Социални, когнитивни и дискурсивни особености на медийната манипулация  

Владимир Досев

Абстракт: Медийната манипулация е една от най-важните и дискусионни теми в съвременните общества. Според Ван Дайк тя представлява едновременно социален, когнитивен и дискурсивен феномен. В статията се разглеждат различни характеристики на медийната манипулация в българския политически дискурс.

Ключови думи: медийна манипулация, познание, доминация, дискурс,  политика.

Vladimir Dosev – Social, cognitive, and discursive characteristics of media manipulation

Abstract: Media manipulation is one of the most important issues in contemporary societies. According to Van Dijk media manipulation is simultaneously a social, a cognitive, and a discursive phenomenon. This article comments on the various characteristics of media manipulation in Bulgarian political discourse.

Keywords: media manipulation, cognition, domination, discourse, politics.

Въведение

В тази статия ще коментираме явлението медийна манипулация с помощта на методиката, предложена от Теун ван Дайк в статията му „Дискурс и манипулация”. Според Ван Дайк манипулацията е комуникационна практика, при която един манипулатор „упражнява контрол над други хора, обикновено против тяхната воля и срещу техните интереси” [1]. Поради своите разнообразни характеристики манипулацията е обект на интердисциплинарни научни изследвания. През последните години в лингвистиката се утвърди схващането, предложено именно от Ван Дайк, че манипулацията трябва да се разглежда като социален, когнитивен и дискурсивен феномен. Според това схващане манипулацията е социален феномен, защото включва злоупотреба с власт (доминация) и взаимодействие между групи и действащи лица от обществената сцена, когнитивен феномен, защото винаги съдържа в себе си манипулиране на умовете на участниците, и дискурсивно-семиотичен феномен, защото манипулацията се упражнява чрез текст, разговор и зрителни послания.  Никоя от тези три страни на манипулацията не трябва да бъде пренебрегвана. Ван Дайк твърди, че теорията на манипулацията трябва ясно да показва връзките между различните й измерения.

Обикновено разбирането на манипулацията включва негативни асоциации – тя е лошо нещо, защото включва практики, които нарушават моралните норми. Трябва обаче да се има предвид, че тя е типична категория за наблюдаващия, но не е задължително да се приема от участващите в общуването – малко хора биха нарекли сами своя собствен дискурс манипулативен (подобно на расисткия, сексисткия дискурс). Някои автори възприемат манипулацията без нейните негативни асоциации като легитимна форма на убеждаване. Основната разлика се дължи на факта, че при убеждаването събеседниците са свободни да вярват и действат свободно, съгласно това дали приемат аргументите на убеждаващия. При манипулацията обаче реципиентите имат много по-пасивна роля – те са жертви на манипулацията. Негативните последствия на манипулативния дискурс обикновено проличават, когато реципиентите не са в състояние да разберат истинските намерения и да видят истинските резултати, желани от манипулатора. Това е особено характерно, когато реципиентите не притежават специфично познание, което би им помогнало да устоят на манипулацията. Очевидно е, че границата между (нелегитимната) манипулация и (легитимното) убеждаване е много неясна и зависеща от контекста: някои реципиенти могат да бъдат манипулирани с текст, който не е в състояние да манипулира други. От друга страна, едни и същи реципиенти могат да бъдат по-лесно или по-трудно манипулирани според различните обстоятелства, мисловното и емоционалното им състояние и т.н. Според Йовка Тишева „контекстът е динамичен, а не статичен концепт. Разбиран като обкръжението (в най-широк смисъл), което дава възможност на участниците в комуникативния процес да влязат във взаимодействие, той се изгражда от лицата (говорещ и слушател), мястото и кода за комуникативно взаимодействие. Поредицата от езикови единици, които имат определена синтактична и прозодична структура, представлява езиков контекст. При едно по-абстрактно разбиране, което е свързано и със семантиката, контекстът включва структурата на информацията, която участниците в комуникацията притежават предварително, тоест пресупозициите им, и/или на информацията, която обменят. Говори се и за контекст на изказването, който освен посочените по-общи аспекти включва индивидуалните особености на всеки участник в комуникацията и особеностите, свързани с ролята му в комуникацията” [2].  Тук трябва да направим уточнението, че различните дискурсивни структури не са манипулативни по дефиниция, а имат такъв ефект и функции само в специфични комуникативни ситуация и при специфично интерпретиране от страна на участниците. Това означава, че един и същ дискурс може да бъде манипулативен в една ситуация, но не и в друга. Манипулативното значение на текста зависи от контекстовия модел и от целите и отношението на говорещия или пишещия. Според Ван Дайк манипулативният дискурс се проявява най-вече в комуникация, контролирана от доминантни групи  (медийни, политически, корпоративни елити). Това означава, че един дискурс се характеризира като манипулативен преди всичко чрез контекстовия модел, в който са поставени участниците, т.е. манипулативният дискурс се дефинира по-скоро от гледната точка на категориите на контекста, отколкото от гледище на текстовите структури.

