Георги Петков

Реториката в системата на науките. Дефиниране на реториката в кратки формули и раздвояването й между ‘ornament’ и ‘argument’.

Изложението на свободните изкуства в средновековните текстове, където се обсъжда тази тема, традиционно започва с представянето на изкуствата от тривиума. Причините сакакто педагогически, така и методологически: необходимо eв преподаването, първо да се усвояват инструментите за научаване и след това да се премине към науките в собствен смисъл. Изучаването на дисциплините от тривиума в изисквало специално внимание, защото „средновековния човек е трябвало да се основава на предпоставките за необходимостта не само от верска чувствителност, но и от адекватното й интелектуално изразяване”¹.

При въведението, предхождащо разширеното изложение на изкуствата от тривиума, те биват описвани, както се спомена, с кратки ритмизирани формули или сентенции, които освен стилистична функция – да подпомагат лесното заучаване, притежават и концептуалната функция – да предават накратко смисъла².

Такава формула привежда Арнулфо от Прованс (XIIIвек), който след краткото представяне на тривиалните изкуства дава допълнително тълкувание, което има претенцията да сумира основните концепции за вербалните науки. Арнулфо свидетелства, че: “За словото съществува триделна наука, която се нарича ‘тривиум’, именно – граматика, логика и реторика. Тя се различава по различен начин от различните автори. (1) По един начин така: словото започва от разбирането, преминава чрез вярата, и дохожда в убеждението. Съгласно казаното, три ще са и тези, които конституират науката: първо – граматиката като основа, второ – логиката като затвърждаване и трето – реториката като украса. (2) Други казват: мъдрият трябва да използва речта като инструмент не хаотично, а подредено. Той не трябва да внася заблуди с речта си в това, което изгражда и също: чрез словото неуките и живеещи като зверове хора трябва бъдат призовани към по-висш статус на живот. За това е подобаващо да притежаваме наука за правилната подредба на речта, която е граматиката, и за казване на истината, която е логиката и за украсата на словото, която е реториката. (3) По трети начин я разделя Исаак, който казва, че речта или се отнася само до обозначаването и за това е граматиката, или за задвижването, и това е по два начина. Ако трябва да се задвижат способностите за възприемане, както разумът и интелектът, с това се занимава логиката, или, ако се задвижват стремителните способности, каквито са гневът и пожелаването и за това е реториката.”³

1) Арнулфо представя три ракурса на интерпретация на вербалните изкуства. Първият е дисциплинарен и представя последователността на науките в процеса на научаване. Реториката тук е двойно дефинирана: веднъж като ‘убеждение’ (persuasio) и втори път като ‘украшение’ (ornamentum).

Разполагането на реториката като трета по ред дисциплина в системата на тривиума позволява да бъде експлицирана нейната функция като орнамент. След като граматиката положи основите на езика, логиката го изпълва със смисъл, за реториката, на трето място, не остава друго, освен да съчетае правилност и смисъл в добре композирана континуална реч. Разпозната по този начин, реториката може да бъде отъждествена изцяло със стилистиката и композицията. И изглежда, че средновековните автори дават основание за такова тълкуване:

Псевдо-Беда посочва, че “елоквенцията притежава три части: да се пише правилно и записаните слова правилно да се изговарят, което върши граматката; да се доказва това, което трябва да бъде доказано, на което учи диалектиката и да се украсяват словата и сентенциите, което прави реториката. Започваме от граматиката, после с диалектиката и накрая с реториката.”⁴ Същото определение и със същите думи дава Хонорий Агустодунски.⁵ Анселм от Лаoн твърди, че субтилните различавания на философията биват украсявани след това с композицията на реториката.⁶ Джон от Солсбъри също настоява, че изучаването на свободните изкуства трябва да започва с граматиката, която ни учи да говорим правилно, след това е диалектиката, която ни учи да говорим рационално, а реториката –украсено (ornate)⁷. В кратката формула на анонимен автор, описващ живота на епископ Одо, също четем: “erat fundatus grammatica, ornatus rhetorica, armatus dialectica.”⁸ Регино от Прюм също изтъква стилистиката като дефиниция за реториката чрез един популярен през средновековието модел за етимологично определяне. Той съпоставя етимологиите на няколко дисциплини между които и реториката: ‘Музика’ се именува от ‘муза’, както ‘граматика’ от ‘буква’ (gramma) и от ‘rhetoreon’, тоест ‘изобилно слово’ (elocutionis copia) се именува реториката…”⁹По същиият начин характеризира компетенциите на изкуствата и Рупърт Тевтонеца.¹⁰

Определението на реториката като изкуство за стилистичната украса посредством изграждането на фигури и тропи, посредством създаването на нови думи и композицията на ритъма в текста, се вижда и в изящните стихове на Алан от Лил:

RHETORICA

Peregrinas a natura Nominis positio, Скитница е по природа, влага им названия

Cum in Dei transit jura, Hominis conditio. В Бог присъда като дирят, Хорските деяния

Novus tropus in figurа Nova fit translatio, Нови тропи във фигура, Нов пренесен смисъл,

Novus color in junctura, Nova fit constructio. Нови багри във декора, Новa конструктивност.

