Аргументация, публична и стратегическа комуникация

Argumentation, Public and Strategic Communication

DOI: 10.55206/UBBD4362

Мариета Ботева

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“

Имейл: m.boteva@ts.uni-vt.bg

Абстракт: В статията е направен обзор на базови трудове на Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека. Представени са опитите за реконцептуализация на античната реторика в частта ѝ за аргументацията. Направени са изводи след преглед на публикации и на други учени, изследващи аргументацията. Тя е представена като част от фундаменталното реторично знание, както и като проекции в правната/юридическата сфера и в политиката. Установени са проявления на аргументите в поведението на оратора и в целта му да постига убеждаване при спазване на етичните норми, правилата и морала. Представени са пресечни точки между реториката, философията, аргументацията. Доказан е приносът на реториката в хуманитарното знание чрез критичен преглед на научните публикации на Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека и на други учени, публикуващи в областта на реториката и философията през 20. и 21. век.

Ключови думи: реторика, аргументация, аргумент, философия, Хаим Перелман, Люсѝ Олбрехт-Титека.

Chaim Perelman’s Theory of Argumentation

Marieta Boteva

“St. Cyril and St. Methodius” University of Veliko Tarnovo

E–mail: m.boteva@ts.uni-vt.bg

Abstract: This article includes a review of the basic scientific publications of Chaim Perelman and Lucie Olbrechts-Tyteca. Attempts to reconcep­tualize ancient rhetoric in its part on argumentation are presented. Con­clusions are drawn after reviewing the publications of other scholars studying argumentation. It is presented as part of fundamental rhetorical knowledge, together with projections into the legal/legal sphere and into politics. Projections of argumentation in the speaker’s behavior and in his goal to achieve persuasion while respecting ethical norms, rules and morali­ty are identified. Intersections between rhetoric, philosophy, and argumen­tation are presented. The contribution of rhetoric to humanistic knowledge is demonstrated through a critical review of the scholarly publications of Chaim Perelman and Lucie Olbrecht-Tyteca and other scholars publishing in the fields of rhetoric and philosophy in the 20th and 21st centuries.

Keywords: rhetoric, argumentation, argument, philosophy, Haim Perelman, Lucie Olbrechts-Tyteca.

Уводни думи

Изкуството на убеждаването не изчезва с последния блясък на реториките от Античността, според Хаим Перелман. Учените през вековете изследват метода на аргументацията. Научните трудове по този проблем имат дълга традиция в диалектиката и реториката в Антична Гърция. Общественополитическите промени в социалния живот, юриспруденцията, пропагандата, прогресът в научната област обуславят засиления интерес към реториката и теорията на аргументацията. През 19. век логиците и математиците откриват перс­пек­тивите на формалната логика и доказателството, с които се постига убеж­даващо въздействие върху умовете и настроенията на слушателите.

Във втората половина на 20. век в държави като Франция и Белгия се засилва вниманието на учените към проблемите на аргументацията. Трактатите по реторика, техниките за аргументация, убеж­даване и презентация се мултиплицират през 50-те и 70-те години на миналото столетие. Теория на аргументацията според Хаим Перелман, Люсѝ Олбрехт-Титека (Perelman & Tyteca 1958) се разбира като редукция на доказателството, техниките на дискурса, които предизвикват съгласието към духа на тезите, които се представят на слушателите. [1] Доказателството става плац в търсенето на истината и яснотата в комуникацията, които се разбират като ръководство в човешката дейност.

Основата на революционната за 20. век теория на аргументацията се базира на трудовете на Аристотел – „Топика“, „Реторика“; Цицерон – „За оратора“, „Брут“, „Оратор“ и Квинтилиан – „Обучението на оратора“. Това са първите системни трудове по проблемите на аргументацията, политическа, съдебна, епидейктика. Компетентното обсъждане на тази научна материя определя основополагащата роля на тези трактати в теорията на аргумен­тацията. Основните идеи в разглежданата научна област са обобщени от преподаватели по красноречие, каквито са Аристотел и Квинтилиан.

