Габриела Русинова – „Техники на аргументация в спора: прагматико-диалектически подход”

Настоящата статия се основава на теорията за прагматико-диалектически подход в теория за аргументацията, разработван от Ф. Х. Ван Емерен и Р. Гротендорст в книгата „Как да печелим дебати (Аргументация, комуникация и грешки: прагматико-диалектически перспективи)”, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2009. Референциите към тази книга са отбелязани с Italic в представения текст.

Абстракт:  Настоящата статия подчертава границите на аргументация от гледна точка на прагматико-диалектичния подход, като в хода на разсъжденията се прави разлика с реторичния подход за изграждане на аргументативни техники. Представя се прагматико-диалектичния подход разработен и развит от Ф. Х. Ван Емерен и Р. Гротендорст в книгата „Как да печелим дебати (Аргументация, комуникация и грешки: прагматико-диалектически перспективи)”, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2009. Като краен стремеж ще представява придобиването на по- пълна представа за същината на спора, носещ в себе си целта, вида, начина и предмета на аргументацията.

Ключови думи: спор, истина, прагматико-диалектичен подход, реторика, техники за аргументация, видове аргументация, правилни логически правила и изводи, ентимема.

Abstract:  the following article stresses the borders of  an argumentation in terms of the paradigm- dialectical approach. A contrast is made between  the rhetorical  approach of  becoming  reasoning techniques during the cogitation. The presented paradigm- dialectical approach is developed by H. F. Van Emeren and  R. Grootendorst  in the book “How to deal with debates (Argumentation, comunication and mistakes: paradigm- dialectical perspectives)”, University Press “St. Kliment Ohridski”, Sofia 2009. As a final aim I will present you the acquisitoin of more complete conception about the essense of  the dispute which has in itself the goal, the type, the way and the subject of argumentation.

Keywords: despute, truth, paradigm- dialectical approach, rhetoric, reasoning techniques, types of argumentation, correct logical rules and conclusions, entimema

Обектът на изследване в настоящата статия е спорът – онзи вид спор, който допуска ситуация, в която двама или повече души ще разискват различни мнения (културно пригодни), предавайки си доказателства, където с оглед целта на спора по между им ще стои търсенето на истината. Това е и предмета, към който ще съсредоточа вниманието си, а именно върху прагматико-диалектическия подход, за който подход напълно отпада търсенето на победител и победен в словесната схватка, като превъзхождаща степен заема истината. До нея се достига като всеки един от участниците в спора спомага, аргументирайки своето становище.

До тук става ясно, че няма да си използвам реторичния подход като теория на красноречието, а диалектичния подход, защото в реторичния подход реторите приемат този аргумент, който се харесва от аудиторията (т.е. той се представя като антропорелативистичен). Също така в използването на аргументи ораторите се съобразяват с ценностите на аудиторията: епистемен подход, което от своя страна насочва към мисълта, че реториците се придържат в ориентиране към аудиторията, а не към истината, насочени са към убеждаване, а не към доказване [1] на тезата.

В повечето случаи при ораторски двубои печели този, който владее „изкуството на спора, а не носителят на истината” [2] поради тази причина се определят като използващи предписващ способ, защото те показват как да усъвършенстваме самия акт на спора, а нямат отношение към истината. От своя стана, диалектичният подход дава аргументация, която се използва при преодоляване на несходството в мненията и допринася за намиране на истината. Диалектичният подход се превръща в прагматико-диалектически, когато започне да изготвя правила за спора, които спомагат за преодоляването на несходство в мненията, за което стана дума в по-горе. Диалектичният спор притежава един много ценен и положителен аспект, а именно, че ролите в спора се неутрализират в активния сблъсък на мнения, където се забелязва нагласа към представянето на самостоятелно становище в разисквания проблем.

В аргументативния дискурс (използван още като дискурсивен текст ) гледната точка се защитава, когато някой й се противопоставя. Какво става обаче, когато всички се съгласяват с гледната точка? Отговорът всъщност е много прост: няма нужда от спор.

Тук можем да извлечем извода, че предметът на спора е различието в становищата, а аргументите (от лат. аrgumentum) се явяват средства за достигане на общо разбиране или достигането на обща цел.

Преди да достигнем до крайната аргументация (от лат. аrgumentation), се минава през още две стъпала. За едното стана, дума вече за argumentum, но то е предхождано от arguo. Аrguo е начинът, по който се получават фактите. След като съчетаем двете страни, стигаме до същинската аргументация (аrgumentatio), която включва целия набор от изказвания, които, едната страна, в спора представя пред другата и тя трябва да ги приеме.

