Криза на политическия коментар

Цветан  Кулевски

Абстракт: Статията е опит да се представят индикатори за криза  на политическия коментар. Представена е позицията, че в политическия коментар се преплитат елементите и на политическото, и на коментарното. Формира се специфичен начин на коментиране,  както и определено отношение към обществото и политиката, което би могло да бъде наречено критическа нагласа. Коментарът е резултат от критическа нагласа спрямо дадена реална политика. Хипотезата е, че предметът на коментара не е самата политика, а нечие слово за нея.  Приема се, че коментарът е своеобразен вторичен език (метаезик), който се упражнява върху един базов език (език-обект), в случая това е езикът на политиката. Достига се до извода, че оттук произтича и възможността за изход от кризата на политическия коментар – да открива, изобретява и интерпретира особената функционалност на съвременния политически код.

 Ключови думи: политика, политически коментар, криза, критическа нагласа.

 Tsvetan Kulevski

 Crisis of political commentary

 Abstract: The article is an attempt to find indicators of a crisis of political commentary. Political commentary is one entity, which is full of the elements and the political and commentary. It is formed a certain way of thinking and commenting determined attitude to society and politics, which could be called critical attitudes. Clarity of political commentator is achieved through rhetorical feature of language to discover what might be persuaded. The comment is a result of the subordinate function of the breed it critical stance on a real policy. The comment is a result of the subordinate function of the breed it critical stance on a real policy. The subject of the commentary is not the policy, someone’s word for it. The comment is a kind of second-language (metalanguage)exercised on a base language (language-object) in our case the language of politics. Hence the possibility of exit from the crisis of the political commentary – to discover, invent and interpret specific rhetorical feature of contemporary political code.

 Keywords: policy, political commentary, crisis, critical attitudes.

 Уводни думи

В обществото има изобилие от проблеми: глобално затопляне, тероризъм и повтарящи се икономически кризи. Отвори се пропаст между бедни и богати, а средната класа се чувства притисната, противно на очакванията на привържениците на политикономическата теория на Адам Смит [1]. Тези проблеми се дължат на различни фактори.  Комплексният характер на проблемите предполага вземане на решения, като е възможно да се следва гъвкав светоглед, основаващ се на първенството на съзнанието и напредъка на хуманитарното познание. Много хора днес са объркани по отношение на нарастващата криза на ценностите, убежденията, свободната воля и творчеството в името на постигането на своя човешки потенциал.

 Теоретични ориентири относно термините „криза” и „политически коментар”

Живеем във време на ускоряваща се критична промяна. Промяната е постоянна и постоянно се ускорява. Тя не е равномерна и не е „линейна“ [2]. Промяната съдържа точки на криза, които са в същото време точки на възможности за изход от нея. Кризата може да стимулира креативността и да донесе иновации, но може да инициира и разпад. Китайската дума за „криза“ е „уей-чи“ [3] и се състои от два йероглифа: единият означава „опасност“, а другият – „възможност“. Възможността може да се види, но присъства потенциално. Тя е шанс да се поправят грешките и да се премине към нов начин на действие. В този смисъл кризата е предизвикателство хората да се възползват от възможността да правят промени. Сложните отворени системи имат способността да се приспособяват към промените, които засягат равновесието им. Ритъмът на промяната е последователност от състояния на динамична стабилност, осеян от периоди на критична нестабилност. Това е един постоянен „нелинеен“ ритъм. Точките на нестабилност, известни също като точки на „хаос“ или точки на „разклоняване“ (бифуркация) [4], не са непременно прелюдии към катастрофа. Това са повратни точки, водещи или към разпадане на системата, или към преминаването й към по-устойчива форма.