Некласическата концепция относно аргументацията се развива от раз­лични съвременни автори. Хаим Перелман, Люсѝ Олбрехт-Титека, Ролан Барт, Пол Ри­кьор, Умбeрто Еко, Франс ван Емерен, Роб Гротендорст, Гран Брутян насочват изследванията си към дискурса на публичното говорене, но обхващат и писмените форми. Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека представят аргументацията в публицистиката, политическите и религиозните дискурси, адвокатските пледоарии, съдебните реше­ния и философските трактати. Новият етап в световното развитие на теория на аргументацията Гран Брутян датира от 1963 година, когато в Мексико, на XIII международен конгрес от Международния институт по философия в Париж се организира симпозиум по проблеми на философската аргументация. Мате­риалите се публикуват в сборник Symposium sobre la argumentation filoso­fica. (Брутян 1984) [2] Публикациите са посветени на историята на философската аргументация, типологията, структурата, етимологията и други въпроси.

След този сборник излизат книги и статии предимно в САЩ и Белгия. Център на проучванията в областта на аргументацията в САЩ става Пен­силванския университет, където през 1968 година се издава списание „Фи­лософия и реторика“ (Philosophi and Rhetoric). [3] Европейският център по проблемите на философската аргументация става Брюкселският свободен уни­верситет. През 50–70-те години на 20. век той е ръководен от професор Хаим Перелман, философ, логик и реторик, завършил право. Люсѝ Олбрехт-Титека е завършила социология и икономика в Брюкселския университет. Заедно те издават „Новата реторика. Трактат за аргументацията“ в Париж, през 1958 година. [4] Хаим Перелман е автор на няколко самостоятелни съчинения, свързани с проблемите на философската и юридическата аргументация – Justise et raison (Bruxelles 1963) [5]; Le champ de l’argu­mentation (Bruxelles 1970a). [6]

Класическите теоретични положения в теория на аргументацията намират оригинално продължение в идеите на Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека. Всеки основен аргументативен проблем се разглежда от началата, поставени от Аристотел, Цицерон и Квинтилиан. Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека прилагат творчески подход към проблемите на аргументацията. „Новата реторика. Трактат за аргументацията“ представлява революционен научен труд през 60-те години на 20. век в Европа.

Теория на аргументацията се гради върху основите на античната теория на доказателството и спора. Теория на аргументацията се развива като интер­дисциплинарна област на философското знание, някои автори я определят като нова философска наука. С проблемите в тази научна област се занимават философи, логици, ретори, психолози, лингвисти, етици. Теория на аргументацията Хаим Перелман, Люсѝ Олбрехт-Титека и техните последователи наричат „нова реторика.“ Теория на аргументацията обхваща устни и писмени жанрове. Философската аргументация „пронизва“ (Перелман) аргументацията във всички устни и писмени дискурси. Реторичните родове и видове имат строго установени специфики в аргументацията, които се анализират от реториката. Аргументацията в ораторските дискурси е глобален проблем между теория на аргументацията и съвременната реторика.

Новата реторика не може да бъде една метареторика („поетика на про­зата“, „теория на фигурите“), която се отъждествява с теория на аргу­мен­тацията. Разглеждам „новата реторика“ като нов етап в развитието на съв­ре­менната реторика. Новото е резултат от откритията в научни области, с които реториката има вековни връзки – философия, логика, психология, лингвистика, етика, аксиология, социология, политика, право.

Авторите на „Новата реторика. Трактат за аргументацията“ разбират аргументацията като техника, позволяваща да се пробуди или засили съчув­ствието на аудиторията към предложените на нейната оценка тезиси. Авторите под­чертават ролята на убеждението и внушението в търсене на конструктивни решения. Вероятното и правдоподобното, изтъкнато от Аристотел, е бъдещето на аргументацията. В човешкия живот има несигурност, неясноти, споделят се различни становища, не само истини. Връщането към терминологията на Аристотел сближава теорията на аргументацията с диалектиката и реториката. [7]