Участниците в спора се делят на две групи: пропонент – защитникът на тезата и опонент – оспорващият тезата. Аргументацията в прагматико-диалектичния подход се разглежда в три направления: процес, продукт и метод. Техниката на аргументирането в критичната дискусия (има се в предвид модел за рационален спор) се изгражда като ансамбъл от: Конфронтация; Откриване на спора: определяне на предмета му и ролите на участниците; Същинската аргументация; Заключителен етап – достигането на обща отправна точка.

Да погледнем сега и как се печели аудиторията. Ще забележим едно сходство между двата модела. Реторичният аргументационен модел започва с въведение или излагане на тезите; последвано от разказ или разкритие на фактите и основанията, определяне на предмета или събитията; доказателства – едната страна представя своите доказателства и ги защитава, докато противната страна им опонира; и накрая стигаме до заключението, където се разбира кой печели словестния двубой. Представеният модел е разработен още от Цицерон. Ораторът и слушателят осъществяват активна и пасивна роля. Това е типично и за средновековните и ренесансови полемики, където в ретор или оратор е всъщност учителят, който говори истината и насочва към нея, докато слушателят само я възприема и одобрява. В диалектиката се забелязва активно участие в убеждаваща комуникация, както е очевидно още при диалектичния метод на Платоновите диалози.

В процеса на аргументация най-ефективните речеви актове са: твърденията, изявленията, супозициите – изразяване на собствената гледна точка, с тях се потвърждава истинността на защитаваното становище; молбата, въпросът, заповедта и препоръката – използват се в етапа на аргументацията; обещанието, одобрението и съгласието – се прилагат в противопоставянето на фактите и в заключението, докато поздравлението, съболезнованието, изразяването на радост или съжаление – разкриват чувствата на говорещия. „От всички тези обаче най-голямо значение има „превъзходството на духа”, което не може да сломи нито страхът, нито да го уплаши викането на народа, нито да го разколебаят важните слушатели, които искат прекомерно уважение” [3].

Изложените речеви актове са присъщи повече на реторичния модел, защото се отнасят до емоционалността и поради тази причина критичната дискусия не залага на тях, както казахме вече тя се отнася до разумните доводи. Но това не означава, че не влияят върху спора.

Щом говорим за критическа дискусия, няма как да не споменем и за контекста. Става дума за имплицитните изрази и за неизразената изпусната предпоставка. Аристотел определя този вид изрази като ентимеми. Те подсилват сложността на аргументативното съдържание и поради тази причина не можем да се ограничим само с прагматичния анализ и в добавка на него се прибавя логичния.

При прагматико-диалектичния процес аргументацията като цяло може да се класифицира в две измерения: съчинителна и множествена. В съчинителната аргументация всеки довод се представя сам по себе си отделен от защитната реч на гледната точка. Множествената аргументация е съставя от две или повече единични доводи. Тя е хлъзгавата сцена, на която стъпва пропонентът, защото създава една илюзия за неоспоримост на тезата, но множеството аргументи може да издаде несигурност и оправдание. За да не се стига до това, подчинителната сложна аргументация хвърля своя спасителен пояс като съставя низ от отвесно съчетани единични аргументи.

Наблюдават се и три основни категории аргуметационни схеми, от които водят началото си и трите типа аргументация. Първият тип аргументационна схема е тази, при която предпоставките се отнасят към заключението. Вторият тип аргументация е тази по аналогия. Последният трети тип е каузалната аргументация.

За да различим по-лесно грешките в аргументацията от правилната се създават десет правила за водене на критична дискусия [4]:

1. Страните в критичната дискусия не трябва да пречат една на друга при представяне на гледните точки или при поставяне на гледни точки под съмнение.

2. Страна, която представя гледна точка, е длъжна да я защити, ако другата страна отправи такава молба.

3. Атакуването на гледна точка от една от страните трябва задължително да е насочено именно срещу гледната точка, която е представена от другата страна.

4. Всяка страна може да защитава своята гледна точка единствено като представя аргументация, която се отнася именно до тази гледна точка.

5. Никоя страна не може лъжливо да представи нещо като предпоставка, която е била оставена неизразена от другата страна, или да отрече предпоставка, която самата страна е оставила неизразена.

6. Страните не могат лъжливо да представят предпоставка като прието отправна точка, нито да отричат предпоставка, която представлява приета отправно точка.

7. Страните не могат да считат една гледна точка като окончателно защитена, ако защитата не е била проведена с помощта на подходяща аргуметационна схема, приложена коректно.

8. В своята аргументация страните могат да използват само аргументи, които са логически валидни или могат да бъдат направени валидни чрез експлициране на една или повече неизразени предпоставки.

9. Ако една от страните не успее да защити своята гледна точка, тя е длъжна да я оттегли; при успешно проведена защита другата страна е длъжна да оттегли своите съмнения относно защитената гледна точка.

