Метафората като когнитивен инструмент

Владимир Досев

Икономически университет – Варна

Имейл: vl_dosev@ue-varna.bg

rhetoric-communication-19Абстракт: Настоящата статия представя особеностите на метафората като когнитивен инструмент. Според когнитивната лингвистика метафората не е само реторическа фигура, а средство, с което опознаваме света. Ние мислим за абстрактните понятия с помощта на метафори. От друга страна, поради своята когнитивна сила метафората е особено характерна за манипулативните дискурси. Статията коментира различни разбирания за метафората в съвременната лингвистика.

Ключови думи: метафора, познание, концепт, манипулация.

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 19, октомври 2015 г.  http://rhetoric.bg/

Vladimir Dosev – Metaphor as a cognitive tool

Abstract: This article introduces the characteristics of metaphor as a cognitive tool. As the theory of cognitive linguistics claims, metaphor is not just a rhetorical figure of speech, but a cognitive tool. We tend to think about abstract ideas in terms of metaphors. On the other hand, because of its cognitive power metaphor is very useful for manipulative discourses. The article comments on various conceptions of metaphor in contemporary linguistics.

Keywords: metaphor, cognition, concept, manipulation

Метафората е едно от явленията, което занимава филолози, философи и психолози от векове. За нея са давани различни и дори противоречащи си определения, но още в първите изследвания се загатва и за нейната познавателна сила. В тази статия ще разгледаме метафората като когнитивен инструмент и ще коментираме как когнитивната й сила може да се използва и за целите на манипулацията.

Аристотел дава следното определение за метафората: „пренасяне на чуждо име върху даден предмет – или от род върху вид, или от вид върху род, или от вид върху друг вид, или по аналогия” [1]. Подобно е и утвърденото в съвременната лингвистика определение за метафората: „пренос на думата от един предмет върху друг въз основа на сходство и подобие” [2]. Според Т. Бояджиев „възникналите въз основа на такъв пренос значения са метафорични. В широкия смисъл на термина метафора е кой да е вид непряко значение” [3]. Метафората често е характеризирана и като скрито сравнение, защото в нея „се обединяват две различни категории обекти чрез образно сравнение между тях по един общ характерен признак. Затова метафората е семантично двупланова. Тя се определя и като скрито сравнение, защото в основата й лежи паралелизъм между основното и преносното значение” [4]. Бояджиев посочва някои от сходствата, по които е възможно да се създават метафори [5]:

1. Сходство по форма: ръкав (на дреха) – ръкав (на река).

2. Сходство или близост във функциите на два или повече предмета – действие или предназначение, осъществявани от предметите: спътник (който пътува заедно с някого) – спътник (изкуствен).

3. Сходство по звучене и цвят: вие (вълк) – вие (вятър), шоколадов (бонбон) – шоколадов (тен).

4. Сходство на впечатления и сложни асоциации, породени от въздействието на предметите: нишка (на плат) – нишка (на разсъждения).

Исак Паси твърди, че „смисълът на метафората е в нейната двусмисленост. От една страна, метафората показва различното като еднакво, докато, от друга страна, запазва донякъде и различното в еднаквото. Метафората е форма на интензификация, сгъстяване, кондензиране, при което различното се показва като еднакво, двойното като единно, като в същото време и в единното остава нещо от двойното” [6]. Според Паси несъмнено всяка метафора е плод на фантазията, някаква форма на фантазно творчество. „Но ако фантазията се разбере и като процес, който не винаги е противоположен на познавателния (макар и да се различава, понякога и съществено, от него), тогава тя може да се окаже своеобразен път към познанието и специфична форма, домогваща се до истината” [7]. Паси коментира и процеса на заместването на абстрактни понятия с метафори. Според него в някои случаи дори метафората е най-точното название за понятието. „Познавателните възможности на метафората особено ясно се виждат при онези нейни форми, които се оказват заместители на понятия. Когато предметите получават метафорични названия по липса на точни, буквални, тогава и метафорите започват да изпълняват същата познавателна функция, каквато имат понятията в науката. Често метафората е най-добрият, а понякога и единственият начин, по който могат да се кажат някои неща” [8].