Еволюционната динамика на „стабилностнестабилност“ с ускоряващите се периоди на стабилност и точки на нестабилност, се проявява във процесите на промяна. Тази „нелинейност“ и „сложност“ се среща навсякъде около нас. В човешките общества „критичните точки“ създават внезапна и обикновено непредвидена промяна. През 2013 г. на прага на критична повратна точка е не само едно общество или една система. Причината за това е неустойчивостта в човешкия свят: икономическа, политическа, финансова, социална неустойчивост. Но разпадането на съвременния свят не е предопределено от съдбата. То ще настъпи само, ако хората се откажат да се променят поради суетното убеждение, че повратните точки или не съществуват, или ако се появят, могат по някакъв начин да бъдат управлявани. Така създалата се „опасност“ същевременно предлага и алтернативна благоприятна „възможност“ да се преодолее кризата и да се осъществи промяната. Бихме могли да живеем, да произвеждаме и да консумираме по устойчив начин; бихме могли да се отнасяме един към друг с разбиране и взаимно зачитане; и бихме могли да уважаваме равновесията, които определят нашия свят и да приемем да извършим това, което зависи от нас, за да ги опазим.

Целта на проучването в теоретичен план е да  се открият индикаторите за „криза“  на „политическия коментар“. Разгледани поотделно, и „политиката“, и „коментарът“ са добре познати и теоретично осветлени феномени. Но погледнати в хоризонта на тяхното единство, те образуват една „сложна система“ [5]. Погледнат от системна гледна точка в „политическия коментар“ се преплитат елементите и на „политическото“, и на „коментарното“. Макар да функционира като неделима част от медийната действителност, политическият коментар е резултат от сложния контакт между съвместяващите го два елемента. Ще спомена още тук, че пред теоретичния анализ се очертават два научни проблема: единият е за „съвместимостта“ [6] като феномен на сложните образувания, а другия – за „кризата“, която те трябва да преодолеят, за да настъпи положителна промяна. Медийната действителност включва не само отделни елементи, но и контактите между тях [7]. Контактът е типично гранично формирование във всяка сложна система. Всеки „контакт“ изпълнява три основни функции: първо, защитна или обособяваща; второ, активна или обединяваща; и трето, динамична или осъществяваща. В случая „обособяващата“ функция поражда многообразието на политическия коментар, „обединяващата“ – неговото единство, а „осъществяващата“ – промяната му. Но кой е „третият елемент“ на политическия коментар, разглеждан от мен като единна сложна цялостност?

Характеристиките на цялото („политическия коментар“) се определят от двата елемента („политиката“ и „коментара“), както и от характеристиките на контакта  между тях, разглеждан като самостоятелен „трети елемент“. Цялото като система съдържа повече информационно количество от това на алтернативите му. Контактът като самостоятелен елемент на „цялото“ (политическия коментар) е най-динамичният, най-приспособимият и същевременно най-уязвимият елемент в сравнително устойчивото единство. Промените, развитието и метаморфозите на „политическия коментар“ (цялото) се пораждат от аналогични промени на неговия „трети елемент“ (контакта).

Самият „коментар“ не принадлежи към категориално-понятийния апарат на реториката от зората на нейното създаване. Нещо повече, до 12. век той напълно отсъства от реторическия арсенал. През античността културата се основава главно на устното говорене и на записките по него. Публичната реч тогава включва „expositio“, което  представлява тълкуване на текста по метода на подразделението; „quaestiones“, това са твърдения в текста, на които може да се отговори със „за“ и „против“: спори се и по пътя на оборването се стига до заключение, а всеки „довод“ е трябвало да се представя под формата на „цялостен  силогизъм“ [8]. В древността относно написаното има различно разбиране във връзка с това кое е оригинално. Това, което днес се нарича „автор“, не съществува. Текстовете от древността изпълняват няколко функции: „scriptor“, чисто и просто преписване; „compilator“, прибавяне по нещо към преписваното; „commentator“, успешно вмъкване по нещо в преписвания текст, но само за да го направи по-разбираем; и „auctor“, излагане на собствени идеи, но те винаги трябвало да се опират на авторитети. В тези времена „коментаторът” („commentator“) се ползва с престиж и име, каквито има днес известният и утвърден съвременен писател. Като такъв от 12. век е познат Пиер Ели, наричан „Коментатора“.

