Абстракт: Статията представя един специфичен жанр от развитието на средновековната реторика: изкуството за писане на писма „Ars dictaminis“. Направен е кратък преглед на основните понятия и историческото развитие на направлението.

Ключови думи: “ars dictaminis”, „ars dictandi, изкуство за писане на писма, изкуство за съставяне на текст, изкуство за добрия стил на писане.

Abstract: The article presents “Ars dictaminis” (the Medieval art of letter writing) one of thespecific genres of the rhetoric during the Middle Age. A short observation of the basic notions and the historical development of the trend are included in the article.

Key words: “Ars dictaminis”, “Ars dictanti”, style, art of letter writing .

„Аrs dictaminis”, „ars dictandi” – изкуство за писане на писма, изкуство за съставяне на текст, изкуство за добрия стил на писане.

Обозначава учението за правилата на изработка на добър прозаически стил и за безупречното стилистично съчиняване на писма и документи (грамоти, актове, декларации). Възниква като направление на реториката в края XI и началото на XII век в отговор на нуждите на кралската и църковната административна практика за изработване на образци за писма. До голяма степен ars dictaminis продължава традицията на късно античното епистоларно изкуство. Правилата за добрия прозаически стил са дадени вече в граматиката и реториката на античността и ранното средновековие, и като образци за писма могат да бъдат посочени различни сборници (Плиний, Симах, Сидоний, Кадссиодор, Енодий, Григорий I).

      Новото през XII век е стремежът цялата система на реториката да се адаптира към учението за писмения стил. Образците за писма (формулярии, formulae) вече съществуват по времето на Меровингите и Каролингите, но през X-XIвек кристализацията на феодалният порядък и обществената йерархия повишават необходимостта от изработването на нормативен стандарт за стилистиката на писане на писма. В началото на XII век ars dictaminis се обособява като самостоятелно направление на реториката, а в късното средновековие от него се отделят други самостоятелни направления като: Arsarengandi, Ars notariae, Ars poetica, Ars praedicandi, Ars punctandi, Coleres rhetorici, Cursus.

      Количеството на трактатите, посветени на ars dictaminis и до сега не е напълно установено. Адаптирането на цялата система на реториката към особеностите и нуждите на писането на писма означава в голяма степен съзнателно дистанциране от традиционните реторически схеми. Това поражда и спецификата на ars dictaminis. Новото при ars dictaminis е, че трактатите от тази област обхващат систематически правилата за стила при съставяне на писма и документи, и онагледяват теорията с текстови образци.

Аrs dictaminis за пръв път се появява в началото на 12 век в Северна Италия. Именно в процъфтяващите италиански градове, където има повишен интерес към правото, администрацията и икономиката (и всеки един от тези градове притежава собствен статут и сенат) най-рано се появява нуждата от овладяване на изкуството за съставяне на официални писма и документи. Тук условията се оказват особено благоприятни: латинският е разговорен език, съществуват множество светски училища, а самото гражданско население е в голямата си част образовано в четенето и писането.

      Новото изкуство е обозначено и от ново име, което по традиция бива заимствано от античността. Думата „dictare“ в античния латински означава най-вече диктувам, съчинявам. В средновековния латински „dictare“ приема значението пиша, съчинявам, а оттам dictamen означава училищно съчинение. В най-широк смисъл, съгласно методите на обучение в средновековните школи, диктамените сe делят на прозаически, метрически и ритмически (от „dictare“ в средновековния немски произлизат имената dichten, Dichtung). Постепенно обаче предпочитаното значение на „dictamen“ e “съчинение в проза”, а оттам и “писмо”.