10. Страните не трябва да използват формулировки, които са недостатъчно ясни или объркващо двусмислени; те трябва да интерпретират формулировките, представени от другата страна, колкото е възможно по- внимателно и прецизно.

Ако се използват посочените правила, както е посочено, се избягват средствата, на които се основава реториката, като например изразяването на радост, защото не трябва да забравяме, че се стремим към рационално мислене произтичащо от свободната воля на мисълта.

Определянето на това „Кой печели дебата?” понякога не се решава толкова лесно. Поради тази причина има нужда от трета страна, която да се произнесе. Тази функция изпълняват медиаторите или арбитрите. Когато дебатът е публичен, в лицето на абритър влиза аудиторията. Така например в подобна ситуация са телевизионните шоу програми.

Когато спорът завърши, това не означава, че може да се сложи крайната му точка. За край на спора може да си говори тогава, когато протагонистът убеди опонента си в защитаваната теза или пък обратното, когато опонентът успее да опровергае арументите на отсрещната страна. Има спорове, които продължават години наред, няма да е пресилено, ако кажа, че те могат да продължат и векове.

До тук поговорихме за прагматичните аспекти на аргументацията, т. е. описахме действията в дискусията като речеви актове, но споменахме, че в критичната дискусия участва и още един градивен елемент: диалектичният аспект в образа на логиката. За целта ще използвам традиционната формална логика на Аристотел, защото отправната точка там е постигането на истина, което се търси и в прагматико-диалогичния спор. Но нека преди това да се спрем на някои други неща.

Ако се използва аналитичният подход, хубаво е аргументацията да започва с общото и след това да се преминава към частното, казано по друг начин, да се използва дедукция. Но това не е толкова сигурно, защото, ако се намери само един частен факт, който не отговаря на действителността, то цялата аргументация може да се разпадне. За това преди всичко трябва да се проверят самите аргументи дали съдържат нелогичост. Поради тази причина, за да избегнем такива ситуации ще разгледаме и логически валидното.

На първо място не трябва да допускаме противоречия в нашата аргументация и доводи. Валидните правила за извод в класическата логика са modus ponens – (a→b). a→b и modus tollens – (a→b). ~b→ ~a. Всяко друго използване на тези изводи е невалидно, те автоматично се превръщат в псевдо-модус поненс: (a→b).b→a и псевдо-модус толенс: (a→b). ~b→ ~a, защото по този начин се подменя причината със следствието и могат да се използват за манипулация. За да се предпазим от такъв вид манипулация чрез логически изводи може да използваме tollendo ponens – (a٧b٧c٧d) . (~b. ~c. ~d)→a, когато пред нас стоят няколко възможни случаи. Но за да сме обективни, трябва списъкът да е изчерпателен.

След това продължаваме с диалектичния силогизъм (ентимемата), който се гради върху топос: общо място, докато аналитичния силогизъм: върху среден термин. За нас в случая внимание предизвиква диалектичният силогизъм. Топосите са действителни, истинни мнения. Ако трябва да се обяснят топосите спрямо фигурите и модусите в аналитичния силогизъм, то те са им подобни и изпълняват почти същото действие, също като правилата в логическия извод. Общите места се отнасят до частен предмет.

Определят се два вида ентимеми. Първият вид е ентимемата като силогизъм от вероятното, каквито всъщност се явяват диалектичният и реторичният силогизъм. А вторият вид ентимема е тази от знак, уподобяваща аналитичния силогизъм. „Диалектическият и реторическият силогизъм, които са ентимема от вероятност, т. е правдоподобно твърдение, се различават от разбирането на традиционната логика за съкратения силогизъм. В силогизмите, с които се занимава топиката и реториката, също има елемент, който се подразбира, но това не е една от предпоставките, а начинът, по който се извършва изводът, т.е. топосът” [5].

В „Топика” на Аристотел разглежда предикабилията [6], коята е от значение за нашата настояща работа. От значение са, защото чрез предикабилите се употребяват категориите. По този начин съчетани с категориите изразяват друга красификация на съществуващото. На нас те могат да ни послужат в описателните аргументи или когато даваме пример.

На пръв поглед топосите, които Аристотел описва, биха ни се сторили неупотребяеми на днешно време. Но „достатъчно е да си припомним топоса, при който се твърди, че справедливостта е добро, доколкото справедливото е установено от обществото, и не е добро, когато справедливостта се разглежда по природа”. [7] Поради тази причина Аристотел обобщава, че когато един софист успее да измами някого, не означава, че е измамил цялото общество, а само един човек от това общество, защото общността е гарантът за действителната истинност, а не отделният човек. Общността също се явява гарант за истинност при реторическите и диалектически аргументи.