In hac Verbi copulа Stupet omnis regula. В таз словесна фабула Лежат всички правила.

В описанието си като третата дисциплина от тривиума, реторикатабива разпознавана като изкуство за орнамента, понеже в процеса на обучение тя няма какво повече да добави над знанието, придобито от диалектиката и граматиката. И все пак, ако нейните функции бяха конкурентно иззети от другите дисциплини, то би трябвало тя да промени дефиницията си, ако например биваше изброявана като втора подред в постъпателния процес на учене.

В изброяването на свободните изкуства някои автори действително посочват реториката на второ място – след граматиката и преди диалектиката.¹¹ Това може да се види при Кассиодор¹², Исидор¹³и Рабан Мавър.¹⁴ Но това положение не въвежда някакво специално различие от предходната формула. Реториката идентично бива характеризирана с блясъка и изобилието на своята реч: “secundarhetorica, quaepropternitoremetcopiameloquentiaesuaemaximeincivilibusquaestionibusnecessariaexistimatur”. Характеристиката на реториката като стилистика следователно е същностна и безусловна, а не в отношение към дисциплинарната й анотация.

Съществува обаче и алтернативната интерпретация, която определя реториката като убеждение. Например в ‘Eruditiodidascalica’ Хуго посочва, че: “Граматиката е наука да се говори без грешки. Диалектиката е инструмент за дискусии, различаващ истинно от неистинно. Реториката е дисциплина, подходяща за някакво убеждаване.”¹⁵ Същото определение се среща при Алкуин (Derhet. 11), Рабан Мавър (Deuniv. XV. 1) и Ричард от Сен Виктор (Lib. except. I, 22).

Пиер Абелар също описва реториката като аргументативна дисциплина, чрез примера за употребата на името ‘лице’. Той казва така: “По един начин се възприема името ‘лице’ в граматиката, по друг в реториката, както и по различен начин се възприема ‘лице’ в хората, а по друг в божествената същност… В граматиката ‘лице’ е и този който говори, и този, на когото се говори и този, за когото се говори. В реториката ‘лице’ се нарича този, чиито конкретни думи или действия се обсъждат в контроверзията. В човешката природа ‘лице’ се нарича ‘рационалната и неделима личност’…”¹⁶ Същите думи повтаря и Захари от Безансон.¹⁷

Гюнтер от Паирис посочва като специфика на реториката убеждението и характеризира граматиката като украсяващо слово. Той представя разликата между изкуствата според четирите типа речи – граматика, диалектика, реторика и католика: “Граматическата реч е украсената подредба на словото. Диалектическата реч е изказване или съждение, което дискутиращият използва за умозаключаване. Реторическата реч е цялостното обговаряне, което реторът използва за убеждаване. Католическата реч е призоваването на Божията благодат… В първата се обработва украсата на словото, във втората се изследват следствията на нещата, в третата се надлъгваза контроверзията на деянието… В първата се оформя синтаксиса… във втората се доказва тезата, която интерпретира твърдението, т.е. двусмислените неща или тези които се проблематизират, чрез необходими или вероятни аргументи. В третата се разказва за хипотезата, което е реторическия въпрос със неговите обстоятелства и за който се казва в следния слог…(следва изброяване на седемте циркумстанции).”¹⁸

Тези примери показват раздвояването на реториката между изкуство за аргумента и изкуство за орнамента.И все пак това раздвояване намира своето естествено единство в разбирането за реториката като особена конкретизираща практика, отнесена към партикуларното – към конкретните цели и към конкретните обстоятелства, както се спомена в предходната глава.

Двете интерпретации за реториката биват събирани в общи определения. Така например в “Descripturisetscriptoribussacris” (XIII), Хуго от Сен Виктор посочва, че седемте свободни изкуства се делят по такъв начин, че тривиумът обозначава думите, а квадривиумът обозначава нещата.Той описва вербалните изкуства по следния начин: “Граматиката учи да се говори и пише правилно. Диалектиката е изследване за дистинкциите и начина на обозначение в тях и за откриване на истината в дискусиите. Реториката се отнася и към двете.”¹⁹ Хуго пояснява в ‘Desacramentis’ това двойно отношение. След дистинкцията ‘познание на думите’–‘познание на нещата’ (‘cognitiorerum’–‘cognitiovocis’), той казва: “Познанието на думите се основава в две неща – в произнасянето (pronuntiatione) и обозначението (significatione). Граматиката се отнася само към произнасянето, диалектиката само към обозначението, ареториката и към двете.”²⁰Тривиумът се отнася към словото, което е насочено навън (vocibusquaeextrinsecussunt), докато квадривиума се отнася към познанията, които са вътрешни понятия на интелекта (de intellectibus qui in trinsecus conceptisunt)²¹. Следва кратка препратка към темата за „Брака на Меркурий и Филология” и Хуго посочва, че тъкмо връзката между тях е имал предвид Цицерон, говорейки за единството на мъдрост и красноречие в своята „Реторика”.

Определянето на диалектиката и реториката като сигнификативни изкуства не ги свежда само до семантика.Те са преди всичко разсъждаващидисциплини, които подразделят ‘arsdisserendi’. Хуго посочва в „Дидаскаликон” (II,30), че те се занимават с вероятните аргументи (probabilis).

Двойното отнасяне е изразено с кратка формула при Александър Некам: “rhetoricadocetloquiornateetappositeadpersuadendum” (реториката учи да се говори украсено и да се говори с цел убеждаване).²²

Ясно се вижда конюнкцията между двете определения за реториката при Джон Скот Ериугена. Той прави това съединяване, използвайки характеристиките на другите две дисциплини – ‘дискусия’ и ‘украса’. Но полага акцента в определението си за реторика върху нейната конкретизиращата природа. Ериугена посочва, че “реториката е изобилна и украсяваща дисциплина и умение да се дискутира… и може да се дефинира накратко катоостроумна и изобилна дисциплина за конкретните дела, определени в седемте циркумстанции.” Диалектиката бива определена като: “дисциплина за внимателното изследване на общите рационални понятия на душата.”²³ Той посочва, че “когато реториката се занимава с общите топоси, които се отнасят до природата на нещата, тя използва частите на диалектиката”, и ясно индикира, че разбира красноречието като аргументативна дисциплина, като я различава от граматиката: “тя се различава от граматиката, защото граматиката изхожда от буквите (exlitera), а реториката изхожда от хюпотезите (exhypothesi). Първата е ‘науката да се пише добре в областта на писмеността’ (benescribendiscientiainliteram), втората ‘умение да се говори добре в областта на конкретните дела’ (bene dicendi peritia in hypothesin).”²⁴

Както беше показано в предходната глава, през средновековието реториката бива оценностявана като конкретизираща практика в неизменна връзка с другите две дициплини от тривиума. Тя бива по особен начин субординирана към граматиката и диалектиката, но в тази субординация придобива особена автономия в отнесеността си към контингентното и връзката и с ‘ars bene vivendi’. Останалите две дефиниции на Арнулфо от Прованс, които бяха приведени в началото на главата, могат да бъдат тълкувани в контекста на двете трансформации, за които говори Макеон. В контекста на теологическата трансформацията реториката е инструмент за изразяване на Божествената истина в полза на главната цел на човешкия живот – спасението.Реториката е по-скоро отъждествена с функцията й на орнамент, тъй като’знанието’ (doctrina) и ‘смисълът’ (ratio) са зададени от теологията и са правилно разбрани чрез диалектиката. „Ако изучаването на граматиката е път към овладяването на езика и на механизмите на правилното изразяване, то следващата дисциплина логиката – е владеела правилата на рационалното мислене. Двете заедно са отваряли път към философската рефлексия и спекулативното мислене.”²⁵ Аналогично граматиката и реториката, чрез употребата на словото за съзидаването на човешките взаимоотношения и изграждането на общество, заедно отварят пътя към практическото действие. В християнски контекстпрактическото действие (vitaactiva), е премислено през религиозното умосъзерцание (vitacontemplativa).

Реториката има за специфична област на аргументация ‘стремителната’, а не ‘рационалната’ част на душата, на която тя се стреми да влияе чрез добре украсеното и наситено с примери слово.

В контекста на логическата трансформация, реториката е рационален инструмент за убеждаване в областта на етиката (науката за човешките взаимоотношения). Тя не е просто сума на методите на граматиката и диалектиката и придава нещо ново към тях, а именно влага конкретика в речта и по този начин словото придобива своята завършеност, като се обективира в конкретна комуникативна ситуация. Конкретизацията на реториката е специфичен логически метод за употреба на топоси, които се базират не на ‘ставащото в повечето случаи’, а на конкретния авторитет или на конкретния случай, както в известния пример: „ Специалната допълваща роля на реториката в завършването на комуникативния процес се изяснява от думите на Бернар от Шартр, които бяха цитирани по-рано: “Красноречието е наука, която изгражда в своите възпитаници умението да изразяват съгласувано познатото. Нарича се ‘тривиум’, защото към него дохождаме като от три отделни пътя. За да имаме завършено красноречие, първо трябва да се научим да говорим без варваризми и солецизми, което придобиваме от граматиката. След това трябва да се научим как да доказваме и отхвърляме нещо в речта, което става чрез диалектиката. Но по необходимост трябва да се убеждава и разубеждава: защото някои слушатели биха могли да разбират граматическата реч, диалектическото доказателство да е валидно за тях и все пак да не желаят да го приемат и следователно е необходимо реторическо убеждаване. И така граматиката е извор на красноречието, диалектиката се нарича напредък, а реториката завършек.”²⁶