например исторически съби­тия или публично проверими факти – съществуват в пространство на свиде­телства, памет и институционално доверие, поради което са особено уяз­вими към политическа манипулация.

Особено значим в този контекст е анализът на Аренд на тотали­та­ризма. Според нея тоталитарните режими не се задоволяват просто с цен­зура или пропаганда, а се стремят към системно разрушаване на способ­ността за разграничаване между реалност и фикция. Целта не е хората да повярват на конкретна лъжа, а да загубят увереност, че изобщо съществува стабилна действителност, която може да бъде рационално споделяна, и тък­мо тук се открива една от най-дълбоките връзки с феномена на постис­ти­ната.

Разбира се, съвременните либерално-демократични общества се раз­личават съществено от тоталитарните режими, анализирани от Аренд. Но нейният анализ остава изключително актуален, защото показва, че разру­шаването на фактическата реалност не е просто информационен проблем, а политическа и епистемологична криза. Когато публичното пространство се фрагментира до степен, при която различни групи функционират в раз­лични „реалности“, възможността за рационален политически спор посте­пенно отслабва.

По такъв начин постистината се различава от класическата полити­ческа лъжа. Традиционната политическа лъжа предполага съществуването на истина, която се прикрива или изопачава и съответно бива санкци­они­рана, ако бъде разкрита (тя е нещо като „децата на лейтенант Шмид“) (Илф, 2020). [24] Постистината обаче, тъкмо напротив, функционира в среда, в която самото разграничение между истина и мнение започва да губи об­ществена стабилност. Емоционалната убедителност, идентичност­ната при­надлежност и груповата лоялност постепенно изместват аргумен­та­цията като механизъм за валидиране на публични твърдения. Още Ralph Keyes отбелязва, че съвременната култура постепенно нормализира раз­лични фор­ми на „гъвкаво отношение“ (Keyes, 2004) [25] към истината – пре­уве­личение, селективно представяне и стратегическа неискреност, – кои­то престават да бъдат възприемани като морално проблематични (Keyes, 2004). [26] Така постистината не е само медиен или политически феномен, а и културна трансформация в отношението към истинността като общест­вена ценност.

Този процес може да бъде разгледан и през теорията на Хабермас за публичната сфера (Хабермас, 1995). [27] Според Хабермас демократичната публичност предполага комуникативна рационалност – възможност участ­ниците в публичния дебат да отправят и оспорват претенции за валидност чрез аргументация (Хабермас, 1995). [28] В условията на постистина обаче тази комуникативна структура започва да ерозира. Рационалният спор пос­тепенно се заменя от конкуриращи се информационни и идентичностни общности, между които липсват общи критерии за доказателство и доверие.

Така постистината може да бъде описана като процес на деинституци­онализация на публичната рационалност. Институции, които традиционно са изпълнявали ролята на посредници на общото знание – медии, универ­ситети, научни организации – започват да губят авторитет. Тази ерозия не означава непременно, че експертното знание изчезва, а че социалната ле­гитимност на експертизата отслабва. В резултат се създава среда, в която индивидуалното убеждение все по-често се възприема като достатъчно ос­но­вание за публична валидност. Така субективната убеденост постепенно измества интерсубективните критерии за валидност. Или казано съвсем неакадемично – това е ситуацията, в която „всеки сам си преценя“ (правил­ното граматически е „всеки сам преценява“), започва да функционира като епистемен принцип. Неслучайно този израз придобива широка гражданст­веност по време на пандемията от COVID-19, когато отношението към вак­сините, научната експертиза и институционалното знание все по-често вече не е въпрос на информираност, а е форма на идентичностно и културно само­определяне. В подобна среда спорът относно фактите постепенно престава да бъде спор върху доказателства и започва да функционира като конфликт между конкуриращи се интерпретации на реалността.

По такъв начин се проявява и парадоксът на постистината, тъй като формално съвременните общества разполагат с безпрецедентен достъп до информация, но тъкмо в условията на информационно изобилие отслабва способността за колективна епистемна ориентация. Количеството достъпни данни не води автоматично до по-високо ниво на рационалност, защото рационалността зависи не само от наличието на информация, а от същест­вуването на институции и практики, които структурират доверието и пуб­лич­ната проверимост.

Оттук следва, че кризата на публичния разум е едновременно епис­темологична, политическа и морална. Тя е епистемологична, защото засяга критериите за валидност на знанието; политическа, защото подкопава ус­ловията за демократична публичност; и морална, защото разрушава отго­вор­ността към истината като обществена ценност.

В този смисъл постистината не може да бъде преодоляна единствено чрез технически мерки като фактологична проверка или регулация на плат­формите, макар подобни мерки да са крайно необходими и дори задъл­жителни. Проблемът е много по-дълбок: става дума за възстановяване на условията, при които фактите могат отново да функционират като спо­де­лено основание за рационален публичен дебат. И точно тук възниква въп­росът за ролята на обществените медии като институции, способни да поддържат минимална епистемна инфраструктура на демократичната пуб­личност.

Възражението срещу идеята за обща рационалност

Срещу разбирането за постистината като криза на публичния разум може да бъде отправено едно съществено философско възражение: дали самата идея за „обща рационалност“ не представлява проблематична нор­мативна конструкция, прикриваща исторически и властови отношения. Подобна критика се развива в различни форми в късномодерната и пост­структуралистката философия, където универсалистките претенции на ра­зума често се разглеждат като форми на символно господство или като опит определени социални и културни позиции да бъдат представени като уни­версално валидни. Тук е необходимо уточнението, че „общата рационал­ност“ се разбира не като субстантивен консенсус, а като процедурна и комуникативна съвместимост, тоест това не е „еднакво мислене“, а споде­лими стандарти за аргументация, публична проверимост и възможност за корекция.

В този смисъл под въпрос се поставя самото предположение, че съ­ществуват общи и неутрални критерии за истина, рационалност и валид­ност, които могат да бъдат споделяни от всички участници в публичния де­бат. Вместо това знанието се мисли като исторически и културно си­ту­ирано, а публичната сфера – като пространство на конкуриращи се дис­кур­си и интерпретации, между които не винаги е възможно окончателно ра­ционално помиряване. От подобна перспектива апелът към „обща ра­ци­оналност“ може да изглежда като прикрита претенция за епистемна хе­ге­мония.

Това възражение има важно значение за анализа на постистината, защото показва, че кризата на публичния разум не може да бъде преодоляна чрез просто възстановяване на някакъв наивен модел на абсолютна и безспорна истина. Съвременните демократични общества са необратимо плуралистични и съдържат множество ценностни, културни и интер­прета­тивни хоризонти. Следователно „общата рационалност“ не може да озна­чава пълно съгласие относно всички въпроси, нито подчиняване на пуб­личността на един-единствен авторитет на истината. В този смисъл епис­темологичният анализ на разногласието поставя под съмнение предпос­тавката за стабилна конвергенция на рационалните субекти към общо мнение. Всъщност устойчивото несъгласие между епистемично равностой­ни агенти не бива да се разглежда като провал на рационалността, а като присъща характеристика на социално ситуираните познавателни практики. (Люцканов, 2024). [29] От тази перспектива самата идея за „обща ра­ци­оналност“ се оказва нормативно ограничена: тя не може да гарантира един­ство на убежденията, а само минимални условия за тяхната взаимна пре­водимост и аргументативна съизмеримост. Следователно разногласието не стои отвън на публичния разум като негово временно изкривяване, а го конституира отвътре като негов постоянен хоризонт на възможност.

Въпреки това радикалната релативизация на истината поражда свой собствен проблем. Ако всяка позиция се разглежда като само една интер­претация сред множество други, без възможност за публично разграни­чаване между повече и по-малко обосновани твърдения, самата идея за ра­ционален публичен дебат започва да губи смисъл. В подобна среда поли­тическото несъгласие трудно може да бъде структурирано чрез аргумен­та­ция, защото отсъстват минимално споделени критерии за валидност. Имен­но тук възниква парадоксът на постистината: опитът да се избегне „автори­таризмът на истината“ може да доведе до разпадане на общото простран­ство, в което различните позиции изобщо могат да спорят помежду си.

Поради това понятието за публичен разум (в смисъла на концептуална рамка) в настоящия текст не предполага съществуването на абсолютна или окончателна рационалност (в смисъла на функциониране на тази рамка), а наличие на минимални епистемни условия, които правят възможна комуни­кативната координация в демократичното общество. Става дума не за пре­махване на плурализма, а за поддържане на общ хоризонт на публична про­веримост, в рамките на който различните позиции остават взаимно раз­бираеми.

Тъкмо с оглед на този общ хоризонт ролята на обществените медии придобива особена значимост. Ако публичната рационалност не може да се основава нито на абсолютен авторитет, нито на пълна релативизация на истината, тогава става необходима институционална инфраструктура, коя­то да поддържа процедурите на публична проверимост, аргументация и епистемна отчетност. Обществените медии могат да изпълняват подобна функция именно доколкото не налагат „единствена истина“, а създават ус­ловия различните позиции да бъдат въвеждани в общо пространство на рационална публичност.

 

Обществените медии като епистемни институции

В условията на постистина ролята на обществените медии придобива особено значение отвъд ролята им на комуникационен канал и свързаната с тази роля отговорност към спазването на професионални стандарти като точност, баланс и проверка на фактите. Подобна перспектива обаче се оказ­ва недостатъчна, защото пропуска по-дълбоката им обществена функция. Об­ществените медии могат да бъдат мислени като епистемни институции – тоест институции, участващи в производството, валидирането и публич­ната циркулация на социално значимо знание.

Основание за подобно разбиране дава самата структура на съвремен­ните общества. В условията на висока социална и технологична сложност гражданите неизбежно зависят от знание, което не могат лично да проверят. Значителна част от публично значимите твърдения, свързани със здраве, икономика, климат, международни отношения или технологии, достигат до обществото чрез институционални посредници. Следователно публичното знание е резултат от мрежи на доверие, експертност и институционална ле­гитимност и тук медиите изпълняват епистемна функция: те не само преда­ват информация, а структурират критериите за публична достоверност.

Тази функция е особено видима при обществените медии. За разлика от търговските медии, чиято логика е свързана преди всичко с пазарна кон­курентоспособност и съответно е част от икономиката на вниманието, об­ществените медии са нормативно ориентирани към обществения интерес. Тяхната легитимност не произтича основно от аудиторията или рекламния пазар, а от претенцията и мандата да поддържат условията за информирано гражданство и рационален публичен дебат. В този смисъл те изпълняват роля, сходна с други епистемни институции като университетите, научните организации или съдебната система: създават процедури за проверка, валидизация и публична отчетност на твърденията.

Тук понятието „епистемна институция“ следва да бъде разбирано не като институция, която притежава истината, а като институция, която поддържа процедурите, чрез които претенциите за истина могат да бъдат публично оценявани. Това разграничение е съществено, защото предпазва концепцията от превръщането ѝ във форма на епистемен авторитаризъм. Об­ществените медии не са „арбитър на абсолютната истина“, а институ­ционална инфраструктура на публичната проверимост.

В това отношение философската перспектива се оказва особено важ­на. В традицията на Хабермас публичната сфера не е просто пространство за обмен на мнения, а пространство, в което валидността на твърденията подлежи на рационално обсъждане (Ролс, 1999). [30] Оттук следва, че демо­кратичната публичност изисква институции, които поддържат минимални стандарти за аргументация, проверимост и достъп до надеждна информа­ция. Без подобни институции публичната сфера рискува да се разпадне на конкуриращи се комуникационни общности, неспособни да формират спо­делена фактична основа.

Тъкмо тук възниква и основното възражение срещу разбирането на об­ществените медии като епистемни институции: проблемът за зависи­мост­та им от политическата власт. Тъй като обществените медии обикно­вено се финансират пряко или косвено от държавата, възниква опасността те да бъдат превърнати в инструмент на актуалното управление, каквито примери не липсват исторически. В различни политически контексти об­ществените медии са били използвани за легитимация на властта, за се­лективно представяне на информация или за ограничаване на критични по­зиции. Това поражда фундаменталния въпрос: как е възможно институция, зависима от държавно финансиране, да изпълнява автономна епистемна функция?

Този проблем не може да бъде решен чрез наивно противопоставяне между „държавни“ и „независими“ медии, тъй като всяка медийна система функционира в условия на зависимости – политически, икономически или технологични. Търговските медии също не са неутрални: те са подложени на натиска на рекламния пазар, икономиката на вниманието и корпора­тив­ната концентрация. Следователно въпросът не е дали съществуват зависи­мости, а какви механизми ограничават превръщането им в контрол върху публичното знание.

От тази гледна точка епистемната легитимност на обществените ме­дии не произтича автоматично от тяхната институционална форма, а от сте­пента, в която са изградени механизми за редакционна автономия, прозрач­ност и публична отчетност. Процедурната независимост, а не самото дър­жавно финансиране, е решаващият критерий.

Това означава, че обществените медии могат да функционират като епис­темни институции само при наличие на няколко условия.

Първо, необходимо е институционално разграничение между държа­вата като такава и изпълнителната власт. Обществените медии не следва да бъдат инструмент на изпълнителната власт, а институции, функциониращи в рамките на конституционно гарантирана автономия.

Второ, необходима е редакционна независимост, защитена чрез ста­бил­ни процедури за управление, мандатност и ограничаване на полити­чес­ката намеса. Без подобни гаранции обществената медия лесно може да се превърне в средство за контрол върху публичността.

Трето, епистемната легитимност изисква висока степен на прозрач­ност и отчетност. Публичното доверие не може да се основава единствено на институционален авторитет, а трябва постоянно да бъде възпроизвеж­дано чрез откритост на процедурите, коригируемост на грешките и възмож­ност за обществена критика.

Четвърто, обществените медии трябва да поддържат разграничение между плурализъм и релативизъм. Демократичната публичност предполага представяне на различни позиции, но това не означава, че всички твърдения са равностойни по отношение на епистемната си стойност. В противен случай журналистическият „баланс“ може да се превърне в механизъм за легитимиране на дезинформация или псевдонаучни позиции (често чрез популяризиране на „другата гледна точка“).

Следователно обществените медии могат да бъдат мислени като епис­темни институции не защото са защитени от властови влияния, а защото са призвани да институционализират процедури, които ограничават подобни влияния и поддържат условията за рационален публичен дебат. Тяхната функ­ция е не да елиминират конфликта или несъгласието, а да съхраняват споделен епистемен хоризонт, в рамките на който конфликтът остава ра­ционално артикулируем.

Поради това една евентуална криза на обществените медии в ерата на постистината би била не само институционална или професионална криза, а криза на самата публична рационалност. Когато обществените медии за­губят способността си да функционират като относително автономни епис­темни посредници, обществото постепенно губи съществена част от меха­низ­мите, чрез които различни социални групи могат да поддържат мини­мално споделена реалност.

Дискусионни въпроси

Постистината не може да бъде адекватно обяснена единствено като резултат от технологични трансформации, криза на журналистическите стандарти или разпространение на дезинформация. Макар медийната среда безспорно да усилва поляризацията, „емоционализирането“ на публичния дебат и циркулацията на манипулативно съдържание, самият феномен има по-дълбоки основания. Става дума за криза на публичния разум – криза, при която отслабват споделените епистемни условия, необходими за съ­ществуването на рационална публичност.

Поради тази причина чисто медийният подход към въпроса е огра­ничен. Ако постистината бъде сведена до проблем на „лошата информа­ция“, решенията неизбежно ще останат на чисто техническо ниво: по-ефек­тивна модерация, фактологична проверка, медийна грамотност или регула­ция на платформите. Подобни мерки са крайно необходими и дори задъл­жи­телни, но без съмнение недостатъчни, защото не засягат по-дълбокия въпрос – защо обществата все по-трудно поддържат общи критерии за достоверност.

Поради това постистината следва да бъде разглеждана преди всичко като философски проблем с медийни измерения и проявления, а не само и единствено като медиен проблем. Медийната среда е мястото, където кри­зата става видима, но не и нейният първичен източник. Дигиталните плат­форми, алгоритмите и информационната фрагментация ускоряват проце­сите на епистемен разпад, но не ги пораждат ex nihilo. В основата им стои разрушаването на самата идея за споделена публична рационалност – за възможността различни комуникационни групи да участват в общо прост­ранство на аргументация, основано върху минимално доверие в процеду­рите за установяване на факти.

Това превръща проблема във фундаментално философски, тъй като засяга самите основания на модерната демократична публичност. Демокра­тичните общества предполагат съществуването на свят, който може да бъде публично споделян и рационално обсъждан. Без подобна споделена реал­ност политическото несъгласие постепенно престава да бъде рационален конфликт на позиции и започва да се превръща в сблъсък между взаимно непреводими интерпретации на действителността, всъщност между раз­лични „реалности“.

Заключение

В условията на тази нова реалност ролята на обществените медии придобива особена значимост. Ако бъдат мислени единствено като достав­чици на информация, тяхната функция остава ограничена до професионал­ни стандарти за точност и баланс. Но ако бъдат разглеждани като епис­темни институции, става ясно, че те изпълняват значително по-дълбока об­ществена задача: поддържането на минимална инфраструктура на доверие. В този смисъл евентуална криза на обществените медии не би била просто институционална или технологична криза, а симптом на по-широко раз­клащане на условията за демократична рационалност.

Тъкмо това прави проблема особено значим в настоящия исторически момент. Съвременните общества навлизат в ситуация, при която техноло­гичната способност за производство и разпространение на информация нараства едновременно с отслабването на механизмите за обща епистемна координация. Колкото повече се увеличава достъпът до информация, тол­кова по-несигурен става въпросът кои институции, процедури и форми на аргументация могат да бъдат публично признати като легитимни. Така кри­зата на истината постепенно се превръща в криза на самата възможност за споделен свят.

В този смисъл изследването на постистината надхвърля рамките на медийните изследвания и се превръща във философско изследване на усло­вията, при които демократичните общества могат да съхранят способността си за рационално самоуправление. С това въпросът за епистемната отговор­ност на обществените медии придобива своята действителна теоретична и политическа тежест. Това открива необходимост от по-нататъшни изслед­вания върху ролята на обществените медии в условията на алгоритмично структурирана публичност, както и върху механизмите, чрез които демо­кра­тичните общества могат да възстановяват форми на епистемно доверие. Особено значим остава въпросът дали е възможно изграждането на нови институционални модели на публична комуникация, способни да съчетаят дигиталната отвореност с устойчиви стандарти за публична валидност. В крайна сметка кризата на постистината поставя не само въпроса как об­щест­вата различават истина от неистина, а дали демократичните общества изобщо могат да съхранят способността си да обитават общ свят.

Бележка: Статията/Документът е създаден с подкрепата на Програма Образова­ние 2021-2027 Проект BG05SFPR001-3.004-0020-C01 „Професиите на бъдеще­то: социални иновации и развитие на компетентности в отговор на изиск­ва­нията на креативните, рекреативните индустрии и съвременната ме­дийна среда“.

Цитати и бележки

[1] Oxford University Press. (2016). Word of the Year 2016: “Post-truth”. Retrieved from Oxford Dictionaries: https://languages.oup.com/word-of-the-year/word-of-the-year-2016-post-truth/. Retrived on 22.05.2026.

[2] Pariser, E. (2011). The Filter Bubble: What the Internet Is Hiding from You., 2011. New York: Penguin Press.

[3] Couldry, N., & Hepp, A. (2017). The Mediated Construction of Reality. Cambridge: Polity Press.

[4] Chadwick, A. (2013). The Hybrid Media System: Politics and Power. Oxford: Oxford University Press, 2013.

[5] Keyes, R. (2004). The Post-Truth Era: Dishonesty and Deception in Contemporary Life. New York: St. Martin’s Press.

[6] McIntyre, L. (2018). Post-Truth. Cambridge, MA: MIT Press.

[7] Arendt, H. (1961). Truth and Politics. In: Between Past and Future. New York: Viking Press.

[8] Arendt, H. (1961). Truth and Politics. In: Between Past and Future. New York: Viking Press.

[9] Zuboff, S. (2019). The Age of Surveillance Capitalism. New York: PublicAffairs.

[10] Postman, N. (1985). Amusing Ourselves to Death. New York: Penguin.

[11] Simon, H. A. (1971). Designing Organizations for an Information-Rich World. In M. Greenberger (Ed.), Computers, Communication, and the Public Interest. Baltimore: Johns Hopkins Press.

[12] Davenport, T. H. (2001). The Attention Economy: Understanding the New Currency of Business. Boston: Harvard Business School Press.

[13] Fricker, M. (2007). Epistemic Injustice: Power and the Ethics of Knowing. Oxford: Oxford University Press: Oxford University Press.

[14] Oreskes, Naomi & Conway, Erik. (2010). Merchants of Doubt. New York: Bloomsbury.

[15] Ролс, Дж. (1999). Политическият либерализъм София: Обсидиан. [Rols, Dzh. (1999). Politicheskiyat liberalizam Sofia: Obsidian]

[16] Arendt, H. (1961). Truth and Politics. In: Between Past and Future. New York: Viking Press.

[17] McIntyre, L. (2018). Post-Truth. Cambridge, MA: MIT Press.

[18] Платон. (1981). Държавата. София: Наука и изкуство. [Platon. (1981). Dar­zhavata. Sofia: Nauka i izkustvo.]

[19] Аристотел. (2000). Метафизика. София: СОНМ. [Aristotel. (2000). Metafizika. Sofia: SONM.]

Платон. (1981). Държавата. София: Наука и изкуство. [Platon. (1981). Darzha­vata. Sofia: Nauka i izkustvo.]

[20] Денков, Д. (2011). Що е Просвещение? Текстове, жанрове, контексти около Кантовия „Отговор на въпроса: Що е Просвещение? София:Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. [Denkov, D. (2011). Shto e Prosveshtenie? Tek­stove, zhanrove, konteksti okolo Kantovia „Otgovor na vaprosa: Shto e Pros­ve­shte­nie? Sofia:Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.]

[21] Денков, Д. (2011). Що е Просвещение? Текстове, жанрове, контексти около Кантовия „Отговор на въпроса: Що е Просвещение? София:Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. [Denkov, D. (2011). Shto e Prosveshtenie? Tek­stove, zhanrove, konteksti okolo Kantovia „Otgovor na vaprosa: Shto e Prosve­shtenie? Sofia:Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.]

[22] Nietzsche, F. (1999). On Truth and Lies in a Nonmoral Sense. In: The Birth of Tragedy and Other Writings. Translated by Ronald Speirs. Cambridge: Cambridge University Press.

[23] Arendt, H. (1961). Truth and Politics. In: Between Past and Future. New York: Viking Press.

[24] Илф, И., & Петров, Е. (2020). Златният телец. Хеликон. [Ilf, I., & Petrov, E. (2020). Zlatniyat telets. Helikon.]

[25] Keyes, R. (2004). The Post-Truth Era: Dishonesty and Deception in Contemporary Life. New York: St. Martin’s Press.

[26] Keyes, R. (2004). The Post-Truth Era: Dishonesty and Deception in Contemporary Life. New York: St. Martin’s Press.

[27] Хабермас, Ю. (1995). Структурни изменения на публичността: Изследвания върху една категория на буржоазното общество. София: Университетско из­дателство „Св. Климент Охридски“. [Habermas, Yu. (1995). Strukturni izme­nenia na publichnostta: Izsledvania varhu edna kategoria na burzhoaznoto obshtest­vo. Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.]

[28] Хабермас, Ю. (1995). Структурни изменения на публичността: Изследвания върху една категория на буржоазното общество. София: Университетско из­дателство „Св. Климент Охридски“. [Habermas, Yu. (1995). Strukturni izme­nenia na publichnostta: Izsledvania varhu edna kategoria na burzhoaznoto obshtestvo. Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.]

[29] Люцканов, Р. (2024). Епистемология на разногласието. София: Изток-Запад. [Lyutskanov, R. (2024). Epistemologia na raznoglasieto. Sofia: Iztok-Zapad.]

[30] Ролс, Дж. (1999). Политическият либерализъм София: Обсидиан. [Rols, Dzh. (1999). Politicheskiyat liberalizam Sofia: Obsidian]

Библиография

Аристотел. (2000). Метафизика. София: СОНМ. [Aristotel. (2000). Metafizika. Sofia: SONM.]

Денков, Д. (2011). Що е Просвещение? Текстове, жанрове, контексти около Кантовия „Отговор на въпроса: Що е Просвещение? София: Университет­ско издателство „Св. Климент Охридски“.[Denkov, D. (2011). Shto e Prosve­shtenie? Tekstove, zhanrove, konteksti okolo Kantovia „Otgovor na vaprosa: Shto e Prosveshtenie? Sofia:Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.]

Илф, И. &. (2020). Златният телец. София: Хеликон. [ Ilf, I., & Petrov, E. (2020). Zlatniyat telets. Helikon.]

Люцканов, Р. (2024). Епистемология на разногласието. София: Изток-Запад. [Lyuts­­kanov, R. (2024). Epistemologia na raznoglasieto. Sofia: Iztok-Zapad.]

Платон. (1981). Държавата. София: Наука и изкуство. [Platon. (1981). Darzhavata. Sofia: Nauka i izkustvo.]

Ролс, Д. (1999). Политическият либерализъм. София: Обсидиан. [Rols, Dzh. (1999). Politicheskiyat liberalizam Sofia: Obsidian]

Хабермас, Ю. (1995). Структурни изменения на публичността: Изследвания върху една категория на буржоазното общество. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. [Habermas, Yu. (1995). Strukturni iz­menenia na publichnostta: Izsledvania varhu edna kategoria na burzhoaznoto ob­shtestvo. Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“.]

Arendt, H. (1961). Truth and Politics. In: Between Past and Future. New York: Viking Press.

Chadwick, A. (2013). The Hybrid Media System: Politics and Power. Oxford: Oxford University Press, 2013.

Couldry, N., & Hepp, A. (2017). The Mediated Construction of Reality. Cambridge: Polity Press.

Davenport, T. H. (2001). The Attention Economy: Understanding the New Currency of Business. Boston: Harvard Business School Press.

Fricker, M. (2007). Epistemic Injustice: Power and the Ethics of Knowing. Oxford: Oxford University Press: Oxford University Press.

Keyes, R. (2004). The Post-Truth Era: Dishonesty and Deception in Contemporary Life. New York: St. Martin’s Press.

McIntyre, L. (2018). Post-Truth. Cambridge, MA: MIT Press.

Nietzsche, F. (1999). On Truth and Lies in a Nonmoral Sense. In: The Birth of Tragedy and Other Writings. Translated by Ronald Speirs. Cambridge: Cambridge University Press.

Oreskes, N. &. (2010). Merchants of Doubt. New York: Bloomsbury.

Oxford University Press. (2016). Word of the Year 2016: “Post-truth”. Retrieved from Oxford Dictionaries: https://languages.oup.com/word-of-the-year/word-of-the-year-2016-post-truth/

Pariser, E. (2011). The Filter Bubble: What the Internet Is Hiding from You., 2011. New York: Penguin Press.

Postman, N. (1985). Amusing Ourselves to Death. New York: Penguin.

Simon, H. A. (1971). Designing Organizations for an Information-Rich World. In M. Greenberger (Ed.), Computers, Communication, and the Public Interest. Baltimore: Johns Hopkins Press.

Zuboff, S. (2019). The Age of Surveillance Capitalism. New York: PublicAffairs.

Стелиана Колева e докторант в катедра „История на философията“ към Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, тя има магистърска степен по философия от същия университет. Научните ѝ интереси в областта на социалната епистемология, философията на медиите, етиката на публич­ната комуникация и съвременните трансформации на публичната сфера в усло­вията на дигитална среда и постистина. Дисертационният труд е посветен на обществените медии като епистемни институции и се анализират философ­ски­те основания на тяхната обществена отговорност в контекста на информаци­онната фрагментация и кризата на доверието в съвременните медийни общест­ва. Тя има професионален опит в маркетинга, рекламата и обществените медии.

                                               

Ръкописът е изпратен на 29.05.2026 г.

Рецензиране от двама независими рецензенти: от 01.06.2026 до 04.07.2026 г.

Приемане за публикуване: 05.07.2026 г.

Manuscript was submitted: 29.05.2026.

Double Blind Peer Reviews: from 01.06.2026 till 04.07.2026.

Accepted: 05.07.2026.

Брой 68 на сп. „Реторика и комуникации“ (юли 2026 г.) се издава с финансова­та помощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП7/23 от 08 декември 2025 г.

Issue 68 of the Rhetoric and Communications Journal (July 2026) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP7/23 of December 08, 2025.