 Преглед на мнения и позиции относно политическият коментар

Същинският коментар с ясно откроени акценти на критика се появява през 16. век (по точно през 1550 г.), когато италианските учени Кастелветро и Скалингер превеждат „Поетика“ на Аристотел, придружавайки изданието с обширен критичен коментар. Поставя се началото на едно ново разбиране на Аристотеловата „теория за правдоподобното“ [9]. В някои свои коментари и Блез Паскал копнее за „инстинктивна изтънченост“ спрямо сложността на нещата от живота. Коментарът вече използва не външен код върху речта, а в него се чувства  зараждащата се у нас мисъл, така че да можем да възпроизведем това възникване, когато говорим другиму, да го въвлечем по някакъв начин в истината, като че ли той самият я открива. Отношението между „реда на измисляне“ (dispositio) и „реда на представяне“ (ordo), и по-специално отклонението и ориентацията на двата успоредни реда, има теоретично значение; зад всеки случай се крие схващането за критическия коментар. Нараства значението и на парадигмата „res/verba“ (неща/думи), която идва още от Квинтилиан. Res [10] е онова, което ще приеме смисъл, което веднага се явява смислов материал, а verba [11] – това е формата, която ще търси смисъла, за да го осъществи. Една от основните особености на коментара от 16. век е да бъде „дълбокомислен“ и да подбуди ума да роди мисъл, по-обхватна от изразяването [12]. По това време публичната убеденост е детерминирана от публичното знание, което се променя с времето. Въздействието на коментара зависи от: първо, онова, което е изложено пред сетивата, което виждаме и чувстваме – това са сигурните признаци („tekmeria); второ, онова, по което хората, общо взето, постигат съгласие, което е установено от законите и е навлязло в обичаите – това е  правдоподобното („eikos“). Когато коментаторът представя някаква информация, стриктно се спазва Аристотеловото изискване за трите му „външности“ (ethos), чиято целокупност изграждала личния му авторитет: „phronesis“ – качеството на този, който обсъжда добре, който внимателно претегля аргументите, който демонстрира мъдрост и афишира здрав разум; „arеte“ – проява на искреност, която не се бои от последиците и се изразява с преки думи, наситени с театрална лоялност; „eunoia“ – става дума не да шокира и да предизвиква, а да буди симпатии и да постига споразумение с хората. Негласно коментаторът казва: „последвайте ме“ (phronesis), „зачитайте ме“ (arеte), „обичайте ме“ (eunoia) [13].

През следващите векове се прави опит да се придаде по-позитивно съдържание на реторическия „ethos“, който се състои от критика на онова, което казваме, мислим и правим. Тъкмо този ethos може да се характеризира като гранична нагласа. Не става въпрос за някакво поведение на отхвърляне. Става все по-необходимо да се избягва алтернативата „външно–вътрешно“, а да се върви „по пределите“ на политическото. По този начин политическият коментар се насочва към анализ на границите и рефлексия над тях. Целта е критиката, упражнявана във формата на необходимо ограничаване, да се преобразува в практическа критика във формата на възможно преодоляване [14]. Последиците от това са, че критиката в коментара се осъществява вече не като изследване на формални структури с универсална стойност, а като историческо проучване на събитията, довеждащи ни дотам, да конструираме себе си като субекти на онова, което правим, мислим и казваме. Тази критика се стреми да отведе максимално надалеч и да разшири безкрайното дело на човешката свобода. Всеки опит за изплъзване от системата на актуалността, с цел изграждането на друго общество, на друг начин на мислене и на друго виждане за света, на практика води до възраждане на опасни традиции.