Манипулация и общност

За да бъде медийната манипулация разбрана и дефинирана, е необходимо първо да се изследва нейната социална среда. Както вече беше споменато, манипулацията винаги включва власт и доминация, които някои социални актьори или групи упражняват над други. Тази власт най-често се осъществява чрез контрол над съзнанието и контрол над действията на манипулираните. Ван Дайк ограничава своя анализ само до социалните фактори, които осигуряват този контрол, и не се занимава например с психологическите.

Социалните условия на манипулативния контрол се дефинират с помощта на социалните групи. Например родителите могат да манипулират децата си с помощта на властта и авторитета в семейството, професорите могат да манипулират студентите си с помощта на своята позиция и познание, политиците – своите избиратели, журналистите – читателите си  и т.н. Това, разбира се, не означава, че децата например не могат да манипулират родителите си, но тогава манипулацията не се дължи на властова позиция, а по-скоро на индивидуални особености. В съвременните общества определени социални групи имат много по-голям потенциал да манипулират разбирането на важните идеи в социума. Това са групите на политиците, бизнес елитите, собствениците на медии и т.н.

Анализът на доминацията в съвременното общество трябва да включва и анализ върху достъпа и контрола над средствата за масово осведомяване. За да може да се манипулира общественото мнение с помощта на текст, е необходим достъп до публичния дискурс – парламентарни дебати, новини, учебници, реклама, интернет и т.н. От друга страна, именно достъпът и контролът на източниците на публичния дискурс осигуряват властовите позиции на социалните групи, т.е. връзките им са двупосочни. Доминиращите социални групи упражняват властта си с помощта на публичния дискурс, а от друга страна, получават и репродуцират това доминатно положение именно с помощта на ресурсите на публичния дискурс.

Роланд Буркарт твърди, че медиите не трябва да бъдат разглеждани като обективен източник на информация. Според него:

1. Ние имаме работа с „изкривена” медийна действителност, която отговаря на обективната реалност в най-добрия случай само в основни линии.

2. Медиите наистина не могат да изобразяват действителността; те трябва да бъдат разбирани като „апарати за пресъздаване на света”, с които журналистите конструират действителността.

3. Тези конструкции на действителността не стават случайно, а според правила: те отговарят на т.нар. „новинарски фактори”.

4. Новинарските фактори следва да се разбират не толкова като обективни качества на действителността, а по-скоро като интерпретация от страна на журналистите.

5. Тези интерпретации стават не случайно, а целенасочено: новините по правило са средство към целта.

6. Целта често се определя не от самите журналисти, а от извънмедийни институции, които по правило инструментализират съобщаването на новините за свои цели [3]. Именно поради тези си характеристики медиите са най-доброто средство за контрол над общественото съзнание в съвременния свят.

