Тялото като диалогичен и монологичен конструкт в италианската литература на ХХ век  

Реторика, комуникация, диалог

Rhetoric, Communication, Dialogue

DOI 10.55206/BQFK7571

Радея Гешева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Имейл: rgesheva@uni-sofia.bg

Абстракт: В италианската литература на ХХ век се очертават важни за опи­санието на концепта тяло тенденции. Въпросът за разновидностите на понятието може да бъде разгледан с оглед на диалогичния и/или моно­ло­гичен характер на телесното в творбите след Втората световна война. Нас­тоящото изследване цели да направи обзор на понятието тяло, като се раз­гледат неговите диалогични и монологични черти в емблематични творби от италианската литература на ХХ век. Проследява се трансформацията на кон­структа, установяващ диалог или отказващ да изгради връзки със заобика­лящия свят. При кризата на идентичността фокусът се отмества върху интериоризирането, присъщо за началото на ХХ век, например в творбите на Луиджи Пирандело и Итало Звево. Хипотезата е, че италианската лите­ратура след Втората световна война се отличава със стремеж към диалог, осо­бено видим/ярко заявен при писателите Карло Леви и Примо Леви, осе­заемо и при Леонардо Шаша и Джорджо Басани. Сравнителният анализ дава основания да се направят изводите, че по този начин тялото се очертава като своеобразно поле на сблъсъци между диалогично и монологично, между приемането на позицията на другия и отстояването на собствената, след вглеждане в себе си.

Ключови думи: диалог, монолог, тяло, италианска литература, проек­ции, трансформации.

The Body as a Dialogic and a Monologic Notion  in the 20th Century Italian Literature

 

Radeya Gesheva

Sofia University “St. Kliment Ohridski”

E-mail: rgesheva@uni-sofia.bg

Abstract: In the Italian literature of the 20th century, important tendencies re­garding the description of the concept of the body can be outlined. The question of the varieties of the concept could be examined in view of the dialogical and/or monological nature of the body in works after the Second World War. The present study aims to provide an overview of the concept of the body by examining its dialogic and monological features in emblematic works belonging to the Italian literature of the 20th century. The transformation of the concept establishing di­alogue or refusing to build connections with the familiar world is traced. In the crisis of identity the focus changes on the interiorization, e.g. in Luigi Pirandello and Italo Svevo. The hypothesis is that the Italian literature after the Second World War is distinguished by the pursuit of dialogue, notable in writers such as Carlo Levi and Primo Levi, tangible also in Giorgio Bassani and Leonardo Sciascia. The comparative analysis leads to the conclusion that in this way the body emerges as a peculiar field of collisions between the dialogic and the monologic, between the acceptance of the other’s position and the self-assertion, after introspection.

Keywords: dialogue, monologue, body, Italian literature, projections, trans­for­ma­tions.

Увод

Тялото още от древността се асоциира с амбивалентност. Няма ед­нознач­но и пълно определение на това понятие, което да бъде изчерпателно. Интересни са наблюденията на теоретика на тялото Умберто Галимберти, който го определя като граница между природата и културата. В „Тялото“ – едно от задълбочените изследвания, свързани с него, италианският фи­ло­соф посочва, че то е организъм, работна сила, плът, несъзнавано. [1] Става видно, че понятието не може да бъде натоварено само с едно значение или да има една конотация. За Галимберти тялото е „място и немясто на дис­курса“, представлява „негатив на всяка „ценност“, която знанието, със съучастничеството на властта, е натрупало“. [2] Немислимо е, когато го­ворим за телесното, да стигнем до изчерпване на смисъла. Значимите за Галимберти понятия, които имат отношение към тялото с оглед оптиката на настоящото изследване, са присъствие и вписване. Когато говорим за тях, следва да поясним и значението на идентичността. Ако тялото съществува и си дава сметка за това, то присъства. Съответно има осъзната самоиден­тичност. Така Галимберти дава пример с присъствието в света. Има го, ако  тялото, или респективно човекът, осъзнава идентичността си.