Очевидно е, че от 16. век насам се формира начин на мислене и коментиране, известно отношение към онова, което се знае и върши, определено отношение към обществото и политиката, което би могло да бъде наречено „критическа нагласа“. Вече сме в състояние да посочим търсеният от нас „трети елемент“ (контактът) между „политиката“ и „коментара“, чрез който се допълва до  сложна единна цялостност „политическият коментар“ – това е „критическата нагласа“. Макар да съдържан имплицитно многообразието, в крайна сметка критическата нагласа съществува единствено по отношение на нещо, различно от самата нея. Тя винаги е поглед към някаква област (в нашия случай „политиката“), приемайки ролята на „надзирател“. По силата на естествената логика, „критическата нагласа“ има подчинена функция спрямо „политиката“ и се осъществява чрез „коментара“, давайки живот на сложното единно цяло („политическият коментар“). Съпътствана от неизменна полезност, на която се опира, „критическата нагласа“ се поддържа от по-общия императив: отстраняване на грешките по пътя към свободата и човешкия прогрес. Както често споменава Ролан Барт, „всяко писано слово афишира нещо“ [15]. Тръгвайки от нищото, където мисълта като че ли се извисява над словесния декор, коментарът преминава през всички етапи на постепенното втвърдяване. Неговата основна функция е да преодолее определена надвиснала „опасност“ и да ни насочи към  някаква „възможност“ за благоприятен изход  от дадена ситуация. Коментаторът като човек със своя „критическа нагласа“ по принцип променя света, прави го изкуствен, веднага щом започне да го обитава и опознава [16]. Критическата нагласа функционира като необходимост и представлява преобразуване на настроенията на коментатора. Критическата нагласа има формата на „загадка“, а всяка форма е и „ценност“, задаваща „тон“ на коментара. Тя е проява на „свързаност“ (контакт) на „коментара“ с „политиката“.

 Връзки и взаимодействия между политика и политически коментар

Когато се питаме какво е „политиката“, обикновено разбираме много неща: валутна политика на една банка; политиката на един синдикат по време на стачка; може да се говори за образователна политика на една община; и както шеговито се изразява Макс Вебер дори и за политиката на една хитра жена, която се стреми да командва мъжа си [17]. Но същинската политика според Макс Вебер е свързана с надеждата за участие във „властта“, защото самата държава се състои от отношения на господство на едни хора над други. Същността на властта се проявява чрез конкретна политическа дейност. Универсалното начало на властта е отношението на командване (разпореждане) и подчинение (изпълнение), при което се формира всеобщност на „политическото“ като обществен феномен [18]. Политическото начало е органично и е присъщо на обществената дейност. Обществото не е единно по природа; единството възниква, когато обществото добие политически характер. Всяко социално отношение допуска собствената си политизация. Обществото изглежда непосредствено политическо, защото политическото отношение по своята природа е социално. Самата „политика“ обединява в обществото онова, което тя предварително „разделя” в него, доколкото противопоставя едни групи на други, за да ги съедини в определени социални общности.

Политиката е причинно обусловена и изменчива по форма и ориентация дейност, подпомагаща  практическата организация на обществото. Тя конструира обществените структури и форми, създава конвенции и институти, предлага закони и правила, променя ситуации и дава шансове на човека да се адаптира към динамично променящите се условия на живота. Универсалното организиращо политическо начало е опозицията „свой–чужд“ („приятелвраг“). Разделянето на обществото на свои и чужди поражда необходимост от политическо регулиране на обществените отношения. Политическата сфера не е „универсум“, а „плуриверсум”, както пише Карл Шмид [19]. Чуждият, според него, е „другият“ (враг), а отношенията с него прерастват в конфликт, който дори в определени случаи може да инициира война. Своят, според него, е „нашият“ (приятел), който е убеден в правотата на дадена политическа кауза. По тази причина чуждият, който се противопоставя,  трябва да бъде принуждаван и подчиняван. Конфликтът предхожда политическото действие като противоположност на интересите, целите, методите, волята и идеите. Съвременното общество не може да стане изцяло хомогенно, в него ще продължат да се противопоставят интересите на мнозинството и на малцинството. И ще продължи да възниква отново въпросът за относителността на политическата истина, а потребността от „политическия коментар“ ще нараства, преминавайки през кризи.

Достъпът до политическата реалност се определя чрез езиковите средства на коментара като съвкупност от означаващи форми [20]. По принцип властта на социалния свят над човека е предимно „власт на езика“ и подобни на езика дискурсивни механизми, въплътени в забрани, закони и норми. Докато властта на човека над света е в такава степен неилюзорна, в каквато тя се опира на „способността да наименува“, използвайки означаващи форми, сред които е и коментарът. Да  достигне и докосне „несловесното“ (критическата нагласа) е в състояние не всяко слово, а „словотовзрив“ (политическия коментар). Коментарът е елемент от верига от означаващи форми, които се движат и извън съдържанието. Всяко значение и обозначаване по своята природа е „метафорично“. За метафоричния език са характерни „заместванията“ и „свитите сравнения“, които лежат в основата на реторическата теория и практика. На езика може да се гледа не само като на средство за комуникация, но и като онтологическа реалност на „политиката“. От своя страна, политиката може да се анализира като модели на поведение и организации, характеризиращи се с използването на „политическия език“ с неговите особени стратегии [21].

Властта на политическия коментар е „записана“ в езика. Тази власт е незабележима за нас, защото невинаги се отчита обстоятелството, че всеки език класифицира, а класификацията е подобна на „тирания“ [22]. Докато станат „мисли“, политическите идеи са вече оформени граматически, но на техния езиков израз не е безразлично какво впоследствие се утвърждава чрез съдържанието на коментара. Политическите мисли имат „възраст“ и са неотделими от породилия ги исторически опит. Яснотата на политическия коментар се постига чрез реторическото свойство на езика да открива онова, което може да „убеждава“. Коментарът придобива статут на средство за социално привилегировано общуване, защото е една от класическите форми на „нарация“ (разказ). Narratio или diegesis съдържа два вида елементи: „факти“ и „описания“. В древната реторика излагането на фактите е подчинено на правилото: обвързването на елементите да бъде „правдоподобно“. Но по-късно, през средновековието, narratio става самостоятелен жанр, близък до коментара, а подреждането на частите прераства във въпроси, които изискват даване на отговори на теоретично равнище: това е противопоставянето на „ordo naturalis“ (естествен ред) и „ordo artificialis“ (изкуствен ред). Редът е „естествен“, ако фактите се разказват според хронологията на протичането им. Редът е „изкуствен“, ако се тръгва не от началото на случилото се, а от средата му. При изкуствения ред се получават по-подвижни и обратими единици: поражда се едно силно изявено „схващане“ на критическата нагласа на коментатора, което се дължи на нарушеното естество на линейното време. Изкуственият ред в политическия коментар днес се възприема като „сложен“, „спонтанен“ и „случаен“. Освен факти, „narratio“ включва и поредица от „описания“.

Коментарът е резултат от подчинената функция на породилата го „критическа нагласа“ спрямо дадена реална „политика“. Предметът на коментара не е самата политика, а „нечие слово“ за нея. Докато предметът на „критическата нагласа“ можем да опишем като „слово върху словото“, което в дълбоката си същност е „мислимото“ на коментатора за политиката, или както бе споменато по-горе „слововзрив“, онова „несловесно“, което ще се превърне в „политически коментар“. Коментарът е своеобразен „вторичен език“ (метаезик), който се упражнява върху един „базов език“ (език–обект), в нашия случай „езикът на политиката“. В генезиса на „политическия коментар“ се наблюдават две важни отношения: първо, отношението между „критическата нагласа“ и  „политиката“; и второ, отношението между „коментара“ и „политиката“. Функционалното „цяло“ (политическият коментар) се „осъществява“ чрез специфични трансформации на „критическата нагласа“, което е резултат на „обединяването“ на „политиката“ и „коментара“, които са  два отделно „обособени“ елемента на жизнения свят. Когато се говори за „криза“ на „политическия коментар“, трябва да се гледа най-малко в две посоки: първата е свързана с „криза на политиката“, а втората – с „криза на коментара“. Търсенето на „опасност“, която грози политическият коментар, както и намирането на „благоприятна възможност“ за изход от кризата, е свързано със задълбочен анализ на триадата: „политика – критическа нагласа – коментар“.

Политиката и произтичащата от нея демокрация в съвременните постиндустриални общества е подложена на безпрецедентен еволюционен стрес. Понятията като: „народен суверенитет“, „общо благо“, „консенсус“, „контрол“, „участие“, „плурализъм“, „състезание на партии“, „обществено мнение“ –са загубили връзката си с ценностите, които  някога са носели. Някои научни разработки, признати за класически в сферата на политическото мислене, днес не могат да се прилагат така, както са прилагани преди. Свидетели сме на криза в някои науки, в частност и при някои политически изследвания. Техните епистемологични парадигми не могат да се справят с господстващата сложност, нелинейност и неопределеност в политическата сфера [23]. Ражда се необходимост и от нов тип „политически коментар“, който последователно и пълноценно да реконструира както „политическото“, така и цялостната либерално-демократическа теория и практика. Става все по-ясно, че концепцията за представителната демокрация вече не е в състояние успешно да описва политическите системи на постиндустриалните страни. В същата степен това е валидно и за „теорията на демократическия плурализъм“, развивана дълги години от изследователи като Шумпетер, Липсет, Дал, Пламенац, Арон и Сартори. Тяхната неокласическа доктрина днес частично е изтласкана от политическия коментар, в резултат на редица фактори, сред които усложняващата се политическа действителност.

 Особености на политическия коментар

В тази част та статията отново се изправяме пред необходимостта от конструиране в „коментара“ на друга, по-сложна теория за демокрацията, властта и политиката – съответстваща на новата реалност. Възниква и необходимост от нов тип „критическа нагласа“ към фундаменталнине предпоставки на концепцията за представителната демокрация: суверинитет, рационалност и нравствена автономия на индивида. Те се оказват все по-недостижими в съвременните „сложни“ общества [24]. Очертава се нов хоризонт пред „политическия коментар“, който ще направи по-ясно видима една друга теория за политическата система, съответстваща на равнището на сложност, достигната от индустриалните общества в условията на информационна революция и глобализация. Новият тип критическа нагласа ще бъде все по-ориентиран към утвърждаване на нова функция на политическата система, способстваща за намаляване на страха сред хората, посредством селективно регулиране на социалните рискове, пред които те се изправят [25]. Политическите анализатори твърдят, че все още е много трудно да се прогнозира точно по какъв начин новите социални и политически рискове ще намерят отражение в отделните страни. Но мнозина от тях заявяват, че рискът от вътрешна криза, или дори от конфликт между държави, се е повишил навсякъде. Глобалната идеология на свободния пазар рухва. Политиците предприемат колебливи стъпки към нова политика, включваща две различни „логики” на разпределение: разпределението на „блага“ и разпределението на „беди“. Формиращото се рисково общество е силно политизирано и то трябва да открие нов тип диалог между политика и демокрация.

Политическият коментар трябва да е все по-ориентиран към конструирането на глобална политическа икономия на несигурността и риска. Индивидуалният избор и индивидуалното решение се превръщат в основни характеристики на нашето време. Съвременните хора имат много по-силно усещане, че човек е ангажиран с по-широк кръг проблеми. Това създава основата на нов космополитизъм чрез полагането на глобалността в сърцевината на политическото въображение. И всеки опит на политическия коментар да се придаде нов смисъл на „социално сцепление“ трябва да започне от признанието, че индивидуализацията, различието и скептицизмът са дълбоко вградени в нашата култура. Сегашното състояние на политиката води към разпадане на солидарността, упадък на ценностите, култура на нарцисизма и търсещ изгодата хедонизъм. Съвременната политика подтиква обществото да изразходва морални ресурси, които не е в състояние да обнови. В старата система от ценности Аз-ът е принуден да се подчинява на образците на колективния живот, докато предстоящите ориентации към „ние“ ще пораждат нещо от типа на алтруистичен индивидуализъм. Да мислиш „за себе си“ и да живееш „за другите“ ще се разкриват като вътрешно и съдържателно свързани помежду си принципи [26]. Под натиска на променящи се обстоятелства и фундаментални убеждения се разкриват възможности за алтернативно действие във всички сфери на политическото. Политиката не обновява, нито преобразува системата на управление чрез делегиране на управленски решения на заинтересовани групи, от една страна, и на глобални агенти, от друга. Политическото се схваща и се практикува като ориентирана към правила, като прилагаща правила, но не и като променяща правила, още по-малко като създаваща правила политика [27].

Постмодернизмът, който преживяваме, е епоха на несигурност и на неопределеност („сложност“), съчетаваща постоянната заплаха за „криза“ от съвършено нов мащаб с възможността и необходимостта да се преоткрият нашите политически институции и да се изобретят нови начини за провеждане на политика. Според Готфрид Бен [28] историята на човешкия род, подлагането му на опасност и неговата трагедия започват едва сега; тепърва започва поредица от огромни непреодолими катастрофи. Алтернативата е в появата на „критическа нагласа“ за преосмисляне на управлението и на политиката по такъв начин, че да се формират отворени управленчески структури и организации, поддържани от много по-добре информирана публика и изправени лице в лице с последиците от своите действия, от които понастоящем до голяма степен са откъснати. Критическата нагласа е резултат от рефлексията на коментатора върху „политическото“ и е свързана с „непреднамерените последици“, настъпили в резултат на даден тип политика. Самата „рефлексия“ не означава само „знание“, като резултат от познавателния процес. Тя включва и „рефлекс“ в смисъл на „ефект“ към опознаваното („политиката“), нещо като превантивен „ефект на незнанието“. Критическата нагласа вмества в своята същност двуякото единство от „знание“ и „неведение“ за същността на дадена политика и по тази причина предизвиква определена степен на „неопределеност в посланието на коментатора, очертаващи контурите на „кризата на политическия коментар“.

Криза преживяват и някои политически теории, очертава се необходимостта от реконструкция на демократическата теория. Увеличава се сложността („неопределеността“) на средата, в която съществуват и функционират съвременните общества [29]. Ръстът на политическото знание напоследък не се дължи на рационални критерии в смисъла на логическа цялостност и непротиворечивост. Този ръст все повече носи сегментарен и дискретен характер. Този ръст върви ръка за ръка с драматичното нарастване на количеството и разнообразието на рисковете, предизвиквани от научно-техническото развитие. От индивидите се изисква постоянна бдителност, която предизвиква у тях хронична тревожност. Нарастващата сложност на стратегиите за взаимодействие между елементите на политическата система предизвиква цикличност в цялостното развитие на обществото. Хората се оказват обсипани с огромно количество информация и стимули, които „ограбват“ тяхното внимание и способност за политически избор [30]. Рискът от случайно и хаотично съкращаване на сложността на социално-политическите процеси представлява сериозна заплаха за формирането на човешката индивидуалност.

Съвременният политически коментар трябва да надхвърли границите на политически обяснения от линеен, каузален и статистически тип, защото не би могъл да достигне равнище на реална значимост, съответстваща на обективната „политическа реалност“. За да се придаде политическо значение на човешкото поведение и за неговото осмисляне и интерпретация, е необходимо „критическата нагласа“ на коментатора да отчита нововъзникващите политически мотиви на субектите [31]. Високото равнище на еволюционна неопределеност, съществуваща в човешкото общество, и разнообразието от лингвистични, културни и организационни форми – водят към удивително непредсказуеми политически изменения. Колкото е по-развито обществото, толкова по-ясно в него се наблюдават подобни феномени като задълбочаване на семантичния разрив в социалния опит; засилване на взаимозависимостта на различните му функции; и нарастване на случайността и символната абстрактност на политическото поле. Един от най-сериозните проблеми на съвременните постиндустриални общества, е кризата на политическото представителство [32]. Голям проблем е и наблюдаващият се упадък на стандартите за рационалност на политическите действия, както и множествеността на ценностите и формите на социална принадлежност [33].

Един от най-важните аспекти на политическата власт е отсъствието на морално основание. В съвременното общество расте семантическият разрив между сферата на морала и сферата на политиката. Хората стават все „попластични“, по думите на Арнолд Гелен [34]. Тяхната пластичност се изразява в разнообразието и недетерминираността на импулсите и поведенческите ориентации на homo sapiens; в отсъствието у хората на „специализация” на инстинктите. Тези особености позволяват да се понижава сложността на средата чрез достъпни и свободни символични и манипулативни действия, които не е нужно да се съотнасят детерминистично с всяка непосредствена ситуация. Оттук произтича и възможността за изход от кризата на политическия коментар – да открива, изобретява и интерпретира особената реторическа функционалност на съвременния „политически код“.

 Заключение     

В статията е направен опит да се изведат особености на политическия коментар, да се постигне до известна степен осветляване от теоретична гледна точка. Без да се претендира за изчерпателност, в статията са изведени индикатори за два термина: „криза“ и „политически коментар“. Направен е опит двата термина да бъдат представени в система. Обосновава се твърдението, че характеристиките на цялото („политическия коментар“) се определят от двата елемента („политиката“ и „коментара“), както и от характеристиките на контакта  между тях, разглеждан като самостоятелен „трети елемент“. Приема се, всеки „контакт“ изпълнява три основни функции: първо, защитна или обособяваща; второ, активна или обединяваща; и трето, динамична или осъществяваща. Доказано бе, че „обособяващата“ функция поражда многообразието на политическия коментар, „обединяващата“ – неговото единство, а „осъществяващата“ – промяната му. Представена бе позицията, че съвременният политически коментар излиза извън границите на политически обяснения от линеен, каузален и статистически тип, както и че е от особено значение да се развие критическата нагласа на коментатора.

 Цитати:

[1] Смит, А. (2009). Богатството на народите. Изследване на неговата природа и причини. София, с. 251.

[2] Пригожин, И. (1991). Метаморфози на науката. Новата връзка. София, с. 9.

[3] Ръсел, П. (2013). Пробуди се навреме. София, с. 185.

[4] Хакен, Г. (2006). Информация и самоорганизация. Москва, с. 43.

[5] Пригожин, И. (2010). Познание сложного: Введение. Москва, с. 39.

[6] Жилин, Д. (2006). Теория систем. Москва, с. 137.

[7] Кулевски, Ц. (2010). Реторика на публичното послание. София, с. 35.

[8] Барт, Р. (1995). Разделението на езиците. София, с. 144.

[9]  Аристотел (2013). За поетическото изкуство. София, с. 27.

[10] Res  е „което означава“, наричано от Квинтилиан „que significantur“.

[11] Verba  е „чрез което се означава“, наричано от Квинтилиан „quae significant“.

[12] Барт, Р. (1995. Въображението на знака. София, с. 217.

[13] Ведър, Й. (2002).  Популярна реторика. София, с. 105.

[14] Фуко, М. (1997). Просвещение и критика. София, с. 70.

[15] Барт, Р. (1995). Разделението на езиците. София, с. 18.

[16] Розати, М. В. (2013). Да се ориентираме във виртуалното. София, с. 82.

[17] Вебер, М. (1993). Ученият и политикът. София, с. 67.

[18] Freund, J. (1995). L’ essence du politique. Paris, p. 247.

[19] Schmitt, C. (1993). Der Begriff des Politischen. Bonn, s. 54.

[20] Фром, Е. (2002). Кризата на психоанализата. София, с. 137.

[21] Debray, R. (2001). Critique de la raison politique. Paris, p. 58.

[22] Барт, Р. (1994). Семиотика. Поэтика. Москва, с. 548.

[23] Капица, С. П. (2007).  Синергетика и прогнозы будущего. Москва, с. 41.

[24] Simon, H. (1997). How Complex Systems. New York, p. 206.

[25] Бек, У. (2001). Световното рисково общество. София, с. 55.

[26] Wuthnow, R. (1991). Acts of Compassion. New York, p. 103.

[27] Beck, U. (1997). The Reinvention of Politics. Cambridge, p. 37.

[28] Benn, G. (1996). Das Gottfried Benn Brevier. Munchen, s. 183.

[29] Hesse, M. (2004).  Revolutions and Reconstructions in the Philosophy of Science. London, p. 37.

[30] Plamenatz, J. (1995). The Use of Political Theory. Oxford, p. 237.

[31] Partridge, P. (1991). Politics, Philosophy, Ideology: Political Studies. London, p. 217.

[32] Эрроу, К. Дж. (2004). Коллективный выбор и индивидуальные ценности. Москва, с. 51.

[33] Offe, C. (2001). Contradictions of the Welfare State. London, p. 194.

[34] Gehlen, A. (2007). Sein Natur and sein Stellung in der Welt. New York, p. 72.

Post a Comment

Your email is never published nor shared.

You may use these HTML tags and attributes <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  • Научното електронното списание „Реторика и комуникации” започва да се издава като част от дейностите по проект № 167 от 2011 г., НИС, СУ „Св. Климент Охридски” „Особености на академичната комуникация в интернет (Уеб 2.0): писане и публикуване в научни електронни списания”.
  • Meta