В България през последните години възникнаха някои важни въпроси за свободата на медиите, за достъпа до тях, за собствеността на медиите, за връзките между политици и собственици на медии. За съжаление, през 2014 г. страната ни се срина до 100-то място (сред 180 държави) в класацията на „Репортери без граница” за свобода на словото. В тази класация България устойчиво заема последното място по този показател в Европейския съюз. Този факт е една от най-важните причини за засилващото се недоверие към медиите у нас. Според изследване на „Маркет Линкс” по поръчка на германската фондация „Конрад Аденауер” само 14 % от българите вярват в свободата на медиите у нас. Друг много важен въпрос, предизвикващ дискусии в страната през последните години, е обвързаността на медиите с политиците. До голяма степен именно медиите определят политическото представителство в българския парламент.

С навлизането на интернет ситуацията с достъпа до публичното говорене в света до голяма степен се промени. Интернет даде възможността на всеки да участва в публичните дискусии чрез различни начини. Това предизвика съответната реакция от страна на т. нар. доминантнигрупи. В страните, считани за по-недемократични, достъпът до интернет е забраняван (Иран, Северна Корея) или интернет съдържанието се цензурира (Китай). Безпокойство предизвиква фактът, че кандидатстващата за членство в ЕС Турция блокира достъпа до някои социални мрежи, когато в тях се появиха материали, обвиняващи управляващите в мащабни злоупотреби. В България станаха вече известни някои манипулативни стратегии в интернет на политическите партии. Една от тях е употребата на т.нар. тролове. Троловете са платени от партиите интернет потребители, чиято задача е да прокарват партийните послания в коментарите под статиите, да дискредитират журналисти и политици от други партии и да профанират дискусиите по важни обществени теми, които не са в интерес на работодателите им.

Друг важен социален факт, който прави възможно манипулирането на големи групи от българското население е тяхното социално положение. Според повечето изследователи по-лесно се манипулират хората с по-ниско образование и с по-нисък социален статут. Наличието на големи групи от такива хора у нас често се използва от доминантните елити по време на политически избори.

Манипулация и познание

Под манипулация се разбира преди всичко манипулация на съзнанието на хората (на техните знания, мнения, идеологии), което от своя страна контролира техните действия. Съществуват много други форми на ментално влияние освен манипулацията – информиране, образоване, убеждаване, които също променят човешкото мнение и познание. Дискурсът (и в частност манипулативният дискурс) включва изпращане на информация в т.нар. краткосрочна памет на реципиента. Това става с разбирането на думи, изречения, невербални сигнали. Манипулацията включва контролирането на част от това автоматизирано в някаква степен „разбиране”. Например при отпечатването в медиите на текст в някаква особена позиция (например в началото) или в по-различен шрифт и цвят този текст би предизвикал повече внимание и съответно – би се запечатал по-добре в паметта на реципиента. Заглавията изпълняват точно такава функция. По този начин може да се оказва влияние върху краткосрочната памет, така че читателите да обръщат повече внимание на някои части от текста в сравнение с други. Тези особености са характерни, разбира се, не само за манипулативния дискурс. Това означава, че по отношение на познавателната способност, манипулацията не е в никакъв случай специална или различна – тя ползва същите общи характеристики на дискурсивния процес. Тук Ван Дайк предлага други критерии за разграничаване на нелегитимната манипулация от легитимните форми на дискурса, базирани основно на проблема за разбирането. Привличането на вниманието в по-голяма степен към текст А в сравнение с текст Б може да предизвика манипулативно разбиране. Когато например заглавието поставя акцента върху ирелевантни детайли, а не върху най-важните, това поврежда възможността за правилно разбиране, обмисляне и запомняне. Вниманието се насочва към несъществена информация, а важната остава незабелязана. Такова частично или непълно разбиране може да е в интерес на продуцентите на текста и в ущърб на неговите читатели. Според Ван Дайк така се накърняват правата на читателите да бъдат коректно информирани. Подобни проблеми пред разбирането на текста могат да предизвикат и различни форми на неезиково изразяване – художественото оформление, използваните цветове, снимки, диаграми при писмената комуникация, а също жестовете, мимиките и другите невербални знаци при устната комуникация. Тъй като дискурсивната обработка по отношение на краткосрочната памет включва фонетични, морфологични, синтактични и лексикални операции, всички те могат да бъдат използвани за целите на манипулацията. Например по-отчетливото, по-бавното произношение, по-опростеният синтаксис, познатата тема на разговор с реципиента, както и много други обстоятелства, спомагат за по-доброто разбиране. От друга страна, ако говорителят иска да усложни разбирането, той прави точно обратното: говори бързо, неотчетливо, с усложнен синтаксис, с повече неразбираеми думи по непозната за събеседника тема – такъв е например случаят с медицинския дискурс, чиято цел невинаги е най-доброто разбиране от страна на пациента  (понякога пациентът умишлено трябва да бъде манипулиран). Тези твърдения се отнасят също с пълна сила за политическия дискурс. Често политиците говорят по трудноразбираем начин, използвайки преднамерено усложнен синтаксис и експертна лексика (Лютви Местан), а в други случаи –  прекалено опростено по сложни и важни теми (Бойко Борисов). И в двата случая става дума за опит за манипулиране на избирателите.

Базираната на краткосрочната памет манипулация се осъществява моментално и афектира процесите на разбиране на специфични дискурси, но манипулаторите често се стремят към по-стабилни и дългосрочни резултати. Поради тази причина те се стремят да достигнат до дългосрочната памет на манипулираните. Дългосрочната памет включва познанието, мненията и идеологиите. Важна формираща част на дългосрочната памет са персоналните спомени, които дефинират историята на нашия живот – тази част психолозите наричат епизодична памет. Тя включва нашите спомени за различните комуникационни събития (ежедневния ни опит). Според Ван Дайк разказването на една история означава формулирането на персонален, субективен модел, който ние имаме от някакъв опит. От друга страна, разбирането на една новина включва конструирането отново на също такъв субективен ментален модел от страна на реципиента, съгласно собствения му блок от спомени, мнения, идеологии. В епизодичната памет разбирането на конкретен текст е свързано с моделите от опита ни. Разбирането вече не е свързано само с разбирането на значението да думите, изреченията, дискурсите, но включва и епизодичната памет, т.е. нашите лични мнения и емоции, които се асоциират със събитието, за което четем или слушаме. Менталните ни модели са и базата за нашето последващо учене и разбиране за комуникационните събития. „Човек живее на малка част от земната повърхност, движи се в ограничен кръг и отблизо познава малцина. Публичното събитие възприемаме само частично или от определен ъгъл… Неминуемо нашите мнения обхващат по-голямо пространство и време, по-значителен брой неща, отколкото бихме могли непосредствено да наблюдаваме. Следователно те се зараждат тогава, когато съобщенията, направени от другите, се съберат парче по парче с онова, което въображението ни може да роди” [4].Според Лейкъф и Джонсън много често ние възприемаме различните текстове несъзнателно. Във „Философия в плътта” Лейкъф и Джонсън често използват понятието „когнитивно несъзнателно”. В „когнитивното несъзнателно” те твърдят, че се включва цялото наше познание за света и понятията. „Нашата несъзнавана концептуална система като „скрита ръка” моделира начина, по който ние концептуализираме всички аспекти на нашия опит. Тази скрита ръка дава форма на метафизиката, която е вградена в нашите ординарни концептуални системи. Тя създава същностите, които населяват нашето когнитивно несъзнавано – абстрактни същности като приятелства, изгодни сделки, неуспехи и лъжи – които използваме в обичайното мислене” [5].Тази скрита ръка моделира представите ни за понятията, дава им форма, сравнява ги и ги свързва с други понятия от нашата несъзнавана концептуална система. Несъзнаваната концептуална система създава и рамките, с помощта на които ние мислим за различните понятия.

Трябва да се отбележи, че менталните модели са уникални и персонални – това е моята лична интерпретация на този специфичен дискурс в тази специфична ситуация. Разбира се, тези персонални модели включват въвеждането и на общите, социално споделените знания и вярвания – така ние всъщност можем да разбираме и да комуникираме с другите, но като цяло менталният модел е уникален и персонален.

Менталните модели не само определят нашето разбиране на текста, но и разбирането за цялото комуникационно събитие. Манипулаторът се опитва да достигне до епизодичната памет на манипулирания и да акцентира на тези моменти, които съвпадат с неговите интереси и да прикрие онези, които са в конфликт с интересите му. Обвиняването на жертвата е например такъв метод, използван в публичните дискурси. Както при случая с краткосрочната памет, така и при епизодичната, процесите на разбиране на текст са до голяма степен автоматизирани и не подлежат на контрол и осъзнаване.  Манипулативният метод обвиняване на жертвата е особено характерен за публичния дискурс у нас. Той може да бъде лесно забелязан в коментарите за тежки престъпления – например убитият е криминално проявен. Тази манипулативна стратегия се използва от управляващите и полицията почти при всяко поръчково убийство в страната.

Манипулирането на груповите разбирания на реципиентите за някакво събитие понякога е от особена важност. Такива са например случаите, когато държавата обявява война, или манипулиране на разбирането за терористични атаки (включваща понякога доброволен отказ на обществото от права и свободи). Тези процеси са до голяма степен свързани с т.нар. социално/ общностно познание (socialcognition). Освен индивидуалните мисловни модели човешкото съзнание включва и общностни, колективни становища и разбирания. Тук спадат разбиранията и идеологиите за всички значими обществени събития. Ван Дайк дава пример с обвиненията от страна на правителствата срещу имигрантите за лошото икономическо положение в страната. Подобни обвинения могат да бъдат чути и в България по повод бежанската вълна от Сирия. За българския политически дискурс през последната година е много характерно обвиняването на чужденците за състоянието в страната (чуждестранните вериги, ЕРП-та и т.н.).

Най-важната задача за манипулативния дискурс е да установи контрол над социално споделените мнения, разбирания, идеологии. Контролирайки как хората мислят, манипулаторът установява контрол и над действията им. Когато например държавата установи контрол върху начина, по който хората мислят по темата за тероризма, гражданите сами ще са готови да се откажат от свои свободи в името на борбата с тероризма. В този смисъл манипулацията предизвиква едновременно когнитивни и социални последствия.

Една от най-важните стратегии за постигането на подобен ефект е генерализацията, при която някакво конкретно събитие се генерализира и се представя по такъв начин, че да предизвика влияние върху менталните модели за добро и зло. Учебникарски пример за това са манипулациите, целящи одобрението за войната в Ирак (Ирак разполага с оръжие са масово унищожение и се готви да го използва). Тази поляризация между „нас” (добрите и невинните) и „тях” (лошите и виновните) можем да видим в пресата на всяка държава по време на война. С повтаряне на подобни съобщения се атакува общественото мнение, а често истинските интереси на манипулаторите остават скрити зад генерализираните заплахи срещу нацията, човечеството, света. Според Ван Дайк това е много важен момент за разбирането на манипулацията – големи групи хора са принуждавани да вярват, че определени политики са в техен интерес, когато всъщност тези политики са в интерес само на манипулатора.

От друга страна, манипулацията на общественото мнение включва и самите основи на знанието – например знанието, преподавано в училище (срв. например учебниците по история в България и Македония за един и същ исторически период). В много случаи обаче манипулацията е възможна само поради липсата на специфично познание – както е в случая с медицинските манипулации (свински, птичи грип и т.н.) или в случая с обвиненията, че Ирак са се сдобили с оръжие за масово унищожаване. Все пак най-силното оръжие срещу манипулацията си остава познанието.

Манипулативният дискурс

Една от най-важните характеристики на манипулацията е, че тя се осъществява с помощта на дискурс, включително и с невербални средства като жестове, мимики, графично оформление, картини, звуци, музика и т.н.

Въпреки че дискурсивните структури сами по себе си не са манипулативни, някои от тези структури могат да бъдат по-полезни в сравнение с други по отношение на влиянието върху съзнанието на реципиента в интерес на говорещия/ пишещия. Например, както казахме по-горе, заглавията се използват, за да изкажат целта на обсъждането и да насочат вниманието към най-важната информация в текста, а това може да се използва, за да се постави акцент върху информация, която сама по себе си не е толкова важна. Ван Дайк дава следния пример: в статии, разглеждащи важни социални проблеми, никога заглавията не поставят акцент върху вината на доминиращите социални групи в страната, т.е. тяхната цел е по-скоро да прикрият информацията и да насочат вниманието в друга посока. Много характерен пример в това отношение е представянето на икономическата криза в българските медии. Медийните заглавия и статии никога не обвиняват управляващите или бизнес елитите, а кризата се представя метафорично като същество, дошло отвън, заразна болест или природно явление. Вината се стоварва върху чуждите икономики (САЩ, ЕС), които са ни заразили с икономическа криза (вж. Досев 2010).

Общата стратегия на позитивно собствено представяне и негативно представяне на другите е учебникарски пример за манипулативен текст. Тази стратегия, разбира се, най-ясно се забелязва в политическата реторика по време на избори. Според Иванка Мавродиева „политическото ораторство се осмисля като фактор за изграждане на партийна, политическа, институционална и държавна идентичност и за разпознаваемост пред различни публики. Реториката на политици и държавници играе роля за създаването и за поддържането на популярността на политическите актьори” [6]. За политическото ораторство например е много характерно обясняването на негативните ситуации в страната, като се стоварва вината върху другите (имигрантите, чуждите правителства, предишните управляващи, икономическата криза и т.н.). Ван Дайк твърди, че тази стратегия може да бъде реализирана в структурата на всички дискурсивни нива.

Общи комуникационни стратегии:

–                 позитивно собствено представяне;

–                 негативно представяне на другите (за българския политически дискурс много характерно е обвиняването на предишните управляващи).

Макроречеви актове, включващи нашите добри постъпки и техните лоши – обвинения, защити и т.н.

Семантични макроструктури: избор на тема:

     – (не)наблягане на позитивните/ негативните теми за нас/ тях.

Локални речеви актове, включващи и подкрепящи общите: например твърдения, подкрепящи обвиненията или защитите.

Локални споменавания на нашите/ техните добри/ лоши дела с помощта на:

–                 даване на много/ малко детайли;

–                 общо говорене/ говорене за специфични неща;

–                 неясно/ точно говорене;

–                 експлицитно/ имплицитно говорене;

–                  др.

Лексикон: избиране на позитивни думи за нас и на негативни за тях. За български политически дискурс е много характерна употребата на изключително негативна лексика за политическите противници (циркаджии, клоуни и т.н.). Такъв лексикон цели да подчертае непримиримостта между различните политически партии и също има манипулативни функции. От друга страна, така се профанира политическият диалог и се заглушават разумните аргументи.

Избор на синтаксис:

–                 деятелен и страдателен залог – (не)наблягащ на нашите добри или техните лоши дела (например по въпросите за отговорността). Според Радка Влахова: „Една от най-типичните характеристики на тоталитарния език е неговата инперсоналност. Предлагам това определение, за да отлича езиковото граматическо понятие безличност от характеристиката на речта, в която конкретната личност с нейната персонална отговорност за делата й отсъства. В речта на тоталитарното общество доминират безличните, възвратно-страдателните и неопределеноличните конструкции, т.е. конструкции, в които субектът на действието не може да бъде идентифициран” [7].От друга страна, за речта на политика Бойко Борисов например е много характерна употребата на глаголи в първо лице единствено число дори когато става дума за правителството или държавата (аз строя магистрали).

Реторични фигури:

–                 хиперболи, евфемизми;

–                 метонимия и метафора.

Сред посочените реторични фигури особено важно място заема метафората. Според Чартърис-Блек метафоричното говорене „е важна характеристика на манипулативния дискурс, защото посредничи между съзнанието и несъзнаваното, между знанието и емоцията” [8]. Метафората влияе върху нашите разбирания, мнения и ценности, като активира несъзнателни емоционални асоциации. Тя играе много важна роля за манипулативния дискурс, защото свързва съзнаваното с несъзнаваното значение и познанието с емоцията. Чрез метафорите ние измерваме абстрактните си идеи и вярванията си на ценностната скала на доброто и злото. Употребата на метафори при публичното говорене често е мотивирана от скритата цел на убеждаването. Манипулативната роля на метафората в медиите се крие в  легитимирането на различни политики и идеи чрез несъзнаваното отпращане към основната за всеки човек ценностна система. Чартърис-Блек дава примери с манипулативна употреба на метафори от политическия дискурс. Според него „политическите лидери, които използват метафори от речника на конфликта, употребявайки думи като битка и бой, имат силата да предизвикват емоции, които се асоциират с физическия бой. Тези емоции (гордост, гняв, възмущение и т.н.) тогава събуждат силни чувства на омраза към противниците, които се идентифицират като „врагове” или „злодеи”, и също толкова силни чувства на лоялност и обич към фигурата на „героя” [9]. В тези случаи лексиката на боя, конфликта, футболния мач, събуждаща силни чувства на омраза и обич, заглушава чисто политическите аргументи. Тези метафори са особено характерни за българския политически дискурс. През последните години политическият диалог у нас умишлено се профанира с помощта на метафори, а публичните дебати се провеждат в бутафорна атмосфера, напомняща атмосферата на футболен/ боксов мач или цирк. Например дебатите за местни органи на властта се провеждат в центъра на големите градове пред предварително подбрани от партийните централи агитки, които освиркват опонентите и бурно аплодират своите (за повече примери от българския политически манипулативен дискурс вж. Dosev 2012, Досев 2011, 2013, 2014а).

Заключение

Изброените по-горе манипулативни стратегии не могат да обхванат всички езикови възможности за медийна манипулация. От друга страна, манипулативните стратегии не се използват само за нуждите на манипулациите. Често едни и същи структури се използват и за целите на манипулацията, и за целите на убеждаването, обучението и другите легитимни форми на комуникация.

Както вече посочихме, манипулацията винаги представлява злоупотреба с власт. Превръщането на реципиента в жертва често се осъществява с помощта на контекстуалната ситуация и това най-често се дължи на липсата на ресурси, които биха му помогнали да устои на манипулацията. Според Ван Дайк условията, които могат да бъдат в полза на манипулатора, но са в ущърб на интересите на реципиента, най-общо са следните:

а)  непълна или липсваща съществена информация (срв. Липман „Преди някой да създаде псевдосреда, която според него мъдро ще осведомява и затова ще бъде желана, достъпът до истинската среда трябва да се ограничи.” [10]);

б) фундаментални норми, ценности, идеологии, които не могат да бъдат отречени;

в) силни емоции, травми, които правят хората уязвими (например страх);

г) социални позиции, професии, статус  (тук спадат т.нар. лидери на мнение – учени, лекари и т.н., чиито твърдения се възприемат сравнително по-безкритично от хората).

За да бъде манипулацията успешна, е необходимо манипулаторът да познава менталния модел на реципиентите, т.е. техните знания, идеологии, емоции, травматични спомени и т.н. Не е възможно, а и не е необходимо, всички членове на даденото общество да притежават всички характерни черти за идеалната жертва на манипулацията, достатъчно е мнозинството или само една голяма група да ги притежават. В повечето реални ситуации винаги има критично настроени хора, които са неподатливи на манипулация. Често обаче тези хора не доминират в общоприетите средства на комуникация и поради тази причина не могат да предложат достатъчно ясно своите аргументи на обществото. През последните десетилетия интернет обаче предоставя повече  възможности на хората за достъп до публичния дискурс по важни за обществото теми, а също така и многократно повече ресурси за информиране. Освен това в България (и в света) на обществената сцена излиза едно поколение, което се информира почти изцяло от мрежата, и това налага на доминиращите елити необходимостта от намиране на средства за пълно овладяване на комуникацията и в интернет.

Цитати:

[1]VanDijk, T.  (2006).Discourse and Manipulation. In: Discourse & Society. Vol 17(2), p. 360.

[2] Тишева, Й. (2013). Прагматични аспекти на устната реч. Littera et Lingua Series Dissertationes, 2013,3, http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/liliseries/diss/2013/3.

[3]Буркарт, Р. (2002). Наука за комуникацията. Велико Търново: ПИК, с. 226-227.

[4]Липман, У. (2000). Общественото мнение. София: ЛИК, с. 69.

[5]Lakoff, G., Johnson, M. (1999). Philosophy in the Flesh: The Embodied Mind and Its Challenges to Western Thought. Basic Books, p. 13.

[6] Мавродиева, И. (2012). Политическата реторика в България от митингите до web 2.0 (1989 – 2012). София: Парадигма, с. 288.

[7]Влахова, Р. (1999). Езикови прояви на инперсоналността и на ангажираността. В: Проблеми на социолингвистиката, том 6, София: Международно социолингвистическо дружество, с. 37.

[8]Charteris-Black, J. (2005). Politicians and Rhetoric. Palgrave Macmillan, p. 15.

[9]Charteris-Black, J. (2005). Politicians and Rhetoric. Palgrave Macmillan, p. 22.

[10]Липман, У. (2000). Общественото мнение. София, с. 40.

Библиография

1. Буркарт, Р. (2002). Наука за комуникацията. Велико Търново: ПИК.

2. Влахова, Р. (1999). Езикови прояви на инперсоналността и на ангажираността. В: Проблеми на социолингвистиката, том 5, София: Международно социолингвистическо дружество, с. 37–39.

3. Досев, Вл. (2010). Икономическа криза и медиен дискурс. В: Световната криза и икономическото развитие. Том 4. Варна: „Наука и икономика”, с.113–123.

4. Досев, Вл. (2011). Персонален маркетинг и политически дискурс. В: Проблеми на социолингвистиката, том 10. София: Международно социолингвистическо дружество. с. 300-307.

5. Досев, Вл. (2013). Когнитивни метафори в политическия дискурс. В: Лингвистиката: история, предизвикателства, перспективи. Сборник в чест на 80-годишнината на проф. Славчо Петков. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски”, с. 324-331.

6. Досев, Вл. (2014а). Когнитивни метафори в медийното пространство по време на политически избори. В: Проблеми на социолингвистиката, том 11. София: Международно социолингвистическо дружество, с. 266 – 272.

7. Досев, Вл. (2014б). Комуникация и медийна манипулация. Варна: „Наука и икономика”.

8. Липман, У. (2000). Общественото мнение. София: ЛИК.

Мавродиева, Ив. (2012). Политическата реторика в България от митингите до web 2.0 (1989 – 2012). София: Парадигма.

9. Тишева, Й. (2013). Прагматични аспекти на устната реч. Littera et Lingua Series Dissertationes, 2013,3, http://www.slav.uni-sofia.bg/naum/liliseries/diss/2013/3.

10. Charteris-Black, J. (2005). Politicians and Rhetoric. Palgrave Macmillan.

11. Dosev, V. (2012). Personal Marketing and Political Rhetoric. In: Dialogue in Politics. Dialogue Studies. Vol. 18. Northeastern Illinois University / University of Würzburg. John Benjamins Publishing Company. pp. 113–126.

12. Lakoff, G., M., Johnson (1999). Philosophy in the Flesh: The Embodied Mind and Its Challenges to Western Thought. Basic Books.

13. VanDijk, T.  (2006).Discourse and Manipulation. In: Discourse & Society. Vol 17(2),pp. 359–383.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>