Средновековният трактат по ars dictaminis обикновено се състои от теоретична част и образци на писма или друг тип документи. Теоретичната част обикновено се съпровожда от следното съдържание: Посвещение на дадено лице; Общ предговор (понякога изпълнен в стихотворна форма); Деление на обхванатия материал (съдържание); Дефиниция и смислово изясняване на всяко понятие; Кратко изложение за отделните стилове; Общи правила за прозаическия стил – подразделяне на текста и изясняване на неговите части; граматически и стилистични грешки; Сolores rhetorici (“цветовете’ или “блясъците”); Сентенции; Епитети; Ритмически темп (cursus); Средствата за отделяне на речта (член/coma­/articulus;колон/colon/membrum;период/periodus/continuatio) и Пунктуация. Учение за писмото: Различни видове писма, техните части; Нормативни правила и образци за тяхното оформяне; Приветствена част (salutationes). Учение за изработване на документи: Деление на документите (актове или грамоти) и правила за тяхното съставяне. Правила за шрифта, Печати, Нотариални знаци и подписи.

За родоначалник на ars dictaminis често бива сочен Алберик от Монтекассино със своето съчинение “Radii dictaminum” (ок. 1087). То е разделено по традиционния реторически план: встъпление, повествование, доказателство, заключение. Алберик говори подробно само за встъплението и в частност за приветствието (salutatio) –встъпителното обръщение, което е основен знак за йерархическото отношение в писмото. Според по-разпространеното мнение (Schmale, Licitra) с Алберик по-скоро приключва една по-стара и по-теоретична реторическа традиция, основана на подражанието на късно-античните и ранно-средновековните образци, отколкото започва новото направление arsdictaminis.

Един от първите представители на ars dictaminis е Адалберт Самаритан със съчинението “Praecepta dictaminum” (1118 г.). Адалберт, който преподава реторика в Болоня, остро критикува Алберик от Монтекасино за неговия непрактичен и неудобен стил, но по същество продължава Алберик, и то в посока на по-голяма схематизация. Адалберт съкращава описателната част и представя списък с начини на обръщение и образци за писане: “До еди кой си, достопочтен и достолюбезен клирик, преизпълнен с божествена и човешка мъдрост, неговият верен еди кой си му желае премного щастие в този и отвъдния живот”; “На еди кой си, изпълнен с вяра и любознателност брат, еди кой си каноник от църквата Дева Мария в Парма, му пожелава да отхвърли стария Адам и в нов да се въплъти и т.н.”

От училището на Адалберт произлиза и един по-късен трактат – т. нар. Aurea-Gemma-Berolina (ок. 1126 и 1136). Друг представител на тази школа е Хуго от Болоня. Той се придържа по-плътно към старата реторика (Цицерон, Анонимът “Към Херений”, Алберик от Монтекассино).

Съчинението на Хуго “Rationesdictandi prosaice“ (oк.1119-1124) има рецепция при различни автори от Болоня и северна Италия, като Анри Францигена – Henricus Francigena (Aurea gemma), широко използваното съчинение “Praecepta prasaicidictaminis secundum Tullium” (oк. 1140), “Introductiones prosaici dictaminis” на Бернар от Болоня (ок. 1145), “Flores dictandi” на Albertus Astensis, “Arsdictaminis” на Гуидо от Болоня (ок. 1160). Към средата на 12 век ars dictaminis се появява във Франция и Германия.

Във Франция важни центрове са Тур и Орлеан. В Тур съчинение по ars dictaminis пише поетът и философ Бернар Силвестър. В Орлеан работиBernardus de Magduno (Meung-sur-Loire), чиято “Summa dictaminis” (ок. 1180) получава голямо разпространение. Френският вариант на ars dictaminis се различава от северно-италианските съчинения по това, че поставят по-силен акцент на граматическата и литературната обработка, и поради по-голямото влияние от античните класици.

Школата в Орлеан изработва един бляскав и претрупан стил на езика, който често става обект за подражание през 13 век в Германия и Италия. През втората половина на 12 век в Германия продължават да се преписват италиански и френски трактати, които обхващат различни видове образци за писане на писма. Един от немските трактати по ars dictaminis е “Libellus dictaminum et privilegiorum” от неизвестен халберщадски свещеник.

Около 1200 г. започва нов период за ars dictaminis, свързан с школата в Болоня. Там преподава (с някои прекъсвания) от 1195 до 1235 най-оригиналният, остроумен и чудноват представител на направлението – Бонкомпано от Сигна (близо до Флоренция). Неговите многобройни съчинения(Rhetorica novissima,Ysagoge, Palma, Rota Veneris, Salutationum etc.) обхващат почти всички подобласти на ars dictaminis и на реториката като цяло. Той се противопоставя на школата в Орлеан и се придържа към един изчистен и ясен стил. Много голям успех постигат трактатите “Gemma purpurea” (1243г.) и “Parlamenta et epistole (1248г.) на Гуидо Фаба, неговите съчинения са допълнително обогатени с философско, юридическо и граматическо съдържание, и той се оказва един от най-влиятелните представители на Болонската школа.

Измежду останалите учители по ars dictaminis от Болоня следва да се отбележат граматиците Бене от Флоренция (препод. 1218 до 1240), Бонус от Лукка († 1279) и Томазино Арманини (ок.1250), а към края на века Якоб от Динант и Матей от Болоня. Учителят на Данте – флорентинският канцлер Брунетто Латини – съставя едно съчинение за ars dictaminis – “Rhetorica” (след 1260 г.) и един “Писмовник” (“Sommeta“ около 1275г.) на италиански народен език.

През 13 век в Германия не се открива такова изобилие от съчинения както в Италия. Трябва да се отбележат трактатите на Гернанд от Бранденбург “Summa prosarum dictaminis” (ок. 1230) и “Summa dictaminum” (ок. 1250) на Лудолф от Хилдесхайм. От тези две съчинения произлиза “Formularius demodo prosandi” на северно австрийския манастир Баумгартенберг. Изглежда орденът е полагал особени грижи за развитието на ars dictaminis, както личи и от съчиненията на Гутолф от Хайлигенкройц “Summa dictaminisprosaici” (ок. 1295), на Адам Алдерсбах “Notabilia de dictamine” (ок. 1300г.) и на Бернолд от Кайзерсхайм “Summula dictaminis” (1312 г.).

Във Франция Орлеан продължава да е основния център за изкуството на стила. Малко след 1200 г. там се появява анонимното съчинение “Arsdictandi Aurelianensis”. Около средата на 13 век в Орлеан преподава магистър Понций от Прованс, чиято “Summa dictaminis” заедно с неговите сборници с образци за изготвяне на писма са многократно преписвани.

В Англия развитието на ars dictaminis се усеща най-слабо. Първите съчинения по английските земи се съставят около 1181 и 1185 г. от французина Петър от Блуа (Blesensis) (“Summa de arte dictandi“), който е на служба в Кентърбъри. Известност придобива и съчинението на Джофри от Вино Салво (Geoffroy de Vinsauf) “Poetria nova”. Чак през 1270 г. се появява първият трактат по ars dictaminis, писан от англичанин – “Ars epistolaris ornatus” на Джофри Англичанина (Geoffroy de Eversley).

Историята на развитието на ars dictaminis няма да бъде завършена, ако не се спомене една институция – именно папската Курия. Никъде в Западна Европа на обработката на стила за писане на писма и документи не се отделя такова внимание, както там. Тези правила за добрия стил могат най-добре да бъдат видяни в различните сборници с писма и документи, както и в учебници за тяхното изготвяне. Алберт от Морра (папа Григорий VIII),който през 1178-87 е канцлер на римската църква, е бил и неин нотариус.

Библиография:

1. Ludwig von Rockinger, Die Briefsteller und Formelbücher in Deutschland während des Mittelalters, München, 1861.

2. Ludwig von Rockinger, Briefsteller und Formelbücher des 11. – 14, Jahrhunderts, 2 Bde., München, 1863/4.

3. Max Manitius. Geschichte der lateinischen Literatur des Mittelalters, Bd. I,II. München, 1959.

4. F.-J. Schmale, „Die Anfänge der Ars dictandi und Alberich von Montecassino”,  in: MGH, Quellen zur Geistesgeschichte des Mittelalters, Band III, “AdalbertusSamaritanus, Praecepta dictaminum“, 1961.

5. LEXIKON des Mittelalters, Band I, Aachen bis Bettelordenskirchen, München, 2003.

6. Гаспаров, М., “Средневековые латинские поэтики в системе средневековой грамматики и риторики”, в: Проблемы литературной теории в Византии и латинском Средневековье. – М., 1986.