Умберто Еко също твърди, че „когато реторическите тропи се използват ‘творчески’, те не служат само да ‘украсят’ едно вече дадено съдържание, а способстват да се очертае едно различно съдържание” [9]. Още в трактовката на Аристотел за метафората може да се открие загатване и за познавателната й функция. Обяснявайки метафората и нейните функции, Аристотел често посочва, че чрез нея ние разбираме. Цицерон също търси причината за употребата на метафора в нейната познавателна функция. „Според мен това става или защото на нашия ум е присъщо да прескача това, което има пред себе си, и да търси по-надалеч онова, което иска да задържи; или защото по този начин слушателят бива подмамен в друга посока, но не и заблуден и това му доставя огромно удоволствие; или защото така с една дума се изразява и предметът, и цялото сравнение; или защото, най-после, всяка преносна дума, разумно подбрана, провокира нашите сетива и преди всичко зрението, най-чувствителното от тях” [10]. Всъщност с метафората ние виждаме новото значение.

Испанските философи Унамуно и Ортега-и-Гасет също подчертават познавателната способност на метафората. В есето си „Мисловност и духовност” Унамуно твърди: „а кое не е метафора? Науката се изгражда благодарение на езика, а езикът е по същината си метафоричен. Материя, сила, дух, светлина, памет…всичко това са метафори. Когато хората, смятащи се за позитивисти, се опитват да изметат метафорите от науката, метат с метафоричната метла и отново я изпълват с метафори” [11]. В друго свое есе Унамуно казва „да разсъждаваш с метафори е един от най-естествените и непринудени, а и най-философските начини на разсъждение. Който си въобразява, че е свободен от тях, се е заплел най-здраво в мрежите им. Повечето думи са метафори, сгъстени под налягането на вековете; това е казвано вече хиляди пъти” [12]. Ортега-и-Гасет стига по-далеч и дори твърди, че „човек има метафорична съдба” [13]. Освен това според испанския мислител „метафората е най-щедрата човешка дарба. Нейната сила се доближава до магията, тя сякаш е сечиво, което господ е забравил в някое от своите създания, докато се е трудел над неговото сътворение, тъй както хирургът може да остави от разсеяност някой инструмент в корема на пациента. Останалите ни способности ни задържат в рамките на реалното, на това, което вече съществува. Най-многото, което можем да направим, е да свързваме или да разделяме нещата. Единствена метафората ни дава възможност да избягаме, създавайки между реалните неща въображаеми рифове, съцветия от плаващи острови” [14].

Подобно становище защитават също когнитивните лингвисти Лейкъф и Джонсън. Според тях ние мислим за абстрактните понятия основно с помощта на метафори. „Фактът, че абстрактната мисъл е в по-голямата си част метафорична, означава, че отговорите на философските въпроси винаги са били и ще бъдат в по-голямата си част метафорични. Само по себе си това не е нито добро, нито лошо. Това е просто един факт за капацитета на човешкия разум. Но той има важни последствия във всеки аспект на философията” [15]. Според Лейкъф и Джонсън метафората не е само езиков феномен (или литературна тропа), а средство за опознаване на света. „Метафората за повечето хора е средство на поетическото въображение и на реторическия език – т.е. характеристика по-скоро на един необичаен език, отколкото на всекидневния говорим език. Дори повече, метафората най-често се разглежда като характеристика само на езика, а не на мисълта и действието. Поради тази причина много хора мислят, че могат да се справят в живота и без метафори. Напротив, ние открихме, че метафората е проникнала във всекидневния живот и то не само в езика, а и в мисълта, и действията ни. Нашата обичайна концептуална система, чрез която ние мислим и действаме, е принципно метафорична по своята природа” [16]. Именно с помощта на метафоричните конструкции ние разбираме и квалифицираме абстрактните понятия. Примерите, които Лейкъф и Джонсън дават, са: животът е пътуване, спорът е война, времето е пари.