Правдоподобното изказване е вероятностно, което се свързва с утвърждаване от общността. Но, пояснява Аристотел, първоначалата на познанието не е нужно да се приемат от общността, защото те се схващат интуитивно от мислителя, който от своя стара е част от „световния ум”.

Изводите и доказателствата, които Аристотел извежда чрез топоси, се използват в Ренесансовата диалектика и са реципирани в Ново време. За пример може да послужи Джамбатиста Вико. Вико продължава теорията на Аристотел като я допълва с това, че за неоспорима истина е възможно да се използват метафорични твърдения, докато в социалния и физическия свят за метафизичните истини може да се говори само като за прибавени към правдоподобните истини, като те се постигат чрез спецификата на топосите. Топосите, като важен компонент, не бива да се пропускат, защото, ако ги пропуснем, то това ще означава, че се съобразяваме със собствената си преценка, която невинаги е вярната и истинна. Така научната общност се превръща в мерило на общовалидността на истините.

Днес в общностната зависимост за истината на политическата, икономическата и социална група може да се говори само ако се вземат под предвид метафорите, очертаващи света на една от тези групи. Това и доказват Дж. Лакоф и М. Джонсън в своята книга „Метафорите, чрез които живеем”, където с много примери обръщат внимание на това, че съжденията, които формулираме за света в нашето съвремие са метафори. От това и зависи преценката на истинността и неистиността на едно или друго твърдение от приемането на определена метафора. Може да се каже, че подобно схащане черпи основа от съкратената аналогия. За да се утвърди истинността между нея и метафората, Лакоф и Джонсън изграждат четири аспекта, които показват, че при потвърждаванета на исината или неистината се извършна една категоризация (същото явление го наблюдавахме и при предикабилите употребени в съкратения силогизъм). [8]. Ето и четирите аспекта:

1. „Узаконяването” на едно съждение като истинно или неистинно може да става само чрез разбиране за него;

2. Разбирането от своя стана предопределя функцията на категоризацията в нейната емпирична зависимост, а не в естествените свойства на даденото твърдение;

3. Истинността или неистинността на съждението зависят от категориите приложени в него до такова положение, до което категорията е мерило на основните свойства и поставя като второстепенни другите им свойства;

4. От това и зависи истинността на твърдението – до колко използваната категория е подходяща. Изборът коя категория отговаря на твърдението се определя от целите поставени в началото на твърдението.

В заключение, обобщавайки, казваме, че бяха представени някои от употребите на прагматико-диалектическия подход, които са перспективи във формирането на аргументи, доказателствата, и самата им демонстрацията. Като в демонстрацията използваме прагматични методи, т.е. описването на ходовете в дискусията от гледна точка на речевите актове, а от обратната страна на монетата ни помага формалната логика, за да изградим аргументи и доказателства, които да са логично валидни и по този начин да постигнем целта на критичната дискусия: истината.

Цитати:
[1] Използваните подходи (отбелязани с курсив Italic в определяне на реторичният подход като цяло са заимствани от Ф. Х. Ван Емерен и Р. Гротендорст посочени в книгата „Как да печелим дебати (Аргументация, комуникация и грешки: прагматико-диалектически перспективи)”, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2009.
[3] Квинтилиан (1999) За обучението на оратора, прев. М. Порталски, София: Изд. Софи-Р, 795.
[4] Всичките десет правила са цитат от: Ф. Х. Ван Емерен, Р. Гротендорст, Как да печелим дебати (Аргументация, комуникация и грешки: прагматико- диалектически перспективи), съставител: Донка Александрова, Библиотека реторика №2, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 2009, 338-339
[5] Гънгов, А. (2009) Логика на измамата, София: ИК Авангард Прима, 34.
[6] Предикабилия – начинът, по който предикатът се прехвърля на субекта, Аристотел (1979) Топика, прев. И. Христов, София: Изд. „Захарий Стоянов”.
[7] Гънгов, А. (2009) Логика на измамата, София: ИК Авангард Прима, 40.
[8] Лейкъф, Дж., М. Джонсън (2004) Метафорите, в които живем, София: ИК Унипрес, 89.

Библиография:

Аристотел (1979) Топика, прев. И. Христов, София: Изд. „Захарий Стоянов”.

Гънгов, А. (2009) Логика на измамата, София: ИК Авангард Прима.

Емерен, Ф., Р. Гротендорст. (2009) Как да печелим дебати (Аргументация, комуникация и грешки: прагматико- диалектимески перспективи), съст.: Донка Александрова, Библиотека Реторика №2, София: УИ „Св. Климент Охридски”.

Квинтилиан (1999) За обучението на оратора, прев. М. Порталски, София: Изд. Софи-Р.

Лейкъф, Дж., М. Джонсън (2004) Метафорите, в които живем, София: ИК Унипрес.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta