Георги Найденов

Резюме. В доклада се изследват причините за засиления в последните години в Русия антисемитизъм. Разглеждат се два етапа на “разгръщане” на антисемитизма – от началото на “перестройката” до края на ХХ век и от края на ХХ век до съвременността. Отделено е специално внимание на журналистическата дейност на Политковска и защо тя се възприема като национална предателка от руското обществено мнение. Разглеждат се двете основни фракции на руския еврейски елит причините за различното им поведение – русофилско или русофобско. Очертават се рисковете от задълбочаване на антисемитизма в резултат на войната, която американските англосаксонски и еврейски елити водят срещу Русия.

Ключови думи: руски антисемитизъм; руски елит; американски англосаксонски и еврейски елити, чеченски войни, руски патриотизъм и национализъм

Abstract: The report examines the reasons for the increased an anti-Semitism in Russia in the last years. The focus in on two stages of „deployment“ of anti-Semitism – the beginning of „perestroika“ to the end of the twentieth century and the end of the twentieth century to the present. The research includes as a topic the journalist Politkovskaya activity and the aim is to explain why she is perceived as a national traitor of Russian public opinion. Two main factions of the Russian Jewish elite are investigated too and the aim is to explain the reasons for their different behavior – pro-Russian and anti-Russian. There risks of deepening anti-Semitism as a result of the war that American Anglo-Saxon and Jewish elites lead against Russia are presented too.

Kew words: Russian anti-semitism, Russian elite, American Anglo-Saxon and Jewish elites, Chechen wars, Russian patriotism and nationalism.

Мотиви

Преди няколко години, след убийството на А. Политковска, в руските сайтове доминираше тезата, че тя е жертва на Путин, тъй като се е борила против неговия авторитарен режим и против руската агресия в Чечня. В момента доминира тезата, че Политковска е национална предателка, еврейка с американско поданство, обслужвала идеологически чужди интереси. Видима е промяната на общественото мнение в Русия. Видимо е и друго – колосално са се увеличили сайтовете с антисемитско съдържание. Освен антисемитски изказвания от лично име, има и множество сайтове с клипове, песни, и пр., които са грубо антисемитски. Изкуството, така да се каже, е „впрегнато” в антисемитски послания. Сайтовете относно политическия живот в Русия също препращат веднага към антисемитски изказвания – най-често на Жириновски, но не само на него. Дори направените непосредствено след смъртта на Политковска сайтове, с позитивно отношение към нея, вече имат заглавия като „Евреин убил еврейка”, „Еврейка пише за еврейка” и пр.

За мен е несъмнено, че руският антисемитизъм силно се активизира през последните години. Несъмнено е и, че в представите на руснаците Путин и Политковска са свързани като антиподи. Ето защо за мен този проблем – за руския антисемитизъм, за Путин и Политковска е интересно изследователско предизвикателство – защо се активизира руският антисемитизъм, защо Путин и Политковска се възприемат като алтернативи – Путин като руски патриот, а Политковска като национална предателка?

Руският антисемитизъм от средата на осемдесетте (началото на „перестройката”) до края на ХХ век

Началото на „перестройката” в СССР активизира руския антисемитизъм. Защо?

Защото, първо, в публичното пространство се публикуват редица книги с антисемитско съдържание, които в предходния период са забранени за публикуване.

Второ, защото от началото на „перестройката” (априлския пленум на КПСС 1985 г.) в СССР започват оживени идейни дискусии по широк кръг проблеми на близкото и по-далечното минало. Става възможно да се дискутира и проблемът за ролята на евреите в руската история. Този проблем става органичен елемент на широка идейна борба.

От 1987 г. се оформят два основни идейни лагера – на „консерватори” и на „либерали”. И в двата лагера участват изявени творци – литератори и учени. Общественото мнение е спечелено от тезите на „либералите”. Причината е, че те звучат по-убедително, а освен това се възприемат като „зов за промяна”. Докато тезите на „консерваторите” се възприемат като подкрепа на статуквото. Моята оценка тогава бе, че „великоруският шовинизъм и антисемитизмът са много важни характерни черти на руските консерватори” [1].

В началото на 21 век, обаче, оценката ми е по-различна: „Сега, от дистанцията на времето, считам, че тази оценка е твърде крайна, макар да не е далече от истината. Крайна е, защото звученето ѝ преди 14 години беше негативно. Тогава национализмът на господстващата нация, а също и антисемитизмът, внушаваха опасения от репресии. Либерално настроените среди очакваха, а аз също допусках, че засилването на руския национализъм и антисемитизмът ще доведат до запазване на статуквото – цялостта на СССР и на „социалистическия строй”, чрез репресии срещу борещите се за независимост национални елити и население, и срещу „перестройчиците”, значителна част от които бяха с еврейски произход. През 90-те години на 20 век, обаче, събитията се развиха по съвсем друг начин. Руските малцинства в редица от републиките бяха подложени на репресии от местните национални елити, а значителна част от руското национално богатство беше ограбено по най-брутален начин от лица с еврейски произход – така наречените „олигарси”. Времето показа, че оценката за консерваторите като реакционери, а за либералите като носители на истината и прогреса, е едностранчива. Безспорно е, че консерваторите се стремяха към запазване на статуквото, че те нямаха визия за „добър” вариант на социално-икономическо преустройство. Но се оказа, че и визията на либералите за модела на трансформация е твърде ограничена, елементарна и примитивна. Освен това се оказа, че опасенията на консерваторите, че под формата на „перестройка” еврейският руски елит се стреми към заграбване на руското национално богатство, са доста основателни. Всъщност тогава – във втората половина на 80-те години, под формата на борба против антисемитизма, е започнал спорът кой трябва да управлява Русия – руският или еврейският елит. Този въпрос беше убягнал от моето внимание. Сега, от дистанцията на годините, се вижда, че този въпрос, макар и имплицитно, се е съдържал в идеологическата битка на консерватори и либерали” [2].

Този пасаж е от втората глава на книгата ми, в която правя критика на възгледите на Шафаревич в книгата му „Русофобия”. В тази книга е видим неговият антисемитизъм, но той поставя редица въпроси, които и тогава, и сега вълнуват руското обществено мнение, като например за необходимостта да се дискутира публично ролята на „радикалното еврейство” в руската история и, в частност, ролята на евреите в Октомврийската революция (1917 г.), за прекомерния сарказъм и негативизма към руската народност и, в частност, към руското селячество на авторите от кръга на „Малкия народ” и пр. [3].

През 90-те години тези въпроси все повече вълнуват руската общественост. Защо?

Освен вече изброените причини – репресиите срещу руското население в бившите съветски републики и заграбването на националното богатство предимно от лица с еврейски произход, друга важна причина е тежката аномия, в която изпада руското общество. Управлението на Борис Елцин довежда до разпад на руската държавност. Мизерията, престъпността, арогантността на управляващата класа стават непоносими. Политическите противници на Елцин наричат неговото правителство „Временно окупационно правителство”, „Временен окупационен режим”, „Правителство на измяната” и пр. [4]. В руската общественост се налага разбиране, че управляващата класа е „продала” Русия на американския и еврейския елит.

Доколко това разбиране съответства на действителността, ми е трудно да преценя. Надали американците и евреите са виновни за разпада на държавността. Ако съдя как се разви „преходът” в България, най-вероятно за разпада си е виновен самият руски елит. Защото в България, например, американците предложиха една сравнително добра – либерална програма за икономическа трансформация – програмата Ран и Ът. Но самият български елит се отказа от нея и реализира грабителската стратегия на ценовите шокове. Най-вероятно същото е станало и в Русия.

Но за руското обществено съзнание, както и за българското, винаги трябва някой друг да ни е виновен. За руското виновни са „алчните евреи”.

Друг е въпросът, че либералите от 90-те действително водят унизително раболепна политика спрямо американския елит. Друг е въпросът и, че част от руския еврейски елит търгува със славянска плът чрез чеченските престъпни кланове (например Березовски). Но причината за това не е, че в Русия „предателите” евреи са много силни, а че самият руски елит (също както румънският и българският), в този период е напълно деморализиран. И, разбира се, използва еврейската диаспора за реализиране на грабителската си политика. В резултат на това в руското обществено мнение се формира представа, че евреите са виновни за грабителската политика.

Тук е принципният въпрос! От местния еврейски елит ли зависи начинът, по който се извършва трансформацията на обществената система, или преди всичко от местния национален елит? Според мен – преди всичко от местния национален елит. В три от бившите „социалистически” страни трансформацията се реализира чрез стратегията на ценовите шокове – България, Русия и Румъния [5]. За разлика от Русия, в България еврейската диаспора е малобройна. Но въпреки това управляващият елит извършва мащабен грабеж. В другите бивши „социалистически” страни, обратно – има еврейска диаспора, но там не се реализира стратегията на ценовите шокове. Следователно не от еврейската диаспора, а от степента на деморализация на местния национален елит зависи какъв вариант на грабеж ще се реализира.

Еврейската диаспора винаги и навсякъде – по историческо стечение на обстоятелствата – играе ролята на посредник в икономическите отношения между управляващия местен елит и народната маса. В продължение на хилядолетия, тъй като еврейският етнос е живял сред чужди племена и народи, еврейският елит, тласкан от честолюбие, от стремеж към власт и пари, винаги се е стремял да служи на местните князе. Във вечното противоречие между благородници и селячество, еврейският елит предано е защитавал интересите на благородниците, служейки им като управители на чифлици, събирачи на данъци и пр. В книгите на Вехтия завет – в първа книга Мойсеева (Битие) се вижда как Йосиф е служил на египетския фараон. Той го е научил, и е изиграл възлова роля в бруталния грабеж на египетското селячество, в превръщането на египетските селяни от свободни общинници в „роби фараонови” [6]. Самият преход от родово към съсловно общество е нещо неизбежно. И този преход навсякъде и всякога се е извършвал чрез масово насилие и брутален грабеж. В Египет преди много хилядолетия това се е случило благодарение на евреина Йосиф. А Йосиф и досега остава една от най-уважаваните фигури в еврейската история и е образец за възхищение и подражание.

Тази роля на „посредник” между благородниците и простолюдието еврейският елит е играел навсякъде където е бил. В очите на простолюдието – основно селско население – техният непосредствен насилник са били управителите, събирачите на данъци и т.н. – евреи. А типично за народната маса е, че тя е много търпелива към своя потисник – съплеменник, но се изпълва с омраза към потисника – чужденец [7]. Омразата към евреина–потисник, под влиянието на естествения за всеки народ етноцентризъм, се превръща в омраза към евреите като цяло. Впрочем самият еврейски елит добре осъзнава този факт [8].

От много време в публичното пространство се спекулира с голямото присъствие на евреи в ЧК и други репресивни органи, и участието им в масовото насилие срещу руското селячество по време на колективизацията. А всъщност този факт е поредна проява на „посредническата” роля на еврейския елит между властта и селячеството. И тази роля в никакъв случай не бива да се оценява така едностранчиво – „Те са жестоки насилници!”, което правят не само руските политици националисти, например Жириновски, но и видни руски интелектуалци, като например Шафаревич. Евреите са били само една брънка, едно звено от гигантския механизъм на болшевишката партия, който е превръщал руските селяни в наемни работници. Това е щяло да стане, дори нито един евреин да не е живял в Русия. В Англия обезземляването на селяните и превръщането им в наемни работници от местните лендлордове е ставало с не по-малки жестокости, отколкото в Русия, и това са го правили англичани, а не евреи. И този процес – обезземляването на селяните при цялата му брутална жестокост е довел до възникването на безспорно много по-прогресивния капиталистически начин на производство и в Англия, и в Русия (в Русия на съветския държавния капитализъм).

Негативното отношение на идеолозите и политическите дейци от еврейски произход към селячеството по времето на Октомврийската революция може би са повлияни от особеностите на еврейския манталитет [9]. Но тези особености не са „еврейски”, а са особености на буржоазния манталитет [10]. Средата безспорно е оказвала влияние при формирането на световъзприятието на евреите–революционери. Може би еврейският етноцентризъм е имал влияние за формирането на негативизъм към руското селячество (който негативизъм, лично според мен ограничен и частичен, се представя от много от сегашните руски политици и интелектуалци като омраза, като русофобия). Но по-важната причина е социалната роля на еврейския елит – неговото  място в социалната структура на раждащото се ново общество. Еврейският елит е бил буржоазен елит. Значителна част от евреите са били буржоа. И именно отношението на буржоазията към селячеството е била „попита” като световъзприятие от евреите–революционери. Ентусиазмът, с който са участвали евреите – членове на ЧК – в репресиите срещу селячеството, е бил повлиян от буржоазността на тяхната среда. И естествено е, че те са участвали с ентусиазъм при решаването на основната задача на утвърждаването на капиталистическия начин на производство – разкъсване на връзката на непосредствения производител с неговите средства за производство и превръщане на масата от населението в наемни работници.

Но руските политици и интелектуалци не разбират буржоазния характер на Октомврийската революция, а и посоката и същността на историческия процес като цяло. И поради това създават нагласи в общественото съзнание, че извършваните от болшевиките–евреи репресии са мотивирани от това, че те са евреи, а не от социалната роля, която те изпълняват в този период – активни участници в утвърждаването на капиталистическия начин на производство. Тъй като еврейската диаспора по историческо стечение на обстоятелствата е свързана в по-голяма степен с развитието на капиталистическия начин на производство, отколкото местните елити, в периоди на революционни промени те обикновено играят значителна роля за прехода към следващата фаза в развитието на капитализма. Това е причината за относително по-голямата им роля в Октомврийската революция.

В „перестройката” евреите–либерали също участваха мотивирани не от еврейската си „русофобия”, а от манталитета си на радикали и либерали. И те не създадоха свои еврейски организации, борещи се за властта. Фактът, че впоследствие –  по времето на Елцин – именно евреи заграбиха значителна част от руското национално богатство, че именно те станаха новите руски олигарси, съвсем не доказва наличието на „еврейски заговор”. По време на президентството на Елцин, лагерът на подкрепящите го либерали е твърде пъстър, а дори и отношението на евреите – либерали към Елцин невинаги е еднозначно. Различните партии и фракции на либералите са с пъстър етнически състав. В нито една от тях няма ръководно ядро от евреи–националисти (за разлика от времето преди Октомврийската революция, когато в партията на меншевиките евреите са ръководно ядро, но те са интернационалисти, а не националисти). Самите олигарси водят помежду си ожесточена борба. Дори мисля, че по време на „перестройката” либералното еврейство има много по-сплотен дух и целенасоченост, отколкото по времето на Елцин.

По времето на Елцин се създават както възможности за спекулации и грабеж, така и за създаване на нови политически партии, борещи се за властта. Евреите–радикали не създават своя политическа партия, бореща се за властта. Те участват като идеолози, стратези и т. н. в различни либерални политически партии, които твърде често ожесточено воюват помежду си. А по-голямата част от еврейския елит заема привичната хилядолетна роля на посредник на руския и другите местни национални елити. И тъй като руският и другите местни елити в този период се занимават основно с грабеж на националното богатство, еврейският елит именно за това им посредничи – тоест учи ги как да заграбят националното богатство. И тъй като в това отношение еврейският елит има хилядолетни традиции, естествено е, че именно те заграбват най-голямата част от материалните активи на бившия СССР.

Но еврейските олигарси съвсем не сътрудничат помежду си, а напротив – най-ожесточено воюват един срещу друг. Твърдо може да се каже, че еврейският елит по времето на Елцин доминира в политиката, икономиката, масмедиите и т. н., но не като организирана етническа група, а като съвкупност от индивиди, преследващи личните си егоистични интереси. И по това (преследване на личния егоистичен интерес) той ни най-малко не се различават от руския, и други етнически елити, борещи се за същото.

Руския антисемитизъм от края на ХХ век до съвременността

Нещата се променят, след като на 9 август 1999 г. Борис Елцин назначава за министър-председател Владимир Путин. Започнала е втората чеченска война. В условия на пълна деморализация на управляващия елит чеченски сепаратисти нападат руската република Дагестан. Това е може би най-важната причина за назначението на Путин. Той мобилизира руското обществено мнения и започва енергични военни действия срещу чеченските агресори. След няколко месеца Елцин подава оставка и подкрепя кандидатурата на Путин за президент. Изборите са спечелени и начело на Руската федерация застава млад, енергичен руски патриот.

Това е моментът, от който руският еврейски елит загърбва индивидуалните си амбиции за власт и богатство и, от една страна, се разцепва на две; от друга тези две половини се консолидират (всяка за себе си) и търсят свои съюзници сред другите световни елити.

Как се развива кариерата на Политковска и защо тя се възприема като антипод на Путин?

След нападението на Дагестан Политковска става доверено лице на Б. Березовски. Най-вероятно по негово нареждане тя започва да обслужва идеологически чеченските кланове, имащи претенция не само да получават рента от федералното правителство, но и да упражняват рекет и поробване на славянското население от Южна Русия. Под формата на правозащитна дейност, тя упорито се бори против войната на федералните войски срещу радикалните кланове [11]. Открит е въпросът – доколко новата ѝ дейност е резултат на личното влияние на Березовски над нея, или е резултат на американските мрежи за влияние. Най-вероятно е и едното, и другото. В сайтовете упорито се твърди, че Политковска е еврейка. Това надали е истина. Защото ако е истина, щяха да се приведат доказателства. Тя несъмнено не е рускиня. Женена е за Политковски, който има еврейски произход. Лично аз не съм видял доказателства за нейния еврейски произход. Но е несъмнено, че тя става част от американската мрежа за влияние в Европа. И затова се възприема като еврейка от руското обществено мнение, тъй като тези американски мрежи за влияние в Европа се опират върху еврейската диаспора.

В периода на втората чеченска война в руската еврейска диаспора настъпва разцепление. Новият президент – Путин, използвайки кадрите на КГБ, оказва силен натиск върху олигарсите. Целта му е те да възприемат правилата на „пазарната игра” и на демокрацията – тоест, да си плащат данъците и да решават корпоративните си спорове в съда, а не чрез убийства. По-голямата част от олигарсите–евреи, възприемат новата политика [12]. Те стават ядро на тази част от еврейската диаспора, която решава да бъде лоялна към руската държава.

Сред еврейските олигарси, обаче, възниква и враждебна на Путин фракция. Водещи фигури в нея са Березовски и Ходорковски. Тази фракция кристализира постепенно. Березовски и Ходорковски са от най-приближените до Путин олигарси. Когато, обаче, той започва да налага „правилата на играта”, те отказват да се „включат”. Причините за това са много. Например, отказът да се признае на руския елит правото да управлява собствената си държава, съответно убедеността, че именно те – евреите олигарси, трябва да управляват Русия. Или правото да се продължи съвместно с радикалните чеченски кланове рекета и поробването на Южна Русия. Или вербуване от американския, английски и еврейски елити във войната им срещу Русия и пр. [13]. Трудно е да се прецени във всеки отделен случай кой от тези фактори изиграва най-важна роля. Факт е, че тези олигарси стават ядро и знаме на руска еврейска фракция, водеща упорита война срещу Путин.

Тази фракция и тези олигарси получават пълна политическа, медийна, финансова и пр. помощ и подкрепа от англосаксонските държави и от американските мрежи за влияние в Европа и света. Например Березовски бяга в Англия и получава там политическо убежище. Нещо повече – по искане на руското правителство английското правителство прави проверка на законността на прехвърлените в западните страни неговите капитали. И какво се оказва? Оказва се, че капиталите му са „законни” [14]. Този факт, че английското правителство признава „законността” на капиталите на един от най-големите руски бандити, показва до какви крайности е готов да стигне англосаксонският елит във войната си против Русия.

Американските англосаксонски и еврейски елити оказват подкрепа на водещата срещу Русия война еврейска фракция и олигарси и чрез неформалните си мрежи за влияние. Например Политковска получава множество международни награди за „правозащитна” и „журналистическа” дейност. Дори в България има журналистическа награда на името на Политковска.

Политковска се превръща във водеща фигура на идеологическата война против възраждането на Русия. И съответно като антипод на Путин.

От книгите, които прочетох в интернет за чеченските войни – на Политковска „Втората война в Чечня”, на Пол Хлебников „Разговор с варварин”, на Генадий Трошев „Моя война. Чеченский дневник окопного генерала”, и на различни руски сайтове, оставам със следните впечатления:

1. Сама по себе си дейноста на Политковска да популяризира страданията на чеченците по времето на войната е нещо хубаво. Но начинът, по който тя пише, е манипулативен и оставя несъмненото впечатление, че обслужва интересите на американския англосаксонски и еврейски елити във войната им срещу Русия. Манипулативноста се изразява в представянето на войната като руска агресия и съответно „борба за свобода” на чеченския народ.

2. Нито чеченците, нито руснаците възприемат войната по този начин. И двата елита и нации (чеченците все още са народност в процес на превръщане в нация) възприемат войната по един и същи начин. А именно – борба между две чеченски стратегии:

а) Ранната – от 1989 до 1999 г., при която повечето чеченски кланове опирайки се на защитената територия в кавказките планини и финансовата, политическата и медийната подкрепата на англосаксонците, развиват самостоятелен рекет и поробване на руска територия. Тази стратегия има вековни традиции и е много подобна на стратегията на хашидите и на техния идеолог и създател – Хасан ибн Сабах [15].

б) По-късната – от 1999 г. досега, при която в резултат на сравнително успешните руски военни действия на чеченска територия силният клан на Кадирови се съгласява чеченският елит да получава рента от руското правителство, а не да се занимава с рекет и поробване на територията на Южна Русия. Причината са големите страдания на чеченското „цивилно” население по време на двете войни. Цената на рекета и поробването на руското население става неприемлива за жените, старците и децата. Чеченското население подкрепя кадировия клан. Този клан привлича и повечето от бойците на другите кланове, на които също им е омръзнал тежкия живот в Кавказките планини [16].

3. Самата Политковска не е рускиня по произход. Но е с руско гражданство. И съответно би трябвало да бъде лоялна към руската държава. Затова нейната намеса на страната на воюващите срещу Русия чеченски кланове, а също и обвързаностите и с Березовски – символ на грабежа и поробването на Русия [17], се възприема от руското обществено мнение като крайно нечистоплътно поведение. Това възприятие се затвърждава от нейното убийство и от факта, че то не е извършено от путиновите служби, а от чеченски престъпници, свързани с Березовски.

Президентските избори в Русия през 2012 г. завършват със съкрушителна победа на Путин – 64% от подадените гласове. По време на предизборната кампания той „играе” на струната на руския патриотизъм. По време на най-големия митинг на стадион „Лужники” той ясно формулира теза, до болка ясна за руския народ – „Срещу Русия се води война”. И цитира стихове на Лермонтов от поема за Бородинската битка. Финалът на речта му беше лозунга „Победа будет за нами!”. Това е лозунг, който буди асоциации с лозунга на Сталин при хитлеристката агресия срещу Русия през 1944 г., въодушевил руския народ за безпримерна борба.

С удивително самообладание от 1999 г. досега Путин нито веднъж не посочва кой воюва срещу Русия. За всичките тези години той, като държавен глава, и впоследствие като министър-председател, нито веднъж не е разиграва картата на антисемитизма [18]. А обратното – руският държавен глава да използва антисемитизма и да стимулира антиеврейски погроми, се е случвало неведнъж в историята на Русия.

Въпросът е – какви са перспективите? Възможно ли е в определен момент Путин и неговото обкръжение да бъдат „притиснати до стената” и принудени да разиграят картата на антисемитизма? На този етап, според мен – не! По много причини, една от които е, че лоялната към Русия еврейска фракция е по-силна от враждебната на Русия фракция. Лоялната фракция, с присъщата за еврейската интелигенция проникновеност, осигурява на Путин сериозна идеологическа подкрепа. Тя успешно „работи” в полза на путиновия патриотизъм. Но и натискът на американския англосаксонски и еврейски елити, поставили във васална зависимост европейските елити, е твърде силен. Ако те успеят и реално застрашат властта на обединения около Путин руски и еврейски елити, руският антисемитизъм ще запали огромен пожар. Трудно е дори да си представим какви мащаби ще добият антиеврейските погроми.

Цитати и бележки:

[1] През зимата на 1988–1989 г., когато бях на петмесечна специализация в МГУ „Ломоносов”, написах студия за идейната борба между „консерваторите” и „либералите”. Но едва през 2004 г. публикувах тази студия като първа глава на книгата ми „Руските либерали и консерватори в края на осемдесетте”. Публикувах я без изменения. Първо, защото тя е свидетелство на времето; второ, защото времето не опроверга моя анализ. Така че тази оценка е дадена така, както е направена през зимата на 1988–1989 г. Вж: Найденов, Г. (2004). Руските либерали и консерватори в края на осемдесетте. София: Изд. „Авангард-Прима”, с. 61.

[2] Пак там, с. 61, 62.

[3] Вж: Шафаревич, И. (2002). Русофобия. София: Изд. „Жарава”, с. 132, 133. Искам изрично да подчертая, че Шафаревич е безспорно дълбоко морална личност с висока доблест и чест. Неслучайно той, както и Лев Гумильов, са морални икони за руската общественост. Защото, когато масово сред интелигенцията и младото поколение през 90-те години на 20. век произведенията на дисидентската литература се възприемат едностранно положително (свидетелство за това е и първата част на моята книга), той видя в нея идеи, които станаха идеология на бореща се за властта силна фракция на руския еврейски елит. Друг е въпросът доколко съзнателно писателите и публицистите – дисиденти, са служели като идеологически работници за икономическите интереси на този елит. Лично аз съм склонен да мисля, че те са действали по инстинкт, а не поради осъзнат етнонационален интерес. По принцип идеолозите в повечето случаи сами не осъзнават ролята, която играят в борбата между различните фракции на елита. Обосновката на тезите на Шафаревич, обаче, а също и перспективата, която той предлага, са слаби и неверни.

[4] Вж: Янов, А. (1996). Русия след Елцин. София: Изд. „Отечество”, с. 66–70.

[5] В Полша тази стратегия се реализира най-рано, но така да се каже „половинчато”. Степента на грабеж там беше неколкократно по-ниска.

[6] Библия, Св. Синод на Българската църква, с. 47–55.

[7] Николай Хайтов в книгата си „Родопски властелини” отбелязва това като специфична черта на славянството. Според мен е обща черта на всеки народ.

[8] Самуелс, Р. (1994). По пътеките на еврейската история. София: ИЦ „Шалом”, с. 204,  205.

[9] Но може и да не са чак толкова повлияни, защото партията на есерите, в ръководството на която доминират евреи, се самоопределя като партия на руското селячество и води реална борба в защита на неговите интереси.

[10] А особеностите на буржоазния манталитет се дължат на ролята, която буржоазията играе в общественото разделение на труда и, съответно, нейните интереси, а не на нейната идеология. Идеологията е следствие, е обвивка на нейните интереси и тя е различна в различните региони и в различните епохи.

[11] В Чечня има и кланове, които са лоялни към руските правителства и се задоволяват да получават рента, но те са по-слаби в сравнение с клановете, които освен рента искат да упражняват и рекет.

[12] Александер Рар допуска, че тази политика на Путин все пак е свързана с даване на определени предимства на някои приближени до него олигарси – тези, които го подкрепят политически. Той дава пример с Р. Абрамович. Този олигарх по време на губернаторството си в Чукотка има възможност да плаща много по-ниски данъци за износа на нефт, възползвайки се от данъчните облекчения на този регион. Но в същото време влага значителни лични средства за социални политики в Чукотка. Изглежда такава е „търговската” сделка между Путин и лоялните олигарси – държавата ще ви подкрепя, но вие спазвайте „правилата на играта” и инвестирайте за развитие на руското образование, наука, култура, спорт и пр. Вж: Рар, А., Владимир Путин (2003). „Немецът” в Кремъл. София: Изд. „Слънце”, с. 373–376.

[13] Специално за Ходорковски, който по препоръка на Путин развива нефтения бизнес със САЩ, мълвата твърди, че е вербуван от американците и е поел ангажимент към тях като стане президент на Русия, да унищожи нейните ядрени оръжия.

[14] Вж: За Путин са виновни САЩ, Европа и робската психика на руснаците, интервю на Г. Коритаров с Б. Березовски (2012). сп. L’Europeo,  Кат Русия няма втора, № 24, февруари 2012, с. 74.

[15] Вж: Сенките на мрака (2007).  София: ИК „ICON”, с. 187–363.

[16] Преди две години зададох следния въпрос на моя руски приятел проф. В. Пантин, който беше на конференция в България: „Защо вие – руснаците, плащате рента на чеченците? Не ви ли е обидно? Вие сте нация с хилядолетна история, с хилядолетни военни традиции, със съкрушителни победи над вашите врагове. Защо се примирявате сега да плащате за мир? Той ми отговори – „А какво да правим?” Замислих се. Действително! Планинският масив на Кавказ, надвесен над Южна Русия, прави невъзможен друг вариант за мир, освен изселване в равнината на планинското население. Това е правено два пъти от руската държава – по време на Империята и през Втората световна война от Сталин. Доколкото такова изселване е практически етническо прочистване, в сегашната ситуация то е невъзможно за руската държава. Следователно за да има мир, руското правителство трябва да плаща рента на чеченските кланове, обединени от Кадиров.

[17] Самият Березовски е пределно откровен. Той категорично твърди, че руснаците са си поначало роби. Цит. произв., с. 72. Така че неговият бизнес със славянска робска плът за него е нещо съвсем резонно, естествено и морално.

[18] Впрочем Путин контролира „изкъсо”, следи и наказва всякакви криминални прояви на национализъм. В същото време, обаче, в сферата на изкуството, използвайки държавни ресурси, му дава сериозно „рамо”.