Алън Круз твърди, че в разбирането на когнитивните семантици за метафората се включват три компонента: (I) полето на източника (обикновено ясна и позната), (II) полето на целевия обект (обикновено неясна) и (III) връзките между тях. „Например метафората спорът е война използва представите, заимствани от полето на войната (като атакуване, защитаване, унищожаване и т.н.), за да обясни какво се случва по време на спор” [17].

От друга страна, Джон Саид посочва, че отношенията между двете понятия в метафората са асиметрични. Например при метафората животът е пътуване използваме представите си за пътуването, за да обясним живота, но обратният процес е невъзможен (невъзможно е да кажем нашият полет се роди). Според Саид тази асиметрия е свързана с една друга характеристика на метафората – абстрактността. „Често е отбелязвано, че типичната метафора използва един по-конкретен източник, за да обясни един по-абстрактен обект. Метафората животът е пътуване ясно показва тази характеристика: общият ежедневен опит от физическото придвижване по земята се използва, за да характеризира мистериозните процеси на раждането и смъртта и също толкова мистериозните процеси на стареенето, изграждането на кариера и т.н.” [18]. Джон Саид твърди, че абстрактността не е задължителна характеристика на метафората – двете понятия могат в еднаква степен да са абстрактни или конкретни. Именно абстрактността обаче е тази характеристика, поради която когнитивните семантици определят водещата роля на метафората за категоризирането на абстрактните концепти и за организирането на опита ни.

Когнитивната лингвистика предлага някои важни промени в начина, по който ние разбираме човешкия разум, и които са свързани с темата за метафората.

(I) Разумът не е безтелесен, както твърди традицията досега, а произлиза от природата на нашия мозък, тяло и телесна опитност. Мисълта е въплътена в невроните, които помнят нашите телесни активности, болки, радости и т.н. За да разберем разума, трябва да познаваме детайлите на нашата зрителна система, нашата двигателна система и невронните връзки. Разумът не е безтелесен, а е структуриран от особеностите на нашето тяло, от невроните в нашия мозък, а и от ежедневното ни съществуване в света.

(II) Разумът не е напълно осъзнат, а дори в по-голямата си част е несъзнаван.

(III) Разумът е метафоричен по своята природа.

(IV) Разумът не е безпристрастен, а емоционално ангажиран.

Във „Философия в плътта” Лейкъф и Джонсън често използват понятието „когнитивно несъзнателно”. В „когнитивното несъзнателно” те твърдят, че се включва цялото наше познание за света и понятията. „Нашата несъзнавана концептуална система като „скрита ръка” моделира начина, по който ние концептуализираме всички аспекти на нашия опит. Тази скрита ръка дава форма на метафизиката, която е вградена в нашите ординарни концептуални системи. Тя създава същностите, които населяват нашето когнитивно несъзнавано – абстрактни същности като приятелства, изгодни сделки, неуспехи и лъжи – които използваме в обичайното мислене” [19]. Тази скрита ръка моделира представите ни за понятията, дава им форма, сравнява ги и ги свързва с други понятия от нашата несъзнавана концептуална система. Несъзнаваната концептуална система създава и рамките, с помощта на които ние мислим за различните понятия. Според Лейкъф тези т. нар. рамки са менталните структури, които оформят начина, по който ние виждаме света. „Те са част от това, което когнитивните учени наричат „когнитивно несъзнавано” – структури в нашите мозъци, които ние не можем да достигнем съзнателно, но за които разбираме от техните последствия: начинът, по който разсъждаваме, и това, което наричаме здрав разум. Ние разбираме за тези рамки с помощта на езика. Всички думи са свързани с концептуалните рамки. Когато чуем една дума, нейната рамка или сбор от различни рамки се активизират в съзнанието ни” [20].

Според когнитивната лингвистика понятията, които управляват нашето мислене, не се отнасят само до интелекта ни. Те управляват и нашите ежедневни действия, включително и най-дребните баналности. Концептите структурират света, който възприемаме, определят мястото ни в този свят и връзките ни с другите хора. Нашата концептуална система играе водеща роля в дефинирането и на ежедневните ни действия. Според Лейкъф и Джонсън, „ако сме прави в предположението си, че нашата концептуална система е в по-голямата си част метафорична, тогава начинът, по който мислим, нещата, които преживяваме, и това, което вършим всеки ден – всичко това е въпрос на метафора” [21]. Нашата концептуална система обаче е невидима за нас. Лейкъф и Джонсън използват думата концепт в следния смисъл: „това, което наричаме концепти са невралните структури, които ни позволяват мисловно да характеризираме нашите категории и да разсъждаваме върху тях. Човешките категории в повечето случаи са концептуализирани по повече от един начин от гледната точка на това, което наричаме прототипи. Всеки прототип е невралната структура, която ни позволява да извършваме дедуктивна и творческа работа с категориите” [22]. Тези прототипи определят манипулативните възможности на метафората. Според Лейкъф и Джонсън „социалните стереотипи се използват, за да правим моментални съждения, обикновено за други хора” [23]. От друга страна, неслучайно теоретиците (и практици) на медийната манипулация Уолтър Липман и Едуард Бернайс насочват своя интерес именно към социалните стереотипи. Базираното на прототипи мислене представлява голяма част от нашето мислене въобще.

Чартърис-Блек твърди, че метафоричното говорене „е важна характеристика на манипулативния дискурс, защото посредничи между съзнанието и несъзнаваното, между знанието и емоцията” [24]. Това отпращане към емоциите и несъзнаваното винаги остава незабелязано за манипулирания. Метафоричното значение е обусловено от видовете конотации, които думите имат при своята нормална неметафорична употреба, т.е. от семантичната прозодия на думата. Според Чартърис-Блек [25] метафората има лингвистични, прагматични и когнитивни характеристики. Лингвистическата характеристика според автора се съдържа в т. нар. реификация и персонификация. Реификацията според Чартърис-Блек е назоваването на абстрактно понятие с думи, които нормално означават нещо съвсем конкретно. Персонификацията е даването на човешки характеристики на предмет, явление или понятие. Прагматичните характеристики на метафората се дължат на манипулационната й сила. Употребата на метафората е мотивирана от скритата цел на убеждаването. Тази цел, която е централна за манипулативните дискурси, често е скрита и авторът на текста разчита на несъзнавано убеждаване. Манипулативната роля на метафората в медиите се крие в представянето на различни идеи чрез несъзнаваното отпращане към основната за всеки човек ценностна система. Чартърис-Блек нарича когнитивна характеристика на метафората факта, че тя е причинена, а също и сама може да причинява промяна в понятийната ни система. Основата на такава промяна е психологическата асоциация между характеристиките на автентичния референт от метафората (т.е думата в речниковото й значение) и тези на метафорично назования обект. Тези асоциации до голяма степен се дължат на културния опит на обществото. Например Джонсън и Лейкъф [26] твърдят, че за съвременното общество спорът е война. Те обаче предлагат да си представим едно общество, в което спорът е танц. В единия случай спорещите страни са врагове, които воюват помежду си, а във втория са партньори, които си помагат.

Когнитивната сила на метафората отдавна се използва от специалистите по комуникация за нуждите на манипулацията. Според Уолтър Лимпан най-силните средства за манипулиране на общественото мнение са езиковите. Особено важно място сред тях заема именно употребата на различни символи и метафоричното говорене. По време на Първата световна война пред американското правителство е стоял въпросът как да убеди населението в необходимостта от включването на САЩ във война, която се води далеч от техните граници и не заплашва сигурността на гражданите. Сформираният тогава Комитет за обществената информация е трябвало да реши как да се внуши на средностатистическия американец идеята, че той сам иска да бъдат включени и неговите синове във война, която пряко не ги засяга. Липман дава следния пример: „Мис Шъруин от градчето Гофър Преъри усеща, че във Франция се води война и се опитва да си я представи. Тя никога не е била във Франция и със сигурност никога не е стъпвала там, където в момента е бойно поле. Виждала е снимки на френски и немски войници, но не е в състояние да си представи три милиона души. На практика никой не е в състояние да си представи, а професионалистите дори и не се опитват. Те мислят за тях като за двеста дивизии. Но мис Шъруин няма достъп до бойните карти, тъй че войната за нея представлява някакъв личен двубой между Жофр и Кайзера” [27]. Наетите от американското правителство специалисти по комуникация решават, че е необходимо точно по този начин да бъде представена на американците войната в Европа. Френският герой генерал Жофр замества образа на Франция, а „злият” кайзер – този на Германия. Кайзерът е представен като символ на злото, на агресията, на антихриста, който заплашва с унищожение целия свят. Генерал Жофр, от друга страна, е олицетворение на доброто, на стремежа да бъде запазен света такъв, какъвто го познаваме. Но генерал Жофр има нужда от помощта на САЩ, за да се справи със злото. Този идеален Жофр представлява смесица от победата, която е извоювал, от личните страдания на пострадалите във войната и надеждата за бъдеща победа над агресора. Освен обожаването на положителния герой е необходимо и желание за прогонване на злите сили. „Един и същ механизъм създава ореола и на героите, и на демоните. Ако всяко добро трябва да дойде от Жофр, Фош, Уилсън или Рузвелт, то всяко зло произлиза от кайзер Вилхелм, Ленин и Троцки. Те са най-висше олицетворение на дявола, както героите – на доброто. За мнозина обикновени и изплашени хора причините за политическите промени, стачките, препятствията, загадъчната смърт или мистериозния пожар, където и да се случат по света, винаги стигат и до тези персонифицирани източници на злото” [28]. Персонификацията е един от най-често използваните пропагандни механизми. Тези механизми действат по същия начини и през Втората световна война (Хитлер е антихристът), и в наши дни (Саддам Хюсеин, Осама бин Ладен са олицетворение на злото). Подобни пропагандни механизми можем да открием дори и в политическия живот у нас. Цели партии и милиони избиратели се заместват само с идеалния образ на един политик, корупцията и престъпността съответно се персонифицират в образа на друг политик, а политическата борба се представя метафорично като персонален (и дори физически) сблъсък между различни политици.

Метафората е едно от най-интересните езикови явления, предизвикващи научен интерес в продължение на хилядолетия. С нейна помощ човек не само комуникира, а и опознава света. Благодарение на метафорите ние си обясняваме и тълкуваме сложните абстрактни явления (например политическите и икономическите феномени). Метафорите са тясно свързани с нашата етическа система и с моралните ни разбирания. С тяхна помощ определяме кое е добро и кое е лошо в заобикалящата ни среда. Поради тези си характеристики метафората притежава огромен манипулативен потенциал. При употребата й ние едновременно характеризираме нещата и препращаме съзнанието на адресатите си в друга посока. По този начин често адресатите са принудени да поставят коментирания факт на скалата на моралните ценности. Този процес може да бъде умело управляван от манипулаторите на общественото мнение.

Цитати:

[1] Аристотел (1993). За поетическото изкуство. София: Софи-Р, с. 91.

[2] Бояджиев, Т. (2002). Българска лексикология. София: Анубис, с. 96.

[3] Пак там.

[4] Пак там.

[5] Бояджиев, Т. (2002). Българска лексикология. София: Анубис, с. 97.

[6] Паси, И. (2001). Метафората. София: Труд, с. 41.

[7] Паси, И. (2001). Метафората. София: Труд, с. 106.

[8] Паси, И. (2001). Метафората. София: Труд, с. 112.

[9] Еко, У. (1993). Трактат по обща семиотика. София: Наука и изкуство, с. 303.

[10] Цицерон (1992). За оратора. III, XL, 160, София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 196.

[11] Унамуно, М. (1995). Мисловност и духовност. В: Есета, том 3, София: УИ издателство „Св. Климент Охридски”, с. 114.

[12] Унамуно, М. (1995). За истинската философия. В: Есета, том 3, София: УИ издателство „Св. Климент Охридски”, с. 125.

[13] Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Маски. В: Есета, том 2, София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 246.

[14] Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Дехуманизацията на изкуството. В: Есета, том 1. София: УИ „Св. Климент Охридски”, с. 511.

[15] Lakoff, G., Johnson, M. (1999). Philosophy in the Flesh. The Embodied Mind and Its Challenges to Western Thought, Basic Books, p. 7.

[16] Lakoff, G., Johnson, M. (2002). Metaphors We Live By. The University of Chicago, p. 3.

[17] Cruse, A. (2004). Meaning in Language. Oxford University Press, p. 201.

[18] Saeed, J. (2005). Semantics. Blackwell Publishing, p. 351.

[19] Lakoff, G., Johnson, M. (1999). Philosophy in the Flesh.The Embodied Mind and Its Challenges to Western Thought. Basic Books, p. 13.

[20] Lakoff, G. (2004). Don’t Think of an Elephant! Know Your Values and Frame the Debate. Chelsea Green Publishing, p. xv.

[21] Lakoff, G., Johnson, M. (2002). Metaphors We Live by. The University of Chicago, p. 3.

[22] Lakoff, G., Johnson, M. (1999). Philosophy in the Flesh. The Embodied Mind and Its Challenges to Western Thought. Basic Books, p. 19.

[23] Lakoff, G., Johnson, M. (1999). Philosophy in the Flesh. The Embodied Mind and Its Challenges to Western Thought. Basic Books, p. 19.

[24] Charteris-Black, J. (2005). Politicians and Rhetoric. Palgrave Macmillan, p. 13.

[25] Charteris-Black, J. (2005). Politicians and Rhetoric. Palgrave Macmillan, p. 15.

[26] Lakoff, G., Johnson, M. (2002). Metaphors We Live By. The University of Chicago, p. 5.

[27] Липман, У. (2001). Общественото мнение. София: ЛИК, с. 17.

[28] Липман, У. (2001). Общественото мнение. София: ЛИК, с. 15.

Библиография:

[1] Аристотел (1993). За поетическото изкуство. София: Софи-Р.

[2] Бояджиев, Т. (2002). Българска лексикология. София: Анубис.

[3] Досев, Вл. (2014). Комуникация и медийна манипулация. Варна: Наука и икономика.

[4] Досев, Вл. (2014). Манипулативната роля на метафорите в медийния дискурс. Варна: Стено.

[3] Еко, У. (1993). Трактат по обща семиотика. София: Наука и изкуство.

[4] Липман, У. (2001). Общественото мнение. София: ЛИК.

[5] Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Дехуманизацията на изкуството. В: Есета, том 1. София: УИ „Св. Климент Охридски”.

[6] Ортега-и-Гасет, Х. (1993). Маски. В: Есета, том 2, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

[7] Паси, И. (2001). Метафората. София: Труд.

[8] Унамуно, М. (1995). За истинската философия. В: Есета, том 3, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

[9] Унамуно, М. (1995). Мисловност и духовност. В: Есета, том 3, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

[10] Цицерон (1992). За оратора. III, XL, 160, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

[11] Cruse, A. (2004). Meaning in Language. Oxford: Oxford University Press.

[12] Charteris-Black, J. (2005). Politicians and Rhetoric. Palgrave Macmillan.

[13] Lakoff, G. (2004). Don’t Think of an Elephant! Know Your Values and Frame the Debate. Chelsea Green Publishing.

[14] Lakoff, G., Johnson, M. (2002). Metaphors We Live By. Chicago: The University of Chicago.

[15] Lakoff, G., Johnson, M. (1999). Philosophy in the Flesh. The Embodied Mind and Its Challenges to Western Thought. Basic Books.

[16] Saeed, J. (2005). Semantics. Blackwell Publishing.