В трактата се преразглеждат всички въпроси относно структурата на аргументацията – монолог, диалог, съдържание и форма на политическа, съдеб­на реч и епидейктика, личността на оратора, фигурите на мисълта и словото. Представеният анализ се отнася до дискурса на публичното говорене и писмените форми. Представителите на Белгийската, Френската и Амстер­дамската школи разбират широко предмета на реториката като „поетика на прозата“ и „теория на фигурите“. Това са учените Хаим Перелман, Люсѝ Олбрехт-Титека [8], Мишел Шарл [9], Ролан Барт [10], Група µ [11], Умберто Еко [12], Пол Рикьор [13], Мишел Фуко [14], Франс ван Емерен, Роб Гротендорст. [15].

Цялата аргументация се основава на личностите като елемент на ста­билност. Всички идеи се реализират като някакви действия на личността. (Perelman & Tyteсa 1958) [16] Аргументът на авторитета утилитаризира дей­ствията, правата на една личност или група и представлява способ за доказване на идея. Етосът на оратора (ethos oratoire) е тактът и стремежът да формира добро и полезно мнение за себе си в аудиторията. Аргументацията е опозиция на демонстрацията чрез личността на говорещия. Дискурсът е изява par excellence на оратора. На нивото на дискурса ораторът въздейства със своя дух, ум, талант, авторитет, сугестия, чувство за хумор, такт. (Perelman & Tyteсa 1958). [17]

Политическият аргументатор създава систематизирано, структурирано по определен начин изложение. Политическите тези се доказват с общите фило­софски аргументи: политически, социологически, етически, прав­ни, рели­гиозни и други доводи.

Съдебната аргументация има следните характеристики: принципите на правото не се адресират към всяка аудитория, аргументацията на съдебния оратор се влияе от аргументацията на опонента му, въпросите могат да се връщат за обсъждане и вземане на нови решения. Съдебната аргументация е специална, базира се на нормите на правото. Дебатът се определя като спе­цифичен начин на изложение „един срещу друг.“ Феномен в съдебната аргу­ментация е противопоставянето, характерен принцип в човешкото мислене. Контроверзията е подходяща форма при обсъждане на идеи от областта на мора­ла и философията. В дебата пред специалната съдебна аудитория има противопоставяне на противници.

Понятието „правна логика“ обхваща съществуването до една формална (доказателството) на една неформална логика, изследваща аргументацията. Правната логика се разбира като съвкупност от разсъждения, които поддържат или оборват теза и позволяват да се критикува или оправдае едно решение. Правната логика разглежда специфичните за правото аргументации, останали непроменени през вековете под името „правен аргумент“. (Perelman 1970b) [18] Правното разсъждение трябва да убеди съдията и това разсъждение и неговата правилност могат да бъдат оценени различно. Съдиите са ком­петентни да разрешават споровете и техните решения са авторитетни. (Perelman 1970b) [19]

Характерното в правната аргументация е противопоставянето или нала­гането на една гледна точка (теза, хипотеза) над другата в търсене на истината или вероятната истина. В разбирането на Перелман специфична юридическа логика е логиката, в която аргументите са конфронтирани, намесват се пре­зумпции и фикции, давностни срокове, тежест на доказване, породени от нуж­дите на правната сигурност, резултат от хилядолетно развитие на юридичес­ката мисъл. (Perelman 1970b.) [20]

Юридическата логика се представя като аргументация, която варира в своите аспекти в епохите, правните системи и бъдещото си приложение. В пра­вото има специфично доказване, общуване между двама и специална ауди­тория. В съдебната аргументация се използват всички видове доказателства – дедукция, индукция, аналогия. Доказването се базира върху принципите на правото, аргументите на морала, аргумента на прагматиката и аргументите, които мотивират техните пропозиции и решения; класификация и система­тизация на случаите; аргументативните схеми, с които юристите си служат, когато правят доказателство по една правна материя. (Perelman & Tyteсa 1958) [21]

Под „правно разсъждение“ Хаим Перелман разбира всяко разсъждение, което пряко или непряко засяга приложението на правото в най-широк смисъл. Присъдите и постановленията на съдилищата представляват най-добрите об­раз­ци. Обвинението и защитата трябва да предоставят на съдията елементи от фактите и правото, които формират неговото мнение. (Perelman 1970b) [22] Когато правната доктрина се адресира до законодателя относно ново законодателство или изменение на съществуващото, се отправя апел от политическо естество. Прибягването до аргументи от политическо ес­тество се прави в правните разсъждения, когато се оценяват последствията и се оправдава изборът на дадена интерпретация на закона.

Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека развиват идеята за ценностите като основа на съгласие и споразумение. Комуникацията представлява възприемане на цен­ности и съответно действие или бездействие под тяхно влияние. Универ­салните (истина, добро, справедливост) и конкретните (солидарност, дис­циплина, ангажираност) ценности служат в разбирането на истини и факти, и са убеждаващо средство с базисно значение в аргументацията. Ефективна аргу­ментация осигуряват съгласията, необходими във всяка дискусия. Съг­ласията се постигат върху споделянето на ценности и факти, първите се основават на мненията, вторите – на истината. (Perelman & Tyteсa 1958) [23]

Важен момент в разглежданата теория представлява разбирането за функцията на фигурите в дискурса. Някои реторични фигури се възприемат като аргументативен елемент, чрез който се поставя проблем и се постига съгласие. Други фигури се възприемат като орнаменти на стила с естетическо въздействие. Фигурите на мисълта и словото имат аргументативна роля – едните повече в плана на логическото, другите – емоционално и психоло­гическо въздействие. Фигурите на мисълта и словото представляват аргу­ментативни елементи, атоми и молекули във всички словесни дискурси, в т.ч. и реторичните родове и видове.

Ораторът, който представя едно действие, аргумент, разбира критериите, които неговата аудитория прилага и въздейства с решението, което предлага в аргументацията. Цялото системно мислене се представя чрез съобщения, в които се отразява действителността. В реторичната аргументация реалността е цялостно обхваната и оценена. Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека разглеждат аргу­ментативните техники за разделяне (techniques de rupture) и свързване (techniques de freinage) на всички нива в реторичния дискурс. В идейно-съдържателен план това са философските връзки индивид – група, личност – действие, теория – практика, изкуство – реалност, начин – цел и много други. Във фор­мално отношение техниките за свързване и разделяне се разглеждат като стилово-езикови средства, например концесия, реторсия, „да-но“.

Разделянето на понятията, дисоциацията на идеите, обуславя начин на представяне на концептуални теми, които са фундамент в аргументацията. Философските връзки са резултат от едно разделяне, в което преобладават антитезите. Фигурите на мисълта и словото, които презентират тезите, са лисенция, хипербола, инверсия, хезитация, хипербат, астеизъм. (Perelman & Tyteсa 1958) [24]

Философските връзки, разположение в един план, дават познание за серия от връзки, разположени в друг план. Един философски начин на мис­лене е от противоположното: дело (fait) – право (droit). Политикът и пра­вис­тът ще интерпретират в аргументацията си връзката: теория – дело, практика, на основата на общите философски връзки: феномен – принцип, нормално – норма. Ораторът, който представя една тема, оказва въздействие с решението, което предлага. (Perelman & Tyteсa 1958) [25] Подходящи средства в политическата и съдебна аргументация са фигурите аналогия, пример, опровергаването на довод. Философският контекст е общата основа на аргументацията във всички дискурси. Философските прозрения за струк­турата на действителността и правата стават критерии в разбирането на дока­зателствата в изказването.

Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека доказват, че силата на политическата аргу­ментация се дължи на истинни философски, политически, етически и други предпоставки; силата на съдебната аргументация се дължи на истинни фило­софски предпоставки и нормите на правото. Аргументът на конвергенцията предава пълнотата и широтата на политическата и съдебната аргументация. Например, в политическите идеи се обединяват наука и идеология. В съдеб­ната аргументация основите на доказателството не са противоположни, за­щото ораторът развива обвинение или защита по един казус.

Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека правят дълбок научен разрез на политическата и съдебна аргументация. Посочват философските и правните основи като базисни предпоставки във всички дискурси, особено съдебните. Подходящи аргументативни средства се явяват фигурите повторение, преувеличаване, амплификация, ефект на комплимента, специфичният правен аргумент „тол­кова повече“ (á fortiori). Политическата и съдебната аргументация зависят от строга процедура на доказателството, вниманието и съгласието на ауди­торията.

Класическата антична реторична теория поставя аргументацията в основата на ораторското действие. Аристотел, Цицерон, Квинтилиан и други известни ретори разграничават „общи“ и „специфични“ начини на аргу­ментация. В тяхното разбиране това означава общи и специфични категории и понятия, от които се формулира проблем (теза, хипотеза) и се образуват ентимеми (аргументи). Основни логически методи за разсъждение са дедук­тивният, индуктивният и аналогията. Прави се разграничение между логи­ческо и реторично доказателство.

Античните автори очертават схема на разглеждания основен процес като формулиране на тезис, оборване на контратезис, обосноваване на предло­жения тезис. Аргументацията се гради върху логически и емоционални до­води. Подчертават значението на невербалната комуникация в общуването. Тази област в реториката е разработена научно през 60-те години на 20. век. Проблемите на стила намират място, без да изместват основното в предмета на реториката – доказателството и убеждаването, т.е. аргументацията. „Реторика“ на Аристотел [26] и „Обучението на оратора“ на Марк Фабий Квин­тилиан [27] представляват първите системни трудове по проблема за аргумен­тацията във всички словесни дискурси и специално ораторските. Компе­тентното обсъждане на тази материя определя основополагащата роля на трактатите в теория на аргументацията. Основните идеи в разглежданата научна област са обобщени от преподаватели по красноречие.

Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека предлагат теория на аргументацията, изградена върху философския фонд, основан на истините. Комуникацията обхваща опозицията между теория и практика. Мисленето се базира върху търсенето и намирането на предпоставките по всеки случай. Чрез дискусията, на основата на рационалното, се търси съветването между хората. Рационалният метод осъществява точна аргументация, изградена върху очевидните предпоставки, доказателства, заключения. „Аргументацията е проблем на комуникацията, имащ онтологична и естетическа основа.“ (Perelman & Tyteca 1958) [28] Ме­тодът и формата, които се използват, са повлияни от спецификите на ауди­ториите – универсални, специални, технически.

Философията на 20. век се базира на съгласието, истинните пред­поставки и правото. Теорията и практиката със своята аргументация имат основа върху правото като норма и истина, човешката солидарност и фило­софията на мисленето и действието. (Perelman & Tyteca 1958) [29] Теория на аргументацията се изгражда върху доказателствата, практиката, логиката и теориите на разбирателството. Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека желаят всички дис­курси – политически, съдебен, публицистичен, художествен, научен, рели­гиозен да се основават на истинни философски и правни предпоставки. В трактата се изследват стари и нови схеми на аргументация в политическата, съдебната реч и епидейктиката.

Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека разбират формата на аргументацията като обсъждане в дискусия. Авторите апелират към критично разискване при вземането на решения, които стават ръководство в действията на хората. „Аргументацията е условие за съществуването на разумен избор. Ако управ­ляването на свободата не бе основано на разумни доводи, всякакъв избор би бил ирационален и би се ограничил до едно произволно решение, действащо в интелектуална свобода.“ (Perelman & Tyteсa 1958) [30] Перелман и Титека отричат фанатизма и насилието. Защитават идеята за плуралистичния характер на истината – „плурализъм на ценностите и множество пътища да бъдем бла­горазумни“. Доказателството е съставен елемент на всяка аргументация, защото се утвърждава истинността на обсъжданото поло­же­ние. Всякa фило­софия в своята теория на познанието разработва норми и кри­терии за убедителна аргументация.

Техниките за аргументация представляват фонд и форма в пред­ставя­нето на истини и ценности пред аудитория или общуване между двама. Утилитарната цел в комуникативния акт е призоваване на слушателите към действие. Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека разглеждат спецификите на политическата, юри­дическата и религиозната аудитория. Изследват характеристиките на уни­версални, специфични, конкретни, особени и елитарни аудитории. Поли­тическите, съдебните и религиозни аудитории са „специални.“ Универсалната аудитория се убеждава посредством очевидни и приемливи доводи. (Perelman & Tyteсa 1958) [31] Аргументацията е ефективна, когато предлага решения на проблеми в теоретичен или практически план, предизвиква резултатно въз­действие. Трактатът е апотеоз на истината и положителното представяне на тезите във всички дискурси. В съдебния дискурс се говори за виновен и невинен човек, справедливо възмездие, свободата и несвободата на хората. Когато истините са неудобни и болезнени, както в съдебната аргументация, да се казват с такт и мярка.

Философската аргументация представлява фундаментът на всички словесни жанрове. Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека желаят правните закони и норми да „пронизват“ всички дискурси. Перспективата на аргументацията във всички дискурси е да се обуславя от правото. Развитието на съвременния свят в политически, икономически и културен аспект предполага всяка аргументация да се базира върху нормите на правото. Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека предвиждат тези процеси през 60-те години на 20. век.

В публикацията „Полето на аргументацията“ (1970a) Хаим Перелман посочва пер­спективата към по-голяма обвързаност на политическата аргументация със съдебната. Политиците юристи по-често включват правни основания в речите си. Коректната аргументация в политическите дискурси се основава на истинни тези и аргументи, подкрепени със закони и норми от правото. Аргументацията се превръща във философски и морален метод в доказването и убеждаването. Аргументацията насочва към действие, което ангажира хората. Постигната с убеждение, влияе върху мнения и решения на човешките проблеми. [32]

Заключителни думи

След Сократ, Платон и Хаим Перелман въздействието на дискурса се разбира като психагогия или демагогия. В политическите и правните дискурси побеждават по-добрите аргументатори, невинаги в полза на истината. Взаим­ното съгласие улеснява възприемането на предложените решения като ръко­водство в духовната и практическата дейност на хората. „Цялата аргументация разглежда провокирането на духовете в осъществяването на интелектуален контакт. Тази интелектуална комуникация е основен въпрос в дебатирането заедно, в диалог.“ (Perelman & Tyteca 1958) [33]

Аргументацията е основен проблем във философските науки от древ­ността до нашето време. Всяка епоха и всеки автор привнасят нови аспекти в изслед­ването на проблема. Това зависи от философската компетентност на автора и граничната област, с която се занимава – логика, реторика, етика, лингвистика, психология, аксиология, политика, право. Проблемът не намира изчерпателно решение нито в Античността, нито в нашето съвремие, затова „Обучението на оратора“ на Квинтилиан има обем от 750 страници, „Новата реторика. Трактат за аргу­мен­тацията“ – 680 страници.

През 20. и 21. век има основания да говорим за ренесанс на реториката. Възражда се античният идеал: добрият оратор е добър гражданин, добрият гражданин е добър оратор. Смелостта да имаш лична позиция, която отстояваш при определени обстоятелства, понякога струва кариерата или живота на човека. Коректната аргументация представлява доказване на истини, формиране на убеждения, без лъжливи твърдения. Хаим Перелман и Люсѝ Олбрехт-Титека апелират към добрите оратори да представят коректна аргументация, насочена към истината и целесъобразността в полза на хората.

Цитати и бележки

[1] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argu­mentation. Paris: Presses Universitaires de France, 5.

[2] Брутян, Г. (1984). Аргументация. Ереван: Изд-во АН АрмССР, 16. [Brutyan, G. (1984). Argumentatsia. Erevan: Izd-vo AN ArmSSR, 16.]

[3] Philosophy & Rhetoric Journal. ISSN 0031-8213. E-ISSN 1527-2079. https://www. psupress.org/journals/jnls_pr.html. Retrieved on 10.12.2022.

[4] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France.

