Реторически рефлексии към „Кармина Бурана“ (Carmina Burana)

Реторика и литература

Rhetoric and Literature

DOI 10.55026/SLVZ4516

Георги Петков

Институт по реторика и комуникации

Имейл: g.p.petkov@gmail.com

Абстракт: Целите на тази статия са следните: 1. Прочитът на древни текстове да се постави в различен изследователски контекст, за което има причина в актуалното съвремие. 2. Да се покаже, че рефлексията в перспективата на реториката може да представи древните текстове като актуални, приятни и значими без есенцията на извинение с исторически компромис. Обект на анализ е Carmina Burana, като се правят анализи и на средновековна поезия, на литературни текстове от Ренесанса през призмата на реториката.

Ключови думи: Carmina Burana, средновековна поезия, средновековните ваганти, реторическа аудитория.

Rhetorical Reflections on Carmina Burana

Georgi Petkov

Institute of Rhetoric and Communications

E-mail: g.p.petkov@gmail.com

Abstract: The purposes of this article are as follows: 1. To place the reading of ancient texts in a different research context, for which there is a reason in the present day. 2. To show that reflection in the perspective of rhetoric can present ancient texts as relevant, enjoyable, and meaningful without the essence of apologetics with historical compromise. The object of analysis is Carmina Burana, and medieval poetry and Renaissance literary texts are also analysed through the prism of rhetoric.

Keywords: Carmina Burana, medieval poetry, Latin vagans, rhetorical audience.

Уводни думи

Граници на изследването: Carmina Burana е огромен и разнообразен сборник, който е частично преведен от латински на някои от съвременните езици и почти непознат на български. Тази статия не се стреми нито към репрезентативност за текстовете в сборника (което е невъзможно), нито се стреми към систематичност на теми, нито търси емблематични образци. Ключовият топос е търсенето на съвременна актуалност на автентичния текст и методите за постигането на това са реторически.

Изследователска хипотеза: Съвременната хуманитарна наука се е превърнала в интерпретация на интерпретацията и в библиография на библиографията. Тя е вече чужда и далечна на автентичния текст. На читателя (дори на специализирания читател) се гласува малко до никакво доверие, че той е в състояние да разбере оригиналния текст, без да го чете през очилата на интерпретацията. Отказва му се по научни причини свободата сам да почувства, да усети и да помисли върху текста, а за научно се приема това някой друг – утвърден авторитет (или безкрайна поредица такива, най-често свързани по месторабота) – да му посочи как да чувства и какво да мисли, защото той самият не би имал образоваността и умението да почувства кое е правилно. Към това съвременната наука строи своя авторитет чрез индексации, монопол над индексациите и превръща този монопол в политическа, геополитическа и идеологическа система – за да може да изгради власт за правилното и неправилното, и да посочва кое е научно и ненаучно знание; кое е правилно за човека в етически и биологически план и кое е грешно. Знам, че и читателят на тази статия вижда това и предполагам и той като мен усеща, че този път води не към по-задълбочено, а към все по-изкривено познание с деформирано лице и тяло.

Какво щастие обаче е да се пише за текст, който е неподвластен на този научен подход. Carmina Burana трудно се изследва филологически, защото съдържа огромен брой диалектни думи на старонемски, старофренски, староиталиански и т.н. Латинският език, на който основно са написани песните в сборника, съдържа както класически, така и вулгарни фрази, съдържа и препратки към най-разнообразни източници. Авторите на песните са неизвестни като име и произход, не е известна и тяхната житейска траектория, ето защо изследователят на тези текстове трябва да си признае, че тръгва към прочита им „със свръхинтерпретацията в джоба“. С още по-голяма сила това важи за историко-философския или за философско-антропологическия подход.

За изследователя на реториката обаче тук има една очевидна проблематика, която буди интерес, откъдето вземаме отправна точка:

Измежду триадата оратор-реч-слушател най-определящият елемент е слушателят, или аудиторията. Аудиторията, тоест преживяващият, дава тяло и живот на речта. Само в аудиторията речта: убеждава, услажда или увлича (което са трите реторически функции на речта). В случая с Carmina Burana дори става дума за песни (и то най-често за пиянски песни), чието изпълнение е немислимо без преживяването на аудиторията. Ако е вярно, че средновековното общество е строго разделено на монаси, войници и работници, тоест на тези, които се молят, които защитават и които работят и че всеки има определено място от „Бога, който е наредил всичко по мяра, число и тегло“, то буди учудване и интерес – как така тези хора пеят, слушат, преживяват и харесват песни, създадени от „хората на пътя“ – вагантите, които са авторите на песните от Carmina Burana. Автори, които смятат себе си за хора без име, без място, без собственост и без определение, тоест напълно изключени от нормалния ред или от социалната форма на аудиторията.

Характеристика и историческа справка за Carmina Burana

Кармина Бурана (Carmina Burana или Codex Buranus) буквално „Песни от Бойерн“, по името на средновековния манастир Beuern в Бавария. Манускриптите, които датират от 12. и 13. Век, са намерени скрити в сандък чак през 1803 г. Това е най-големият известен сборник с поезия на вагантите, или голиардите и съдържа над 200 стихотворения. [1] Според хипотеза компилацията е записана през 1230 година от двама различни скриптори с ранноготически минускул върху 119 листа пергамент и през 14. век са добавени отделни листове пергамент с малко по-различен формат. [2] Дори хипотезата да е вярна, това не означава авторство на тези двама скриптора, а е компилация за манастира с неясна цел. Авторите на тези песни остават неизвестни, което е напълно в стила на вагантите. За автори на тези текстове филологическите изследователи посочват Дитрих от Аист (починал около 1150 г.), Хуго от Орлеан (починал около 1160 г.), германските минезингери Хайнрих фон Морунген (починал 1222 г.) и Валтер фон дер Фогелвайде (починал 1228 г.), някои посочват като автор и Алeн от Лил (1128–1203 г.) Филип Канцлер (ca. 1170–1236 г.). Единствените подписани стихове в свитъците са тези на Архипоета, което, разбира се, е самоироничен псевдоним (подобен на „Суриан – предводител на всички скитащи студенти“ от един друг популярен вагантски стих).

Компилацията от песни е подредена от скрипторите на 5 групи:

55 морални и сатирични песни (CB 1–55)

131 любовни песни (CB 56–186)

40 песни за хазарт и пиене (CB 187–226)

две по дълги религиозни пиеси

Счита се, че е съществувала първа част „Песни на религиозни теми“, която е изгубена. [3]

Характеристика и историческа справка за авторите: Най-точната справка за вагантите е, че няма такава. Те идват отвсякъде и пътуват за навсякъде, но също е вярно, че не идват от никъде и на никъде не отиват. Обратно на средновековното светоусещане, че всяко нещо има строго определено място, тези студенти, а те са значително количество през 11 – 12-ти век, избират като начин на живот странстванията – от един образователен център към друг, от една школа към друга – а през зимата, когато преподаването спира, се разпръсват навсякъде, където могат да намерят прехрана до следващият сезон. Наричат ги ‘ваганти’ или ‘голиарди’ и има множество хипотези за произхода на тези имена, като те почти винаги имат лоша конотация. Името ‘ваганти’ произхожда от vagо (скитам се, бродя) и с него биват наричани всякакъв тип аутсайдери – т.е. не-у-местн-ите за средновековното общество хора: скитници, търговци, странстващи артисти, певци и циркаджии. Тъкмо липсата на строго определено място, което нормира и създава идентичност и разпознаваемост на тези хора, ги маргинализира и ги прави подозрителни по отношение на техните ценности и морал. Както разказва един цистерциански монах: „те учат седемте изкуства в Париж и Орлеан, право в Болоня, медицина в Салерно, магия в Толедо, но добри нрави никъде“. [4]

Според една етимология ‘Голиард’ произлиза от ‘Голият’, противникът на Давид, а в този смисъл син на Дявола. Или както казва Августин, ‘Голиард’ обозначава гордостта на Дявола. ‘Голиярдите биват разпознавани като ‘демончета’, бродяги с разюздани нрави, които развращават обществото с песните и стиховете си – песни за вино и жени, сатири, които осмиват църковните и светските порядки, но тези песни и стихове са изпълнени изключително майсторски в ритмични и метрични стъпки по всички правила на граматиката. И в тях се съдържа много фино поднесена университетска култура.

Друга етимология отпраща към съществителното ‘гула’ (което означава ‘гърло’, ‘глътка’ или ‘лакомия’ – имайки предвид ненаситния глад на студентското съсловие). Така или иначе основната причина за подозрението и неодобрението, с което се отнасят към тях в средновековното общество, е тъкмо невъзможността те да бъдат вписани в някаква определена норма. Следвайки пътя на знанието, вагантите напускат своите родни места, професии, класова определеност и се превръщат в скитници и чужденци навсякъде. Техният дом е пътят. Самият път е тяхното естествено място. Всъщност за това може да се посочи една определена причина и аз мисля, че в съвременното общество ситуацията не е много по-различна. Причината е, че самото занимание – както с наука, така и с изкуство е по същество търсене – т.е. ‘излизане на пътя’. Този, който се стреми към знанието, няма строго определено място и заедно с това негов дом е целият свят. Ние не трябва да си представяме това ‘световно гражданство’ като удобна позиция. Както казва още Платон стремежът към знание се изразява по-скоро в липсата. В случая с вагантите тази липса има и чисто материален характер, защото отказът от семейството води и до необходимост от самоиздръжка.

Между телесните нужди и стремежа към знание, чужденци навсякъде и гости на целия свят, самият живот на вагантите е белязан от необходимостта на пътя. Тази Необходимост си има име и то не е ‘Божественото предопределение’ (Providentia), което подрежда и оразмерява света, а е ‘Фортуна’ – случайната, но неизменна съдба. Така и започва Carmina Burana – „Кармина Бурана“: „О фортуна като лунен сърп ти вечно се променяш“.

За съвременния човек Carmina Burana e позната най-вече като музиката от сценичната кантата на Карл Орф. Там „Кармина Бурана“ е изградена от Пролог и три картини в 25 номера, обхващащи теми, актуални за всички времена: непостоянството на късмета, богатството и властта, бързотечността на живота, низ от превратности и лъкатушения между плътски изкушения и духовни възвисения. Произведението на Орф включва много малка част от стиховете в манускрипта, а монументалната музика в кантатата, разбира се, няма общо с оригиналното звучене, което е подобно на кръчмарските пиянски песни. Това, което вдъхновява Орф за кантатата, е знаменитата рисунка с Колелото на Фортуна, която се намира и в манускрипта. Римската богиня на съдбата, на щастието и късмета, която направлява хода на човешкия живот и непридвидимо, може да го завърти в различни обрати – възход и падение, благополучие и страдание, алегорично представени с четири човешки фигури и надписите: regnabo – regno – regnavi – sum sine regno („ще царувам – царувам – царувах – оставам без царство“). Компилацията на Орф като подход, струва ми се, много прилича и на компилацията от страна на средновековните скриптори, които събират и подбират част от стиховете на вагантите, за да ги оформят като Кармина Бурана може би тъкмо въодушевени от темата за колелото на живота, за суетата, но красивата суета, на всекидневния светски живот и за страшната, но неизменна цикличност на съдбата, персонифицирана в природата.

Християнската представа за Фортуна не може да не включва представата за нея като за божествен инструмент за морална корекция [5] и въпреки това изглежда, че на нея е дадено пълното право да се разпорежда с човешките съдби и че тя, в своята жестокост, няма нищо общо с Божественото провидение. „Върти Фортуна свойто колело, доброто си отива, идва зло“ разказва Рицарят в Кентърбърийските разкази на Чосър. [6] „О, фортуна, като лунен сърп ти вечно се променяш … поигра си и сега съм гол и безутешен“ – пее се в известния стих от Кармина Бурана. Макар да е символ на променливостта, Фортуна винаги е представена като носител на нещастие и отчаяние за този, който говори за нея. Колелото на Фортуна – разказва стихът „Плачете за раните от Фортуна“ (Fortune plango vulnera) от Кармина Бурана – се върти по такъв начин, че стопява славата и щастието на успелия човек и ги превръща в нещастие и покруса, а този, който бива издигнат на негово място, го очаква неизменно същата трагична съдба. На оста на това колело, завършва стихът, е гравирано името Хекуба. Това означава, че падналият от колелото на Фортуна никога повече не може да се издигне: „поглед свеждам, без надежда – всичко е далече. Радостта ми, горестта ми са напразни вече. За играта на съдбата в този час свирете. Всички – силни и безсилни с мене заплачете“ – така завършва финалният слог на O, Fortuna!. Фортуна управлява светската история. Тя не е неин съдник и промислител (това е Божественото провидение, на което тя се подчинява), а е отражение на самата вътрешна динамика. Фортуна е самата трагична и променлива природа на светската история, която неизменно завършва с отчаяние и смърт. Такава е участта на човешкото битие, посочва Алан от Лил и затова човекът трябва „да насочва и упътва в пътя прав душата“. [7]

Разбира се, за средновековното общество тук съществува решение и то е дадено от теологията. Въпреки ужасяващата съдбовност на природния свят, Бог е спасил човека и добродетелния мирски живот на всяко от съсловията – работник, монах или войн ще му донесе небесен вечен живот. Песните на вагантите обаче се оказват израз на самото всекидневие – на радостите и трудностите на всекидневния живот и за това те се усещат близки от всяко от съсловията и са близки не само на средновековното общество.