На базата на посочените ключови за изследването понятия може да се изведе интердисциплинарно определение въз основа на феномено­логич­ните и социологичните възгледи на философа Умберто Галимберти. Пред­ло­жената в настоящото изследване дефиниция за тялото го възприема като форма на присъствие в света, в който се е вписало, след като осъзнае соб­ствената си идентичност. И тук възниква въпросът за вписването. В социалната реалност то може да се случи по различни начини.  Първото вписване е в света на мъжете или жените. Така при древните племена на мъжа се забранява да доближава кошниците, в които жената държи съб­раната реколта. В същото време на жените не се позволяват да докосват лъка. След като тялото се е определило като женско или мъжко, следва възлагането му на роли – в семейството и обществото. Ако вписването не се осъществи, се достига до изключване. По този начин може да се очертае категорията тялото на маргинала. Идеологията създава основания, на които построява практиката. А тя е културно обоснована. При повтаряне на практиката тя се превръща в навик или във втора природа. И жените, и мъжете имат особености, които ги различават едни от други, видни още от телата, но пренасящи се и върху езика. Под влиянието на властта тялото е белязано. Доминиращият императив неизменно оказва влияние върху те­лата, понякога тяхната реакция го отразява и съответно е огледална, в дру­ги случаи е възможно да се стигне до лудост – осъзната или не, в трети – до жерт­веност, в четвърти – до мълчание, осмислено или неосмислено спрямо конкретна ситуация.

 

Дизайн на изследването

Настоящото изследване обхваща периода от началото на ХХ век до 60-те години. Тезата, която защитава, е че тялото е трансформиращ се кон­структ, понятие, което варира в зависимост от влиянието на външния за литературата и автора свят и вътрешната авторова вселена. Целта на изслед­ването е формулиране на опорни точки в заявяването на телесното, с по­мощта на присъствието, вписването и идентичността. Задачите са свър­зани с извеждане на нова дефиниция на тялото, проследяването ѝ в раз­лични десетилетия на ХХ век с оглед проверка на устойчивостта  и обоб­щаване на определението въз основа на проведените наблюдения, илюстри­рани с конкретни примери от специално подбрани писатели и знакови техни произведения. Благодарение на обобщенията се достига до извода, че тя­лото е интердисциплинарен кръстопът на идеи, които властта и общест­вото могат да проектират върху него. Възможните реакции се променят поради трансформациите в различните разгледани десетилетия. Подбра­ни­те автори и творби отговарят на доминиращите нагласи на тялото за об­ществото и на социума за телесното. Докато периодът от началото на ХХ век до 20-те години на посочения период е белязан от кризата на иден­тичността, силно застъпена в „Съвестта на Дзено“ (1923) на Итало Звево, в следващите анализирани етапи тялото се явява жертва на насилието. Като състояние тази жертвеност е присъща и на творбата, описващата борбата на човека за оцеляване в Южна Италия, „Христос се спря в Еболи“ (1945) на Карло Леви и на анализиращата оцеляването в концлагерите автобиография на Примо Леви „Нима това е човек“ (1947). Насилието, което се откроява, е многопластово. То може да се проследи и в романа „Денят на кукумявката“ (1960) на Леонардо Шаша, представящ проблемите на обществото, повли­яно от мафията, и в „Градината на Финци-Контини“ (1962) на Джорджо Ба­сани, акцентиращ върху сблъсъците в обществото поради Нюрнберг­ските закони. В същото време тялото се очертава или като монологизиращ кон­структ – в първия посочен етап  – от началото на ХХ век до 40-те години – по време на кризата на идентичността, дори като маргинал, или като ди­ало­гизиращ – особено през 50-те и 60-те години на века.

 

Присъстващото тяло – отсъстващото тяло

Луиджи Пирандело е сред световноизвестните италиански автори, отличен с престижната Нобелова награда за литература през 1934 г. Ита­лианският драматург, писател и поет е от сицилиански произход и представя възгледите си за взаимоотношенията на хората в обществото и връзката между тях. За Пирандело вината за неуспехите е не само на хората, но и на обществото като цяло. Ключовата роля на маската в творчеството му пред­лага възможно обяснение на тези проблеми. Хората, съответно те­лата, носят маски. Те са различни и варират в зависимост от обстоятелствата и лицата, пред които се появяват и с които общуват. В „Покойният Матиа Паскал“ (1904) основният персонаж се смята за мъртъв от своите съграж­дани и може да продължи живота си напред с нова самоличност – в Рим и името Адриано Меис. Тогава той се възприема като:

един измислен човек […] Една подвижна измислица, която искаше, при това трябваше по необходимост да бъде обособена, макар и потопена в реалността. [3]

Ключов за Пирандело е въпросът за идентичността. Той е свързан и с темата за вписването, и с тази за присъствието. За сицилианския писател е възможно тялото да поиска да се интегрира, но обществото е това, което ще прецени дали ще се случи. И вписването, и присъствието стават въз­можни с помощта на осъзнаването и осмислянето на идентичността. Този въпрос е поставен и в „Някой, никой и сто хиляди“ (1926). Тезата на Пиран­дело е, че интеграцията в колектива е възможна, но не и задължителна. Така тялото може да се себевъзприема като някое, но за общността то да е никое. В същото време, поради факта, че се налага постоянно поставяне на маски – вариращи в зависимост от хората, с които човек общува, и ситуациите, в които е поставен, човек се превъплъщава в „сто хиляди“. Реално толкова са случаите на промяна в поведението, действието на един от „много „аз“, които ние сме или може да бъдем“. [4] Ако тялото не действа по зададените от обществото правила, то ще се превърне в изолирано и отхвърлено от ця­лата общественост.

За Пирандело значима е и ролята на властта. Но не като далечна ин­станция, която дирижира живота на хората. Според него властта е харак­теристиката, която има всеки човек, респективно всяко тяло. Затова се нала­га да се даде определение на идентичност, която се свързва с властовия им­ператив. Ако проследим наблюденията на социолога Ерик Ериксън в „Иден­тичност: младост и криза“ [5], ще видим, че идентичността има няколко нива – индивидно, личностно, колективно. Всички те присъстват в твор­чест­вото на италианския писател Луиджи Пирандело. Персонажите му са индивиди, тоест осмислят себе си като отделни единици. В същото време всеки от тях е личност и се отличава с определени характеристики – въз основа на житейския опит, път или избор. Успоредно с това всички негови персонажи се опитват под някаква форма – доброволно или не – да се впишат в обществото, да заявят своето присъствие и да покажат своята иден­­тичност. Тя е свързана с принадлежността към определени социални групи и идеали, като се влияе от солидарността към изповядваните от тях ценности.

 

Здравото тяло – болното тяло. Интегрираното тяло – маргинал­ното тяло

В романа на Итало Звево „Съвестта на Дзено“ (1923) се поставя въп­росът за лечението на болестите. В случая основният персонаж иска да из­ле­кува зависимостта си от пушенето. В своя дневник записва педантично всичко случило му се: от огорченията и разочарованията, свързани с неспа­зените обещания, до епизодичните наслади, постоянно съпътствани от ко­лебания и страх. Подобни наблюдения относно участта на човечеството се наблюдават и в предходните творби на Звево. И в „Един живот“ (1892) ос­новният персонаж Алфонсо Нити, и в „Застаряване“ (1898) – Емилио Брен­тани, са въплъщение на фигурата на маргинала. Според определението на Литературния речник на Енциклопедия Трекани терминът е антоним на свръхчовека – понятието на Фридрих Ницше, което най-добре се илюстрира с живота и творчеството на италианския писател, журналист и декадент Габ­риеле Д’Анунцио (1863–1938).

При Итало Звево водещи са фигурите на неспособните да живеят и да установяват взаимоотношения с другите персонажи. Тази неприспо­соби­мост се наблюдава много добре в „Съвестта на Дзено“, който следва прин­ципа проба-грешка, но грешките му стават безкрайно много. Той е надвит от живота, сломен, чувства се негова жертва. В същото време е и един от малкото персонажи в творчеството на Звево, които за първи път отчитат условията на живот, в които човечеството живее. То е неудовлетворено, изпълнено с фрустрации, статист в събитията, които никога не успява да ръ­ководи. Тялото на маргинала на Звево в лицето на Дзено Козини се оказва жертва на слабостите си, като не съумява да установи нормални и здра­вослов­ни взаимоотношения. Основните персонажи във всички романи на писателя нямат волята и желанието за действие или промяна, те са слаби и па­сивни, като винаги търсят причините за случващото им се извън тях. Алфонсо Нити от „Един живот“ в края на творбата се самоубива, тъй като няма силите да се бори с усещането за безполезност и неприспособимостта си. Емилио Брентани от „Застаряване“ се отдалечава от светския живот и макар и жив, вегетира, като живее със спомена за отминалите дни и си пред­ставя хипотетични ситуации, които никога не са се случили, без да мисли за настоящето или бъдещето. Поради тази причина може да заключим, че става дума и за болно тяло. Макар и здраво физически, то си поставя редица бариери на нивото на съзнателното. Единственото спасение за болното тяло е атомната бомба, която според Дзено Козини ще доведе до:

[…] чудовищен взрив, който никой не ще може да чуе, и земята, превърната отново в мъглявина, ще броди из небесата, избавена и от паразити, и от болести… [6]

 

Южното тяло – северното тяло

В романа „Христос се спря в Еболи“ (1945) на Карло Леви се поставя въпросът за италианския юг. На преден план пред обществото се очертават деликатните теми, свързани с италианския север и юг. В северните части поради развитата икономика и индустрия се наблюдават технологичен нап­ре­дък и икономически прогрес. В същото време югът изостава, големи пло­щи от земите там остават необработвани, присъствието на държавата е да­лечно и утопично. Въпросът, свързан с италианския юг, се отразява и върху д-р Карло Леви. Той е от северно семейство, но поради политическите си възгледи – против Мусолини – е интерниран от градчето Грасано в сел­цето Алиано в тогавашната област Лукания, днес Базиликата. По този начин се очертава една от основните опозиции в романа. Северното тяло, което макар и от не много богато буржоазно семейство, е свикнало на опре­делени удоб­ства, се противопоставя на южното.

В Базиликата господстват невежеството и суеверието. Изостаналостта се долавя навсякъде – и в архитектурата, и в поведението на хората, и в на­чина им на живот. По този начин можем да откроим ролята на географската принадлежност като определяща за изграждането на идентичността. Спо­ред изследването на социолозите Питър Бъргър и Томас Лукман „Соци­алното конструиране на реалността“ [7] понятието има две разновидности. Идентичността може да бъде дескриптивна, като чрез нея могат да се опи­шат представителите на различните социални групи в романа. Присъстват представители на политическия и религиозен елит – кметът и свещеникът, и на буржоазното съсловие – търговците и лекарите, и на работническата класа – най-голямата по брой, с висок процент на безработица и тънеща в мизерията на юга поради останалите социални прослойки. Идентичността може да бъде и обяснителна, доколкото подпомага интерпретирането на процесите в обществото и тяхното развитие. Поради изостаналостта на всич­ки нива в юга, като се започне от инфраструктурата и се стигне до начина на мислене, може да се каже, че жителите на Южна Италия и през 40-те години на ХХ век, когато се развива действието в романа, са в също толкова затруднено положение, колкото и по време на Обединението (1861). Факторите, които оказват влияние върху развитието, са свързани с пови­ша­ването на грамотността и откриването на повече работни места. И липсата на образование, и липсата на работа са сериозни проблеми, свързани и с местната мафия. Със сигурност и тя влияе негативно на всички опити за постигане на независимост – и в работен, и в семеен, и в социален план.

Насиленото тяло – свободното тяло

Въпросът за насилието над тялото в литературата се поставя от Ум­берто Галимберти [8], като италианският философ го разглежда във връзка с понятието свобода. Изводът, до който достига, е приложим и за настоящо­то изследване. Според Галимберти „Свободата на тялото е свобода в опреде­лена ситуация“ [9]. От това наблюдение става видно, че италианският фило­соф не желае да прави обобщения, без да ги съотнася към конкретни случаи. С цел да се проследи това негово твърдение, могат да бъдат разгледани два­ма автори – Леонарда Шаша и Джорджо Басани. С творчеството си те поста­вят значими обществени проблеми, които в нашето изследване могат да бъ­дат разгледани през призмата на тялото. „Денят на кукумявката“ (1961) е ро­ман, който засяга въпросите на съжителството на две социални реалнос­ти. От една страна стоят борците за справедливост, които според предло­женото от нас разделение могат да се определят като свободни тела. Такова е тялото на капитан Белоди – командир на полицейската рота, представител на карабинерите. Както Шаша отбелязва:

Той изпълняваше службата си в полицейския корпус с вярата на човек, участвал в революция, която бе установила своя закон за свобода и справедливост – закона на републиката, – на който той служеше и заставяше другите да зачитат. [10]

В същото време в романа има редица други тела, които са подложени на насилие. Например „доносниците“, които са своеобразно насилено от ма­фията тяло. Но в тази категория попадат не само те. Насилено е и тялото на обикновените хора, които са изложени на опасност във всеки ден от своето съществуване. Романът започва с убийството на Симоне Коласбер­на – местен зидар и впоследствие строителен предприемач. Така насиле­но­то, в случая дори мъртвото тяло, поставя началото на разследването. Опитът на капитан Белоди да отстои позицията си и да остане сред представителите на свободните тела е успешен, но усилията, които полага, са много големи. Усещането за идентичност, или по-точно за принадлежност към катего­риите свобода и справедливост, дава сили на основния персонаж да продъл­жи да се бори за смятаното от него за ценно и важно.

Опозицията насилено-свободно тяло може да се проследи и в „Нима това е човек“ на Примо Леви (1947). В романа авторът разказва за прежи­вяванията си в Аушвиц. Творбата е ценно историческо свидетелство. Пуб­ли­ку­ването на „Нима това е човек“ първоначално  е отхвърлено и от На­талия Гинзбург, и от Чезаре Павезе, които работят за издателска къща „Ейнауди“. Впоследствие намира своя издател и добива известност. Примо Леви поставя въпроса за присъствието – на германци в концентрационните лагери, в които евреите сякаш отсъстват; за вписването в общността; за желанието за заличаване на идентичността. Насиленото тяло въпреки всич­ко се бори за своето достойнство. То си дава сметка, че трудно, дори не­възможно, отново ще се превърне в свободно. Ако се позовем на Га­лимберти, в конкретната ситуация тялото е поставено в условия на принуда. И тук може да се изведе още една подкатегория на насиленото – нулевото тяло. Всички представени в „Нима това е човек“ тела на депортираните спадат към тази група. Те могат да бъдат определени като нулеви, доколкото върху тях се налага идеята за заличаване или зануляване на достойнството, идентичността, присъствието. След лишаването от личните предмети, вещи и дрехи, депортираните в концлагерите получават еднакво дрипаво облекло. Имената, които са свързани и с идентичностното, също са заличени. Всеки има номер, татуиран на лявата предмишница. Освен насилено-свободно тяло, както и обособеното нулево, съществува и тяло-единица. За герман­ците то е знаково и важно, защото е тяхното. За евреите тази категория се асоциира с човекоподобното тяло. Към това послание на Примо Леви прави препратка и заглавието, което поставя реторичен въпрос – нима това е човек.

Приносен за опозицията насилие-свобода е и романът на Джорджо Басани „Градината на Финци-Контини“ (1962). В него се представя исто­рията на богатото буржоазно семейство, което живее във Ферара и е от ев­рейски произход. Фамилията притежава огромна къща, с градина и тенис корт. След Нюрнбергските закони, известни още като расовите (1935), жи­вотът им се преобръща. Започват преследванията на евреите. Основният персонаж Джорджо се влюбва в Микол – дъщерята на богатото, изпаднало в немилост, семейство. И в тази творба, както и в „Денят на кукумявката“ отново очертаващата се опозиция е насиленото-свободното тяло. Наси­лието присъства в романа още от самото начало. То е под формата на тяло-власт, която доминира и контролира живота на хората, без значение към кое съсловие спадат и какви са техните финансови възможности. В същото вре­ме тялото се бори за свободата. Свободните тела в романа са малко. Ос­новните персонажи имат тежка участ; Алберто умира, а всички негови роднини са депортирани в концлагер. И тук може да се върнем отново към наблюденията на Галимберти относно свободата на тялото. За италианския теоретик на телесното тя е възможна, но при определени обстоятелства и в дадена ситуация. Свободата е категория, към която телата се стремят. Но често, въпреки усилията, не успяват да я достигнат и остават насилени тела, жертва на дадена власт или ситуация. А в случаите, в които съумеят да се докоснат до свободата, осъзнават, че трябва да положат усилия, за да я за­пазят.

Заключение

Настоящото изследване се съсредоточава върху измеренията на тяло­то, които варират в зависимост от хронотопа и доминиращия императив. Дефиницията, която анализът предлага, е форма на присъствие в света, в който се е вписало, след като осъзнае собствената си идентичност. Така може да са проследят връзките между ключови понятия. Това определение се илюстрира с помощта на примери от италиански литературни произ­ведения от началото до 60-те години на ХХ век. По този начин са очертани опозиции, които допълват палитрата от образи на телата. За Луиджи Пи­рандело тялото е присъстващо или отсъстващо, често с маска, в опит да се впише и осмислило своята идентичност. То е и монологично, и диало­гично. За Итало Звево телата често са болни. Здравото тяло не съществува. В началото на века, когато е публикуван романът „Съвестта на Дзено“, се откроява опозицията интегрирано – маргинално тяло.  Едното е диало­ги­зиращо, а другото се самоизолира доброволно, или обществото отказва да води комуникация с него. Вписването на тялото на маргинала в социума е трудно и често невъзможно. Телата се разглеждат и с оглед на тяхната иден­тичност, която е силно повлияна от условията, в които живеят и се развиват. Така се появява и опозицията северно – южно тяло, особено осезаема в „Христос се спря в Еболи“ на Карло Леви [11], който поставя южните проб­леми на фона на северния поглед върху върху тях. Постепенно се достига и до ключовата категория за Умберто Галимберти в определянето на телата – свободата. Двойката насилено – свободно тяло може да бъде проследена и във връзка с мафията в „Денят на кукумявката“ на Леонардо Шаша, и във връзка със социалната реалност – влиянието на расовите закони върху живота на определени групи от обществото, с очертаване на подкатегорията нулево тяло в „Нима това е човек“ на Примо Леви. [12]

Оттук може да се обобщи, че определението на тялото e интердис­цип­линарно. Според представеното в настоящия анализ е видно, че него­вото дефиниране се случва като се вземат предвид базисни категории – при­съст­вие, вписване, идентичност. Определението на тялото, подобно на то­ва за идентичността, е и дескриптивно, тъй като охарактеризира конкрет­ните си­туации, в които телата живеят и формират възгледите си, и обясни­телно – понеже предлага детайлен социален разрез на динамиките в итали­анското общество от началото до 60-те години на ХХ век.

Цитати и бележки

[1] Galimberti, U. (2012). Il Corpo. Milano: Feltrinelli.

[2] Galimberti, U. (2012). Il Corpo. Milano: Feltrinelli, 12.

[3] Пирандело, Л. (1975). Избрани творби. Новели за една година. Покойният Матиа Паскал. Шест лица търсят своя автор. Хенрих IV. (Превод: Светозар Златаров). София: Народна култура, 276. [Pirandelo, L. (1975). Izbrani tvorbi. Noveli za edna godina. Pokoyniyat Matia Paskal. Shest litsa tarsyat svoya avtor. Hen­rih IV. (Prevod: Svetozar Zlatarov). Sofia: Narodna kultura, 276.]

[4] Пирандело, Л. (1997). Някой, никой и сто хиляди. (Превод: Виолета Даскалова). София: Хемус, 67. [Pirandelo, L. (1997). Nyakoy, nikoy i sto hilyadi. (Prevod: Vi­ole­ta Daskalova). Sofia: Hemus, 67.]

[5] Ериксън, Е. (2013). Идентичност: младост и криза. (Превод: Людмила Анд­реева). София: Рива. [Eriksan, E. (2013). Identichnost: mladost i kriza. (Prevod: Lyud­mila Andreeva). Sofia: Riva.]

[6] Звево, И. (2016). Съзнанието на Дзено. (Превод: Виолета Даскалова.). София: Лист, 425. [Zvevo, I. (2016). Saznanieto na Dzeno. (Prevod: Violeta Daskalova.). Sofia: List, 425.]

[7] Бъргър, П., & Лукман, Т. (1996). Социално конструиране на реалността. (Пре­вод: Кольо Колев.). София: Критика и Хуманизъм. [Bargar, P., & Lukman, T. (1996). Sotsialno konstruirane na realnostta. (Prevod: Kolyo Kolev.). Sofia: Kritika i Humanizam.]

[8] Galimberti, U. (2012). Il Corpo. Milano: Feltrinelli.

[9] Galimberti, U. (2012). Il Corpo. Milano: Feltrinelli: 217.

[10] Шаша, Л. (1961). Денят на кукумявката. (Превод: Виолета Даскалова.). Со­фия: Народна култура, 18. [Shasha, L. (1961). Denyat na kukumyavkata. (Prevod: Violeta Daskalova.). Sofia: Narodna kultura, 18.]

[11] Леви, К. (1965). Христос се спря в Еболи. (Превод: Мария Касърова.). София: Отечествен фронт. [Levi, K. (1965). Hristos se sprya v Eboli. (Prevod: Maria Kasarova.). Sofia: Otechestven front.]

[12] Леви, П. (1995). Нима това е човек. (Превод: Божан Христов). София: Ан­ге­линов и партньори. [Levi, P. (1995). Nima tova e chovek. (Prevod: Bozhan Hris­tov). Sofia: Angelinov i partnyori.]

Библиография

Бъргър, П., & Лукман, Т. (1996). Социално конструиране на реалността. (Превод: Кольо Колев.). София: Критика и Хуманизъм. [Bargar, P., & Lukman, T. (1996). Sotsialno konstruirane na realnostta. (Prevod: Kolyo Kolev.). Sofia: Kri­tika i Humanizam.]

Ериксън, Е. (2013). Идентичност: младост и криза. (Превод: Людмила Андреева). София: Рива. [Eriksan, E. (2013). Identichnost: mladost i kriza. (Prevod: Lyud­mila Andreeva). Sofia: Riva.]

Звево, И. (2016). Съзнанието на Дзено. (Превод: Виолета Даскалова.). София: Лист. [Zvevo, I. (2016). Saznanieto na Dzeno. (Prevod: Violeta Daskalova.). Sofia: List.]

Леви, К. (1965). Христос се спря в Еболи. (Превод: Мария Касърова.). София: Отечествен фронт. [Levi, K. (1965). Hristos se sprya v Eboli. (Prevod: Maria Kasarova.). Sofia: Otechestven front.]

Леви, П. (1995). Нима това е човек. (Превод: Божан Христов). София: Ангелинов и партньори. [Levi, P. (1995). Nima tova e chovek. (Prevod: Bozhan Hristov). Sofia: Angelinov i partnyori.]

Пирандело, Л. (1975). Избрани творби. Новели за една година. Покойният Матиа Паскал. Шест лица търсят своя автор. Хенрих IV. (Превод: Светозар Зла­таров). София: Народна култура. [Pirandelo, L. (1975). Izbrani tvorbi. Noveli za edna godina. Pokoyniyat Matia Paskal. Shest litsa tarsyat svoya avtor. Henrih IV. (Prevod: Svetozar Zlatarov). Sofia: Narodna kultura.]

Пирандело, Л. (1997). Някой, никой и сто хиляди. (Превод: Виолета Даскалова) София: Хемус. [Pirandelo, L. (1997). Nyakoy, nikoy i sto hilyadi. (Prevod: Vi­oleta Daskalova) Sofia: Hemus.

Шаша, Л. (1961). Денят на кукумявката. (Превод: Виолета Даскалова.). София: Народна култура. [Shasha, L. (1961). Denyat na kukumyavkata. (Prevod: Violeta Daskalova.). Sofia: Narodna kultura.]

Galimberti, U. (2012). Il Corpo. Milano: Feltrinelli.

Ръкописът е изпратен на 01.06.2023 г.

Рецензиране от двама независими рецензенти: от 07.06.2023 до 22.06.2023 г.

Приемане за публикуване: 25.06.2023 г.

Manuscript was submitted: 01.06.2023.

Double Blind Peer Reviews: from 07.06.2023 till 22.06.2023.

Accepted: 25.06.2023.

Брой 56 на сп. „Реторика и комуникации“, юли 2023 г. се издава с финансовата по­мощ на Фонд научни изследвания, договор № КП-06-НП4/72 от 16 декември 2022 г.

Issue 56 of the Rhetoric and Communications Journal (July 2023) is published with the financial support of the Scientific Research Fund, Contract No. KP-06-NP4/72 of December 16, 2022.