[5] Pelerman, C. (1963). Justise et raison. Bruxelles: Presses Universitaires De Bruxelles.

[6] Pelerman, C. (1970a). Le champ de l’argumentation. Bruxelles: Travaux de la Faculté de Philosophie et Lettres, XLIII, Bruxelles, Presses Universitaires de Bruxelles, 168–169.

[7] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France.

[8] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France.

[9] Charles, M. (1977). Rhetorique de la lecture. Paris: Seuil.

[10] Барт, Р. (1991). Въображението на знака. София: Народна култура. [Bart, R. (1991). Vaobrazhenieto na znaka. Sofia: Narodna kultura.]

Барт, Р. (1995). Старата реторика. Разделението на езиците. (съст. и прев. С. Атанасов). София: Наука и изкуство. [Bart, R. (1995). Starata retorika. Razdelenieto na ezitsite. (sast. i prev. S. Atanasov). Sofia: Nauka i izkustvo.]

[11] Дюбуа, Ж., Еделин, Ф., Пир, Ф. & Тринон, А. (1986). Общая риторика. Москва: Прогрес. [Dyubua, Zh., Edelin, F., Pir, F. & Trinon, A. (1986). Obshtaya ritorika. Moskva: Progres.]

[12] Еко, У. (1993). Трактат по обща семиотика. София: Наука и изкуство. [Eko, U. (1993). Traktat po obshta semiotika. Sofia: Nauka i izkustvo.]

[13] Рикьор, П. (1994). Живата метафора. София: ЛИК. [Rikyor, P. (1994). Zhivata metafora. Sofia: LIK.]

[14] Фуко, М. (1992). Генеалогия на модерността. София. УИ „Св. Климент Охридски“. [Fuko, M. (1992). Genealogia na modernostta. Sofia. UI „Sv. Kliment Ohridski“.]

Фуко, М. (1996). Археология на знанието. София: Наука и изкуство. [Fuko, M. (1996). Arheologia na znanieto. Sofia: Nauka i izkustvo.]

[15] Eemeren, F. van. & Grotendost, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation The pragma-dialectical approach. Cambridge, New York, Melbourne, Madrid, Cape Town, Singapore, São Paulo: Cambridge University Press.

[16] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 410.

[17] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 427.

[18] Pelerman, C. (1970b). Raisonnement juridique et logique juridique. Le champ de l’argumentation. Bruxelles, 124.

[19] Pelerman, C. (1970b). Raisonnement juridique et logique juridique. Le champ de l’argumentation. Bruxelles, 126.

[20] Pelerman, C. (1970b). Raisonnement juridique et logique juridique. Le champ de l’argumentation. Bruxelles, 167.

[21] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France.

[22] Pelerman, C. (1970b). Raisonnement juridique et logique juridique. Le champ de l’argumentation. Bruxelles, 123.

[23] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 72–90.

[24] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 569.

[25] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 609.

[26] Аристотел. (2013). Реторика. София: Захари Стоянов. [Aristotel. (2013). Re­torika. Sofia: Zahari Stoyanov.]

Аристотел. (2010). Топика. (прев. Иван Христов), София: Захари Стоянов. [Aristo­tel. (2010). Topika. (prev. Ivan Hristov), Sofia: Zahari Stoyanov.]

[27] Квинтилиан, М. Ф. (1982). Обучението на оратора. София: Наука и изкуство. [Kvintilian, M. F. (1982). Obuchenieto na oratora. Sofia: Nauka i izkustvo.]

[28] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 672.

[29] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 682.

[30] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 682.

[31] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 160–162.

[32] Pelerman, C. (1970a). Le champ de l’argumentation. Bruxelles: Travaux de la Faculté de Philosophie et Lettres, XLIII, Bruxelles, Presses Universitaires de Bruxelles, 168–169.

[33] Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argumentation. Paris: Presses Universitaires de France, 19.

Библиография

Аристотел. (2013). Реторика. София: Захари Стоянов. [Aristotel. (2013). Retorika. Sofia: Zahari Stoyanov.]

Аристотел. (2010). Топика. (прев. Иван Христов), София: Захари Стоянов. [Aristo­tel. (2010). Topika. (prev. Ivan Hristov), Sofia: Zahari Stoyanov.]

Барт, Р. (1991). Въображението на знака. София: Народна култура. [Bart, R. (1991). Vaobrazhenieto na znaka. Sofia: Narodna kultura.]

Барт, Р. (1995). Старата реторика. Разделението на езиците. (съст. и прев. С. Атанасов). София: Наука и изкуство. [Bart, R. (1995). Starata retorika. Razde­le­nieto na ezitsite. (sast. i prev. S. Atanasov). Sofia: Nauka i izkustvo.]

Брутян, Г. (1984). Аргументация. Ереван: Изд-во АН АрмССР. [Brutyan, G. (1984). Argumentatsia. Erevan: Izd-vo AN ArmSSR.]

Дюбуа, Ж., Еделин, Ф., Пир, Ф. & Тринон, А. (1986). Общая риторика. Москва: Прогрес. [Dyubua, Zh., Edelin, F., Pir, F. & Trinon, A. (1986). Obshtaya ritorika. Moskva: Progres.]

Еко, У. (1993). Трактат по обща семиотика. София: Наука и изкуство. [Eko, U. (1993). Traktat po obshta semiotika. Sofia: Nauka i izkustvo.]

Квинтилиан, М. Ф. (1982). Обучението на оратора. София: Наука и изкуство. [Kvintilian, M. F. (1982). Obuchenieto na oratora. Sofia: Nauka i izkustvo.]

Рикьор, П. (1994). Живата метафора. София: ЛИК. [Rikyor, P. (1994). Zhivata metafora. Sofia: LIK.]

Фуко, М. (1992). Генеалогия на модерността. София: УИ „Св. Климент Охридски“. [Fuko, M. (1992). Genealogia na modernostta. Sofia. UI „Sv. Kliment Ohridski“.]

Фуко, М. (1996). Археология на знанието. София: Наука и изкуство.[ Fuko, M. (1996). Arheologia na znanieto. Sofia: Nauka i izkustvo.]

Цицерон, М. (1992). За оратора. (съст. И. Паси). превод Петя Стоянова. София: УИ „Св. Климент Охридски. [Tsitseron, M. (1992). Za oratora. (sast. I. Pasi). prevod Petya Stoyanova. Sofia: UI „Sv. Kliment Ohridski.]

Charles, M. (1977). Rhetorique de la lecture. Paris: Seuil.

Eemeren, F. van. & Grotendost, R. (2004). A Systematic Theory of Argumentation The pragma-dialectical approach. Cambridge, New York, Melbourne, Madrid, Cape Town, Singapore, São Paulo: Cambridge University Press.

Pelerman, C. & Olbrechts-Tyteсa, L. (1958). La nouvellе rhetorique. Traite de l’argu­mentation. Paris: Presses Universitaires de France.

Pelerman, C. (1963). Justise et raison. Bruxelles: Presses Universitaires De Bruxelles.

Pelerman, C. (1970a). Le champ de l’argumentation. Bruxelles: Travaux de la Faculté de Philosophie et Lettres, XLIII, Bruxelles, Presses Universitaires de Bruxelles, 168–169.

Pelerman, C. (1970b). Raisonnement juridique et logique juridique. Le champ de l’argumentation. Bruxelles, 123–167.

Ръкописът е изпратен на 05.12.2022 г.

Рецензиране от двама независими рецензенти: от 06.12.2022 до 20.12.2022 г.

Приемане за публикуване: 21.12.2022 г.

Manuscript was submitted: 05.12.2022.

Double Blind Peer Reviews: from 06.12.2022 till 20.12.2022.

Accepted: 21.12.2022.

Брой 54 на сп. „Реторика и комуникации“, януари 2023 г. се издава с финансовата помощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП4/72 от 16 декември 2022 г.

Issue 54 of the Rhetoric and Communications Journal (January 2023) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP4/72 of December 16, 2022.