В науката е популярно разграничението на Бахтин за горница и долница в средновековната култура. Вагантската поезия като емблема на карнавалната култура и като кръчмарска музика, разбира се, попада в карнавалната долница. Към високата култура се отнасят теологическите трактати и евентуално куртоазната лирика. Това разграничение може да има своите основания, но тук то се отхвърля, защото не ни е ясна задължителността на критерия, с който теологията да би била висша литература, а кръчмарските песни нисша. От гледна точка на изследването на аудиторията това разделение би се транспонирало така, че да се каже, че висшето общество или образованото общество консумира висша и образована литература, която за времето си представлява куртоазна лирика и теологически трактати, а нисшето общество – селяните, консумират произведенията на карнавалната долница. От една страна, това не е истина. Аристократичните дворове са постоянни клиенти на пътуващите трубадури и актьори, а както виждаме от случая с Кармина Бурана, тези песни са ценни и за манастирите. От друга страна, няма устойчивост във времето по отношение на това, което се счита за научно, за образованост и за аристократичност. Тези регалии на определение за висше общество по-скоро следва идеологията на времето. Идеологиите се сменят катастрофично и с това се сменя и приетото за висш вкус към знание и удоволствие. Обратно, това което се нарича карнавална долница, или по-скоро е поезията и песните на всекидневието, по своите теми се оказва много по-устойчиво във времето, защото песните на всекидневието виждат общочовешките – конкретни, а не абстрактни – страхове, надежди, тъги и радости (любовта, непреодолимостта на съдбата, труда и изнемогата, светските удоволствия). Тези теми са адекватни на всяка аудитория по всяко време. И все пак има нещо специфично. Ако и да е вярно, че всяка аудитория преживява тези теми, защото те засягат личния индивидуален живот на отделния човек, то не всеки „оратор“ може да ги съобщи. Популярно е от изследванията върху Шекспир каква е ролята на шута (или на лудия – както е в случая с Хамлет), а именно че само шутът може да съобщи истината. Парадоксално или не изглежда, че идеологиите имат свойството да фалшифицират истината и чувствата. Приемането на идеология и на ред, намирането на място, число и тегло води до липса на лична истина, до приемането на фалшиви чувства и до несвобода. Това важи както за средновековното, така и за съвременното общество. Само човек, който стои извън периметъра на идеологията, който е неуместен там и е луд, шут или някакъв вид вагант изглежда може да съобщи на обществото истината, защото иначе вестителят би бил неудобен и изключен. Същевременно обаче идеологията носи идентичност, професия, роля и място на отделния човек в обществото – ето защо не всеки, а много малко от хората (което е специфичен вид съдба), искат да станат шутове. Те стават подвластни на светската фортуна – с нейния ужасяващ цикъл (от който всички ваганти постоянно се оплакват), но и с нейната свобода и индивидуално его.

Интерпретациите в тази статия спират до тук. Вярвам, че читателят сам ще разбере по-добре като почувства и прочете текстовете и сам ще види перспективата на възможните разсъждения, затова му предоставям тези преведени стихове, избрани на случаен принцип:

Carmina Burana

Carmina potoria (Песни за пиене)

Песен 198

(може би дело на Джофри от Уинчестър (Godefridus Vincestriensis) 1050 – 1107 г.)

Заслуга е на Бакхус да узаконява

напитките за празник,

които не се барат.

Бако, позволи ми

някак без измама,

че много ми се иска

устата ми да пие.

На масата закръглена

тайфата ни е седнала

приятели, връстници

бият се като войници

и всяка игра още по-

дълго ще остави

по гол гръб да ходят

моите другари.

Знай, че да си неудобен,

не е нестабилност,

като имаш в сърцето щастие,

светът не се лута в празното.

а се възвръща

и възхожда

и низхожда

в кръглата си орбита

Симоне от Елзас

идвай си в родината,

ела си при семейството,

върни се при роднините,

тук, където виното

и бялото

и червеното

пият нашите братя.

***

Неизвестен автор (ок. 1100 – 1250 г.)

Carmina Burana /Carmina amatoria /

Неизвестен автор (ок. 1100 – 1250 г.)

Студът трепери – времето цъфти.

Бременна земята в пролетта лежи –

в цъфтенето се ражда.

Ооооооойеа!

Любов неразтворима!